Аутопсия

12.

Кожата на Хена Ярбъро, влажна от многократните измивания, лъщеше като бял мрамор на светлината на горната лампа. Бях сама в моргата с нея, слагайки последните шевове на разреза във формата на Y, който се разпростираше от слабините до гръдната кост и след това се раздвояваше наляво и надясно по гърдите.

Уинго се бе погрижил за главата, преди да си тръгне. Черепната кутия бе наместена съвсем точно, а разрезът от задната страна на главата бе затворен прецизно и изцяло покрит с коса, но затова пък следите от шнура, с който е била удушена, бяха като прогорени. Лицето й бе подуто и лилаво и това не можеше да бъде променено нито от моите усилия, нито от усилията на погребалното бюро.

От главния вход рязко се разнесе иззвъняване. Вдигнах очи към часовника. Минаваше девет вечерта.

Срязах конеца със скалпел, покрих тялото с чаршаф и свалих ръкавиците си. Чух гласа на Фред, пазача; разговаряше с някого в коридора, след това преместих тялото върху количката и я забутах към хладилника.

Когато отново се показах и затворих тежката стоманена врата, видях Марино. Стоеше облегнат на бюрото и пушеше цигара. Продължи да ме наблюдава безмълвно, докато събирах пробите и епруветките с кръв и започнах да ги подписвам.

— Откри ли нещо, което би могло да ме заинтересува?

— Смъртта е настъпила вследствие на задушаване чрез притискане на врата — казах механично.

— А някакви следи?

— Няколко влакна…

— Хм — прекъсна ме той, — аз обаче открих други неща.

— Хм — казах със същия тон, — аз пък искам да се махна оттук.

— Добре, докторке. Точно това имах предвид. Мисля да се поразходим с кола.

Прекъснах това, което правех, и внимателно го загледах. Косата му бе влажна и прилепнала към темето, вратовръзката му — изкривена, гърбът на бялата му риза с къс ръкав — силно измачкан, сякаш дълго време бе седял в колата си. Под лявата му мишница висеше светлокафяв кобур, от който се подаваше дълга цев на револвер. Облян от ярката светлина на горната лампа, той имаше почти заплашителен вид, очите му приличаха на две дълбоки сенки, а мускулите на челюстта му непрестанно играеха.

— Мисля, че трябва да дойдеш и ти — добави той с равен тон. — Така че ще изчакам да се преоблечеш и да се обадиш вкъщи.

Да се обадя вкъщи? Откъде знаеше, че у дома има някой, на когото да се обадя? Никога не му бях споменавала за племенничката си. Никога не му бях споменавала за Берта. Що се отнасяше до мен, можеше изобщо да нямам дом, но това не влизаше в работата на Марино.

Тъкмо се канех да му кажа, че нямам никакво намерение да се разхождам с него където и да било, когато забелязах суровия израз на очите му и думите ми замръзнаха на устните.

— Добре — промълвих, — добре.

Той продължаваше да седи облегнат на бюрото, с цигара в уста, докато аз прекосих залата и отидох до съблекалнята. Измих лицето си на мивката, съблякох престилката и облякох полата и блузата си. Толкова бях разсеяна, че отворих шкафчето си и се пресегнах да взема лабораторната си престилка, преди да се усетя какво правя. Нямах нужда от лабораторната си престилка. Бележникът, куфарчето и сакото ми бяха горе, в стаята.

В крайна сметка успях да взема всичко и последвах Марино до колата му. Отворих вратата на мястото отпред, но лампата в колата не светна. Мушнах се вътре опипом, събаряйки от седалката трохи и някакви нагънати хартиени кърпички.

Той излезе от паркинга на заден ход, без да продума.

Скениращата светлина подскачаше от канал на канал, докато диспечерът прехвърляше обаждания, към които Марино, изглежда, не проявяваше никакъв интерес. Полицаи мърмореха нещо в микрофона. Някои сякаш го дъвчеха.

— Три-четиридесет и пет, десет-пет, едно-шестдесет и пет на канал три.

— Едно-шестдесет и девет, приемам.

— При теб свободно ли е?

— Десет-десет. Десет-седемнадесет, полицията. С обекта.

— Обади ми се, когато стане десет-двадесет и четири.

— Десет-четири.

— Четири-петдесет и едно.

— Четири-петдесет и едно хикс.

— Десет-двадесет и осем на Адам Ейда Линкълн, едно-седем-нула.

Гласовете се изключваха, а сигналите гърмяха като басов клавиш на електрически орган. Марино караше, без да продума. Прекосихме центъра, където витрините бяха препречени от железните „завеси“, които спускаха в края на деня. Червени и зелени неонови светлини настоятелно рекламираха заложни къщи, поправки на обувки, евтини закусвални. Хотелите „Шератън“ и „Мариът“ светеха като кораби, но по улиците имаше много малко автомобили и пешеходци, виждаха се само сенките на скитници, скупчени по ъглите. Когато минавахме край тях, те ни проследяваха с бялото на очите си.

Трябваше да изтекат няколко минути, за да разбера къде отиваме. На площад Уинчестър забавихме ход и запълзяхме като мравка пред номер 498, дома на Аби Търнбул. Кафявата каменна стена изглеждаше като черна отломка, знамето помръдваше безпомощно пред входа. Отпред нямаше никакви коли. Аби не си бе у дома. Питах се къде ли бе отседнала.

Марино бавно зави по алеята, отделяща нейната къща от съседната. Колата се разтресе, преминавайки през браздите, оставени от колела; фаровете подскочиха и осветиха тъмните тухли на сградите, кофите за боклук, закрепени с вериги към стълбовете, счупени бутилки и други боклуци. На около шест метра навътре в този клаустрофобичен коридор той спря и угаси мотора и фаровете. Точно вляво от нас бе задният двор на къщата на Аби, тясна ивица трева, опасана от телена ограда, на която висеше табела, предупреждаваща света, че ВНИМАНИЕ, има КУЧЕ, каквото аз знаех, че не съществува.

Марино извади фенера от колата и лъчът сега се плъзгаше по ръждясалата пожарна стълба от задната страна на къщата. Всичките прозорци бяха затворени, стъклата им проблясваха в тъмнината. Марино обърна фенера и огледа празния двор, а седалката му проскърца.

— Хайде — каза той. — Чакам да чуя дали и ти си мислиш това, което си мисля и аз.

Казах очевидното:

— Табела. Табелата на оградата. Ако убиецът е смятал, че има куче, това би го накарало да се замисли. Нито една от другите жертви не е имала куче. Ако имаха, сигурно сега щяха да са живи.

— Право в целта.

— Освен това — продължих — подозирам какъв е твоят извод — убиецът е знаел, че табелката не означава нищо, че Аби — или Хена — нямат куче. А откъде е могъл да знае?

— Ъхъ. Откъде може той да знае това — повтори Марино бавно, — освен ако е имало причина да го знае?

Аз мълчах.

Той щракна запалката.

— Като например, ако вече е бил влизал в тази къща.

— Не мисля, че…

— Не се прави, че нищо не разбираш, докторке — каза той тихо.

Аз също извадих цигарите си, ръцете ми трепереха.

— Просто си го представям. Мисля, че и ти си го представяш. Един мъж, който е бил в дома на Аби Търнбул. Той не знае, че сестра й е тук, но знае, че куче няма. А той никак не обича госпожица Търнбул, защото тя знае нещо, което той в никакъв случай не би искал някой друг да разбере.

Замълча. Усещах погледа му, но отказвах да го срещна или да кажа нещо.

— От нея той вече си е взел своето, окей? Възможно е и да не може да се контролира, може това да е непреодолим импулс, може да му хлопа дъската, така да се каже. Той се притеснява. Притеснява се, че тя може всичко да разкаже. По дяволите! Тя е журналистка. На нея й плащат за това да разказва мръсните тайни на хората. Ще се разбере… това, което той е направил.

Той хвърли към мен още един поглед, но аз продължавах да мълча.

— И какво прави тогава? Решава да я пречука, но така, че да си помислим, че е като другите убийства. Единственият проблем, е, че той не знае за Хена. Не знае и къде се намира спалнята на Аби, защото единственият път, когато е бил в този дом, е стигнал до всекидневната. Така че, когато влиза с взлом миналия петък вечер, сбърква спалните и отива в стаята на Хена. Защо? Защото това е спалнята, където свети лампа, а пък Аби е заминала. Е, да, но вече е късно. Той вече не може да се върне назад. Трябва да свърши работата докрай. Той я убива…

— Не може да го е направил. — Опитах се да овладея гласа си. — Болтс не би направил такова нещо. Господи, та той не е убиец.

Мълчание.

Марино бавно се обърна към мен и изтърси цигарата си.

— Интересно. Аз не съм споменавал имена. Но тъй като ти го направи, може би ще трябва да продължим разговора на тази тема, да се опитаме да вникнем по-дълбоко.

Отново замълчах. Емоциите ме застигнаха и аз усещах как гърлото ми се стегна. Отказвах да плача. По дяволите! Нямаше да позволя на Марино да ме види разплакана!

— Слушай, докторке — каза той и гласът му беше значително по-спокоен. — Не се опитвам да те тормозя. Това, което правиш в личния си живот, си е твоя работа. И двамата сте пълнолетни и необвързани. Но аз знам за вас. Виждал съм колата му пред вас…

— Пред нас? — попитах аз объркано. — Какво…

— Ей, ама аз обикалям из целия град. Ти живееш в града, нали? Познавам колата ти. Знам и къде живееш, познавам и бялото му ауди. Виждал съм го пред вас няколко пъти през последните месеци и ми е ясно, че не е бил там, за да обсъждате случаите…

— Точно така. Не е бил за това там. Но това въобще не те засяга.

— Напротив, засяга ме. — Той бързо метна фаса си през прозореца и запали друга цигара. — Сега вече ме засяга заради това, което е направил с госпожица Търнбул. Това ме кара да си задам въпроса: какво ли друго е правил?

— Случаят с Хена е почти същият като останалите — казах аз хладно. — Няма никакво съмнение, че е била убита от същия човек.

— А какво показват тампоните?

— Бети ще ги обработи утре сутринта. Не знам…

— Искам да ти спестя усилията, докторке. Болтс не отделя секрет. И мисля, че и ти знаеш това, знаеш го от месеци.

— В този град има хиляди мъже, които не отделят секрет. Ти също може да си сред тях.

— Ъхъ — измърмори той. — Може и да съм, това не знам. И ти не знаеш. Но за Болтс знаеш. Когато си преглеждала жена му миналата година, си й направила теста и си намерила сперма, спермата на съпруга й. В лабораторния доклад пише черно на бяло, че човекът, с когото тя е имала полово сношение, преди да посегне на живота си, не отделя секрет. Господи, дори аз си го спомням. Аз бях там, нали си спомняш?

Не реагирах.

— Не исках да изключвам нито една възможност, когато за пръв път влязох в онази спалня и я видях седнала в леглото, облечена в тази нощница с огромна дупка отпред. При мен винаги убийството е на първо място, самоубийството на последно, защото, ако не приемеш, че е убийство от самото начало, после става късно. Единствената грешка, която направих тогава, беше, че не взех пълен комплект проби от Болтс. Самоубийството изглеждаше толкова очевидно, че след като ти прегледа трупа, аз отбелязах случая като приключен. А може би не е трябвало. Тогава имах основателна причина да му поискам кръвна проба, за да проверя дали наистина спермата, намерена по жена му, е била от него. Той каза, че е била, че са правили любов рано онази сутрин. Аз оставих нещата дотам. Не съм го притискал. А сега не мога дори да попитам. Нямам никаква прилична причина.

— Само кръв не е достатъчно — казах тъпо. — Ако е А-отрицателна или Б-отрицателна, не можеш да бъдеш сигурен дали не отделя секрет — трябва проба и от слюнката…

— Ъхъ, ясно ми е как се взема пълен комплект проби. Но това сега няма значение. Не знаем коя група е.

Аз мълчах.

— Знаем, че човекът, който пречуква тези жени, не отделя секрет. И знаем, че Болтс знае всички подробности около тези убийства, знае ги толкова добре, че спокойно би могъл да убие Хена така, че да изглежда като поредното убийство от серията.

— Ами поискай му от всички проби, и от ДНК-то — казах ядосано. — Хайде де. Това ще реши въпроса.

— Ей, точно така ще направя. Може да го сложа и под лазера, за да видя дали блести.

Блестящото вещество на теста със сбъркания етикет премина пред очите ми. Наистина ли веществото беше дошло от ръцете ми? Дали Бил миеше ръцете си със сапун „Борауош“?

— Намери ли блестящи следи по тялото на Хена? — попита Марино.

— По пижамата й. Също и по чаршафите.

Известно време и двамата мълчахме.

После казах:

— Убиецът е същият. Знам какви са моите констатации. Същият е.

— Ъхъ. Може и да е същият. Но това не ме успокоява.

— Сигурен ли си, че Аби не ни е излъгала?

— Отбих се в кабинета му днес следобед.

— Бил си при Болтс? — попитах, запъвайки се.

— Ъхъ, точно така.

— И си получил потвърждение? — повиших тон.

— Ъхъ. — Той ми хвърли бегъл поглед. — В известен смисъл.

Мълчах, страхувах се да си отворя устата.

— Разбира се, той отрече всичко и направо се разяри. Заплаши, че ще я съди за клевета, цялата програма. Но и аз знам това. А пък той знае, че аз знам.

Видях как ръката му се стрелна към външната страна на бедрото му и изведнъж ме обзе паника. Касетофонът.

— Ако правиш това, което ми се струва, че правиш… — бързо изстрелях.

— Какво? — попита той учуден.

— Ако си включил проклетия си касетофон…

— Ей! — запротестира той. — Исках да се почеша, окей? Господи, претърси ме, ако искаш. Накарай ме да се съблека, ако това ще те успокои.

— Не можеш да ми платиш достатъчно.

Той се разсмя. Репликата бе го развеселила съвсем чистосърдечно.

След това продължи:

— Искаш ли да знаеш истината? Започвам да се чудя всъщност какво се е случило с жена му.

Преглътнах и казах:

— Нямаше нищо съмнително във физическите данни. По дясната й ръка нямаше следи от барут…

Той ме прекъсна:

— О, разбира се. Тя самата е дръпнала спусъка. В това не се и съмнявам, но може би си заслужава да си зададем въпроса: „Защо?“ Може би ги е вършил тези неща от години. Може би тя е открила.

Той запали мотора и фаровете. Известно време колата се клатушкаше между къщите и след това излезе на улицата.

— Виж какво. — Явно нямаше намерение да ме остави на мира. — Не искам да си пъхам носа там, където не ми е работа. Или с други думи, това не е моята идея за забавление, докторке. Ти се виждаш с него, нали така?

Един травестит се поклащаше по тротоара, жълтата му пола се подмяташе около добре оформените му крака. Изкуственият му бюст бе висок, зърната изглеждаха твърди под стегнатата бяла блуза. Той обърна към нас безизразни очи.

— Често ли се виждате? — попита Марино отново.

— Да. — Гласът ми едва се чуваше.

— А миналия петък вечер?

В началото не можех да си спомня. Не можех да се сетя. Травеститът лениво се обърна и тръгна в обратна посока.

— Заведох племенничката си да вечеряме и след това на кино.

— Той беше ли с вас?

— Не.

— Знаеш ли къде е бил в петък вечерта?

Поклатих глава.

— Не се ли е обаждал или нещо такова?

— Не.

Мълчание.

— Мамка му мръсна — промърмори той с чувство на безсилие. — Ако само бях знаел за него тогава, ако само знаех това, което знам сега, щях да мина с колата покрай тях. Да проверя къде е. Мамка му мръсна.

Мълчание.

Той изхвърли угарката си през прозореца и запали отново. Пушеше цигара от цигара.

— Така. Откога се виждаш с него?

— От няколко месеца. От април.

— Само с теб ли се вижда или и с други жени?

— Мисля, че не се вижда с друга. Не знам. Явно има доста неща за него, които не знам.

Той продължи неумолимо като вършачка.

— Някога да си забелязвала нещо странно у него? Искам да кажа, нещо да не е в ред?

— Какво имаш предвид? — Усещах как езикът ми надебелява. Трудно изговарях думите, сякаш заспивах.

— Да не е в ред — повтори той, — искам да кажа в секса.

Замълчах.

— Някога да е бил с теб груб? Да се е опитвал да приложи насилие? — За миг замълча. — Какво представлява? Наистина ли е животното, което описа Аби Търнбул? Можеш ли да си представиш, че е способен на това, което е направил с нея?

Чувах гласа му и същевременно не го чувах. Мислите ми се появяваха и изчезваха, сякаш от време на време изпадах в безсъзнание.

— … като например агресия. Бил ли е някога агресивен? Забелязвала ли си нещо странно?

Образите. Бил. Ръцете му, които ме мачкат, раздърпват дрехите ми, грубо ме блъскат на кушетката.

— … Хора като него си имат начин на действие. Тях не ги интересува сексът като такъв. На тях им трябва да го получат със сила. Нали разбираш, трябва им завоевание…

Беше груб. Причини ми болка. Със сила вмъкна езика си в устата ми. Не можех да дишам. Това не беше той. Като че ли в него се бе вселил някой друг.

— И няма никакво значение, че е толкова привлекателен, че може да го получи винаги когато поиска. Нали разбираш? Хора като него не са в ред. Просто не са в ред…

Като Тони, когато се напиеше и когато бе сърдит.

— … Искам да кажа, докторке, че той е насилник. Знам, че не ти е приятно да го чуеш. Но, по дяволите, това е истината. Може и нещо да си забелязала…

Бил пиеше прекалено много. И когато беше пил, положението ставаше още по-лошо.

— … Непрекъснато се случва. Сигурно няма да ми повярваш, като ти разкажа колко често ме викат разни дами у дома два месеца след случката. Най-накрая се решават да разкажат на някого. Понякога някоя приятелка ги убеждава да разкажат какво се е случило. Банкери, бизнесмени, политици. Срещат някоя „мацка“ в бара, почерпят я с едно питие и й сипят малко приспивателно. Бум! Следващото, което тя си спомня, е как се събужда и животното е до нея в леглото, а през нея като бе ли е минал трактор…

С мен той никога не би си позволил подобно нещо. Държеше на мен. За него аз не бях просто обект, не бях непозната… Или просто е проявил предпазливост. Знам прекалено много. Номерът никога не би минал.

— … И номерът им минава с години. Понякога цял живот. Когато ги погребват, на коланите им има толкова много резки, като че ли са Храбрият шивач.

Бяхме спрели на червен светофар. Нямах представа от колко време стоим и чакаме.

— Нали не сбърках алюзията? Оня тип, дето убивал мухи и за всяка муха имал по една резка на колана…

Светофарът приличаше на яркочервено око.

— Някога да е опитвал с теб, докторке? Някога Болтс да те е насилвал?

— Какво? — Бавно се обърнах и го погледнах. Той гледаше право напред, лицето му бе бледо в червените отблясъци от светофара. — Какво? — казах отново. Сърцето ми се блъскаше в гърдите.

— Изнасилвал ли те е някога? — попита Марино, сякаш бях някаква непозната, сякаш бях една от „мацките“, които го бяха извикали вкъщи.

Усещах как кръвта се покачва по врата ми.

— Някога да те е нападал, да се е опитвал да те удуши, нещо тако…

Изведнъж вътре в мен избухна гневът. Пред очите ми заиграха светлинки. Сякаш в главата ми бе станало късо съединение. Кръвта нахлу в мозъка ми и ме заслепи.

— Не! Казах ти всичко, което знам за него! И повече няма да кажа и дума! ТОЧКА!

Марино стреснато замълча. За момент не знаех къде се намираме.

Големият бял циферблат плуваше точно пред мен, а сенките и силуетите около нас бавно се превърнаха в малкия парк от подвижни лаборатории отвъд паркинга зад сградата.

Наоколо нямаше никой. Намалихме и спряхме до моята кола.

Разкопчах предпазния колан. Цялата треперех.

Във вторник валеше дъжд. Водата се изливаше от сивото небе и чистичките ми не успяваха толкова бързо да изчистят предното стъкло. Седях в колата и чаках заедно с почти неподвижна редица от автомобили по междущатското шосе.

Времето отразяваше настроението ми. След срещата с Марино се чувствах физически зле, сякаш бях препила. Откога знаеше той за това? Колко често бе виждал бялото ауди пред дома ми? Дали бе преминавал покрай къщата ми с колата си просто от любопитство? Искал е да види как живее надутата началничка? Сигурно знае колко е заплатата ми и колко плащам по ипотеката всеки месец.

Заслепяващи снопове светлина ме накараха да свия в лявото платно и аз бавно задминах една линейка и един полицай, който отклоняваше движението край силно смачкан пикап. Мрачните ми мисли бяха прекъснати от радиото.

— … Хена Ярбъро е била изнасилена и удушена. Смята се, че нападателят е същият мъж, който е убил другите четири жени в Ричмънд през последните два месеца.

Увеличих звука и се заслушах в информацията, която вече бях чула няколко пъти, откак бях излязла от къщи. Изглежда, единствената новина в Ричмънд от няколко дни насам бе убийството.

— … Последните събития. Според източник, близък до следствието, доктор Лори Питърсън е направила опит да набере деветстотин и единадесет непосредствено преди да бъде убита…

Тази сензационна подробност бе на първа страница на сутрешния вестник.

— … Свързахме се с директора на Обществена безопасност в дома му…

Танър явно четеше предварително подготвено изказване:

— Полицейският отдел е осведомен за положението. Поради деликатността на тези случаи не мога да направя никакъв коментар…

— Имате ли някаква представа кой е източникът на тази информация? — попита журналистът.

— Не съм упълномощен да коментирам този факт…

Не можеше да го коментира, защото не знаеше.

Но аз знаех.

Така нареченият източник, близък до следствието, трябва да беше самата Аби. Името й го нямаше никъде по вестниците. Явно редакторите бяха решили да й отнемат този случай. Тя вече не коментираше новините, тя самата ги създаваше. Спомних си заканата й:

— Някой ще плати…

Тя искаше Бил да плати, полицията да плати, градът да плати, сам Господ да плати. Чаках новините от проникването в моя компютър и от втория тест. Човекът, който щеше да плаща, бях аз.

Стигнах в службата си в осем и половина. Чуваше се звън от телефони по целия коридор.

— Репортери — оплака се Роуз, когато влезе да остави купчина бележки с телефонни обаждания върху бюрото ми. — Информационни агенции, списания, а преди няколко минути и някакъв тип от Ню Джързи, който заяви, че пишел книга.

Запалих цигара.

— Това за Лори Питърсън. Че се е обаждала в полицията — добави тя, а по лицето й се появиха тревожни бръчки. — Колко ужасно, ако е вярно…

— Продължавай да отпращаш всички в сградата отсреща — прекъснах я. — Всички, които се интересуват от тези случаи, да бъдат препращани на Амбърги.

Той вече ми беше изпратил няколко бележки по електронната поща, в които искаше да му предам копие от доклада за аутопсията на Хена Ярбъро. На тях пишеше: „Спешно.“ На последната бележка думата „спешно“ бе подчертана, а до нея се мъдреше обидната забележка: „Очаквам обяснение по повод статията в «Таймс»“.

Да не би да намекваше, че аз съм виновна за това последно „изтичане на информация“? Да не би да ме обвиняваше, че съм разказала на някой репортер за неуспешното обаждане на 911?

Амбърги нямаше да получи от мен никакво обяснение. От мен той днес нямаше да получи абсолютно нищо, дори ако изпратеше хиляда бележки, дори ако се появеше лично.

— Сержант Марино е тук — добави Роуз, което съвсем ме довърши. — Искате ли да го видите?

Знаех за какво е дошъл. Всъщност вече бях направила копие от доклада си за него. Сигурно се бях надявала, че ще се появи по-късно, когато вече ще съм си тръгнала.

Подписвах една купчина токсикологични доклади, когато чух тежките му стъпки по коридора. Когато влезе, от тъмносиния му шлифер капеше вода. Рядката му коса бе залепнала за главата, а лицето му изглеждаше изтощено.

— За снощи… — започна той, когато се доближи до бюрото ми.

Погледът, който му хвърлих, бързо затвори устата му.

Чувствайки се неловко, той се огледа, разкопча шлифера си и бръкна в джоба за цигари.

— Навън вали като из ведро — промърмори. — До обяд би трябвало да премине.

Без да продумам, му подадох фотокопие от доклада за аутопсията на Хена Ярбъро, който включваше предварителните серологични проби, направени от Бети. Той започна да чете, без да придърпва стола от другата страна на бюрото ми — застанал прав, а от него се стичаше вода върху килимчето.

Когато стигна до общото описание, видях как очите му се заковаха някъде в средата на страницата. Когато ги вдигна и ме погледна, лицето му бе сурово.

— Кой знае за това?

— Почти никой.

— Комисарят виждал ли го е?

— Не.

— Танър?

— Той се обади преди малко. Казах му само каква е причината за смъртта. Не съм споменавала другите й наранявания.

Марино продължи да прелиства доклада още известно време.

— Някой друг? — попита той и ме погледна.

— Никой друг не го е виждал.

Мълчание.

— Във вестниците няма нищо — каза. — Няма и по радиото, и по телевизията. С други думи, нашият човек, на когото снасят информацията, не знае за тези подробности.

Хвърлих му смразяващ поглед.

— Мама му стара! — Сгъна доклада и го пъхна в джоба си. — Тоя тип е направо втори Джак Изкормвача.

После ми хвърли един поглед и продължи:

— Предполагам, че от Болтс няма и дума. Ако се появи, гледай да го отбягваш, да изчезнеш.

— А това какво би трябвало да значи? — При самото споменаване на името на Бил ми стана физически зле.

— Недей да разговаряш с него, не се виждай с него. Какъвто е там стилът ти. Точно сега не искам той да получава копие от доклада. Не искам да вижда този доклад или да получава каквато и да било допълнителна информация.

— Все още ли го подозираш? — попитах колкото може по-спокойно.

— Боже мой, вече изобщо не знам какво да мисля — отсече Марино. — Всъщност той е щатски прокурор и има право да получава каквато информация си поиска, окей? Но на мен хич не ми дреме, дори и да е губернатор на този щат. Не искам да знае нищо. Така че, моля те, направи всичко възможно да избегнеш всякакви срещи с него.

Бил нямаше да дойде. Сигурна бях, че няма и да се обади. Той знаеше какво бе разказала за него Аби, знаеше също така, че и аз бях присъствала и бях чула всичко.

— И още нещо — каза Марино, като закопча шлифера си и вдигна яката. — Ако ще ми се цупиш, цупи ми се. Но снощи аз просто си вършех работата и ако смяташ, че ми е доставило удоволствие, то тогава много грешиш.

Зад гърба му някой се покашля и той се обърна. Уинго стоеше на вратата нерешително, с ръце в джобовете на елегантния си бял ленен панталон.

По лицето на Марино се изписа отвращение; той бързо мина покрай Уинго и излезе.

Нервно подрънквайки с някакви монети, Уинго се приближи до бюрото ми и каза:

— Ъъъ, доктор Скарпета, във фоайето чака още един екип от телевизията…

— Къде е Роуз? — попитах аз и свалих очилата си. Клепачите ми сякаш бяха посипани с пясък.

В тоалетната или нещо такова. Ъъъ, да им кажа да си ходят или…

— Препрати ги в сградата отсреща — казах и добавих раздразнено: — Точно както препратихме предишния и по-предишния екип.

— Да, разбира се — промърмори Уинго, но не помръдна. Продължаваше нервно да подрънква монетите.

— Има ли друго? — попитах с пресилено спокойствие.

— Ами нещо, което бих искал да знам. Става дума за него, ъъъ, за Амбърги де. Нали той беше против пушенето и само вдигаше много пара против цигарите или го бъркам с някого?

Погледът ми се задържа върху сериозното му лице. Не можех да си представя какво значение можеше да има това.

— Да — отговорих аз. — Той е обявил война на тютюнопушенето и често прави публични изказвания по този въпрос.

— Така си и мислех. Струва ми се, че съм чел такова нещо в редакционни статии, а и по телевизията съм го чувал. Доколкото си спомням, догодина той смята да забрани пушенето във всички сгради на Службата за здравеопазване и социални грижи.

— Точно така — отговорих и раздразнението ми достигна връхната си точка. — Догодина по това време твоята началничка ще мръзне навън в дъжда, докато изпуши една цигара — като тинейджър, който се крие от родителите си.

След това го изгледах въпросително и попитах:

— Защо?

Той повдигна рамене.

— Просто се чудех. — Отново повдигна рамене. — Предполагам, че навремето е пушел и след това е бил спечелен за каузата, или…

— Доколкото ми е известно, никога не е пушил — казах аз.

Телефонът ми пак иззвъня и когато вдигнах поглед отново, Уинго беше изчезнал.

За едно поне Марино беше прав: за времето. Когато подкарах колата към Шарлътсвил същия следобед, небето над мен бе ослепително синьо. Единственото, което подсказваше, че сутринта се бе разразила буря, беше леката мъглица, която се издигаше от тучните пасища от двете страни на пътя.

Обвиненията на Амбърги продължаваха да ме глождят, така че бях решила да чуя сама това, което той всъщност бе обсъждал с доктор Спиро Фортозис. Такова поне бе намерението ми, когато се обадих и си уредих среща със съдебния психиатър. Но тази всъщност не беше единствената причина. Познавах се с Фортозис още от началото на кариерата си и никога не бях забравила факта, че той се бе отнесъл приятелски с мен в онези студени дни, когато ходех по различни национални срещи по съдебна медицина, където не познавах почти никого. Един разговор с него щеше да бъде за мен най-добрата форма на изповед, ако не исках просто да отида на психиатър.

Той стоеше в коридора на полуосветения четвърти етаж на тухлената сграда, където се намираше неговият отдел. По лицето му се разля усмивка, той бащински ме прегърна и бързо ме целуна по темето.

Фортозис беше професор по медицина и психиатрия в университета на Вирджиния. От мен бе по-възрастен с петнадесет години, косата му бе като две бели крила над ушите, а очите му гледаха приветливо иззад очилата без рамки.

Обикновено носеше тъмни костюми, бели ризи и тънки вратовръзки на райета, които бяха излезли от мода толкова отдавна, че бяха станали отново модерни. Винаги си го бях представяла като „домашния лекар“ от картина на Рокуел.

— В момента боядисват кабинета ми — поясни той, отваряйки една врата от тъмно дърво в средата на коридора. — Така че, ако не те притеснява, че би се почувствала като пациент, можем да влезем тук.

— Точно сега наистина се чувствам като твой пациент — казах, след като той затвори вратата зад гърба ми.

В просторната стая имаше всички удобства на една всекидневна, въпреки че бяха доста по-неутрални и лишени от уют.

Настаних се на светлокафява кожена кушетка.

По стените висяха няколко бледи абстрактни акварела, имаше и няколко саксии с нецъфтящи растения. Липсваха списания, книги, нямаше и телефон. Лампите върху масичките около стените не светеха, скъпите бели транспаранти бяха вдигнати само дотолкова, че да позволяват слънчевата светлина успокоително да прониква в стаята.

— Как е майка ти, Кей? — попита Фортозис, а аз придърпах един бежов стол.

— Оцелява. Мисля, че ще ни надживее всичките.

Той се усмихна.

— Ние винаги си мислим така за майките си, но за съжаление, рядко се оказва вярно.

— Как са жена ти и дъщерите?

— Добре. — Очите му не се отместваха от лицето ми. — Изглеждаш много уморена.

— Да, уморена съм.

Замълча за известно време.

— Знам, че водиш часове в Медицинския институт на Вирджиния — започна той с благия си уравновесен глас. — Питах се дали някога си се срещала с Лори Питърсън.

Без да има нужда от повече подканвания, аз му разказах всичко, което не смеех да призная пред друг. Нуждата да го изразя с думи бе зашеметяваща.

— Срещала съм я веднъж — казах аз. — Почти съм сигурна, че е била тя.

Бях се ровила дълбоко в паметта си, особено в онези мълчаливи, интроспективни моменти, когато бях в колата на път за работа или за дома, или когато се грижех за розите в градината си. Виждах лицето на Лори Питърсън и се опитвах да го наложа върху неясните черти на безброй студентки от института, които се скупчваха около мен в лабораториите или в аудиториите по време на лекции. Вече бях успяла да си внуша, че когато разглеждах снимките у дома й, нещо в съзнанието ми бе прещракало — тя ми беше позната.

Преди месец бях изнесла серия от лекции „Жените в медицината“. Спомням си как стоях зад подиума пред море от млади лица, което се издигаше на редици, достигайки до края на аудиторията в Медицинския институт. Студентите си бяха донесли обяда и се бяха разположили върху червените възглавнички на банките, като ядяха и отпиваха от безалкохолните си напитки. Случаят бе съвсем обикновен, нямаше нищо необичайно или особено забележително освен в ретроспекцията.

Не бях съвсем сигурна, но смятах, че Лори бе едно от момичетата, които след лекцията излязоха, за да зададат въпроси. Спомнях си неясния образ на привлекателно русо момиче, облечено в лабораторна престилка. Единственото, което си спомнях ясно от лицето й, бяха очите, тъмнозелени и нерешителни. Попита ме дали наистина смятам, че една жена е способна да съчетае семейните си задължения с кариера, изискваща толкова много, каквато е медицината. Това се запомняше, защото аз за момент се запънах. Аз самата бях успяла в едното, но не и в другото.

С маниакална настойчивост се бях връщала към тази сцена безброй пъти, като че лицето щеше да дойде на фокус, ако го извиквах в съзнанието си достатъчен брой пъти. Тя ли беше, или не? Никога вече нямаше да мога да ходя из коридорите на института, без да търся лицето на русокосата лекарка. Не смятах, че ще я открия. Вероятно е била Лори, появила се за момент пред очите ми като призрак от един бъдещ кошмар, който щеше да я отпрати в миналото.

— Интересно — отбеляза Фортозис с типичния за него замислен тон. — Защо смяташ, че за теб е толкова важно дали си се срещала с нея тогава или в друг момент?

Забих поглед в дима, който се издигаше от цигарата ми.

— Не съм сигурна. Само знам, че от това смъртта й става по-реална.

— Ако можеше да върнеш този ден, би ли го направила?

— Да.

— И какво би направила?

— Бих я предупредила по някакъв начин — казах аз. — По някакъв начин бих поправила това, което е направил той.

— Това, което е направил убиецът?

— Да.

— Мислиш ли за него?

— Не искам да мисля за него. Просто искам да направя всичко възможно да бъде заловен.

— И наказан?

— Няма наказание, което да е равно на престъплението му. Няма такова наказание, което би било достатъчно.

— Ако го осъдят на смърт, това не би ли било достатъчно, Кей?

— Той може да умре само веднъж.

— Значи ти искаш той да се мъчи. — Очите му не ме изпускаха.

— Да — отговорих.

— По какъв начин? Чрез болка?

— Чрез страх — отвърнах. — Искам да чувства същия страх, какъвто са чувствали и те, когато са разбрали, че ще умрат.

Не бях усетила колко време е минало, откакто разговаряхме, но когато най-накрая млъкнах, в стаята бе притъмняло.

— Сигурно са ми влезли под кожата по начин, по който никой друг случай не ми е действал — признах.

— Също като в сънищата. — Той се облегна на стола си и леко съедини пръстите на двете си ръце. — Хората често казват, че не сънуват, а всъщност би било по-точно да се каже, че просто не си спомнят сънищата си. Тези неща ще ни влязат под кожата, Кей. Всичко. Ние едва успяваме да обуздаем по-голямата част от емоциите си, така че да не ни погълнат.

— Явно в последно време на мен това не ми се удава добре, Спиро.

— Защо?

Подозирах, че отговорът на този въпрос му е много добре известен, но че иска да го чуе от мен.

— Може би защото Лори Питърсън е била лекарка. Аз се идентифицирам с нея. Може би проектирам собствената си личност върху нея. Някога и аз бях на нейната възраст.

— В известен смисъл някога ти си била тя.

— В известен смисъл.

— И това, което се е случило с нея, би могло да се случи с теб?

— Не съм сигурна, че съм извела нещата чак дотам.

— Мисля, че си го направила. — Той се поусмихна. — Мисля, че си докарала много неща доста далече. Друго?

Амбърги. Какво всъщност му е казал Фортозис?

— Върху мен има силен страничен натиск.

— Какво например?

— Политика. — Ето че го казах.

— Аха, ясно. — Той леко потропа с пръсти. — Това винаги го има.

— Изтичане на информация, която излиза в пресата. Амбърги се тревожи, че може източникът да е моята служба.

Поколебах се, дебнейки да засека признак, че това вече му е известно.

Безизразното му лице не издаваше нищо.

— Според него твоята теория е, че репортажите от вестниците изострят маниакалната необходимост на убиеца да убива и следователно изтичането на информация може да е косвената причина за смъртта на Лори Питърсън. А сега и на Хена Ярбъро. Сигурна съм, че следващото твърдение ще е това.

— Възможно ли е информацията наистина да изтича от твоята служба?

— Някой отвън е проникнал в базата данни на нашия компютър. Това означава, че е възможно. Или по-точно казано, това ме поставя в незащитима позиция.

— Освен ако не откриеш кой наистина го е направил — каза той сухо.

— Не виждам никакъв начин това да стане — отговорих и го подтикнах: — Ти си разговарял с Амбърги.

Той срещна погледа ми.

— Да. Но смятам, че придава прекалено голямо значение на думите ми. Никога не бих си позволил да твърдя, че информацията, която, казват, изтичала от твоята служба, е причина за последните две убийства. С други думи, че ако не се бяха появили тези репортажи, двете жени биха били живи. Това не съм го казвал.

Бях сигурна, че облекчението, което чувствах, се изписва на лицето ми.

— Но ако Амбърги или някой друг смята да раздухва историята с така нареченото изтичане на информация, което може и да е от твоя служебен компютър, аз за съжаление ще съм в състояние да направя много малко. В интерес на истината действително съм убеден, че има съществена връзка между репортажите и действията на убиеца. Ако се използва вътрешна информация за написването на сензационни материали и огромни заглавия на първа страница, то Амбърги — или който и да било друг — може да вземе обективното ми изказване и да го използва като оръжие срещу твоята служба. — Хвърли ми един дълъг поглед. — Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Искаш да кажеш, че не можеш да обезвредиш бомбата — отговорих и усетих как настроението ми спадна.

Той се наведе напред и направо изрече:

— Искам да кажа, че не мога да обезвредя бомба, която дори не виждам. Каква бомба? Да не намекваш, че някой нарочно ти е поставил клопка?

— Не зная — отговорих предпазливо. — Но знам, че градската управа ще си има страхотни неприятности заради това, че Лори Питърсън е набрала деветстотин и единадесет точно преди да бъде убита. Чете ли вестниците?

Той кимна и в очите му проблесна интерес.

— Амбърги ме извика, за да обсъдим този въпрос много преди тазсутрешната история — продължих. — Танър беше там. Болтс също. Казаха, че може да стане скандал, че може да се стигне до съд. Точно тогава Амбърги разпореди всяка информация за пресата да минава през него. На мен ми се забраняват всякакви коментари. Той каза, че според теб изтичането на информация в пресата и репортажите, които се пишат на базата на тази информация, стимулират действията на убиеца. Подложена бях на подробен разпит по повод изтичането на информация, на възможността източникът да е моята служба. Нямах избор — трябваше да си призная, че някой е проникнал в нашата база данни.

— Ясно.

— Докато ставаше всичко това — продължих, — у мен започна да се затвърждава обезпокояващото впечатление, че ако наистина избухне скандал, той ще се върти около моята служба и нейната дейност. Изводът: аз съм попречила на следствието, може би дори косвено съм причинила смъртта на още жени… — Тук замълчах. После гласът ми постепенно се извиси: — С други думи, струва ми се, че ще се стигне дотам никой да не обърне внимание на гафа с обаждането на телефон деветстотин и единадесет, защото всички ще са прекалено заети да си изкарват яда на Службата на главния съдебен лекар и на мен лично.

Фортозис мълчеше.

Добавих безпомощно:

— Може би си създавам излишни емоции, без да имам основателна причина.

— А може би не.

Не това исках да чуя.

— На теория — обясни той — положението би могло да е точно такова, каквото току-що описа. Щом има хора, които насочват нещата в тази посока, защото искат да спасят собствената си кожа. Съдебният лекар е фигура, която лесно може да опере пешкира. Като цяло, обществеността не знае с какво се занимава един съдебен лекар, хората имат доста неприятна представа, едни доста ужасни впечатления. Поначало те се противопоставят на мисълта някой да реже трупа на любимия човек. За тях това е осакатяване, последно унижение…

— Моля те — прекъснах го аз.

Той меко продължи:

— Разбираш какво имам предвид.

— По-ясно не би могъл да се изразиш.

— Жалко, че някой е успял да проникне в компютъра ти.

— Господи! Още малко, и ще започна да мечтая за времето, когато използвахме пишещи машини.

Фортозис се загледа през прозореца.

— Нека за момент вляза в ролята на адвокат, Кей. — Погледът му се върна към мен, лицето му стана сурово. — Бих ти препоръчал да бъдеш много внимателна. Но също така да не се вживяваш в тази работа прекалено много и да не позволяваш да се отклони вниманието ти от следствието. Мръсните политически игри или страхът от тях могат да разстроят човека до такава степен, че той да започне да прави грешки, като по този начин спестява на противниците си усилията сами да ги изфабрикуват.

В съзнанието ми изникнаха предметните стъкла с объркания етикет. Стомахът ми се сви като юмрук.

Той добави:

— Подобно на хора от потъващ кораб. Те могат да се превърнат в диваци. Всеки за себе си. Не ставай и ти като тях. Недей да се поставяш в уязвимото положение на човек, изпаднал в паника. А хората в Ричмънд са обхванати от паника.

— Някои — съгласих се аз.

— И това е разбираемо. Смъртта на Лори Питърсън можеше да се предотврати. Полицията е направила непростима грешка, като не е дала приоритет на нейното обаждане на деветстотин и единадесет. Убиецът не е заловен. Убийствата на жени продължават. Обществеността обвинява градската управа, която пък също иска да си намери виновник. Такава е животинската природа. Ако полицията и политиците имат на кого да прехвърлят вината, те няма да се поколебаят!

— И ще я прехвърлят пред моята врата — казах аз с горчивина и автоматично се сетих за Кагни.

Можеше ли това да се случи и с него?

— Без да искам, ми идва наум, че аз съм удобен прицел, защото съм жена.

— Ти си жена в един мъжки свят — отвърна Фортозис.

— Винаги ще бъдеш удобен прицел, докато не покажеш на момчетата, че и ти имаш зъби. А ти наистина имаш.

— Той се усмихна. — И те трябва да го разберат.

— По кой начин?

Той попита:

— Има ли някой в твоята служба, на когото да имаш безрезервно доверие?

— Персоналът ми е много лоялен.

Той махна с ръка пренебрежително.

— Аз говоря за доверие, Кей. На кого би могла да повериш живота си? Компютърната ти програмистка например?

— Маргарет винаги е била лоялна — отвърнах колебливо. — Но да й поверя живота си? Не мисля. Всъщност почти не я познавам като човек.

— Искам да кажа, че твоят залог за сигурност — най-добрата ти защита, ако предпочиташ, би била да разбереш кой е проникнал в компютърната ти програма. Може и да се окаже невъзможно. Но ако има някакъв шанс, то бих казал, че този човек ще трябва да бъде разкрит от някого, който разбира достатъчно от компютри. Технически детектив, човек, на когото имаш доверие, Смятам, че би било неблагоразумно да натовариш с това човек, когото почти не познаваш, който може да проговори.

— Не се сещам за такъв човек — казах. — А дори и да успея да открия извършителя, новините могат и да се окажат лоши. Ако наистина става въпрос за репортер, който прониква в програмата, тогава не виждам как това, че ще го открия, би могло да ми помогне.

— Може и да не ти помогне. Но ако бях на твое място, бих опитал.

Чудех се накъде ме водеше с този разговор. У мен назряваше усещането, че има свои собствени подозрения.

— Ще имам предвид всичко това — обеща той, — ако или когато ми се обади някой по повод на тези случаи.

Може например някой да се опита да окаже върху мен натиск за това, че репортажите подтикват убиеца към действие или нещо подобно. — Той замълча. — Нямам никакво намерение да се оставя да бъда използван. Но също така не мога и да излъжа. Истината е, че реакцията на този убиец на разгласяваната от пресата информация, неговият modus operandi е доста странен.

Мълчах и слушах.

— Всъщност не всички масови убийци обичат да четат информация за себе си. Обществеността обикновено смята, че хората, които извършват сензационни престъпления, търсят признание, искат да се почувстват важни. Като Хинкли. Застрелва президента и веднага се превръща в герой. Една неадекватна, трудно интегрираща се личност, която не може да се задържи на една и съща работа или да поддържа трайна лична връзка, внезапно става международно известна. По мое мнение тези случаи са по-скоро изключение. Те представляват едната крайност. На другата крайност са Лукас и Тул. Те правят каквото си поискат и често напускат града, преди да са успели да прочетат какво пише за тях във вестниците. Не искат никой да разбере. Прекарват голяма част от времето си на път, непрекъснато се местят от едно място на друго, като пътьом търсят следващите си жертви. Моите впечатления, които се базират на основен анализ на modus operandi на ричмъндския убиец, са, че той съчетава елементи на двете крайности. Прави го, защото това за него е непреодолим импулс, но същевременно в никакъв случай не иска да бъде заловен. В същото време вниманието за него е насъщна необходимост, той иска всички да знаят какво е направил.

— Това ли е, което си казал на Амбърги? — попитах аз.

— Не мисля, че си бях изяснил нещата изцяло, когато разговарях с него миналата седмица. Убедих се чак след убийството на Хена Ярбъро.

— Заради Аби Търнбул.

— Да.

— Ако тя е била набелязаната жертва — продължих, — какъв по-добър начин да шокира града и да се появи по националните новини от това да убие първокласната журналистка, която е отразявала предишните му убийства.

— Ако Аби Търнбул е набелязаната жертва, фактът, че изборът е паднал на нея, ми се струва нещо доста лично. Първите четири са били убийства на безлични, непознати жени. Убиецът не е познавал жените, той ги е дебнел. Те са били жертви на шанса.

— Резултатите от ДНК-пробите ще покажат дали е бил същият човек — казах, избързвайки да пресека потока на мислите му, защото вече предполагах накъде бие. — Но аз съм сигурна. Не мога да повярвам и за секунда, че Хена е била убита от друг, от някакъв човек, който е преследвал сестра й.

— Аби Търнбул е известна личност — продължи разсъжденията си Фортозис. — От една страна, се питам, ако наистина тя е била набелязаната жертва, възможно ли е убиецът да е направил тази грешка да убие сестра й вместо нея? От друга страна, ако набелязаната жертва е била Хена Ярбъро, фактът, че е сестра на Аби, не е ли прекалено голямо съвпадение?

— И по-странни неща са се случвали.

— Разбира се. Нищо не е сигурно. Можем цял живот да гадаем и пак да не стигнем до нещо конкретно. Защо това е така, а онова еди-как си? Да вземем например мотива. Дали той е бил малтретиран от майка си и така нататък, и така нататък. Дали иска да си го върне на обществото, да демонстрира презрението си към света? Колкото по-дълго съм в тази професия, толкова повече се убеждавам в нещо, за което повечето психиатри не искат и да чуят. А то е, че голяма част от тези хора убиват просто защото това им доставя удоволствие.

— Аз достигнах до този извод доста отдавна — избухнах.

— Мисля, че убиецът от Ричмънд се забавлява — продължи той спокойно. — Много е хитър, предварително обмисля всичко. Рядко допуска грешки. Нямаме работа с някакъв психически неадекватен тип с увреждане на предното ляво полукълбо. Той със сигурност не е психически ненормален. Той е сексуален садист — психопат с ниво на интелигентност над средното, който умее достатъчно добре да се интегрира в обществото, за да поддържа приемлива обществена роля. Смятам, че има добра работа в Ричмънд. Не бих се учудил, ако се занимава с някаква дейност или има хоби, чрез което влиза в контакт с хора, наранени или изпаднали в беда — хора, които лесно би могъл да контролира.

— Какъв вид дейност например? — попитах с безпокойство.

— Може да е всякаква дейност. Бих се обзаложил, че е достатъчно умен и компетентен, за да е способен да се занимава с каквото си поиска. Лекар, адвокат, индиански вожд. — Сякаш чух гласа на Марино.

— Променил си мнението си — напомних на Фортозис. — Първоначално смяташе, че убиецът може да е рецидивист или психически болен, а може би и двете. Човек, който току-що е бил освободен от психиатрия или от затвора…

Той ме прекъсна:

— В светлината на последните две убийства, особено ако е замесена Аби Търнбул, вече изобщо не смятам, че е така. Престъпниците с психически отклонения рядко, а по-често никога не притежават необходимите качества, за да съумяват многократно да се изплъзват от полицията. Според мен ричмъндският убиец е опасен, вероятно от години извършва убийства в други градове и успява да се изплъзне от полицията точно толкова успешно, колкото и сега.

— Смяташ, че той се мести на ново място, извършва няколко убийства в продължение на няколко месеца и след това отново се мести?

— Може и да не е така — отвърна той. — Може да е достатъчно дисциплиниран, за да се премества на ново място и да изчаква да му потръгне на новата работа. Възможно е да мине доста време, преди да започне. Когато започне обаче, не може да спре. И при всяка нова територия му трябва все повече и повече, за да задоволи нуждите си. Става все по-дързък, започва да губи контрол. Присмива се на полицията, доставя му удоволствие фактът, че целият град се занимава с него чрез пресата — възможно е също и чрез избора на жертви.

— Аби — промърморих аз, — ако наистина тя е трябвало да бъде следващата жертва.

Той кимна.

— Това беше нещо ново, най-безразсъдната му стъпка до момента — ако наистина е искал да убие полицейски репортер, който е постоянно в центъра на общественото внимание. Това щеше да е най-доброто му изпълнение. Може би има и други елементи, отправни точки, проекции. Аби пише за него материали и той смята, че има някакви лични отношения с нея. Доразвива мисловно тези отношения. И яростта и фантазиите му се съсредоточават върху нея.

— Но той е объркал всичко — отсякох ядосано. — Неговото най-добро изпълнение, а той обърква всичко.

Точно така. Може и да не е познавал Аби достатъчно добре, за да я разпознае, или пък не е знаел, че сестра й се е пренесла при нея миналата есен. — Погледът му стана твърд, когато добави: — Напълно е възможно от новините по телевизията и във вестниците да е разбрал, че не е убил Аби.

Тази мисъл ме сепна. Досега това просто не ми беше хрумвало.

— Тъкмо това ме тревожи — каза той и се облегна назад на стола си.

— Какво? Искаш да кажеш, че може и да опита отново да нападне Аби? — Сериозно се съмнявах.

— Това ме тревожи. — Сега Фортозис сякаш изричаше гласно мислите си. — Нещата не са станали така, както ги е планирал. В своите собствени очи той се е изложил. А това може да го ожесточи още повече.

— Колко жесток трябва да стане, за да заслужи думите „да се ожесточи още повече“? — почти извиках. — Знаеш какво е сторил на Лори. А сега Хена…

Изразът на лицето му ме спря.

Обадих се на Марино по телефона малко преди да дойдеш. Кей.

Фортозис знаеше.

Знаеше, че тампоните с вагиналните проби, взети от Хена Ярбъро, са отрицателни.

Убиецът явно беше направил засечка. По-голямата част от семенната течност, която събрах, бе от чаршафите и краката й. Или пък единственият инструмент, който той бе успял да напъха, бе ножът. Чаршафите под тялото бяха корави и потъмнели от спечената кръв. Ако той не я беше удушил, вероятно е щяла да умре от загуба на кръв.

Продължихме да седим в потискащо мълчание, виждайки ужасния образ на човек, който изпитва удоволствие от това да причинява такава ужасяваща болка на друго човешко същество.

Когато погледнах Фортозис, очите му изглеждаха мътни, а кръвта се бе отдръпнала от лицето му. Като че за пръв път осъзнах, че той е по-възрастен от действителния брой на годините си. Той можеше да чуе, да види всичко, което се бе случило с Хена. Чувстваше тези неща дори по-отчетливо от мен. Четирите стени сякаш ни притиснаха.

И двамата се изправихме едновременно.

Тръгнах по дългия път към колата си, прекосявайки целия колеж, вместо да взема прекия път по тясната уличка, която водеше към паркинга. В далечината силуетът на Блу Ридж Маунтинс се открояваше като мъглив син океан, кубето на ротондата бе ослепително бяло, а по тревата се примъкваха дълги като пръсти сенки. Топлата миризма на дървета и трева още витаеше в слънчевата светлина.

Покрай мен минаха групички студенти. Смееха се и говореха, без да ми обръщат и капчица внимание. В момента, в който достигнах разклонената корона на един гигантски дъб, сърцето ми изведнъж подскочи в гърлото — бях доловила зад гърба си шума от бягащи стъпки. Рязко се обърнах и погледът ми срещна очите ма младеж, който явно тичаше за здраве: устните му бяха полуотворени от изненада. Той премина покрай мен като светкавица, от която остана видението на червени шорти и дълги загорели крака. След това пресече улицата и изчезна.