Аутопсия

5.

Пазарът на Шеста улица представлява нещо като залив без вода, един от откритите слънчеви търговски центрове от стъкло и стомана, построени в края на банковия район, в самия център на града. Не се случваше често да обядвам навън, а и този следобед просто нямах време за такъв лукс. Имах среща след по-малко от час, а освен това бяха съобщили за два неочаквани смъртни случая и едно самоубийство, но аз имах нужда от разтоварване.

Марино ме притесняваше. Отношението му към мен ме връщаше към студентските ми години.

Аз бях едно от четирите момичета в моя курс в университета Хопкинс. В началото бях прекалено наивна, за да разбера какво става. Внезапното скърцане на столове и подчертаното шумолене на листове, когато някой преподавател ме извикваше, не бяха съвпадение. Не беше случаен и фактът, че старите тестове преминаваха от ръка на ръка, но никога не стигаха до мен. Извиненията „Няма да можеш да разчетеш почерка ми“ или „В момента съм го дал на друг“ се повтаряха прекалено често в редките случаи, когато бях пропуснала лекция и ми се налагаше да минавам от студент на студент, за да ги моля да припиша техните. Бях малко насекомо, застанало срещу една застрашителна мрежа, изплетена от мъже, в която аз никога нямаше да бъда приета, а можех да бъда само плячка.

Изолацията е най-жестокото от всички наказания, а на мен никога не ми беше хрумвало, че може да съм нещо по-малко от човек само защото не съм мъж. Една от колежките ми в крайна сметка се отказа, а другата стигна до пълно нервно разстройство. Единствената ми надежда беше оцеляването, единственото ми отмъщение успехът.

Смятах, че всичко това е минало, но сега Марино отново ме връщаше към онези дни. Сега бях по-уязвима, защото тези убийства ми действаха по начин, по който никое друго убийство не ми беше действало. Не исках да оставам сама срещу всичко това; но за Марино като че ли нещата бяха решени по отношение на Мат Питърсън, както и по отношение на мен.

Обедната разходка Ми се отразяваше успокоително, ослепителното слънце ми намигаше от предните стъкла на преминаващите коли. Двойните врати на търговския център бяха отворени, за да пропускат въздух, а щандът за храни беше толкова претъпкан с хора, колкото и очаквах. Докато стоях на опашката за салати, наблюдавах хората наоколо, млади двойки, които се смееха и разговаряха лениво край масичките. Имаше и жени, които изглеждаха сами, угрижени делови жени, облечени в скъпи костюми, които отпиваха от диетичната си кола или отхапваха от сандвичите си.

Може би точно на някое такова място той бе набелязвал жертвите си, някое голямо обществено място, където единственото нещо, свързващо четирите жени, е било това, че той е приел поръчките им на един и същи щанд.

Но най-големият, привидно неразрешим проблем беше, че убитите жени нито работеха, нито живееха в една и съща част на града. Не можеше да се предположи, че са посещавали същите магазини, заведения, банки или каквото и да било друго. Ричмънд се простира върху голяма площ, а процъфтяващи търговски центрове имаше и в четирите му части. Хората от северния район се обслужват от търговците от северната част, хората, които живеят на юг от реката, предпочитат магазините в южната част, същото важи и за източната част. Аз обикновено се ограничавах с търговските центрове и ресторантите в западната част, освен когато бях на работа.

Ръцете на жената зад щанда, която взе поръчката ми за гръцка салата, за миг застинаха във въздуха, а очите й се спряха на лицето ми, като че ли се мъчеше да си спомни откъде ме познава. Стана ми неловко, като си помислих, че може да е видяла снимката ми във вечерния вестник. А може и да ме е познала от телевизионните репортажи или рисунките от съдебни дела, които местните телевизионни станции неизменно изваждаха от папките си всеки път, когато някое убийство разтърсваше Централна Вирджиния.

Винаги съм искала да бъда незабележима, да се слея с тълпата. Но бях в неизгодно положение, и то по няколко причини. В страната имаше малко жени главни съдебни лекари, а това караше репортерите да стават прекалено усърдни, когато обръщаха камерите си към мен или когато изравяха стари цитати. Външният ми вид ме прави лесна за разпознаване, защото е „характерен“, защото съм „русокоса“ и „привлекателна“, и какво ли още не, ако човек вярва на вестниците. Родът ми е от Северна Италия, където една част от населението са русокоси и синеоки, а в жилите им тече кръвта на народите на Савоя, Швейцария и Австрия.

Членовете на рода Скарпета са по традиция етноцентрична група, италианци, които се женят за други италианци в САЩ, за да запазят чист корена. Най-големият провал на майка ми, както тя неведнъж ми е казвала, е бил, че не е родила син, докато двете й дъщери се оказали задънени улици в генетично отношение. Дороти бе „съсипала потеклото“ с Люси, в чиито жили течеше наполовина латинска кръв, докато аз, на моята възраст и в моето семейно положение, нямах изгледи да „съсипвам“ каквото и да било.

Майка ми имаше навика да оплаква факта, че с най-близките й хора ще свърши и родът.

— Толкова добра кръв — плачеше тя, особено по време на ваканциите, когато трябваше да е обградена от ято обичани и обичащи я внуци. — Колко жалко! Толкова добра кръв! С нашите прадеди! Архитекти, художници! Кей, Кей, и всичко това да отиде на вятъра, като хубаво грозде на лозата.

Родът ни може да се проследи до Верона, града на Ромео от Монтеките и Жулиета от Капулетите, на Данте, Пизано, Тициан, Белини и на Паоло Калиари, по думите на майка ми. Тя упорито вярваше, че имаме някаква родствена връзка с тези велики личности въпреки постоянните ми напомняния, че Белини, Пизано и Тициан са оказали влияние на веронската школа, но все пак са от Венеция, и че Данте е от Флоренция и дори като е бил прогонен и принуден да скита от град на град, е престоял във Верона за съвсем кратко, на път за Равена. Всъщност нашите преки прадеди са били железопътни работници и фермери, скромни хорица, които емигрирали в Америка преди две поколения.

С бяло пликче в ръка, аз нетърпеливо изскочих навън, в топлия слънчев следобед. Тротоарите гъмжаха от хора, които бързаха да отидат на обяд или вече се връщаха, и докато чаках на светофара, вниманието ми инстинктивно беше привлечено от двама мъже, които излизаха от един китайски ресторант на отсрещната страна на улицата. Погледът ми беше привлечен от позната руса коса. Бил Болтс, щатският прокурор на Ричмънд, който тъкмо слагаше тъмните си очила, изглеждаше задълбочен в напрегнат разговор с Норман Танър, директор на Обществената безопасност. За момент погледът на Болтс се насочи право към мен, но когато му махнах, той не отговори на поздрава ми. А може би въобще не ме беше видял. Аз не повторих поздрава си и двамата мъже изчезнаха, погълнати от блъскащия се поток анонимни лица и тътрещи се крака.

След безкрайно чакане светофарът светна зелено и аз пресякох улицата. Пред мен се изпречи магазин за компютърен софтуер и мисълта ми се насочи към Люси. Бързо се шмугнах вътре и веднага открих нещо, което Люси непременно щеше да хареса — не видеоигра, а пълен курс по история, включващ изкуство, музика и въпросници. Вчера бяхме наели лодка с гребла в парка и се бяхме повозили в езерцето. Тя беше насочила лодката към фонтана, за да ме окъпе с хладката му вода, а аз открих у себе си детинското желание да си отмъстя. После хранихме патиците с хляб и изядохме толкова много фунийки сладолед, че езиците ни посиняха. В четвъртък сутринта тя щеше да се качи на самолета за Маями и аз щях да я видя отново чак на Коледа. Ако изобщо я видех отново тази година.

Беше един без петнадесет, когато влязох във фоайето на Службата на главния съдебен лекар, или за по-кратко СГСЛ. Бентън Уесли беше подранил с петнадесет минути и сега седеше на дивана и четеше „Уол Стрийт Джърнъл“.

— Надявам се, че в този плик имаш нещо за пиене — каза той, като направи гримаса. След това сгъна вестника и го прибра в чантата си.

— Винен оцет. Много ще ти хареса.

— По дяволите, все ми е тая. Има дни, когато съм толкова зле, че си представям как от крана на кухнята ми тече джин.

— Дотам ли ти стига въображението?

— Неее. Просто това е единствената фантазия, която бих си позволил да разкажа пред една дама.

Уесли работеше за ФБР и беше експерт по обрисуването на портрета на заподозрените. Кабинетът му беше в Ричмъндското районно оперативно бюро, но всъщност рядко можеше да бъде намерен там. Когато не пътуваше, обикновено беше в Националната академия в Куонтико, където водеше курсове по разследване на смъртни случаи и се опитваше да помогне на ПЗОП да преживее трудното си детство. ПЗОП беше абревиатура на Програма за задържане на опасни престъпници. Едно от последните нововъведения на ПЗОП беше създаването на регионални екипи, които да съчетават портретен експерт от ФБР и детектив с опит в убийствата. Полицейският отдел на Ричмънд се беше свързал с ПЗОП след второто убийство. Освен че беше старши детектив на града, Марино бе и съдружник на Уесли от регионалния екип.

— Подранил съм — извини се Уесли и ме последва в коридора. — Идвам направо от зъболекаря. Ако искаш, яж, докато разговаряме — на мен ми е все тая.

Е, да, но на мен не ми е.

Неразбиращият му поглед бавно се проясни от глуповата усмивка; той се беше сетил.

— Забравих. Ти не си доктор Кагни. Разбираш ли, той държеше бисквити върху бюрото си в моргата. Насред дежурството обявяваше почивка за закуска. Беше направо невероятно.

Завихме и влязохме в една стая, която беше толкова малка, че приличаше по-скоро на ниша. В нея имаше хладилник, машина за кока-кола и кафе-машина.

Има късмет, че не е хванал хепатит или СПИН — казах аз.

— СПИН! — Уесли се разсмя. — Колко подходящо би било за него.

Като много от момчетата, които съм познавала, доктор Кагни имаше остра нетърпимост към хомосексуалистите.

— Някакъв гаден педераст — казваше той, когато при него пристигаше за преглед някой с по-особени наклонности.

— СПИН… — Тази мисъл все още забавляваше Уесли. Докато пъхах салатата си в хладилника, той продължи: — Какво би било неговото оправдание?

Беше ми необходимо време, за да възприема Уесли. При първата ни среща останах с известни резерви. На пръв поглед той можеше да накара човек да повярва в стереотипите. От него лъхаше на ФБР — от главата до петите. Чертите на лицето му бяха остри, а косата му — преждевременно посребрена, което му придаваше измамно добродушен вид. Беше слаб и жилав и приличаше на адвокат в съда с безупречния си бежов костюм и щампованата си синя копринена вратовръзка. Никога не бях го виждала да носи риза, която да не е бяла и леко колосана. Завършил психология, той беше започнал като директор на гимназия в Далас, преди да се прехвърли на работа във ФБР, първо в Районното оперативно бюро, а след това като таен агент в средите на мафията. Най-накрая се завърнал към „първата си специалност“. Портретистите са учени, мислители, аналитици. Понякога ми се струва, че са магьосници.

С чашите кафе в ръце, ние завихме наляво и влязохме в заседателната зала. Там, пред дългата маса, седеше Марино и прелистваше дебела папка. Това малко ме учуди. Не знам защо, но очаквах, че ще закъснее.

Преди още да си придърпам стол, той откри огън с лаконичното съобщение:

— Току-що бях в серологичния отдел. Мислех си, че може да ви заинтересува — кръвната група на Мат Питърсън е А-положителна и той не отделя секрет.

Уесли му хвърли изпитателен поглед.

— Говориш за съпруга, нали?

Ъхъ. Не отделя секрет. Също като тоя тип, дето е пречукал всичките други жени.

— Двадесет процента от населението не отделя секрет — отбелязах сухо.

— Да — каза Марино, — двама от десет.

— Или приблизително четиридесет и четири хиляди души в град като Ричмънд. Двадесет и две хиляди, ако приемем, че половината са мъже — добавих аз.

Марино запали цигара и ме изгледа с присвити очи над пламъка на запалката си.

— Знаеш ли какво, докторке. — Цигарата му подскачаше нагоре-надолу при всяка сричка. — Започваш да ми приличаш на адвокат, дявол да го вземе.

Половин час по-късно седях на председателското място, а двамата мъже се бяха разположили от двете ми страни. Пред нас лежаха разпръснати снимките на четирите убити жени.

Това беше най-бавната и трудна част от разследването — съставянето на портрета на убиеца, на жертвите и накрая отново на убиеца.

В този момент Уесли му правеше описание. Тук той бе в стихията си. Често попаденията му при разгадаването на водещата емоция — а в тези случаи тя беше хладнокръвната, пресметната ярост — бяха свръхестествено точни.

— Обзалагам се, че е бял — каза той, — но не бих заложил на това репутацията си. Сесил Тейлър е била чернокожа, а расовото смесване при подбора на жертвите е нещо необичайно, освен в случай, че той бързо декомпенсира.

Уесли взе една снимка на Сесил Тейлър. В живота тя бе хубава, тъмнокожа и работеше като администраторка в една инвестиционна фирма в северната част на града. Също като Лори Питърсън тя е била завързана и удушена, а голото й тяло бе намерено на леглото.

— Но в последно време подобни случаи зачестяват. Тенденцията е към увеличаване броя на сексуалните убийства, в които нападателят е чернокож, а жената бяла. Обратното обаче рядко се среща — искам да кажа, бели мъже да изнасилват чернокожи жени. Проститутките са изключение.

Той изгледа разхвърляните снимки със съчувствие и продължи:

— А тези жени със сигурност не са били проститутки. Ако бяха проститутки — промълви той, — нашата работа щеше да е значително по-проста.

— Да, ама тяхната нямаше да е — намеси се Марино.

Уесли не се усмихна.

— Поне щеше да има някаква смислена връзка, Пит. Подборът — Уесли поклати глава, — ето кое е странното.

— А Фортозис има ли някакви нови теории? — попита Марино, имайки предвид съдебния психиатър, който се занимаваше с тези случаи.

— Не бих казал — отговори Уесли. — Разговарях с него набързо тази сутрин. Гледа да не се ангажира. Мисля, че убийството на тази лекарка го е накарало да премисли някои неща. Но той продължава да е абсолютно сигурен, че убиецът е бял.

Лицето от съня ми — бялото лице без черти — изплува в съзнанието ми.

— Вероятно е между двадесет и пет и тридесет и пет годишен. — Уесли отново заразгръща гадателските си способности. — Тъй като убийствата не са свързани с определен географски район, може да се предположи, че той има някакво превозно средство — бих се обзаложил, че е кола, а не мотор или някакъв вид камион. Вероятно зарязва колата някъде, където няма да бъде забелязана, и продължава пеша. Колата е стар модел, сигурно американска, тъмна или някакъв обикновен цвят, като например бежова или сива. Никак не бих се учудил, ако кара точно такава кола, каквато карат цивилните полицаи.

Това не беше шега. Често този тип убийци проявяват силен интерес към работата на полицаите и дори се опитват да им подражават. Класическото поведение за психопата, извършил престъпление, е да се опита да се включи в разследването. Той иска да помогне на полицията, да дава съвети и да прави намеци, да помага на спасителните команди при търсенето на труп, който самият той е скрил някъде в гората. Той не би се поколебал да се навърта в полицейския клуб и да пие наздравици с полицаите, когато не са на служба.

Предполага се, че най-малко един процент от населението има психопатични наклонности. От генетична гледна точка тези хора са безстрашни. Те умеят да използват другите, а в манипулирането са ненадминати. Когато работят за справедлива кауза, могат да бъдат легендарни шпиони, военни герои, генерали с по пет звезди, бизнесмени милиардери и Джеймс Бондовци. В другата крайност обаче те са олицетворение на злото: хора като Нерон, Хитлер, Ричард Спек, Тед Бънди, антиобществени, но не и клинически луди хора, които са способни да извършват ужасни зверства, за което нито изпитват угризения, нито поемат вина.

— Той е самотник — продължи Уесли — и има проблеми е установяването на близки контакти с хората, въпреки че неговите познати може и да го считат за приятен, дори с известен чар. Вероятно няма човек, с когото да е близък. Той е от този тип мъже, които ще свалят някоя жена в бара, ще имат с нея полово сношение, а след това ще се почувстват ужасно неудовлетворени и измамени.

— Доста познато чувство — каза Марино и се прозина.

Уесли допълни:

— По-голямо удоволствие биха му доставили порнографията, свързана с насилие, криминалните списания, садомазохизмът, а вероятно е имал брутални сексуални фантазии много преди да започне да ги прилага на дело.

Това прилагане на дело може да е започнало с надзъртане през прозорците на жени, които живеят сами. Нещата вече приемат по-реални очертания. Следващата стъпка е да изнасили. С всяка следваща жертва изнасилванията стават все по-жестоки, по-брутални. Мотивът вече не е да изнасили, а да убие. Убийството вече не е достатъчно. То трябва да става все по-садистично.

Той протегна ръка, откривайки безизразна ивица колосан бял маншет, и взе снимките на Лори Питърсън. Разгледа ги бавно, една по една, с безизразно лице. След това внимателно отмести купчинката и се обърна към мен:

— Очевидно в нейния случай, в случая с доктор Питърсън, убиецът е въвел елементи на мъчение. Прав ли съм?

— Да — отговорих аз.

— И какво? Строшил й е пръстите? — свадливо попита Марино. — Само мафията прави такива работи. Сексуалните убийци нямат такива навици. Тя е свирила на цигулка, нали така? Значи счупването на пръстите е съвсем личен елемент. Подсказва, че човекът, който го е направил, я е познавал.

Аз казах колкото се може по-спокойно:

— Учебниците по хирургия върху бюрото й, цигулката — не е нужно убиецът да е гений, за да разбере някои неща за нея.

Уесли се замисли.

— Друга възможност би била счупените пръсти и ребра да са резултат от самоотбрана.

— Не са. — По този въпрос бях категорична. — Не открих нищо, което да ми подскаже, че се е съпротивлявала.

Марино ме фиксира с безизразните си недружелюбни очи.

— Така ли? Любопитен съм. Какви са според теб нараняванията при самоотбрана? Според доклада ти по тялото й има доста наранявания.

— Типичните примери за наранявания при самоотбрана — срещнах погледа му и го задържах — са счупени нокти, драскотини или други следи по ръцете от китките до раменете или тези места, които биха били най-уязвими в случай, че жертвата се е опитвала да отбие ударите. Нейните наранявания не се вписват в тези рамки.

Уесли обобщи:

— Значи всички сме съгласни. Този път е бил по-жесток.

— Думата е „брутален“ — добави Марино бързо, като че ли за него това бе най-важното. — Точно това имам предвид. Случаят с Лори Питърсън е по-различен от другите три случая.

Наложих си да обуздая гнева си. Първите три жертви бяха завързани, изнасилени и удушени. Това не беше ли „брутално“? Трябваше ли към това да се прибавят и счупени кости?

Уесли продължи със зловещата прогноза:

— Ако последва още едно убийство, признаците на насилие, на мъчения ще бъдат още по-ярко изразени. Той убива, защото има натрапчивата нужда да задоволи някаква потребност. Колкото по-често го прави, толкова по-силна ще става тази потребност и толкова по-незадоволен ще се чувства той. А това ще засили нагона му. Чувствителността му се притъпява все по-бързо и всяко следващо убийство ще изисква все повече и повече, за да го засити. Засищането е временно. През следващите дни или седмици напрежението расте, докато той си набележи нова жертва, докато я дебне и накрая я убие. Възможно е интервалите между убийствата да станат по-кратки, докато най-накрая го обърне на истинска касапница.

Мислите ми се насочиха към разпределението на убийствата във времето. Първата жена е била убита на деветнадесети април, втората на десети май, а третата на тридесет и първи май. Лори Питърсън беше убита една седмица по-късно, на седми юни.

Не беше никак трудно да се отгатне останалата част от разбора на Уесли. Убиецът е отраснал в „нефункционално“ семейство и може би е бил физически или психически малтретиран от майка си. Когато е с жертвата си, той дава израз на яростта си, която е неразривно свързана с половия нагон.

Интелигентността му е над средното ниво; той е импулсивен и склонен към мании, много организиран и педантичен. Възможно е също така да е предразположен към маниакално поведение, фобии и ритуали, свързани със спретнатост, чистота, правилно хранене — всичко, което може да му създаде усещането, че контролира нещата около себе си.

Има работа, най-вероятно физическа — може да е монтьор, строителен работник, да извършва някакви поправки или въобще каквато и да е форма на физически труд.

Лицето на Марино почервеняваше видимо с всяка изминала минута. Погледът му неспокойно блуждаеше из заседателната зала.

— Най-голямо удоволствие му доставя предварителната фаза — продължи Уесли, — съставянето на плана, ключът към заобикалящия го свят, който отприщва фантазията му. Къде е била жертвата, когато той я е забелязал за пръв път?

Никой от нас не можеше да отговори на този въпрос. Дори самата жертва може да не е знаела. Срещата може да е била маловажна и далечна като някаква сянка, пресякла пътя й. Може той някъде просто да я е зърнал. В някой търговски център например или докато е чакала в колата си на червен светофар.

— Какво точно го активизира? — попита Уесли. — Защо избира точно тази или онази жена?

Отново никой не можеше да отговори. Но знаехме едно. Всяка една от жертвите е била уязвима, защото е живеела сама. Или поне убиецът е смятал, че живее сама, какъвто бе случаят с Лори Питърсън.

— Звучи съвсем като чистокръвния среден американец. — Острият тон на Марино стресна всички ни.

Той изтръска цигарата си и като се наведе напред, рязко отсече:

— Ей, ама всичко това е толкова подреденичко, просто чудесно. Само че аз нямам никакво намерение да се правя на Дороти и да тръгна по пътечката с жълтите плочки. Защото не всички пътечки водят към Изумрудения град, окей? Обявяваме, че е водопроводчик или нещо такова, нали така? Ами Тед Бънди беше студент по право, а преди няколко години имаше един зъболекар във Вашингтон, който изнасили куп жени. Зъболекар! По дяволите, тоя убиец, който се разхожда някъде из Зелената долина, може да се окаже и скаут, кой знае?

Бавно Марино насочваше разговора в посоката, която си беше избрал. Очаквах тази атака отдавна.

— Искам да кажа, той може спокойно и да е студент. Може дори да е актьор, творчески тип с развинтена фантазия. Сексуалните убийци поначало си приличат, освен ако не си падат по пиенето на кръв или по печенето на шиш — а пък тоя тип, с когото си имаме работа сега, не е Лукас. Това, по което всичките тези убийства си приличат — ако ви интересува моето мнение, — е, че с много малко изключения хората са си хора. Лекари, адвокати, индиански вождове; хората си мислят и вършат все едни и същи неща още от времената, когато първобитните са отмъквали жените, като са ги влачели за косата.

Уесли беше забил поглед някъде встрани. Когато Марино свърши, той бавно се обърна към него и тихо попита:

— Накъде биеш, Пит?

— Ще ти кажа накъде бия, дявол да го вземе! — Брадичката му беше издадена напред, а вените на врата му бяха изпъкнали като корабни въжета. — Целият този бълвоч — какъв бил портретът на убиеца, — направо да откачиш! Имам тука едно приятелче, в чиято скапана дисертация се говори само за секс и насилие, за канибали и педерасти. По ръцете му има от същата блестяща гадост, дето я има и по всички други трупове. Намерихме неговите отпечатъци по кожата на убитата му жена и по ножа, скрит в едно от неговите чекмеджета, а по дръжката на ножа има от същата блестяща гадост. Само че не. Не! Не бил той, а? И защо? Защото не бил работел физически труд. Защото не бил измет.

Уесли отново заби поглед някъде встрани. Очите му се спряха на снимките, разстлани пред нас, цветни снимки, голям формат, на тези жени, които и в най-кошмарните си сънища не бяха сънували, че нещо подобно може да им се случи.

— Ама почакай само малко да видиш какво ще ти кажа аз. — Явно тирадата нямаше да свърши скоро. — Хубавецът Мат — ами ако искаш да знаеш, трудно може да се каже, че е чист като сутрешния сняг. Докато бях горе да чакам резултатите от серологията, се отбих пак при Вандер да проверя дали не е изровил още нещо. Отпечатъците на Питърсън са картотекирани, нали така? И знаеш ли защо? — Погледът, който ми хвърли, беше суров. — Ей сега ще ти кажа защо. Вандер провери, разрови се във вълшебните си кутийки. Преди шест години хубавецът Мат е бил арестуван в Ню Орлиънс. Става дума за лятото, преди да се запише в университета, много преди да се запознае с докторката си. Тя сигурно въобще не е подозирала.

— Не е подозирала какво? — попита Уесли.

— Не е подозирала, че нейният актьор хубавец е бил обвинен в изнасилване, ето какво!

Последва много дълга пауза.

Здраво стиснал зъби, Уесли седеше и премяташе химикалката си. Марино нарушаваше правилата на играта. Не споделяше информацията. Беше ни устроил засада, като че ли бяхме в съда, като че ли аз и Уесли бяхме адвокати на ответната страна.

Най-накрая се реших да изрека:

— Ако Питърсън наистина е бил обвинен в изнасилването, то тогава е бил оправдан. Или пък обвиненията са били оттеглени.

Очите му ме фиксираха като цевите на пушка.

— Сигурна ли си в това, а? А пък аз още не съм го проверил.

— Университети като Харвард нямат навика да приемат углавни престъпници, сержант Марино.

— Ако са знаели.

— Вярно — съгласих се аз, — ако са знаели. Но трудно бих повярвала, че не са знаели, ако обвинението е било доказано.

— Ще трябва да го проверим — беше единственият коментар на Уесли.

Марино рязко стана, извини се и излезе.

Предположих, че отива до тоалетната.

Уесли продължи, като че ли не намираше нищо необичайно в избухването на Марино и в цялата ситуация. Следващият му въпрос беше зададен съвсем небрежно:

— Какво ново от Ню Йорк, Кей? Има ли някакви резултати от лабораторията?

— Изследването на ДНК става доста бавно — отговорих аз разсеяно. — Ние им изпратихме проби чак след втория случай. Тези резултати трябва скоро да дойдат. Що се отнася до другите два случая, Сесил Тайлър и Лори Питърсън, ще трябва да изчакаме най-рано до другия месец.

Той продължаваше упорито да се държи, сякаш нищо не се беше случило.

— Убиецът и в четирите случая не отделя секрет. Това поне знаем.

— Да. Това поне знаем — съгласих се аз.

Известно време и двамата мълчахме.

Седяхме и напрегнато чакахме Марино. Гневните му думи още звучаха в главата ми. От мен се стичаше пот, а ударите на сърцето кънтяха в ушите ми.

Вероятно Уесли беше разбрал по израза на лицето ми, че не искам да имам нищо общо с Марино, че го бях изпратила в забвение така, както постъпвам с всички хора, които считам за невъзможни, неприятни или професионално опасни, защото каза:

— Трябва да го разбереш, Кей.

— Да, но не го разбирам.

— Той е добър детектив, отличен детектив.

Аз не отговорих. И двамата мълчахме.

Постепенно гневът ми започваше да расте. Знаех, че не трябва, но нищо не бе в състояние да спре думите ми:

— По дяволите, Бентън! Тези жени заслужават всичките ни усилия. Ако сега оплескаме нещата, може да умре още някоя. Не искам той да оплеска работата само защото имал някакъв си проблем!

— Няма.

— Но вече го прави — понижих аз глас. — Нарочил си е Мат Питърсън. А това означава, че вече не забелязва никой друг.

Слава Богу, Марино никак не бързаше да се връща.

Челюстните мускули на Уесли играеха, а очите му отбягваха моите.

— Аз също още не съм отхвърлил Питърсън окончателно. Просто не мога. Знам, че убийството на жена му не се вписва с другите три убийства. Но той е необичаен случай. Да вземем например Гейси. Нямаме представа колко хора е убил. Тридесет и три хлапета. А може да са били и сто. И всичките са му били непознати. А после взема, че убива майка си, нарязва я на парчета и я натъпква в шахтата…

Не можех да повярвам на ушите си. Той ми изнасяше една от лекциите си, предназначени за „новобранци“, дрънкаше като шестнадесетгодишен хлапак на първата си среща с момиче.

— Чапман се е бил вживял в „Спасителят в ръжта“, когато застрелва Джон Ленън. Рейгън, Брейди — по тях стреля някакъв побъркан, който е обсебен от мисълта за някаква актриса. Схеми на поведение. Опитваме се да ги разгадаем. Но невинаги успяваме. Те невинаги са предвидими.

И след това започна да изрежда статистики. Преди дванадесет години са били разкривани средно 95–96% от всички убийства. Сега тази цифра беше някъде около 74% и продължаваше да спада. Увеличаваше се броят на убийствата на непознати за сметка на престъпленията от сексуални или емоционални подбуди и т.н. Думите му едва стигаха до съзнанието ми.

— … В интерес на истината Мат Питърсън ме безпокои, Кей — каза той и замълча.

Сега вече се заслушах.

— Той е човек на изкуството. Един психопат може да бъде Рембранд на убийствата. Този е актьор. Ние не знаем какви роли може да разиграва във фантазиите си. Не знаем дали не е започнал да ги превръща в реалност. Не го познаваме — може и да е дяволски хитър. Убийството на съпругата му може да е било утилитарно.

— Утилитарно?! — Аз вторачих в него широко отворени невярващи очи, след това обърнах поглед към снимките на тялото на Лори Питърсън. Лицето й представляваше една обезобразена маска на агония, краката й бяха свити, шнурът, опънат като тетива зад гърба й, извиваше ръцете и се врязваше във врата. Утилитарно? Не можех да повярвам на ушите си.

Уесли поясни:

— Утилитарно в смисъл, че може да се е наложило да се отърве от нея, Кей. Ако например се е случило нещо, така че да го е заподозряла в другите три убийства. Той се паникьосва и решава, че трябва да убие и нея. Как може да го направи и да не бъде заподозрян? Като изкопира другите убийства.

— Това вече ми звучи познато — казах аз с равен тон, — чувала съм го от съдружника ти, Уесли редеше думите си бавно и отмерено, като ударите на метроном:

— Всички възможни сценарии, Кей. Трябва да ги разгледаме всичките.

— Разбира се. И аз нямам нищо против, при условие че Марино наистина разгледа всичките възможни сценарии, а не си слага капаци на очите само защото се вманиачава или пък защото има някакъв си проблем.

Уесли хвърли бърз поглед към вратата и каза толкова тихо, че думите му едва достигнаха до мен:

— Съгласен съм, че Пит си има своите предубеждения.

— И най-добре е да ми кажеш какви точно са тези предубеждения.

— Смятам, че е достатъчно да спомена, че когато ФБР го избра като подходящ кандидат за тандема ПЗОП, ние се поровихме малко в миналото му. Знам къде и как е израснал. Има неща, които човек не забравя цял живот. Случват се и такива работи.

За мен това не беше нищо ново — вече се бях досетила и сама. Марино беше роден от другата страна на демаркационната линия и бе израснал в бедност. Той се чувстваше неловко сред хората, които винаги го бяха карали да се чувства неловко. Социалните лидери и знаменитостите, завръщащи се в родния град, никога не го бяха и поглеждали, защото той винаги е бил аутсайдер в обществото, защото баща му е имал кал под ноктите, защото винаги е бил от простолюдието.

Бях чувал хиляди пъти подобни сълзливи полицейски истории. Единственото предимство на един такъв тип е, че е як и бял и че решава да стане още по-як и още по-бял, като докопа пистолет и значка.

— Нямаме право да се оправдаваме, Бентън — казах аз след малко. — Престъпниците не могат да бъдат оправдавани само защото са имали скапано детство. Нямаме право да използваме властта, която ни е дадена, за да наказваме хора, които ни напомнят за собственото ни скапано детство.

Не че ми липсваше състрадание. Много добре разбирах миналото на Марино. Не ми бе чужд неговият гняв.

Той ме бе завладявал много пъти, когато бях заставала лице в лице с обвиняемия в съда. Колкото и да бяха убедителни доказателствата, ако той изглеждаше почтен, ако имаше приличен вид и носеше костюм за двеста долара, дванадесетте работещи мъже и жени дълбоко в себе си нямаше напълно да повярват, че е виновен.

А аз можех да повярвам почти всичко за всеки един човек. При условие, че съществуват факти. Дали Марино забелязваше фактите? Дали забелязваше каквото и да било?

Уесли отмести стола си назад, стана и се протегна.

— Пит си има настроения. Човек му свиква. Аз го познавам от години.

Той прекрачи прага на отворената врата и огледа коридора нагоре и надолу.

— Ама къде, по дяволите, отиде тоя? Да не пропадна в клозета?

Уесли приключи неприятната си задача в моя кабинет и изчезна в слънчевия следобед на живите, където другите углавни деяния изискваха вниманието и времето му.

Бяхме се отказали да чакаме Марино. Нямах никаква представа къде се беше запилял, но, изглежда, че пътешествието му до тоалетната беше наложило излизането му извън сградата. Нямах и много време за размисъл, защото Роуз се показа на вратата, свързваща моята стая с нейната, в момента, в който заключвах в бюрото папките с документите по случаите.

Още от пръв поглед многозначителното й мълчание и начинът, по който бе стиснала устни, ми подсказаха, че й тежи нещо, за което аз нямах желание да чуя.

— Доктор Скарпета, Маргарет ви търси и ме помоли да ви кажа да й се обадите веднага щом свърши срещата ви.

С това чашата на търпението ми преля и аз просто не успях да го скрия. На долния етаж ме очакваха аутопсии, а трябваше и да отговоря на безброй телефонни обаждания. Работата, която ми се беше насъбрала, би стигнала за половин дузина души и аз нямах желание списъкът да бъде удължаван с каквото и да било друго.

Роуз ми подаде куп писма, които трябваше да подпиша, после ме изгледа над очилата си с внушителния вид на гимназиална директорка и добави:

— Тя е в кабинета си, а въпросът наистина не търпи отлагане.

Роуз нямаше намерение да ми каже за какво става дума и въпреки че не можех да я виня, това ме подразни. Струва ми се, че тя винаги знае всичко, което става в тази система от единия край на щата до другия, но беше в стила й да ме насочи към източника, вместо да ме информира. С други думи, тя упорито избягваше да бъде предвестник на лоши новини. Предположих, че този навик й беше останал, след като бе работила за моя предшественик Кагни почти през целия си живот.

Стаята на Маргарет се намираше на средата на коридора — малка спартанска стаичка с бетонни стени, боядисани в същия блудкав бледозелен болничен цвят, както всички други помещения в сградата. Тъмнозелените плочки по пода винаги изглеждаха прашни, колкото и често да ги метяха, а по бюрото и по всички други плоскости се валяха купища компютърни разпечатки. Шкафчето й за книги беше препълнено с наръчници с инструкции, кабели, резервни ленти и кутии с дискети. Липсваха всякакви лични вещи, нямаше никакви снимки, плакати или други дреболии. Не можех да си представя как Маргарет живее в тази стерилна бъркотия, но никога не бях виждала стая на програмист, която да изглежда по друг начин.

Тя седеше с гръб към вратата, с очи, вперени в монитора, и с наръчник на програмиста в скута. Когато влязох, тя завъртя стола си към мен, след което го отмести настрана. Лицето й беше напрегнато, късата й черна коса бе разбъркана, като че ли беше прекарвала пръсти през нея, а тъмните й очи блуждаеха.

— Бях на едно съвещание почти цяла сутрин — започна тя отривисто — и когато се върнах следобед, намерих това на екрана.

Подаде ми разпечатка. На нея се виждаха няколко SQL-команди1, които даваха достъп до базата данни.

Дълго време аз стоях, вперила очи в разпечатката, без да разбирам нищо. Към таблицата със случаите бе подадена команда за описание и горната половина на страницата беше изпълнена с колонки имена. Отдолу имаше няколко прости оператора за избор. Първият от тях се отнасяше до номера на случая с фамилно име Питърсън и собствено Лори. Отговорът под него гласеше: необходимата информация липсва. Втора команда изискваше списък на номерата и собствените имена на всички смъртни случаи, регистрирани в базата данни, с фамилно име Питърсън.

Този списък не включваше Лори Питърсън, защото нейната папка още лежеше на моето бюро. Още не бях я дала на служителите от другия отдел за въвеждане в компютъра.

— Какво искаш да кажеш, Маргарет? Че не си подала тези команди ли?

— Разбира се, че не съм — отговори тя натъртено. — А и не ги е подал никой от другите служители. Би било невъзможно.

Сега вече към нея бе насочено пълното ми внимание.

— Когато си тръгнах в петък следобед — поясни тя, — направих това, което правя винаги в края на деня. Оставих компютъра в режим на повикване, така че да можете да се включите от къщи, ако се наложи. Изключено е някой да е използвал компютъра ми, защото, когато е в режим на повикване, може да бъде използван само ако човек си намери друг персонален компютър и ако се свърже посредством модем.

Дотук всичко ми беше ясно. Терминалите в кабинетите тук бяха свързани с този, на който работеше Маргарет и който наричахме „обслужващ“. Ние не бяхме свързани с централния процесор на Отдела за здравеопазване и социални грижи отсреща въпреки непрекъснатия натиск от страна на комисаря да се включим към него. Аз бях отказала и щях да продължавам да отказвам, защото нашите данни бяха много деликатни, а криминалните разследвания по много от случаите не бяха приключили. Ако стоварехме цялата наша информация в централния компютър, до който имат достъп десетките агенции на Отдела, това би означавало колосални проблеми с изтичането на информация.

— Не съм се свързвала от къщи — казах аз.

— Така си и мислех — отвърна тя. — Не мога да си представя защо бихте подали тези команди. Вие най-добре от всички трябва да знаете, че случаят „Лори Питърсън“ още не е въведен. Някой друг го е направил; не са служителите, нито някой от лекарите. Освен вашия персонален компютър и компютъра в моргата всички други са „неми терминали“.

Немите терминали, напомни ми тя, представляват, общо взето, точно това — безмозъчна компютърна единица, състояща се от монитор и клавиатура. Нашите неми терминали бяха свързани с обслужващия компютър в стаята на Маргарет. Когато той беше изключен или замразен например, както когато бе в режим на повикване, немите терминали също бяха изключени или замразени. С други думи, те не работеха от късния следобед в петък — преди убийството на Лори Питърсън.

Някой беше проникнал в базата данни през уикенда или по някое време днес.

Някой външен човек бе успял да проникне тук.

Този някой трябва да е бил запознат с релационната база данни, която ние използвахме. Доста широко разпространена, спомних си аз, и съвсем не невъзможна за научаване. Кодът, с който се набираше, беше вътрешният телефон на Маргарет, а той можеше да бъде намерен в телефонния указател на Отдела за здравеопазване и социални грижи. Човек можеше да влезе в програмата при положение, че имаше компютър, зареден с комуникационен софтуерен пакет и съвместим модем, знаеше, че Маргарет е програмистът, и използваше нейния номер. Но само дотук. Достъп до компютърната техника или данните нямаше как да бъде получен. Не можеше дори да се проникне в електронните пощенски кутии, без да се знаят паролата и името на потребителя.

Маргарет се взираше в екрана през цветните стъкла на очилата си. Челото й бе леко набраздено; тя внимателно гризеше нокътя си.

Аз придърпах стол и седнах.

— Как? Имената на потребителя и паролите? Как е могъл някой да има достъп до тях?

— Точно това се чудя и аз. Само няколко души ги знаят, доктор Скарпета. Вие, аз, другите лекари и служителите, които въвеждат данните. А нашите имена на потребителя и паролите са различни от тези, които съм определила за различните райони.

Въпреки че всеки един от моите райони имаше компютърна мрежа точно като нашата, те имаха свои собствени данни и нямаха директен достъп до данните в централното бюро. Не беше вероятно — всъщност ми изглеждаше направо невъзможно — някой мой заместник от друго бюро да е извършил това.

Следващата ми идея прозвуча доста неубедително:

— Може пък някой да е налучкал случайно.

Тя поклати глава.

— Практически невъзможно. За това съм сигурна. Аз самата съм се опитвала, когато съм сменила паролата за електронната пощенска кутия на някой от нашите и не мога да си я спомня. След не повече от три опита компютърът започва да се съмнява и телефонната връзка се прекъсва. Да не говорим, че тази версия на базата данни никак не обича да се прониква в нея през задната врата. Ако напишеш достатъчно голям брой комбинации, когато се опитваш да проникнеш в SQL или някоя таблица, се получава грешка в съдържанието, връзката между указателите се разпада и базата данни блокира.

— И паролите не се пазят никъде другаде? — попитах аз. — В друга директория на компютъра например, така че някой да може да се докопа до тях? Ами ако този човек е програмист?

— Никакъв шанс. — Тя беше сигурна. — Взела съм всички мерки. Наистина има една системна таблица, където се изброяват имената на потребителите и паролите, но в нея може да се проникне само ако човек знае какво прави. А и сега вече това няма значение, защото аз я зарязах още отдавна, за да не възникне точно такъв проблем…

Мълчах.

Тя внимателно изследва лицето ми, търсейки някакви признаци на недоволство, някакъв блясък в очите ми, който да й подскаже, че съм ядосана или че смятам нея за виновна.

— Това е ужасно — избърбори тя. — Наистина. Нямам никаква представа какво точно е извършил този човек. Не работи АБД-то например.

АБД, или администратор база данни, представляваше нещо като „ключ“, който предоставя на избрани хора като мен и Маргарет правото на достъп до всички таблици, с които можехме да извършим каквито поискаме операции. Това, че АБД-то не работи, беше все едно да ми кажат, че ключът от външната ми врата вече не става на бравата.

— Как така „не работи“? — Беше ми все по-трудно да говоря спокойно.

— Ето така. Не може да се използва за влизане в нито една таблица. Аз опитах, но по неизвестни причини паролата беше невалидна. Трябваше да свържа всичко наново.

— Как е възможно да се е случило такова нещо?

— Не знам. — Тя се разстройваше все повече и повече.

— Може би трябва да сменя всички пароли и имена на потребителите за по-сигурно.

— Не сега — отговорих аз автоматично и станах от стола. — Просто няма да въвеждаме случая „Лори Питърсън“ в компютъра. Който и да е бил той, поне не е успял да намери това, което е търсел.

— Не е успял, но този път.

Аз застинах и вперих поглед в нея.

По бузите й се разливаха две червени петна.

— Не знам. Ако се е случвало и преди, аз няма как да знам това, защото ехото е било изключено. Тези команди — и тя посочи разпечатката — са ехо от командите, подадени на компютъра, който е влязъл във връзка с този компютър тук. Винаги изключвам ехото, така че, ако вие решите да наберете от къщи, командите ви да не излязат на този екран. В петък бързах. Може, без да искам, да съм оставила ехото включено или да съм го пуснала допълнително. Не си спомням, но, така или иначе, беше включено. — И унило добави: — Излиза, че е било за добро…

Внезапно нещо ни накара и двете да се обърнем едновременно.

На вратата стоеше Роуз.

А изразът на лицето й — Боже мой! Пак ли?!

Тя ме изчака в коридора и каза:

— Съдебният лекар от Кълониал Хайтс чака на първа телефонна линия. Някакъв детектив от Ашлънд на втора. Току-що се обади секретарката на комисаря…

— Какво? — прекъснах я аз. Бях чула само последната информация. — Секретарката на Амбърги?

Тя ми подаде няколко розови листчета с телефонни съобщения и отговори:

— Комисарят иска да ви види.

— За какво, дявол да го вземе?

Ако още веднъж ми кажеше, че ще трябва да разбера това сама, просто щях да избухна.

— Не знам — отговори Роуз. — Секретарката му нищо не каза.