Аутопсия

2.

Белият циферблат на часовника се носеше като пълна луна в тъмното небе, извисявайки се над купола на старата гара, над железопътните линии и прелез 95. Огромните филигранни стрелки бяха спрели заедно с последния пътнически влак преди много години. Беше дванадесет и седемнадесет минути. Винаги щеше да бъде дванадесет и седемнадесет минути в долната част на града, където Службата за здравеопазване и социални грижи бе решила да построи своята морга.

Тук времето беше спряло. Сградите, които не бяха съборени, бяха със заковани прозорци. Тътенът и грохотът от уличното движение и товарните влакове наподобяваха далечно сърдито море. По отровния бряг, покрит с петна мръсотии и купища смет, не растеше нищо и след залез слънце беше тъмно като в рог. Тук нищо не се движеше освен шофьорите на камиони, пътниците и влаковете, които летяха по линиите от стомана и бетон.

Белият циферблат на часовника ме наблюдаваше, докато карах в тъмнината, така както ме бе наблюдавало бялото лице в съня ми.

Внимателно минах през вратата на телената ограда и паркирах зад една сграда, измазана с гипсова мазилка — сградата, в която бях прекарала почти всички дни от последните две години. Имаше само още една държавна кола в паркинга — сивия плимут на Нийлс Вандер, специалиста по дактилоскопия. Бях му се обадила веднага след разговора си с Марино. След второто убийство въведоха нова практика. В случай че последваше още едно, с Вандер трябваше да се срещнем в моргата веднага. В този момент той сигурно вече бе в стаята с рентгена и настройваше лазера.

През портала струеше светлина, докато двама санитари измъкваха от линейката количка, върху която лежеше голяма черна найлонова торба. При всяка насилствена, неочаквана или съмнителна смърт в Централна Вирджиния тялото се изпращаше тук, всеки ден от седмицата и по всяко време на денонощието.

Младите мъже в сините престилки ме изгледаха учудено.

— Много сте подранили, докторке.

— Самоубийство в Макленбърг — обади се другият санитар. — Хвърлил се под влака. Събирахме остатъци от него по петнадесет метра релси.

— Ъхъ, останали са само парчета…

Количката се понесе несръчно пред отворените врати по коридора, покрит с бели плочки. Изглежда, чувалът бе или дефектен, или скъсан, защото от него се процеждаше кръв и оставяше червена диря.

Моргата имаше своя специфична миризма, спареното зловоние на смъртта, което никакъв освежител за въздух не можеше да замаскира. Бих познала къде се намирам и със затворени очи. В този ранен час миризмата бе особено осезаема и по-неприятна от всякога. Количката силно подрънкваше във вакуума на тишината, докато санитарите насочваха колелетата й към хладилника от неръждаема стомана. Аз свих вдясно и влязох в офиса на моргата, където пазачът Фред пиеше кафе и чакаше санитарите от линейката да се разпишат за тялото и да си тръгнат. Той бе седнал на ръба на бюрото, скрит както винаги, когато пристигаше нов труп. Дори насочен пистолет не би могъл да го накара на придружи някого до хладилника. Картончетата, които висяха от пръстите на изстиналите крака, подаващи се изпод чаршафите, му действаха по особен начин.

Той хвърли кос поглед към часовника. Десетчасовото му дежурство свършваше.

— Имаме още една удушена — казах аз направо.

— Боже мой! — изохка той, клатейки глава. — Казвам ви. Не мога да си представя как някой ще направи такова нещо. Горките жени! — Главата му продължаваше да се поклаща.

— Всеки момент ще бъде тук. Искам вратите на портала да бъдат здраво залостени и в никакъв случай да не се отварят, Фред. Ще има тълпи репортери. Не бива никой да се приближава на по-малко от петнадесет метра, ама никой. Ясно ли е? — Знаех, че съм груба и рязка. Нервите ми бяха опънати като струни.

— Слушам, госпожо. — Енергично кимване. — Ще се погрижа.

Запалвайки цигара, аз се пресегнах към телефона и набрах нервно домашния си номер.

Берта вдигна слушалката при второто позвъняване и дрезгавият й глас прозвуча като упоен от съня:

— Ало?

— Просто проверявам.

— Тук съм. Люси не е помръднала, доктор Кей. Спи като къпана, дори не ме чу, когато влязох.

— Благодаря ти, Берта. Просто не знам как да ти се отблагодаря. Не знам кога ще се върна.

— Ще ви чакам, доктор Кей.

Берта беше свикнала да бъде на повикване. Бях й дала ключ от външната врата и й бях обяснила как работи алармената система. Сигурно пристигаше вкъщи само минути след като излизах. В главата ми бавно се оформи мисълта, че когато след няколко часа Люси се събуди, в кухнята ще завари Берта вместо леля си Кей.

Бях обещала на Люси днес да я заведа в Монтичело.

Агрегатът беше син, по-малък от микровълнова печка и бе поставен върху санитарна количка. С яркозелените светлини в предната си част той наподобяваше космически спътник, реещ се в катранения мрак на стаята с рентгена; един шнур водеше към пръчица, голяма колкото молив, пълна с морска вода.

Лазерът, който купихме миналата година, беше сравнително просто устроен.

— Само още една минута. — Нийлс Вандер, с гръб към мен, натискаше и щракаше някакви копчета. — Днес загрява бавно… както всъщност и аз — добави той унило.

Аз бях от другата страна на рентгеновата маса и следях сянката му през жълтеникавите предпазни очила. Точно под мен бе тъмният силует на Лори Питърсън. Чакането в мрака ми се стори безкрайно. Мислите ми течаха несмущавани, ръцете ми бяха абсолютно неподвижни, а сетивата ми — изострени. Тялото й беше топло, животът си беше отишъл толкова скоро, просто ми се струваше, че още я облъхва като някакъв парфюм.

— Готово — обяви Вандер и завъртя един ключ.

На секундата от пръчицата изскочи бързо примигващ синхронизиращ лъч. Лъчът не разпръсна мрака, а по-скоро го погълна, осветявайки отрязъци от повърхността. Вандер беше само една трептяща престилка от другата страна на масата. Пръчицата се насочи към главата. Лъчът осветяваше по няколко инча от подпухналата плът. Мънички влакна светваха като нагорещени жици и аз ги събирах с пинцетка, а движението на ръцете ми от масата с тялото до санитарната количка с пликовете и кутийките за улики бяха толкова насечени в ярката светлина, че създаваха илюзията за забавен каданс. Напред-напред. Лазерният лъч осветяваше ту някое ъгълче на устните, ту синина от множество миниатюрни кръвоизливи на скулата или пък извивка на носа, като изолираше всяка черта. Покритите ми с ръкавици ръце, държащи пинцетката, като че принадлежаха другиму.

Бързата смяна на мрак и светлина действаше замайващо и единственият начин да запазя равновесие бе да се съсредоточа върху една-единствена мисъл, като че ли аз, също като лазерния лъч, бях на определена вълна — цялото ми същество бе в синхрон с онова, което правех, всичката ми душевна енергия се бе вляла в една-единствена дължина на вълната.

— Едно от момчетата, които я донесоха, каза, че била стажант-хирург в Медицинския институт на Вирджиния обади се Вандер.

Почти не реагирах.

— Ти познаваше ли я?

Въпросът ме свари неподготвена. Нещо в мен се сви като юмрук. Аз бях в катедрата на института, а там имаше стотици студенти по медицина и стажантки. Нямаше причина да я познавам.

Не отговорих, а продължих да давам наставления: „Дай малко наляво“ или „Стой така“. Вандер действаше бавно, обмислено и напрегнато, също както и аз. Чувство за безсилие и разочарование започваше да обзема и двама ни. До този момент лазерът бе послужил като една проста прахосмукачка, събирайки най-различни остатъци.

Досега го бяхме използвали в двадесетина случая, но полза от него имаше в много малко от тях. Освен че откриваше влакна и други веществени улики, лазерът разкриваше и различните съставни части на потта, които започваха да фосфоресцират като неонови светлини. Отпечатък от пръст върху човешката кожа теоретично би могъл да излъчва светлина и може да бъде идентифициран тогава, когато химикалите, използвани при традиционните методи, са напълно безполезни. Знам само един случай на намерени отпечатъци върху кожата, в Южна Флорида, където една жена бе убита в минералните бани; по ръцете на убиеца имало плажно масло. Нито аз, нито Вандер се надявахме този път да ни проработи късметът.

Съзнанието ни първоначално отказа да приеме това, което видяхме. Лъчът се разпростираше върху няколко инча от дясното рамо на Лори Питърсън, когато над дясната й ключица изведнъж светнаха три размазани петна. Сякаш бяха от фосфор. Застинахме с втренчени очи. Вандер подсвирна през зъби, а по моя гръб пропълзя ледена тръпка.

Вземайки бурканчето с прах и четчицата, той внимателно поръси трите петна върху кожата на Лори Питърсън, които изглеждаха като скрити отпечатъци от пръсти.

Осмелих се изразя надежда:

— Става ли?

— Частични са — каза той и започна да прави снимки с „Полароид МП–4“. — Извивките са много добре очертани. Мисля, че даже ще мога да ги класифицирам. Ей сега ще ги вкарам в компютъра.

— Прилича на същата субстанция — размишлявах аз на глас, — по ръцете му е имало същото вещество.

Чудовището отново бе подписало творбата си. Просто не можех да повярвам на късмета ни. Той бе оставил отпечатъци.

— Изглежда, че е същото. Но този път по ръцете му е имало много повече.

Убиецът никога не бе оставял отпечатъци, но вече бяхме свикнали да намираме бляскавата субстанция, от която те сега фосфоресцираха. А имаше и още. Когато Вандер насочи лазера към врата, там блесна цяло съзвездие миниатюрни бели звездички, като парченца стъкло, осветени от фарове в тъмна улица. Той задържа лъча, докато аз се пресегнах за стерилен тампон.

Бяхме намерили същите блестящи следи по труповете на първите три удушени жени, в третия случай повече, отколкото във втория, и най-малко в първия. Бяхме изпратили проби в лабораториите. До този момент нищо не можеше да се каже за странната субстанция, освен че е от неорганичен произход.

Изследванията не ни бяха отвели по-близо до целта, но затова пък имахме доста дълъг списък от вещества, които се изключваха. През последните седмици Вандер и аз бяхме провели множество експерименти — бяхме мазали собствените си ръце с всичко, започвайки от маргарин и завършвайки с тоалетно мляко, за да проверим кое как реагира на лазера. Учудващо малък брой от пробите светнаха въобще, но нито една от тях не блестеше толкова ярко, колкото неизвестното блестящо вещество.

Внимателно подпъхнах пръст под шнура, който стягаше врата на Лори Питърсън, разкривайки яркочервена резка в плътта. Ръбът не беше ясно очертан — задушаването бе станало по-бавно, отколкото бях предположила първоначално. Там, където шнурът се бе хлъзгал нагоре-надолу, се виждаха неясни ожулвания. Известно време той е бил хлабав и жената и била жива. След това изведнъж е бил затегнат. По шнура имаше две-три блестящи частички и това бе всичко.

— Опитай шнура около глезените — казах аз тихо.

Лъчът тръгна надолу. Там имаше същите блестящи точици, но отново малко на брой. По лицето, в косата и по краката нямаше никакви следи от тази субстанция, каквато и да беше тя. По ръцете, около раменете и по гърдите открихме само няколко точици. Но затова пък върху шнура, който безжалостно приковаваше китките към гърба й, както и по разпорения халат, проблясваше цяло съзвездие.

Отдръпнах се от масата, запалих цигара и започнах да сглобявам поредицата от събития.

Ръцете на нападателя са били намазани с някакво вещество и всеки път, когато е докосвал жертвата, по малко от тока вещество се е изтривало. След като е свалил халата от тялото на Лори Питърсън, той може би е стиснал дясното й рамо и пръстите му са оставили следите по ключицата. Едно нещо бе сигурно: концентрацията на веществото върху ключицата подсказваше, че той я е докоснал първо там.

Това бе доста озадачаващо, елемент, който уж се вписваше, а всъщност изобщо не се вписваше.

От самото начало бях убедена, че той веднага е усмирявал жертвите, може би заплашвайки ги с нож, след това ги е връзвал и чак тогава е разрязвал дрехите им и е правел всичко останало. Защо тогава имаше такава висока концентрация от веществото по ключицата? Може би точно там кожата е била открита още преди нападението? Изглеждаше доста неправдоподобно. Халатът беше от мек еластичен памучен плат и бе скроен така, че да наподобява фланелка с дълъг ръкав. Нямаше нито копчета, нито ципове и единственият начин да се облече беше през главата. Това означаваше, че Лори Питърсън е била покрита до врата. Как е могъл убиецът да докосне ключицата и, ако все още е била облечена с халата? Никога досега не бяхме намирали такава висока концентрация.

Излязох в коридора, където няколко мъже в униформа разговаряха, облегнати на стената. Помолих един от тях да се свърже с Марино по радиото и да го помоли да ми се обади веднага. Гласът на Марино долетя до мен през пращенето:

— Ей сега.

Стъпките ми отекваха по студените плочки, докато крачех напред-назад в залата за аутопсии, а наоколо блестяха масите и мивките от неръждаема стомана и санитарните колички, пълни с хирургически инструменти. Някъде капеше чешма. Сладникавата миризма на карбол беше отблъскваща и ставаше приятна само тогава, когато замаскираше други, още по-неприятни миризми. Черният телефон на бюрото подигравателно мълчеше. Марино знаеше, че чакам до телефона. И това явно го забавляваше.

Нямаше никакъв смисъл да се връщам към началото, за да разбера защо нещата бяха започнали да куцат. Въпреки това понякога се замислях. Къде бях сгрешила? Бях се държала вежливо с Марино, когато се запознахме; бях му подала ръка с уважение, но въпреки това очите му бяха станали безизразни като две потъмнели монети.

Телефонът иззвъня след цели двадесет минути.

Марино беше още у Питърсън и го разпитваше. Според детектива съпругът бил „абсолютен тъпак“.

Казах му за блестящото вещество. Повтарях това, което му бях обяснявала и друг път. Беше възможно веществото да е нещо обичайно за всяко домакинство, нещо което убиецът търси всеки път, за да го включи в ритуала си. Талк, лосион, козметика, тоалетно мляко.

Ако субстанцията не се намираше на местопрестъплението поначало, а аз бях вътрешно убедена в това, то тогава убиецът я носеше със себе си, може би дори без да подозира; този факт можеше да се окаже от значение и в крайна сметка да ни отведе до дома или до работата му.

— Ъхъ — чух гласа на Марино, — ами аз ще потършувам тук из гардеробите още малко. Само че си имам собствено мнение.

— Така ли?

— Съпругът играе в пиеса, нали така? Всеки петък вечер репетират, затова се прибира толкова късно, нали така? Доколкото ми е известно, актьорите използват театрален грим.

— Само на генерални репетиции и представления.

— Ъхъ — измърмори той провлачено. — Ами според него вечерта, когато намерил жена си мъртва, са имали генерална репетиция. Едно звънче звъни ли, звъни. Едно гласче нещо ми подсказва…

— Взе ли му отпечатъци? — прекъснах го аз.

— Ами да.

— Сложи картона му в найлонов плик и го донеси направо на мен, като идваш насам.

Той не ме разбра.

Не казах нищо повече. Нямах настроение за обяснения.

Преди да затвори, Марино рече:

— Не знам кога ще стане. Усещам, че ще бъда вързан тук през по-голямата част от деня.

Надали щях да видя Марино или пък картона с отпечатъците преди понеделник. Той беше заподозрял някого. Сега душеше по следите, които беше открил, както би постъпил всеки друг полицай. Съпругът можеше да е свети Антоний и да е бил в Англия, когато жена му е била убита в Сиатъл; ченгетата неизменно щяха да заподозрат първо него.

Стрелба по време на домашни разправии, отравяния, побоища или пък намушквания с нож — да, но не и сексуални убийства. Малко съпрузи биха били в състояние да завържат, изнасилят и след това да удушат жена си.

Разсеяността ми сигурно се дължеше на преумората. Бях на крак от 2,33 сутринта, а сега беше почти 6,00 вечерта. Полицаите си бяха отишли отдавна. Вандер си беше тръгнал към обяд. Техническият ни сътрудник Уинго си отиде малко след това и сега аз бях сама в цялата сграда.

Тишината, за която обикновено можех само да мечтая, сега ме изнервяше, а и не можех да се стопля. Ръцете ми бяха вкочанени, ноктите ми посинели. Подскачах при всяко иззвъняване на телефона в съседната стая.

Единствено аз се притеснявах от факта, че мерките за сигурност в службата ми са минимални. Всички молби за подходяща система за безопасност бяха отхвърлени многократно. Комисарят се интересуваше единствено от загубата на имущество, а крадец в моргата нямаше да дойде дори ако му постелехме червено килимче и държахме вратите денонощно отворени. Труповете действат по-ефикасно от всякакви кучета.

Никога не съм се притеснявала от мъртвите. Страхувам се от живите.

Когато един въоръжен луд нахълта в кабинета на местен лекар и стреля напосоки в чакалня, пълна с пациенти, аз лично отидох в един железарски магазин и купих катинар с верига, които сега се поставяха на двойната стъклена врата на портала след работно време и през уикенда.

Внезапно, докато работех на бюрото си, някой разтърси същата тази врата с такава сила, че когато успях да си наложа да прекося коридора, за да проверя, веригата все още се люлееше. Нямаше никой. Понякога бездомници се опитваха да влязат, за да използват тоалетната ни, но и когато погледнах навън, не видях никого.

Върнах се в стаята си, но когато чух да се отвратят вратите на асансьора в другия край на коридора, нервите ми бяха в такова състояние, че грабнах една голяма ножица с пълното съзнание, че съм готова да я използвам. Беше дневният пазач.

— Ти ли се опитваше да влезеш през външната врата преди малко? — попитах аз.

Той с любопитство погледна ножицата, която стисках в ръката си, и каза, че не. Въпросът очевидно беше безсмислен. Той знаеше, че на външната врата има верига, а у него имаше ключове от другите врати в сградата. Нямаше никаква причина да се опитва да влезе отпред.

Когато седнах на бюрото си, за да издиктувам доклада за аутопсията, отново настъпи напрегната тишина. Не зная защо, но не бях в състояние да кажа каквото и да е било, не можех да чуя тези думи, изречени на глас. Постепенно осъзнах, че никой не трябва да ги чуе, дори секретарката ми Роуз. Никой не трябваше да научи за блестящото вещество, за семенната течност, за отпечатъците от пръсти, за дълбоките резки в тъканта на врата — и което беше най-страшното, за това, че жертвата е била измъчвана. Убиецът деградираше, ставаше чудовищно жесток. Вече не го задоволяваше само да изнасилва и убива жертвите си. Чак когато махнах шнуровете от тялото на Лори Питърсън и започнах да правя малки резки там, където кожата ми изглеждаше сравнително зачервена, палпирайки за счупени кости, чак тогава осъзнах какво бе преживяла тя преди смъртта си.

Натъртванията бяха толкова скорошни, че едва се забелязваха на повърхността, но един разрез разкри спукани кръвоносни съдове под кожата. По всичко личеше, че е била удряна с тъп предмет, че вероятно е била ритана с крак. Имаше счупвания на три съседни ребра отляво и на четири пръста. В устата й имаше влакна, най-вече върху езика, което подсказваше, че устата й вероятно е била запушена, за да не крещи.

Спомних си цигулката и попютъра във всекидневната, медицинските списания и книги на бюрото в спалнята. Ръцете й. Те са били най-ценният й инструмент, с тях тя е лекувала и създавала музика. Вероятно е чупил пръстите й един по един.

Микрокасетата в касетофона се въртеше, записвайки тишината. Изключих го и завъртях стола си към компютъра. Мониторът примигна и от черен стана небесносин. По екрана се стрелнаха черни букви — започнах сама да печатам доклада за аутопсията.

Дори не поглеждах бележките, които си бях водила върху празен плик от ръкавици по време на аутопсията. Знаех за нея всичко. Съзнанието ми бе запечатало всеки детайл. Думите „в границите на нормалното“ постоянно се въртяха в ума ми. Тя бе съвсем здрава. Сърцето, белите дробове, бъбреците. „В границите на нормалното.“ Бе умряла в цветущо здраве. Продължавах да пиша, цели страници изчезваха и се заменяха с нови, когато изведнъж вдигнах глава от монитора. На вратата стоеше Фред, пазачът.

Нямах представа колко време съм работила. Неговото дежурство започваше в 8,00. Всичко, което се бе случило, откак го бях видяла за последен път, ми изглеждаше като сън, като кошмарен сън.

— Още ли сте тук? — Той се поколеба. — Ами долу са дошли едни от погребалното бюро, искат да вземат един труп, ала не могат да го намерят. Идват чак от Мекленбърг. А пък аз не знам къде е Уинго…

— Уинго си отиде преди часове — казах аз. — Какъв труп?

— Някой си Робъртс, прегазен от влак.

Замислих се. Заедно с Лори Питърсън за днес имахме шест случая. Имах смътен спомен за човека, смазан от влак.

— В хладилника е. — Свалих очилата и разтърках очи. — Провери ли там?

Фред се ухили глупаво и направи няколко крачки назад, като клатеше глава.

— Нали знаете, доктор Скарпета, аз в тоя сандък не влизам никога.