Аутопсия

16.

Разстоянието от дясната ми ръка до пистолета под възглавницата бе не повече от тридесет сантиметра.

Това бе най-дългото разстояние на земята. Бе оттук до края на света. Бе невъзможно. Не можех да осмисля, само усещах това разстояние, а сърцето се заблъска диво в ребрата ми като птичка в клетка. Кръвта бучеше в ушите ми. Тялото ми се изпъна, всеки мускул, всяко сухожилие се обтегна, стана твърдо и затрептя от страх. В стаята ми бе тъмно като в рог.

Бавно кимнах, думите, изречени с металически глас, още отекваха във въздуха, а една ръка смазваше устните о зъбите ми. Кимнах. Кимнах, за да му дам да разбере, че няма да крещя.

Ножът, опрян о гърлото ми, бе толкова голям, че ми приличаше по-скоро на мачете. Леглото се люшна надясно и с едно щракване аз ослепях. Когато очите ми свикнаха със светлината, аз го погледнах и за малко не извиках.

Не можех да дишам, нито да мърдам. Усещах как острото като бръснач острие се впива в кожата ми.

Лицето му бе бяло, чертите му бяха сплескани под белия найлонов чорап. За очите му бяха изрязани цепнатини. От тях се изливаше ледена омраза във всички посоки. Чорапът се издуваше и вдлъбваше от диханието му. Лицето му бе нечовешко, отвратително и бе само на няколко инча от моето.

— Само един звук, и ти отрязвам главата.

Мислите прелитаха в съзнанието ми като искри и се губеха в най-различни посоки. Люси. Устата ми започваше да изтръпва и аз усетих вкуса на солена кръв. Люси, не се събуждай! От ръката през пръстите му премина напрежение, като високоволтов ток. Аз ще умра.

Недей. Ти не искаш да го направиш. Не е задължително да го правиш.

Аз съм човешко същество. Като майка ти, като сестра ти. Ти не искаш да го направиш. Аз съм човек като теб.

Има неща, които мога да ти разкажа. За случаите. За това какво знае полицията. Ти би искал да разбереш това, което знам аз.

Недей. Аз съм човешко същество. Човешко същество! Мога да разговарям с теб! Трябва да ме оставиш да разговарям с теб!

Части от изречения. Изречени наум. Безполезни. Моят затвор бе мълчанието. Моля те, не се докосвай до мен. О, Господи! Не се докосвай до мен!

Трябваше да го накарам да си махне ръката, да разговаря с мен.

Опитах се чрез внушение да отпусна тялото си. Някакъв ефект имаше. Аз се поотпуснах и той го усети.

Отпусна ръка върху устата ми и аз бавно преглътнах.

Носеше тъмносин анцуг. По яката имаше тъмни петна пот, под мишниците му се виждаха два широки тъмни полумесеца.

Ръката, която притискаше ножа към гърлото ми, бе покрита с полупрозрачна хирургическа ръкавица. Усещах миризмата на гума. Усещах неговата миризма.

Видях анцуга в лабораторията на Бети, усетих сладникавата, противна миризма, която ме лъхна, когато Марино развърза пластмасовата торба.

„Това ли е миризмата, така както той си я спомня?“ Тези думи се завъртяха в главата ми, като повторение на стар филм. Пръстът на Марино, насочен към мен, намигането и думите му: „Право в целта.“

Анцугът, разстлан на масата в лабораторията, анцугът, голям размер, от който бяха изрязани парчетата, където е имало засъхнала кръв…

Той дишаше тежко.

— Моля те — прошепнах аз, без да помръдвам.

— Млък!

— Мога да ти кажа…

— Млък! — Ръката жестоко затегна хватката си. Челюстта ми щеше да се пръсне като яйчена черупка.

Очите му диво се заозъртаха, заразглеждаха всичко в спалнята ми. Спряха се на драперията, на висящите шнурове. Виждах как ги оглежда. Знаех какво си мисли. Знаех какво ще направи с тях. След това погледът му светкавично отскочи и се закова на шнура, който излизаше от нощната ми лампа. Той бързо измъкна нещо бяло от джоба си, натъпка го в устата ми и отмести ножа.

Вратът ми бе толкова вдървен, че сякаш гореше. Лицето ми бе схванато. Опитах се да избутам сухото парче плат напред в устата си, като го побутвах с език, без той да забележи. В гърлото ми се стичаше слюнка.

Къщата бе обгърната от пълна тишина. В ушите ми отекваха ударите на сърцето ми. Люси. Моля те, Боже!

Другите жени му се бяха подчинили. В съзнанието ми изплуваха подпухналите им лица, мъртвите им лица…

Опитах се да си припомня всичко, което знаех за него, да подредя това, което знаех. Ножът бе на сантиметри от мен, светлината от лампата играеше по острието му. Хвърли се на лампата и я разбий на пода.

Краката и ръцете ми бяха под завивките. Не можех да ритам, да хващам, да помръдвам. Ако лампата се разбиеше на пода, стаята щеше да потъне в мрак.

Аз нямаше да мога да виждам. А ножът бе у него.

Можех да се опитам да го убедя. Ако можех да говоря, щях да се опитам да поговоря с него.

Подпухналите им лица, шнуровете, впити в гърлата им.

Тридесет сантиметра, не повече. Най-голямото разстояние, с което някога се бях сблъсквала.

Той не знаеше за пистолета.

Беше нервен, движенията му бяха конвулсивни, изглеждаше объркан. Вратът му бе зачервен, от него се лееше пот, дишането му бе затруднено, забързано.

Той не поглеждаше към възглавницата. Разглеждаше наоколо, очите му не се спираха на възглавницата.

— Ако помръднеш… — Той леко притисна острия като игла връх на ножа към гърлото ми.

Широко отворените ми очи го следяха.

— Това ще ти достави удоволствие, курво. — Гласът му бе нисък, леден и сякаш идваше от преизподнята. — Запазих най-доброто за накрая. Нали искаш да знаеш как го правя. Сега ще ти покажа съвсем бавно.

Гласът. Беше ми познат.

Дясната ми ръка. Къде беше пистолетът? Дали беше по-наляво или по-надясно? Дали беше точно в центъра под възглавницата ми? Не можех да си спомня. Не можех да мисля! Той трябваше да се пресегне за шнура. Не можеше да пререже шнура на лампата. Само тя светеше. Ключът за горната лампа бе чак до вратата. Той гледаше натам, гледаше към празния, тъмен правоъгълник.

Леко помръднах ръката си нагоре с няколко сантиметра.

Очите му мигновено се заковаха в мен, след това отново на драпериите.

Дясната ми ръка беше върху гърдите ми, почти до дясното ми рамо под чаршафа.

Усетих как ръбът на дюшека се повдигна, когато той стана от леглото. Пот като дъжд се лееше от него.

Погледна към ключа на лампата до отворената врата, след това към другия край на стаята, където бяха драпериите. Изглежда, се колебаеше.

Всичко се случи много бързо. Под пръстите си усетих твърдия, студен метал, те се свиха около него и в следващия момент аз се изтърколих от леглото, придръпвайки завивките със себе си и приземявайки се с трясък. Петлето прещрака и застана в положение и аз вече седях изправена, около бедрата ми бе усукан чаршафът и всичко това сякаш се случи едновременно.

Не си спомнях да съм го направила. Не си спомнях да съм направила каквото и да било. Бе инстинкт, бе някой друг. Пръстът ми бе опрян о спусъка, а ръцете ми трепереха толкова силно, че пистолетът подскачаше.

Не си спомням как съм измъкнала парчето плат от устата си.

Само чувах гласа си.

Крещях по него:

— Копеле мръсно! Копеле гадно!

Пистолетът подскачаше нагоре-надолу, а аз крещях, ужасът ми бе пламнал, превръщайки се в просташките думи, които сякаш излизаха от нечия друга уста. Аз крещях, крещях му да си свали маската.

Той бе застанал неподвижно от другата страна на леглото. Възприятията ми сякаш се раздвоиха. Забелязах, че ножът в ръката му, покрита с ръкавица, бе най-обикновен сгъваем нож.

Очите му бяха приковани в револвера.

— СВАЛИ Я!

Ръката му бавно се пресегна и бялата маска се понесе към пода…

Той рязко се обърна…

В следващия момент аз пищях, чуха се изстрели и се видяха огнени езици, след това се счупи нещо стъклено, всичко това толкова бързо, че въобще не разбрах какво става.

Настана паника. Пред очите ми се разиграха несвързани картини, ножът проблесна в ръката му, когато се хвърли към нощното шкафче и събори лампата на земята със себе си. Някакъв глас каза нещо и стаята потъна в мрак.

От стената до вратата долетя някакво отчаяно драскане…

— Къде, по дяволите, е лампата в тая къща?

Щях да го направя.

Знам, че щях да го направя.

Никога през живота си не съм имала по-горещо желание от това да натисна спусъка.

Исках да направя дупка в сърцето му, голяма колкото луната.

Бяхме обсъдили всичко поне пет пъти. Марино все искаше да спори. Той не смяташе, че събитията наистина са протекли така.

— Ей, в секундата, в която го видях да влиза през прозореца, аз бях по петите му. Не може да е бил в спалнята ти повече от тридесет секунди, когато аз нахълтах. А ти въобще не държеше никакъв пистолет. Когато нахълтах и го изпратих на оня свят, ти просто се бе изтърколила от леглото.

Бе понеделник сутрин и ние седяхме в службата ми. Последните два дни бяха за мен като някаква мъгла. Сякаш ги бях прекарала под водата или на някаква друга планета.

Каквото и да ми разправяше, аз бях убедена, че бях насочила пистолета си към убиеца, когато Марино внезапно се появи на вратата, в момента, в който неговият пистолет, калибър 357, изпрати четири куршума в горната част на тялото на убиеца. Не проверих дали има пулс. Не направих никакво усилие да спра кръвотечението. Просто останах седнала, омотана в чаршафа, а по лицето ми потекоха сълзи. Бях се сетила.

Моят револвер, калибър 38, не бе зареден.

Бях толкова разстроена, толкова разсеяна, когато се качих да си легна, че бях забравила да заредя пистолета си. Патроните още лежаха в кутията, пъхната под купчина пуловери в едно от чекмеджетата, където на Люси не би й дошло наум да рови.

Той бе мъртъв.

Бе мъртъв още преди да падне върху килима ми.

— А и не си беше свалил маската — продължи Марино. — Понякога паметта ни поднася странни изненади. Аз самият смъкнах проклетата маска от лицето му, щом Снийд и Риги пристигнаха. Тогава той вече беше съвсем изстинал.

Той бе само едно момче.

Бе момче с нездрав цвят на лицето, с пепеляворуса къдрава коса. Мустаците му бяха по-скоро мръсен на цвят пух.

Никога няма да забравя очите му. Те бяха прозорци, през които не прозираше душа. Бяха празни прозорци, през които се виждаше мрак, подобни на прозорците, през които бе влизал, за да убива жените, чиито гласове бе чул по телефона.

— Стори ми се, че каза нещо — промърморих аз на Марино. — Стори ми се, че каза нещо, докато падаше. Но не мога да си спомня. — И попитах колебливо: — Каза ли нещо?

— Да, каза едно нещо.

— Какво? — попитах и взех цигарата си от пепелника с трепереща ръка.

Марино се усмихна фалшиво.

— Последните му думи бяха същите, които намират записани в черните кутии на катастрофиралите самолети. Същите последни думи като един куп нещастници. Каза: „Мамка му мръсна!“

Един куршум бе разкъсал аортата. Друг бе заседнал в лявата му сърдечна камера. Трети бе пронизал белия дроб и бе заседнал в гръбначния стълб. Четвърти бе преминал през меките тъкани, без да засегне нито един жизненоважен орган, и бе разбил стъклото на прозореца ми отзад.

Не аз му направих аутопсията. Един от моите заместници от Северна Вирджиния бе оставил доклада върху бюрото ми. Не си спомнях да съм му се обаждала, но явно съм го сторила.

Не бях погледнала вестниците. Не можех да го понеса. За мен бе достатъчно заглавието в снощния вестник. Бях го зърнала за секунда, преди да го натъпча припряно в кофата, след като го извадих от пощенската кутия.

Прекрасно. Питах се какво ли си мислеха читателите: кой е бил в спалнята ми в два часа през нощта, убиецът или Марино?

Прекрасно.

Психопатът, застрелян по този начин, бе назначен за свръзка от градската администрация преди около година. Хората, които изпълняваха длъжността „свръзка“, в Ричмънд са цивилни, не са истински полицаи. Той бе работил в смяната от шест до полунощ. Името му бе Рой Маккоркъл. Понякога бе обслужвал телефон 911. Понякога бе работил като диспечер и ето защо Марино бе разпознал гласа му от лентата с обажданията на 911, която му бях пуснала по телефона. Марино не ми каза, че е познал гласа. Но го бе познал.

Маккоркъл не отишъл на работа в петък вечерта. Не бе ходил на работа от четвъртък, когато излезе статията на Аби на първа страница. Колегите му не му бяха обръщали кой знае колко внимание, спомняха си само, че начинът, по който отговарял на обажданията, и вицовете, които разказвал, ги забавлявали. Бяха си правили майтап с него заради честите му посещения в тоалетната, понякога по десет-дванадесет на смяна. Ходел да си мие ръцете, лицето, врата. Веднъж един диспечер нахълтал и го заварил направо да се къпе.

В тоалетната до стаята на телефонистите се използваше сапун „Борауош“.

Бил „симпатично момче“. Никой от колегите му всъщност не го познаваше добре. Всички смятаха, че след работа се вижда с някакво момиче, някаква „русокоса хубавица“ на име Кристи. Никаква Кристи не съществуваше. Единствените жени, с които се виждаше след работа, бяха жените, които убиваше. Никой от колегите му не можеше да повярва, че той е удушвачът.

След като обсъдихме въпроса, стигнахме до извода, че Маккоркъл може да е убил трите жени в района на Бостън преди три години. Тогава той карал камион. Една от спирките му била в Бостън, където карал пилета в консервена фабрика. Но нямаше как да сме сигурни. Може би никога нямаше да научим колко жени бе убил в различни краища на САЩ. Можеха да са десетки. Вероятно всичко бе започнало с надничане в прозорците на жени, след това бе преминал към изнасилване. Нямаше досие в полицията. Единственото, което намерихме, бе акт за превишена скорост.

Беше само на двадесет и седем години.

Според данните на полицията бе сменил няколко вида работа: бе работил като шофьор на камион, като диспечер в една фирма за цимент в Кливланд, като чиновник от пощенските служби и като разносвач на цветя във Филаделфия.

Марино не го бе намерил в петък вечерта, но и не го бе търсил усърдно. От единадесет и половина бе застанал, скрит зад храстите в моя заден двор. Той бе облечен в тъмносин анцуг, какъвто носеха в полицията, за да не се вижда в тъмнината. Когато светна голямата лампа в спалнята ми и го видях изправен на вратата, облечен в тъмносин анцуг, за момент се обърках кой е убиецът и кой полицаят.

— Разбираш ли — каза той, — бях мислил за връзката „Аби Търнбул“, за възможността убиецът да е бил набелязал нея, а да е убил сестра й по погрешка. Това не ми даваше мира. Зададох си въпроса: има ли друга жена в града, с която да смята, че има лични отношения за разчистване?

Той ме изгледа замислено.

Когато Аби усетила, че я следят от редакцията до дома й късно една вечер, тя се обадила на 911 и обаждането й поел Маккоркъл. По този начин той разбрал адреса й. Може би вече бил решил да я убие, а може би това му е хрумнало, когато е чул гласа й и е разбрал с кого разговаря. Това нямаше да узнаем никога.

Знаехме само, че и петте жени се бяха обадили на 911. Пати Луис по-малко от две седмици преди да бъде убита. Бе се обадила в 8,23 един четвъртък вечерта, точно след пороен дъжд, за да съобщи, че на повече от миля от дома й някакъв светофар не работи. Бе изпълнила гражданския си дълг. Бе искала да предотврати нещастие. Бе искала никой да не пострада.

Сесил Тайлър бе набрала девет вместо четири по погрешка. Просто бе сбъркала номера.

Аз никога не се бях обаждала на 911.

А нямаше и нужда.

Номерът и адресът ми бяха в указателя, защото съдебните заседатели трябваше да знаят къде да ме намерят и след работно време. Освен това бях разговаряла с няколко диспечери през последните седмици, когато се бях опитвала да се свържа с Марино. Един от тях можеше да е Маккоркъл. Никога нямаше да разбера това. Но не смятах, че искам да го знам.

— Снимката ти се появява по телевизията и във вестниците — продължи Марино. — Ти си се занимавала с всичките тези случаи и той си е задавал въпроса какво знаеш. Мислил си е за теб. Аз пък се тревожех. След това се появиха всичките тези глупости за метаболичното му смущение и че службата ти се е добрала до някакви улики. — Докато говореше, Марино се разхождаше нагоре-надолу. — И той се разбеснява. Сега вече нещата са станали съвсем лични. Надутата докторка го обижда на тема интелект, на тема мъжественост.

Телефонните обаждания у дома късно нощем.

— Това е последната капка. Той няма да се остави някаква кучка да се отнася с него като с глупак. Казва си: „Тая кучка се смята за умна, за нещо повече от мен. Аз ще й покажа. Хубаво ще я подредя.“

Под лабораторната си престилка носех пуловер. И двете бяха закопчани догоре. Но не можех да се стопля. През последните две нощи бях спала в стаята на Люси. Смятах да правя ремонт в моята спалня. Смятах да напусна къщата.

— Така че сигурно онази голяма статия във вестника онзи ден го е разтърсила. Бентън каза, че било за добро. Че може би това щяло да го направи непредпазлив. А аз се ядосах. Нали си спомняш?

Едва-едва кимнах.

— Искаш ли, да знаеш защо всъщност толкова се ядосах?

Не отговорих, а само го погледнах. Той беше като малко дете. Гордееше се със себе си. Аз трябваше да го похваля, да се радвам, че е застрелял човек на десет крачки разстояние, че го е покосил в спалнята ми. Убиецът бе държал сгъваем нож. И това беше всичко. Какво можеше да направи, да го хвърли?

— Ще ти кажа. Първо на първо, бяха ми подшушнали нещо преди време.

— Подшушнали? — Очите ми го фокусираха. — Какво са ти подшушнали?

— Златното момче Болтс — отговори той хладно и си изтръска цигарата. — Прави му чест все пак, че намина покрай мен малко преди да изчезне от града. Каза ми, че се притеснявал за теб…

— За мен?

— Каза, че минал покрай вас късно една вечер и че там имало някаква непозната кола. Пристигнала, загасила фаровете и след това рязко потеглила. Притесняваше се, че може да те наблюдават, че може да е убиецът…

— Това беше Аби! — извиках аз силно. — Искала да говори с мен, видяла колата на Бил и изпаднала в паника…

За секунда Марино изглеждаше учуден, след това повдигна рамене.

— Както и да е. Добре, че все пак ми обърнаха внимание.

Мълчах. Всеки момент можех да се разплача.

— Това ме разтревожи. Всъщност наблюдавах къщата ти от доста време. Наблюдавал съм я много пъти късно вечер. След това се появи този проклет материал за ДНК-то. Помислих, че тоя тип може и да те дебне вече. Наистина щеше да откачи. Статията ще го подмами към компютъра. И ще го подмами право към теб.

— И си бил прав — казах аз, като се окашлях.

— Точно така, прав съм бил.

Не бе необходимо Марино да го убива. Никой освен нас двамата нямаше да узнае това. На никого нямаше да разкажа. Но не съжалявах. Аз самата бих го направила.

Само мисълта, че ако се бях опитала, нямаше да успея, ме смразяваше. Пистолетът ми не беше зареден. Щрак. Това щеше да е единственият звук, който щеше да се чуе. Мисля, че ме смразяваше именно фактът, че аз нямаше как да спася живота си, а не исках да дължа на Марино благодарности.

Той не спираше да говори. Гневът ми започваше да се натрупва. Започваше да се изкачва по гърлото ми като жлъч.

И тогава ненадейно влезе Уинго.

— Ъъъ… — Ръцете му бяха в джобовете, видът му беше несигурен, а Марино го изгледа с досада.

— Ъъъ, доктор Скарпета. Знам, че не е подходящ моментът. Знам, че още сте разстроена…

— Не съм разстроена!

Очите му се разшириха. Лицето му пребледня.

Аз понижих глас и казах:

— Извинявай, Уинго. Да. Разстроена съм. Направо съм съсипана. Не съм на себе си. Какво искаш да ми кажеш?

Той бръкна в джоба на сивосините си копринени панталони и измъкна найлоново пликче. Вътре имаше угарка „Бенсън енд Хеджес“, 100 мм.

Внимателно я остави върху бюрото ми.

Аз го погледнах озадачено и зачаках.

— Ъъъ, нали си спомняте, веднъж ви попитах за комисаря дали е против цигарите и така нататък.

Аз кимнах.

Марино губеше търпение. Оглеждаше се, сякаш скучаеше.

— Един приятел, Патрик, работи в счетоводството в сградата отсреща, в сградата на Амбърги. — Тук той се изчерви. — Ами ние с Патрик понякога се срещаме на паркинга при колата му и ходим заедно да обядваме.

Мястото му за паркиране е през два реда от мястото на Амбърги. Виждали сме го и преди.

— Виждали сте го и преди? — попитах съвсем объркана. — Виждали сте Амбърги? Виждали сте го да прави какво?

Уинго се наведе напред към мен и поверително каза:

— Виждали сме го да пуши, доктор Скарпета. — Тук той се изправи. — Заклевам се. Късно сутрин и веднага след обяд ние с Патрик си седим в колата и си говорим, слушаме музика. Виждаме Амбърги да се качва на черния си нюйоркър и да запалва. Дори не използва пепелника, защото не иска никой да разбере. Оглежда се през цялото време. След това изхвърля фаса през прозореца, пак се оглежда и се връща в сградата, като си пръска освежител в устата.

Внезапно Уинго ме изгледа недоумяващо.

Аз се смеех толкова силно, че от очите ми течаха сълзи. Трябва да беше истерия. Не можех да се спра. Блъсках по бюрото си с ръка и бършех очи. Сигурно можеха да ме чуят из целия коридор.

Уинго също се разсмя, после и той вече не можеше да спре.

Марино ни гледаше намръщено, сякаш бяхме откачили. След това се опита да прикрие усмивката си. След малко вече се давеше, дърпайки от цигарата си, и хихикаше.

Най-накрая Уинго продължи:

— Работата е там… — Той пое дълбоко дъх. — Работата е там, доктор Скарпета, че аз изчаках, докато си тръгне от колата си, отидох и взех фаса му. Качих го веднага в серологичната лаборатория, дадох го на Бети да му направи проби.

Дъхът ми секна.

— Какво си направил? Занесъл си фаса на Бети? Значи това си й занесъл онзи ден? Защо? За да му направи тестове на слюнката? Ами защо?

— Да определи кръвната група. Доктор Скарпета, кръвната му група е АБ.

— Господи!

Много бързо направих връзката. Кръвната група на втория тест, който Уинго бе намерил в хладилника, бе АБ.

АБ е много рядка кръвна група. Само четири процента от населението имат АБ.

— Задавах си разни въпроси за него — поясни Уинго. — Знам колко… ъъъ… ви мрази. Толкова ми е било неприятно, като виждам колко лошо се отнася с вас. Така че попитах Фред…

— Пазача?

— Да. Попитах Фред дали е виждал някой. Дали е виждал някой да влиза в нашата морга, когато не трябва да е там. Той каза, че видял някакъв тип в понеделник вечерта. Фред тъкмо започвал обиколката си, но се спрял да използва тоалетната там. Точно като излизал от тоалетната, видял някакъв бял тип да влиза, в тоалетната де. Та този бял тип носел нещо, някакъв хартиен пакет. Фред излязъл и продължил да си върши работата.

— Амбърги? Бил е Амбърги?

— Фред не знаеше. Каза, че на него повечето бели му изглеждат еднакви. Но си спомня този тип, защото носел хубав сребърен пръстен с голям син камък. Възрастен, кльощав, плешив.

Тук Марино се намеси:

— Значи може Амбърги да е отишъл в тоалетната, да е взел проби с тампон от себе си…

— Пробите са орални — спомних си аз. — Искам да кажа, клетките на предметното стъкло. Тестовете показаха, че са мъжки.

— Значи влиза, с един тампон забърсва бузите си от вътрешната страна — надявам се тези, които са над врата му. Прави натривка върху предметно стъкло за теста, лепва му етикет…

— Етикет, който взима от папката на Лори Питърсън — прекъснах го аз отново, този път с недоумение.

— След това го пъхва в хладилника, за да си помислиш, че си направила гаф. Господи, да не би пак той да е прониквал в компютъра. Невероятно! — Марино отново се смееше. — Прекрасно, нали? Сега вече ще му го забием!

Някой бе проникнал в компютъра през уикенда, вероятно след края на работното време в петък. Уесли бе забелязал командите на екрана в събота сутринта, когато бе дошъл за аутопсията на Маккоркъл. Някой се бе опитал да „дръпне“ файла на случая „Хена Ярбъро“. Естествено, включването можеше да бъде проследено. Чакахме Уесли да ни съобщи резултата от издирването на телефонната компания.

Бях предположила, че е Маккоркъл, че е проникнал в компютъра в петък вечерта, преди да дойде при мен.

— Ако в компютъра наистина е прониквал комисарят — подсетих го аз, — тогава ние нищо не можем да направим. Той има право на достъп до всичките данни в компютъра ми, до всичко друго, в което може да му хрумне да се рови. Никога не можем да докажем, че е подправил доклада.

Всички погледи се спряха на угарката в найлоновото пликче.

Подправяне на улики, измама, дори и губернатор не можеше да си го позволи. Престъплението си е престъпление. Съмнявах се дали ще може да бъде доказано.

Изправих се и окачих лабораторната си престилка на вратата. Облякох сакото от костюма си и взех дебела папка от един стол. След двадесет минути трябваше да свидетелствам в съда по едно убийство.

Уинго и Марино — ме изпратиха до асансьора. Оставих ги и се качих.

Преди да се затворят вратите, изпратих на всеки от тях по една въздушна целувка.

След три дни двете с Люси седяхме на задната седалка на един форд темпо на път за летището. Тя се връщаше в Маями, а аз отивах с нея. За това имаше две съвсем основателни причини.

Смятах да проверя как стоят нещата с майка й и илюстратора, за когото се бе омъжила, а и имах ужасна нужда от почивка.

Исках да заведа Люси на плаж, на рифовете, в „Маймунската джунгла“ и в морския аквариум. Щяхме да гледаме алигаторите. Щяхме да наблюдаваме залеза над залива Бискейн и да отидем да видим розовите фламинга в Хаялея. Щяхме да вземем под наем филма „Бунт на кораба «Баунти»“ и след това да отидем да разгледаме известния кораб в залива и да си представяме Марлон Брандо на борда. Щяхме да ходим по магазините на улица Кокънът и да се тъпчем с всякакви видове риба и с лимонов пай, докато ни станеше лошо. Щяхме да правим всичко онова, което ми се е искало да правя, когато съм била на нейната възраст.

Също така щяхме да разговаряме за шока, който бе преживяла. Като по чудо тя бе спала през цялото време, до момента, когато Марино бе започнал да стреля. Но Люси знаеше, че леля й за малко не е била убита.

Знаеше, че убиецът бе влязъл през прозореца на кабинета ми, който е бил затворен, но не и заключен, тъй като Люси бе забравила да го заключи, след като го бе отваряла няколко дни преди това.

Маккоркъл бе прерязал жиците на алармената система от външната страна на къщата. Бе влязъл през прозореца на първия етаж, бе минал съвсем близо до спалнята на Люси и тихо се бе качил по стълбите. Откъде знаеше, че спалнята ми е на втория етаж?

Не смятах, че може да знае това, освен ако не бе наблюдавал къщата преди.

Имаше много неща, за които трябваше да разговаряме с Люси. Аз имах нужда от разговор с нея толкова, колкото и тя от разговор с мен. Смятах да я свържа с добър детски психолог. Може би трябваше да отидем и двете.

Шофьорът ни бе Аби. Тя бе проявила желание да ни откара до летището.

Аби спря колата пред входа, който ни трябваше, и се усмихна замечтано.

— Да можех да дойда с вас!

— А защо наистина не дойдеш? — възкликнах развълнувано. — Наистина. За нас ще е удоволствие, Аби. Аз ще прекарам там три седмици. Имаш телефона на майка ми. Ако можеш да се измъкнеш, хвани самолета и ще си прекараме чудесно на брега.

Внезапно скенерът й изписука. Тя разсеяно се пресегна, за да го усили и нагласи.

Знаех, че няма да ми се обади. Нито утре, нито на следващия, нито на по-следващия ден.

След излитането на самолета ни Аби отново щеше да препуска след линейките и полицейските коли. Това беше нейният живот. За нея работата й беше жизнено необходима.

Дължах й много.

Благодарение на нейните усилия бяхме разбрали, че Амбърги е човекът, който бе прониквал в служебния ми компютър. Включването бе засечено и проследено до домашния му телефон. Той бе компютърен хакер и у дома си имаше персонален компютър с модем.

Смятам, че той е бил и зад първото проникване, защото, както винаги, е искал да следи работата ми. Смятам, че е преглеждал случаите на удушените жени, когато е попаднал на една подробност в случая „Бренда Степ“, която се е различавала от статията във вестника, написана от Аби. Разбрал е, че изтичането на информация не може да е от моята служба. Но на него толкова му се е искало да опера пешкира аз, че е променил данните, за да изглежда точно така.

След това умишлено е включил ехото и е подал командите за файла на Лори Питърсън. Искал е да намеря тези команди върху екрана в понеделник, часове преди да ме извика в кабинета си в присъствието на Танър и Бил.

Едно прегрешение бе довело до друго. Омразата му го бе заслепила и когато бе видял компютърните етикети в папката на Лори Питърсън, той не бе успял да се въздържи. Мислила бях дълго за срещата в заседателната зала в службата ми, когато мъжете бяха ровили из папките. Бях предположила, че етикетът за теста е бил откраднат в момента, в който няколко папки се бяха изплъзнали от коленете на Бил и бяха паднали на пода. Но когато отново се върнах към тази случка, си спомних, че Бил и Танър подредиха документите според номерата им. Случаят „Лори Питърсън“ не бе сред тях, защото в този момент го преглеждаше Амбърги. Той се бе възползвал от объркването и бързо бе откъснал етикета за теста. По-късно той излезе от компютърната зала заедно с Танър, но остана сам в моргата, за да отиде до тоалетната. Тогава бе мушнал предметните стъкла.

Това бе първата му грешка. Втората му грешка бе, че подцени Аби. Тя побесня, когато разбра, че някой се опитва да съсипе кариерата ми, като използва нейните статии. Подозирах, че за нея нямаше кой знае какво значение за чия кариера става въпрос. Аби просто ненавиждаше да бъде използвана. Тя бе кръстоносец на поход: търсеше истината, правдата и американските ценности. Бе надянала униформата на гнева, а сега нямаше къде да отиде.

След като статията й се бе появила във вестника, тя бе отишла при Амбърги. Както ми призна, вече го подозирала, защото той е бил човекът, който тайно й бе предоставил достъп до информация за втория етикет на теста. Серологичният доклад бил на бюрото му, а също и бележките, които бил нахвърлял за „собствена информация“ и в които се споменавало за объркване на серията от улики и „несъответствие на тези резултати с резултатите от проби, направени по-рано“. Докато Аби седяла от едната страна на прословутото му китайско бюро, той излязъл и за малко я оставил сама — достатъчно, за да може тя да разгледа всичко, което имало пред него.

Намеренията му са били очевидни. Всички знаеха, че ме мрази. Аби не беше глупава. И преминала в нападение. Миналия петък отишла отново при него и го заплашила, че ще разгласи за проникването в компютъра.

Той го увъртал, правил се на ужасен, че такова нещо може да излезе във вестниците, но през цялото време му течали лигите. Предвкусвал позора ми.

Тя го подмамила, като му казала, че не разполага с достатъчно факти. „В компютъра е проникнато само веднъж — заявила му тя, — но ако се случи отново, няма да имам никакъв избор и ще трябва да публикувам информацията за това, а и за другите неща, които чувам, защото обществеността има право да знае, че в Службата на главния съдебен лекар съществува проблем.“

Тогава той отново проникнал в компютъра.

Второто проникване нямаше нищо общо със статията, която бяхме измъдрили заедно, защото не убиецът бе човекът, който да бъде подмамен отново със служебния ми компютър. Този човек бе комисарят.

— Между другото — каза Аби, докато измъкваше чантите от багажника, — не смятам, че отсега нататък Амбърги ще създава проблеми.

— Вълкът козината си мени… — отбелязах аз и си погледнах часовника.

Тя се усмихна на някаква тайна, която явно нямаше намерение да сподели.

— Съветвам ви да не се учудвате, ако откриете, когато се върнете, че вече не е в Ричмънд.

Не я попитах защо.

Тя знаеше достатъчно за Амбърги. Някой трябваше да плати. А Бил тя не можеше да докосне и с пръст.

Бил ми се бе обадил вчера, за да ми каже, че се радва за щастливия завършек, че чул какво се е случило. Не спомена собствените си престъпления, а и аз не намекнах за тях. Тогава той спокойно заяви, че ще е по-добре повече да не се виждаме.

— Мислих много по този въпрос, Кей, и смятам, че няма смисъл.

— Прав си — съгласих се аз и се учудих на чувството на облекчение, което изпитах. — Няма никакъв смисъл.

Прегърнах силно Аби.

Люси се мръщеше, докато се опитваше да се пребори с една много голяма розова чанта.

— Тъпа работа — оплака се тя. — Компютърът на мама има само текстообработка, нищо друго. Няма база данни, нито нищо.

— Ще ходим на плаж — утеших я аз и понесох две чанти на рамо през стъклените врати, които се отвориха пред нас. — Ще се забавляваме, Люси. Можеш да известно време да си починеш от компютъра. Вредно е за очите.

— Има софтуерен магазин на около миля от къщи…

— Плажът, Люси. Имаш нужда от почивка. И двете имаме нужда. Чист въздух, слънце, ще бъде полезно за теб. Две седмици не си излизала от кабинета ми.

Продължихме да се препираме, докато си подавахме билетите за проверка.

Оставих чантите на гишето, оправих яката на Люси и я попитах защо не е взела якето си на ръка.

— Климатичната инсталация в самолетите винаги е пусната прекалено силно.

— Лельо Кей…

— Ще ти е студено.

— Лельо Кей!

— Имаме време за по един сандвич.

— Не съм гладна.

— Но трябва да хапнеш нещо. Като излетим оттук, в Дъглас ще прекараме един час, а оттам в самолета не дават обяд. Трябва да сложиш нещо в стомаха си.

— Звучиш ми точно като баба!