Аутопсия

14.

Цяла нощ не мигнах. Мислите ми не искаха да се успокоят и аз окаяно се мятах между тревожната действителност и жестоките сънища. Застрелях някакъв човек и Бил беше съдебният лекар, когото извикаха. Когато пристигна с черната си чанта, с него дойде някаква красива жена, която не познавах.

Очите ми конвулсивно се отвориха в мрака, сякаш студена ръка притискаше сърцето ми. Станах много преди да звънне часовникът и подкарах колата към службата в мъгла от угнетеност.

Не си спомнях някога да съм се чувствала толкова самотна и отчуждена. Когато пристигнах, не заговорих почти никого и персоналът започна да ми хвърля странни, нервни погледи.

Няколко пъти за малко не се обадих на Бил, решителността ми се огъна като дърво, преди да падне. Малко преди дванадесет часа тя най-накрая се сгромоляса. Секретарката му ведро ми каза, че „господин Болтс“ е в отпуска и ще се върне на първи юли.

Не оставих никакво съобщение. Тази отпуска не бе планирана, знаех това. Също така знаех защо не ми бе споменал нищо за нея. Преди би ми казал. Но миналото си беше минало. Нямаше да има никакво вземане на решение, никакви неубедителни извинения, никакви откровени лъжи. Той ме бе отрязал завинаги, защото не бе в състояние да застане лице в лице със собствените си грехове.

Следобед се качих в серологичната лаборатория, където за свое учудване заварих Бети и Уинго с гръб към вратата, наведени над нещо бяло в малко найлоново пликче.

Казах:

— Здравейте.

И влязох.

Уинго нервно набута пликчето в джоба на лабораторната престилка на Бети, като че ли й пробутваше пари.

— Свършихте ли долу? — попитаха, като се правех, че съм прекалено заета с мислите си, за да забележа странното им държане.

— Ъъъ, да, доктор Скарпета — отговори той бързо, докато излизаше. — Тоя, дето снощи са го застреляли, Макфий, него го откараха преди малко. А пък жертвите от пожара в Албърмарли ще ги докарат към четири.

— Добре. Значи ще ги задържим до утре сутринта.

— Окей — каза той вече от коридора.

Причината за моето посещение лежеше разстлана на широката маса в средата на стаята. Синият анцуг. Изглеждаше съвсем обикновен, с цип, затворен от горе до долу. Можеше да е на всеки. Имаше много джобове и аз ги бях преровила най-малко пет-шест пъти с надеждата, че може да намеря нещо, което да ми подскаже кой е собственикът. Но те бяха празни. По крачолите и ръкавите зееха големи дупки — Бети бе изрязала напоените с кръв части.

— Успя ли да определиш кръвната група? — попитах, като се опитвах да отместя поглед от пластмасовото пликче, което стърчеше от джоба й.

— Отчасти. — Тя ми направи знак да я последвам в стаята й.

На бюрото й лежеше тефтерче, върху което бяха надраскани думи и цифри, които за непросветените биха изглеждали като йероглифи.

— Кръвната група на Хана Ярбъро е Б — започна тя. — Имаме късмет в това отношение, защото не е много често срещана. Около дванадесет процента от населението на Вирджиния са с кръвна група Б. За съжаление подсистемите са доста разпространени — срещат се сред осемдесет и девет процента от населението на Вирджиния.

— А колко често срещана е цялата конфигурация? — Найлоновото връхче, което надничаше от джоба й, започваше да ме нервира.

Тя започна енергично да удря по клавишите на калкулатора, умножавайки процентите и разделяйки по броя на подсистемите.

— Около седемдесет процента. Седемдесет от всеки сто души имат тази конфигурация.

— Не може да се каже, че е много рядко срещана — промърморих.

— Толкова, колкото са редки и врабчетата.

— Ами петната от кръв по анцуга?

— Имахме късмет. Когато скитникът е намерил анцуга, петната от кръв трябва да са били вече изсъхнали. В учудващо добра форма е. Успях да отделя всички подсистеми освен една. Всичко съвпада с кръвта на Хена Ярбъро. ДНК-то би трябвало с точност да потвърди това, но ми трябват още четири до шест седмици.

Аз отбелязах разсеяно:

— Жалко, че нямаме необходимото за тези изследвания в нашата лаборатория.

Очите й се спряха на мен и изразът им се смекчи.

— Изглеждаш направо съсипана, Кей.

— Значи си личи.

— За мен е съвсем ясно.

Замълчах.

— Не се оставяй всичко това да те съсипе. След тридесет години от този ужас човек, ще не ще, се научава…

— А какво крои Уинго? — изтърсих тъпо.

Учудена, тя се запъна:

— Уинго? Ами…

Бях забила поглед в джоба й.

Тя се разсмя нервно и го потупа.

— А, това ли? Една частна поръчка, за която ме помоли…

Явно не смяташе да ми казва нищо повече. Може би Уинго имаше други, действителни проблеми в живота си. Може би искаше тайно да му се направи тест за HIV. Боже Господи, дано Уинго да няма СПИН!

Като събрах разпокъсаните си мисли, попитах:

— Ами влакната? Има ли нещо там?

Бети бе сравнила влакната на анцуга с влакната, намерени около тялото на Лори Питърсън, и с няколкото влакна върху тялото на Хена Ярбъро.

— Влакната, които намерихме на перваза на прозореца в спалнята на Питърсън, може да са от анцуга — каза тя, — а може и да са от всякакъв вид тъмносин пат, смесица от памук и полиестер.

В съда, помислих си аз мрачно, това сравнение няма да струва и пукната пара, няма да означава нищо, защото този тип плат е точно толкова разпространен, колкото хартията за пишещи машини, която може да се купи от всеки универсален магазин. Влакната можеха да са от нечии работни панталони. Също така можеха да са от престилката на някой санитар или от униформата на полицай.

Последва още едно разочарование. Бети беше сигурна, че влакната, намерени по тялото на Хена Ярбъро, не са от същия анцуг.

— Те са памучни — каза тя. — Може да са от някоя нейна дреха, с която е била облечена през деня, може дори да са от хавлиена кърпа. Кой знае? Хората носят всякакви влакна по себе си. Но аз не се учудвам, че от анцуга не са паднали влакна.

— Защо?

— Защото платовете, подобни на този, от който е направен анцугът, са много гладки. От тях рядко могат да се отделят влакна, освен в случай че платът влезе в допир с някаква грапава повърхност.

— Като например тухлен перваз на прозорец или дървена рамка, както е в случая с Лори.

— Възможно е тъмните влакна в нейния случай да са от анцуга. Дори от същия този анцуг. Но не смятам, че някога ще разберем това със сигурност.

Върнах се в кабинета си на долния етаж, седнах на бюрото и се замислих. След това отключих чекмеджето и извадих папките със случаите на петте убити жени.

Търсех нещо, което може би преди ми се бе изплъзнало. Отново се помъчих да открия някаква връзка.

Какво свързваше тези пет жени? Защо убиецът бе избрал именно тях? По какъв начин бе влязъл във връзка с тях?

Трябваше да има някаква връзка. Дълбоко в себе си не вярвах, че изборът му е бил случаен, че просто е избрал възможните кандидатки, както се е разхождал по улиците. Смятах, че ги е избрал по определен специфичен признак. По някакъв начин първо е влязъл във връзка с тях, а после може би го е проследил до домовете им.

Местоживеене, работа, външен вид. Нямаше никакъв общ знаменател. Опитвах се да размишлявам по обратната логика и отново се върнах към Сесил Тайлър.

Тя бе чернокожа. Другите четири жертви бяха бели.

Това ме притесняваше в началото, а и сега. Дали убиецът не бе сбъркал? Може би не е знаел, че е чернокожа. Дали наистина не си е бил набелязал друга жертва? Приятелката й Боби например?

Обърнах няколко страници, погледнах доклада от аутопсията, който бях издиктувала, набързо разлистих бележките за намерените улики и един стар болничен картон от „Св. Люк“, където преди пет години е била лекувана заради извънматочна бременност. Когато стигнах до полицейския доклад, погледнах името на единствения споменат роднина, сестра в Мадрас, Орегон. От нея Марино бе взел информацията за произхода й, за провалилия се брак с някакъв зъболекар, който живеел в Тайдуотър.

Когато измъкнах рентгеновите снимки от кафявите им пликове една по една, те издадоха звук, подобен на огънат трион.

Разгледах всяка една на светлината на настолната лампа. Сесил нямаше костни счупвания, освен една заздравяла фрактура следствие на удар на левия лакът. Невъзможно бе да се определи откога датира фрактурата, но си личеше, че не е отскоро. Можеше да е от толкова отдавна, че да няма никакво значение.

Отново се върнах към мисълта за Медицинския институт на Вирджиния като възможна връзка. И Лори Питърсън, и Бренда Степ са били в спешния кабинет на болницата скоро. Лори е била там, защото в момента е специализирала травматична хирургия. Бренда е била лекувана там след катастрофа с кола. Може би щеше да бъде доста невероятно да се предположи, че и Сесил е била лекувана там заради фрактурата на лакътя. На този етап аз вече бях готова да разследвам и най-малката възможност.

Набрах телефона на сестрата на Сесил, който намерих в доклада на Марино.

След пет иззвънявания някой го вдигна.

— Ало?

Връзката беше лоша, освен това явно беше грешка.

— Извинявайте, явно съм сбъркала номера — казах аз бързо.

— Моля?

Повторих, този път по-високо.

— Кой номер търсите? — Гласът бе културен, с вирджински акцент и явно принадлежеше на жена под тридесетте.

Изрецитирах номера.

— Номерът е същият. Кого търсите?

— Фран О’Конър — прочетох аз от доклада.

Младият културен глас отговори:

— На телефона.

Казах й коя съм и чух как тя рязко си пое дъх.

— Доколкото разбирам, вие сте сестра на Сесил Тайлър.

— Да. Боже мой! Не искам да говоря за това. Моля ви.

— Госпожо О’Конър, ужасно съжалявам за Сесил. Аз ви се обаждам, за да ви попитам как е счупила сестра ви левия си лакът. На левия лакът има зараснала фрактура. В момента разглеждам рентгеновата й снимка.

За миг тя се поколеба. Почти чувах как протичат мислите й.

— Тя тичаше за здраве. Веднъж, докато тичала по тротоара, се спънала и паднала на ръцете си. От удара получила фрактура на лакътя. Спомням си това, защото в продължение на три месеца трябваше да ходи с гипс, а беше много горещо лято. Бе ужасно нещастна.

— Спомням си това лято. В Орегон ли беше?

— Не, Сесил никога не е живяла в Орегон. Стана във Фредериксбърг, където ние с нея отраснахме.

— Преди колко време се случи това?

Отново последва пауза.

— Преди девет-десет години.

— А къде е била лекувана?

— Не знам. Някаква болница във Фредериксбърг. Не си спомням името й.

Фрактурата на Сесил не е била лекувана в Медицинския институт на Вирджиния, а и това се бе случило прекалено отдавна, за да има някакво значение. Но всичко това вече не ме интересуваше.

Никога не бях виждала Сесил Тайлър, докато е била жива.

Никога не бях разговаряла с нея.

Без да се замислям, бях приела, че тя говори като негърка.

— Госпожо О’Конър, вие нали сте чернокожа?

— Разбира се, че съм чернокожа. — По гласа й личеше, че е разстроена.

— Сестра ви като вас ли говореше?

— Да говори като мен? — попита тя, повишавайки тон.

— Знам, че въпросът звучи малко странно…

— Искате да кажете дали е говорила като бяла, както говоря аз? — продължи тя с раздразнение. — Да! Точно така говореше! Нали това е целта на образованието? Да могат черните да говорят като бели!

— Моля ви — спрях я съчувствено. — Нямах никакво намерение да ви обиждам. Но е много важно…

Извиненията ми бяха приети от сигнала „свободно“.

Люси бе научила за петата удушена жена. Знаеше за всичките. Също така знаеше, че в спалнята си държа пистолет калибър 38, и откакто бяхме седнали да вечеряме, два пъти ме бе попитала за него.

— Люси — казах аз, докато изплаквах чиниите и ги нареждах в машината за миене. — Не искам да седиш и да мислиш за пистолети. Ако не живеех сама, и аз нямаше да имам пистолет.

Беше ми минавало през ум да го скрия на място, където никога не би й дошло наум да го търси. Но след случая с модема, който аз с чувство на вина бях свързала отново с домашния си компютър преди няколко дни, бях решила нищо да не крия от нея.

Докато Люси живееше при мен, пистолетът остана да лежи на полицата в гардероба ми, в кутия за обувки. Не беше зареден. През последните дни сутрин изваждах патроните, а вечер, преди лягане, зареждах пистолета наново. Що се отнася до патроните „Силвъртип“, тях ги държах на място, където тя никога не би се сетила да ги потърси.

Когато се обърнах към нея, очите й бяха широко отворени.

— Знаеш защо имам пистолет, Люси. Смятам, че разбираш колко са опасни пистолетите…

— Могат да убият човек.

— Да — отговорих аз, докато влизахме във всекидневната. — Разбира се, че могат.

— Ти имаш пистолет, за да можеш да убиеш някого.

— Не ми се иска да мисля по този въпрос.

— Да, ама е вярно — настоя тя. — Затова го имаш. Заради лошите хора. Затова.

Взех дистанционното управление и включих телевизора.

Люси запретна ръкавите на ватираната си розова фланела и се оплака:

— Горещо е тук, лельо Кей. Защо винаги е толкова горещо?

— Искаш ли да усиля климатичната инсталация? — попитах аз разсеяно, разлиствайки телевизионната програма.

— Не. Мразя климатичните инсталации.

Запалих цигара и тя веднага се оплака и от това.

— В кабинета ти тук, у дома, винаги е горещо и винаги смърди на цигари. Отварям прозореца, но продължава да смърди. Мама казва, че не трябва да пушиш. Ти си лекарка и не трябва да пушиш. Мама казва, че би трябвало да ги знаеш тези неща.

Дороти се бе обадила снощи. Беше някъде в Калифорния, не си спомнях точно къде — със съпруга си илюстратор. Беше ми коствало големи усилия да се държа с нея прилично. Искаше ми се да я упрекна: „Имаш дъщеря, кръв от кръвта ти, плът от плътта ти. Помниш ли Люси? Помниш ли я?“ Вместо това обаче се държах сдържано, почти благосклонно, най-вече заради детето, което седеше до масата, здраво стиснало устни.

Люси разговаря с майка си в продължение на десет минути, след което не ми каза нищо. Оттогава тя постоянно се заяждаше с мен, критикуваше ме, беше сприхава и непрекъснато се разпореждаше. По думите на Берта през деня се бе държала по същия начин, а вечерта я нарече „самата придирчивост“. Каза ми също така, че цял ден Люси не си е показвала носа от кабинета ми. От момента, в който бях излязла, до момента, в който се бях върнала, неизменно бе седяла пред компютъра. Берта се отказала да я вика в кухнята за ядене. Люси се нахранила на бюрото ми.

— Анди казва, че е по-опасно Да имаш пистолет, но да не знаеш как да го използваш, отколкото въобще да нямаш — обяви тя на висок глас.

— Анди? — попитах аз разсеяно.

— Предишният, преди Ралф. Той ходеше на градското бунище, за да се цели по бутилки. Улучваше ги отдалече. На бас, че ти няма да можеш — каза тя и ме погледна с укор.

— Права си. Сигурно не бих могла да стрелям толкова точно, колкото Анди.

— Виждаш ли!

Не й казах, че всъщност знам доста неща за огнестрелните оръжия. Преди да си купя ругера, бях отишла на вътрешното стрелбище в сградата, където работя, и бях пробвала множество различни пистолети от лабораторията за огнестрелно оръжие под професионалния поглед на един от лабораторните специалисти. От време на време тренирах стрелба и стрелях нелошо. Не смятах, че ще се поколебая, ако някога станеше нужда. Но също така не смятах повече да обсъждам този въпрос с племенничката си.

Попитах я съвсем тихо:

— Люси, защо се заяждаш с мен?

— Защото си тъпа като магаре! — Очите й плувнаха в сълзи. — Тъпа си като магаре и ако се опиташ, само ще се нараниш или пък той ще ти го отнеме! И тогава с теб ще е свършено! Ако само се опиташ, той ще те застреля точно така, както по телевизията!

— Ако се опитам? — попитах аз недоумяващо. — Ако се опитам да направя какво, Люси?

— Ако се опиташ да го застреляш първа.

Тя ядосано изтри сълзите си, малките й гърди бързо се повдигаха и спадаха. Аз се вторачих невиждащо в телевизионния екран, където показваха „Цирк за цялото семейство“, и не знаех какво да кажа. Първият ми порив бе да се оттегля в кабинета си, да затворя вратата и за известно време да потърся забрава в работата си, но вместо това колебливо се приближих до нея и я придърпах към себе си. Останахме така много дълго време, без да разменим нито дума.

Питах се с кого ли разговаряше тя у дома. Не можех да си представя, че води някакви смислени разговори със сестра ми. Разни критици бяха хвалили Дороти и нейните книжки за деца за това, че са „необикновено проникновени“ и „дълбоки“, и „изпълнени с чувство“. Каква жестока ирония! Дороти отдаваше най-доброто от себе си на малките си герои, които не съществуваха. Грижеше се за тях. Посвещаваше много часове на това да изглади всяка подробност: как решеха косите си, как се обличаха, какви приключения изживяваха, какво срещаха по пътя си. А междувременно Люси бе лишена от всякакво внимание.

Мислите ми се върнаха към месеците, които прекарахме заедно с Люси, докато аз живеех в Маями, към ваканциите, които бяхме прекарали заедно с нея, с майка ми и Дороти. Към последното посещение на Люси тук. Не си спомнях някога да бе споменавала имена на приятели или приятелки. Вероятно просто нямаше. Говореше за учителите си, за върволицата съмнителни „гаджета“ на майка й, за съседката отсреща, госпожа Спунър, за безкрайната поредица от домашни прислужници. Люси бе един мъничък многознайко с очила — по-големите деца страняха от нея, а децата на нейната възраст просто не я разбираха. Тя не можеше да влезе „в ритъм“. Струва ми се, че на нейната възраст и аз съм била същата.

Между нас двете се бе възцарила атмосфера на спокойствие и топлота. Аз промърморих в косата й:

— Онзи ден някой ми зададе един въпрос.

— Какъв въпрос?

— Някой ме попита за доверието, за това на кого имам най-много доверие от всички на този свят. И знаеш ли какво?

Тя се облегна назад и се загледа в мен.

— Мисля, че този човек си ти.

— Наистина ли? — попита тя невярващо. — Повече от всички?

Кимнах и тихо продължих:

— При това положение искам да те помоля да ми помогнеш.

Тя бързо седна изправена, заковала поглед в мен. Очите и бяха живи и излъчваха нетърпение.

— Разбира се! Само ми кажи! Ще ти помогна, лельо Кей!

— Трябва да разбера по какъв начин някой е успял да проникне в служебния ми компютър…

— Не съм аз! — изтърси тя веднага, а по лицето й се изписа покруса. — Вече ти казах.

— Вярвам ти. Но някой друг го е направил, Люси. Може би ще ми помогнеш да разбера как е станало.

Не смятах, че ще може, но имах желанието да й дам този шанс.

Отново изпълнена с енергия и възбудена, тя каза уверено:

— Всеки би могъл да го направи, защото е лесно.

— Лесно? — усмихнах се аз.

— Заради System/Manager.

Зяпнах я с неприкрито удивление.

— А ти откъде знаеш за System/Manager?

— В учебника го пише. Направо, няма грешка.

В такива моменти се сещах, да не кажа изнервях, от коефициента на интелигентност на Люси. Когато я подложиха на теста за интелигентност за пръв път, изпитващият настоя тестът да се повтори, защото сигурно имало „някаква грешка“. И наистина имаше. Втория път Люси набра десет точки повече.

— Поначало това е начинът да се влезе в SQL — продължи да бърбори тя. — Защото човек не може да създаде някакъв… ключ, освен ако вече няма такъв от самото начало. Затова ти трябва System/Manager. А то е като Господ, само с негова помощ можеш да проникнеш в SQL, а после можеш да създадеш каквото си искаш.

„Каквото си искаш“, проблесна в съзнанието ми. Като например всичките имена на потребителя и пароли, определени за моята служба. Това беше ужасяващо разкритие, толкова елементарно, че на мен просто не ми бе хрумвало. Предполагах, че не бе хрумнало и на Маргарет.

— Единственият проблем е да се проникне — продължи Люси без всякакво вълнение. — И ако той знае за Господ, ще може да създаде какъвто ключ си иска, да го превърне в администратор на база данни, или АБД, и след това да проникне в твоята база данни.

АБД-то в моята служба беше „ДЪЛБОКО/ГЪРЛО“. Понякога Маргарет имаше някакви проблясъци на чувство за хумор.

— Така че в SQL може да влезеш чрез System/Manager и след това набираш: КЛЮЧ, РЕСУРС, АБД ДО ЛЕЛЯ, ИДЕНТИФИЦИРА СЕ КАТО КЕЙ.

— Може би точно така е станало — изрекох аз мислите си на глас. — А с АБД-то човек може не само да разгледа, но и да промени данните.

— Разбира се! Може да направи каквото си поиска, защото Господ му е казал какво да направи. А пък АБД-то е като Исус.

Теологичните й алюзии бяха толкова шокиращи, че не се сдържах и се разсмях.

— Поначало това е начинът, по който и аз проникнах в SQL — призна си тя. — Понеже ти не ми каза паролите. Исках да вляза в SQL, за да пробвам някои от командите в учебника. Подадох измислена парола на името на потребителя на АБД-то ти, за да мога да вляза.

— Чакай малко — прекъснах я аз. — Чакай само за малко! Какво искаш да кажеш, че си определила измислена парола за името на потребителя на АБД-то ми? Откъде знаеш какво е името на потребителя ми? Аз не съм ти го казвала.

Тя обясни:

— То ти е във файла „ключове“. Намерих го във вътрешния указател, където е всичката информация за таблиците, които си съставила. Имаш файл, който се нарича „ключове SQL“, където са всички открити синоними на таблиците ти.

Всъщност не аз бях съставила тези таблици. Маргарет ги направи миналата година и аз ги въведох в домашния си компютър заедно с дублиращите дискети, които тя ми даде. Възможно ли беше в служебния ми компютър също да има такъв файл „ключове“?

Хванах Люси за ръката и двете станахме от кушетката Тя с готовност ме последва в кабинета. Накарах я да седне пред компютъра и придърпах към себе си Табуретката.

Проникнахме в комуникационния софтуерен пакет и набрахме служебния номер на Маргарет. Наблюдавахме просветващите цифри в долния край на екрана, докато компютърът набираше. Почти веднага той обяви, че връзката е направена, и след още няколко команди екранът потъмня и на него просветнаха зелени букви — бяхме влезли в директория С. Изведнъж компютърът ми се бе превърнал в огледало. От другата страна бяха тайните на служебния компютър, който се намираше на десет мили оттук.

Почувствах се неловко, като си помислих, че дори и в момента това наше „включване“ се проследява. Трябваше да не забравя да кажа на Уесли, че виновникът в този случай съм била аз, за да не си губи времето.

— Подай команда за издирване на файл — казах аз — за всичко с име „ключове“.

На екрана се изписа: „Липсват такива файлове.“ Опитахме отново. Опитахме да открием файлове е наименованието „Синоними“, но пак без резултат. Тогава на Люси й хрумна да потърси всички файлове с разширение „SQL“, защото това беше обичайното разширение за всички файлове, включващи SQL команди — команди, които се използват за създаване на открити синоними в служебните таблици на базата данни. На екрана се появиха десетки имена на файлове. Едно от тях привлече вниманието ни. То беше „Открит SQL“.

Люси влезе във файла и ние го разгледахме. Вълнението ми беше равно на тревогата ми. Файлът представляваше командите, които Маргарет бе изписала и подала много отдавна — когато е създавала откритите синоними за всички таблици, които бе съставила в служебната база данни — команди като например: ДА СЕ СЪЗДАДЕ ОТКРИТ СИНОНИМ ЗА ДЪЛБОК РЕГИСТЪР. Аз не съм програмист. Бях чувала за откритите синоними, но не бях съвсем сигурна какво представляват.

Люси прелистваше учебника. Стигна до главата за откритите синоними и уверено си предложи услугите:

— Ето, виж колко е хитро. Когато съставяш таблица, трябва да я съставиш под име на потребителя и парола.

Тя вдигна поглед към мен, очите й блестяха зад дебелите стъкла.

— Окей — казах, — дотук е ясно.

— Така че, ако името на потребителя е „Леля“, а паролата ти е „Кей“, то когато съставиш таблица, наречена „Игри“ или каквото там решиш, името, което компютърът ще ти даде, всъщност е „Леля. Игри“. Прикачва името на таблицата към името на потребителя, използвано при създаването й. Ако те мързи всеки път да набираш „Леля. Игри“, можеш да си създадеш открит синоним. Подаваш командата ДА СЕ СЪЗДАДЕ ОТКРИТ СИНОНИМ ЗА ЛЕЛЯ. ИГРИ. А това преименува таблицата, така че вече се нарича просто — „Игри“.

Вторачих се в дългия списък команди на екрана. Списък, който разкриваше всяка една таблица в служебния ми компютър, всяко едно име на потребител от АБД-то, използвано за съставяне на таблици.

Все още не ми беше много ясно и попитах:

— Но дори някой да види този файл, той няма да знае паролата. Тук се споменава само името на потребителя от АБД, а ако не знаеш паролата, няма как да влезеш в някоя таблица, като например нашата таблица с убийствата.

— Искаш ли да се хванем на бас? — Пръстите й вече бяха готови на клавишите. — Ако знаеш името на потребителя от АБД, можеш да промениш паролата на каквото си поискаш и проникваш. На компютъра му е все тая. Той ще ти позволи да промениш паролите, когато си поискаш, без да ти се бърка в програмата. Хората често си сменят паролите за по-голяма сигурност.

— Значи можеш да вземеш името на потребителя „Дълбоко“, да ми дадеш нова парола и да проникнеш в нашите данни?

Люси кимна.

— Покажи ми как.

Тя ме погледна колебливо.

— Но нали ми каза никога да не влизам в служебната ти база данни?

— Този път ще направим изключение.

— Освен това, ако подам на „Дълбоко“ нова парола, лельо Кей, старата ще изчезне. Няма вече да я има. Няма да може да се използва.

Изведнъж се стреснах от спомена за думите на Маргарет, когато за пръв път открихме, че някой се е опитвал да измъкне данните от случая „Лори Питърсън“. Тя каза нещо за това, че паролата на АБД-то не можела да се използва и затова трябвало да се свърже наново.

— Старата парола вече няма да може да се използва, защото е сменена с новата, която аз измислих. Така че със старата не можеш да проникнеш. — Люси ме погледна крадешком. — Но смятах да го оправя.

— Да го оправиш? — Вече почти не я слушах.

— Компютъра ти. Старата ти парола вече не може да се използва, защото я смених, за да мога да вляза в SQL. Но щях да го оправя, честна дума.

— По-късно — казах бързо. — Можеш да го оправиш по-късно. Сега искам да ми покажеш точно по какъв начин някой е успял да проникне.

Опитвах се да си обясня случилото се. Реших, че най-логичното бе този човек, който е проникнал в служебна та ми база данни, да е знаел достатъчно, за да се досети да създаде нова парола за името на потребителя, което е намерил във файла „Открит SQL“. Но не се е сетил, че по този начин унищожава старата парола, което означаваше, че ние няма да можем да проникнем следващия път, когато се опитаме. Естествено, ние бяхме забелязали това. Естествено, ние бихме се зачудили, а, изглежда, той изобщо не се е сетил, че може да е включено ехото, като по този начин всички негови команди се изписват на екрана. Проникване трябва да е имало само веднъж!

Ако извършителят бе прониквал в компютъра и друг път, дори ехото да е било изключено, ние бихме разбрали, защото Маргарет щеше да открие, че паролата „Гърло“ вече не функционира. Защо?

Защо беше проникнал този човек и защо се бе опитал да изнесе данните от случая „Лори Питърсън“?

Пръстите на Люси чевръсто потракваха върху клавишите.

— Добре — каза тя. — Да си представим, че аз съм „лошият“ и се опитвам да проникна. Ето как ще го направя.

Тя влезе в SQL, като изписа System/Manager и изпълни команда включване/ресурс/АБД/ с име на потребителя „Дълбоко“ и парола, която тя сама си измисли — „миш-маш“. Връзката беше направена. Сега това беше новият АБД. Чрез него тя можеше да проникне в която си поиска от служебните ми таблици.

Беше достатъчно мощен, за да й позволи да промени данните.

Беше достатъчно мощен, за да може например да промени доклада за случая „Бренда Степ“, така че в колонката „Дрехи, лични вещи“ да пише „светлокафяв колан от плат“.

Той ли го бе направил? Той знаеше подробностите от убийствата, които бе извършил. Четеше вестници. Сигурно маниакално се взираше във всяка дума, написана за него. Би разпознал каквато и да било неточност в репортажите. Беше арогантен. Искаше да парадира с интелигентността си. Дали не беше променил данните в компютъра ми само за да ме побърка, да ми се подиграе?

Бе проникнал в компютъра почти два месеца след като тази подробност излезе в репортажа на Аби за убийството на Бренда Степ.

Но проникването в базата данни бе станало само веднъж, и то съвсем скоро.

Тази подробност в материала на Аби не можеше да е дошла от служебния ми компютър. А не беше ли възможно детайлът да е попаднал в компютъра от репортажа във вестника? Може би той внимателно преглеждаше убийствата, които сам бе извършил, в компютъра, търсейки някоя подробност, която да не съответства на статиите. Може би бе намерил тази неточност, когато бе стигнал до случая „Бренда Степ“. Променил е данните, като вместо „найлонов чорапогащник телесен цвят“ е написал „светлокафяв колан от плат“. Може би последното, което се е опитал да направи, преди да излезе от програмата, е било да се опита да измъкне случая „Лори Питърсън“ просто от любопитство, ако не от друго. Това би обяснило защо Маргарет бе намерила тези команди на екрана.

Дали параноята не помрачаваше разсъдъка ми?

Можеше ли да има някаква връзка между този случай и случая с втория тест? По картонената папка проблясваха блестящи частички. Ами ако те не бяха дошли от моите ръце?

— Люси — попитах аз, — има ли някакъв начин да се разбере дали някой не е променял данни в служебния ми компютър?

Тя каза, без да се замисля:

— Нали правиш дубликати на данните си? Някой трябва да изведе данните, нали така?

— Да.

— Тогава можеш да намериш старите, изведени данни, да ги въведеш в компютъра и да провериш дали се различават.

— Проблемът е там — казах замислено, — че дори и да открия промяна, няма да знам дали някой от персонала просто не е решил да прибави нова информация или да уточни старата. Данните по случаите постоянно се променят, защото докладите пристигат в продължение на седмици и месеци след първоначалното въвеждане на случая.

— Значи трябва да ги попиташ, лельо Кей. Попитай ги дали са правили някакви промени. Ако ти кажат „не“ и ако откриеш стари, изведени данни, които се различават от информацията, която е в компютъра в момента, това не би ли ти помогнало?

— Може би — признах.

Люси върна старата парола. Излязохме от програмата и изчистихме екрана, така че на сутринта никой да не може да види командите, изписани на екрана на служебния компютър.

Беше почти единадесет часът. Обадих се на Маргарет у дома. Гласът й звучеше гроги, докато отговаряше на въпросите ми за дисковете, върху които бе изведена информацията, и когато я попитах дали има нещо от преди проникването в компютъра.

Както очаквах, тя ме разочарова:

— Не, доктор Скарпета. Няма нищо от толкова отдавна. На края на всеки ден правим ново извеждане, а предишното го форматираме и осъвременяваме.

— По дяволите! Трябва на всяка цена да се докопам до някаква версия на базата данни, която не е била осъвременявана от няколко седмици.

Мълчание.

— Един момент — промърмори тя. — Може би имам двуизмерен файл…

— Какво има в него?

— Не знам — поколеба се тя. — Сигурно данните от последните шест месеца. От Статистическото бюро искат да получат нашите данни. Преди няколко седмици си правех експерименти — въведох данните от нашия район в един раздел и прехвърлих всички данни от тези случаи в отделен файл, за да проверя какво ще стане. Най-накрая ще трябва да им ги препратя по телефона, направо в централния процесор…

— Преди колко седмици? — прекъснах я аз. — Преди колко седмици беше това?

— На първи… един момент… Мисля, че беше първи юни.

По нервите ми сякаш премина електрически ток. Трябваше да разбера. Ако успеех да докажа, че данните са били променени, след като репортажите се бяха появили във вестниците, то тогава поне щеше да се знае, че вината за изтичането на информация не е на моята служба.

— Трябва ми разпечатка на този двуизмерен файл веднага…

Последва продължителна пауза. Когато отговори, гласът й прозвуча неуверено:

— Натъкнах се на няколко проблема при процедурата. — Още една пауза. — Но мога да ви предоставя всичко, което имам, утре сутрин.

Приключвайки разговора, погледнах часовника си и набрах служебния номер на Аби.

— Аби, знам, че източниците ви са свещени, но трябва да науча нещо много важно.

Тя не отговори.

— В репортажа си за убийството на Бренда Степ сте писали, че е била удушена със светлокафяв колан от плат. Откъде сте взели тази подробност?

— Не мога…

— Моля ви. Ужасно е важно. Просто трябва да знам източника.

След продължителна пауза тя рече:

— Имена не мога да споменавам. Ще кажа само, че е член на спасителната бригада, която беше на местопрестъплението, окей? Познавам много момчета от бригадите…

— И не е възможно информацията по някакъв начин да е дошла от моята служба?

— Категорично не — отговори тя твърдо. — Тревожите се заради проникването във вашия компютър, за което спомена сержант Марино… Кълна се, информацията, която съм публикувала, не е оттам, не е от вашата служба.

Следващите думи изскочиха от устата ми, преди да успея да ги спра:

— Човекът, който е проникнал в компютъра, може би е добавил тази подробност за „светлокафявия колан от плат“, за да изглежда, че информацията ви идва от нашия компютър, че от нас изтича информация. Тази подробност не отговаря на истината. Не мисля, че някога е била внесена в компютъра. Смятам, че човекът, проникнал в програмата, е взел този детайл от вашия материал.

— Боже мой! — Това беше единствената й реакция.