Айрис

ГЛАВА ПЪРВА

Южен Тексас. Пролетта на 1875 година

Той идваше.

Айрис Ричмонд нервно оправи гънките на тъмносинята си вълнена пола и облече подходящо избрания жакет, който плътно прилепваше към тялото й. Студеният мартенски следобед я караше да трепери, но дори и за миг не помисли да се наметне с плътната пелерина, която бе метната на седалката до нея. Майка й винаги бе казвала, че когато жената иска да накара един мъж да направи нещо, което той не желае, тя трябва да изглежда добре. Хубавата външност била половината от убеждаването. Ако една жена не подчертае красотата си, то все едно че някой се изправя без оръжие срещу въоръжени бандити.

Този ден Айрис се нуждаеше от всичките си оръжия. Нищо не бе по-важно от решението, което щеше да вземе Монти Рандолф след няколко минути. Тя слезе от каруцата и се отправи към пейката при оградата за добитъка. Орехите, които растяха наблизо, все още не се бяха разлистили. Само лъчите на обедното слънце я предпазваха да не разтрака зъби от студ.

От мястото, където бе седнала, пред очите й се простираха сто хиляди акра полусуха земя, обрасла с храсталаци и трева, която бе сърцето на империята на Рандолф. Сега, след като бе прекарала четири години в Сейнт Луис, тази земя й се струваше чужда. През лятото бе примамлива хладината на потока, който се виеше през земите на семейство Рандолф, удобна бе и голямата къща на хълма, но въпреки това местността си оставаше сурова и дива. Чудеше се защо всъщност бе плакала толкова много, когато я изпратиха в училището в Сейнт Луис. Какво привлекателно намираше тогава във всичко това и защо й бяха липсвали прахът, горещината и трънливите храсти, които съдираха дрехите й?

Свежият вятър, който идваше от юг, донесе мириса на говеда и разроши гъстата медночервена коса на Айрис. Девойката се опита да я среши с пръсти, но вятърът я бе разбъркал. Искаше й се да има огледало и четка за коса.

„Успокой се. Държиш се, сякаш че той е напълно непознат, а не мъж, когото си познавала през по-голямата част от живота си.“

Но сега й се струваше, че никога не го е познавала.

Монти Рандолф бе висок, красив и добросърдечен каубой, в когото се влюби още на тринайсет години. Той приемаше буйното й обожание и постоянното й преследване, дори танцува с нея на забавата в Остин. Прекаляваше с грижите си, понякога й крещеше, убеждаваше я и дори я ругаеше, но винаги се стараеше да не й се случи нищо лошо.

Но когато миналия месец тя си дойде у дома за пръв път, откакто бе заминала за пансиона в Сейнт Луис, откри, че Монти напълно се е променил. Той само я погледна, пребледня и след това напусна стаята дори без да я поздрави. И оттогава винаги я избягваше.

Вече не бе дете, но пренебрежението му я шокира и я нарани много дълбоко. Дори Роуз не можа да й каже защо той бе променил отношението си към нея.

„Всъщност това няма никакво значение. Важното е да се съгласи да ти помогне.“

Досега Айрис не се бе молила на никого и дори самата мисъл за това й бе отвратителна, но трябваше да направи всичко, за да убеди Монти да й помогне. Това беше единственото, което можеше да я спаси от пълното разорение. Припомни си онази януарска утрин, когато посети адвокатската кантора в Ню Орлеанс. Тогава беше в шок и все още не се бе съвзела от смъртта на родителите си, но и днес си спомняше всяка дума, която адвокатът й бе казал тогава:

— Положението не е толкова обнадеждаващо, колкото бях очаквал.

— Какво искате да кажете? — бе попитала Айрис. Родителите й бяха загинали при нещастен случай на парахода, с който бяха пътували, за да я посетят в Сейнт Луис. Адвокатската фирма „Финч, Финч & Уарибъртън“ бяха изпълнителите на завещанието на баща й.

— Има твърде много дългове, които трябва да се изплатят. Твоята майка… — Той бе замълчал.

— Моята майка бе твърде разточителна — бе довършило младото момиче вместо него.

— За съжаление, тя е била по-разточителна, отколкото баща ти е могъл да си позволи.

— Не разбирам. — Никога дотогава родителите й не бяха давали да се разбере, че парите не им достигат.

— Преди една година баща ти взе назаем голяма сума и ипотекира ранчото. За нещастие, досега не е платил нито една вноска но заема. Бижутата на майка ти, които можеха да се използват за изплащане на този дълг, за съжаление също изчезнаха мри инцидента. — Той я погледна доста мрачно.

Но аз все още притежавам ранчото, нали? — бе попитала девойката, макар че стомахът й се бе свил на топка. Знаеше, че това са само нерви, но тревогата й нарастваше с всяка изминала минута.

Ако до четири месеца не изплатиш вноските по ипотеката, банката ще вземе ранчото. Не знам точно колко струва къщата, но чух, че и стадото ти е било нападнато от крадци. Предлагам ти да се върнеш вкъщи и да се опиташ да спасиш поне това, което е останало.

Дори и да бе имала намерение да се обърне за помощ към никои от приятелите си в града, то тази надежда умря, преди да се роди. Още на следващата сутрин разбра, че положението й в Сейнт Луис се е променило за една нощ. Бе станала нежелана гостенка във всички домове, където предния ден беше добре дошла. Айрис напусна Сейнт Луис и се закле да не стъпва повече там.

И Тексас не се оказа по-гостоприемен. Можеше да запази къщата, но по въпроса за ранчото управителят на банката бе непреклонен. Никакви молби не можеха да го трогнат. И ако не намереше пари да плати в определения срок, Айрис щеше да загуби ранчото.

Освен това набезите срещу кравите от стадото й продължаваха.

Младото момиче бе напълно отчаяно. Цялото й бъдеще бе свързано с това стадо. Ако го продадеше, парите много скоро щяха да свършат и тя щеше да се озове без пукнат грош. Ако в най-скоро време не предприемеше нещо, крадците на добитък щяха да отмъкнат и последната крава, така че тя отново щеше да бъде без пари. А дори и да успееше някак да запази стадото, след месец нямаше да има къде да го държи, тъй като банката щеше да й вземе ранчото.

В тази безизходица Айрис се сети за Монти.

Сега той яздеше насам и щеше да се срещне с нея. Но когато го видя отдалеч колко твърдо седеше на седлото и колко непреклонно бе изражението на лицето му, начинът, по който умишлено задържа коня си, тя разбра, че много трудно ще го убеди да й помогне. Той явно бе решил да й откаже, каквато и да бе молбата й.

Тя го чакаше.

Монти Рандолф дръпна юздите толкова рязко, че Найтмеър изцвили недоволно. Мислеше да се върне обратно, но промени намерението си. Това беше третият път, когато Айрис го причакваше. Явно приличаше на майка си, понеже бе доста решителна и трудно се отказваше от това, което си бе наумила. По-добре беше да се срещне с нея, да разбере какво иска, да й откаже и завинаги да се отърве от нея.

„Виж я ти! Каква рокля е облякла! Само да направи няколко крачки — и ще се съдере от бодлите и храстите! Нима не разбира, че се намира в Тексас?“

Айрис бе завързала коня си до оградата и седеше на пейката, която навремето Джордж бе направил от едно орехово дърво, отсечено от горичката край потока. На деветнайсет години девойката представляваше пленителна гледка и би могла да накара сърцето на всеки мъж да забие малко по-бързо. Беше изключително красива, с пълни устни, със закръглени страни, а от цялото й тяло се излъчваше непреодолима чувственост.

Косата й караше хората да зарежат работата си и да се взират в нея. В Тексас нямаше друга жена с такава неотразимо медночервена коса. Дори слънчевите лъчи като че ли бледнееха пред нея. Имаше големи зелени очи. Нямаше нищо неприлично в дрехите, които носеше, но в начина, по който обгръщаха тялото й, имаше нещо, което караше матроните от Остин да позеленяват от завист.

Монти бе решил да се държи хладно, но тялото му не се подчиняваше на това решение. Видът на пищните й гърди, които напираха под корсажа, накараха слабините му да се облеят в топлина. Ръцете му искаха да докоснат твърдите и високи гърди. Той се уплаши, че тя ще разбере желанията му, и затова забави коня си. Трябваше да говори с Айрис, но нямаше защо да бърза.

Искаше му се да затвори очи, за да не я гледа, но знаеше, че няма смисъл. Образът й сякаш бе запечатан в съзнанието му. Тя се бе превърнала в истинско копие на майка си. А никой мъж, зървал веднъж Хелън Ричмонд, не би могъл да я забрави.

Само ако можеше Айрис отново да стане онова малко момиченце с гъстата червена коса, което го следваше по петите в целия окръг Гуаделупа! Беше истинска досадница, но бе мило и очарователно дете. И независимо че понякога обожанието й го дразнеше, той винаги бе добър с нея. Тя наистина му липсваше, когато родителите й я изпратиха в пансиона в Сейнт Луис.

И днес все още си спомняше за слабото стеснително тринайсетгодишно момиченце, облечено с новия си костюм за езда, което седеше върху онзи смешен ездитен кон, купен от майка й. Наистина беше пленително мило момиченце, което би трогнало всекиго.

Но жената, която бе видял преди един месец на онова празненство, нямаше нищо общо с това момиченце. Тя беше изключително съблазнителна и само видът й накара кръвта му да закипи. Бе предпочел да избяга, отколкото да изпадне в конфузна ситуация. Не можеше да определи отношението си към Айрис, но се чувстваше като уловен с ласо.

Докато яздеше към нея, Монти се утешаваше с мисълта, че след днешния ден никога вече нямаше да бъде принуден да я вижда. Заминаваше за Уайоминг и не възнамеряваше да се връща в Тексас.

— Добър ден, Монти — каза Айрис и му се усмихна с най-очарователната си усмивка.

Тази й усмивка можеше да опустоши мъжките сърца повече, отколкото всичко друго в тази част на Рио Гранде. Включително сърцата на закоравелите бандити и разбойници. Всичко, което трябваше да стори Айрис, бе да погледне с големите си зелени очи, да премигне с дългите си черни мигли — и мигом щеше да се появи цял взвод глупаци, които да се състезават за благосклонността й.

Не че тя би извършила нещо неморално, но все пак беше дъщеря на Хелън Ричмонд, а Хелън Ричмонд би направила всичко, за да постигне желанието си.

Монти обаче нямаше да бъде сред онези глупаци, които биха сторили и невъзможното само и само да угодят на Айрис Ричмонд. Той бе на двайсет и шест години и бе твърде млад, за да се обвързва с някоя жена. Може би когато станеше на годините на Джордж, щеше да си потърси съпруга, а може би — не. Роуз беше чудесна жена и отлична съпруга, но Монти нямаше намерение да се жени.

Младият каубой слезе от коня. Найтмеър беше между него и Айрис: Монти го привърза за оградата.

— Какво правиш тук? — попита Монти. — Да не би да си се изгубила на път за някое празненство?

„Тя наистина е живо копие на Хелън.“

— Чакам те от доста време — отвърна Айрис и го погледна през полуспуснатите си мигли. — Роуз каза, че ще се прибереш всеки момент, но вече бях започнала да мисля, че никога няма да дойдеш.

— Е, сега съм тук. Какво искаш?

— Не е необходимо да си толкова припрян. Обядът ще бъде готов след не по-рано от час.

— Имам си работа. Ако ти нямаш какво да правиш по цял ден, освен да се гласиш за някоя забава и да се мотаеш наоколо, за да ми досаждаш, не означава че аз нямам работа.

Айрис гордо се изправи, а очите й светнаха от негодувание:

— Монти Рандолф, как се осмеляваш да казваш, че ти досаждам, особено след като съм те чакала толкова дълго!

Наистина приличаше на Хелън.

— Ти ми досаждаш още от тринайсетгодишна. И явно ще продължиш да ми досаждаш, докато не ми кажеш какво искаш. Е, казвай направо. Какво искаш?

Той я погледна. Тя стоеше нерешително и, изглежда, се колебаеше как да започне. Би трябвало да знае, че щеше да й бъде от полза да каже направо какво иска. Но явно Хелън не я бе научила да бъде пряма и тя не знаеше как да продължи.

Айрис се приближи към него. Тялото й се поклащаше съблазнително.

— Роуз ми каза, че заминаваш със стадото за Уайоминг — каза направо тя, което младият мъж не бе очаквал.

— Мисля по въпроса. — Смяташе да потегли в началото на април, но нямаше защо да го казва на Айрис.

Девойката погали Найтмеър.

— Чух, че там имало много свободна земя.

— Най-хубавите пасища, които някога съм виждал — отвърна Монти, като не успя да сдържи вълнението си. — Там има трева, която достига до кръста ти, и толкова вода, колкото не би могла и да сънуваш в Тексас.

— А индианците?

— Те са на север от Ларами и Чайен. Но нямам намерение да се притеснявам от тях, ако изобщо замина, разбира се — добави Монти, тъй като не желаеше да разкрива плановете си, преди да разбере какво иска тя. — Ние с Хен сме се били с индианците, когато баща ти купи това ранчо. И ги изгонихме оттук.

Младото момиче бе прекалено близко. Монти свали седлото от коня си и го закачи на оградата.

— Ако там земята е толкова хубава, защо още никой не я е взел?

— Ще я вземат. Всеки момент правителството ще прогони индианците и хората ще се втурнат масово към тези земи.

— Така че ако някой иска да се сдобие с отлични пасища, той трябва да тръгне веднага.

— Да. Трябва да събере стадото си и да потегли колкото се може по-бързо. Джеф каза, че армията всеки момент ще прогони индианците.

Той мина покрай нея, за да постави самара на оградата.

— Сигурно ще бъде дълго и скъпо пътуване.

— Ще продължи около четири месеца и ще струва четири хиляди долара.

Младият каубой не можеше да си представи какво искаше Айрис. Всеки един от работниците, които се грижеха за нейното стадо, можеше да й каже тези неща.

— Какво още искаш да знаеш? — попита Монти и вкара Найтмеър зад оградата. — Имам работа. — Мъжът свали юздата на коня и той препусна в галон.

— Кога заминаваш? — попита Айрис и се приближи до него. Миглите й трептяха и беше явно, че иска нещо и всеки миг щеше да каже какво е то.

— Не съм казал, че заминавам.

Тя го погледна втренчено и миглите й спряха да трепкат.

— Знам, че заминаваш. Очите ти станаха като звезди в лятна нощ, когато заговори за пасищата в новите земи. Ти си единственият мъж, когото познавам, който се вълнува повече от крави, отколкото от жени.

Младото момиче отново бе прекалено близко до него и той почувства, че го облива топлина. Не искаше да се занимава с проблемите й, но тя беше дяволски красива жена. Не можеше да остане равнодушен. Как да се отнася към една жена, която можеше да разтопи дори снега през януари и която помнеше още откакто беше с плитки?

Беше в опасност и трябваше да се махне от Айрис, преди да е направил нещо, за което щеше да съжалява.

Знам какво да очаквам от кравите — рече Монти и повдигна седлото от оградата. — Ала не мога да кажа същото и за жените. Половината от времето те говорят едно, а мислят нещо съвсем различно.

— Е, аз ще ти кажа какво мисля — и мисля точно това, което казвам! — рязко каза Айрис: очите й блестяха, а страните й се зачервиха от гняв. Вече нямаше никакво кокетничене в държанието й.

— Не искам да знам какво искаш…

— Аз смятам да отида в Уайоминг и искам ти да ме заведеш.

Младият мъж нямаше да бъде по-шокиран, ако тя му бе казала, че иска да се омъжи за него и че свещеникът вече ги чака в къщата. Изтърва седлото върху краката си.

— По дяволите, Айрис — той изруга и вбесено ритна седлото, — ти не можеш да отидеш в Уайоминг!

— Защо да не мога?

— Защото няма кой да се грижи за теб.

— Аз искам ти да се грижиш за мен, докато стигнем там! А след това сама ще се погрижа за себе си.

— Не, няма да можеш — заяви Монти. — Може би мислиш, че в Тексас е пълно с крадци, разбойници и лоши хора, но това е нищо в сравнение с Уайоминг.

— Не мога да остана тук!

— Защо?

Девойката се поколеба и извърна поглед:

— Не мога да ти кажа защо. Просто не мога да остана тук.

Джордж беше прав. Нещо не бе наред с ранчото „Двойно Д“.

Сега Айрис не се държеше както би се държала майка й. Тя беше млада, изглеждаше искрена и в този миг изобщо не приличаше на майка си. Каубоят почувства как непреклонността му се стопява. Може би Хелън все пак не бе успяла да научи дъщеря си на всичко. Сега тя наистина приличаше на малкото момиче, което познаваше — бе открита и пряма, така че той бе готов да се предаде, независимо че се бе опитал да бъде твърд и неумолим.

— Ако нямаш пари, можеш да продадеш няколко бичета.

Очите й срещнаха неговите и тя гордо изправи глава:

— Татко е продал всичко, което е било за продан. Останали са само животните за разплод. Ако продам и тях, няма да ми остане нищо.

Той много добре знаеше това. Всеки в Гуаделупа го знаеше. Но тя все още криеше истинската причина за решението си да замине.

— Може би трябва да продадеш ранчото и да се преместиш да живееш в Сейнт Луис?

— Никога! — Великолепните й очи заблестяха и тя се приближи толкова близо до него, че телата им почти се докосваха. — Ще ме вземеш ли със себе си? — умолително прошепна Айрис.

„Също като Хелън“ — помисли си Монти. Ако не направиш това, което иска, тя ще те замае с приказките си и докато разбереш какво става, ще си се съгласил на всичко. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да остане твърд. Не искаше да бъде използван от Айрис или от която и да е друга жена.

— Ще имам прекалено много работа, за да ставам бавачка на едно момиченце, и то близо три хиляди километра през дивата местност. Освен това не мога да се грижа за две стада. Твърде рисковано е. Нямам нито достатъчно коне, нито достатъчно хора. И накрая, няма да има достатъчно вода и трева за две стада.

— Аз възнамерявам да отида в Уайоминг!

— Тогава наеми си някой водач. Има много мъже, които знаят пътя до там.

— Аз искам теб!

— Е, не можеш да ме имаш — рязко рече Монти и взе седлото. — Отивам в Уайоминг заради моето семейство, а не заради когото и да било друг.

— Аз знам как се разработва земя. Татко купи миналата година два участъка край Мечия поток.

— Добре, но аз пък няма да те взема със себе си. Безсмислено е да флиртуваш с мен, да плачеш, да си даваш вид на наранена и обидена или да използваш всички онези трикове, които майка ти използваше спрямо всеки мъж, който й попаднеше пред очите. Не мен тези не ми минават.

— Защо? Не си ли падаш по жените?

Монти се изчерви. Само ако знаеше колко обича жените! Той ги харесваше и желаеше и утоляваше желанията си толкова често, колкото можеше. Чувстваше се добре в тяхната компания и намираше страстно удоволствие в прегръдките им.

Но не можеше да изпитва същото към Айрис. За бога, та той я познаваше като една дванайсетгодишна лудетина, която се носеше безгрижно на понито си.

Сега обаче Айрис не приличаше на това дете. Тялото й бе женствено, държанието — самоуверено, като на фатална жена, която знае, че всеки мъж, който я види, ще я пожелае. Грубо казано, тя му въздействаше като буен поток, който наводнява каньона и подчинява всичко на стихията си. Изпита желанието да я грабне, да я отнесе на някое усамотено място и да не мръднат поне три дни оттам.

Тялото му беше здраво и силно, изпълнено с мъжки желания, но Монти нито веднъж не бе докоснал Айрис, въпреки че това му бе струвало много усилия.

— Аз много харесвам жените, но не и когато трябва да пътувам с тях и със стадо говеда.

— Е, аз ще отида в Уайоминг, Монти Рандолф, и ти не можеш да ме спреш!

— Не се и опитвам да те спра.

Думите му я объркаха. Монти знаеше, че тя не може да си представи как така той ще й откаже да я заведе до Уайоминг. Мъжът предполагаше, че никога досега, през целия й живот, не й бяха казвали „не“ повече от пет-шест пъти. И може би пет от тях не се брояха.

— Това е най-важното нещо, за което някога съм те молила. Аз трябва да отида в Уайоминг.

— Защо? — Трябваше да има някаква причина, не бяха само крадците на добитък. Ако бяха само те, тя щеше да се умилква около Хен. — Кажи ми истината. Цялата истина!

— Предполагам, че ще трябва да ти я кажа. И без това скоро всички ще узнаят — каза Айрис. Горчивината в гласа й и израза на лицето й не подхождаха на една кокетка. — Банката ще вземе ранчото. След по-малко от два месеца аз няма да има къде да живея.