Айрис

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Монти изостана от групата, защото не бързаше да се върне в лагера.

Чувстваше се изпълнен с радост, щастлив, сякаш се бе озовал на седмото небе. Всичко се нареждаше според плановете му. Още през първия ден, около полунощ, те заловиха Франк и хората му. И то благодарение на убийствената точност на пушката на Хен и на хитроумния план за атаката, измислен от него — само за пет минути братята Рандолф отново завладяха стадото. Единствено с крадците на добитък имаха неприятности. Погребаха Куинс Хъниман и Клем Краудер в прерията. Монти се закани, че лично ще отведе Франк и Бил Ловел при шерифа в Додж.

Ала колкото повече младият мъж приближаваше лагера, толкова по-мрачен ставаше. С всеки изминат километър се приближаваше до момента, когато ще трябваше да отпътува за Додж — едно решение, което дълбоко в душата си не одобряваше, едно решение, с което не можеше да се примири.

Той бе решил занапред да няма никаква връзка с Айрис. Ще раздели стадата колкото е възможно по-скоро и ще остави Айрис и Карлос да пътуват сами до Уайоминг. Той щеше да пътува със своето стадо поне на два дни път зад тях.

Освен това бе решил никога повече да не се среща с младото момиче.

— Къде е Айрис? — попита той още преди да слезе от коня.

— Замина за Додж заедно с мисис Крейн, както им бе наредил — отвърна Бъд Рейнс, който бе останал да пази фургона с провизиите.

След като си възвърна стадото, вместо да се върне в стария лагер, Монти поведе говедата към пасищата на север. Зак получи заповед да доведе фургона с провизиите до мястото на срещата. Сега се намираха на трийсетина километра северно от град Додж.

Бяха изминали шест дни.

— Добре — въздъхна Монти. Сякаш камък падна от плещите му. През целия път го измъчваше мисълта, че Айрис може да тръгне по следите му. Или пък отново да се изгуби. Най-после се успокои — красивата девойка за пръв път бе проявила здрав разум. — Соления, докато аз съм в Додж, искам да наредиш на каубоите да отделят стадото на Айрис от нашето. Сигурен съм, че тя ще поиска да тръгне сама със своето стадо веднага щом се върне.

Той знаеше, че тази заповед ще бъде посрещната като гръм от ясно небе. Ала не искаше никой да го разпитва, не искаше никой да оспорва решението му, не искаше никой да наднича и душата му. И без това всичко бе тъй болезнено. Ако сега трябваше да изтърпи упреците и подмятанията на братята си — о, това би било нетърпимо!

През последните шест дни имаше достатъчно време, за да се убеди за сетен път, че той и Айрис не могат да живеят заедно. В един миг дори си бе помислил за женитба, обаче веднага отхвърли тази налудничава идея. Той не се нуждаеше от жена като нея, нито пък тя — от съпруг като него. Нямаше значение дали ще живеят в ранчото в Уайоминг или в някоя къща в Сейнт Луис — единият от тях щеше да страда през целия им съвместен живот. Дори можеше да се намразят до смърт, преди да е изтекла една година.

Не искаше да се отказва от Айрис. Все още не можеше да се реши да я изтръгне от сърцето си. Не можеше да се примири с тази мисъл, непрекъснато се убеждаваше, че няма друг изход, и в следващия миг трескаво се опитваше да намери и най-малката възможност, за да промени съдбата си. Но винаги стигаше до същия резултат. Между тях нямаше нищо общо, освен избухливия нрав и невероятното упорство. От него не ставаше нито съпруг, нито баща, така както тя не бе родена да бъде съпруга и майка.

Но решението да се раздели с Айрис се оказа най-трудното в целия му досегашен живот. Когато я изпрати в Додж, в главата му все още се въртеше неясното предчувствие, че може би някога някъде по някакъв начин отново ще се съберат. Обаче изминаха няколко дни, през които той бе лишен от обаятелното въздействие на прелестната девойка, и се убеди, че за тях двамата няма общо бъдеще. Освен това през тези самотни и мъчителни часове младият мъж разбра, че я обича прекалено много, за да позволи любовта им да заглъхне бавно и болезнено. Ако трябваше да се разделят, нека бъде още сега.

— Искаш да кажеш, че си решил да я оставиш да пътува сама до Уайоминг? — попита Хен.

Монти не бе чул кога брат му се е приближил.

— Да. Най-тежката част от пътуването вече е зад гърба ни. Тя може да си наеме други каубои в Додж, пък и Карлос ще съумее да се справи със стадото през останалата част от пътя.

Нямаше да я забрави дори за миг, но трябваше да разсече този възел. Отлагането само щеше да направи нещата още по-трудни. Просто трябваше да бъде по-твърд.

— Особено ако ти пътуваш след тях.

— Няма да пътувам след тях. А освен това ще се разделя и с теб. — Сега вече Хен наистина се изненада. — Все някъде ще се намери някой, който ще ми продаде добитък — продължи Монти. — Ще си купя стадо и ще си уредя собствено ранчо.

— А какво ще стане с ранчото „Кръг седем“?

— Близко до него се продават много участъци. Ще се постарая моето ранчо да е достатъчно близо, за да мога да наглеждам и двете стопанства, но щом нещата потръгнат, Джордж ще трябва да си наеме друг надзирател.

— Значи най-после реши да скъсаш с всичко — доволно се усмихна Хен.

Брат му смутено го изгледа.

— Очаквах да кажеш нещо подобно. Както и да е, но Айрис ми помогна да разбера, че не трябва да позволявам нито на Джордж, нито на някой друг да ръководи живота ми. — Лицето му помръкна: — Доста лекомислено казах на Айрис, че мъжете от семейство Рандолф не се интересуват от чувствата на околните, но внезапно осъзнах, че това всъщност се отнася само за мен. И щом ми хрумна тази мисъл, разбрах, че наистина не се интересувам от другите. Доведох стадото дотук въпреки нечовешките мъки, които всички трябваше да изтърпим. Няма никакво значение, че и аз самият съм търпял несгодите наравно с останалите. Нали аз организирах това пътуване.

— А какво ще кажеш за Айрис?

— Какво за нея?

— Нали беше влюбен в нея?

— Знам.

— Е, кога ще й предложиш да се омъжи за теб?

— Няма да й предложа. Нищо няма да излезе от това.

— Грешиш.

— По дяволите, Хен, не съм искал мнението ти! Отначало побесняваше, защото съм й отделял прекалено много внимание. А сега ми заявяваш, че греша, щом не искам да се оженя за нея. Говориш безсмислици.

Лицето на Хен не изразяваше нищо. Както обикновено.

— Отначало не я харесвах. Мислех, че е глупава и влюбена само в себе си. Но тя се промени. А дори и да не беше се променила, това е без значение — ти я обичаш и сигурно никога няма да я забравиш. Никога не си бил разумен. Не очаквам и сега да проявиш повече разум.

Монти измъчено се усмихна:

— И за мен, и за нея ще бъде по-добре да се разделим още сега.

— Кога ще й кажеш?

— Когато отведа Франк и Бил в Додж.

Монти беше съгласен дори да ги освободи, само и само да не пътува до Додж. Никога не бе изпитвал такъв страстен копнеж по някоя жена, както сега към Айрис. И напук на разума си мечтаеше да прекара поне един ден с нея.

— Кога ще дойдеш в ранчото?

— Не знам. Щом взема решение, ще ти съобщя.

— Ти сериозно ли говориш всичко това?

— Абсолютно сериозно, макар че Джордж едва ли ще се зарадва.

— На него ще му хареса — рече Хен. — Ще се изненада, но със сигурност ще му хареса.

— Искате да кажете, че в хотела никога не е отсядала жена на име Айрис Ричмонд? — изкрещя Монти в лицето на администратора на „Додж Хаус“. — Шест дни са изтекли, откакто е пристигнала тук, а в този проклет град няма друг хотел. Няма къде другаде да е отишла, затова престанете да ме разигравате!

— Вижте сам, мистър… — Администраторът смутено запрелиства за трети път хотелиерския дневник. — Нямаме клиентка с такова име.

— Може би не се е записала с истинското си име. Не може ли да си напрегнете паметта? Тя е истинска красавица, с червени коси и изумрудени очи. Трябва да е пристигнала с придружителката си, една доста скромна на вид жена, със светлокафява коса.

— Няма да е зле да потърсите шерифа Басет. Може пък той да ги е видял.

Младият мъж недоумяваше: името на Айрис наистина не бе записано в хотелския дневник, следователно тя не бе идвала в хотела. Въобразяваше си, че ще я завари тръпнеща в очакване, може би гневна, дори толкова вбесена, че да не желае да разговаря с него, но все пак бе сигурен, че ще го чака. Донякъде се утешаваше с мисълта, че не е сама, че Бети е с нея, но нямаше къде да отиде, освен в този хотел. Къде можеше да се е скрила?

— Ще ви дам два коня. Освен това ми оставиха едно писмо за вас — каза шерифът, след като изслуша молбата на Монти. — Нищо друго не зная, освен това, че две жени, които приличаха на описаните от вас дами, напуснаха града с първия влак. Лично ги изпратих до влака. Иначе по улиците на Додж не се срещат много жени с благоприлично поведение, особено пък червенокоси. А и си имам достатъчно неприятности с тексаски каубои, такива като вас. — Той отвори чекмеджето на бюрото си: — Ето писмото. А конюшнята ми се намира до фермата „Хембъл“.

Монти бе толкова смаян, че не успя да помръдне от стола. Не можеше да повярва, че Айрис го е изоставила, без да разменят дори две думи. Та това не бе справедливо, по дяволите! И освен това бе напълно безсмислено. Не можеше да си замине просто така. Толкова много имаше да й казва.

Тя го бе напуснала!

Тази мисъл болезнено прониза мозъка му. Кръвта му кипна, щеше му се да смачка нещо. Искаше да нарани някого така, както и той бе наранен. Той наистина бе наранен, както никога досега.

Чувстваше се ужасно объркан. Бе свикнал да се опълчва срещу тези, които не са съгласни с него, да се бие за това, което иска. Искаше да удря — жестоко и безмилостно, да наказва. Ала сега нямаше с кого да се бие, нямаше нищо, освен ужасната празнота и разяждащата болка. Отчайващата истина, че нещо, което бе искал толкова много, му бе отнето завинаги.

Младият мъж се протегна да вземе писмото, но не се реши да го отвори, само го гледаше втренчено. Айрис може би е била толкова ядосана, че е решила завинаги да напусне Канзас. И сигурно не желаеше повече да го види.

Искаше му се да разкъса писмото на ситни парченца.

— Всичко наред ли е? — попита шерифът.

— Да — разсеяно промърмори Монти. — Просто съм изненадан. Това е всичко.

— На ваше място щях да чувствам нещо повече от изненада. Щях да бъда силно разочарован, ако онази красива лейди бе чакала мен, а не ме бе дочакала. Струва ми се, че е почти невъзможно да я откриете в тези необятни прерии оттук, та чак до Тексас.

Думите на шерифа го сепнаха. Нима толкова ясно се виждаше какво чувства, та този непознат човек бе разбрал всичко? Прословутата гордост, присъща на всички мъже от рода Рандолф, и този път му помогна да се съвземе. Неговите чувства не бяха и никога нямаше да бъдат достояние на околните.

Дори и на братята му.

— Тя пътуваше с нас — рече Монти.

— Да не би да я бъркате с някоя друга?

— Не. Няма друга като нея.

Младият мъж прибра писмото в джоба. Не желаеше да го чете в присъствието на друг човек. Въобще не искаше да го прочете — нито сега, нито по-късно. Обаче отлагането нямаше да му помогне.

С яростен жест смачка писмото. Никога не бе мислил, че може да изпита такава остра болка. Най-необяснимото бе това, че той пристигна в Додж, твърдо решен да й каже същите думи.

Защо сега му се струваше, че сърцето ще изхвръкне от гърдите му?

Защото въпреки всичко се бе надявал отново да я види. Тайно в душата си бе лелеял надеждата, че се е излъгал и че нещо ще осуети намеренията му. Независимо колко усилия положи да убеди сам себе си, всъщност не искаше да се разделя с нея.

А ето че тя го бе сторила, тя го бе изпреварила.

Почувства се ограбен. Не можеше да повярва, че повече няма да я види. Месеци наред цялото му внимание бе посветено на Айрис. Мислеше само за нея, тревожеше се за нея, обичаше я, като че тя беше част от него, сякаш бе станала една от жените на семейство Рандолф. Да я изгуби, бе все едно да изгуби дясната си ръка.

Ала сигурно вече я бе изгубил. Може би първата любов никога не се забравя, без значение дали се е оказала глупава или безперспективна. Не вярваше, че някога ще може да я забрави. Тъкмо обратното — винаги щеше да носи в сърцето си спомена за нея. И ако по сегашното му състояние можеше да се съди за бъдещето, очевидно отсега до края на живота му в неговото сърце нямаше да има място за друга жена.

Заминала с Бети за Уайоминг. Поне беше в безопасност. Поне засега не трябваше да се тревожи за нея.

Младият мъж бавно отпусна юмрука си. Изглади смачканото писмо, прибра го в джоба на ризата и тръгна към конюшнята. Време беше да вземе конете и да напусне града.

Искаше да може да изостави спомените така лесно, както този град.

Обаче това все още не беше краят. Имаше да свърши още нещо, преди да тръгне от тук. Точно сега бе настъпил моментът да продаде стадото си и да се заеме със свое ранчо, с новия живот. Но преди това трябваше да намери Айрис. Може би тя грешеше също като него, мислейки, че всичко е свършено. Не, тя се лъжеше.

И двамата се бяха излъгали!

— Искам само да се науча как се готви пуйка — каза Айрис, — макар че Монти не е тук, за да я изяде.

— Трябва да почакаме, докато си намерим свястна печка — отвърна Бети. — Освен това в Уайоминг не отглеждат пуйки.

Девойката обезсърчено погледна към малката хижа, която засега бе единствената постройка в бъдещото ранчо. Това бе груба и неугледна постройка, наполовина вкопана в земята, само с един прозорец. Вместо врата беше опъната меча кожа. Вътре всичко бе съсипано. През зимата и пролетта подът щеше да бъде непрекъснато мокър. Вместо легло в ъгъла бяха натрупани куп кожи. Таванът бе осеян с дупки, откъдето проникваше прах, който се стелеше по всеки предмет. Айрис бе виждала кирпичени хижи в Тексас — дори те изглеждаха по-добре от тази окаяна постройка. Ако Бети не беше с нея, не би останала тук и час.

Карлос и Джо можеха да поставят дюшеме на пода, но тя трябваше да купи поне една печка и някакви що-годе сносни легла. Младото момиче пестеше парите, защото с всеки изминал ден кесията й се изпразваше. Трябваше да изчака продажбата на конете, преди да си позволи да купува някаква покъщнина.

Бети изсипа яденето в тигана и го сложи върху огнището, изкопано в единия от ъглите.

Вече месец живееха в ранчото и с всеки изминал ден Айрис напредваше в старанието си да се превърне в онази ловка, сръчна, калена и твърда жена за която мечтаеше Монти. С помощта на Бети мизерната хижа постепенно придобиваше малко по-поносим вид и заприличваше на истински дом. Девойката дори се научи сама да готви три ястия. Не беше кой знае какъв успех, но все пак това бе началото. Освен това бе опознала земята си до последния сантиметър, не по-зле от дланта на ръката си.

Всеки нов ден я поставяше пред нови изпитания, ала тя се научи да се гордее с постиженията си, колкото и скромни да бяха. Изучи всички треви, които растяха в земите й, знаеше наизуст всеки поток, вир или брод, проучи местата за водопой и терените за бъдещите кладенци, ливадите и пасищата. Вече бе избрала къде да построи къщата и спомагателните сгради.

Предстоеше й да учи още много, но вече не бе останал и помен от онова разглезено и лекомислено момиче, което се бе опитало да плени Монти Рандолф с няколко усмивки и нежни погледи.

Надяваше се, че изнурителният труд ще й помогне да забрави Монти, но това не стана. Все още не можеше да се сети за русокосия красавец, без да почувства как някакво невидимо острие пронизва сърцето й. Дори бе престанала да се надява, че тази болка някога ще изчезне. Бети се бе опитала да я утеши с думите, че времето лекува всичко, но за пръв път приятелката й се бе излъгала в преценката си. Дори ставаше все по-лошо. Всичко напомняше на Айрис за Монти. Напразно се стараеше да не споменава името му — нито на глас, нито в мислите си. Всяко подсещане отново разпалваше огъня в гърдите й.

Непоносима мъка й причини заминаването от Додж, без да го види, без да се сбогува с любимия мъж. Често си задаваше въпроса как ли е постъпил той, след като е прочел писмото й. По цели часове си мечтаеше как той е зарязал стадото си и сега препуска по следите й. Но измина една мъчителна седмица и трябваше да се прости с този блян. Напразно се бе надявала, че Монти с всеки изминал час се приближава към нея.

Не можеше обаче да се примири с мисълта, че той вече я е забравил…

В един слънчев следобед Айрис стоеше на едно възвишение и видя на хоризонта челните редици на стадото.

— Идат! — извика тя към Бети, възседна коня си и преди още приятелката й да се покаже на входа на хижата, тя вече се бе отдалечила на сто метра.

Първо видя Карлос, който яздеше начело на колоната. Тя веднага му съобщи радостната новина, че е регистрирала на негово име половината от земите в ранчото. Карлос изглеждаше доста променен — загорял, отслабнал и по-самоуверен.

— Добре дошъл у дома — посрещна го девойката с усмивка.

Брат й бе изненадан от срещата:

— Не очаквах да те намеря тук преди мен.

— А къде мислеше, че съм отишла?

— Нямах представа. Хен ми каза, че никой не знае къде си заминала.

— А Монти какво си помисли?

— Не знам — смутено отвърна Карлос. — Не съм го виждал, откакто замина за Додж.

— А къде е той сега?

— И това не знам. Хен раздели стадата и ни остави да вървим напред. Наехме няколко каубои и оттогава не съм виждал нито един от братята Рандолф. Нямаш представа колко бях щастлив, като се разделих с тях.

— Но какво се случило с Монти? Къде е заминал?

— Хен ми спомена, че е останал, за да купи стадо. Не зная какво точно е станало с него, пък и не се интересувам от съдбата на братята Рандолф.

Айрис се разкъсваше между надеждата и страха. Къде можеше да е Монти сега? Дали щеше да се върне при стадото и братята си? И дали щеше да иска да бъде отново с нея?

— Мъжете ще ядат от патицата — каза й Бети, — а имаме и малко бисквити.

Младото момиче се зае да помага на Бети при чистенето и опичането на патицата. И тъкмо подаваше с усмивка изчистената патица на приятелката си, за да я сложи в тавата и да я постави във фурната на малката печка в ъгъла, когато навън се чу конски тропот.

Но сърцето й вече не се разтуптяваше, когато чуваше шум от конски копита. Стадото на Рандолф бе пристигнало преди месец, а никой не знаеше нищо за Монти. Девойката все още таеше надеждата, че един ден той щеше да се върне при нея, ала с всеки изминал ден в нея все по-дълбоко се загнездваше страхът, че той никога нямаше да дойде в Уайоминг.

— Та това е жена — промълви Айрис и учудено видя как от седлото слиза някаква непозната стройна жена, облечена елегантно, но… в мъжки дрехи. Яздеше обаче отстрани, по женски, и затова без усилие скочи от седлото. Изглеждаше много самоуверена и Айрис неволно се изчерви, когато излезе да я посрещне.

— Добро утро — поздрави девойката.

— Добро утро — отвърна непознатата. — Надявам се, че не съм дошла в неподходящ момент.

— Не. Вече приготвяме обяда. Аз съм Айрис Ричмонд, собственичката на ранчото „Двойно Д“.

Жената се поколеба за миг:

— Името ми е Фърн Рандолф.

— Вие сте на Монти… — Айрис не можа да довърши от вълнение.

— Да, аз съм снаха на Монти Рандолф. Омъжена съм за брат му Медисън.

Девойката искаше да потъне в земята от срам. Та Медисън Рандолф бе прочут с богатството си! Фърн живееше в огромната им къща в Чикаго или във великолепното им имение в Денвър. Нейната хижа сигурно й изглеждаше като някакъв обор — на тази лейди, свикнала да се разпорежда в истински замък с безброй слуги. Но нямаше друг избор, освен да се отдръпне и с плах жест да покани гостенката в скромната хижа. Поне щеше да научи нещо за Монти. Обстоятелствата я бяха принудили да се раздели с него. Но щом Фърн бе тук, нямаше да изпусне възможността да научи нещо за мъжа, когото обичаше.

— Страхувам се, че нашата хижа няма да ви хареса. Може би предпочитате да поговорим отвън, на поляната?

— Прилича много на къщата, в която живях като дете — рече Фърн и решително тръгна към вратата. — Жалко, че вече е разрушена от торнадо. Мисля, че Медисън прекали, като купи онази огромна къща.

— Израснали сте във ферма? — изуми се Айрис и внезапно се досети, че всъщност знае много малко за миналото на Фърн.

— В Канзас. Сама поддържах цялата къща: готвене, чистене, пране. Освен това се грижех и за стадото, докато един ден Медисън реши, че съм се съсипвала в тази ферма, и ме заведе в Чикаго, където, за мой ужас, ме очакваше къща, грамадна като замък, с шестима слуги.

Значи, можеше да има щастлив живот, господи! Щом Фърн го е постигнала, защо и тя да не може?

— Моля ви, седнете тук — засуети се Айрис. — Искам да ви разпитам за хиляди неща. Тук няма с кого да разговарям за това, което ме вълнува.

Двете жени разговаряха почти цял час, изпиха кана кафе, после продължиха разговора отвън, на поляната, а накрая възседнаха конете. За кратко време се сближиха и вече си говореха на ти.

— Земята е превъзходна — отбеляза Фърн на връщане към хижата. — Трябва добре да се грижиш за нея.

— Ех, ако имах твоите знания и опит…

— Ще се научиш — неочаквано се засмя Фърн. — Не е ли странно? В първите дни в Чикаго бих дала всичко, за да мога да поговоря с някого, да излея мъката си. Медисън разбираше, че няма смисъл да ме убеждава да се преместим в Бостън. Опита се, но аз отговорих, че не искам и да чувам за този северен град. А ето че сега те успокоявам и убеждавам, че в началото всичко изглежда по-страшно, но постепенно нещата се уреждат.

— Не те ли измъчваше раздялата с родния дом?

— О, измъчваше ме, и още как! Но не чак дотам, че да се откажа от Медисън. Все пак и до днес си спомням с тъга за прериите в Канзас, за волната младост. Особено ми тежи задължението да нося официални рокли, а не панталоните от еленова кожа.

— Не ми беше удобно да питам защо си с панталони, като мъжете…

— От години нося панталони. Само веднъж сложих рокля. И то защо — ами за да покоря Медисън, разбира се. А после трябваше да свикна с роклите и всички дамски финтифлюшки.

— Е, постоянно трябва да се правят отстъпки.

— Ох, никак не ми беше лесно, въпреки че сега може и да не личи. Може би и на теб ти е струвало много усилия да се окажеш от лекия и приятен живот в Сейнт Луис и да се озовеш тук, сама в тази пустош.

— Нямах друг избор. Това ранчо е всичко, което притежавай.

— Не говоря за ранчото, а за решението да се разделиш с Монти. Очевидно е, че все още го обичаш.

— Аз… Как можа да си помислиш, че…

— Защото поне сто пъти спомена името му. А когато заговаряха за него, лицето ти се напрягаше така, сякаш не искаш да изпуснеш нито една дума. Опитваш се да се промениш, да станеш собственичка на ранчо само защото мислиш, че така ще спечелиш сърцето на Монти.

— А не е ли това най-правилният избор?

— Ако искаш да научиш отговора, трябва да попиташ него, а не мен.

— Но къде да го открия? Никой не знае нищо за него…

— А ако сега бе тук, би ли му задала този въпрос?

— Не.

— А защо не? Той те обича не по-малко, отколкото ти него. Болезнен спазъм сгърчи лицето й. Не можеше да е вярно!

Ако я обичаше наистина, защо сега не е при нея?

— Ако беше видяла колко безцеремонно ме изпрати в Додж, сега нямаше да говориш така.

— Може би не е разбрал колко силни са чувствата ти към него?

— Може би, но все пак вината е моя. Аз не го оставях на мира, непрекъснато му създавах главоболия и той не можа да ме изтърпи.

— А защо, според теб, съм изминала толкова път, за да дойда да се срещна с теб?

— И аз си зададох този въпрос, но…

— Защото Монти ме помоли да говоря с теб. Искаше да разбере как се справяш сама, как се чувстваш.

— А защо той сам не дойде?

— Твоето писмо го е отчаяло, както и неговите груби думи са разочаровали теб. А сега се е заел със същата трудна задача, с която си се нагърбила ти.

— С какво точно се е заел?

— Монти е решил да се промени, да стане мъж, когото ти би одобрила за съпруг.

— Тук съм вече от два месеца и нямам никаква вест от него. Очевидно не се е загрижил прекалено за мен.

Фърн се усмихна добродушно:

— Позволи ми да ти покажа нещо.

Вече бяха наближили къщата в ранчото на братята Рандолф. Фърн поведе Айрис към една падина, прикрита зад скалите край един поток. На другия бряг девойката видя голям фургон. Двете жени отидоха до него, фургонът беше претъпкан с вещи: масивна чугунена печка, две легла заедно с матраците към тях, няколко дебели одеяла и други завивки, маса и десетина стола, шкаф, гардероб, кухненски бюфет, мелничка за кафе, чували с брашно, захар, кафе, дори и няколко опушени свински бута. Във фургона бе струпано почти всичко, което Айрис мислеше да купи с парите, които щеше да получи от разпродажбата на конете.

— Монти искаше да бъде спокоен, че няма да се лишаваш от нищо. А освен това наближава зимата. Заръча ми да ти предам, че въобще не трябвало да се притесняваш за парите.

Погледът й се замъгли. Монти наистина не бе престанал да мисли за нея. Иначе никога не би изпратил всичко това. Но дали я обичаше толкова силно, че да се съгласи да се ожени за нея?

— Монти не трябваше да изпраща всичко това. Той…

— Аз купих тези вещи и цялата храна, обаче той преди това ми бе връчил подробно съставен списък на покупките.

Фърн замълча, за да чуе отговора на Айрис, но девойката не каза нито дума. И не би могла. Дори не знаеше откъде да започне.

— Няма да е зле да му благодариш — подметна Фърн.

— Ще му напиша писмо и ще те помоля да му го занесеш.

— Не, трябва лично му благодариш.

— Не мога да отида в ранчото „Кръг седем“. Хен не може да ме Понася. Не мисля, че и Тейлър или Зак ще ме посрещнат по-радушно.

Айрис долавяше, че оправданията й са доста неубедителни, но бе тъй замаяна в този миг, че не можеше спокойно да разсъждава. От два месеца бе чакала миг като този, беше го споменавала в молитвите си, беше мечтала за това щастие, докато се трудеше без отдих от тъмно до тъмно. А сега, когато дългоочакваният миг бе настъпил, се бе вцепенила и не успяваше да каже дори една дума. Животът й бе заложен на карта. Ако и сега Монти я отхвърлеше, за нея това щеше да бъде краят. И то завинаги. Не беше уверена дали да се възползва от новата възможност да се сдобрят.

— Хен си замина — съобщи й Фърн. — И никой не знае накъде е тръгнал. Тейлър замина за Ню Йорк, защото си въобразява, че там ще научи тънкостите на кулинарното изкуство. А Зак трябва да продължи училището си, след като си почине един месец при нас в Денвър. Тук остава само Медисън.

— Не мога… Монти не би искал… Ох, не мога да го обясня — неуверено прошепна Айрис.

— И Монти замина.

Монти бе напуснал Уайоминг! Айрис вече съвсем се обърка — защо тогава бе изпратил този фургон? Значи, въпреки всичко, не я обичаше!

— Кога се е върнал в Тексас?

— Въобще не се връщал при Джордж и Роуз. След като те е изпратил за Додж, той купи ново стадо и започна да си търси ранчо.

— Какво?

— Според думите на Хен, който никога няма да се научи да се съобразява с чувствата на хората около него, когато ти си заминала само с приятелката си Бети за Уайоминг, Монти така се разбеснял, че веднага решил да купи стадо и да се заеме със собствено ранчо. Имотът му сега е на север от ранчото „Кръг седем“. Според Хен Монти твърдо е решил да докаже, че може да справи и без подкрепата на Джордж.

Айрис не обърна внимание на забележката на Фърн. Сега вече нищо друго нямаше значение. Внезапно всичките й надежди се съживиха.

— Значи трябва да се видя с Монти…

— Надявах се, че ще се съгласиш. Ела в ранчото „Кръг седем“ утре сутринта колкото се може по-рано. Аз ще се погрижа и той да бъде там.

Айрис усети как сърцето й заби бясно. Главата й се замая. Монти искаше да се ожени за нея! Сигурно бе така. Нямаше друго обяснение за фургона и ранчото. Искаше й се да тръгне веднага, макар да знаеше, че бе невъзможно. Не знаеше как ще дочака утрото.

— Ще бъда там към девет часа — прошепна тя.

— Много добре. А сега трябва да се връщам… Освен това има и едно важно предимство да бъдеш омъжена за някой от братята Рандолф — всеки от тях ще се грижи за теб.

Айрис не намираше нищо лошо в това. Дори бе чудесно, след като два месеца никой не се бе загрижил за нея.

— Не ми харесва това — измърмори Карлос. — Много по-добре ни беше без братята Рандолф. Не виждам защо трябва отново да се обвързваме с тях.

— А пък аз не мога да приема този техен жест, без да им се отблагодаря по някакъв начин! — тросна се Айрис.

— Върни ги обратно. Скоро ще вземеш доста пари от продажбата на конете и няма да имаш нужда от подаръците на семейство Рандолф.

Джо вече бе успял да се спазари с един от богатите собственици на земя в Уайоминг и в близките дни щеше да продаде конете за хиляда долара.

— Ако върнеш фургона на мистър Рандолф, няма да успееш да отидеш до Чайен, да накупиш всичко необходимо — искам да кажа, същото, което е докарано с този фургон, — и да се върнеш преди падането на първия сняг — благоразумно се намеси Бети. — Сега може да ти се струва доста романтично да спиш върху купа от кожи в единия ъгъл на хижата и да готвиш върху тази мизерна печка в другия ъгъл, но в най-скоро време сам ще се убедиш, че така няма да изкараме зимата. Местните хора казват, че тук, сред планините на Уайоминг, понякога зимите били много студени.

— Стига сме се разправяли — примирително каза Джо. — Не разбирам защо пък да не приемем жеста на любезните ни съседи.

Карлос знаеше защо приятелят му се съгласи да не връщат фургона на Монти Рандолф. Джо все още не можеше да се похвали с успех при ухажването на Айрис. Девойката му бе заявила недвусмислено да не си прави илюзии, че ще спечели някога ръката и сърцето й и явно го отбягваше. Карлос знаеше, че Айрис няма доверие на Джо. И би било странно, ако се бе случило обратното. Несъмнено Джо не се бе отказал от плановете си да отвлече девойката и да поиска от Монти да му заплати откуп, като пожертва част от скритото злато на семейство Рандолф.

Джо не можеше да се откаже от надеждите си да се добере до двайсет, а защо не и трийсет хиляди долара, но дори и да имаха толкова пари, братята Рандолф никога нямаше да се оставят да бъдат лесно изиграни. Не, мъжете от това семейство никога не са били глупаци или наивници.

Братята Рандолф умееха да бранят своето. Ако Джо не бе проумял досега тази истина, крайно време беше да го разбере, особено след онова яростно преследване на крадците на добитък. Студените погледи на синеоките близнаци можеха да вселят страх в душите и на най-смелите авантюристи. Хен можеше да бъде по-опасен и от най-закоравелия и ловък убиец, а Монти… По-добре беше никой да не се изпречва на пътя му, когато кръвта му започнеше да кипи. А мълчаливият и отнесен на вид Тейлър само за миг можеше да смени готварския черпак с пушката. Дори и онова хлапе, Зак, можеше да стреля не по-зле от зрял мъж. Още тогава, сред прериите на Канзас, когато бе видял как братята потеглиха по следите на крадците, със смръщени чела и ръце върху спусъка на пушките си, Джо си бе казал, че никоя банда не би могла да избегне възмездието на братята Рандолф.

— Добре, ако толкова настояваш, отиди в ранчото на братята Рандолф, но аз трябва да те придружа — предложи Джо.

— Не, ще отида сама — отсече Айрис. — Ти нямаш нищо общо с тази история.

В този миг Карлос се опита да се намеси.

— Остави я да се оправя сама — примирено въздъхна Джо и сложи ръка на рамото на приятеля си. — Нека да не си прахосваме целия ден. Имаме да свършим още толкова много работа, преди да настъпи зимата.

Първият зимен сняг сигурно скоро щеше да дойде. Усещаше се във въздуха. Трябваше да побързат, имаше още толкова много работа. Трябваше да накарат животните да привикнат да се хранят с фураж.

Карлос отмести ръката на Джо.

— До вечерта трябва да се върнеш, иначе аз ще дойда да те взема — процеди той, преди да излезе.

— Той ще се успокои — увери я Джо. — Просто ревнува. Смята, че имаш повече доверие в онзи приятел Монти, отколкото в него.

— А аз смятам, че Карлос се справя чудесно с работата — отвърна девойката, — и съм му го казвала многократно.

— Знам, но той все още се нуждае от време, за да повярва в собствените си сили.

— Ще има достатъчно време през следващите години.

Докато отиваше да си легне, Карлос също мислеше за годините, които предстояха. Искаше да има собствено ранчо, макар че всъщност засега не притежаваше законно нито една крава. Искаше да работи за себе си. Искаше да се превърне в богат и уважаван гражданин. Но изражението в очите на Джо му показа, че неговият приятел не се бе отказал от идеята си да отвлече Айрис и да иска откуп за нея, и че нямаше да се откаже за нищо на света.

Карлос се огледа. Мястото съвсем не приличаше на преуспяващо ранчо. Хижата си беше просто една барака. Всичко наоколо се нуждаеше от почистване и имаха само една ограда. Ала наоколо се простираха чудесни пасища и имаше достатъчно вода. След пет или десет години всичко тук щеше да се превърне в чудесно ранчо и те, двамата със сестра си, щяха да се гордеят с него.

Карлос реши, че не трябва да позволи на Джо да отвлече Айрис. Не искаше тя да се омъжва за Монти, но ако все пак сестра му държеше да стане съпруга на Рандолф, той нямаше да й пречи. След всичко, което бе направила за него, той нямаше право да пречи на щастието й. Нито пък можеше да позволи на Джо да изнудва братята Рандолф, дори и те да разполагаха с достатъчно пари, за да платят откупа. Айрис му бе помогнала да стъпи на крака. Нямаше намерение да позволи на Джо да разруши живота му.

Само че не знаеше какво да направи. Вече бе разбрал, че Джо е безскрупулен и жесток човек. Не беше сигурен дали той се съобразява с някого, освен със себе си. Припомни си, че приятелят му не пропускаше и най-малката възможност за забогатяване, без да се съобразява с когото и да било.

Не беше лесно да се попречи на човек като Джо да извърши това, което бе намислил.