Айрис

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Айрис ускори крачка. Откъде се бе взела тази жена? И какво правеше тук? Досега не го бе осъзнавала, ала изведнъж почувства колко й бе липсвало женско присъствие. Чувството на изолация се бе засилило от държанието на Монти. Надяваше се, че тази жена не е просто посетител. Надяваше се, че ще остане известно време при тях.

Казвам се Айрис Ричмонд — каза тя, когато мъжете се отдръпнаха, за да й направят път. — Надявам се, че не сте изпаднали в беда.

— Била е нападната от индианците — обади се Зак.

— Били сте нападната от индианци! — възкликна Айрис.

— Казвам се Бети Крейн. Нападнаха ме индианци от племето команчи — каза жената с мек южен акцент. — Те убиха съпруга ми, взеха всичко, което имахме, и ме оставиха да умра.

Айрис бързо погледна към Монти. Те бяха прекарали една нощ в индианско селище. Как можеше индианците да се отнесат така любезно с тях, а в същото време да убият съпруга на тази жена?

— Има различни групи от команчи — обясни Монти. — Някои от тях са враждебно настроени и искат да изгонят белите хора от земите си.

Девойката си спомни, че вождът на команчите, при когото бяха останали да нощуват, им бе казал, че много от неговите воини са се присъединили към други групи от племето си. Тя се запита дали синът на някоя от индианките, които бяха приготвили вечерята им, не бе убил съпруга на тази жена.

Радвам се, че сте попаднали при нас — рече младото момиче, като се опитваше да прогони зловещите картини от главата си. — Вече няма защо да се страхувате.

— Наистина се чувствам в безопасност — отвърна Бети и погледна към Монти. — Мистър Рандолф бе толкова любезен и ми предложи помощта си да ме заведе, ако искам, дори до Чайен.

Сякаш нещо прободе в сърцето Айрис и усмивката й помръкна. Двете с Бети се намираха в различно положение, но тя изпита болка при мисълта, че Монти веднага бе предложил помощта си на тази непозната, докато самата тя трябваше дълго да го моли за това. Не бе забравила и колко силно Монти желаеше да се отърве от нея. Отношението му към тази жена също бе особено. Той разговаряше с нея, сякаш тя му беше майка или леля.

— Все пак успяхте ли да спасите нещо от индианците? — запита Айрис, като се чудеше защо Монти се държи с нея по съвсем различен начин.

— Не, нищо — отвърна нещастната жена. — Взеха всичко, което можеше да им послужи, а след това подпалиха фургона ни. Дори взеха мулетата ни. Навярно са ги заклали и са ги изяли.

Айрис не харесваше мулетата — те бяха грозни и опърничави. Ала не смяташе, че дори и най-упоритото муле заслужава да бъде изядено.

След това си спомни изгладнелите индиански жени и деца. Те щяха да ядат всичко само и само да оцелеят.

— Мисис Крейн иска да отиде в Додж — обърна се Монти към Айрис.

— Моля, наричайте ме Бети. Предполагам, че ще мога да бъда полезна с нещо — каза младата жена на Айрис. — След всичко, което се случи, не бих искала да живея извън града.

— Не те упреквам за това — отвърна Айрис. — Ако подобно нещо се бе случило с мен, сигурно щях да хукна да бягам и нямаше да спра, преди да стигна Мисисипи. — Тя поведе Бети Крейн към огъня. — Сигурно си гладувала. Ще се почувстваш много по-добре, след като хапнеш нещо топло. Тейлър е изключителен готвач.

— Благодаря, но не мога просто да седя и да не правя нищо.

— По-добре е да си починеш. Толкова дълго си вървяла пеша, сигурно краката ти са съвсем изранени.

— Нямаме какво да ви предложим за сядане, мем — рече Монти. — Продадох всички столове на Айрис във форт Уърт. Но момчетата ще ви намерят някой дънер. Има много край езерото.

— Не искам да ви бъда в тежест — отвърна Бети. — Не се притеснявайте за мен.

Едва бе казала това, и половината от мъжете скочиха и се втурнаха към езерото. Айрис чу как сноват из храстите, за да търсят подходящ дънер.

— Това изобщо не ни притеснява, мем — заяви Монти. — Ние ще бъдем щастливи да се погрижим за вас.

Младият мъж замлъкна. Изглежда, искаше да каже още нещо, но се смущаваше да продължи. Айрис беше изненадана. Никога досега той не се бе притеснявал да й каже каквото и да било.

— Не искам да ви причинявам мъка, мем, но трябва да знам къде точно се намирахте, когато червенокожите ви нападнаха. Искам да погреба съпруга ви.

— Не бих ви позволила да направите това! — отвърна Бети и в очите й проблесна страх. — Те може би са още наблизо.

— Индианците, които нападат и ограбват белите, обикновено не стоят на едно място. Ала за всеки случай ще взема със себе си двама от команчите, които работят за нас. Не мисля, че при това положение ще ни нападнат.

Ако трябваше искрено да опише характера си, Айрис не би казала, че е самопожертвувателна персона, макар че бе великодушна, щедра, любезна и винаги с желание помагаше на всеки, който се нуждаеше от нея. И при никакви обстоятелства не би казала, че е ревнива жена. Поне досега никога не бе имала причина да проявява ревност — винаги тя се бе оказвала в центъра на вниманието.

Обаче докато гледаше как Монти се суети около дънера, който мъжете донесоха, докато го нагласи така, че на Бети да й е удобно, как го чисти от листни въшки и го оглажда, а през това време старателно описва на младата жена пътя, който трябва да изминат, Айрис усети как демонът на ревността завладява сърцето й. Това беше толкова неочаквано и непознато чувство, че дори в първия момент не се сети, че ревнува, докато една мисъл не обзе съзнанието й.

Защо Монти не се отнасяше по този начин към нея?

Тази вечер Монти не отиде да провери дали със стадото всичко е наред. Като че ли не се интересуваше от нищо друго, освен да седи до мисис Крейн и да разговаря с нея. Той се държеше много мило и бе изключително обаятелен събеседник.

Когато мисис Крейн отиде да напълни отново чинията на Монти и да му донесе горещо кафе, Айрис прехапа устни. Никога не й бе идвало на ум да попита Монти дали да му донесе още нещо за ядене или да напълни чашата му с прясно кафе. Той го бе правил за нея, и то не един път, а тя го бе приемала като нещо съвсем естествено. Сега разбираше, че не е било чак толкова естествено. Хелън бе обучила слугите си да следят непрекъснато от какво се нуждаят тя или дъщеря й и да им го носят начаса. Без да го осъзнава, Айрис очакваше и всички останали да вършат същото.

Докато Бети Крейн подаваше пълните чинии на всеки един от мъжете, благодареше им, че се бяха погрижили да й създадат удобство, и ги уверяваше, че ще направи всичко възможно, за да не им бъде в тежест, Айрис разбра, че Бети е съвсем различен тип жена, чието отношение към мъжете не се определя от парите или от красотата им.

Никой не би казал, че Бети е красавица. Може би щеше да изглежда по-добре, дори хубава, след като се наспеше и се изкъпеше и си сложеше хубава рокля, ала и тогава щеше да си остане съвсем обикновена жена. Сигурно не беше много по-възрастна от Айрис, но изпитанията, които бе преживяла, бяха оставили на лицето й отпечатък, който почивката и добрата храна нямаше да могат напълно да изтрият. В нея нямаше нищо съблазнително. Беше дребничка, слабичка, с плоски гърди, но се движеше много грациозно. Гласът й бе мек и нежен като милувка.

„Аз също съм южнячка“ — помисли си Айрис. Ала тя усещаше, че има разлика между нея и Бети, разлика, която мъжете веднага бяха почувствали. Нито един от тях не й бе предложил нито веднъж да й донесе дънер, на който да седне. Защо?

Тези мисли отлетяха, когато Монти дойде и се настани до нея. Сърцето й започна да бие по-бързо. Каза си, че трябва да бъде спокойна, дори да се държи студено с него. Нямаше намерение да му показва колко й бе липсвал. Не искаше той да узнае, че тя непрекъснато мислеше за него.

Обаче не можеше да се владее много добре. Монти нехайно се бе отпуснал в краката й, ала присъствието му бе достатъчно, за да й стане горещо. Навярно той просто не подозираше колко бе привлекателен. Само мисълта за дългите му стройни крака и широките му рамене я караше да потръпва. Силните му ръце, които можеха да повалят голямо биче на земята, бяха способни да я прекършат без всякакво усилие.

Гордата му стойка я пленяваше, а сигурността, която излъчваше, успокояваше душата й. Ако една жена имаше Монти като закрилник, целият свят щеше да бъде в краката й.

— Може би ще трябва да дадеш на заем някоя от твоите рокли на мисис Крейн — тихо рече той. — Тази, с която е облечена, съвсем ще се разпадне.

Първото изречение, което й казваше от толкова дни и което не се отнасяше за кравите, бе за друга жена! Разочарованието на Айрис бе толкова силно, че тя усети почти физическа болка. Ала сега не биваше да мисли за това. Трябваше да помогнат на Бети.

— Тя е доста по-дребна от мен.

— Може би ще съумее да си преправи някоя от роклите ти: изглежда ми доста способна жена. Ще й дам моето одеяло да се завие, но не знам какво да й предложа за възглавница.

Младото момиче едва се въздържа да не каже нещо язвително. Бети Крейн наистина й беше симпатична. Знаеше какво е да останеш сам на този свят, да загубиш семейството и близките си, и знаеше как се чувства младата жена. Ала не можеше да потисне ревността, която се надигна в гърдите й. Монти никога не се бе тревожил, че тя няма възглавница.

Той се изправи:

— Не ми се иска да тръгвам, но трябва да проверя другото стадо. Ти можеш за час-два да се погрижиш за нея, нали? Ще се върна, за да проверя дали всичко е наред и дали тя се е настанила удобно.

И си тръгна. Просто така. След като се бяха любили, а след това почти седмица не бе разговарял с нея, той изчезна в нощта и единствената му грижа бяха кравите и тази непозната жена.

Очите на Айрис се напълниха със сълзи. Никога не се бе чувствала толкова нещастна и никому ненужна. Монти не само очакваше тя да бъде любезна с Бети и да се грижи за нея — тя, Айрис, която никога досега не се бе грижила сама за себе си; той очакваше тя да даде на непозната жена дори някои от дрехите си и да й позволи да ги преправи.

Ала сълзите не бяха нито заради дрехите, нито заради Бети. Тя плачеше заради Монти. Винаги причина за нейното нещастие беше Монти. Той се безпокоеше за износената рокля на Бети Крейн, но не забелязваше, че самоуважението на Айрис бе разбито на пух и прах. Смяташе да рискува живота си, за да погребе съпруга на Бети Крейн, а не забелязваше, че Айрис умираше от любов по него.

Дори можеше да се каже, че той въобще не я забелязваше.

Бети се приближи и седна до нея.

— Не искам да те безпокоя — започна Бети, — но се чудех дали…

— Аз нямам много рокли — прекъсна я Айрис, като се надяваше, че може да извини сълзите в очите си с дима от огъня, — но можеш да си избереш която ти хареса.

— Не става въпрос за това. Вие ми осигурявате храна и закрила — не се нуждая от нищо повече. Просто се питах дали мога да помогна с нещо. Не искам да ви бъда в тежест, искам да върша нещо. Не мога да яздя и няма да мога да бъда много полезна при животните.

Най-после се оказа, че само Айрис умееше нещо!

— Това няма да е необходимо — отвърна Айрис. — Всъщност мъжете предпочитат и аз да стоя в лагера, където е по-безопасно, но аз трябва да върша нещо.

— Страхувам се, че не се чувствам много удобно в тази част на страната — призна жената. — Всичко тук ме плаши, хората са толкова жестоки. Съгласих се да дойда в Тексас, защото Дейвид искаше. Поради същата причина се съгласих да отида и в Канзас.

— И какво смяташ да правиш сега? — попита Айрис.

— Не знам. Аз нямам дом и няма къде да отида.

Сърцето на Айрис се сви от мъка. Беше много лошо и дребнаво от нейна страна да ревнува от тази нещастна жена, която заслужаваше да бъдат мили и внимателни към нея.

— Можеш да останеш с нас колкото искаш — увери я девойката и се изправи на крака. Бети също се изправи. — Ако искаш, можеш да дойдеш в Уайоминг с мен. Аз смятам да създам собствено ранчо там и не ми се иска да живея сама.

— Сигурно не искаш да кажеш, че ще живееш съвсем сама в такова диво място, нали?

— Исках да кажа, че ще ми липсва женска компания. Моят брат ще бъде надзирател. Мъжете са полезни, но не винаги са добри компаньони.

— Знам — съгласи се Бети. — Дейвид беше типичен пример в това отношение. Бедничкият, той така и не разбра, че аз се нуждаех от него самия, а не от повече пари.

„Също като Монти — помисли си Айрис. — И той нищо не разбира.“

— А сега да идем да ти намерим място за спане.

Монти се изкачи с коня си на близкото възвишение. Стадото се бе разпръснало на десетки километри сред девствената прерия. Такава гледка не можеше да се види дори и в Тексас.

След два дни щяха да напуснат земите на индианците и вече нямаше защо да се страхуват от нападенията на червенокожите. Най-опасната част от пътешествието остана зад гърба им. Предстоеше им дълго и монотонно пътуване през Канзас и Небраска до планините на Уайоминг. Време беше да съберат двете половини на стадото. Трева и вода имаше в изобилие и сега всичко щеше да бъде много по-лесно.

Мислите на Монти отново се насочиха към Айрис. Той я избягваше и прикриваше чувствата си от околните, но това не намаляваше желанието му към нея. След пристигането на Бети нещата още повече се усложниха.

Той чувстваше дълбоко съпричастие към нещастието на Бети. Тя беше една крехка и мила жена, която се нуждаеше от помощ и закрила. Младият мъж щеше да направи всичко възможно, за да й помогне, дори рискуваше живота си, за да погребе съпруга й. Бе сигурен, че всеки друг би направил същото за неговата съпруга.

Той бе напълно шокиран, когато разбра, че неволно бе започнал да сравнява Бети и Айрис. Не искаше да стига дотам, но не можеше да го избегне. Двете жени бяха съвсем различни Всеки разумен мъж би искал да има съпруга като Бети. Тя бе спокойна, сръчна, с радост се залавяше за всякаква работа и беше достатъчно привлекателна, за да накара всеки мъж да я желае.

А пък Айрис беше всичко, което един разумен мъж би трябвало да избягва. Тя беше своенравна, прекалено горда, за да се вслушва в нечии съвети, не умееше да върши дори най-простата къщна работа и бе толкова красива, че можеше да накара всеки мъж да си изгуби ума по нея.

Той бе убедил самия себе си, че нейната пълна неподготвеност за живота в Уайоминг го бе накарала да й помогне, а всъщност красотата й така го бе омаяла, че той бе загубил всякаква представа за действителността. Може би наистина имаше навика първо да действа, а след това да мисли, ала все пак бе достатъчно разумен, за да прецени, че не може да се ожени за жена, която изобщо не бе подходяща за съпруга на ранчеро. Самата мисъл за това го ужаси.

Младият мъж никога не бе искал да бъде нещо друго, освен ранчеро. Ранчото бе неговият живот, а и само това умееше да върши — да се грижи добре за животните. В града щеше да полудее, дори и в малък град. Обичаше свободата, откритите пространства и простия живот.

Айрис беше негова противоположност. Тя яздеше със стадото и спеше на земята, защото бе принудена да го прави. Тя отиваше в Уайоминг, защото нямаше друг избор. Почти нищо не разбираше от скотовъдство и имаше слаба представа как трябва да се поддържа една къща. Мъжът, който щеше да се ожени за нея, трябваше да наеме цяла армия слуги.

Мъжът, който щеше да се ожени за нея, трябваше да живее в града.

Той разбираше, че Бети Крейн е точно жената, която му бе необходима и която щеше да се грижи отлично за дома му, но не можеше да промени чувствата си. Беше луд по Айрис.

Дали наистина я обичаше?

Монти не знаеше отговора на този въпрос. Никога досега не бе харесвал достатъчно много една жена, за да си задава подобни въпроси. Дълги години бе мечтал да се отдели от Джордж, но сега му се искаше неговият брат да е тук и да може да си поговори с него. Джордж също беше луд по Роуз. Понякога Монти си мислеше, че най-големият му брат е прекалено увлечен но Роуз, но Джордж винаги успяваше да се владее и да действа разумно. Изглежда, любовта му към Роуз чудесно се вместваше във всичко, което той искаше от живота.

Замисли се за Медисън. Трудно му беше да си представи, че Фърн ще изостави малкото си ранчо в Тексас, с което бе свикнала, за да го замени с представителен дом в Чикаго. Ала го бе направила. Може би Айрис също щеше да се промени.

Обаче това означаваше да се откаже от удобствата и спокойния живот заради едно трудно съществуване, изпълнено с работа и може би с лишения.

Монти изруга и смушка коня си. Цяла седмица бе разговарял сам със себе си и не бе намерил никакво разрешение. Бе решил да стои по-надалеч от Айрис, докато пристигнат в Додж. Там щеше да й намери водач, щеше да раздели стадата и щеше да я остави да пътува без него. Щеше да страда, когато тя си отидеше, но и сега бе страдал през цялата седмица. По-добре да страда веднъж, отколкото непрекъснато да се терзае и измъчва.

Ала появата на Бети Крейн го накара да се замисли за чувствата си към Айрис и тяхната сила го изплаши.

Разговорът му тази вечер с нея и близостта й напълно разрушиха всичките му разумни решения. Нямаше никакво значение, че Айрис бе опасна жена и не бе подходяща за него. Той беше луд по нея!

Отново смушка коня си и препусна в бесен галоп. Трябваше да се върне по-бързо в лагера. Ако продължаваше да мисли за Айрис, щеше да извърши нещо безразсъдно.

Бети Крейн бе направила понички. Когато докараха и второто стадо, фургонът с провизиите все още бе на старото си място. А само там Бети би могла да приготви поничките. Айрис не можеше да си представи как би ги приготвила да лагерния огън. Не знаеше как Бети бе успяла да убеди Тейлър да й разреши да използва фурната му, но те бяха там — в чинии, пълни със златистокафяви понички. Навярно нямаше нищо друго на този свят, което каубоите да обичаха повече от поничките.

Мъжете направо полудяха от радост.

— Не трябваше да ни казваш за поничките — рече Монти и натъпка две понички в устата си. Айрис се запита как ги събра. — Сега ще си развалим вечерята.

— Аз не съм направила толкова много понички — отвърна Бети и отмести чинията настрани, за да не може Монти да я достигне. — На всеки се падат само по две понички.

— Аз съм надзирател на две стада и ми се полага двойна порция — заяви той.

Младата жена се засмя и му подаде чинията:

— Обзалагам се, че когато си бил малък, си бил много палаво дете и си създавал на хората доста ядове.

— Той все още ги създава — обади се Зак и грабна една голяма поничка. — И винаги успява да се измъкне, защото е много голям и ловък! — продължи момчето и отскочи настрани, за да не може брат му да го достигне.

— Брат ти бе много мил с мен и ми позволи да пътувам с вас — усмихна се Бети. — Сигурно никак не е лесно да се грижиш за толкова много животни, а сега — и за още една жена.

— Това никак не ме затруднява. — Младият мъж галантно се усмихна.

Айрис поиска да го цапне и да изтрие тази глупава усмивка от лицето му. А какви неща бе казал на нея! Надяваше се да се задави с тази поничка.

Ала Бети им бе приготвила и друга изненада. По някакъв начин бе успяла да издои една крава. След това бе претърсила храстите край потока и бе открила гнездо, пълно с яйца. Бе успяла да отдели сметана от млякото и бе опекла торта. Младата жена бе направила нещо като конфитюр от плодове и стафиди, който бе поставила между отделните пластове на тортата. Мъжете направо изпаднаха във възторг.

Тя бе намерила време да се изкъпе, да измие косата си и да преправи една от роклите на Айрис. Наистина изглеждаше много мила и хубава. По време на вечерята тя непрекъснато им пълнеше чиниите и подаваше каната с кафето. Айрис никога досега не се бе чувствала толкова безполезна и незначителна. Струваше й се, че вижда пред себе си едно копие на съвършената Роуз.

Ала не можеше да упреква мъжете, че се престарават в усилията си да се харесат на Бети, която вече знаеше имената на повечето от тях, винаги имаше какво да каже на всекиго, усмихваше им се мило и се държеше така, сякаш не беше направила нищо особено.

— Трябва да им се отплатя по някакъв начин за неприятностите, които им причинявам — сподели по-късно младата жена с Айрис. — Аз нямам никакви пари, но знам колко много мъжете обичат сладкото.

Обяснението на Бети я накара да се почувства още по-зле. Тя изобщо не бе помислила да се извини на който и да било за неприятностите, които бе причинила, най-малкото пък на Монти. А тя беше причинила много повече неприятности от Бети Крейн.

„И какво очакваш, след като можеш само да мигаш с дългите си мигли, да въртиш бедра и да изглеждаш красива?“

Младото момиче никога не се бе чувствало толкова отвратително. Как можеше да очаква, че Монти или някой от останалите мъже ще се влюби в нея? Нямаше нищо, заради което да си заслужаваше да я обичат. Винаги досега бе имала пари, положение в обществото и красота. Докато беше богата наследница, всички я обичаха и уважаваха. Ала след като загуби парите, загуби и любовта, и уважението.

Тя мислеше, че красотата ще й осигури всичко, но макар че Монти бе увлечен по нея, той не бе влюбен. А що се отнася за Хен… Тя дори не искаше да мисли какво е отношението на Хен към нея.

След това се бе появила Бети Крейн — съвсем обикновената Бети Крейн, която нямаше нищо друго, освен дрехите на гърба си — и всички се опитваха да й доставят удоволствие и искаха да я зарадват.

Е, Айрис бе получила един горчив урок. Тя не искаше да бъде такава жена, каквато майка й бе искала да бъде. Не искаше да прекара живота си в опити да очарова мъжете, да флиртува с тях и да ги предизвиква, за да ги накара да й купуват бижута, дрехи и всичко, което би пожелала. Не искаше мъжете да се въртят около нея само защото е красива.

Искаше да прилича на Бети. Искаше хората да я харесват заради самата нея. Но какво имаше тя, за да ги накара да я харесват? Тя не знаеше как да се приближи към един мъж. Винаги бе очаквала, че мъжете ще я преследват. Майка й я бе научила да мисли за мъжете като за врагове, да играе с тях на котка и мишка, но никога да не ги смята за приятели. Очакваше мъжете да се грижат за нея и изобщо не си бе представяла, че тя ще готви или ще се върши друга домакинска работа. Никога досега не бе правила нищо за никого, а само за себе си.

Девойката въздъхна. Как бе успяла да стане на деветнайсет години и чак сега да осъзнае всичко това? Та тя беше само част от това, което трябваше да представлява една истинска жена. Сега трябваше да се научи и на останалото, а Бети Крейн беше отличен учител.

— Не ми е приятно отново да съм с всички тези Рандолф, но се радвам да те видя. — Младото момиче вдигна поглед и видя Карлос, който й се усмихваше. — Едвам издържах. Джо ми каза същото — продължи Карлос и седна до нея.

— Сигурно се радваш, че го виждаш отново.

— Да. Аз свикнах със Соления и го опознах по-добре — той е отличен стрелец и не е лош човек, — но винаги е приятно да си с приятелите си.

Приятелите. Айрис осъзна, че не бе имала приятели. Единственият човек, на когото можеше да разчита, бе Монти, а и тя насила бе изтръгнала закрилата му.

— Откъде се появи тя? — попита брат й и посочи към Бети. — Изглежда прекалено елегантно облечена за този лагер.

— Това е една от моите рокли. Индианците са убили съпруга й и са взели всичко, което е имала.

— Какво нещастие! — Карлос погледна съчувствено към Бети. — Изглежда свястна жена. Къде отива?

— Може би в Додж. Не съм сигурна.

— Тя прави отлични понички. Мъжете ще съжаляват, когато си отиде.

Младото момиче се запита дали някой щеше да съжалява за нея, ако тя си отидеше. Питаше се дали въобще някой от каубоите я забелязваше. Тя бе прекалено заета с мислите си за Монти и собствените си проблеми и не бе забелязала, че мъжете страняха от нея и я избягваха. Братята Рандолф, освен Хен, разговаряха с нея, но всички останали се държаха така, сякаш тя въобще не съществуваше.

Айрис видя смеха и шегите, които избухваха там, където се появеше Бети Крейн, и отново изпита отчаяние. Никой не се радваше да я види, никой не искаше да разговаря с нея, никой не изглеждаше щастлив, че тя е там.

Никой, освен Карлос.

Внезапно една мисъл мина през главата й и тя се изправи.

— Ела с мен! Искам да поговорим. — Щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат останалите да чуват какво си говорят, Айрис се обърна към брат си: — Помисли ли си за това, което ти казах преди известно време?

— За какво?

— Да бъдеш мой надзирател.

— Да. Предложението ми харесва.

— Чудесно. Смятам също да ти дам половината от ранчото.