Айрис

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Франк и хората му си тръгнаха веднага щом получиха парите. През нощта нито някой от тях, нито пък някой друг се опита да подплаши стадото. Дните се нижеха дълги, горещи и изтощителни, но стадата ежедневно напредваха към високите планини на Уайоминг. Нямаше дъжд, но пред тях, на запад, дъждовете бяха напълнили реките и потоците с достатъчно вода за цялото стадо.

Прерията постепенно отстъпваше на гористи хълмове. Чести пожари бяха унищожили дърветата в обширната равнина, само около реката и лъкатушещите потоци се виждаха отделни дървета. Зак беше напълнил кожените торби с изсушено бизонско месо, което пазеха като неприкосновен запас, тъй като през последните три години бизоните бяха безмилостно избивани.

В просторната равнина имаше низини, където намираха убежище както крадците на добитък, така и последните останали бизони. Понякога се случваше каубои от лагера да убият там някоя заблудена антилопа и да разнообразят менюто си, в което преобладаваше свинското месо и беше омръзнало на всички, въпреки усилията на Тейлър.

Един ден Монти заведе Айрис до едно по-високо хълмче и от там й показа шест стада, които се мержелееха в далечината. През последните четири години повече от шестстотин хиляди дългороги говеда бяха прекосили прерията от Абилийн, Канзас, до Браунсвил, Тексас.

Еднообразието на пътуването бе нарушено един следобед, когато се натъкнаха на около петдесетина индианци от племето команчи, повечето жени и старци, които вървяха пеша.

— Оставете ме аз да говоря с тях! — изсъска Монти. — Нека всички останали си гледат работата. Соления, потърси Хен. И никой да не стреля!

— Ще дойда с теб — обади се Айрис.

— Стой тук! Прекалено опасно е.

— Но тук е и моето стадо.

Девойката сама не разбираше много добре защо иска да го придружи. Сега бе по-уплашена дори от онзи ден, когато навлезе в стадото, теглейки телето след себе си, ала трябваше да отиде с него! Трябваше да знае какво ще стане със стадото й.

А и също с Монти.

Един индианец, който очевидно беше водач на групата, пристъпи напред и вдигна ръка. Животните пасяха, разпръснати наоколо, а каубоите яздеха отстрани.

Водачът на индианците очевидно не говореше английски и затова започна да прави знаци с ръце. Когато Монти го попита нещо на испански, той се обърна към своите хора и повика двама по-млади индианци, за да превеждат.

— Тези двамата са апахи — прошепна Монти на Айрис. — Вероятно са избягали от племето си.

— Какво иска водачът ви? — обърна се Монти на завален испански към двамата воини.

След като те преведоха въпроса на водача си, той свали наметката от раменете си и слезе от коня. Беше едър мъж със съвършени пропорции, въпреки че не бе съвсем млад. От фигурата му лъхаше гордост и достойнство. Айрис не разбираше какво означават татуировките по лицето му, но по уважението, с което се отнасяха останалите червенокожи към него, бе ясно, че пред нея стои индиански вожд.

Вождът искаше от тях говеждо месо. Каза, че тази част на прерията принадлежи към ловните полета на команчите. Каза още, че белите хора са нахлули в земите им, избили са хиляди бизони и са обрекли племето му на глад и нищета. Той винаги е искал да живее в мир с белите и затова сега в племето му са останали само жени и старци, тъй като всички по-млади бойци са се присъединили към другите племена, чиито вождове воюват с белите. Предложи на белите да ги пропусне през земите си, ако му дадат двайсет крави.

— Слез от коня — рече Монти на Айрис. — Разговорът няма да е кратък.

Той също скочи от седлото и седна на земята. Младото момиче го погледна учудено и последва примера му. Двамата апахи се настаниха срещу тях.

— С индианците не може да се разговаря бързо — обясни Монти. — Те обичат да преговарят бавно с белите.

За да покаже, че не бърза, Монти отскубна стрък трева и бавно го задъвка. Изслуша търпеливо думите на вожда и се впусна в дълъг многословен разговор, като упорито избягваше да говори за говеждото месо. Попита колко остава до форт Сил и форт Елиът и след колко дни ще стигнат до тях. След това спомена, че индианците многократно са задигали добитък от стадата им и че Великият вожд на белокожите във Вашингтон е много огорчен от това. Каза, че скотовъдите са поискали от него да изпрати войски, за да ги защити от набезите на червенокожите, които непрекъснато искат животни от стадата на белите, за да им позволят да преминават през земите на многобройните племена.

Накрая заяви, че не е длъжен да им дава нищо.

Вождът покани Монти и Айрис да посетят индианското селище, за да се убедят колко мизерно живеят.

Поканата изненада Айрис. Младото момиче нямаше желание двамата с Монти да се озоват сами сред чуждото племе, но същевременно искаше да се убеди дали индианският вожд говори истината. Освен това старците и жените не изглеждаха опасни, а и Монти беше с нея. — Нека да им дадем от нашата храна — предложи тя.

— Идеята не е лоша. — Монти извика Соления и му съобщи, че Айрис иска да даде храна на индианците. Като че ли Соления не остана във възторг от предложението, но се съгласи и скоро се върна с няколко торби.

Девойката се чувстваше в безопасност, когато хората й бяха наблизо, ала сега, заобиколена от индианците, си помисли, че може би не трябваше да тръгва с Монти.

Индианското селище беше разположено в долината на един поток, недалеч от стадата. Долината преминаваше в просторна равнина, осеяна с канадски тополи и храсти. Листата на тополите непрекъснато шумоляха. Стъблата им бяха толкова дебели, че дори един мъж трудно можеше да ги обхване с две ръце. Глинестата почва около индианското селище беше покрита с оскъдна растителност и тук-там пасяха измършавели коне. Вигвамите от бизонска кожа с почернели от дима върхове бяха подредени в голям кръг. Между тях обикаляха изгладнели кучета, които ровеха в праха за някой кокал.

Айрис никога не бе виждала такава мизерия. Когато групата влезе в селището, жените и децата вдигнаха глави и впериха погледи в тях. По лицата на индианките личаха следи от дълги години тежък труд и нищета. Децата бяха много слаби и неестествено тихи. Апахите свалиха торбите с храна и ги хвърлиха на земята. След миг всичко бе разграбено.

Младото момиче си помисли, че трябваше да донесат повече храна.

Групата спря пред най-големия вигвам, украсен с някакви фигури, езически символи и рисунки, изобразяващи подвизи на индиански воини.

— Това е вигвамът на вожда — прошепна Монти.

— Какво смята да прави той? — прошепна в отговор девойката.

— Ще ни покани вътре, за да поговорим по-подробно.

— Колко време ще ни отнеме?

— Не знам.

Младото момиче не искаше да слиза от коня и да влиза във вигвама, но Монти скочи от седлото, без да се колебае. Тя също слезе на земята, тъй като предпочиташе да бъде с него във вигвама, вместо да остане сама навън. Ала когато тръгна към входа на вигвама, вождът я изгледа неодобрително; Монти му каза чрез преводачите, че половината от кравите принадлежат на Айрис. Ако иска да получи говеждо месо, ще трябва да разговаря и с нея.

В този миг Айрис бе готова да подари на индианеца двайсет крави, но час по-скоро да се измъкне от това място.

Във вигвама цареше полумрак и всичко изглеждаше някак нереално. Когато вождът запали лулата на мира и я подаде на най-близкия до него, Айрис вече бе решила да му даде трийсет крави. Лулата стигна до нея и тя се поколеба, но след като се бе озовала сред тези мъже, трябваше да спази ритуала. Внимателно я пое и всмука от нея. Тютюневият дим, примесен с аромат на някакви треви, изпълни дробовете й и тя едва не се задави.

Монти й се усмихна одобрително и тя изпита прилив на гордост от себе си. След час във вигвама бе станало толкова задимено, че тя едва дишаше, а главата й бе съвсем замаяна.

Но най-голямото изпитание тепърва предстоеше. Във вигвама влязоха няколко индианки с чаши и подноси с храна. Монти и Айрис бяха поканени да споделят обяда на червенокожите.

Монти винаги се оплакваше, че не може да разбере какво му поднася Тейлър, но сега без колебание взе една чиния, пълна с някаква странна каша. Приличаше на задушено месо с див грах и ряпа. Тя опита месото, като се надяваше, че няма да се окаже месо от гърмяща змия. Отказа следващото блюдо с нещо, което приличаше на скакалци, но взе следващото със смес от тикви и диви малини, което се оказа доста вкусно. Наистина се зарадва, когато поднесоха обелени стъбла от сладки бодили, които по вкус напомняха на банани, пък и това означаваше, че обядът наближава към своя край.

Знаеше, че индианците се бяха лишили от тази храна, за да нагостят посетителите си, и яде съвсем малко, колкото да не ги обиди. Надяваше се, че ще дадат остатъците от обяда на изгладнелите деца. Припомни си изпитите им лица и почувства съжаление, че не им бе отстъпила храната.

— Поканиха ни да останем тази нощ — обади се Монти.

— Поканиха ли ни?

— По-скоро приличаше на заповед.

— А къде ще ни настанят?

— Ще ни покажат.

Разговорът с индианците продължаваше. Монти се умори да превежда всяка дума, но умът на девойката бе зает с мисълта за предстоящата нощ. Вероятността да бъде разделена от Монти я ужасяваше. Когато тръгна с него към индианското селище, мислеше, че ще поговорят набързо с червенокожите и ще се върнат при стадото. А сега от нея се очакваше, или по-точно изискваше, да прекара нощта тук. В гърдите й се надигна вълна от страх.

Когато най-после вождът даде знак, че прекратява разговорите, Айрис бе съвсем уплашена. Тя се вкопчи в ръката на Монти като удавник за сламка. Вождът забеляза жеста й и промърмори нещо на един от хората си. Индианецът ги поведе към един голям вигвам, разположен недалеч и украсен подобно на вигвама на вожда. Червенокожият каза нещо на Монти, обърна се и понечи да си тръгне. Монти очевидно бе изненадан от думите му и бързо заговори на испански.

Айрис много искаше да разбере за какво си говорят, но навремето Хелън не й бе позволила да научи този език, тъй като смяташе, че испанският е само за слугите.

Монти се опита да възрази на индианеца от племето апахи, но мъжът не го изслуша и си тръгна. Монти понечи да го последва, но младото момиче сграбчи ръката му.

— Какво има? — попита тя.

— Вождът е наредил да спим заедно в този вигвам, защото е помислил, че си моя жена.

Айрис никога не бе изпитвала такъв шок. Едва се сдържа да не подскочи. Цялото й тяло настръхна от възбуда, която нямаше нищо общо с индианците. Не можа да разбере защо бе обхваната от такова нетърпеливо очакване, а не от страх, че ще трябва да преспи сред хората от непознатото племе, но беше сигурна в едно: Монти трябваше да остане при нея! В никакъв случай не биваше да я оставя сама през нощта.

— Има достатъчно място за двама души в тази колиба — подметна тя, докато оглеждаше жилището, приличащо на шатра с формата на пресечен конус. — Вътре съвсем не е тясно.

— Не става дума дали е тясно или не. Не мога да спя тук с теб. Това ще съсипе репутацията ти.

В този миг страхът на Айрис, че ще остане сама, беше много по-силен от всякакъв страх за репутацията й.

— Не можеш да ме оставиш. Не и тук. Ако излезеш, аз ще дойда с теб.

— Индианците няма да ти причинят зло — увери я Монти. — Ние сме техни гости. За тях това е въпрос на чест.

— Може би, но не съм спокойна. Ти трябва да останеш! Никой няма да узнае.

— Ще поговоря с техния вожд.

Ала когато Монти се опита да влезе във вигвама на вожда, един апах застана пред входа. Младият мъж се приготви да влезе със сила.

— По-добре не се опитвай! — извика Айрис, хвана го за ръкава и го задърпа обратно. — Те няма да те пуснат вътре, а може да ги разгневиш, ако се опитваш да влезеш насила.

Той разбра, че няма да може да се добере до индианския вожд, и заяви:

— Тогава ще спя навън.

— Ще вали. Вече дори закапа.

— Аз имам мушама.

— Не бъди такова магаре. Вътре има достатъчно място и за двамата.

Тъй като младият мъж не помръдваше, тя го хвана за ръката и го избута към вигвама. Един индианец, който ги наблюдаваше, се усмихна и смушка приятеля си, но Айрис не забеляза. В главата й се въртяха различни мисли, ала в едно бе сигурна: искаше Монти да бъде до нея.

— Това е грешка — рече той. Стоеше до входа на вигвама и не помръдваше.

— Може би, но сега не е време да говорим за това.

— Напротив, трябва да говорим. Ако сега вляза, не съм сигурен, че ще искам да изляза.

— Аз не искам да излизаш.

Монти я изгледа напрегнато:

— Осъзнаваш ли какво ми каза?

— Да! — Младото момиче го дръпна още веднъж и този път той направи една крачка напред.

— Може би ние…

— Вътре ще поговорим.

Айрис чувстваше, че краката й са омекнали; тялото й трепереше и тя се препъна, когато отметна покривалото на входа. Вътре гореше огън и отблясъците му осветяваха вигвама. Тя веднага видя леглото в ъгъла, покрито с бизонски кожи.

— Нямаше друго легло.

До този миг Айрис не бе осъзнавала напълно любовта си към Монти. Сега внезапно разбра, че иска да се люби с него. Тялото й мечтаеше да се озове в силната му прегръдка, искаше да почувства устните му върху своите, да се притисне до гърдите му.

Девойката не знаеше дали и той иска да се люби с нея. А дори и да искаше, не бе сигурна, че ще го направи.

Монти се огледа неуверено наоколо и после се ухили:

— Обзалагам се, че за пръв път виждаш бизонски кожи.

— Така е. Никога не бях яла и подобни неща, каквито ни поднесоха индианците, но все още съм жива.

— Предполагам, че заради вечерята, която ни сервираха, самите те ще гладуват. Мисля, че ни дадоха най-доброто, което имаха.

— Утре сутринта ще ни пуснат ли да си отидем?

— Да. Техният вожд се надява да измъкне от нас колкото е възможно повече крави.

— Колко смяташ да им дадеш?

— Две.

Но това е малко! Те наистина гладуват.

— Колкото и да им дадем, те пак ще гладуват.

— Какво смяташ да правиш?

— Мисля да сключа сделка с тях.

— Каква?

— Утре ще ти кажа.

Айрис разбираше, че те говореха за незначителни неща и никой не смееше да говори за това, за което и двамата мислеха. Тя погледна с крайчеца на окото си към леглото в ъгъла.

Монти също погледна стеснително натам. Младото момиче отчаяно искаше да разбере какво мисли той в момента, но лицето му бе твърде напрегнато и тя не посмя да го попита. Не й се щеше да чуе, че не я желае.

— Не съм сигурен, че ако остана тук, ще стоя настрани от теб и няма да те докосна — промълви най-накрая Монти. — Не съм сигурен и какво щеше да се случи край онзи поток, ако не се бе появил Карлос.

По тялото й премина вълна на радост и облекчение: той я желаеше! Желаеше я толкова силно, че не бе сигурен дали ще може да се владее. Между тях се усещаше напрежение. Тя не знаеше как да му каже, че иска той да я докосва. Не искаше той да си помисли, че е лекомислено момиче, което е свикнало с мъжките ласки. Ако му кажеше, че тялото й жадуваше за неговото, сега той сигурно щеше да се зарадва, но по-късно щеше да се отвърне от нея.

— Аз ти вярвам — промълви девойката.

— Не трябва да ми вярваш.

— Ти не би ми причинил болка.

— Не, не бих те наранил за нищо на света!

Айрис се приближи към огъня, пред който бе метната една бизонска кожа, и се отпусна на нея.

— Тогава не се страхувам.

— Сигурна ли си?

— Да.

Младият мъж се отпусна до нея. Опитваше се да не се докосва до момичето. Ако тя се бе отдръпнала настрани, той може би щеше да се овладее. Или поне щеше да опита. Ала тя бе толкова близко, че той усещаше топлината на тялото й. От месеци бе измъчван от сънища, в които се любеше с Айрис.

Цялото му тяло бе изпълнено с копнеж и желание. Само при мисълта за нея почувства, че се възбужда.

Питаше се какво ли бе разказвала Хелън на дъщеря си за мъжете. Вече бе разбрал, че девойката явно не следваше сляпо съветите на майка си. Не разбираше защо Айрис го желае, но усещаше, че бе искрена.

Тя просто искаше да бъде с него.

Той също искаше да бъде с нея. Господи, колко много я желаеше! Протегна се и леко помилва бузата й с ръка. Тя не се отдръпна, нито пък отблъсна ръката му.

Всъщност младото момиче стоеше неподвижно. Айрис се чувстваше така, сякаш костите й бяха омекнали.

Изглеждаше слаба и изтощена. Хелън бе средна на ръст, с чувствено и закръглено тяло. Айрис бе по-слаба и по-фина и не притежаваше майчината съблазнителност. Докато тялото на Хелън приканваше и обещаваше наслада и насищащо удоволствие, то Айрис го караше да се чувства изпълнен с живот и ненаситно желание да я притежава отново и отново.

— Уплашена ли си? — попита Монти.

Тя стоеше неподвижно, без да каже нито дума, сякаш не дишаше.

— Не — едва чуто прошепна младото момиче.

— Искаш ли да спра?

Тя поклати отрицателно глава, а и той не мислеше, че вече би могъл да спре.

Кожата й беше толкова топла и гладка! Никога досега не бе забелязвал кожата на жените, които познаваше, нито пък се бе опитвал да сравнява Айрис с някоя от тези жени. Знаеше, че тя не прилича на нито една жена, която познаваше.

Айрис облиза сухите си устни. Стомахът й се бе свил на топка, а сърцето й ту биеше силно, ту сякаш замираше. Чувстваше се, като че ли изгаря в треска.

Мъжът, когото обичаше, искаше да се люби с нея!

Изобщо не помисли, че той може би не я обича. На нея й бяха необходими години, за да разбере, че го обича. Може би и с него щеше да се случи същото. Всички говореха, че Монти е прекалено зает с кравите, за да има време за жени. Бе прекарал по-голямата част от живота си на седлото. Всъщност никога досега не се бе интересувал от някоя жена за повече от една-две нощи. Той бе нейната първа и единствена любов. Може би тя също щеше да бъде неговата първа и единствена любов.

Обаче сега не можеше да мисли за тези неща — не и когато ръката му се плъзгаше по лицето й, а устните му се впиваха в нейните. Неговото докосване, цялото му държание показваше, че тя не бе само мимолетна прищявка за него. Защо иначе щеше да се опитва да устои на желанието да я притежава?

Виждаше, че Монти все още успява да се владее, но всичко в него бе напрегнато и сякаш всеки момент щеше да избухне. Тя знаеше, че нещо ще се случи, и чакаше. Внезапно той пое дълбоко въздух и я притисна силно към себе си. Айрис усети как в нея изчезнаха всякакви задръжки и се почувства свободна и окрилена. Вече нямаше въпроси, нямаше съмнения, че не трябва да прави това. Всичко беше както трябва. Ненадейно в главата й изплуваха откъслечни съвети и наставления, които майка й й бе давала, но тя ги пропъди. Нямаше нужда от тях, не искаше призрака на Хелън да й казва какво трябва да направи, за да накара един мъж да се чувства безпомощен.

Искаше да изпита радостта да отвърне на целувката на Монти, без да мисли доколко е била съблазнителна и дали е успяла да го подчини на волята й желанията си; не искаше да пресмята колко му е дала и колко още да му даде. Беше щастлива, защото знаеше, че той я желае и иска да я люби.

— Не трябваше да ти позволявам да идваш с мен — прошепна Монти.

— Не можеше да ме спреш.

— Не мога да спра и себе си! — отвърна той. Устните му се притиснаха към нейните и Айрис потръпна от изненада, когато езикът му жадно нахлу в устата й и я засмука. Никой мъж досега не си бе позволявал подобно нещо.

Ала Монти не беше като другите мъже. За никой друг мъж тя не би напуснала сигурния лагер и не би се отправила в селището на команчите, не би яла храната им, нито пък би прекарала нощта в някой от вигвамите им. Само Монти можеше да й внуши такова чувство на безопасност и сигурност, че да пренебрегне всичко останало. Само с Монти искаше да се люби. Никога досега не бе искала някой мъж да я докосва и никога не бе позволявала. А сега знаеше, че каквото и да поиска Монти, тя щеше да му го даде.

Само заради него би поела такъв риск и знаеше, че ще приеме и всички последствия.

— Ти си толкова красива! — промърмори Монти.

— Ти не можещ да ме видиш. Можех да приличам на една от онези нещастни индианки и ти едва ли щеше да разбереш.

— Щях да разбера — увери я той. — Един мъж винаги разбира.

Но дали той знаеше, че една жена може да притежава и душевна красота? Дали той наистина разбираше чувствата и мечите й?

Сигурно не, но тя също почти не познаваше мъжете. Докато майка й бе жива, тя приемаше съветите й, без да й противоречи. Когато остана без родители, трябваше сама да реши как да живее, за да може да оцелее. И постепенно бе разбрала, че иска от живота неща, които не можеха да се постигнат, ако следваше съветите на майка си.

Монти я бе научил как да опознае себе си, беше й помогнал всеки ден да открива по нещо ново. А точно сега й показваше, че тялото й е подвластно на такива силни желания, каквито никога не си бе представяла. Не би избягала от Монти, дори да й предложеха всички пари, които баща й бе изгубил. Не би се върнала в лагера, дори някой да й обещаеше най-голямото и богато ранчо в Уайоминг.

Мястото й бе тук, в ръцете на Монти! И дори и разумът й да не знаеше това, тялото й го знаеше.

Ръката на Монти се плъзна надолу и обхвана гърдите й. Тялото й се скова и тя усети как дъхът заседна на гърлото й.

Досега никой мъж не бе докосвал тялото й. Никой не се бе осмелил. Никога не бе очаквала, че ще изпита желание да гали всяка част от тялото на Монти.

Запита се дали почтените жени се държаха така.

Ала този въпрос бързо бе забравен, когато ръката на Монти започна да гали гърдите й.

„Дали джентълмените се държат по този начин?“ — запита се тя. Той разкопча блузата й и покри гърдите й с целувки. Тялото й изгаряше като в огън. Айрис усещаше, че трябва да направи нещо, да каже нещо, но неговите буйни ласки и целувки я изненадаха и тя можа само да изохка от удоволствие. По тялото й преминаваха горещи вълни и я изпълваха с безкрайна наслада.

Чувстваше се едновременно замаяна, вцепенена, но по-жива, отколкото някога досега. Когато Монти покри гърдите й с целувки, помисли, че ще умре от щастие. Той съблече и останалите й дрехи.

Айрис лежеше гола в прегръдките на един мъж.

Но дори и шокът от това откритие не намали силата на насладата, която я бе обвила като пашкул. Монти продължаваше да гали тялото й, дразнеше зърната й с език и младото момиче си помисли, че ще се възпламени и ще избухне.

Гърдите й бяха щръкнали от възбуда и тя едва се сдържа да не закрещи от напрежение. Тогава внезапно почувства как пламъкът, който изгаряше тялото й, се спуска по-надолу. Сякаш всичко се завъртя в огнен вихър. Айрис не можеше да мисли за нищо и никого. Всичко в нея изгаряше от желание и копнеж да бъде задоволена и успокоена.

Ръката му се плъзна между бедрата й.

Девойката ахна от изненада, когато почувства пръстите му. Тя се сепна и инстинктивно се отдръпна. Ала удоволствието, което изпита, се разля по цялото й тяло, тя се отпусна и разтвори крака.

Лежеше безпомощно върху бизонската кожа и бе готова да му се отдаде.

В мига в който почувства, че тялото й сякаш ще се разпадне и стопи от желание, Монти докосна сърцевината на нейната женственост и тялото й потръпна от вълните на екстаз и наслада.

— Първият път малко ще те боли — прошепна той и легна върху нея.

Ала болката изобщо не можеше да я уплаши. Когато Монти започна да прониква в нея, тялото й се напрегна, ала тя не се отдръпна. Той продължаваше да я гали и целува.

— Моля те! — изстена тя и се изви към него.

Изведнъж той проникна докрай в нея. Почувства остра болка и отново се напрегна. Той сякаш я изпълваше цялата, болеше я и това не й хареса.

— Повече няма да боли — промълви той. — Никога повече няма да боли!

Монти се движеше в нея бавно и ритмично. Болката бързо утихна и бе заменена от едно ново усещане, което я караше да се движи заедно с него. Техните движения постепенно се ускориха, тялото й се разтърсваше от силни спазми, ръцете й притискаха мъжа с жар и тя се извиваше под него. Никога не бе изпитвала такава изгаряща страст и желание да се слее с някого.

Айрис притисна Монти още по-силно, целуна го пламенно, а езикът й се плъзна в устата му.

Тя усети как тялото му се напрегна и дишането му се учести. Преди да успее да си зададе въпроса какво става с Монти, в тялото й сякаш избухна пламък и се разля огнена течност. Чувстваше се изтощена, но изпълнена с живот. Притисна се към него, като че ли от това зависеше животът й.

Той потръпваше в прегръдките й. Младото момиче се огъна под него, ала той не помръдна. Тя усети как той се отдръпва от нея. Бяха толкова близко един до друг, но той сякаш вече се изплъзваше от ръцете й.

— Не! — задъхано простена девойката. — Не спирай!

Той отново започна да се движи.

Мускулите й се напрегнаха, тялото й се изпъна като струна. Помисли си, че ще се пръсне на хиляди парчета.

После внезапно усети сладката болка на освобождаването, която изпълни всяка частица от съществото й. В същия миг напрежението изчезна и тя се отпусна изнемощяла.

Усещаше се изтощена, изцедена, напълно задоволена. Силните ръце на Монти я обгръщаха и тя се отпусна върху гърдите му.

Айрис не можа да заспи. Равномерното дишане на любимия я успокояваше, но въпреки това не можеше да заспи. Всъщност може би тъкмо присъствието му й пречеше да заспи.

Запита се дали той се чувства променен като нея. Не, за него това не бе първата любовна нощ. Той не бе изпитал вълнението да се люби за пръв път в живота си с жена, която да обича повече от всичко на света. Това не можеше да се сравни с никое друго усещане.

Надяваше се, че и Монти е изпитал нещо подобно.

Усмихна се на себе си. Винаги бе смятала, че мъжът, на когото ще се отдаде за пръв път, ще бъде запленен от нея и никога няма да може да я забрави. Ала не бе очаквала, че това ще промени толкова дълбоко самата нея. Младата жена се усещаше, като че ли се бе родила наново, сякаш бе съвсем друго същество и нищо не бе останало от досегашната Айрис Ричмонд. Чудеше се дали и нейният любим се чувства по същия начин. Надяваше се да е така, ала за разлика от него тя не бе могла да заспи. Защо той бе заспал?

Каза си, че навярно не може да заспи, понеже е толкова влюбена в Монти, че неговото присъствие не й позволява да заспи спокойно до него. Каза си още, че не може да заспи, защото всичко, което бе изпитала тази нощ, бе невероятно и безкрайно вълнуващо. Не можеше да заспи, защото бе прекалено щастлива и не искаше да проспи най-щастливите мигове от живота си.

Как можеше Монти да спи?

Не й се искаше да вярва, че тази нощ няма особено значение за него. На сутринта щеше да разбере. Той щеше да й каже.