Айрис

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Миг по-рано Айрис бе толкова ядосана на Монти, че щеше да се зарадва; ако се появеше някой и го накараше да се махне. Ала сега Франк бе тук и тя почувства раздразнение, че се бе появил.

— Току-що имахме малка разправия с мистър Рандолф. Той смята, че аз нямам право да бъда тук, и ми предложи да се върна обратно.

— Ти си този, който няма право да се мотае около „Двойно Д“ — враждебно каза Франк. — И ми се струва, че именно ти трябва да се върнеш обратно!

Девойката бе заговорила, защото бе прекалено разгневена, за да мисли. Обаче нямаше намерение да настройва двамата мъже един срещу друг. Твърде късно си спомни, че те не се понасяха.

— Аз разговарях с мис Ричмонд — отвърна Монти, без да прикрива презрението си към нейния надзирател, — но това засяга и теб. Върни обратно стадото, докато все още е възможно. Не знаеш много повече от мис Ричмонд и едва ли ще успееш да заведеш стадото до Уайоминг.

— След като мис Ричмонд желае да отиде в Уайоминг, аз ще я заведа. И нито ти, нито хората ти ще ни попречат!

— Няма и да се опитваме. Вие сами ще го сторите.

Франк изглеждаше толкова вбесен, че за миг Айрис се уплаши, че ще се нахвърли върху Монти. Всички знаеха, че Монти бе опасен противник. Никой не бе говорил пред нея, но историята за боя в Мексико продължаваше да се носи от уста на уста доста дълго след като се бе случила.

Младото момиче застана между тях:

— По-добре се върни в лагера си, Монти!

— Върни се вкъщи, преди да е станало късно. Ако не умрете от жажда или ако опазите добитъка от крадците, то индианците ще го сторят. — Той погледна към Франк, а след това се обърна към Айрис. — Щом си решила да отидеш до Уайоминг, трябваше да ми позволиш да ти намеря добър водач. — Младият мъж се обърна и се метна на коня. — А ако ти също ще пътуваш — този път говореше на Франк, — по-добре стой далеч от пътя ми! Ако направиш нещо, което да изложи стадото ми на опасност, ще те разпоря на две. А ако позволиш да се случи нещо на Айрис, ще те нарежа на малки парченца. — Той пришпори коня и се отдалечи с галоп.

— Ще взема няколко момчета и ние ще…

— Твоята работа е да закараш това стадо до Уайоминг — прекъсна го Айрис, която бе смутена от последните думи на Монти. — Аз ще се погрижа за мистър Рандолф!

Докато яздеше към лагера, Монти не спираше да се проклина. Не бе пътувал и две седмици, и вече имаше неприятности с Айрис и нейния надзирател. Това едва ли би се харесало на Джордж. Винаги му бе казвал, че избързва с преценките и действията си.

Монти никога не се бе съгласил с мнението на най-големия си брат. Медисън имаше противен характер, а сякаш никой не го забелязваше. Хен беше дори и по-лош, но също никой не му обръщаше внимание. Но ако Монти направеше и най-малкото нещо не както трябва, Джордж се нахвърляше върху него.

Монти винаги си е бил избухлив. Беше го наследил от баща си. Винаги бе прибързан в преценките и действията си. Това също бе наследил от баща си.

По дяволите, баща му! Неговата сянка продължаваше да тегне над цялото семейство: тя беше скрита в кръвта им, разяждаше мислите им като отрова и се просмукваше във всичко, което правеха. Защо не можеше да бъде като Салти? Той никога не бе изглеждал несигурен. Никога не повишаваше глас и не прибързваше. Джордж сигурно предпочиташе Салти да му е брат, а не Монти.

Не, не беше справедлив. Нямаше значение какво бяха направили Монти или братята му, те знаеха, че винаги можеха да разчитат на Джордж. Може би понякога ги ругаеше, когато се връщаха вкъщи, но никога не се бяха съмнявали, че ги обича.

Обичаше ги дори прекалено много. Именно на тази прекалена любов се дължаха постоянните му напътствия и желанието да ги контролира. Това бе една от причините, поради които Монти искаше да започне нов живот в Уайоминг. Искаше да бъде самостоятелен и сам да взима решенията си.

Той яздеше по склона и когато наближи малкото поточе, почти се изгуби сред тревата и храстите. То беше, кажи-речи, пресъхнало и на места се виждаше пясъка по дъното.

Нямаше да му бъде лесно, след като Айрис Ричмонд се движеше пред него.

Не можеше да разбере какво му бе станало. Нямаше никакво намерение да я целува, особено по начина, по който го бе сторил.

Излезе от потока и се понесе в лек галоп по просторната савана, където тревата бе избуяла от падналия дъжд. На места метличината стигаше до корема на Найтмеър. Силният вятър люлееше тревата и храстите, които приличаха на развълнувано зелено море. Тук-там се виждаха обрулени дъбове — като разпръснати войници от разгромена армия, отстъпващи бавно към синьо-зелените хълмове в далечината.

Бе показал на Айрис какво означава истинска целувка. Едва ли някое от контетата в Сейнт Луис си бе позволявало нещо повече от целомъдрена целувка по бузата. След като го бе предизвикала, трябваше да понесе последствията.

„А какво ще кажеш за себе си? Как ще се държиш занапред към нея?“

Не му се искаше да си отговаря на този въпрос. Откакто Айрис се бе завърнала вкъщи, той си бе казал, че не желае да има нищо общо с нея, тъй като тя се е превърнала в по-младата версия на Хелън.

Е, трябваше да си признае, че бе сбъркал. Тази целувка, усещането, което се бе появило, докато държеше младото момиче в прегръдките си, го бяха накарали да изгуби контрол над себе си. Айрис беше зашеметяващо жизнено създание и би покорила дири и най-коравия мъж. Беше невъзможно да остане равнодушен към нейния независим и решителен характер, както и към прекрасното й тяло.

Монти не се самозалъгваше. Нейното тяло го бе накарало да забрави решението си. Не подозираше колко силно е бил привлечен от нея, докато не я бе взел в прегръдките си не я бе целунал, искайки тя да отговори на целувката му. Айрис не беше безчувствена авантюристка като Хелън. Тя беше млада жена с буйна кръв, която се подчиняваше повече на тялото, отколкото на разума си. Тази мисъл разпали чувствата му. Тялото също.

Това бе още една причина, поради която тя не биваше да предприема трудното пътуване. Нямаше кой да я защитава. Той не бе отговорен за нея — тя му го бе казала.

Може би не беше негова работа да се грижи за нея, но той не преставаше да го върши, когато тя беше малко момиченце; не можеше да спре и сега, когато бе една красива млада жена.

Младият мъж дръпна юздите. Червените макове, разпръснати наоколо, привлякоха погледа му. Той се замисли дали да слезе от коня и да откъсне няколко за Айрис. Жените обичаха такива неща, а той наистина се бе държал грубо с нея. Ала след това се отказа. Тя щеше да си помисли, че той иска нещо от нея, а ако го видеше някой от хората му, щеше да си помисли, че е полудял.

Тя не знаеше нищо за живота. Не и за действителния живот. В противен случай нямаше да вземе това налудничаво решение да тръгне за Уайоминг. Тя не знаеше нищо за снежните бури и четирийсетградусовия студ под нулата. Вероятно нямаше да може да оцелее през зимата.

Монти отново започна да ругае на глас. Нямаше време да я обучи на всичко. Но не можеше да я остави да се оправя сама, когато край нея нямаше никой, който да й помага със съвети, освен Франк. Явно той трябваше да остане непрекъснато до нея през целия път до Уайоминг.

Тази мисъл го вбеси и той препусна в галон към лагера си.

Тейлър бе разположил лагера отстрани на стадото, в най-сухата част от равнината, обрасла с кактуси. Малката горичка от хилави дъбове предлагаше примамливо убежище от слънцето.

— Тя твърдо отказа да се върне вкъщи — извика той на Зак, докато слизаше от Найтмеър. — Не пожела да се вслуша в нито една от думите ми!

— Ако си й крещял така, както крещиш сега, навярно въобще не е могла да те чуе.

— Не се прави на глупак! — изрева Монти.

— Роуз казва, че жените не чуват нищо, когато им се крещи — отвърна Зак.

— Това е най-побърканото нещо, което съм чувал.

— Забранявам ти да говориш така за Роуз! — предизвикателно отвърна Зак.

Монти отвори уста, за да му отговори, ала след това я затвори. Понякога мислеше, че забележките на Роуз са малко налудничави, но я обичаше и я уважаваше прекалено много, за да го каже. А и освен това, ако си бе позволил да каже нещо против нея, Джордж сигурно би го убил. Не се страхуваше от нито един от хората на Айрис, но не би желал да бъде край Джордж, когато той полудееше.

— Иди помогни да се прибере стадото за през нощта.

— Животните вече са прибрани зад оградата.

— Тогава помогни на Тейлър с вечерята.

— Това не е моя работа. — Зак отново заговори неправилно, тъй като нито Джордж, нито Роуз бяха наблизо, за да го поправят. — Освен това, той може би сътворява нещо ново. Знаеш как мрази някой да се върти около него, когато измисля някое ново ястие.

Монти въздъхна. Представи си вечерята, която Айрис бе казала, че нейният готвач приготвя.

— Нямам желание да ям измишльотините му. Защо просто не приготви свинско с боб?

— Защото той се мисли за велик готвач — отвърна Хен, който се приближи. На коня, пред него, бе метната една антилопа. — Откакто Роуз му каза, че той е по-добър готвач от нея, нищо не може да го удържи.

— Не му позволявай да съсипе антилопата — каза Монти. — Аз искам да я нарежем и опечем съвсем просто и обикновено.

— Тейлър никога не готви прости и обикновени ястия — отвърна Зак. — Той казва, че това е под неговото ниво.

— Ще му покажа аз кое е неговото ниво!

— Седни и се успокой — отвърна Хен, докато слизаше от коня. — И не си го изкарвай на нас заради Айрис.

— Това няма нищо общо с Айрис.

Хен го погледна изпитателно и се зае да отвързва антилопата от седлото.

— Добре, тя наистина ме вбеси — призна Монти. — Тя е най-упоритата жена, която съм виждал.

— Искаш да кажеш, че не се е поддала на всеизвестния чар на Рандолф?

Монти мрачно се ухили:

— Тя едва не ми извади окото с проклетия си слънчобран. Можеш ли да си представиш жена, която да носи слънчобран и да е облечена в полупрозрачна рокля?

— Хелън би го направила — отвърна Хен и повдигна антилопата от седлото.

— Сигурен съм в това — отвърна Монти и почувства как гневът отново се надига у него. — Единственото, което Айрис е научила, е да се държи като майка си.

— А ти какво друго очакваше?

— Не съм очаквал нищо, но си мислех, че ще има достатъчно здрав разум в главата, за да остане в Сейнт Луис.

— Е, тя изглежда няма и ти трябва да я накараш да се махне от пътя ни.

Монти го последва до дървото, където Хен завърза антилопата за един клон.

— Направих всичко възможно, за да я накарам да се върне обратно, само дето не я метнах на седлото си.

— Учуден съм, че не си го направил.

Монти не обърна внимание на забележката му:

— Ако искаш да се махне, защо не отидеш ти да поговориш с нея?

— Аз не говоря с жени, освен с Роуз. Изкарай ми Бримстоун — обърна се Хен към Зак. — Тази вечер смятам да пояздя.

— Зад оградата има сто двайсет и шест коня — отвърна Зак и взе поводите на коня на Хен. — Ще ти избера някой, но ако искаш онзи луд дявол, можеш сам да си го оседлаеш. Нямам намерение да бъда убит само защото на теб ти е скимнало да яздиш нощно време онзи полудял кон.

— Страхливец.

— Може би, но не съм глупак.

— Няма ли да вечеряш? — извика Монти след брат си, когато той се отправи към оградата, за да оседлае Бримстоун.

— Не. Отрязах си няколко парчета от антилопата. Ще си ги опека по-късно.

— По дяволите! — изруга Монти, знаейки, че щом Хен е решил сам да се погрижи за вечерята си, това означаваше, че Тейлър е приготвил нещо, което не става за ядене. — По-добре да отида да вечерям с Айрис.

Айрис стана от стола и остави чинията си на седалката на фургона. Бе хапнала само няколко залъка от фрикасето. Не й се бе усладило. Бе отпила малко от чашата със силно кафе. То горчеше и тя го бе изхвърлила. Беше твърде разстроена от срещата си с Монти и нямаше апетит. И бе твърде ядосана на себе си.

Нито един мъж досега не си бе позволявал да я прегръща и целува така. Никога досега не бе позволявала това на никого. Монти не я бе помолил за разрешение и не бе обърнал внимание на протестите й. И ако не се бе изскубнала от ръцете му, той сигурно щеше да я напляска още тогава. Хората й, заедно със стадото, бяха на около трийсетина метра от фургона с провизиите. Чувстваше се някак изолирана и самотна. Виждаше как нейните работници се движат и се смеят. Чудеше се дали знаят какво се бе случило, дали Франк им бе разказал. Питаше се дали й се смеят и подиграват.

При тази мисъл бузите й пламнаха.

Нямаше защо да се заблуждава. Не бе престанала да харесва Монти. Не можеше да разбера какво у него я привлича толкова много — височината, очите или безразличието му към нея. Ала каквото и да бе то, всичко в него я караше да се чувства безпомощна и глупава. Трябваше да преодолее всичко това! Едно тринайсетгодишно момиченце можеше да оглупява при вида на някой мъж, ала това бе много опасно за една жена.

И все пак това бяха най-вълнуващите мигове в живота й. Дори и сега тялото й усещаше изтръпване от докосването му. Устните й още пазеха целувката му, а ребрата й бяха натъртени. Зърната на гърдите й бяха подути и възбудени, а нещо в нея искаше още. Майка й сигурно щеше да бъде много сърдита, ако беше до нея. Една част от Айрис жадуваше отново да изпита същите усещания. Това желание не намаляваше дори при мисълта, че е опасно да бъде с мъж като Монти. Беше толкова вълнуващо да се забрави в ръцете му, макар че другата част от девойката се плашеше до смърт от това.

Никога досега не се бе забравяла и не бе губила власт над себе си. Това беше основното правило на майка й. „По-добре да избягаш, ако се налага, но винаги трябва да се владееш!“ — спомни си тя думите на майка си.

Но Айрис бе загубила власт и върху Монти, и върху себе си. И над Франк.

Забеляза Франк, който седеше до огъня и се смееше и разговаряше с останалите, сякаш нищо не се бе случило. Тя не разбираше защо той като че ли не се вълнуваше от обидното държание на Монти. Не му беше присъщо бързо да забравя обидата. Той беше твърд и отмъстителен. Чудеше се дали не замисля някакво отмъщение. Това я накара да се почувства неспокойна. Може и да беше ядосана на Монти и да искаше някой да му смачка фасона, но не желаеше този някой да бъде Франк.

Айрис реши да отиде до огъня. Звукът от ботушите й, докато вървеше през тревата, бе неестествено висок. Младото момиче почака, докато Франк вземе вечерята си от готвача. Когато той седна и се приготви да се храни, тя се приближи и се отпусна на земята до него.

— Сигурен ли си, че ще можеш да заведеш стадото до Уайоминг?

— Разбира се — отвърна той. — Защо ме питаш? — Той я погледна леко насмешливо и това не й хареса.

— Чудя се защо Монти настоява толкова много да се върна обратно.

— Не знам каква игра играе, но не му вярвам. Не вярвам на нито един от братята Рандолф.

— Баща ми им вярваше.

— И загуби много от кравите си.

— Не можеш да твърдиш, че те имат нещо общо с това.

— Но те не изгубиха нито една от своите, нали?

— Не, но…

— Не им вярвай! Така мисля аз.

Айрис не можеше да си обясни защо думите на Франк я раздразниха, но трябваше да прехапе устни, за да се удържи да не започне да защитава Монти.

— Тревожа се за това как ще стигнем до Уайоминг, а не дали трябва да вярвам на някого от братята Рандолф. Но трябва да призная, че никога не съм виждала Монти толкова бесен.

— Не му позволявай да те безпокои. Той просто беше разстроен, защото ти не се вслуша в съвета му. Всички от семейство Рандолф са такива. Те мислят, че знаят най-добре всичко.

— Предполагам, че сега вече е при хората си, но не бих искала да има някакви недоразумения и неприятности между тях и моите работници — каза Айрис, внезапно разбрала, че предпочита сега при нея да е Монти, а не Франк.

— Ти позволи на едно от момчета да види как той едва не те наби, а това е достатъчно, за да има неприятности.

— Това беше моя грешка. Казах нещо, което не трябваше да казвам — призна Айрис.

— Обзалагам се, че си го е заслужил.

— Може би, но аз не трябваше да го казвам. Няма да се случи отново!

— Просто исках да кажа…

— Не желая никакви неприятности. Може би ще имаме нужда от помощта му.

— Няма да опрем до неговата помощ! — Франк се изправи: — Време е да се прибереш във фургона си. Скоро ще се стъмни.

Девойката се ядоса, че Франк си позволяваше да й казва какво да прави, но се изправи и се запъти към фургона. Беше свикнала да живее в светли и просторни стаи, да се разхожда в красиво подредени градини. Тъмните сенки наоколо я плашеха и я правеха неспокойна.

Приближи се до фургона. Това беше фургонът, с който майка й пътуваше. Баща й го бе направил съгласно нейните изисквания. Той беше два пъти по-широк от обикновен фургон. На една повдигната платформа имаше легло с четири големи чекмеджета под него, специален гардероб и тоалетна масичка. По леглото бяха разпръснати възглавници, в случай че майка й искаше да си почине по време на пътуването. До тоалетната масичка имаше удобен стол. Имаше и още една малка масичка за хранене с два стола. Въпреки обкръжаващия я разкош, Айрис не се почувства спокойно, докато не запали четирите лампи, закачени на гредите, които поддържаха платнището, предпазващо от горещото тексаско слънце. Айрис бе потеглила с фургона заради собственото си удобство. Никога не й се бе случвало да спи на голата земя и без всякакви удобства.

Докато се приготвяше за лягане, мислите й бяха заети с Монти. Не можеше да разбере защо той бе решил, че тя не бива да ходи в Уайоминг. Погледна се в огледалото: изглеждаше както винаги. Слънцето не бе успяло да обезцвети косата й, нито пък се бе отразило на кожата й. Може би той просто не я харесваше. Изглежда, не харесваше да бъде близо до нея.

Това я ядоса, но и нарани. Защо Монти не я харесваше? Продължи да си задава този въпрос, докато изгаси лампите и се плъзна в леглото, ала не можа да си отговори.

Дълго лежа, без да може да заспи. Не беше уморена, но съзнанието й бе заето с въпроси, за които — изглежда — нямаше отговор, и тревоги, за които нямаше разрешение. Поне не такива отговори и решения, каквито би искала.

Постепенно тя започна да осъзнава, че е самотна. Това бе ужасяващо и смазващо чувство, което я обземаше все по-често и по-често, откакто родителите й бяха умрели. Освен факта, че баща й бе оставил дългове и че тя нямаше пари, откритието, че няма приятели, че няма близък човек, към когото да се обърне за помощ и съвет, бе много по-болезнено. Нямаше си никого, освен Монти.

Но той вече не бе неин приятел. Тя не знаеше това, когато реши да тръгне със стадото си преди него. Тогава си мислеше, че той е единственият човек, на когото можеше да разчита. Ала сега знаеше, че не е така.

Трябваше да намери начин да преодолее съпротивата му. Тази вечер бе прекалено уморена, за да мисли по въпроса. Щеше да му мисли сутринта. Трябваше да го накара да й помогне!

На другата сутрин Айрис стана рано. Нейните работници тъкмо се събуждаха, когато тя приближи до фургона с провизиите. Мъжете спяха с дрехите, така че трябваше само да си обуят ботушите и да сложат шапките — и бяха готови да се качат на конете. Айрис ги наблюдаваше, докато закусваха и оседлаваха конете си. Всички изглеждаха отпочинали и щастливи, шегуваха се помежду си, ала тя не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е наред.

Младото момиче никога не се бе интересувало особено от хората, които работеха в ранчото на баща й: родителите й смятаха, че нейното място е сред обществото на Сейнт Луис. Ала Айрис дълги години бе живяла в ранчото и бе придобила доста познания за кравите. Знаеше, че тревата е доста хилава и недостатъчна за това време на годината. Бе забелязала също, че потоците по пътя са почти пресъхнали. Тя си спомни думите на Монти, че след сухата зима идва и сухо лято.

Всъщност през пролетта почти не бе валяло. Дори и цветята, които обикновено цъфтяха през май, сега бяха увехнали. Поне за едно можеше да бъде благодарна — по-лесно се пътуваше, Когато земята е суха. Ала сега осъзна, че е по-важно да има питейна вода за животните.

„Не се тревожи — бе казал Франк, когато тя му бе споменала за това. — По пътя има достатъчно вода. Знае го всеки в Тексас.“

Досега водата им стигаше, но все пак им предстоеше доста дълъг път. Спомни си как баща й навремето разказваше за сухите пролети и пресъхналите потоци. Попитала бе Франк защо не изпрати няколко работници напред, за да търсят вода.

„Аз знам къде има вода — раздразнено й бе отвърнал той, недоволен, че тя продължава да го разпитва. — Познавам този път като петте си пръста.“

Но Айрис не можеше да забрави, че Монти се бе отнесъл с презрение към познанията на Франк, както и към нейните. И въпреки уверенията на Франк в противното, тя се тревожеше. Хората говореха най-различни неща за Монти и повечето не бяха ласкателни, ала всички бяха съгласни в едно: Монти е най-добрият скотовъд в тази част на Тексас. Когато той кажеше нещо, всички бяха сигурни, че е прав, и се вслушваха в мнението.

Освен Франк.

Айрис мразеше да се чувства невежа и глупава. Реши, че трябва да язди със стадото. Налагаше се да го направи. Дори според Монти тя беше отличен ездач. И имаше защо: той я бе научил да язди.

Девойката се върна във фургона. След минути се появи, облечена в подходящи за езда дрехи. Чувстваше се малко неуверена. Бяха минали години, откакто бе яздила за последен път. Дрехите й бяха омалели и отеснели, особено около гърдите. Ботушите й стискаха, а шапката й бе овехтяла, но това не я притесняваше. За пръв път от седмици се чувстваше на мястото си.

За миг се уплаши, че няма да може да оседлае коня си — дъщерята на Хелън Ричмонд никога не бе оседлавала коня си сама — ала успя с малка помощ от страна на готвача.

Не беше нужно да язди дълго, за да стигне до стадото.

Животните бяха разпръснати на около километър и половина. „Изглеждат много повече от три хиляди и седемстотин глави“ — помисли си Айрис. Имаше петнадесет работници, включително надзирателя, готвача и момчето, което се грижеше за бичетата, но те едва ли бяха достатъчни за такова голямо стадо. Тя пресметна бързо наум и установи, че всеки от дванайсетте мъже трябваше да се грижи за триста крави.

Айрис не можеше да си представи, че един човек може да се грижи за повече от дванайсет животни. Почувства известно облекчение, когато видя, че Франк приближава към нея.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Аз възлагам всичките си надежди на тези крави, за да оцелея, а не знам нищо за тях. Трябва да се науча, а не мога да го направя, ако си стоя във фургона.

— Мисля, че ти докладвам всичко.

— Бих искала да знам повече. Както и да разбера всичко, което е необходимо за едно такова пътуване.

— Няма нищо за разбиране. Движим се на север и използваме максимално всички места за паша.

— И това ли е всичко?

— Да, това е. — Айрис бе сигурна, че има нещо повече, но Франк бързо добави: — А сега е по-добре да се върнеш във фургона. Тук не е място за жени. Можеш да се нараниш.

— Нима? — Девойката се огледа наоколо. Кравите и бичетата пасяха спокойно, небето бе чисто и времето бе необичайно топло за началото на април. Наоколо не се виждаха никакви следи от други хора, никакви колиби и Айрис никога досега не се бе чувствала по-самотна.

— Всичко може да се случи.

Младото момиче отпъди чувството си за самота.

— Защо сме толкова далеч от пътя? Зная, че трябва да използваме местата за паша, докато се придвижваме, но все пак защо сме толкова настрани от пътя?

— Трябваше да се отдалечим от пътя, за да намерим достатъчно трева — започна да обяснява надзирателят й. — Навярно оттук ще минат стотици стада преди края на лятото. Ние пасем стадото около два часа сутрин и два часа надвечер. През останалата част на деня ние се движим по пътя, за да успеем да изминем колкото се може по-дълго разстояние.

През останалата част на деня Айрис продължаваше да обсипва с въпроси надзирателя си. Ала когато се прибраха в лагера, той вече бе изгубил търпение, а главата й щеше да се пръсне от толкова много нова информация — толкова, че едва ли бе в състояние да си спомни и половината от нея. Ала за пръв път тя се чувстваше част от всичко, което я заобикаляше. Досега бе стояла настрани, както бе казал Монти, ала отсега нататък щеше да се учи и се надяваше да не е прекалено закъсняла.

Когато слезе от коня, цялото й тяло бе изтръпнало от прекараните часове на седлото и тя, накуцвайки, се отправи към фургона си. Бе сигурна, че работниците се подсмихват зад гърба й. Би дала всичко за една гореща вана, но трябваше да се задоволи с едно ведро гореща вода, което готвачът й даде.

Искаше да смени дрехите си, но нямаше нищо подходящо. Не искаше да мисли за пришките по ръцете си, за счупените нокти и разрошената от вятъра коса. Добре, че Монти не можеше да я види сега. Навярно нямаше да я познае.

Дори не смееше да помисли какво би казала майка й. Хелън Ричмонд смяташе, че една лейди трябва да си остане такава, дори и да живее в ранчо, и никога не се бе интересувала от работата в него.

Младото момиче си даде сметка, че сегашното й затруднено положение се дължи на факта, че Хелън не се бе съобразявала с работата в ранчото. Родителите й много често отсъстваха по цели месеци и това бе дало възможност на крадците да опустошават ранчото „Двойно Д“.

Айрис се безпокоеше, че голяма част от кравите бяха откраднати, без някой да разбере. Предполагаше, че е трудно да бъдат открити, но семейство Рандолф се бяха справили с това. Защо баща й не бе могъл?

Вероятно защото не се е интересувал от ранчото толкова, колкото Монти. Всички знаеха, че Монти от тъмно до тъмно не слиза от седлото. И никога не се уморява.

Айрис си припомни първата им среща. Баща й й бе разрешил да гледа пролетното събиране на говедата. През целия следобед Монти бе в центъра на вниманието на всички присъстващи: кипящ от енергия, избираше телетата от стадото, мяташе ласото с удивителна точност и ловко се навеждаше от седлото, за да дамгоса поредното животно. Сръчните му движения предизвикваха удивлението на каубоите.

Привечер Айрис вече бе влюбена в него. През цялата следваща година го следваше навсякъде. Монти мълчаливо приемаше присъствието й.

Майка й бе тази, която реши да я изпрати в пансиона в Сейнт Луис.

— Дъщеря ми няма да се омъжи за каубой — бе заявила Хелън, — дори и да е богаташ като Джеймс Мънро Рандолф.

Хелън бе решила да не позволява на дъщеря си да се среща със случайни хора, дори принуди своя съпруг да изгони сина си от ранчото. Тя се страхуваше, че незаконният син на съпруга й ще намали шансовете на Айрис да бъде приета в обществото.

Докато разтриваше натъртените си крака, Айрис си спомни как бе плакала по цели седмици, когато родителите й решиха да и изпратят в пансиона в Сейнт Луис. Тогава мислеше, че на света няма по-нещастна от нея.

Продължи да се чувства нещастна до деня, в който красивият деветнайсетгодишен син на директора на пансиона падна на колене и й се обясни в любов. Айрис откри, че на петнайсет години е трудно да вехнеш дълго по една изгубена любов, особено когато някой друг е паднал в краката ти.

Все още си спомняше вълнението от тайните срещи със сина на директора, преди той да замине за Принстън, на хиляда и шестстотин километра от Сейнт Луис.

Айрис се събуди. Като че ли земята се тресеше под нея. Сякаш всички крави на света препускаха с все сили покрай фургона й.

Животните бягаха!

Макар че не знаеше какво да прави, тя скочи от леглото и трескаво започна да се облича. След пет минути беше на седлото и препускаше след стадото, което изчезваше в нощния мрак.