Айрис

ГЛАВА ОСМА

За ужас на Айрис огромното стадо се насочи право към нея. Конят й препусна в галоп. Девойката си каза, че не трябва да изпада в паника. Все пак каубоите оцеляваха, когато подплашените животни хукваха да бягат. Само няколко дни по-рано собствените й работници също бяха оживели. Ала тази мисъл не я успокои, особено щом се обърна назад и видя морето от рога, което я заобикаляше.

„Ако Монти беше тук, щеше да знае какво да прави“.

Обаче Монти не беше тук. Той бе в лагера си, на километри оттук, и вероятно спеше. А дори и тропотът на копитата да го събуди, имаше твърде малък шанс да я открие. Ако успееше да се измъкне от тази каша, тя щеше да се справя и занапред с опасностите. Беше се вкопчила здраво за коня. Ако паднеше сред хилядите копита, нито Монти, нито който и да било щеше да я намери.

Постепенно паниката й намаля и Айрис осъзна, че ако излезе пред стадото, ще успее да свърне настрани и да се махне от пътя на животните.

Като се молеше да не падне, Айрис смушка коня си и го насочи наляво към едно биче, което бягаше точно пред нея. Конят й бе малко по-бърз от бичето и след няколко мига го изпревари, а след това надмина и две други. Ала когато приближи към бичето водач, тя с ужас видя, че пред нея се намира стадото на „Кръг седем“. Стадото й връхлиташе с всичка сила право срещу стадото на Монти, а тя беше най-отпред.

Монти бе възседнал Найтмеър още преди Хен да отметне одеялото си. Трябваше да пресрещне стадото на Айрис, докато не е стигнало до неговото. Ако не успееше, двете стада щяха да се смесят и щяха да изгубят няколко дни, за да ги разделят.

Докато профучаваше през лагера, Монти изкрещя няколко заповеди на хората си и пришпори Найтмеър. Конят бе преживял не едно бягство на говеда и знаеше какво да прави.

Когато приближи стадото, сърцето на младия мъж се сви. Някои от животните се бяха изправили и бяха обърнали глави в посоката, откъдето се носеше глухият тътен на петнайсет хиляди копита, препускащи в галоп по сухата земя. Монти извика на нощните пазачи да го последват и продължи напред. Имаше чувството, че е закъснял, но трябваше поне да направи опит да попречи на двете стада да се смесят.

Животните бяха много по-близо, отколкото бе очаквал. Когато стигна до предната ограда, зад която беше стадото му, животните на Айрис вече бяха приближили съвсем. Той застина от ужас, когато видя, че най-отпред не яздеше някой от каубоите.

Най-отпред яздеше Айрис Ричмонд и се опитваше да спаси живота си.

В този миг и животните на Монти се втурнаха побеснели, а Айрис се оказа приклещена сред шест хиляди препускащи крави.

Монти трябваше да стигне колкото може по-бързо до челото на стадото и да подгони водачите обратно. Ако успееше, те щяха да започнат да се въртят в кръг, докато се уморят и успокоят. Това беше единственият изход и досега винаги бе успявал да се справи.

Айрис щеше да бъде в безопасност, ако яздеше покрай стадото. Конят й бе силен, а и нейните хора сигурно щяха да й се притекат на помощ. Той бе длъжен да спасява собственото си стадо.

Ала Монти не можеше да я изостави. Щеше да обърне стадото дори и да се наложеше да язди до Остин, но на всяка цена трябваше да спаси Айрис.

Кравите бягаха мълчаливо. Забелязваше се само проблясъкът на рогата и се чуваше приглушеният тътен на копитата им.

От време на време Монти виждаше пламък от изстрелите, защото каубоите и от двете страни стреляха, за да не дадат възможност на животните да се разпръснат. Ала той се съмняваше, че изстрелите щяха да удържат стадата още дълго време.

Никога досега не бе виждал такъв огромен брой лудо препускащи говеда. Заби колената си в стремената на Найтмеър и го насочи към бягащите животни.

Найтмеър не се поколеба. Беше голям и силен, два пъти по-голям от обикновените коне, и Монти се молеше да успее да си пробие път през морето от говеда, за да стигне до Айрис.

Струваше му се, че минутите едвам се нижат, докато галопираше. Животните бягаха плътно едно до друго, тъй като изстрелите продължаваха. Монти би желал каубоите да не бяха се справили чак толкова успешно със задачата си: щеше да стигне по-лесно до Айрис, ако стадото се бе разпръснало.

Най-после младият мъж се добра до нея. Лицето й беше бяло като платно. Държеше се здраво с две ръце за седлото. Нейният кон бе твърде дребен и вече бе доста уморен от бясната езда.

— Хвани се за мен! — извика Монти, протегна се и обви ръка около кръста на девойката.

Тя продължи да стиска седлото. Монти разбираше, че е твърде уплашена, за да помръдне.

— Хайде! — отново извика той. — Конят ти всеки момент ще се строполи на земята.

Айрис беше вцепенена от ужас. Монти я хвана здраво с другата си ръка и я издърпа от седлото.

Това я изтръгна от вцепенението. Айрис незабавно изви тялото си, преметна единия си крак през седлото, хвана се с две ръце за Монти и се обви около него като бръшлян около каменна стена. За миг Монти реши, че и двамата ще паднат от коня: Айрис бе съборила поводите от ръцете му. Ала той не се безпокоеше за Найтмеър. Леко допря крака до него и конят взе да си пробива път между животните. Младият мъж напрегна цялата си сила, за да запази равновесие, докато настаняваше девойката на седлото.

Краката й бяха разкрачени, стоеше с лице към него и толкова силно се притискаше към гърдите му, че той едва дишаше. Изобщо не виждаше къде се намират, тъй като очите му бяха закрити от бухналата маса на червеникавата й коса.

— Дръпни си главата! — извика той. — Нищо не виждам…

Айрис се вкопчи още по-силно в него и бузата й се допря до неговата.

Най-после Монти успя да хване юздите и облегна главата й върху рамото си. Така можеше да вижда какво става около не. Трябваше да се измъкнат извън стадото. Конят на Айрис остана сред животните.

Необяснимо защо в този миг съзнанието на Монти бе заето повече с усещането на тялото на Айрис до своето, отколкото с опасността да бъдат стъпкани от уплашените животни. Знаеше чудесно какво може да се очаква от една крава, но никога не бе и яздил кон с жена, сгушена в скута му. Дори и Айрис да не му пречеше да вижда, едва ли би могъл да се съсредоточи напълно върху окръжаващата го действителност.

Той беше вече на двайсет и шест години и бе имал доста жени. Ала сега присъствието на Айрис му пречеше да се владее. По-лесно би овладял животните.

От движенията на препускащия кон телата им се триеха едно в друго. Почувства как неговото се стяга. Никога не бе смятал себе си за толкова чувствителен и лесно възбудим, но когато стигнаха до края на стадото и обърнаха коня към лагера на Монти, той се чувстваше неловко и му се щеше по-бързо да слезе от седлото.

— Вече можеш да ме пуснеш и да слезеш от коня — рече той. Гласът му бе прегракнал от напрежение. — Опасността премина.

Но тя продължаваше да се притиска към гърдите му.

Тялото му продължаваше да бъде напрегнато. Натискът на гърдите й до неговите, уханието на косата й, усещането на тялото й, прилепено до неговото — всичко това можеше да го накара всеки момент да се забрави.

Когато най-после приближиха лагера, Монти спря коня близо до огъня и се плъзна заедно с нея от седлото.

— Вече всичко е наред — каза той и се опита да свали ръцете й от себе си. Ала тя не го пускаше и някак естествено Монти също обви ръце около нея. Тя наистина се нуждаеше от утеха. Останалите мъже бяха последвали стадото, което бе изчезнало в нощта.

Монти нямаше голям опит в спасяването на жени. Никой не го бе държал така здраво, както Айрис. Като че ли целият й живот зависеше от него. Никога не бе утешавал жена, която бе толкова разстроена, че не можеше да спре да трепери и чиито ръце така силно се бяха вкопчили във врата му.

Би трябвало това да му бъде неприятно, ала не беше. Не биваше да бъде толкова нервен и неспокоен, но не успя да се овладее. Не знаеше какво да прави, а Роуз я нямаше наблизо, за да я попита. Всъщност наоколо нямаше никого и това бе още по-опасно. Ако сега се появеше някой от неговите каубой, без да знае какво се е случило, Монти щеше да изпадне в доста неудобно положение.

Жените обикновено не предприемаха такива пътувания, но не защото се страхуваха от каубоите. Един каубой щеше да пожертва живота си, за да защити някоя жена, изпаднала в беда, и точно това притесняваше Монти. Не искаше никой да го види, преди да може да обясни, че бе защитил Айрис само от кравите.

Той се опита да се освободи от ръцете й, но те сякаш бяха като от желязо. Не повтори опита си. Беше му приятно да ги усеща на врата си. А и тялото му, изглежда, бе доволно от това положение и не искаше Айрис да се помръдва.

— Студено ли ти е? — попита той.

Младото момиче кимна.

— Трепериш като лист. Хайде да отидем до огъня. Ще ти дам да пийнеш горещо кафе.

Той продължи да я прегръща с едната си ръка и двамата се отправиха към огъня. Успя с мъка да разтвори вкочанените й пръсти и внимателно й помогна да седне на един дънер, оставен близо до огъня. Донесе одеялото си и го метна около раменете й. След това наля една чаша кафе и й я подаде. Ръцете й трепереха и тя разля половината.

— Дай аз да ти държа чашата — каза Монти.

Монти държеше чашата, докато тя я поднасяше към устните си. Младото момиче подскочи, когато горещата течност я опари, но кафето й подейства добре. След няколко глътки треперенето й почти бе спряло.

— По-добре ли си сега? — Вече бе успял да се овладее и отстъпи крачка назад.

Айрис кимна в знак на съгласие.

— Постой тук.

— Къде отиваш?

— Трябва да се върна при стадото.

— Не ме оставяй — прошепна тя и ръцете й се разтрепериха отново, дори още по-силно от преди.

— Вече си добре. Не трябва да се безпокоиш за нищо.

— Тук няма никой.

Чак сега Монти разбра, че Зак и Тейлър сигурно също са при стадото.

— Трябва да отида — каза той. — Аз отговарям за това стадо.

Обаче не помръдна. Длъжен бе да остави Айрис, дори и да изглеждаше толкова тъжна и нещастна. Девойката се опита да изглежда смела и това го трогна. Ала ако останеше при нея, той щеше да загуби позициите си на водач. Бе чакал толкова години, за да докаже, че е способен да управлява ранчо.

Не знаеше какво да направи. Внезапно бе измъкнат от затруднението. Чу се тропот на копита. След миг се показа Зак и Тейлър, които яздеха отпред, а след тях се виждаха и конете, които тя беше подгонила със себе си, когато животните побягнаха.

— Погрижи се за Айрис! — извика Монти на Зак, докато той и Тейлър опъваха въжето да заградят конете. — Ще се върна колкото се може по-бързо.

— Какво правиш тук? — попита Зак, след като Монти изчезна.

— И какво прави Монти с теб? — Той беше само на шестнайсет години, но Айрис разбра, че вече си бе съставил мнение за нея, и то не бе много ласкателно.

— Исках да спра бягството — обясни тя и махна с ръка в посоката, където бе изчезнало стадото. — Конят ми сигурно още е някъде там.

— Сигурна ли, че няма нищо друго? — попита подозрително Зак.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислех си, че едва ли ще доживея да видя Монти да се интересува от някаква си жена повече, отколкото от кравите.

— Навярно и ти, ако видиш, че някоя жена е в опасност, също ще…

— Аз щях — увери я момчето, — особено ако е хубава като теб. Но Монти…

— На Монти едва ли ще му хареса да дрънкаш празни приказки с всекиго, когото срещнеш — предупреди го брат му. Той отиде при фургона с провизиите и извади кутия с кафе на зърна.

— Айрис не е всеки — протестира Зак.

— Тя не е от семейството — отвърна Тейлър, докато сипваше три лъжици кафе във мелничката за кафе.

Тези думи я накараха да се почувства самотна както никога досега. Не, тя не беше от семейството. Ала тези момчета бяха тук и свещени връзки ги отделяха от нея. За тях тя беше чужденка.

Тейлър изсипа смляното кафе в кафеника и наля вода от варела.

— По-добре оседлай няколко коня. Останалите скоро ще се върнат, за да пият кафе и да сменят конете си. И не е зле да провериш въжетата. По-добре направи нещо, отколкото да бърбориш непрекъснато.

— Знам си работата — намуси се Зак и се отправи към конете. Тейлър сложи кафеника на огъня.

— Прясното кафе ще е готово след няколко минути. — Той отново се отправи към фургона с храната.

— Знам колко е важно стадото за Монти — каза Айрис, когато Тейлър се върна. — Ала моето стадо е също толкова важно за мен.

Тейлър мълчеше.

— Монти искаше да ми намери някой опитен водач, но аз не го послушах.

— Трябвало е да го направиш — спокойно отбеляза Тейлър. — Монти си има достатъчно грижи и без тревогите по теб.

— Той няма защо да се тревожи за мен — раздразнено отвърна девойката.

— Ти си жена, а мъжете винаги се тревожат за жените, дори и да не ги харесват.

Думите му й подействаха като удар с камшик. Тя си мислеше, че Монти я харесва и това не подлежи на съмнение. Всичко говореше, че е така. Но думите на момчето я накараха да се замисли дали наистина е била права. Бе свикнала да й се възхищават, но откъде можеше да бъде сигурна, че и Монти изпитва същите чувства към нея? Макар че той бе останал безразличен към нейните ласкателства, тя все пак бе убедена, че я харесва.

Но какви бяха сега чувствата му към нея? Дали все още я възприемаше като малко момиченце, което го следва навсякъде по петите? Или гледаше на нея като на дъщерята на прочутата Хелън Ричмонд? Или пък я смяташе за млада кокетка, която изпитва влиянието си върху него? Може би бе от всичко по малко, ала тя не можеш да бъде сигурна какъв точно е отговорът.

Дали Монти наистина я харесваше, или просто проявяваше джентълменско отношение към жена, изпаднала в беда?

Айрис бе объркана и не знаеше какво да мисли.

Едва сега разбра, че до този момент винаги си е представяла как успява да стигне до Уайоминг, щом Монти се грижи за нея.

А нима имаше значение дали ще го направи само от рицарски подбуди или поради нещо друго?

В момента за нея бе важно да си изясни какво точно чувстваше към Монти. Това, което чувстваше наистина! Какво можеше да изпитва към мъж, който се грижеше за нея по време на трудно пътуване през една дива страна? А какво можеше да му предложи тя в замяна? А какво очакваше той от нея?

Въпросите се блъскаха в главата й и я караха да се чувства все по-объркана. Тя беше предприела това пътуване с надеждата, че Монти ще бъде близо до нея. Досега не бе мислила какво ще се случи, когато стигнат до Уайоминг. Предполагаше, че ще се разделят и всеки ще поеме по собствения си път.

Сега вече разбираше, че това бе невъзможно. Поне не за нея.

Надяваше се да бъде невъзможно и за Монти.

Айрис го видя да се задава с разрошена от вятъра коса, но по нищо не личеше, че е прекарал почти двайсет и четири часа на седлото. Самият факт, че го вижда, й бе достатъчен да се почувства жизнерадостна и готова да посрещне всичко. Може би звучеше глупаво, но само мисълта; че той е наблизо, я караше да се чувства спокойна.

Сякаш нищо не се бе променило и тя отново беше онова петнайсетгодишно момиче, което мислеше, че слънцето изгрява и залязва, щом Монти се появи. Сега беше по-голяма и трябваше да знае много повече, но се чувстваше по същия начин. Трябваше да се засрами от тези чувства, но изобщо не се срамуваше. Усещаше само спокойствие и увереност.

— Къде е Айрис? — извика Монти още преди да спре коня си.

— Някъде тук — каза Зак и кимна към огъня. — Защо се върна? Имаш нужда от друг кон ли?

— Не веднага — отвърна Монти, като разхлаби ремъка на стремето. — Трябва да поговоря с Айрис. Тя добре ли е?

— Защо пък да не е добре? Е, Тейлър непрекъснато й мърмори, като че ли е загорил някое от яденетата си, но все пак постоя с нея.

— Тя спи ли?

Не. Тя подскача всеки път, когато някой се зададе. Можеш и сам да видиш. — Зак намигна към брат си. — Струва ми се, че те чака.

— По-добре да не дрънкаш много-много — рече Монти и смъкна седлото от коня си. — Това няма да се отрази добре на репутацията й.

— Ако я беше грижа за репутацията й, по-добре да си беше останала вкъщи — промърмори Зак.

— Така е — каза Монти, — но вече е твърде късно. — Той метна едно одеяло върху коня и се отправи към огъня, докато Зак поведе Найтмеър към оградата. Монти стовари седлото си до Айрис.

— Успя ли да събереш стадото? — попита тя.

— По-голямата част. Някои животни са се отдалечили доста, ала все още ги търсим.

— Някой пострадал ли е?

— Не.

Появи се Тейлър, който прекъсна разговора им, за да подаде чаша кафе на брат си. След това се върна към фургона с провизиите, където стоеше Зак и наблюдаваше момичето и брат си.

— Казах ти, че той се върна заради нея — прошепна Зак, без да изпуска от очи Монти и Айрис. — Хен сигурно ще припадне от изненада.

— Тогава мисля, че е по-добре да не казваш нищо, ако не искаш да пострадаш — полугласно каза Тейлър.

Зак се ухили:

— Няма да кажа нито дума.

— Така ще е най-разумно.

— Каква бе причината за бягството на животните? — попита Монти с чашата горещо кафе в ръка.

— Не знам — отвърна тя. — Те си спяха спокойно, а в следващия миг хукнаха точно срещу мен.

— А защо си излязла от фургона си толкова късно? Да не си помолила Франк сама да се включиш в нощната стража?

Айрис не очакваше, че Монти ще започне да започне да я упреква точно сега. Ако зависеше от нея, вече не би напускала фургона си.

— Не можах да заспя — реши да не му казва цялата истина. — Ставаше нещо нередно и аз исках да разбера какво е то.

Зад фургона за провизии Зак продължаваше да шепне:

— Чудя се защо тя не си е в леглото. Обзалагам се, че е решила да се промъкне дотук, за да се срещне с Монти. Така мисля.

— Ако мислиш по-малко, ще живееш повече — прошепна му в отговор Тейлър.

— Трябваше да поговориш с надзирателя си. Нали затова му плащаш — каза Монти на Айрис.

— А какво ще кажеш, ако аз мисля, че и той е замесен с крадците? — Айрис не възнамеряваше да му разкрива подозренията си. И може би нямаше да го стори, ако не бе толкова уплашена. Въпреки това почувства, че сякаш цяла планина се смъква от гърба й. Вече бе споделила тревогите си с него и не беше самотна.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм сигурна. Спомняш ли си онзи мъж, за когото ми каза, че се е опитвал да краде от стадото ми?

Монти кимна.

— Видях го да говори с Бил Ловел няколко дни преди да потеглим. Когато най-сетне си спомних кога съм го виждала, реших да кажа на Франк, но в същия момент го видях да разговаря с Бил. Не изглеждаше Франк да му се кара, по-скоро говореха тайно за нещо важно. После, след като Франк се опита да ме убеди да не уволнявам онова момче, което ти изгони…

— Имаш предвид Краудер?

Айрис кимна:

— Изпитах недоверие към Франк.

— Тогава го уволни! — рязко рече Монти.

— Типично мъжка реакция — гневно каза Айрис. — Според теб това е единственият начин, по който ще се решат всички проблеми. Той може и да не е виновен. А ако е така, кой ще го замести?

— Вече ти казах…

— Ако още веднъж ми споменеш, че е трябвало да си остана вкъщи, ще те ударя!

— Е, май ще трябва да го направиш.

Изминалата нощ я бе изтощила до краен предел: не можеше да се контролира повече. Изправи се на колене и го удари с все сила в стомаха.