Айрис

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

— Айрис? — попита Карлос, когато сестра му пристъпи към светлината. — Какво правиш тук?

— Пътувам за Уайоминг. Банката взе ранчото.

— Имам предвид какво правиш тук с него? — каза Карлос и посочи към Монти и усамотения лагер.

Наистина, какво правеше тя? Какво щеше да се случи, ако Карлос не ги бе прекъснал? Айрис се надяваше, че тъмнината ще скрие избилата по бузите й червенина. Беше благодарна, че никой не можеше да надникне в мислите й.

— Ние тръгнахме по следите на моите крави, които се изгубиха — отвърна девойката, като се опитваше да се държи така, сякаш нищо не се бе случило. Не искаше Монти да знае колко близко бе до решението да му се отдаде. — Монти смята, че крадците са отмъкнали животните. Той току-що се канеше да тръгне да търси лагера им.

— Може да си спести този труд! — Карлос се обърна към Монти: — Те са от другата страна на хълма, а единственият лагер, който ще откриете там, е моят.

Айрис почувства облекчение, че нямаше да бъде сама с Монти. Трябваше й време, за да обмисли странната промяна на чувствата си към него.

— Колко говеда намери? — попита Монти.

— Около двеста. Открих ги да пасат на няколко километра оттук на запад. Разпознах знака за дамгосване на баща ми.

— Измина доста време, откакто не сме си виждали, Карлос — рече Монти и го изгледа. — Променил си се.

— А ти не си — отвърна Карлос.

— Вие познавате ли се? — намеси се Айрис, като погледът й се местеше от единия мъж към другия.

— Спомням си го — отвърна Монти. — Но не остана много дълго наоколо, така че никой не го опозна по-отблизо.

Карлос се почувства неловко.

— Това бе по вина на мама — каза Айрис. — Тя не искаше той да остава да живее в ранчото.

— За пръв път Хелън да прояви здрав разум.

— Не, не е вярно! — противопостави се Айрис. — Когато пораснах, исках да имам по-голям брат.

— Жалко, че не съм го знаел — отвърна Монти. — Щях да ти отстъпя един от моите братя.

— Какво правиш тук? — обърна се Айрис към брат си.

— Чух, че си се отправила към Уайоминг, и реших да те намеря и да ти предложа помощта си. Мога да поостана за известно време.

— Искаш да кажеш, че смяташ да се наемеш на работа — промърмори Монти.

— Та той е мой брат! — избухна Айрис — Може да дойде с мек, ако иска.

Тя винаги бе изпитвала съчувствие към Карлос, поради неудобното му положение, макар че той бе единайсет години по-голям от нея и тя не го познаваше много добре. Никога не я бе притеснявал фактът, че той е незаконороден — майка му, която беше наполовина мексиканка, бе починала, когато той бил малко момче — но сигурно това бе притеснявало Хелън.

Когато Айрис навърши четиринайсет години, Хелън застави съпруга си да прекъсне всякакви връзки с Карлос. Ала момичето никога не го забрави. Той беше син на Робърт Ричмонд, така както тя беше негова дъщеря, и й се струваше несправедливо, че му бе забранено да има дом и да поддържа връзки със семейството си само защото техният баща не се бе оженил за майка му.

Ала радостта на Айрис от идването му не бе причинена само от желанието между тях да се възстанови връзката от детството. След смъртта на родителите си тя се чувстваше неизказано самотна и се вкопчи във възможността да има близък човек до себе си. И макар че с годините връзката между тях почти се бе прекъснала, тя вече не се чувстваше толкова самотна. Той беше неин брат. Имаше някой, с когото бе свързана. Знаеше, че Монти може да направи за нея много повече, отколкото Карлос, но Айрис усещаше, че чувствата й към двамата мъже са съвсем различни.

— Кой пътува с теб? — попита Монти.

— Моят партньор Джо Риърдън — отвърна Карлос. — Той е отличен работник. Всеки би бил щастлив да го наеме на работа.

— Сигурна съм, че е така — каза младото момиче. Надяваше се приятелят на брат й наистина да е такъв, какъвто Карлос го описа.

— Ако послушаш съвета ми, най-добре е да ги оставиш да си продължат пътуването самостоятелно — обърна се Монти към Айрис.

— Аз загубих двама от хората си. Карлос и приятелят му могат да ги заместят.

— Поговори с Франк — каза Монти на Карлос. — Аз нямам нищо общо с нейните работници.

С тези думи той се обърна и напусна лагера. Девойката се спусна след него. Той прескочи потока, а тя го прегази след него.

— Аз ти дадох правото да управляваш моето стадо — извика тя. — Не съм променила решението си. Франк ще получава заповеди само от теб.

Монти излезе от горичката и се насочи към коня си. Айрис се спусна след него. Краката я боляха, но тя трябваше да го спре. Не биваше да го оставя да си замине.

— Не можеш в един миг да казваш, че си ми дала правото да управлявам стадото ти, а в следващия да наемаш двама души против желанието ми — извика Монти през рамо. — Управлението не е нещо, което можеш да даваш и да отнемаш, когато ти скимне.

— Но Карлос е мой брат. Не мога да се откажа от него!

Младият мъж спря и толкова рязко се обърна, че Айрис едва не връхлетя върху него.

— Тогава няма защо да наемаш този Риърдън. Какво ще стане, ако утре Карлос си доведе и друг приятел? И него ли смяташ да наемеш?

— Съжалявам. — Айрис се отдръпна от Монти, сякаш се бе опарила. — Толкова се зарадвах, когато видях Карлос! Ти не можеш да разбереш — имаш толкова много братя — какво означава да си сам. Аз нямам никого другиго, освен Карлос.

— Вероятно родителите ти са имали роднини.

— Може би, но аз никога не съм се срещала с никого от тях.

Монти стоеше неподвижно. Гледаше втренчено Айрис, а челюстите му бяха толкова силно стиснати, че мускулите на шията му се бяха издули.

— Обещавам ти, че повече няма да постъпвам така. Ще се съветвам за всичко с теб. Моля те, не си отивай!

Младият мъж чувстваше, че е готов да се предаде, и се мразеше заради това. Бе подготвял много дълго това пътуване. Бе проучил какво е състоянието на тревата, за да подбере най-подходящата големина на стадото. Бе разговарял с десетки водачи, за да намери най-добрия път, оптималния брой на работниците, които трябваше да вземе, и необходимия брой коне. Внимателно бе огледал всеки детайл: къде е най-удобно да се пресичат реките, къде има достатъчно вода, подходяща за пиене. Бе направил всичко това, защото на всяка цена трябваше да успее.

След това бе разбрал, че Айрис се движи пред него, и бе започнал да взема едно след друго решения, които противоречаха на преценките му и на неговите инстинкти, решения, които излагаха на опасност успеха на начинанието му. Дори Хен и Соления започнаха да мърморят.

Сега се канеше да направи още една грешка. Той нямаше нищо против Карлос, но не желаеше да работи с него. Карлос беше непостоянен, мързелив и слабохарактерен. Беше прекарал по-голямата част от последните пет години далеч от Тексас, като се бе захващал с каквото му попадне. Може би се е уморил от скитането и искаше да се установи някъде, но Монти нямаше никакво намерение да го носи на гърба си и да проявява милосърдие.

Ала един поглед към Айрис му бе достатъчен да разбере, че лицето й грее от щастие, сякаш бе намерила отдавна загубен приятел. Ако очите можеха да молят, нейните щяха да започнат да го правят всеки миг. Дори и на слабата лунна светлина те блестяха, изпълнени със сълзи. Не можеше да й откаже, както не можеше да го прави и преди пет години.

Монти никога не се бе замислял колко самотна се чувстваше тя — умът му бе зает с прекалено много ежедневни грижи, за да се тревожи за подобни неща — но сигурно бе ужасно да се чувстваш самотен. Често бе желал да няма толкова много братя, които винаги си пъхат носа където не им е работа, но знаеше, че винаги може да разчита на тяхната подкрепа.

А Айрис си нямаше никого, освен Карлос.

— Добре — съгласи се Монти, като се опитваше да отпъди чувството за приближаваща беда, — но когато стигнем до реката, ще разделим стадата и всеки ще поеме по своя път.

— Не е нужно да си толкова нетърпелив да се отървеш от мен.

— Откакто идвах в лагера ти, добитъкът на два пъти бе подплашен и един път се опитаха да окрадат стадото. Подозираш, че твоят надзирател и половината от работниците ти са мошеници, а наемаш двама мъже, които срещаш по пътя си. А ние дори още не сме напуснали Тексас.

— Мислиш, че съм глупачка, нали?

Наистина мислеше така, но не можеше да й го каже.

— Виж какво, това няма нищо общо с теб. Моята работа е да се грижа за стадото, нищо друго. Не мога да ти го обясня, но това е най-важното нещо, което съм правил някога. Вече изгубих два дни, а ще изгубя още толкова, за да разделим стадата.

— С други думи, аз ти причинявам твърде много неприятности.

Монти я погледна. Искаше му се да не й бе казвал всичко това. Накрая заговори:

— Това стадо принадлежи на семейството ми и не бива да мисля за нищо друго, колкото и да ми се иска.

— Така че ти трябва да успееш и това е най-важното за теб, нали?

— Да — съгласи се неохотно той.

— Защо?

— И да ти кажа, няма да го разбереш.

— Опитай!

За секунда той се изкуши да й разкаже всичко. Щеше му се да я накара да го разбере: не искаше тя да го смята за студен и безчувствен. Ала едва ли имаше смисъл. Пък и след няколко дий те щяха да се разделят и може би никога повече нямаше да и види.

— За го схванеш, трябва да ти разкажа за Джордж и цялото ни семейство.

— Ще се опитам да те разбера.

— И аз се опитвам да разбера защо ти реши да наемеш Карлос, но това не променя нещата. Виж сега, аз трябва веднага да потърся заблудените животни и да проверя що за човек е Риърдън. Ще се върна след половин час. Надявам се, че дотогава ще си в безопасност.

Това беше наистина смешно: тя бе в по-голяма безопасност с Карлос, отколкото с него.

Младата жена бе озадачена. Никога не бе подозирала, че успехът е токова важен за Монти. Винаги си бе мислила, че той по принцип успява във всичко. Всички останали — също. Изглежда имаше някаква причина, нещо дълбоко скрито в него, което го бе принудило да напусне Тексас и семейството си — нещо много силно, нещо, което го караше да настръхва срещу всекиго и всичко, които биха се изпречили на пътя му.

Винаги бе мислила за Монти като за висок, красив, весел мъж, уверен в богатството и успеха си. А сега за един миг пред нея се бе открил един съвсем различен човек, който все още не бе постигнал желания успех.

— Струва ми се, че там са всички липсващи крави — каза Монти, когато се върна. — Първата ни работа утре сутринта ще бъде да ги приберем обратно.

Айрис и Карлос седяха близо до огъня. Девойката се опитваше да събуди отново чувството за роднинска близост между тях. Не бе постигнала кой знае какво, но бе сигурна, че скоро ще успее. Чувстваше се малко странно, но знаеше, че ще бъде чудесно, ако брат й е край нея.

Карлос бе направил още кафе. Айрис подаде на Монти една димяща чаша.

— Срещна ли се с мистър Риърдън? — попита тя.

— Да. Твоят приятел не ми хареса — обърна се Монти към Карлос. — Нямам му доверие.

— Няма нищо нередно с Джо! — избухна Карлос. Искаше да защити партньора си.

— Зависи как гледаш на нещата. От моя гледна точка той ще ни създаде само неприятности. По-добре е да отидеш при него, преди да е решил да задържи тези двеста говеда за себе си.

За миг изглеждаше, че Карлос ще се нахвърли отгоре му, но Монти видя, че Айрис му отправи предупредителен поглед.

— А защо всички не отидем в моя лагер? — предложи Карлос. — Там разположението е по-добро. Пък и ще бъде по-лесно, когато трима души наблюдават стадото.

— Четирима — рече Монти. — Ти забрави Айрис.

— Аз не знам как… — започна девойката.

— По-добре да побързаме. — Монти сурово погледна към Карлос. — Вече казах на Риърдън, че ще отидем при него веднага щом съберем багажа си.

Не, Айрис не можеше да го разбере. Беше сигурна, че ще откаже на Карлос да се местят в лагера му и няма да позволи на него и на приятеля му да прекарат нощта с тях. А сега Монти опаковаше багажа си, без да протестира.

Когато пристигнаха в лагера на Карлос, Айрис се запита дали Монти не се бе съгласил с преместването само и само за да държи Риърдън под око. Очевидно бе, че двамата мъже не се понасят.

Монти стовари седлото и завивката си на земята.

— Айрис ще остане на пост първа. Така няма да си прекъсва съня. След нея ставам аз, после Карлос. Риърдън ще дежури последен.

— Не мисля, че Айрис трябва да стои на пост — каза Карлос.

— Тук аз съм този, който издава заповедите, и казвам, че тя трябва да дежури.

— И кой си ти, по дяволите, че да ми заповядваш?

— Аз съм този, който носи отговорност за това пътуване — процеди Монти и се приближи към Карлос. — Отговарям за стадото на Айрис и за моето. Ако ще работиш за нея, ще трябва да изпълняваш това, което аз ти заповядам. Щом това не ти харесва, няма да съжалявам, като ти видя гърба.

— Истина ли е? — обърна се Карлос към сестра си.

— Да. — Искаше й се да му обясни, но реши, че сега не е най-подходящият момент.

Карлос премести погледа си от Айрис към Монти и след отново погледна девойката:

— Цялата тази работа ми се струва доста странна.

— Сигурен съм, че Айрис ще ти обясни всичко утре сутринта рече Монти. — А междувременно ти предлагам да поспиш. Искам хората ми да са отпочинали и свежи за работа.

Монти разстла завивката си на земята, а малко по-нататък постави седлото си.

— Къде ще спи Айрис? — попита Карлос.

— Тук — отвърна Монти и посочи към завивката.

— Но това е твоята завивка.

— Знам, но имаме само тази.

— А ти къде ще спиш?

— Тук — Монти отново посочи към завивката.

Карлос изглеждаше вбесен и като че ли всеки момент щеше да избухне. Монти се държеше невъзмутимо и навярно бе казал всичко това нарочно, за да накара Карлос да се ядоса и да се махне. И ако наистина беше така, Айрис бе готова сериозно да му се ядоса. Все пак Карлос й беше брат и беше напълно естествено да се погрижи за нейната репутация.

— Аз ще спя, докато сестра ти стои на пост. Тя ще спи, докато аз съм на пост.

— А след това?

— Ще спя на седлото си.

Карлос отвърза своята завивка и я разстла от другата страна на огъня.

— Тя може да използва тази — каза той. — Аз имам друго одеяло. — Той развърза одеялото и го постла на земята до завивката.

Монти го изгледа втренчено за миг и след това премести завивката си до тази на Карлос. Сега Айрис имаше от двете си страни по един пазач и всеки от тях се отнасяше с подозрение към другия, без дори да се опитва да прикрива недоверието си.

Младото момиче почувства как в гърлото му се надига смях. Тези двамата се бяха наежили и бяха готови да я защитават, сякаш тя е малко дете и не може да се грижи за себе си. Но се зарадва, когато видя, че Монти се държи като ревнив любовник. Не, той не й беше любовник, но пък беше ясно, че ревнува от Карлос, а засега това й стигаше.

— Струва ми се, че вече всичко е наред — каза Айрис и застана между двамата мъже. — А сега по-добре ми покажете какво трябва да правя, докато стоя на пост. След това можете да си лягате.

— Аз ще ти покажа — предложи Карлос.

— Не, аз съм старшият тук. Аз ще й покажа! — заяви Монти с глас, нетърпящ възражение. — А ти утре можеш да я научиш как да язди със стадото. Франк не го е сторил.

Айрис успя някак да сдържи възмутения отговор, който напираше на върха на езика й, макар че досега не се бе чувствала толкова вбесена. Беше сигурна, че ако си отвори устата, ще каже нещо не на място и ще заприлича на глупава жена, която непрекъснато се оплаква.

Тя наистина бе невежа по отношение на много неща. Трябваше да го приеме, въпреки че едва се сдържаше да не каже нещо язвително. Но щеше да се научи. А когато това станеше. „Е, добре, Монти Рандолф — помисли си тя, — ще видиш на какво съм способна.“

— Защо, по дяволите, си наел тези двамата, Монти? — възмутено попита Хен на следващата вечер, когато Монти и другите се завърнаха в лагера. Още щом бе видял Риърдън, той мигновено настръхна. Соления също не изглеждаше очарован. — Не ме е яд толкова за Карлос, но другият ще ни създаде неприятности.

Тримата се бяха изкачили с конете си на върха на хълма, откъдето наблюдаваха по-голямата част от стадото. Рядко можеха да се видят на едно място събрани около шест хиляди дългороги говеда. Монти проследи с поглед как Айрис представя Карлос и Джо на Франк. Изглежда, че нейният надзирател също както Хен и Соления не беше очарован от двамата новодошли.

— В такъв случай за него ще бъде най-добре да отиде да създава неприятности някъде другаде — каза Соления. — Ние с момчетата не обичаме неприятностите.

— Аз също не ги обичам — съгласи се Монти.

Той вярваше на преценката на брат си. Хен имаше вродената дарба винаги да подушва неприятностите. Сега на Монти му се искаше да беше отстоял мнението си против наемането на Риърдън, ала не знаеше как би могъл да го направи. Айрис изглеждаше толкова щастлива от срещата си с Карлос, а Монти знаеше, че Карлос нямаше да остане без Риърдън.

— Сега най-после ще можем да разделим стадата — заяви Хен. — Не ми харесва, когато Франк се мотае наоколо.

Монти очакваше, че брат му ще реагира така, и бе подготвен.

— Мисля, че можем още известно време да оставим стадата заедно. — Хен и Соления се втренчиха в него. — Не бих искал да оставям Айрис сама с тази компания — обясни той. — Франк замисля нещо. Пък и не вярвам, че Карлос ще се сдържи да не направи опит да й измъкне всичко, което притежава. Той каза, че нарочно я е последвал. Не смятам, че това е само проява на братска любов.

— Остави я сама да се оправя — каза Хен.

— Не мога. Кой знае какво може да й се случи.

— Ако не е искала да й се случва нищо, трябвало е да си остане вкъщи.

— Така е, но вече е твърде късно да се говори за това.

— Можеше да отседне в някой хотел и да чака там, докато стадото й пристигне.

— Тя не желае да постъпи така.

— Зарежи я тогава! — отсече Хен. — Ние не й дължим нищо.

— И на мен не ми харесва положението — намеси се Соления, — но мисля, че Монти е прав. Не можем да я оставим сама, когато наистина има опасност да й се случи нещо лошо.

Хен изгледа брат си и Соления:

— И двамата сте се размекнали. Трябва да ми повярвате: тази жена няма да ни донесе нищо друго, освен неприятности, а присъствието на нейния брат само влошава нещата.

— Ще му мине — каза Соления, когато Хен препусна с коня си напред. — Винаги му минава.

— Не се тревожа за Хен — отвърна Монти. — Той много бързо избухва, но не това е страшното. Страшното е, че той наистина е прав. Ще берем ядове. И точно това наистина ме безпокои.

През целия следващ ден Монти не можа да остане насаме с Айрис. Това не беше толкова странно, тъй като трябваше да се грижи за около шест хиляди говеда и за трийсет каубоя, на голяма част от които не се доверяваше. Прекара целия ден в разпределяне на работата между неговите хора и тези на Айрис. С такова голямо стадо той постоянно трябваше да следи дали има достатъчно трева и вода за животните.

Все пак през целия ден не изпускаше Айрис от погледа си. Разбира се, Карлос стоеше неотлъчно край нея, но Монти не му вярваше. Наистина Карлос доста си бе изпатил от Хелън — както и всички, които я познаваха — ала все пак бе имал много възможности, за да се погрижи по-добре за благополучието си. Вместо това той бе предпочел да се шляе из страната, от време на време се бе залавял за някаква работа, но не бе постигнал нищо, и винаги се бе оправдавал само с лошия си късмет.

Монти знаеше, че Айрис едва ли ще му повярва, ако той й каже всичко това. Не можеше да си обясни защо тя бе посрещнала Карлос, сякаш той е някакъв ангел спасител. Навярно си въобразяваше, че брат й е дошъл при нея само от кавалерски подбуди.

Казваше си, че отношението на Айрис може би се дължи на кръвната връзка и това я прави сляпа за грешките на Карлос, ала това не можеше да обясни радостта, с която тя бе посрещнала този брат, когото почти не познаваше. Явно, радостта беше следствие от сегашното й положение. Монти отново си припомни, че Айрис е обвързана с един мъж, на когото не вярва — нейния надзирател — и с друг, който бе направил всичко възможно, за да я убеди, че не я харесва — самият той. Какво по-естествено от това Айрис да протегне с радост ръка на член от семейството си?

Разбираше нейните чувства, но това не му попречи да изпита гняв, когато се върна в лагера и видя Айрис и Карлос, които бяха допрели глави и си говореха. Вбеси се, дори му се прииска да ритне Карлос.

— По-добре да си лягате вече — промърмори той, докато си наливаше чаша кафе.

— Ние достатъчно си починахме — отвърна девойката, макар да изглеждаше доста уморена.

— Все пак е добре да поспите. Целия ден сте били на конете, а и утре няма да е по-различно.

— Смяташ, че няма да мога да се справя, така ли?

В гласа й звучеше предизвикателство, но неговият отговор прозвуча изненадващо спокойно:

— Сигурен съм, че ще можеш. Просто смятам, че не си свикнала с този начин на живот. А сега не бих желал да притеснявам брат ти, но мисля, че е време да поеме поста си. — Той посочи към звездите. — Според мен дори вече си закъснял.

Карлос скочи:

— Не мога да си позволя да закъснявам. Това ще направи лошо впечатление на шефа — рече той, като се постара гласът му да прозвучи небрежно.

— Аз съм шефът — каза Айрис. Това, което каза, изненада нея самата повече, отколкото двамата мъже. — Можеш да не работиш, ако аз ти позволя.

Монти почувства как гневът му нараства, но успя да се въздържи:

— При такова пътуване всички са длъжни да работят. Няма място за шикалкавене. А от мен и братята ми се очаква да работим най-много. Защото всичко, което работниците могат да загубят, са няколкостотин долара, а ние ще загубим хиляди.

Не искаше да я укорява, нито да я притеснява. Тези думи се изплъзнаха от устата му заради предпочитанието, което тя проявяваше към Карлос. Ако Айрис наистина искаше да има собствено ранчо и да успее в живота, трябваше да научи, че в работата не бива да се ръководи от чувства. Никога нямаше да постигне успех, ако личните й предпочитания оказват влияние върху решенията й.

Дали пък беше само желанието да й даде добър съвет? А защо тогава го ядосваше толкова много фактът, че тя безрезервно приема Карлос? Може би ревнуваше? Монти не беше сигурен, че ревнува, но навярно поведението му беше като на ревнив мъж.

— Смятам да работя наравно с останалите — натърти Карлос.

— Нямах предвид точно това — рече Монти, когато Карлос се отдалечи. Не му хареса начинът, по който Айрис го погледна. Изглеждаше ядосана и засегната. — Просто се опитвах да кажа на Карлос, че всеки трябва да поеме своя дял от работата.

— Карлос работи за мен. Аз трябва да му нареждам какво да прави и какво — не.

— След като стадата ни пътуват заедно, това е мое задължение — отвърна младият мъж. Беше разгневен, че Айрис се опитна да защитава Карлос, този мързеливец и безделник. Видя как Айрис се старае да обуздае гнева си, и се постара да направи същото. Нямаше защо непрекъснато да се заяждат.

Освен това той не искаше да се кара с нея. Обичаше да разговаря с Айрис, а това не можеше да стане, ако непрекъснато си крещят един на друг.

— Хайде, стига! По-добре да решим къде ще спиш.

— Може би е по-добре да спя при хората си.

Тя хвърли поглед към мястото, където нейните работници се бяха разположили за сън — на север, близо до стадото. Стори му се, че не бърза да отиде при тях.

— Мисля, че ще е по-добре да спиш до фургона с храната. Така Зак и Тейлър ще могат да те наглеждат.

— Не съм сигурна. Може би Франк ще се почуди защо…

— Никой няма да се чуди за нищо. Освен това ние поддържаме огъня през цялата нощ. Някои от мъжете обичат да пият топло кафе, когато се върнат от нощната обиколка.

Монти взе няколко одеяла от фургона с провизиите и ги разстла на земята. След това разгъна завивката й:

— За възглавница можеш да използваш седлото или някоя от торбите си.

— По-добре торбите — каза Айрис и ги взе, сякаш бяха най-ценното нещо в живота й.

Той все още се чудеше какво толкова има в тях, но бе толкова зает, че забрави да я попита.

Тейлър се мотаеше наоколо, разчистваше остатъците от вечерята и приготвяше продуктите за закуска. На два пъти се блъсна в Айрис, но дори не я погледна.

— Не обръщай внимание на Тейлър — каза Монти. — Той не е свикнал да общува с жени, особено ако заподозре, че могат да му се намесят в готвенето.

— О, никога, след прекрасната вечеря, която ни сервира… — отвърна Айрис, но в отговор видя само гърба на Тейлър.

— Той не говори много — обясни Монти. — Заеква.

— Ако кажеш още една лъжа за мен, ще се наложи сам да си приготвиш закуската — изръмжа Тейлър. Той не се обърна, нито пък прекъсна работата си.

— Виж! — извика Зак и посочи към оградата. — Конете се движат насам.

Айрис се отмести тъкмо навреме, за да не бъде премазана от препускащите коне.

— Може би все пак е по-добре да спя при хората си — каза тя. Монти събра завивките и ги занесе от другата страна на фургона.

— Такъв си е Зак — каза той на Айрис. — Роуз е единствената жена, за която е свикнал да се грижи.

— И ти очакваш, че тези двамата ще ми обърнат някакво внимание? Ще са по-доволни, ако се отърват от мен.

— Те са невъзпитани — както всички нас, — но можеш спокойно да им повериш живота си.

Айрис погледна към двамата братя, които си вършеха работата, сякаш нея въобще я нямаше.

— Мисля, че е най-добре да поверя себе си на своя собствен брат.

— Искаш да кажеш, че предпочиташ да се довериш на този…

— На този… какво? — Зелените й очи светнаха гневно.

— На един непознат — поправи се Монти. — Може би не познаваш много добре Зак и Тейлър, но пък ние също почти не познаваме Карлос, нали?

Монти направо не вярваше на ушите си. Бе отговорил на Айрис съвсем дипломатично и ако го чуеше Роуз, сигурно щеше да се закълне, че той не е на себе си.

— Скоро ще се увериш, че Карлос е наистина такъв, за какъвто се представя.

— Да… — съгласи се младият мъж, като се питаше защо толкова го вълнува присъствието на Айрис. — Ако искаш да си изпереш нещо, по-добре е да го направиш тази вечер. Сутринта водата в потока ще е студена, а и ще има прекалено много мъже наоколо.

Айрис се огледа:

— Би ли дошъл с мен? Страхувам се от тъмното.

Не можеше да й каже, че той пък се страхува да остане насаме с нея, независимо дали бе тъмно или светло. Не си струваше, а и нямаше да бъде добре, ако тя узнаеше каква власт има над него.

Тя все още не бе забелязала това, но той го знаеше. С всеки изминал ден влиянието й над него се засилваше все повече и повече. Трябваше да бъде благодарен на Карлос, че се бе появил миналата нощ. Монти не искаше да мисли за това, но направо не знаеше какво щеше да стане, ако тогава Карлос не бе дошъл.

Той напълно бе изгубил власт над себе си. Досега винаги бе успявал да отделя жените от работата си. А сега заради Айрис бе нарушил това правило. Знаеше, че си беше чиста лудост да се забърква с жена по време на толкова опасно и дълго пътуване. Това нямаше нищо общо със здравия разум.

Трябваше някак да се откъсне от нея.

Хващаше се, че все повече и повече мисли за Айрис и все по-малко и по-малко за Уайоминг. Това нямаше да доведе до нищо добро, а и освен това след две седмици тя вероятно щеше завинаги да изчезне от живота му. И точно сега съвсем не му беше времето да мисли за една жена, а всичките му усилия трябваше да бъдат насочени към пътуването до Уайоминг.

И ако допуснеше слабостта му към една красива жена да провали най-големия шанс, който бе имал в живота си, щеше да се мрази до края на дните си. И никога нямаше да й го прости.

Налагаше се да спре да мисли за Айрис. Длъжен беше да намери някакво разрешение. Но какво?