Айрис

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Джо се отправи обратно към колибата. Шумно изруга и шибна коня с камшика си, за да пришпори умореното животно. Къде, по дяволите, се бе запилял Карлос? Защо не го чакаше в къщата? Беше казал на Айрис, че тази вечер няма да се прибира в ранчото, но всъщност очакваше Монти да му донесе златото още днес. А сега, докато препускаше отново по пътя към колибата, не можеше да спре да мисли за внезапната промяна в поведението на Карлос. Все пак не можеше да повярва, че Карлос ще застане срещу него: приятелят му не можеше да стигне чак дотам, защото отлично знаеше, че Джо може да го предаде на властите на щата Мексико, които го търсеха по обвинение в убийство.

Но къде беше отишъл? Карлос не знаеше къде се намира тази проклета колиба. Може би е трябвало да замине с братята Рандолф, за да се добере до златото. Ако е тръгнал с тях, поне трябваше да го предупреди, да остави някакво съобщение. Доста неприятно щеше да бъде, ако Карлос пипне златото — нищо нямаше да го спре да задигне цялото злато само за себе си. Самият Джо бе готов да измами Карлос заради златото. Защо пък да не допусне, че Карлос също би могъл да го изиграе?

Джо отново изруга и зави по пътя към колибата. Не беше изминал и петдесет метра, когато видя отворената врата на колибата. Айрис бе изчезнала! Той скочи от коня и се втурна с гняв към вратата, макар да знаеше какво ще намери в колибата. Вътре нямаше никой. Изскочи навън и се метна на седлото. Тя не можеше да е избягала много далеч в тъмното, при това без кон. Щеше да я намери и да я върне обратно. Тогава вече можеше да помисли какво да прави с онова смрадливо копеле Карлос.

Отби коня си от пътя и пое по ясно очертаната пътека към хълмовете, разположени на няколкостотин метра от колибата.

Монти отдалеч чу застрашителния рев на мечката. Младият мъж застана нащрек. Една мечка бе способна на много неща, дори можеше да ти задигне вечерята, обаче никога нямаше да реве така страховито, освен ако не бе заплашена от нещо. Или от някого. Заслуша се внимателно. Не чу рев от друга мечка. Нищо не можеше да накара една мечка да ръмжи така свирепо.

Нищо, освен човека.

Монти погледна към пътеката. Следите на Карлос все още личаха, но горе, на хълма, сигурно имаше някой. И ако се съдеше по разяреното ръмжене на мечката, този някой може би се нуждаеше от помощ.

Вслуша се, но не чу нито звук повече. Навярно причината за безпокойството на мечката бе изчезнала. Монти се вгледа още веднъж в пътеката. С приближаването към хълма любопитството му нарастваше. Бе сигурен, че ръмженето на звяра идваше от тук. Може би Карлос нарочно бе объркал следите, като се бе върнал назад. Монти реши да тръгне напряко през храстите, за да го настигне по-бързо.

А може би мечката бе срещнала друг човек, докато Карлос все още бе изкачвал подножието на хълма. Рандолф забърза към горната пътека. По-късно можеше да се върне и да огледа подножието на хълма. Младият мъж смушка коня си и скоро се озова откъм полегатата страна на хълма, където Найтмеър се изкачваше по-леко нагоре. Животното шумно изпръхтя, сякаш не одобряваше избора на господаря си, но поглъщаше метрите без особено усилие. Стигнаха до най-горната част на пътеката, обрасла с трева и осеяна само със следи от дивеч. Наоколо цареше тишина.

Мъжът измъкна пушката от калъфа й и неспокойно се огледа, притаил дъх в очакване на скрития враг.

След миг погледът му попадна върху останките на един елен. Мечката го бе разкъсала, без да разбира, че първият пътник, който тръгне по пътеката, лесно ще може да проследи стъпките от окървавените й лапи. Младият мъж огледа близките храсти, като здраво стискаше пушката. Ала наоколо нямаше друго живо същество и като се изключи големият бор на завоя, нямаше никакво подходящо убежище за едрия горски звяр.

Найтмеър беше неспокоен, но не пръхтеше и не пристъпваше нервно с копита, както би направил, ако бе подушил миризмата на мечката. Монти слезе от седлото и претърси околния гъсталак, но не откри нищо подозрително, освен ясни следи от мечешки лапи. Очевидно Карлос не бе минал оттук.

Той отново се качи на седлото и обърна коня, за да поеме по обратния път.

— Монти!

Викът го прикова на място. Айрис! Това бе нейният глас!

— Монти!

Той се огледа, за да открие къде се бе скрила любимата му, но е откри нищо. Стори му се, че викът идваше сякаш от небето, но последното сигурно бе плод на въображението му. Това бе отчаян вик за помощ, а не ангелски глас. Може би Медисън все пак щеше да се окаже прав. Може би наистина бе преуморен и се нуждаеше от дълъг здрав сън.

— Аз съм тук, горе на дървото!

— На кое дърво? — извика той и се огледа с обезумял поглед, уверен, че има халюцинации.

— На голямото клонесто дърво.

Пред очите му се завъртяха в кръг безброй дървета, всички добре разклонени, но никъде нямаше дори следа от Айрис.

— Тук! — извика тя.

Той тръгна по посоката, от която долиташе гласът й, без да сваля поглед от върхарите на боровете. Изведнъж на пътя му се изпречи счупен клон. Вдигна глава и забеляза къс от тъмносин плат, увиснал на един клон. Приближи се до дървото и се провикна с дрезгав глас:

— Къде си?

— Тук, горе.

Рязко изви врата си и се вторачи право нагоре. Чак тогава я видя — прегърнала ствола на огромната ела на не по-малко от петнайсет метра над земята.

— Как, по дяволите, се озова чак там горе?

— Заради мечката.

— А къде е конят ти?

— Джо го взе. Аз дойдох пеша.

Монти за сетен път си повтори, че от Айрис никога няма да стане истинска стопанка на ранчо. С нейните хрумвания да се разхожда сред стадо от дългороги говеда или да се втурва по следите на мечка гризли тъкмо когато е седнала да се нахрани, косата му щеше да побелее само за една година.

А сега трябваше да я изчака да слезе от това дърво и да започне да я успокоява.

— Вече можеш да слезеш на земята. Мечката я няма наоколо.

— Не мога.

— Как така не можеш?

— Не мога. Страх ме е да помръдна дори едната си ръка.

Инстинктивната му реакция беше да й заповяда веднага да слезе при него. Който се е покатерил на някое дърво, трябва да може и да слезе от него. Но тъкмо отвори уста да й го изкрещи, когато през главата му премина като мълния мисълта, че Айрис никога не би могла да се покатери чак до най-високия клон на величествената ела, ако мечката не беше по петите й. Тласкана от страх, девойката навярно се бе озовала на един дъх на петнайсет метра над земята, без да разбира какво върши. Нищо чудно, че не знаеше как да се спусне надолу: кой би запомнил откъде се е изкачил, щом е бил обхванат от паника. И сега се бе заклещила горе, между клоните, вцепенена от ужас.

Той никога не се бе катерил по толкова високо дърво. „Нищо чудно и мен да ме хване страх“ — помисли си младият мъж. И докато се катереше към девойката, му се струваше, че Айрис се е сраснала с могъщия ствол на дървото.

— Как се озова чак тук? — задъхано попита той. — Това дърво въобще няма ниски клони.

— Покатерих се на съседното дърво и после се прехвърлих тук.

Монти подсвирна от изненада. Прииска му се да може Зак да се появи отнякъде. Най-малкият му брат обичаше да се катери по дърветата, докато той не се чувстваше удобно на височина, превишаваща конското седло.

Младият мъж с мъка се катереше по долните клони на съседния бор. Дървото се огъваше под тежестта му. Айрис, с нейните петдесет килограма, сигурно се бе изкачила много по-лесно от деветдесеткилограмовия мускулест мъж. Когато достигна до нивото на най-долния клон на огромната ела, целият се беше изпотил.

Опита се да се прехвърли на елата. Айрис все още изглеждаше толкова далеч от него, колкото когато още бе на земята.

— Не можеш ли да се спуснеш поне с един метър?

— Не.

Разбираше я. Колкото повече се изкачваше, толкова по-трудна и опасна ставаше всяка стъпка. Но девойката все още бе високо над главата му. Трябваше да стигне до нея и да й помогне да слезе на земята.

От върха на дървото младото момиче виждаше как той бавно и мъчително приближаваше към нея, и сърцето й преливаше от топлина и любов към този смел мъж, който не се поколеба да се изкачи на тази шеметна височина заради нея. Беше уверена, че в никакъв случай Монти Рандолф не можеше да бъде упрекнат в прекалена любов към катерене по каквито и да е дървета. Опитваше се да не гледа нито надолу към земята, нито нагоре към нея, защото не можеше да повярва, че ги разделят толкова много метри, ала продължаваше да се катери.

Тя се запита дали би могла да направи същото заради него. Струваше й се, че само ще забърка поредната неприятност. Винаги само това успяваше да постигне: да му създава нови и нови тревоги — от първия ден, когато тринайсетгодишна се бе влюбила в него, та до ден днешен. Затова сега се бе заклещила тук, сред полюшващите се върхари, като някаква глупачка; затова сега не смееше да помръдне от страх. Но той продължаваше да се катери нагоре, метър след метър, макар че тя с ужас се питаше дали клоните ще издържат тежестта му.

Монти не заслужаваше да има за жена една подсмърчаща страхливка. Може би наистина бе само една глупава и безполезна жена — макар че съвсем не искаше да се примири с това, — ала не искаше той да я мисли за страхливка. Щом успя да се изкачи до тук, ще трябва да съумее да слезе долу! Този път Монти може да бе решил, че си заслужава да рискува костите си заради нея, но той не беше от онези наивници, които вечно ще спасяват хората около себе си. Щеше да дойде ден, когато нямаше да издържи и щеше да я напусне.

Простото спускане на единия крак към по-нисък клон бе за нея въпрос на чест. Никога в живота й не й бе нужна и половината от смелостта, която трябваше да събере, за да провеси единия крак във въздуха, преди да напипа спасителния клон. Сякаш камък падна от сърцето й. Младото момиче въздъхна с облекчение и съвсем бавно започна да се плъзга надолу, от клон на клон. Кората одра бузата й, ноздрите й се изпълниха с миризмата на смола, но тя не спря.

— Стой там, където си! — изръмжа Монти. — Ще стигна до теб.

— Вече се спускам — извика тя и продължи да се спуска. Съмняваше се, че ще може да продължи, ако спре дори за миг.

Срещнаха се на височина дванайсет метра.

— Ох! — изкрещя младият мъж, когато тя стъпи върху пръстите на ръката му.

Но Айрис не спря да се спуска, Той се извъртя откъм другата страна на ствола и когато две силни мъжки ръце я обгърнаха, тя разбра, че е спасена. Това бе най-скъпоценната прегръдка в живота й — в този миг, когато двамата бяха притиснати между стъблото и клоните. Тя се съмняваше, че всички целувки, които бе получила от него, могат да затъмнят тази прегръдка.

— Ако сега отнякъде можеше ме зърне Джордж, сигурно щеше да се закълне, че окончателно съм си изгубил ума.

Айрис весело се засмя:

— И двамата сме полудели. В целия свят едва ли има други двама като нас, които така да не си подхождат един на друг.

— И които се опитват да се целуват по дърветата. — Монти я притисна здраво и отново я целуна. — А сега трябва да се смъкнем оттук.

Карлос и Джо се спогледаха, после Карлос пришпори коня си и Джо се понесе след него.

— Къде си скрил Айрис?

— А ти какво направи със златото?

— Няма никакво злато. Медисън ми призна, че това е само слух, който те се мъчат да изкоренят от години. А сега ми кажи какво направи със сестра ми? Няма да отървеш кожата си, ако не я върна обратно в лагера преди разсъмване.

— А аз откъде мога да бъда сигурен, че ти сам не си сключил сделка с тях? И как ще ми докажеш, че вече не си се докопал до златото?

— Ако притежавах златото, мислиш ли, че щях да се лутам посред нощ из тази гора?

— Разбира се, че ще се луташ, дяволите да те вземат! Ако си задигнал златото на фамилията Рандолф, те ще те убият, ако не им върнеш Айрис.

— Нямам злато, нито пък съм сключвал сделка с братята Рандолф. А сега ми кажи къде си скрил Айрис!

— Няма да ти кажа!

Карлос намръщено изгледа приятеля си:

— Обещах ти, че ще делим всичко по равно.

— Вече не ти вярвам. Напоследък много си се размекнал. Изплашил си се. Вече нямаш смелост да се захванеш с нещо голямо. Искаш да живееш в някакво жалко ранчо и да се трепеш от тъмно до тъмно, докато пукнеш.

— Няма нито грам от жълтия метал, Джо. И вече наистина не искам да скитам по пътищата. Мислиш ли, че някой, особено онези типове от семейство Рандолф, ще зарежат с лека ръка стотици хиляди долари и просто така ще забравят за тях? Ще те преследват, Джо, та дори и до края на света! А щом Хен Рандолф се залови да преследва някого, можеш да бъдеш сигурен, че до един месец ще го хване.

— Искам да се възползвам от шанса си.

— Ти нямаш никакъв шанс, глупако! Куршумът ще ти бъде единствения шанс, мога да се закълна в това. Затова трябва да ми кажеш къде е Айрис. Знаеш, че няма да забравя да ти се отблагодаря.

— Вече е много късно. Онези типове Рандолф няма да ме оставят да живея в ранчото на Айрис.

— Може би ще е по-разумно временно да се укриеш някъде и да се завърнеш по-късно. Не ми се вярва, че те ще останат тук, след като работите с ранчото им потръгнат.

— Нищо не разбираш, Карлос. Не искам цял живот да гоня кравите — нито заради теб, нито заради себе си, — щом мога да спечеля толкова пари и да живея в охолство. Няма значение дали едно богатство е в златни монети или не. Тези типове Рандолф са толкова богати, че могат да ми платят.

— Няма да ти позволя да го сториш, Джо! Тя е моя сестра — извика Карлос и пришпори коня си. Не знаеше какво точно трябва да направи, но бе сигурен, че приятелят му няма да се откаже от намеренията си, следователно нямаше смисъл да го убеждава повече. Ако искаше да остане жив, Джо трябваше да се откаже от Айрис и да се надява на късата памет на мъжете от семейство Рандолф.

Карлос не повярва на очите си, когато Джо измъкна револвера си. Не повярва и когато видя, че той го насочва към него. Все още не вярваше, когато остра болка прониза гърдите му и той падна от седлото. Последното, което си спомняше, бе как се озова по лице върху килим от настръхнали игли, а Джо хавана юздата на коня му и препусна из гората.

Едва тогава повярва.

Монти току-що бе стъпил на земята, когато револверният изстрел разтърси нощта. Хвърли се към Найтмеър и сграбчи поводите му, за да му попречи да избяга. Заради Айрис и заради своята безопасност сега не биваше да остава без кон.

— Какво беше това? — попита девойката, когато се спусна от клоните на дървото в ръцете му.

— Изстрел от револвер — отвърна той и я пусна да стъпи на краката си.

— Исках да кажа: кой може да стреля наблизо?

— Не зная, но трябва да е или Карлос, или Джо. Когато тръгнах насам, Карлос бе напуснал ранчото. А Джо те е оставил сама, за да свърши нещо.

— Мислиш ли, че те двамата са се срещнали?

— Не знам, но ще е по-добре да ги открием.

Младият мъж я прегърна през кръста и я качи на коня. Айрис отново се учуди, че той я вдигна, сякаш бе перце. Ръцете и раменете й бяха ожулени и натъртени от спускането сред клоните. От грубата кора на дървото дланите й бяха разкървавени. Той с нищо не показа, че неговите ръце също го болят от трескавото изкачване по ствола на гигантската ела.

Монти се метна на седлото пред нея:

— Дръж се здраво за мен! Трябва бързо да се спуснем по стръмния склон.

Спускането се оказа по-лесно, отколкото бе очаквала. Изминаха само няколкостотин метра и стигнаха до мястото, където Карлос лежеше сгърчен в тревата.

— Мъртъв ли е? — попита младото момиче.

Той скочи от коня и допря ръка до шийната му артерия:

— Все още е жив.

— Трябва да го отведем до къщата на лекаря — предложи тя. — Аз съм виновна за това. Карлос нямаше да пострада, ако не се бе опитал да ми помогне. Дали ще оживее?

— Не мога да кажа, преди да разбера какво е засегнато от куршума. — Монти го обърна по гръб. — Улучен е в гърдите. Виждаш ли някъде коня му? Колкото е възможно по-бързо трябва да го закараме в ранчото, а после ще потърся лекар.

— Тя се огледа наоколо:

— Трябва да е побягнал, след като се е подплашил от изстрела.

— А може и Риърдън да го е отвел със себе си — промърмори Монти. — Слез от коня. Трябва да ми помогнеш да го качим на седлото.

Доста трудно успяха да повдигнат Карлос и да го настанят върху коня.

— А сега ти се качи на седлото зад него — рече Монти. — Ще го придържаш да не падне, а аз ще водя Найтмеър.

Девойката изпълни нареждането му, но в гърдите й се прокрадна страх. Може би усилията им щяха да бъдат напразни: Карлос беше в безсъзнание. А тя с нищо не можеше да му помогне, освен да го прикрепя, за да не падне от гърба на коня. Усещаше топлата съсирваща се кръв, която се просмукваше през ризата на Карлос. Успя да преодолее повдигането в стомаха си и притисна раната му с ръка, за да спре изтичането на кръвта.

— Чака ни доста път — обади се Монти. — Бих искал да намерим коня му.

Не бяха изминали много път, когато видяха един кон на пътеката.

— Ето го! — извика девойката. — Това е конят на Карлос. Поводите му са се заплели в храстите.

Ала щом се взря по-внимателно, сърцето на Монти се сви от лошо предчувствие. Изминаха още двайсетина метра и младият мъж разбра какво можеше да ги очаква. Поводите на коня не бяха неволно заплетени в храсталака, а грижливо завързани от нечия ръка. А това можеше да означава само едно: Джо Риърдън се бе притаил някъде наблизо и сега дебнеше всяка тяхна крачка.

— Риърдън е някъде наблизо — прошепна Монти. — И вероятно вече е насочил пушката си към нас. Не мърдай, докато не ти кажа.

— Откъде разбра?

— По поводите на коня. Конят не се е оплел сам за онзи храст. Някой го е вързал.

Той предпазливо продължи сам напред. Не знаеше какво бе намислил Риърдън, но конят на Карлос му беше нужен.

— Къде е златото, Рандолф?

Гласът долетя от дърветата, някъде високо над главите им, обаче Монти не погледна нагоре, а продължи да пристъпва към коня.

— Няма никакво злато — извика той. — И никога не е имало.

— Лъжеш! — изкрещя Джо в мига, когато Рандолф стигна до коня. — Аз го видях с очите си.

— Видял си само няколкостотин долара, а не онези стотици хиляди златни долари, които всяка нощ сънуваш.

— Не се докосвай до коня! — изсъска Джо, ала вече бе твърде късно: Монти бе отвързал поводите. — Няма да ми избягаш, преди да получа златото.

— Ако ти го дам, след това нищо добро няма да видиш — отвърна Монти. — Ще се наложи да те убия. Няма да позволя на никого да краде нещо от мен: нито злато, нито жена, нито добитък! Ако ти позволя да се отървеш безнаказано, и други разбойници ще те последват. Затова няма да имам друг избор, освен да ти пръсна черепа.

— Можеш да се опиташ, но този път късметът може да ти изневери — заплаши го негодникът, но сега гласът му не прозвуча така уверено.

Монти замря в напрегнато очакване, готов всеки миг да се метне на седлото.

— По-добре се откажи от намеренията си още сега, Риърдън, преди да е станало прекалено късно! Ако Карлос оживее, може да те пуснем да се пръждосваш където ти видят очите. — С тези думи Монти светкавично възседна коня.

Никой не разбра какво се случи в следващия миг. Зловещ рев процепи нощта и от храсталака изскочи една огромна мечка гризли, само на няколко метра от скривалището на Джо. Обхванат от ужас, той рязко се извърна и изпразни цевта в гърдите на звяра. Опита се да стреля втори път, но огромните лапи вече се бяха впили в раменете му.

Айрис, вцепенена от страх, захлупи лице върху гърба на брат си. Монти веднага се изтегли напред.

— Изчакай ме тук — прошепна той, щом сред дърветата отново се възцари тишина. Изчезна в мрака и след няколко минути се върна.

— Какво се е случило? — уплашено попита Айрис.

— Той е убил мечката, ала и тя не му е останала длъжна.