Айрис

ГЛАВА ДЕСЕТА

Монти дръпна юздите на коня и се обърна назад да изчака Айрис. Зад тях се простираше малка долина с лъкатушещ поток на дъното, който си бе проправил път сред ниските хълмове, ограждащи прерията. Високата трева изчезна и на нейно място се показаха орехи, брястове и дъбове, обрасли в шубраци.

Изпитваше уважение към Айрис. Беше толкова уморена, че едва не падна от седлото си, но все пак не слезе оттам през целия ден и дори не се оплака. Не искаше да го признае, но мнението му за нея се бе подобрило, а това, кой знае защо, някак си не му харесваше.

Не желаеше да подобрява мнението си. Искаше му се да не й обръща внимание и когато мисли за нея, да продължава да я смята за глупава жена, уверена, че всички проблеми могат да бъдат решени с лекота само като премигне няколко пъти пред някой богаташ.

Не предполагаше, че ще се изправи пред такъв проблем или поне не очакваше, че тя ще завладее дотолкова съзнанието му. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да откъсне мислите си от прелестната, но вироглава девойка и да се съсредоточи напълно само в търсенето на изгубените крави. Сякаш Айрис Ричмонд отново се бе превърнала в онова досадно момиченце, което преди пет години го следваше по петите навсякъде. Ала сега той мислеше за нея много повече, отколкото за всичко останало на този свят, дори и за своето стадо.

Това го изненада. Винаги бе успявал да изтласка жените от съзнанието си, щом трябваше да се залови за работа. От онзи кошмарен ден преди дванайсет години, когато той и Хен разбраха, че ако не защитят ранчото и себе си, ще бъдат убити, а имотът им ще бъде разграбен, ранчото бе станало най-важното нещо в живота на Монти. Това беше единственото нещо, което наистина обичаше.

И именно затова бе настоявал толкова да отиде в Уайоминг. Той беше единственият истински каубой в семейството, макар че Джордж бе отличен търговец и бизнесмен. Независимо че ранчото принадлежеше на всички тях, Джордж имаше последната дума за всичко.

Монти също можеше да участва при обсъждането на решенията, но това вече не му бе достатъчно. Не и занапред. Искаше да има собствено ранчо, където сам да си бъде господар и където да не усеща бдителното око на Джордж. Затова бе избрал Уайоминг и ако успееше да стигне дотам, без да изгуби нито една крава, щеше да докаже, че е бил прав. Въпреки че ранчото щеше да принадлежи на цялото семейство, там нямаше кой да го следи какво върши и да го контролира непрекъснато. Нито пък заповедите му щяха да се отменят и всички работници да го научават. Това беше единствената възможност да докаже на какво е способен. Именно затова се вбеси толкова, когато Айрис се изпречи на пътя му.

Затова сега не разбираше промяната, която бе настъпила в сърцето му.

Дори когато й бе най-сърдит, Монти не изпитваше желание да я удуши и да остави тялото й на лешоядите. Това тяло бе твърде привлекателно, за да бъде захвърлено. Така че бе прекарал по-голямата част от сутринта в опити да сложи в ред чувствата си.

Състави цял списък с нейни недостатъци, заради които трябваше да й събере багажа и да я изпрати обратно в Сейнт Луис, ала сега сякаш ги бе забравил. Вместо това се улови, че търси извинения за нейните грешки и се опитва да убеди себе си, че девойката лека-полека се научава как да се справя с тежкия живот на каубоите и вече няма да греши.

Това го изплаши. Не искаше да харесва някоя жена чак толкова и не желаеше да мисли повече за нея. Единствената му задача бе да я заведе обратно до лагера, след като прокарат нов път за стадото.

— Това са липсващите крави — каза той.

— Откъде знаеш? — попита Айрис. — Следите изглеждат като всички други, на които се натъквахме днес следобед.

— Всички следи се връщаха обратно, а тези — не. — Монти се наведе, за да ги огледа по-внимателно. — Сочат на запад и показват, че животните са се движили доста бързо.

— Мислиш, че са откраднати?

— Може би.

— От същите мъже, които се опитаха и по-рано?

— Може би.

— Но животните може да са били подплашени от някоя пантера?

— Едва ли е само това. Някой те е проследил още когато си потеглила от ранчото. Моите хора откриха следи. Най-добре да се връщаме обратно в лагера.

— Защо? Ще са ни нужни часове, за да стигнем отново дотук. Това ще даде възможност на крадците да избягат. Имаш нужда от помощ ли?

— Ще имам, ако непрекъснато се притеснявам за теб. Може да стане опасно, дори да започне престрелка.

— Няма да се върна обратно — заяви младото момиче. — Това са моите крави и аз искам да си ги върна! — Тя обърна коня си по посока на следите и препусна напред.

— По дяволите, Айрис, не можеш да участваш в престрелка! — извика Монти и пришпори коня си. — Ти дори не знаеш какво трябва да правиш.

— Тогава ме научи. Ще загубим много време, преди да успеем да ги настигнем.

— Винаги съм знаел, че жените са упорити същества — промърмори той, — ала ти си най-упоритата от всички, които съм срещал. Не мога да те науча да си служиш с пушка за няколко часа.

— Тогава не се опитвай. Аз знам как да натискам спусъка. Това е най-важното, нали?

— Не, ако не улучиш никого!

— Аз ще ги уплаша, пък ти ще ги застреляш.

Само жена, която не си бе показвала носа от салона за танци, можеше да се държи така, сякаш отива на градински бал. Сигурно щеше да се разнищи и да припадне, когато види как потича кръв. И тогава щеше здравата да загази.

Ала трябваше да се примири с това положение. Айрис възнамеряваше да се лепне за него като репей, а той бе длъжен да се погрижи да не й се случи нищо лошо. Същевременно трябваше да открие и онези крави. Младият мъж нямаше представа как ще се справи с всичко това, обаче Айрис явно очакваше от него да успее. Знаеше, че и Джордж очаква същото от него. По дяволите, и той очакваше от себе си да го стори.

И защо, за бога, бе пожелал да замине за Уайоминг? Още преди да приближи до проклетото място, животът му бе почти съсипан. С този свой късмет там сигурно щеше да се обвърже с някоя вдовица с осем или девет деца. „А ако ми се случи нещо подобно — помисли си той със задоволство, необяснимо и за самия него, — ще ги настаня във фургона на Айрис.“

Ала сега трябваше да продължат напред. Преди това обаче възникна нов проблем — мракът вече се сгъстяваше и той трябваше да прекара нощта заедно с Айрис.

— Това място изглежда подходящо за нощувка — каза той и посочи разпръснатите покрай потока дъбови и ясенови дървета.

— Аз мога да продължа — настоя младото момиче.

— Не, не можеш. Днес си прекарала на седлото повече време, отколкото през целия си живот.

— Е, не чак дотам, но със сигурност повече, отколкото съм свикнала.

— А освен това и конете са уморени.

— Така е. Винаги мислиш за конете — отвърна Айрис, като се питаше дали той наистина бе спрял заради конете или заради нея.

— Ако не слезеш от коня, ще припаднеш от умора.

Девойката не отговори. Не възнамеряваше да опитва да убеждава Монти, че тя е по-важна от конете. Вече знаеше, че не може да си съперничи с кравите. Добре, че поне кучетата му бяха останали вкъщи. Ако трябваше да загуби и съревнованието с тях, това окончателно би унищожило самочувствието й.

Освен това тя се тревожеше за нещо много по-важно: не бе сигурна, че ще успее да слезе от коня. Струваше й се, че е парализирана от кръста надолу.

— Ти не си свикнала да прекарваш толкова време на седлото — продължи Монти. Пред тях имаше плетеница от увивни растения, която им пречеше да се приближат до потока. Монти се огледа и откри една тясна пътечка. Под дърветата нямаше нито храсти, нито увивни растения. Дебел килим от листа покриваше земята. — Е, не е като леглото, с което си свикнала.

— Нищо от това, което ми се случи от Коледа насам, не ми напомня за това, с което съм свикнала — отвърна тя и го последва към дърветата.

— Може да слезеш от коня. Ще заведа конете до потока, за да пият вода.

Айрис не се помръдна.

— Казах…

— Мисля, че няма да мога да сляза. Не си чувствам краката.

Монти я погледна изненадано и след това избухна в смях.

— Само не ми казвай, че трябваше да си остана у дома или че е трябвало да пътувам с влак и да чакам стадото в Уайоминг!

— Чакай да ти помогна — каза Монти.

— Не. Сама ще си сляза. — Опита се, но не успя да помръдне краката си.

— Продължаваш ли да упорстваш?

— Предполагам, че да. Предпочитам да прекарам нощта на седлото, отколкото да ти позволя да ми помогнеш.

— Това едва ли би харесало на коня ти.

— Нито пък на мен. Казах го, ако случайно се интересуваш от моите предпочитания.

— Един проницателен мъж винаги се интересува…

— Ти никога не си бил проницателен мъж, Монти Рандолф, поне не и когато се отнася до мен. А сега ми подай ръка и престани да се опитваш да ме убедиш, че не изпитваш желание да съм на хиляди километри оттук.

— Ако ти кажа какви желания изпитвам…

— По-добре недей! След всичко, което изрече през последните няколко дни, не мисля, че сега ще имам сили да те изслушам. — Девойката се засмя: — Сигурно Синтия Уилбърфорс щеше да умре от щастие, ако сега можеше да бъде тук. Тя винаги ме е ревнувала. Винаги казва, че съм прекалено уверена в себе си, че разчитам само на външния си вид. Твърди, че е готова да даде хиляда долара на всеки мъж, който би могъл да ме постави на мястото. Е, сега щеше да даде доларите и да остане много доволна, като се посмее добре. — Тя млъкна и го погледна: — Ти не би харесал Синтия. Тя е по-лоша дори от мен.

— Няма ли да престанеш с приказките за хора, които дори не познавам, и най-сетне да ми дадеш ръка, за ти помогна да слезеш от коня! — попита младият мъж. — Можеш да се отдадеш ни спомените си и край огъня.

— Не са точно спомени — отвърна Айрис и пое ръката му. — Това са по-скоро още камъни в моята градина.

Хареса й топлото докосване на ръката му до нейната. Тази топлина сякаш проникна в цялото й тяло и във вените й се разгоря огън. Господи, този мъж бе нещо съвсем различно от всички останали хора, които бе срещала досега!

Ала ръката на Монти се оказа недостатъчна. Тя все още не можеше да помръдне краката си.

— По-добре се отпусни в прегръдките ми — каза той.

— Как да го направя?

— Само извади краката си от стремената и се отпусни към мен…

Въпреки всичко Айрис не можеше да не оцени комизма на ситуацията. Преди пет години дни наред си мечтаеше как ще се озове в прегръдките на Монти. Ако тогава знаеше, че трябва просто да язди, докато долната част на тялото й откаже да й се подчинява…

Но перспективата да се озове в прегръдките му единствено защото нямаше друг изход я вбесяваше. Ако не можеше да се озове в обятията му защото той я харесва, тя почти предпочиташе да не я докосва изобщо.

Почти, но не съвсем. Спомни си докосването му: силно, горещо и приятно. Никоя жена не би го отблъснала. Но нямаше защо да му показва, че се чувства като глина в ръцете му. Трябваше да обърне всичко на шега. Тогава той никога нямаше да научи, че сърцето й бе забило по-бързо и цялото й тяло бе пламнало от докосването му. Нямаше да разбере колко силно й въздейства.

— Монти Рандолф — започна тя и закачливо му се усмихна, — ти си истински разбойник. Мисля, че през целия ден си се надянал да се отървеш от мен, като ме бутнеш в някоя катерича дупка.

— Продължавай, щом ти доставя удоволствие — ухили се Монти. — Но като слезеш от седлото, няма да ти е до шеги.

— Какво имаш предвид? — Всъщност младата жена не бе съвсем сигурна, че той няма да се реши на нещо ужасно само и само за да се отърве от нея.

— Ще разбереш след минута.

— Искам да знам веднага, иначе няма да сляза.

— Мускулите ти сигурно са се схванали. Ще те заболи, когато се опиташ да стъпиш на краката си.

— О, това ли било? Аз пък реших, че се каниш да извършиш нещо ужасно, например да ме изплашиш с някои от онези големи паяци или нещо подобно.

— Не си правя подобни глупави шеги.

— Откъде да знам? Мъжете винаги правят най-различни налудничави неща.

— Аз не съм от тези мъже. А сега, ако ще слизаш, слизай най-сетне. Не можем да стоим така през цялата нощ. Трябва да си направим лагер.

Като се примири с неизбежното, Айрис освободи краката си от стремената и се плъзна от седлото. Монти я подхвана без усилие.

Когато се намери в здравата му прегръдка, Айрис изпита вълнение и смут.

Не се бе чувствала така, откакто Монти я свали от онази скала преди толкова много години. Той я държеше, сякаш тя не тежеше повече от перце. В ръцете му се усещаше толкова безпомощна и нищожна! Пронизващата болка в краката й бе непоносима и донякъде неутрализираше чувството, което изпитваше, когато притисна гърдите си в силното му мускулесто тяло. Никога досега не го бе осъзнавала, но Монти бе наистина много едър и силен мъж.

— Ще те оставя на земята, за да видя дали можеш да стоиш права — рече той. Тя се вкопчи в него с всичка сила. — Няма да те пусна, но трябва да се опиташ да стоиш права.

Айрис се изправи и се хвана още по-здраво за него. В мига, когато краката й докоснаха земята, я прониза мъчителна болка. Ръцете й се обвиха около шията на Монти и тя силно го притисна към себе си.

— Ще се чувстваш, сякаш стъпваш по остри ножове, но трябва да опиташ да стоиш изправена. Това е единственият начин да се оправиш.

— Не мисля, че съм в състояние да го сторя.

— Облегни се на мен. Пренеси доколкото можеш тежестта си върху единия крак. Когато вече не издържаш да стоиш на него, смени краката.

Девойката предпочиташе въобще да не мърда. Не бе сигурна дали Монти не смята да я остави на земята, но реши, че то едва ли ще й причини съзнателно болка.

За миг си каза, че безгрижният живот на една богата и разглезена матрона в Сейнт Луис не е чак толкова лош. Ала бързо отхвърли тази мисъл: щеше да бъде проява на малодушие от нейна страна. А никой от семейство Ричмонд не е бил страхливец, дори и Хелън.

Никога не бе изпитвала толкова остри болки. Пронизваше я от главата до петите. Само мисълта да не се изложи пред Монти я възпря да не се разплаче. Твърдеше, че е в състояние да направи всичко, каквото прави той. И сега трябваше да докаже, че приказките й не са били само празни хвалби.

Ала когато стъпи и с другия си крак на земята и изпита същата чудовищна болка, Айрис реши, че гордостта едва ли си струва подобна агония. Веднага обаче отхвърли тази мисъл: макар че може би Хелън не беше най-добрата майка на земята, все пак тя бе завещала на дъщеря си издръжливост и гордост. Независимо от болката, девойката започна да пристъпва от единия крак на другия и успя да се задържи права. Все още се облягаше на Монти, но вече стоеше изправена.

— Кажи ми, когато си готова да направиш опит да ходиш — каза младият мъж. — Тогава ще те заболи още повече.

За миг Айрис си помисли да зареже всичко това. Бе изпитана толкова мъки само и само да се задържи права, а най-лошото тепърва предстоеше.

— Дай ми само една минута! — изохка тя.

— Толкова, колкото поискаш.

— Спомням си как одеве ми каза, че няма да стоиш тук цяла вечер, за да ме чакаш — обърна се тя и с мъка му се усмихна. — А сега какво искаш да кажеш?

Монти не бе сигурен какво точно иска да каже. Откакто Айрис се озова в прегръдките му, той изпитваше опасното желание да я обърне към себе си и силно да я целуне. Това, че усещаше как тя се обляга на него, не намаляваше желанието му. Всъщност едва се сдържаше да не я задуши в прегръдките си и да прогони болката с целувки. Никога не беше виждал Айрис толкова наранена и никога не си бе представял, че тя може да бъде така смела.

— Трябва да проверим дали ще успееш да се задържиш права без моя помощ — промълви той. Изпитваше болка, като я гледаше как страда, но нищо повече не можеше да направи. Мускулите й можеха да се парализират, преди болката да утихне.

За миг Айрис си помисли, че няма да успее да помръдне. След това се олюля на краката си, ала измъчената й усмивка показваше, че е решила да се опита да ходи. Продължаваше да се държи за ръката му, за да запази равновесие, но тежестта на тялото й се поемаше от собствените й нозе.

Не биваше да я взима със себе си! Независимо че бе проявила изключителна смелост, тя не бе подготвена да язди толкова дълго. Не трябваше да се оставя гневът да го завладее. Ала когато побеснееше, Монти не бе в състояние да мисли разумно.

Обаче ядът не бе единствената причина, поради която я остави да дойде с него. Харесваше му, когато тя бе до него. Създаваше му главоболия и неприятности, но ако я беше оставил в лагера, щеше непрекъснато да се притеснява за нея. Ето защо не бе разделил и добитъка. Докато стадата бяха заедно, щеше да има извинение, за да бъде с нея.

— А сега се опитай да пристъпиш — търпеливо рече той.

— Нямаш ли поне капка милост?

Би премахнал болката, ако можеше, но знаеше, че няма друг начин.

— Повярвай ми: колкото повече отлагаш, толкова по-лошо става.

— Трябва да ме държиш. Няма да мога да вървя сама.

Монти нямаше намерение да я остави да се движи напълно сама. Обви ръката си около кръста й и кажи-речи я вдигна от земята.

— Така добре ли е?

— Не ме стискай толкова силно — отвърна младото момиче. — Трябва да ходя, а не да плувам във въздуха.

Той се смути и поотпусна ръката си. Айрис направи първата си стъпка.

— Не е чак толкова зле, колкото очаквах — рече тя, доволна от себе си. Втората и третата стъпка я накараха да се усмихне: — Утре сигурно ще мога да ходя като тригодишно дете.

— Ще го направиш само след минута — отвърна той и почувства как в гърдите му се надига гордост. Айрис може да беше една разглезена красавица, която не разбира нищо от гледане на добитък, но господ му е свидетел, че тя наистина е много смело момиче. Имаше да учи още много неща, но ако й се дадеше възможност, тя със сигурност щеше да се справи.

— След малко краката ти ще изтръпнат.

— Те вече са изтръпнали.

— Това означава, че сега си по-добре. Мислиш ли, че мога да те пусна?

— Не! — извика тя и се вкопчи отново в него.

— Добре. — Ръката му остана на кръста й. — Обаче ако изведнъж иззад онези хълмове се появи твоят надзирател, ти ще трябва да му обясняваш, че просто те уча да ходиш, а не те съблазнявам.

— Ще бъде безсмислено. Едва ли някой ще си помисли, че ти би могъл да поискаш да ме целунеш.

Младият мъж не можеше да повярва на ушите си. Не бил искал да я целуне!

— Не се опитвай да ми играеш номера, Айрис Ричмонд. Всеки мъж, който те види, има желание да те целуне и ти отлично го знаеш.

— Другите мъже — да, но не и ти.

— Вече можеш ли да ходиш сама?

— Много си нетърпелив да се отървеш от мен. — Девойката се опитваше да раздвижи краката си.

— Можеш ли да стоиш сама? — настоятелно повтори той.

— Да! — остро отвърна тя, като се опитваше да запази равновесие. — Мога да стоя права, но не и да се движа.

— Трябва да се движиш — каза той, прегърна я и силно я целуна.

Краката й съвсем се разтрепериха и сякаш силите съвсем я напуснаха. За миг си помисли, че и сърцето й е спряло да бие. След това внезапно започна да тупти по-силно от преди.

— Какво правиш? — смаяно прошепна тя.

Монти бе смутен и объркан. Бе оставил чувствата да вземат връх над разума му. Никога преди това не бе целувал жена по този начин. Искаше му се да го направи отново.

— Целунах те. Помислих, че си разбрала.

— Естествено, че разбрах, но защо ме целуна?

— Хайде, не се преструвай. Ти от години се опитваш да ме накараш да те целуна.

— И ти трябваше да изчакаш толкова време, за да го направиш, когато съм напълно безпомощна, нали?

— Просто си помислих, че вече можеш да стоиш на краката си — отвърна той, притисна я в прегръдките си и отново я целуна. Езикът му нежно се плъзна между полуотворените й устни и той вкуси от топлината им. Въздишката й го насърчи и Монти стана по-настойчив.

— Отдавна исках да го направя — прошепна младият мъж, когато най-сетне се откъсна от устните й.

— Ако си тръгнал след онези крави само за да ме доведеш тук…

Монти избухна в смях:

— Нямам нужда от предлози и извинения, за да се грижа за стадото си.

Добре, че спомена за кравите! За миг Айрис бе готова да повярва, че той наистина я харесва.

Девойката се изплъзна от прегръдката му:

— Колко глупаво от моя страна да мисля, че мога да бъда по-важна от няколко крави! А сега престани да се занимаваш с мен. Ти трябва да направиш лагер, а аз ще трябва да се науча да ходя. Имам чувството, че някой вече е бил тук — добави тя и посочи останките от огън.

За миг си помисли, че Монти ще подхвърли някоя от язвителните си забележки, но той само я изгледа въпросително. Айрис изпита неудобство от изпитателния му поглед. Искаше да му каже нещо и да го накара да си гледа работата, но не можеше да измисли какво. След това, все още с озадачено изражение на лицето, той се обърна и се зае да изучава пепелта. Младото момиче потръпна. Имаше ужасното подозрение, че току-що се бе случило нещо много важно, а тя го бе изпуснала.

Малко встрани от пепелта Монти откри две места, където листата бяха смачкани. Очевидно там бяха пренощували мъжете. След малко намери и следи от конете им край потока.

— Те са били тук съвсем наскоро — каза той. — Може би са същите, които се опитаха да откраднат добитъка ти.

— Мислиш ли, че вече са далеч оттук?

— Не знам. След като се стъмни, ще огледам наоколо. Може би ще успея да забележа техния лагерен огън.

— И какво смяташ да правиш?

— Зависи. Точно сега смятам да наклада огън и да сваря кафе. Тази нощ ще бъде хладна.

— Но нали нямаме кафе? — учуди се Айрис. — Пък и нищо за ядене.

— Имаме, имаме — отвърна Монти, разви навитата на руло постелка и извади две канчета, чаша, малка чиния и прибори за хранене. — Никога не тръгвам на път, без да нося храна поне за една седмица.

Айрис почувства облекчение, когато той се отдалечи, за да стъкне огъня. Искаше да остане за малко сама и да размисли. Тази негова целувка беше парализирала сетивата й така, както продължителната езда — мускулите й.

Не можеше да си обясни защо Монти я целуна. Това не приличаше на онези целомъдрени целувки, които бе получавала досега от момчетата. Бе забелязала, че той е започнал да се отнася по-внимателно към нея, но не беше сигурна дали това се дължи на искрена промяна в отношението му към нея, дали просто не бе отегчен и я забелязваше, тъй като бе единствената жена наоколо, или пък бе решил само да я подразни.

Спря и се облегна на един бряст с диаметър поне един метър. Никога не би помислила, че ходенето може да бъде толкова изтощително.

Надяваше се така да успее да му докаже, че не е съвсем безполезна. През целия ден бе яздила с Монти и представата й за него напълно се бе променила. Досега бе градила мнението си за него въз основа на впечатленията на едно заслепено петнайсетгодишно момиченце, примесени с разказите на хората за буйния му нрав и каубойските му умения.

Девойката се отдръпна от дървото и отново започна да ходи.

Той по нищо не приличаше на мъжете, които досега я бяха ухажвали. Не беше нито нежен, нито внимателен, но все пак мислеше за нея и се опитваше да бъде грижлив. Тя откри, че вече го възприема като мъж, а не само като човек, който ще й помогне да закара стадото си до Уайоминг. Под сприхавата му външност се криеше човек със строги принципи, който не се страхуваше от нищо. Той беше мъж, който действа, без да иска разрешение.

Запита се какво ли още щеше да открие у него, ако се замисли по-дълбоко за характера му. Ала бе сигурна, че поне едно нещо няма да намери — любов към нея. Никога не бе виждала толкова студен мъж като Монти Рандолф.

Раздразнена от мислите за Монти, които не можеше да прогони от съзнанието си, Айрис се върна при огъня, готова за предстоящата битка.

— Смяташ, че имаш готови отговори за всичко, нали? — започна тя.

— Да, ако става дума за кравите, но не и когато се отнася за другите неща от живота.

Айрис не беше очаквала толкова откровен отговор. Не смяташе Монти за мъж, който признава недостатъците си.

— Кой пък ти каза, че не разбираш от нищо друго, освен от крави?

— Всички, особено членовете на семейството ми.

Той беше събрал съчки и сухи листа и вече бе запалил малък огън. Подаде й едно малко канче.

— Иди и налей вода от потока, докато събера още клони.

Айрис взе канчето:

— Навярно семейството ти много те цени, щом ти е възложило да откараш стадото до чак Уайоминг.

— Едва ли би искала да опознаваш семейството ми по-добре. Те са по-лоши и от плаващи пясъци.

— Може да не са толкова лоши. Джордж и Медисън са женени и имат щастливи семейства — отвърна Айрис, приближи се до него и започна да събира дърва.

— Медисън беше достатъчно разумен да отведе жена си в Чикаго. Колкото до Роуз, тя е наистина забележителна жена. Навярно тя е единствената причина, поради която все още не сме е избили.

Внезапно Айрис пожела той да говори за нея със същото уважение, с което беше споменал името на Роуз. Зададе си въпроса какво представлява жената, за която един мъж можеше да говори с такава почтителност. Запита се дали някога и за нея ще говорят така.

Айрис можеше да накара мъжете да се бият за нея, но инстинктивно усещаше, че отношението на Монти към Роуз е нещо съвсем различно — по-различно от всичко, което бе виждала досега. Можеше да си представи как той спори с Роуз — бе споменавал нещо подобно — но бе сигурна, че Монти винаги ще се подчинява на решенията й, дори да не е съгласен с тях.

Това съвсем не наподобяваше на начина, по който се отнасяше със самата нея, когато не бе съгласен с мнението й.

Монти вдигна наръча с клоните и го занесе до мястото за огъня. Тя се отправи към потока. Опита се да клекне до водата, но не можа. Можеше само да стои изправена или да лежи.

— Побързай с водата! — извика Монти.

— Не мога.

— Защо? — Монти се надигна учудено.

— Не мога да се наведа, без да падна във водата.

Младият мъж се засмя и това я пораздразни. Той винаги се смееше в най-неподходящите моменти.

— Извинявай, трябваше да се досетя. — Монти се изправи, приближи се към нея, взе канчето от ръката й, клекна и го напълни с чистата вода от потока. — Не спирай да ходиш! Скоро ще се почувстваш по-добре.

Монти сложи канчето върху камъните и запали огъня. След няколко минути водата завря и той сипа вътре кафето.

— Кафето скоро ще бъде готово.

— Вече ухае много приятно — обади се Айрис, — но какво ще ядем?

— Почакай и ще видиш. А през това време можеш да се погрижиш за конете.

Думите се изплъзнаха сами от устата й:

— Никога не съм се грижила за коне и изобщо не знам какво да правя.