Бебето е мое

18

Джейн не си беше тръгнала!

През плъзгащата се врата в дневната Кал я видя да стои в задния двор, загледана в планината Хартейк. Мускули, които дори не беше забелязал, че са напрегнати, започнаха да се отпускат. Все още беше тук.

Той тренираше във фитнеса, когато Тъкър връхлетя в залата за вдигане на тежести с новината, че жена му си е събрала багажа и се готви да се прибере в Чикаго. На Кевин му отнело няколко часа да го намери и докато бързаше към вкъщи все още облечен в подгизналата от пот тениска и сиви шорти, Кал беше ужасен, че тя може вече да си е тръгнала.

Все още не разбираше защо би искала да направи нещо толкова драстично. Вярно, тази сутрин той беше кисел и груб, но съжали за това почти веднага и реши да се прибере рано, за да има предостатъчно време да хапне от домашно приготвената й пилешка супа. Само че Джейн не беше от тези, които бягат от битките. Лесно можеше да си я представи как го цапардосва с тиган по главата, но не и как си стяга багажа и си отива.

Сега съпругата му стоеше там отвън, в пълна бойна готовност и Кал внезапно си помисли, че тя е единственият човек, когото познава, чиито дрехи бяха така спретнати, както и тези на най-малкия му брат. Беше избрала да си облече за път кремава памучна рокля с висока талия и редица големи жълто-кафяви копчета отпред. Падаше достатъчно свободна, за да скрива бременността й, ала въпреки това някак си успяваше да изглежда наистина изискана. Роклята беше дълга и покриваше по-голямата част от краката й, но не и малките й тънки глезени, нито пък тесните стъпала, обути в чифт простички кожени сандали.

Диадема с шарки като костенурска коруба прибираше косата й назад. Кал загледа как слънцето си играе със златистите кичури и си помисли колко бе хубава тя. Да, жена му притежаваше класическа красота и докато я съзерцаваше изпита същински водовъртеж от чувства: нежност и страст, объркване и негодувание, гняв и копнеж. Защо изведнъж трябваше да я прихване нещо? Един труден характер беше достатъчен за всяко семейство, а в техния случай той принадлежеше на него.

Ала не нравът му беше сегашното изпитание. Един-два часа в спалнята и тя напълно щеше да забрави ужасното му държание тази сутрин, да не говорим пък за глупавата й идея да се върне в Чикаго. Не, истинският проблем се криеше по-дълбоко. Защо трябваше да му казва, че го обича? Не разбираше ли, че щом тези думи бъдеха изречени веднъж, нищо не можеше да бъде същото?

Само ако се беше появила в живота му десет години по-рано, преди да му се налагаше да се справя с факта, че остарява и че отвъд края на футболната му кариера не го очаква нищо. Лесно й беше на нея да мисли за усядане. Тя имаше чудесна работа, която можеше да върши до края на живота си. Но не и той и сега не можеше да се отърве от усещането, че животът му се носи с главоломна скорост в посока, в която не беше готов да поеме. Тази посока може и да допадаше на Боби Том Дентън, но определено не пасваше за него.

Докато посягаше към дръжката на плъзгащата се врата, беше сигурен само в едно — Джейн здравата се беше напушила и единственият начин да я укроти, минаваше през чаршафите. Ала преди да успее да докара нещата дотам, го очакваше солидна доза извинения.

— Здрасти, професоре.

При звука на гласа му тя се обърна и заслони очите си с ръка. Той беше разчорлен, плувнал в пот и страхотно привлекателен, докато се приближаваше към нея. Нещо заседна в гърлото й като голяма и болезнена буца, която сякаш се опитваше да я задуши.

Кал се облегна на парапета и й отправи вълча усмивка.

— Бях във фитнеса и нямах време да си взема душ, така че освен ако не си в настроение за наистина мръсен секс, най-добре изтичай горе и пусни душа.

Джейн напъха ръце в джобовете на роклята си и бавно изкачи дървените стъпала. Как можеше да се държи по този начин, когато бе извършил нещо толкова непростимо?

— Брайън Делгадо се обади тази сутрин. — Тя пристъпи на верандата.

— Аха. Какво ще кажеш да се пъхнеш под душа с мен и да ми изтъркаш гърба?

— Адвокатът ти изпрати плик с документи. Аз ги прочетох.

Това най-сетне привлече вниманието му, макар че и сега не изглеждаше особено разтревожен.

— Откога проявяваш интерес към договорите ми?

— Беше доклад за мен.

Усмивката му се стопи.

— Къде е?

— На бюрото ти. — Тя го погледна право в очите и се опита да преглътне задушаващата болка. — Трябва да вземеш решение относно мен още сега, защото остават само два дни до заседанието на управителния съвет на лабораторията „Прийз“. За щастие, адвокатът ти вече е свършил предварителната работа. Срещнал се е с Джери Майлс и двамата са уредили по-голямата част от гнусните подробности. От теб се иска само да подпишеш един чек с цял куп нули.

— Не знам за какво говориш.

— Не смей да ме лъжеш! — Джейн сви ръце в юмруци. — Казал си на Делгадо да ме съсипе.

— Веднага ще му звънна и ще оправя всичко. Станало е някакво недоразумение.

Кал се обърна към плъзгащата врата, ала тя пристъпи напред, преди да е отворил.

— Недоразумение? — Не бе в състояние да скрие горчивината си. — Наредил си на адвоката си да унищожи кариерата ми и наричаш това недоразумение?

— Никога не съм му казвал такова нещо. Дай ми само час и после ще ти обясня всичко.

— Обясни ми го сега.

Той сякаш си даде сметка, че тя заслужава нещо повече, защото се отдръпна от вратата и се приближи до парапета.

— Кажи ми какво пишеше в доклада.

— Делгадо е уредил с Джери Майлс, директора на „Прийз“, ти да направиш голямо дарение на лабораторията, при условие, че те се отърват от мен. — Джейн си пое въздух, дълбоко и накъсано. — Джери иска да се чуе с теб, преди да ме уволни, а след това възнамерява да обяви щедростта ти пред управителния съвет на заседанието им в сряда.

Кал изруга тихичко под носа си.

— Само почакай да докопам този кучи син. Това не е първият път, в който Делгадо действа необмислено.

— Искаш да кажеш, че това е негова идея?

— И още как!

Силна емоция стисна гърлото й.

— Не ми причинявай това, Кал. Не си играй с мен.

В очите му припламна гняв.

— Знаеш, че не бих направил нещо такова.

— Значи не си му наредил да ме разследва? Не си му казал да открие най-уязвимото ми място и да го използва против мен?

Кал потърка брадичка с кокалчетата на пръстите си. Джейн никога не го беше виждала толкова неспокоен.

— То беше преди много време. Не е толкова просто.

— Е, аз съм изключително умна. Обясни ми.

Той отново се отдръпна към плъзгащата се врата и сърцето й се сви, когато видя, че избягва да срещне погледа й.

— Трябва да си спомниш как стояха нещата между нас, когато всичко започна. Никога не съм бил от онези, които позволяват някой друг да вземе връх над тях, и исках да ми платиш. — Пъхна палец в ластика на шортите си, само за да го извади миг по-късно. — Наистина казах на Брайън, че възнамерявам да се разправя с теб и му наредих да те разследва, за да мога да ти го върна.

— И какво откри това разследване?

— Че нямаш никакви срамни тайни. — Най-сетне я погледна. — Че си брилянтна и отдадена на работата си. И че тя означава всичко за теб.

— Едва ли ти е трябвал екип от детективи, за да разбереш това.

— Тогава не го знаех.

— Значи реши да ми отнемеш работата — тихо каза Джейн.

— Не! — Кал сграбчи дръжката на вратата. — След първите няколко седмици се успокоих и се отказах от всичко това. Мина ми!

— Не ти вярвам. Никой адвокат не би задвижил нещо подобно, без да е бил упълномощен.

— Той беше упълномощен. Не за това, но… — Съпругът й отвори вратата и влезе в къщата. — Просто така и не му казах да прекрати операцията, това е всичко!

— И защо? — Джейн го последва вътре.

— Просто така и не говорихме по темата повече. — Бонър спря до камината. — Имахме си цял куп други неща на главата. Изскочи проблем с един от договорите ми за реклама и отне време, докато всичко се оправи. После той отиде на почивка, а аз на няколко пъти не му вдигнах, когато ми звъня.

— Защо?

— Не бях в настроение да се занимавам с договори.

— Аз не съм договор.

— Не. Но смятах, че случващото се между нас не му влиза в работата. — Изглеждаше ядосан. — И през ум не ми е минало, че ще се опита да предприеме нещо срещу теб без моето съгласие.

— На мен ми звучи така, сякаш вече го е имал.

— Да, но… — Разтвори ръце в жест, който беше странно уязвим. — Джейн, съжалявам. И за миг не съм си помислял, че би могъл да направи каквото и да било, без да говори с мен.

Тя би трябвало да се почувства по-добре. Все пак, през последния месец не беше кроил планове против нея. Ала продължаваше да се чувства ужасно.

— Това нямаше да се случи, ако бе вдигнал телефона и му беше наредил да си прибере копоите. Защо не го направи, Кал? Боеше се, че ако отстъпиш, мъжествеността ти ще пострада?

— Не беше важно, това е всичко. Нещата между нас потръгнаха и последното, за което си мислех, беше отмъщението.

— Твърде жалко, че не си го споделил със своя кръвопиец.

Той зарови пръсти в бездруго разрошената си коса.

— Виж, не е причинена никаква вреда. Не възнамерявам да отпусна и един цент на „Прийз“ и ако някой там опита да се отърве от теб, ще им спрегна такова дело за дискриминация, че няма да разберат откъде им е дошло.

— Това е моя работа, Кал, не твоя.

— Дай ми само час-два. Всичко ще оправя, обещавам ти.

— А после? — тихо попита Джейн.

— После никога вече няма да има нужда да се тревожиш за подобно нещо…

— Нямах това предвид. След като оправиш нещата, какво ще стане между нас?

— Нищо. Всичко ще си бъде както досега. — Той тръгна към кабинета си. — Ще проведа няколко телефонни разговора, а после ще разтоваря колата ти и двамата с теб ще излезем да хапнем навън. Не мога да повярвам, че ти е минало през ума да избягаш.

Тя го последва до кабинета, но спря на прага. Потърка ръце, ала студът, който усещаше, идваше отвътре, а не отвън.

— Не мисля, че ще можем да продължим както досега.

— Разбира се, че можем. — Кал отиде до бюрото. — Кълна се, направо ще уволня Делгадо.

— Не го обвинявай за онова, което ти си започнал — тихо каза Джейн.

Той се обърна рязко към нея, а тялото му се напрегна.

— Не смей да го казваш! Ти започна всичко и никога не го забравяй!

— Как бих могла, когато ти ми натякваш при всеки удобен случай?

Изгледа я свирепо и тя му отвърна със същото. След това извърна очи. Нищо нямаше да постигнат, като си прехвърлят вината като топка.

Пъхна ръце в джобовете на роклята си и си напомни, че най-големият й страх не се беше оправдал. Той не беше кроил отмъщение срещу нея, докато двамата бяха правили любов. Ала ужасната буца, която тежеше в стомаха й, отказваше да се разсее. Случилото се бе просто символ на проблемите, които се спотайваха между тях, а тя ги пренебрегваше или замазваше, сякаш не съществуват.

Спомни си с каква надежда беше изпълнена едва преди ден-два, когато Кал я обичаше. Спомни си въздушните кули, които бе издигнала в мечтите си. Каква ирония само, че някой така добре запознат с научните методи, с лекота беше захвърлил всяка логика и я бе заменил с пожелателно мислене.

Извади ръце от джобовете си и ги стисна пред себе си.

— Трябва да знам накъде вървим, Кал, и какви са чувствата ти към мен.

— Какво имаш предвид?

Неудобството в гласа му красноречиво говореше, че знае точно за какво става дума.

— Какво изпитваш към мен?

— Знаеш какво изпитвам.

— Всъщност, не знам.

— Значи не си внимавала.

Явно възнамеряваше да направи това дори по-трудно, отколкото би трябвало да бъде, ала тя нямаше намерение да отстъпи. Времето за празни мечти беше отминало. Трябваше да знае как стоят нещата.

— Единственото, което си спомням да си казал в пряк текст, беше, че ме харесваш.

— Естествено, че те харесвам. И ти го знаеш.

Джейн срещна погледа му и се насили да изрече думите, които сякаш бяха заседнали в гърлото й.

— Аз ти казах, че те обичам.

Кал сведе поглед и тя си даде сметка, че не смее да я погледне в очите.

— Ами… предполагам, че съм поласкан.

Джейн впи нокти в дланите си.

— Не мисля така. Май откровеността ми те е уплашила до смърт. И освен това смятам, че ти не ми отвръщаш със същото.

— Какво, по дяволите, изобщо означава това? — Той отиде до бюрото си. — Разбираме се много по-добре, отколкото някой от двама ни е очаквал, а ще имаме и бебе. Защо трябва да му лепваме етикет? Държа на теб и за мен това значи много. — Кал се отпусна в стола си, сякаш за него разговорът беше приключил.

Само че тя не възнамеряваше да остави нещата така. Може би през последните месеци беше помъдряла мъничко, или просто беше упорита, но беше време той да добави към връзката им още нещо, освен секс и шеги.

— Опасявам се, че когато мисля за бъдещето ни, това да държиш на мен не ми е достатъчно.

Кал махна нетърпеливо с ръка.

— Нещата сами ще се наредят. Точно сега нито един от нас не иска да бъде хванат натясно.

— Последния път, когато разговаряхме за това, идеята беше да се разведем веднага след като бебето се роди. Все още ли го искаш?

— Дотогава има много време. Откъде да знам какво ще се случи?

— Но това ли е планът ти все още?

— Това беше първоначалният замисъл.

— А сега?

— Не знам. Как бихме могли да знаем? Нека да караме ден за ден.

— Вече не искам да измервам времето в дни.

— Е, засега ще бъде така.

Отказваше да се обвърже наистина, а тя нямаше намерение да се задоволи с по-малко. Сълзи напираха в очите й, ала Джейн отказваше да ги остави да потекат. Трябваше да се махне веднага, докато все още бе запазила достойнството си, и възнамеряваше да го направи честно.

— Боя се, че повече не мога да се справям с това Кал. Нямах намерение да се влюбвам в теб… знам, че не си ме молил да го правя… но то се случи. Изглежда, съм обречена да съсипвам всичко, което касае теб. — Тя прокара език по сухите си устни. — Връщам се в Чикаго.

Той скочи от стола си.

— Как ли пък не!

— Ще се свържа с теб, щом бебето се роди, но дотогава ще ти бъда задължена, ако поддържаме контакт единствено чрез адвоката ми. Обещавам, че няма да ти създавам трудности, когато става въпрос за родителски посещения.

— Ти бягаш. — Гледаше я свирепо, заел нападателна позиция. — Не ти стиска да останеш, за да се справим с това, затова искаш да избягаш.

Джейн се мъчеше да говори спокойно.

— С какво има да се справяме? Ти все още искаш да се разведем.

— За никъде не бързам.

— Но рано или късно възнамеряваш да го направиш.

— Е, и? С теб сме приятели и няма никаква причина нещата да вземат гаден обрат.

Болка се надигна в гърдите й, когато го чу да потвърждава онова, което вече знаеше. Той не гледаше на брака им като на нещо постоянно. Просто тъпчеше на едно място и изчакваше. Джейн се извърна от него и отиде във фоайето.

Кал се озова до нея само за миг. Вената на слепоочието му пулсираше, изражението му беше мрачно. Държанието му не беше чудно, защото мъже като него не понасяха ултиматуми.

— Ако си мислиш, че ще хукна след теб, жестоко се лъжеш! Излезеш ли през тази врата, с брака ни определено е свършено. Излизаш и от живота ми, чуваш ли ме?

Тя кимна сковано, като мигаше учестено, за да прогони сълзите си.

— Сериозно ти говоря, Джейн.

Без да каже нито дума, тя се обърна и напусна къщата му.

Той не изчака да види как колата й потегля по алеята. Вместо това затвори вратата с ритник и отиде в кухнята, където грабна бутилка скоч от килера. За миг не беше сигурен дали иска да я изпие, или да я строши в стената. Проклет да е, ако й позволеше да го вкара насила в нещо, за което не беше готов.

Отви капачката на шишето, допря го до устните си и скочът опари гърлото му. Щом така иска, нека бъде на нейната. Избърса устни с опакото на ръката си. Време бе животът му да се върне в старото си русло.

Ала вместо да се почувства по-добре, изпита желание да отметне глава назад и да изреве. Отпи нова глътка и продължи да подклажда негодуванието си към нея.

Беше й предложил повече, отколкото на която и да било жена — отдаде й шибаното си приятелство! А какво направи тя? Захвърли го обратно в лицето му, само защото той не изгаряше от желание да падне на едно коляно и доброволно да подпише доживотната си присъда на избиране на проклети тапети!

Стисна още по-здраво бутилката. Нямаше да отстъпи. Светът беше пълен с жени, които бяха по-млади, по-хубави и не смятаха за свой дълг да подхващат свади с него за най-малкото нещо, правеха каквото им поръча, и не му се пречкаха. Ето от какво се нуждаеше — някое красиво момиче, което да не му се бърка.

Отпи нова глътка, а после отиде в кабинета, където се зае със задачата да се натряска както трябва.

Джейн знаеше, че не може да си тръгне, преди да се е сбогувала с Ани. Нито пък можеше да се поддаде на скръбта си точно сега, затова примигваше учестено и развълнувано поемаше дълбоки глътки въздух, докато колата изкачваше планината Хартейк. Колата на Лин не се виждаше и Джейн изпита благодарност, че ще може да се сбогува с бабката без наоколо да има враждебно настроени свидетели.

Сега къщата изглеждаше толкова различна от деня, в който я беше видяла за първи път. Кал я беше боядисал в бяло и бе поправил изкривените капаци и счупеното стъпало. Тя прекрачи прага и повика Ани, пропъждайки спомена за това как се бяха смели заедно, докато работеха.

Когато влезе в кухнята, видя старицата през мрежестата врата. Седеше на слънце в задния двор и чупеше шушулки зелен фасул от една керамична купа в скута си. Докато гледаше ритмичните движения на кокалестите й пръсти на Джейн й се прииска да вземе купата от нея и сама да натроши шушулките. Чупенето на зелен фасул беше нещо, незасегнато от напредъка на технологията. То и до днес се извършваше по съвсем същия начин, както и преди стотици години. Изведнъж изпита чувството, че да начупи тези шушулки би донесло нещо стабилно в живота й, една връзка с всички онези жени, които през вековете бяха чистили боб и бяха надживели болката от това, че са отдали сърцата си на мъже, които не им отвръщат със същото.

Прехапа устни и прекрачи навън. Ани обърна глава.

— Крайно време беше да наминеш.

Джейн приседна на градинския шезлонг до нея и се загледа в купата, която почиваше в скута й върху парче вестник, което събираше падналите парчета. В този миг съдържанието й изглеждаше безценно и жизненоважно за нейното душевно равновесие.

— Може ли аз да го направя?

— Не обичам нищо да се похабява.

— Добре.

Ръцете й трепереха, докато поемаше купата. Съсредоточена до краен предел, тя наведе глава, взе една шушулка и внимателно отчупи крайчетата й. Очевидно не беше взела твърде много, защото Ани не й направи забележка. Тя пусна крайчетата в скута си и се зае да начупи шушулката на парчета с големината на залък.

— От магазина са. Тез, дето ще изкарам от градината ще са много по-хубави.

— Ще ми се да можех да остана тук достатъчно дълго, за да ги видя как порастват. — Гласът й прозвуча почти нормално. Може би мъничко приглушен. Съвсем малко напрегнат. И все пак — почти нормален.

— Ще станат готови много преди Кал да отиде на тренировъчен лагер и двамата да заминете за Чикаго.

Джейн не каза нищо. Вместо това взе нова шушулка, сложи палец в края й и го отчупи.

През следващите няколко минути се посвети изцяло на фасула, докато Ани гледаше как една птичка подскача от клонче на клонче в близката магнолия. Ала вместо да й донесе успокоение, мълчанието на старицата и топлината на слънцето върху кожата й, заедно с умиротворяващата монотонност на тази женска работа, подкопаха защитните й механизми и те постепенно рухнаха.

Една сълза се плъзна от крайчеца на окото й, търкулна се по бузата и капна върху памучната й рокля. Последва я втора и трета. От гърдите й се откъсна разтърсващо хълцане. Тя продължи да чупи шушулките и престана да се съпротивлява на тъгата си.

Ани гледа птичката, докато тя не отлетя, а после насочи вниманието си към една катеричка в същото дърво. Една от сълзите на Джейн капна в купата с боба.

Бабката започна да си тананика тихичко. Младата жена довърши и последната шушулка, а после затърси трескаво из купата, опитвайки се да намери някоя, която беше пропуснала.

Старицата бръкна в джоба на овехтялата си престилка, извади розова кърпичка и й я подаде. Джейн си издуха носа и проговори:

— С-страшно ще ми липсваш, Ани, но повече не мога да издържам. Т-той не ме обича.

Възрастната жена сви неодобрително устни.

— Калвин и сам не знае какво чувства.

— Достатъчно е голям, за да е наясно. — Джейн си издуха яростно носа.

— Никога не съм срещала друг, който толкоз да ненавижда туй, че остарява. Обикновено жените се борят с годинките.

— Не можех да си тръгна, без да се сбогувам. — Просто трябваше да се махне и едва не събори изчистения боб, когато се изправи.

— Остави ги, преди да си ги разпиляла по земята.

Тя се подчини. Ани с усилие стана от стола си.

— Ти си добро момиче, Джейни Бонър. А на него акълът скоро ще му дойде в главата.

— Не мисля така.

— Понякога една съпруга трябва да прояви малко търпение.

— Боя се, че търпението ми се изчерпа. — По бузите й пак се застичаха сълзи. — Освен това, аз не съм му истинска съпруга.

— Е, туй вече са пълни глупости.

Не й бяха останали думи, за да спори, затова просто прегърна дребната, крехка старица.

— Благодаря ти за всичко, Ани, но трябва да си вървя.

И като я притисна до гърдите си за миг, тя се отдръпна и се обърна към къщата.

И именно тогава видя Лин Бонър, застанала на стъпалата.