Бебето е мое

2

Какво беше направила? Стомахът на Джейн Дарлингтън се сви още повече, докато отиваше към дамската тоалетна в „Зебрите“. Джоди Пулански я бе довела тук, за да се срещне с футболиста, който тази вечер щеше да я откара в луксозния апартамент на Кал Бонър.

Без да обръща внимание на жените, които си бъбреха до мивките, Джейн влезе в най-близката кабинка, заключи вратата и облегна буза на студената метална стена.

Наистина ли бяха минали едва десет дни, откакто Джоди се бе появила на прага й и бе преобърнала живота й с главата надолу? Какво й бе станало, та се бе съгласила на нещо такова? След години на методично мислене, какво я бе убедило да направи нещо толкова безразсъдно? Сега, когато вече бе твърде късно, си даде сметка, че бе допуснала елементарна грешка, забравяйки втория закон на термодинамиката: равновесието неминуемо води до безпорядък.

Може би беше някаква регресия. Като малка непрекъснато се забъркваше в разни истории. Майка й беше умряла няколко месеца след раждането й и тя бе отгледана от студен, резервиран баща, който сякаш й обръщаше внимание единствено когато тя свършеше някоя беля. Неговото отношение, съчетано с факта, че в училище й беше скучно, бе довело до поредица от номера, чиято кулминация беше, когато къщата на директора на началното й училище се оказа боядисана в яркорозово от един от местните предприемачи.

Споменът за това все още я изпълваше с удовлетворение. Директорът беше истински садист, който мразеше децата, и напълно си го беше заслужил. За щастие, инцидентът беше отворил очите на училищната управа и ги бе накарал да ускорят придвижването й през класовете, така че на Джейн вече не й оставаше време да върши бели. Беше се отдала на учението си, което ставаше все по-трудно, като в същото време се бе откъснала от връстниците си, за които беше някаква откачалка. И ако понякога си мислеше, че харесва непокорното дете повече от прекомерно сериозната жена учен, в която се беше превърнала, си казваше, че това е просто част от цената, която трябваше да плати, задето се е родила различна.

Ала ето че непокорното дете все още бе живо. Или пък това беше дело на съдбата. Въпреки че никога не беше отдавала значение на разни мистични поличби, да открие, че рожденият ден на Кал Бонър се пада точно когато шансът тя да забременее беше най-голям, бе прекалено знаменателен, за да го пренебрегне. Преди да се е разколебала, тя бе вдигнала телефона и се бе обадила на Джоди Пулански, за да й каже, че е съгласна. Утре по това време вече можеше да е бременна. Вярно, далечна възможност, но менструалният й цикъл открай време бе също толкова точен, колкото и останалата част от живота й, а и тя наистина го искаше. Някои хора можеха да решат, че постъпва егоистично, но копнежът й за дете не й се струваше егоистичен. Струваше й се правилен. Хората гледаха на Джейн като някой, заслужаващ респект. Страхопочитание. Възползваха се от ума й, но като че ли никой не търсеше онази част от нея, която тя най-силно се нуждаеше да сподели — способността си да обича. Баща й не я бе искал, нито пък Крейг.

Напоследък неведнъж си бе представяла как седи на бюрото в кабинета си, потънала в данните върху компютърния екран пред себе си — сложните изчисления, които един ден може би щяха да отключат тайните на вселената. И тогава някакъв шум нарушаваше концентрацията й — звукът на едно въображаемо дете, влязло в кабинета й.

Тя вдигаше глава. Погалваше една мека бузка.

— Мамо, може ли днес да пуснем хвърчилото ми?

В сценария, разиграващ се в главата й, Джейн се усмихваше и се извръщаше от компютъра, изоставяйки търсенето на тайните на вселената, за да изследва небесата по друг, много по-важен начин.

Звукът от пускането на водата в съседната кабинка я изтръгна от бленуването й. Преди да може да пуска хвърчила, трябваше да се справи с предстоящото й тази нощ — да съблазни един непознат, запознат със съблазняването много повече от нея, която през живота си бе имала само един любовник.

Джейн си представи бледото, слабо тяло на Крейг, голо, ако не се броят черните чорапи, които носеше заради лошото си кръвообращение. Ако тя не беше в цикъл или той нямаше мигрена, двамата правеха любов почти всяка събота вечер, но всичко свършваше бързо и не беше особено вълнуващо. Сега се срамуваше, че толкова дълго бе търпяла подобна неудовлетворителна връзка и си даваше сметка, че причината беше самотата.

Общуването с мъже открай време беше проблем за нея. В училище съучениците й бяха прекалено големи за нея — затруднение, което бе останало, дори след като получи титлата си. Не беше грозна и доста от колегите й я канеха да излязат заедно, но всички бяха поне двайсет години по-възрастни от нея и тя бе усещала някакво смътно отблъскване. Мъжете, които я привличаха, онези на нейните години, бяха студенти, които посещаваха часовете й, а да излиза с тях бе в разрез с принципите й. В резултат започнаха да я смятат за надменна и престанаха да я канят на срещи.

Това най-сетне се промени, когато бе получила стипендията от „Прийз“. Тя изучаваше топ кварки като част от крайната цел на всеки физик, търсенето на Теорията на великото обединение, онова простичко уравнение, подобно на айнщайновото E=mc2, което щеше да обясни всички части на вселената. Крейг бе един от учените, които бе срещнала по време на семинар в Университета на Чикаго.

В началото реши, че е открила мъжа на мечтите си. Ала макар че двамата можеха да обсъждат мисловния експеримент на Айнщайн, без да се отегчат, те никога не се смееха и не си доверяваха онези най-съкровени тайни, които Джейн винаги си бе представяла, че любовниците споделят един с друг. Постепенно прие, че физическата им връзка не бе нищо повече от удобство и за двамата.

Де да можеше тази връзка да я бе подготвила да съблазни господин Бонър. Знаеше, че мъжете не я намират за сексапилна и можеше единствено да се надява футболистът да се окаже от онези отвратителни типове, които не ги беше грижа с кого правят секс, стига само да са физически задоволени. Боеше се той да не усети измамата, но поне щеше да е опитала, да има някакъв шанс.

Пък и нямаше друг избор. Никога не би използвала банка за сперма и да рискува да роди изключително надарено дете, което да израсне като нея — различно и самотно, откъснато от всички около себе си.

Бъбренето заглъхна, когато останалите жени излязоха от тоалетната. Джейн знаеше, че не може да се крие до безкрай, а и ненавиждаше мисълта, че се е свила уплашено тук, затова най-накрая отвори вратата. Докато се подаваше от кабинката, улови отражението си в огледалата насреща и за частица от секундата й се стори, че то принадлежи на някой друг.

Джоди беше настояла професорката да си пусне косата и дори бе донесла маша, така че сега леко разрошени кичури падаха около лицето й. Джейн намираше тази прическа за леко небрежна, но се надяваше съседката й да е права в твърдението си, че всеки мъж би я сметнал за секси. Разреши на младата жена да я гримира, което тя бе сторила с щедра ръка. Не възрази, защото обичайното й бледорозово червило и леката светлокафява спирала не й се струваха подходящи за проститутка, дори да е наистина изискана.

Най-сетне погледът й попадна върху тоалета, който бяха купили заедно. През последните десет дни опозна Джоди Пулански по-добре, отколкото й се искаше. Тя се бе оказала повърхностна и егоцентрична. Интересуваше се единствено от дрехи, секс с футболисти и пиене. Но освен това беше хитра и по причини, които Джейн все още не разбираше, изглеждаше твърдо решена да доведе това отблъскващо начинание до успешен край.

Джейн отказа Джоди от идеята за черно кожено облекло с метални капси и вместо това я насочи към доста отворен копринен костюм в цвят екрю, с къса пола, която прилепваше около тялото й така, че оставяше съвсем малко на въображението. Сакото се закопчаваше настрани с едно-единствено копче, а деколтето му стигаше почти до кръста, така че меките му дипли прикриваха невзрачния й бюст. Бял дантелен колан за жартиери, чифт ефирни чорапи и обувки с тънки токчета довършваха тоалета. Когато спомена за бикини, Джоди й се беше изсмяла.

— Проститутките не носят такива неща. Пък и само ще ти пречат.

Коремът на Джейн се сви и паниката, която се бе опитвала да потиска през целия ден, се надигна в гърдите й, опитвайки се да я задуши.

Какво си мислеше? Идеята беше безумна. Полудяла ли бе, та повярва, че може да се справи с този щур план? Едно бе да си го представя на теория, съвсем друго — да го приложи на практика.

Джоди връхлетя в тоалетната.

— Защо се бавиш, по дяволите? Джуниър е тук, за да те вземе.

Стомахът на доктор Дарлингтън се разбунтува.

— Аз… размислих.

— Как ли пък не! Няма да ми се отказваш точно сега. По дяволите! Знаех си, че ще стане така. Не мърдай оттук!

Джоди изхвърча от стаята, преди Джейн да успее да възрази.

Беше пламнала и едновременно с това й бе студено. Как успя да се забърка в тази каша? Та тя бе уважаван учен, авторитетна фигура в своята област.

Това беше лудост.

Втурна се към вратата, при което тя едва не я цапардоса по лицето, когато съседката й влетя обратно в тоалетната, носейки бутилка бира.

— Изпий това — каза тя, отваряйки шепата си.

— Какво е това?

— Какво имаш предвид? Таблетки. Не виждаш ли?

— Нали ти казах, че имам далекогледство. Без очила не виждам нищо наблизо.

— Просто ги изпий. Ще ти помогнат да се отпуснеш.

— Не съм сигурна…

— Имай ми доверие. Ще подействат.

— Не мисля, че е особено добра идея да вземам разни странни хапчета.

— Да, да. Искаш ли дете, или не?

В гърдите на Джейн се надигна мъка.

— Знаеш, че искам.

— Тогава изпий шибаните хапчета!

Тя го стори, преглъщайки с малко бира, и по тялото й пробяга тръпка — ненавиждаше бира.

— Не мога да го направя — продължи да протестира, докато Джоди я издърпваше навън, а хладните повеи на вятъра под късата й пола й напомниха, че не носи бельо.

— Виж, няма нищо сложно. В момента момчетата напиват Кал и ще се разкарат в мига, в който ти се появиш. Само си дръж устата затворена и му се метни на врата. Преди да се усетиш, всичко ще е свършило.

— Няма да е чак толкова лесно.

— Разбира се, че ще е.

Джейн забеляза, че няколко от мъжете наоколо я зяпат. За миг си помисли, че нещо не е наред — сякаш е закачила парче тоалетна хартия с токчето си или нещо такова — а после си даде сметка, че не я оглеждат критично, а похотливо… и паниката й нарасна.

Съседката й я придърпа към някакво тъмнокосо, безврато чудовище, което стоеше до бара, облечено в маслиненозелен тренчкот. Имаше гъсти черни вежди, които бяха толкова сраснали, че изглеждаше сякаш по челото му пълзи огромна гъсеница.

— Ето я, Джуниър. Никой не може да каже, че Джоди Пулански не си изпълнява обещанията.

Чудовището огледа „подаръка“ и се ухили.

— Добре си се справила, Джоди. Наистина е от класа. Хей, как ти е името, сладурче?

Джейн се смути толкова, че не бе в състояние да мисли. Защо не беше помислила за това? Погледът й попадна върху една от неоновите табели, които можеше да прочете и без очилата си.

— Бъд.

— Казваш се Бъд?

— Да. — Тя се прокашля, мъчейки се да спечели време. Целият й живот като възрастна бе посветен на това да търси истината и никак не я биваше в лъжите. — Роуз. Роуз Бъд6.

Джоди извъртя очи.

— Звучи като някоя шибана стриптийзьорка — заяви Джуниър.

Джейн го изгледа притеснено.

— Фамилно име. На „Мейфлауър“7 е имало членове на рода Бъд.

— Така ли?

Професорката се зае да обяснява в опит да звучи по-убедително, ала бе толкова притеснена, че й беше трудно да мисли.

— Представители на рода Бъд са се били във всички големи войни — Лексингтън, Гетисбърг, Арденската офанзива8. Една от прародителките ми е участвала в създаването на Подземната железопътна линия9.

— Без майтап? Чичо ми работеше по линията Санта Фе.

Той наклони глава настрани и я изгледа подозрително.

— На колко години си всъщност?

— Двайсет и шест — намеси се Джоди и Джейн я погледна сепнато.

— Струва ми се на малко повечко — отбеляза Джуниър.

— Но не е.

— Трябва да ти се признае, Джоди. Тази мадама по нищо не прилича на Кели. Може пък да се окаже точно каквото му трябва на Бомбардировача. Само се надявам да не го отблъсне това, че е толкова стара.

Стара! Каква извратена ценностна система имаше този мъж, че да мисли жена на двайсет и шест години за стара? Ако знаеше, че всъщност е на трийсет и четири, щеше да я сметне за изкопаемо.

Джуниър пристегна колана на тренчкота си.

— Е, хайде, Роуз, да се махаме оттук. Карай след мен в твоята кола.

Отправи се към вратата, само за да се закове на място толкова рязко, че Джейн едва не се блъсна в него.

— По дяволите, за малко да забравя. Уили каза да ти сложим това.

Бръкна в джоба си и тя настръхна, когато видя какво извади оттам.

— О, не. Не мисля…

— Налага се, сладурче. То е част от работата.

И той уви дебела розова панделка около врата й. Джейн вдигна ръка към гърлото си и усети как стомахът й се сви, когато пръстите й докоснаха гладките сатенени дипли.

— Предпочитам да не го нося…

— Съжалявам. — Футболистът завърза панделката. — Ти си подарък, Роуз Бъд. Подарък за рождения му ден от момчетата.

Мелвин Томпсън, Уили Джаръл и Крис Плъмър, тримата играчи от нападателната линия на „Старс“, гледаха как Кал Бонър вдига стика за последния си удар. Бяха превърнали просторния, но почти празен хол на Бомбардировача в импровизирано голф игрище и сега двамата с Уили играеха за по сто долара на дупка. Бонър вече бе спечелил четири стотачки.

— Е, кого би оправил? — обърна се Уили към Крис, докато Кал вкарваше топката в петата „дупка“ — голяма чаша за кафе от „Дънкин Донътс“. — Госпожа Брейди или госпожа Партридж?

— Това е лесно. — Крис също беше голям фен на „Ник ет Найт“10. — Госпожа Брейди.

— И аз. Човече, наистина беше секси.

Беше ред на Уили и Бомбардировача се отдръпна, за да може десният му гард да си опита късмета със същата чаша.

— Чух, че двамата с Грег са го направили наистина.

Топката се търкулна отдясно.

— Сериозно? Ти знаеше ли го, Кал?

Бонър отпи глътка скоч, докато гледаше как приятелят му не успява и с втория удар.

— Дори не знам за какво, по дяволите, говорите.

— Госпожа Брейди от „Семейство Брейди“ — обясни Мелвин. — И госпожа Партридж от „Семейство Партридж“11. Ако можеше да изчу… — Той спря тъкмо навреме. — Ако можеше да оправиш една от тях, коя би си избрал?

Нападателите се бяха хванали на бас кой ще издържи най-дълго, преди да изрече любимата си вулгарност.

Кал не участваше в облога, защото не беше съгласен да се откаже от свободата на словото си, а останалите нямаха нищо против, защото бяха наясно, че той вероятно би спечелил. Макар по време на мач да ругаеше като хамалин, когато свалеше екипа, сякаш губеше цветистия си речник.

— Предполагам, че ще трябва да помисля.

Бомбардировача пресуши чашата си, взе стика, тъй като Уили най-сетне беше вкарал топката и се зае да прецени следващия удар, който изискваше топката да направи остър ляв завой, за да влезе в една кофичка от заведение за бързо хранене „KFC“. Кал не започваше никаква игра, дори и голф в хола си, без намерението да я спечели. Този състезателен дух го беше довел от Салвейшън, Северна Каролина до Мичиганския университет, където воденият от него футболен отбор на университета „Уулвъринс“ две поредни години печели титлата в шампионата „Бег Тен“, преди капитанът му да отиде в Националната лига и да се превърне в един от най-добрите й куотърбекове.

Крис довърши бирата си.

— Ето ви още един. Кого бихте оправили — мадамата от „Красавицата и звяра“ или Покахонтас?

— Покахонтас — отвърна Мелвин.

— Аха. Определено Пок — съгласи се Уили.

— Знам аз кого бих искал да изчу… да оправя — заяви Крис. — Бренда Стар12. Мамка му, страшно е секси.

Кал не можа да сдържи усмивката си. Господи, обичаше ги тези копелета. Седмица след седмица те си залагаха задниците, за да го защитят. Напоследък здравата ги тормозеше и знаеше, че изобщо не им харесва, но тази година отборът имаше шанс да стигне до финала за Суперкупата — събитие, което той отчаяно искаше. Това беше най-отвратителната година в живота му. Брат му Гейбриъл беше изгубил в автомобилна злополука съпругата си Чери и единственото си дете Джейми — двама души, които Бомбардировача дълбоко бе обичал.

Оттогава нямаше желание за абсолютно нищо, освен да играе футбол.

Съчетавайки уменията си на голф игрището с тези на билярдната маса, той изпълни следващия удар така, че топката отскочи от шкафа с телевизора и се приземи на сантиметри от кофичката за еднократна употреба.

— Ей, не е честно — възпротиви се Уили. — Не каза, че топката може да рикошира.

— Не съм казал и че не може.

Мелвин си погледна часовника и напълни чашата му с отлежал скъп скоч.

За разлика от съотборниците си, Кал рядко се напиваше, но днес имаше рожден ден, беше в скапано настроение и затова се опитваше да направи изключение. За съжаление, имаше железен стомах, което затрудняваше нещата.

Усмихна се, като си спомни предишния си рожден ден. Кели, бившата му приятелка, бе организирала голямо парти изненада, но понеже никак не я биваше по детайлите, той беше пристигнал преди гостите. Помисли си, че навярно тя би трябвало да му липсва повече, но изпитваше най-вече срам, когато се сетеше за нея, защото го беше зарязала заради двайсет и три годишен китарист, който й бе предложил венчален пръстен. Все пак се надяваше да е щастлива. Беше мило момиче, въпреки че направо го изкарваше от нерви.

В природата му беше да крещи. Не влагаше нищо в това, просто така общуваше. Ала всеки път щом креснеше на Кели, тя избухваше в сълзи, вместо да му се опълчи. Това го караше да се чувства истински грубиян, което означаваше, че когато бе с нея, никога не можеше да се отпусне напълно и да бъде самият себе си.

Открай време имаше този проблем с гаджетата си. Изпитваше естествено привличане към добрите момичета, към онези, които ги беше грижа за другите, а не само за себе си. За съжаление, такива момичета обикновено бяха мекушави и го оставяха да прави с тях, каквото си поиска.

Много от по-агресивните мадами — онези, които биха били в състояние да му се опълчат — се оказваха златотърсачки. Не че имаше нещо против една жена да си гледа интереса, стига да не го криеше.

Фийби Кейлбоу, собственичката на „Старс“ и неговата номинация за най-страхотна жена на света — освен в случаите, когато не му беше трън в задника — твърдеше, че не би имал подобни проблеми, ако престане да излиза с толкова млади момичета, но тя не разбираше. Футболът беше игра за млади мъже. Той беше млад, мамка му! И тъй като можеше да има която си поиска, защо му бе да избира някоя отчаяна трийсетгодишна жена, която вече бе започнала да загнива, вместо някоя красива, все още свежа мадама? Отказваше да мисли за себе си другояче, освен като за мъж в разцвета на силите си, особено сега, когато Кевин Тъкър му дишаше във врата. Кал се зарече, че по-скоро би се продънил в ада, отколкото да позволи на кучия син да му измъкне мястото на титуляр.

Допи скоча си и почувства наченките на слабо замайване. Явно най-сетне бе тръгнал в посоката, където искаше да се озове — там, където нямаше да помни смъртта на двамата души, които обичаше, където щеше да забрави Кевин Тъкър, фактът, че остарява и че сякаш е минала цяла вечност, откакто бе имал желание да вкара в леглото си някоя от онези свежи, нетърпеливи да му угодят мацки, с които излизаше. В този миг забеляза, че Крис си поглежда часовника — за трети път през последните петнайсет минути.

— Бързаш ли за някъде, Крис?

— Какво? Ъъъ, не. — Двамата с Мелвин се спогледаха. — Не, просто се чудех колко е часът.

— Три минути по-късно от последния път, когато провери.

Кал взе стика и се отправи към трапезарията, която имаше мраморен под, прескъп кристален полилей и никакви мебели. Какъв беше смисълът? Обичаше нещата да са прости и лежерни, а и определено не възнамеряваше да дава официални вечери.

Когато искаше да почерпи приятелите си, наемаше частен самолет и ги откарваше в Скотсдейл13.

Освен това не си падаше по събирането на ненужни вещи, тъй като да живее твърде дълго на едно и също място го изнервяше, а колкото по-малко неща притежаваше, толкова по-лесно бе да се премести. Беше страхотен играч, защото животът му не бе претрупан с непотребни неща. Никакъв постоянен дом, никакви постоянни жени, нищо, което да го накара да се чувства стар и изхабен от употреба. Нищо, което да го притъпи.

Звънецът на входната врата издрънча и Уили вдигна рязко глава.

— Трябва да са пиците, които поръчах.

Тримата му приятели се втурнаха към вратата и Кал ги проследи с развеселен поглед. През цялата нощ усещаше, че са намислили нещо и явно най-сетне бе на път да разбере какво.

Джейн стоеше в просторното преддверие на мезонета на Кал Бонър. С розовата панделка около врата си тя беше празнично опакован и специално доставен подарък.

Сърцето й биеше толкова учестено, че направо се чудеше как мъжете не виждат кожата й да се движи под дълбокото деколте на костюма. Освен това беше леко замаяна, не съвсем на себе си и предполагаше, че хапчетата на Джоди бяха започнали да действат.

Джуниър с гъсеничноподобната вежда пое палтото й и тихичко я представи на тримата мъже, които можеха да бъдат единствено футболисти.

Онзи, който се казваше Крис, беше бял, преждевременно оплешивяващ и имаше най-масивния врат, който бе виждала някога. Мелвин бе негър и очилата с тънки метални рамки му придаваха леко интелектуален вид, контрастиращ с огромното му тяло. Уили имаше кожа с цвят на кафе, която подчертаваше чифт големи, убийствени очи.

Джуниър довърши представянето и махна с палец към нея.

— Джоди се е справила чудесно, нали? Казвах ви, че няма да ни разочарова.

Мъжете я огледаха преценяващо и Уили кимна.

— Наистина изискана. Ама на колко е години?

— Двайсет и пет — отвърна Джуниър, орязвайки още една година от измислената й възраст.

— Готини крака — подхвърли Крис, докато минаваше зад нея. — И страхотен задник.

Той сложи ръка на дупето й и го стисна. Джейн се обърна рязко и здравата го изрита по кокалчето.

— Ей!

Твърде късно тя си даде сметка, че е допуснала голяма грешка. Жена, която продава тялото си, едва ли би реагирала толкова бурно, когато някой я поопипа. Съвзе се бързо и го изгледа с цялата надменност на компаньонка от висшата класа.

— Не давам безплатни проби. Ако проявяваш интерес към това, което предлагам, си запиши час.

Без изобщо да се засегнат, мъжете се разсмяха, а Уили кимна одобрително.

— Ти си точно това, от което Бомбардировача се нуждае.

— Утре ще е усмихнат до уши — изкиска се Мелвин.

— Да вървим, момчета. Време е за парти!

Джуниър я побутна напред, тя запристъпва несигурно по мраморния под на високите си токчета, а те запяха в един глас:

— Честит рожден ден, честит рожден ден…

Ужасена и с пресъхнала уста, Джейн стигна до изхода на преддверието и при следващата стъпка токчето й потъна в белия килим. Обърна се, видя Кал Бонър и се вцепени. Дори и през наркотичната мъгла, един ужасяващ факт беше съвършено ясен. Телевизионният екран беше излъгал.

Той стоеше пред стена от прозорци, обгърнат от студената ноемврийска светлина, нахлуваща зад него.

По телевизора Джейн бе видяла селяндур с хубаво тяло и лоша граматика, ала в мъжа, който я наблюдаваше от другия край на стаята, нямаше нищо подобно. Беше си избрала воин.

Бонър наклони глава на една страна и се взря изучаващо в нея. Погледът му бе студен и сериозен и я поуплаши.

Сиви очи, толкова бледи, че бяха почти сребристи. Очи, които не знаеха милост. Кестенява коса, чиято склонност към чупливост не беше съвсем овладяна от късата подстрижка. Мъж, който сам определяше правилата и не отговаряше пред никого. Корави мускули и желязна сила. Физическо животно. Брутални скули и безжалостна челюст. Без помен от мекота. Нито следа от по-нежни емоции. Този мъж беше завоевател, роден да се сражава.

По гърба й пробяга ледена тръпка. Почувствала бе извън всяко съмнение, че той не би проявил и капка милост към онзи, когото сметнеше за враг. Само че тя не му беше враг, напомни си Джейн. Никога нямаше да разбере за нейните кроежи. Пък и воините не ги беше грижа за незаконородените им деца. Бебетата бяха естествена последица от изнасилването и плячкосването на вражеските селища — нещо, за което не си струваше да се мисли.

Груби ръце, съпроводени от гръмък мъжки смях, я побутнаха към мъжа, когото бе избрала за баща на детето си.

— Това е подаръкът за рождения ти ден, Кал.

— От нас за теб.

— Честит рожден ден, приятелю. Постарахме се да ти намерим най-доброто.

Едно последно побутване я запрати към него и тя се удари в мускулестите му гърди. Силна ръка се обви около нея, задържайки я, преди да е паднала, а до носа й достигна слаб мирис на скоч. Джейн опита да се отдръпне, ала той все още не бе решил да я пусне, така че това се оказа невъзможно.

Неочакваната безпомощност я ужаси. Футболистът беше с почти цяла глава по-висок от нея, а по стройното му, тренирано тяло нямаше и грам мазнина. Тя си заповяда да не се мъчи да се освободи, защото знаеше, че усети ли слабостта й, той ще я смаже.

Неканен образ се появи в главата й — голото й тяло под неговото — и Джейн начаса го пропъди.

Замислеше ли се за тази част от плана, никога нямаше да успее да го довърши.

Дланта му се плъзна по ръката й.

— Е, май досега не съм получавал такъв подарък. Вие сте по-пълни с изненади, отколкото елен — с кърлежи.

Звукът на плътния му, южняшки акцент начаса я успокои. Тялото му може да беше като на воин, но си оставаше просто футболист и при това — не особено умен. Мисълта за интелектуалното й превъзходство й вдъхна достатъчно увереност, за да я накара да вдигне поглед към бледите му очи, докато той бавно я пускаше.

— Честит рожден ден, господин Бонър. — Беше възнамерявала да придаде на гласа си страстно звучене, но вместо това се получи някак професорски, сякаш се обръщаше към закъснял за лекция студент.

— Това е Кал — обади се Джуниър. — Съкратено от Калвин, но те съветвам да не го наричаш така, защото го изкарва от нерви, а не препоръчвам на никого да изнервя Бомбардировача. Кал, това е Роуз. Роуз Бъд.

Едната вежда на Кал подскочи.

— Довели сте ми стриптийзьорка?

— И аз така си помислих, обаче не. Тя е проститутка.

За миг по лицето на Бонър пробяга отвращение.

— Е, в такъв случай, много ви благодаря за усилието, но ще трябва да пасувам.

— Не може да го направиш, Кал — възпротиви се Джуниър. — Всички знаем какво ти е мнението за проститутките, обаче Роуз не е някаква обикновена курва, която можеш да забършеш на всеки ъгъл. Изобщо не. Тя е наистина изискана курва. Семейството й е дошло с „Мейфлауър“ или нещо такова. Кажи му, Роуз.

Джейн беше толкова погълната от опитите да преглътне факта, че тя — доктор Джейн Дарлингтън, уважаван физик и жена, която през живота си бе имала един-единствен любовник — току-що беше наречена „курва“, че й трябваше един миг, докато измисли достатъчно надменен отговор.

— Член на рода Бъд е служил при Майлс Стандиш14.

Крис погледна към Мелвин.

— Знам го. Не играеше ли за „Чикаго Беърс“ през осемдесетте?

Приятелят му се изсмя.

— По дяволите, Крис, докато беше в колежа, изобщо ли не си стъпвал в класната стая?

— Играех футбол. Нямах време за такива глупости. Пък и сега не говорим за това, а за факта, че днес е рожденият ден на Бомбардировача. Ние му намираме най-страхотния подарък, който може да се купи с пари, а той иска да пасува!

— Защото е твърде стара — възкликна Уили. — Казах ви да намерим някоя по-млада, обаче вие все повтаряхте как не трябвало да му напомня за Кели. Тя е само на двайсет и четири, Кал. Честна дума.

Просто ей така Джейн изгуби още една година.

— Не може да пасуваш. — Крис пристъпи напред с войнствен поглед в очите. — Това е подаръкът ти за рождения ден. Трябва да я изчу… ъъъ… да я оправиш.

Тя усети как кожата й пламна и тъй като не биваше да я видят да се изчервява, се извърна, преструвайки се, че изучава дневната. Белият килим, сивият диван, стереоуредбата и широкоекранният телевизор бяха скъпи, ала безинтересни. По пода бяха разпръснати разни неща: пластмасова чаша, кофичка от „KFC“, празна кутия от мюсли. Освен че беше селяндур, господин Бонър очевидно беше и мърляч, но тъй като това не се предаваше по наследство, слабо я вълнуваше.

Той прехвърли стика за голф, който държеше, от едната ръка в другата.

— Вижте какво ще ви предложа, момчета. Хората непрекъснато сменят подаръците си. Какво ще кажете да я заменим за една хубава вечеря с пържоли?

Не можеше да го направи! Никога нямаше да намери някой по-подходящ да стане баща на детето й.

— Мамка му, Бомбардировач, тя струва много повече от някаква си вечеря!

Джейн се зачуди колко точно. Джуниър й беше дал пачка пари, които тя, без да ги погледне, бе натъпкала в чантата си, а после я бе мушнала под седалката на колата си. Първото, което щеше да стори утре сутринта, бе да ги дари на фонда за стипендии в колежа.

Кал пресуши алкохола в чашата си.

— Оценявам жеста ви, момчета, но тази вечер май просто не съм в настроение за курви.

И този път думата я удари като сблъскване на молекули. Как смееше да мисли за нея по този начин! Понякога чувствата я предаваха, но не и мозъкът й, и ето че сега той й крещеше да направи нещо. Не можеше да се предаде толкова лесно. Куотърбекът беше идеален и тя трябваше някак да го накара да размисли. Да, физически беше ужасяващ и едва ли беше нежен любовник, но няколко минути по-грубичко отношение нямаше да я убият, пък и нали го бе избрала именно защото беше нейна пълна противоположност.

— О, хайде де, Бомбардировач — обади се Уили. — Тя е секси. Става ми само като я гледам.

— Ами твоя е. — Кал посочи с глава към коридора. — Знаеш къде е спалнята за гости.

— Не!

Всички се обърнаха към нея.

Джейн си помисли за селяндурския му акцент и си напомни, че той бе просто глуповат футболист. Хапчетата й дадоха кураж. Просто трябваше да го надхитри.

— Аз не съм парче месо, което може да си предавате един на друг. Имам ексклузивен договор, според който трябва да упражня занаята си единствено с господин Бонър. — Избягвайки очите му, тя погледна към останалите мъже. — Господа, защо не си тръгнете, така че двамата с него да обсъдим всичко това насаме?

— Ами да, защо не си тръгнем наистина? — каза Мелвин. — Хайде, момчета.

Нямаше нужда да ги подканва. Те се втурнаха към преддверието със странна за размерите им бързина.

В последния миг Мелвин отново се обърна към нея:

— Очакваме да си заслужиш парите, Роуз. Покажи на Бомбардировача на какво си способна, става ли? Всичко, което поиска.

Джейн преглътна мъчително и кимна. Миг по-късно външната врата се хлопна.

Тя и мъжът, когото наричаха Бомбардировача, останаха сами.