Бебето е мое

19

— Напускаш сина ми?

Лин изглеждаше ядосана и объркана, докато се взираше в снаха си. Слезе по стъпалата и Джейн усети, че сърцето й се свива. Защо бе останала толкова дълго? Защо просто не се бе сбогувала с Ани и не си бе тръгнала? Извърна се бързо и прокара длан по мократа си буза.

Ани се притече на помощ.

— Имам зелен фасул за вечеря, Амбър Лин, и ще го приготвя със сланина, все едно дали ти харесва, или не.

Без да й обръща внимание, Лин се приближи към Джейн.

— Кажи ми защо напускаш Кал.

Докато се обръщаше към нея, младата жена се опита да надене маската на студенокръвното същество, което Лин познаваше.

— Би трябвало да се радваш — успя да каже. — Бях ужасна съпруга.

Ала тези лъжливи думи заплашваха да отприщят нов порой от сълзи. Тя беше най-добрата съпруга, която той бе имал някога, по дяволите! Не знаеше дали е възможно да има по-добра! Отново се извърна.

— Така ли? — Свекърва й звучеше дълбоко разтревожена.

Джейн трябваше да се махне оттук, преди напълно да е рухнала.

— Ще си изпусна самолета. Най-добре говори с Кал. Той ще ти обясни всичко по-добре от мен.

Понечи да заобиколи къщата, но не беше направила и две крачки, когато изуменото възклицание на Лин я накара да се закове на място.

— Господи, ти си бременна!

Джейн се обърна рязко и видя, че майката на съпруга й я е зяпнала в корема. Инстинктивно сведе поглед и едва тогава си даде сметка за ръката, която бе сложила там, сякаш отбранително. Жестът беше притиснал роклята към тялото й, очертавайки леко окръгления й корем. Побърза да отдръпне ръката си, ала беше твърде късно.

Лин се взираше в нея с недоумяващо изражение.

— От Кал ли е?

— Амбър Лин Глайд! — сопна се Ани. — Къде ти е възпитанието?

Свекърва й имаше по-скоро разтърсен, отколкото обвиняващ вид.

— Как мога да знам дали е негово, или не, когато нищо в този брак не ми е ясно? Не знам какво виждат един в друг, нито как са се събрали. Дори не знам защо тя плачеше. — Гласът й изневери за миг. — Нещо тук не е наред.

И последната стена, която прикриваше наранените чувства на Джейн, рухна и когато видя тревожните бръчки по лицето на Лин, разбра, че трябва да й каже истината. Желанието на Бомбардировача да защити родителите си беше похвално, но сега то беше пагубно. Ако бе научила нещо през последните четири месеца, то беше, че измамата води единствено до болка.

— Бебето е на Кал — каза тихичко. — Съжалявам, че трябваше да го разбереш по този начин.

Лин очевидно беше наранена.

— Но той не… не спомена нищо. Защо не ми каза?

— Защото се опитваше да ме защити.

— От какво?

— От теб и доктор Бонър. Кал не искаше никой от вас да научи какво му причиних.

— Кажи ми! — Лицето на Лин придоби свирепото изражение на лъвица, чието отроче някой е заплашил, нищо че това лъвче вече бе станало кралят на джунглата. — Кажи ми всичко!

Ани вдигна керамичната купа.

— Аз влизам вътре да приготвя фасула така, както го обичам. Джейни Бонър, ти остани тук, докато не оправиш всичко туй с Амбър Лин, чуваш ли ме?

И тя се запъти с тътрузене към задната веранда.

Джейн усети, че краката й няма да я издържат още дълго и се отпусна върху шезлонга. Лин се настани на другия и се обърна към нея. Челюстта й беше стисната, изражението й — войнствено. Джейн изведнъж си представи дръзкото момиче, което бе пекло курабии в два сутринта, за да издържа съпруга и бебето си. Скъпата ленена рокля и кехлибарените накити не можеха да скрият факта, че това бе жена, която знае как да брани своето.

Тя сключи ръце в скута си.

— Кал искаше да спести на теб и баща си ненужната болка. През изминалата година вече сте преживели достатъчно и той мислеше… — Сведе поглед надолу. — Неподправената истина е, че отчаяно исках дете и с помощта на измама забременях от него.

— Какво си направила?

Джейн се насили да вдигне глава.

— Беше грешно. Безскрупулно. Възнамерявах той никога да не научи.

— Но е разбрал.

Тя кимна.

Устните на Лин бяха заприличали на тънка, напрегната черта.

— Чие решение беше да се ожените?

— Негово. Заплаши, че ако не направя каквото иска, ще заведе дело за родителски права. Сега, когато го познавам по-добре, се съмнявам, че би го сторил, но тогава му повярвах.

Пое си дълбоко дъх и описа сутринта, когато беше отворила вратата на Джоди Пулански, а после разказа на Лин за плана на играчите от отбора за рождения ден на Кал. Обясни отчаяния си копнеж за дете, както и тревогата за това как ще намери баща за него. Говореше, без да украсява фактите, като не оправдаваше държанието си по какъвто и да било начин.

Когато описа реакцията си при вида на Бомбардировача по телевизията и последвалото си решение да използва именно него, свекърва й затисна устата си с ръка, но не успя да потисне ужасеното си ахване, примесено със задавен смях, в който се усещаха леко истерични нотки.

— Да не искаш да кажеш, че си избрала Кал, защото си мислела, че е глупав?

За миг Джейн си помисли дали да не й обясни как беше говорил с граматически грешки и изглеждаше толкова тъп и страхотно красив, но се отказа. Имаше неща, които една любяща майка никога не можеше да разбере.

— Очевидно сгреших в преценката си, макар че го разбрах едва няколко седмици след като се оженихме.

— Всички знаят, че Кал е страшно интелигентен. Как си могла да повярваш нещо друго?

— Предполагам, че някои от нас не са чак толкова умни, колкото си мислят.

И тя продължи да разказва, завършвайки с това как новината за сватбата им беше достигнала до медиите и за решението си да го придружи в Салвейшън.

По лицето на Лин припламна гняв, но за изненада на Джейн, той не беше насочен към нея.

— Кал трябваше да ми каже истината от самото начало.

— Не искаше никой от семейството да знае. Каза, че не ви бива в лъжите и че ако ви каже, историята ще се разчуе.

— Не е споделил дори с Итън?

Джейн поклати глава.

— Миналият петък Итън ме видя… Е, разбра, че съм бременна, но Кал го помоли да го запази в тайна, докато не ви го съобщи лично.

Лин присви очи.

— Има и още нещо. Тази история не обяснява враждебното ти държание към нас.

Джейн още по-силно стисна ръце в скута си и отново трябваше да се насили да срещне погледа на свекърва си.

— Както ти казах, бяхме се разбрали да се разведем, веднага щом бебето се роди. Вие съвсем наскоро бяхте изгубили една снаха, която сте обичали, и щеше да е жестоко, ако се привържехте към друга. Не че непременно бихте го сторили — побърза да добави тя. — Знам, че не съм това, което сте си представяли, че синът ви заслужава. И все пак, не би било правилно да нахлуя в семейството ви, след като не възнамерявах да остана.

— И си решила да се държиш възможно най-отвратително.

— Така… така ми се струваше най-добре за вас.

— Разбирам. — Изражението на Лин не издаваше нищо и Джейн си даде сметка, че насреща й отново седеше хладнокръвната жена, с която се бе запознала. Погледът на сините й очи беше твърд. — Какво изпитваш към Кал сега?

Поколеба се и се опита да заобиколи истината:

— Вина. Причиних му нещо наистина лошо.

— Хората казаха, че съм подмамила Джим, за да забременея от него, но не беше вярно.

— Била си на петнайсет, Лин. Аз съм на трийсет и четири. Знаех точно какво правя.

— И сега влошаваш стореното, като бягаш от него.

След всичко, което й беше разкрила, очакваше свекърва й да е доволна да се отърве от нея.

— Той не… Не е готов за истинска връзка, така че няма никакво значение кога ще си тръгна. Нещо изскочи и трябва да се върна на работа. Така е най-добре.

— Ако е най-добре, защо си изплакваше очите?

Джейн усети, че ноздрите й потръпват и разбра, че отново е на ръба да изгуби контрол над емоциите си.

— Не настоявай, Лин. Моля те.

— Влюбила си се в него, нали?

Младата жена рязко се изправи.

— Трябва да вървя. Обещавам ти, че ще може да виждате детето толкова често, колкото искате. Никога не бих се опитала да държа внучето ви далеч от вас.

— Наистина ли го мислиш?

— Разбира се.

— Няма да ни спираш да виждаме бебето?

— Не.

— Добре тогава. Ще очаквам да удържиш на обещанието си. — Тя също стана. — Започвайки още сега.

— Не разбирам.

— Бих искала контактът с внучето ми да започне още сега. — Мекият й глас рязко контрастираше с упоритата линия на устата й. — Не искам да си тръгваш от Салвейшън.

— Налага се.

— Значи вече нарушаваш обещанието си?

Възбудата на Джейн нарасна.

— Бебето още не е родено. Какво искаш от мен?

— Искам да те опозная. От деня, в който се срещнахме за първи път, ти се криеш зад толкова маски, че нямам представа коя си всъщност.

— Вече знаеш, че подмамих сина ти по най-долен и нечестен начин. Това не ти ли стига?

— Би трябвало, но не е така. Нямам представа какво изпитва Кал към теб, но знам, че от дълго време не съм го виждала толкова щастлив. Освен това не мога да не се запитам защо Ани толкова те харесва. Майка ми има труден характер, но не е глупачка. Какво е видяла тя, което аз не съм?

Джейн разтърка ръце.

— Това, което искаш, е невъзможно. Няма да се върна при Кал.

— Тогава може да останеш при нас с Ани.

— Тук?

— Тази къща не е ли достатъчно добра за теб?

— Не е това. — Понечи да каже нещо за работата си, ала не намери сили. Денят беше изпълнен с твърде много драма и беше изтощена. Дори мисълта да шофира до Ашвил и да се качи на самолет, я смазваше.

Една птичка кацна в магнолията и тя си даде сметка, че наистина иска да остане в планината Хартейк. Поне за мъничко. Лин бе баба на детето й, пък и вече знаеше истината. Толкова ужасно ли би било да остане тук още малко, достатъчно, за да я убеди, че не е лоша, а просто слаба?

Краката й трепереха. Копнееше за чаша чай и курабийки. Искаше да гледа птичките в магнолията и да изпълнява командите на Ани. Имаше нужда да седи на слънце и да чупи бобови шушулки.

В очите на Лин имаше достойнство и безмълвна молба, на която Джейн усети, че се отзовава.

— Добре, ще остана. Но само за няколко дни и само ако ми обещаеш, че няма да позволиш на Кал да идва тук. Не искам да го виждам отново. Просто не мога.

— Имаш право.

— Обещай ми, Лин.

— Обещавам.

Лин й помогна да свали куфара от колата и й показа малката стая за гости в задната част на къщата, в която имаше тясно желязно легло и стара, черна шевна машина „Сингър“. Стените бяха покрити с избелели жълти тапети на сини метличини. Свекърва й я остави сама, за да си разопакова багажа, ала Джейн беше толкова уморена, че заспа както си беше с дрехите и се събуди едва когато Лин я повика за вечеря.

Вечерята мина изненадващо спокойно, въпреки оплакванията на Ани, че дъщеря й не била сложила никакво масло в бърканите картофи. Тъкмо когато раздигаха масата, телефонът на стената в кухнята издрънча. Лин вдигна и на Джейн не й отне дълго да се досети кой се обажда.

— Как мина турнирът по голф? — Намотаваше кабела на телефона около пръста си. — Наистина жалко. — Хвърли поглед към снаха си и сбърчи чело. — Да, правилно си чул. Тук е. Да… Да говориш с нея?

Джейн поклати глава и я погледна умолително. Ани стана от стола си, откъдето беше надзиравала раздигането на масата, и като изсумтя неодобрително, отиде в дневната.

— Не мисля, че й се говори точно сега… Не, не мога да я накарам да дойде на телефона… Съжалявам, Кал, но наистина не знам какви са плановете й, с изключение на това, че не иска да те вижда. — Тя се намръщи. — Внимавай какъв тон ми държиш, млади момко. И сам си предавай съобщенията!

Последва дълга пауза, ала каквото и да говореше Кал от другата страна, то очевидно не се харесваше на майка му, защото изражението й ставаше все по-сърдито.

— Всичко това е много хубаво, но двамата с теб имаме да си поговорим за доста неща, включително и за това, че жена ти е бременна в четвъртия месец, а ти не си ми казал и дума.

Времето течеше. Постепенно сърдитото смръщване на Лин се изглади, изместено от озадачено изражение.

— Разбирам… Така ли?

Джейн започваше да се чувства като подслушвачка и затова се присъедини към Ани в дневната, където възрастната жена дремеше на дивана, докато по телевизията течаха вечерните новини. Тъкмо се настани на люлеещия се стол, когато Лин се показа от кухнята.

Тя спря на прага и скръсти ръце на гърдите си.

— Кал ми разказа друга история, различна от твоята, Джейн.

— О?

— Не спомена да си го подмамила.

— Какво каза?

— Че двамата сте изкарали кратка афера и ти си забременяла.

Тя се усмихна и за първи път през този ден се почувства малко по-добре.

— Много мило от негова страна. — Погледна към свекърва си. — Ясно ти е, че лъже, нали?

Лин сви уклончиво рамене.

— Предполагам, че засега ще се въздържа да си съставя мнение за каквото и да било.

В този миг Ани вдигна глава и се намръщи.

— Освен ако някоя от вас няма да казва нещо по-важно от господин Стоун Филипс44, ви съветвам да си затваряте устите.

Те млъкнаха.

По-късно тази вечер, след като Джейн бе заспала, Лин седеше на дивана, мъчейки се да сложи ред в мислите си, докато майка й гледаше VH-1 с изключен звук, без съмнение с надеждата да пуснат някой клип на Хари Коник Джуниър. Как само й липсваше Джим: шумът, който вдигаше из къщата, умиротворяващият ромон на гласа му посред нощ, когато успокояваше по телефона някой уплашен пациент.

Липсваше й солидното усещане на едрото му топло тяло, прилепено до нейното нощем; липсваше й дори как винаги оставяше вестника, сгънат погрешно. Липсваше й да живее в собствената си къща и да се разпорежда в собствената си кухня, ала едновременно с това изпитваше странен покой, какъвто не помнеше от години.

Джим беше прав. Много отдавна бе изгубил момичето, за което се беше оженил, но тя не се заблуждаваше, че той иска да си върне това момиче. Не, онова, което искаше да си върне, беше самият себе си, такъв, какъвто беше в гимназията, когато пред него все още се разкриваха безброй възможности.

Що се отнася до нея, знаеше, че твърде много неща се бяха променили, за да може отново да бъде онова щастливо, безгрижно момиче. Ала не беше и хладната, сдържана госпожа доктор Бонър, съвършено обучена от свекърва си да потиска всяка плебейска проява на невъздържани чувства.

Коя беше тогава? Жена, която обичаше семейството си, в това поне нямаше съмнение. Обожаваше изкуствата и се нуждаеше от планините наоколо така, както се нуждаеше от въздух. Освен това беше жена, която повече не можеше да се задоволява с трошици от мъжа, когото обичаше, откакто беше едва на петнайсет години.

Ала Джим беше горд и упорит. Това, че бе отказала да капитулира, когато бе споменал развод, беше недвусмислен сигнал за тревога. Той никога не изричаше напразни заплахи и ако тя не се върнеше у дома и не възобновеше брака им, наистина щеше да последва развод. Такъв си беше — упорит до крайност, досущ като сина си. И двамата по-скоро биха наранили себе си, отколкото да се огънат.

Проблемите й с Джим водеха началото си отпреди повече от три десетилетия, но Кал? Бе прочела между редовете на казаното от Джейн, достатъчно добре, за да разбере, че тя иска обвързване за цял живот, а съпругът й не е готов да й го предложи.

Какво беше това у сина й, което го караше да се дърпа толкова яростно от брака и всякакво обвързване? Беше отгледан в изпълнено с обич семейство. Защо категорично отказваше сам да си създаде такова?

Още от съвсем малък надпреварата беше всичко за него. Спомняше си как го бе научила да играе на дама, когато беше толкова мъничък, че едва можеше да ходи, камо ли да подскача на един крак. Самата тя все още беше почти дете и той бе не само неин син, но и другарче за игра. Беше начертала дамата на тротоара пред апартамента им и никога нямаше да забрави как едва проходилото момченце бе прехапало долната си устна, напълно съсредоточено в усилието си да я победи. Лин подозираше, че да бъде вързан към жена и семейство, за него бе още един символ на факта, че най-важната част от живота му е на свършване и че няма с какво да я замени.

Без съмнение, веднага след като беше приключил разговора си с нея, беше позвънил на баща си и му бе съобщил за бебето. Беше омъжена за Джим достатъчно отдавна, за да знае колко много ще се зарадва при новината, че в семейството им ще се появи нов живот, и също като нея, ще бъде загрижен за щастието на сина им. За разлика от нея, обаче, изобщо нямаше да бъде загрижен за чувствата на младата жена, която спеше в стаята за гости.

Лин погледна към майка си.

— Кал сигурно държи на Джейн, иначе не би излъгал по този начин.

— Калвин я обича. Просто още не го знае.

— Нито пък ти. Не и със сигурност.

Въпреки че сама я беше попитала, Лин се подразни на всезнайническото държание на майка си. Или пък все още не беше надмогнала болката от това, че старицата познава Джейн по-добре от нея.

— Можеш да вярваш каквото си искаш — изсумтя Ани. — Аз знам някои неща.

— Като например?

— Че тя не търпи глупостите му, като за начало. Туй му харесва у нея. Освен туй е боец и не се бои да му се опълчи. Трудно ще си намери по-добра жена от Джейни Бонър.

— Ако е такъв боец, защо го напуска?

— Предполагам, че чувствата й са й дошли малко в повечко. Силна любов изпитва тя към този твой син. Трябва да ги видиш как се гледат един друг, когато си мислят, че никой не ги вижда. Направо очите им пламтят.

Лин си спомни щастието на Кал напоследък, както и сълзите в очите на снаха си и си каза, че има голяма вероятност майка й да е права.

Ани я изгледа проницателно.

— Туй тяхно бебе ще бъде страшно умно.

— Струва ми се неизбежно.

— Мен ако питаш, не е хубаво едно такова специално дете да израсне само. Я виж как туй, че е отрасла без брат или сестра, е травмирало Джейни Бонър и точно то я е вкарало в сегашното й затруднение.

— Имаш право.

— Каза ми, че се чувствала като откачалка, докато растяла.

— Мога да си го представя.

— На едно такова дете са му нужни братя и сестри.

— Само че родителите трябва да живеят под един покрив, за да се случи това.

— Права си и още как. — Ани се облегна назад в люлеещия се стол и въздъхна. — Май не ни остава друг избор, Амбър Лин. Като че ли ще ни се наложи да хванем още един Бонър.

Лин се усмихна на себе си, докато излизаше на верандата, след като майка й си легна. На Ани й харесваше да вярва, че те двете целенасочено бяха заложили капан на Джим. Всъщност изобщо не бе така, но се беше отказала да разубеждава майка си. Бабката вярваше в каквото си искаше.

Бе почти полунощ и въздухът беше доста хладничък, така че тя закопча стария анцуг с емблемата на колежанския отбор на Кал. Зарея поглед към звездите и си помисли колко по-добре се виждаха те от върха на планината Хартейк, отколкото от къщата им в града.

Шум от приближаваща кола я извади от мислите й. Всички мъже в семейството й бяха нощни птици, така че този, който идваше, можеше да бъде само Кал или Итън. Надяваше се да е големият й син, дошъл да прибере жена си. След това си спомни обещанието да го държи настрана, което беше дала на Джейн, и се намръщи.

Ала колата, показала се след малко, не принадлежеше нито на Кал, нито на Итън, а на собствения й съпруг. Лин просто не можеше да повярва. От нощта, в която го беше напуснала, не бе дошъл да я види нито веднъж.

Спомни си резкия начин, по който се бяха разделили в петък, и се зачуди дали не идва, за да й даде визитката на адвоката си. Самата тя нямаше никаква представа как човек получава развод, освен че трябва да си уреди час при адвокат. Така ли ставаше? Отиваш при адвокат и докато се усетиш, бракът ти вече е история?

Джим слезе от колата и се запъти към нея с онази широка, гъвкава стъпка, която караше сърцето й да забие учестено откакто се помнеше. Би трябвало да го очаква. Кал несъмнено беше говорил с него и перспективата за ново внуче щеше да му даде още един претекст да опита да й се наложи. Подпря се на един от прясно боядисаните стълбове, които държаха покрива на верандата, и й се прииска той да не я намираше толкова недостойна.

Джим спря пред най-долното стъпало и се загледа в нея. Дълго време не каза нищо, просто я съзерцаваше, а когато най-сетне проговори, гласът му прозвуча странно официално.

— Надявам се, че не съм те уплашил, като се появих толкова късно.

— Няма нищо. Както виждаш, все още съм будна.

Той сведе очи и за миг Лин изпита странното чувство, че иска да избяга. Само че не можеше да е вярно. Мъжът й не бягаше от нищо. Никога.

Той отново вдигна очи и този път в тях грееше онзи упорит блясък, който й бе така добре познат.

— Аз съм Джим Бонър.

Лин го зяпна.

— Лекар съм в града.

Да не беше откачил?

— Джим, какво не е наред?

Той пристъпи на място, сякаш беше нервен, ала единственият път, когато бе видяла увереността му да рухва, бе когато Джейми и Чери умряха.

Съпругът й стисна ръце пред себе си, само за да ги отпусне покрай тялото си миг по-късно.

— Ами, ако трябва да съм честен, имам трийсет и седем годишен брак, който нещо не върви. Доста съм депресиран и вместо да се обърна към бутилката, реших, че малко женска близост би могла да ми помогне. — Той си пое дълбоко дъх. — В града чух, че една много приятна дама живеела тук с войнствената си майка и реших да се отбия и да попитам дали тази дама не би искала да вечеряме заедно някой път. Или пък да идем на кино. — Ъгълчето на устните му потръпна развеселено. — Стига да нямаш нищо против да излизаш с женен мъж.

— На среща ли ме каниш?

— Да, госпожо. Малко съм позагубил тренинг в това отношение, та се надявам да го правя както трябва.

Лин допря пръсти до устните си, силни чувства преизпълниха гърдите й. По време на онзи обяд в петък му беше казала, че й се иска да можеха да се срещнат като непознати, та да започнат отначало и да видят дали се харесват един друг, но по това време той беше толкова ядосан, че никак не й се вярваше да я е чул. След всички тези години изобщо не очакваше, че е способен да я изненада, ала ето че го бе сторил.

Потисна желанието да се хвърли в прегръдките му и да му каже, че всичко е простено. Не смяташе, че струва толкова малко, та това мъничко усилие от негова страна — независимо колко го оценяваше — да може да изтрие десетилетия, в които той просто не беше достатъчно добър. Зачуди се колко ли далече възнамерява да стигне с всичко това.

— Възможно е да не сме съвместими — подхвърли, опипвайки почвата.

— Може би. Но няма как да разберем, ако не опитаме.

— Не съм сигурна. На мама може да не й хареса.

— Остави майка си на мен. Страшно ме бива с възрастните дами, дори да са злобни и луди.

Лин за малко да се разсмее. Не си представяше упорития трезвомислещ Джим Бонър да направи нещо толкова романтично. Беше очарована и трогната, ала не изцяло. Нещо я натъжаваше и й отне миг, докато разбере какво. През по-голямата част от живота си се бе чувствала като просяк, молещ се за любовта на Джим — винаги мила, винаги готова да угоди и да отстъпи. Той никога не бе правил специални жестове заради нея, защото не му бе искала нищо. Никога не бе поставяла пречки по пътя му, а сега беше готова да се върне при него, само защото бе положил малко усилие да й угоди.

И до днес помнеше усещането от похотливите му тийнейджърски ръце по тялото си. Първите няколко пъти, когато бяха правили секс, на нея не й беше харесало особено, но и през ум не й беше минало да му откаже, макар самата тя да предпочиташе двамата да седят в задното сепаре на закусвалнята и да клюкарстват по адрес на съучениците си, докато си поделят една кола.

— Ще си помисля — отвърна тихо. След това се уви още по-плътно в горнището на анцуга и влезе в къщата.

Миг по-късно върху къщата се изсипа същински фонтан от чакъл, когато той отпраши по алеята, шофирайки като ядосан осемнайсетгодишен хлапак.