Бебето е мое

21

Тази вечер Лин демонстрира Джейн на Джим така, сякаш беше обичното й дете, извикано да изпълни номерата, които умееше, пред някой непознат. Хвали я пред него, докато главата му се замая, а после ги отпрати в дневната, за да могат да оправят каквито различия бяха останали между тях.

Джейн се настани в стола на Ани и усети болезнено трепване заради приликата между баща и син. Прииска й се да седне до него и да се сгуши в силните му ръце, които така й напомняха за онези на Кал. Вместо това си пое дълбоко дъх и му разказа как се беше запознала със сина му и какво беше направила.

— Не съм написала статията във вестника — каза, когато довърши историята си, — но почти всяка дума в нея е вярна.

След това зачака укорите му.

— Предполагам, че Итън ще има какво да каже за божието провидение и как именно то ви е събрало с Кал.

Това я хвана неподготвена.

— Не съм толкова сигурна.

— Обичаш го, нали?

— С цялото си сърце. — Джейн сведе поглед. — Но това не означава, че ще бъда просто някаква странична добавка към живота му.

— Съжалявам, че те измъчва така. То е по-силно от него. Мъжете в нашето семейство са доста твърдоглави. — Изглежда, се чувстваше неловко. — Май и аз имам да си призная нещо.

— О?

— Днес следобед се обадих на Шери Воуглър.

— На лекарката ми?

— Не можех да бъда спокоен за бременността ти, докато не се уверя, че всичко е наред. Тя каза, че си напълно здрава, но по никакъв начин не можах да я принудя да ми съобщи дали ще имам внук, или внучка. Каза, че си решила да изчакаш и че аз също трябва да имам търпение. — Изглеждаше смутен. — Знам, че не биваше да говоря с нея зад гърба ти, но не исках да ти се случи нищо лошо. Сърдита ли си?

Мислите на Джейн се насочиха към Чери и Джейми, а после и към собствения й баща, който сякаш никога не бе загрижен за нея. В следващия миг вече се усмихваше.

— Не съм сърдита. Благодаря.

Той поклати глава и също се засмя.

— Ти си добра жена, Джейни Бонър. Старата кукумявка се оказа права за теб.

— Чух те! — обади се споменатото същество от съседната стая.

По-късно тази нощ, докато лежеше в тясното си желязно легло и не можеше да заспи, Джейн се усмихна при спомена за възмущението на старицата. Ала усмивката й помръкна при мисълта за всичко, което щеше да изгуби, когато си тръгнеше оттук: Джим и Лин, Ани, планините, които с всеки изминал ден сякаш все повече се превръщаха в част от нея… и Кал. Само че как би могла да изгуби нещо, което никога не беше имала?

Искаше й се да си изплаче очите, но вместо това заби юмрук във възглавницата, като си представяше, че размазва лицето на съпруга си. Гневът й се стопи и остана да лежи по гръб, вперила поглед в тавана. Какво правеше тук? Защо подсъзнателно го чакаше да размисли и да осъзнае, че я обича? Днешният ден й бе показал, че това няма да се случи.

Мислите й се върнаха към унизителния момент този следобед, когато той беше изкрещял, че ще си останат женени. Предложението му я беше наранило дълбоко. Думите, които бе жадувала да чуе, бяха изречени в пристъп на гняв и изобщо не ги мислеше.

Тя се застави да погледне истината в очите. Кал може и да размислеше, но щеше да го стори по задължение, а не от любов, защото просто не изпитваше към нея същото, което тя — към него. Трябваше да го приеме и отново да заживее собствения си живот. Време бе да си тръгне от планината Хартейк.

Вятърът навън се беше усилил и в стаята беше захладяло. Въпреки че под завивките беше топло, студът сякаш бе проникнал чак в костите й. Джейн се сгуши под одеялата и прие факта, че трябва да си върви. Винаги щеше да е благодарна, задето си бе откраднала тези седмици само за себе си, ала сега беше време да престане да се крие и да се върне към своя живот.

Дълбоко нещастна, тя най-сетне потъна в сън, само за да бъде изтръгната от него от оглушителна гръмотевица и една студена, мокра ръка, затиснала устата й. Пое си дълбоко дъх, канейки се да изпищи, ала ръката още по-здраво запуши устата й и един дълбок, познат глас прошепна в ухото й:

— Шшт… аз съм.

Джейн отвори рязко очи. Една тъмна сянка се бе надвесила над нея. Вятър и дъжд нахлуваха през прозореца до леглото й и караха завесите да се удрят с плющене в стената. Той свали ръка от устата й и посегна да затвори прозореца в същия миг, в който нова гръмотевица разтърси къщата.

Краката на Джейн се бяха разтреперили от уплахата, причинена от внезапната му поява, но тя успя да седне в леглото.

— Махай се!

— Говори по-тихо, преди Медея45 да се е появила със своята слугиня.

— Да не си посмял да кажеш нещо лошо за която и да било от тях.

— Те биха изяли собствените си деца за вечеря.

Това беше прекалено жестоко. Защо просто не я оставеше на мира?

— Какво правиш тук?

Той сложи ръце на кръста си и я изгледа сърдито.

— Дойдох да те отвлека, но навън вали и е студено, затова ще трябва да го направя някой друг път.

След това се настани на стола пред шевната машина до леглото й. Капчици дъжд блестяха в косата му и по анорака му. Поредната светкавица огря стаята и Джейн видя, че е все така небръснат и има същия измъчен вид, както и този следобед.

— Възнамерявал си да ме отвлечеш?

— Сериозно ли си мислеше, че ще ти позволя да останеш още дълго при тези луди жени?

— Изобщо не ти влиза в работата какво правя.

Кал не й обърна внимание.

— Трябваше да поговоря с теб, без онези вампири да ни подслушват. Като за начало, смятам, че през следващите няколко дни ще е добре да не се мяркаш в града. Появиха се един-двама репортери, изгарящи от желание да проверят истина ли е онази статия.

Значи затова беше дошъл. Не за да й се врече във вечна любов, а за да я предупреди за пресата. Трябваше да положи усилие да преглътне разочарованието си.

— Отвратителни кръвопийци — изръмжа той.

Джейн се поизправи още малко, както беше облегната на възглавниците, и срещна погледа му.

— Да не си посмял да сториш каквото и да било на Джоди!

— Надявай се!

— Сериозно ти говоря.

Кал я изгледа свирепо и една светкавица улови суровия блясък в очите му.

— Прекрасно знаеш, че именно тя е продала историята на вестника.

— Злото вече е сторено. Няма какво повече да направим, така че какъв е смисълът? — Придърпа завивката до брадичката си. — Ще бъде като да смачкаш мравка. Тя е жалка и искам да я оставиш на мира.

— Не ми е в природата да позволя някой да ме нападне, без да отвърна на удара.

Джейн настръхна.

— Знам.

— Е, добре. — Той въздъхна. — Няма да я закачам. И без това май няма за какво толкова да се тревожа. Тази вечер Кевин даде пресконференция и каза, че ще даде още една утре, за следващата порция репортери. Ако щеш вярвай, но той почти изцяло успя да обезвреди ситуацията.

— Кевин?

— Твоят рицар в блестящи доспехи. — На Джейн не й убягна хапливия сарказъм в гласа му. — Отбих се в „Планинаря“, за да изпия една бира и го открих наобиколен от цяла тумба репортери. Каза им, че историята е вярна.

— Какво?

— Но само донякъде. Каза, че двамата с теб сме излизали няколко месеца преди онази съдбовна нощ. Според него подаръкът за рождения ми ден всъщност бил изненада, която ти си уредила. Ексцентричност на средната възраст, май така го нарече. Трябва да му призная, че е страшно убедителен. Докато приключи, дори аз вече вярвах, че се е случило точно така.

— Казах ти, че е истинско сладурче.

— Нима? Е, твоето сладурче ясно даде да се разбере, че единствената причина с теб да започнем да излизаме, е, че той току-що те бил зарязал и си била толкова разстроена, че те е прехвърлил на мен, като един вид утешителна награда.

— Ама че задник!

— Именно.

Въпреки думите си обаче, не изглеждаше особено сърдит на конкурента си. Изправи се и бутна стола настрани. Джейн застина, когато приседна на ръба на леглото й.

— Върни се вкъщи, миличка. Знаеш, че съжалявам за случилото се преди, нали? — Сложи ръка върху нейната, както си беше скрита под завивките. — Трябваше да се обадя на Брайън, веднага щом чувствата ми към теб се промениха, но мисля, че просто не бях в състояние да се изправя срещу това, което се случваше. Можем да оправим всичко. Просто имаме нужда да бъдем насаме, докато това стане.

Направо й късаше сърцето.

— Няма какво да оправяме.

— Ами фактът, че сме женени и ще имаме дете? Бъди разумна, Джейн. Просто се нуждаем от малко време.

Тя се стегна, за да прогони прокрадналата се у нея слабост, която я караше да се съгласи. Отказваше да се превърне в поредната безволева жена, станала жертва на чувствата си.

— Домът ми е в Чикаго.

— Не го казвай. — В гласа му отново прозвучаха гневни нотки. — Имаш си чудесен дом от другата страна на тази планина.

— Онова място е твое, не мое.

— Не е вярно.

Почукването, разнесло се откъм вратата, стресна и двамата. Кал скочи от ръба на леглото.

— Джейн? — повика Лин. — Джейн, чух нещо. Добре ли си?

— Да.

— Чух гласове. Мъж ли има при теб?

— Да.

— Защо трябваше да й го кажеш? — изсъска Кал.

— Искаш ли го при теб? — попита Лин.

Тя потисна мъката, надигнала се в гърдите й.

— Не.

Последва дълга пауза.

— Добре тогава. Ела в моята стая. Може да спиш при мен.

Джейн отметна завивките.

Кал я стисна за ръката.

— Не го прави, Джейн. Трябва да поговорим.

— Времето за говорене отмина. Утре се прибирам в Чикаго.

— Не можеш да го направиш! Доста мислих и имам да ти казвам много неща.

— Кажи ги на някой, който го е грижа.

И като се отскубна от него, тя изхвърча от стаята.

Джейн се канеше да избяга, а той не можеше да го позволи. За нищо на света! Та той я обичаше!

Беше научил от баща си, че трите стават рано, затова пристигна в планината Хартейк още призори. Изобщо не беше мигнал, след като миналата нощ се бе покатерил през прозореца в стаята на Джейн и после излезе пак на дъжда навън. Сега, когато беше твърде късно, виждаше къде бе сгрешил.

Трябваше да й каже, че я обича в мига, в който се озова в стаята й, още докато затискаше устата й с ръка. Вместо това се беше раздрънкал за отвличане и репортери, ръсейки празни приказки, вместо да стигне до същинската част, до единственото важно от всичко, което искаше да й каже. Може би се срамуваше, задето му беше отнело толкова време да осъзнае нещо, което би трябвало отдавна да е разбрал.

Истината за чувствата му се беше стоварила върху него като гръм от ясно небе. Вчера следобед тя го беше осенила изведнъж, докато караше като луд надолу по планината, след като се бе държал като пълен глупак, разкрещявайки се, че ще си останат женени. Изражението върху лицето й — на неподправено презрение — го беше съсипало. Доброто й мнение значеше за него много повече от това на някой спортен журналист. Тя беше всичко за него.

Разбираше, че любовта му към нея не беше новина — новост бе само това, че най-сетне е приел този факт. Поглеждайки назад, той си даде сметка, че вероятно се беше влюбил в нея, когато я бе съборил на земята в двора на Ани в деня, в който откри на колко години е всъщност.

С цялото си същество знаеше, че не може да допусне този брак да се разпадне. Колкото и да го плашеше идеята да сложи край на кариерата си, това бе нищо в сравнение с ужаса от мисълта, че би могъл да изгуби Джейн. Това означаваше, че трябва да я накара да го изслуша, но първо трябваше да се погрижи да не си замине.

Входната врата на бабината му къщурка беше затворена с резето, което монтира преди по-малко от две седмици. Бе сигурен, че за нищо на света нямаше да му отворят, така че просто изкърти вратата с ритник и отиде в кухнята.

Джейн беше на мивката, облечена в нощницата си с Гуфи и с разрошена коса. Зяпна от изненада, а докато го оглеждаше, очите й се разшириха от тревога.

Той се бе зърнал в огледалото, докато минаваше през дневната, и изобщо не се учуди на реакцията й. С небръснатата си брада, зачервени очи и експлозивен темперамент, приличаше на някой особено опасен, избягал от затвора престъпник. Не че имаше нещо против. Нека са наясно от самото начало, че не се шегува.

Ани седеше на масата по пижама от розов сатен, върху която беше наметнала стара вълнена риза. Все още не се беше гримирала и всичките й осемдесет години си личаха. Докато Кал прекосяваше кухнята, тя изломоти нещо и се изправи. Той мина покрай нея и взе пушката от мястото й в ъгъла.

— Смятайте се за обезоръжени, дами. И никой няма да си тръгне оттук без мое разрешение.

След тези думи излезе на предната веранда, където облегна старовремското оръжие на стената и се отпусна в дървения люлеещ се стол до входната врата. Качи крака върху червено-бялата хладилна чанта, която бе донесъл със себе си. В нея имаше шест бири, пакет пушена наденица, няколко замразени десертчета „Милки Уей“ и парче хляб, затова изобщо да не се надяват, че ще си тръгне, когато огладнее. След това се облегна в стола и затвори очи. Никой не можеше да заплашва неговото семейство. Нито дори самите те.

Итън се появи към единайсет часа. Кал не беше чул кой знае какъв шум отвътре — малко приглушени разговори, течаща вода, кашлицата на Ани. Поне напоследък не пушеше. Майка му и Джейн за нищо на света не биха го допуснали.

Брат му спря на най-долното стъпало и Кал с отвращение забеляза, че отново беше изгладил тениската си.

— Какво става тук, Кал? И защо джипът ти блокира пътя? — Итън се качи на терасата. — Мислех, че не те пускат в къщата.

— Така е. Дай ми ключовете на колата си, ако възнамеряваш да влизаш.

— Ключовете ми? — Погледът му се спря върху пушката, подпряна на къщата.

— Джейн си мисли, че днес ще си тръгне оттук, но тъй като няма как да мине покрай джипа ми с онази нейна трошка, ще се опита да убеди теб да я откараш. Просто искам да съм сигурен, че няма да се поддадеш на изкушението.

— Не бих ти го причинил. Наясно си, надявам се, че изглеждаш като някой тип от плакат на издирван престъпник?

— Може и да не възнамеряваш да й дадеш ключовете си, но професорката е умна почти колкото Бог. Със сигурност ще измисли нещо.

— Не мислиш ли, че ставаш съвсем мъничко параноичен?

— Аз я познавам. Ти — не. Дай ми ги!

Макар и крайно неохотно, Итън извади ключовете си и ги подаде на брат си.

— Мислил ли си просто да изпратиш няколко дузини червени рози? При повечето мъже помага.

Кал изсумтя отвратено, стана от стола и отиде да отвори изкъртената врата. Пъхна глава вътре само колкото да извика:

— Ей, професоре! Преподобният ви е дошъл на гости. Същият, който те видя както майка те е родила.

После се отдръпна и задържа вратата на Итън, след което отново се настани в стола. Докато си вземаше замразен „Милки Уей“ от хладилната чанта, реши, че неговата безскрупулност може да се справи с нейния забележителен ум.

Час по-късно се появи и Кевин. Кал знаеше, че би трябвало да му благодари за пресконференциите, ала старите навици умираха трудно и вместо това се навъси насреща му.

— Какво, по дяволите, става, Бомбардировач? Защо пътят е запречен от две коли?

На Кал сериозно започваше да му писва да обяснява.

— Не може да влезеш, преди да ми дадеш ключовете на колата си.

За разлика от Итън, хлапето изобщо не се опита да спори. Просто сви рамене, подхвърли му ключовете и подаде глава през вратата.

— Не стреляйте, дами. Аз съм от добрите.

Кал изсумтя, а после скръсти ръце, подпря брадичка на гърдите си и затвори очи. Рано или късно щеше да й се наложи да излезе и да говори с него. Трябваше просто да чака.

В един часа пристигна баща му. Проклетниците прииждаха, а никой от тях не си тръгваше.

Джим махна с глава към пътя.

— Тук е заприличало на паркинг.

Синът му протегна ръка.

— Дай ми ключовете си, ако искаш да влезеш.

— Кал, това трябва да престане.

— Правя всичко по силите си.

— Не можеш ли просто да й кажеш, че я обичаш?

— Тя не ми дава възможност.

— Надявам се, че знаеш какво правиш. — Джим му подхвърли ключовете и влезе в къщата.

И Кал се надяваше да е така, но нямаше намерение да си признае, че има съмнения. Най-малко пък пред баща си.

Чувствата му към Джейн сега му се струваха толкова ясни, че не можеше да разбере как изобщо е бил объркан. Мисълта да прекара живота си без нея го изпълваше с пустота, която нищо не можеше да запълни, дори и футболът. Как му се искаше тя да забрави как бе отхвърлил любовта й в деня, в който го беше напуснала. Това бе най-скъпоценният подарък, който беше получавал някога, а той го беше захвърлил като торба с боклук. И ето че сега жена му правеше същото с него.

Въпреки че за мъничко бе кривнала от правия път, за да забременее, той не познаваше по-почтен човек от нея и трябваше да се уповава на мисълта, че веднъж обикнала някого, любовта й ще трае вечно. И все пак, когато погледнеше истината в очите, знаеше, че си е заслужил онова, което му се случваше, защото не беше проявил здравия разум да оцени това, което Бог му беше дал. Знаеше още, че за да си я върне, би седял тук до края на живота си.

Следобедът се точеше едва-едва. Рок музиката, която ехтеше откъм задния двор, бе доказателство, че там се провежда импровизирано парти, ала Джейн все така не идваше, за да поговори с него. Усети мирис на запалени въглища и чу как Итън извика: „Джин!“. Само веднъж Кевин изскочи иззад ъгъла на къщата, за да улови фризбито, което някой беше хвърлил. Изглежда, всички си изкарваха чудесно, с изключение на него. Чувстваше се като натрапник в собственото си семейство, а те се забавляваха за негова сметка.

Изведнъж се изправи в стола, видял как две фигури се прокрадват в гората на изток от къщата. За миг реши, че Джейн е убедила някого да й помогне да се измъкне пеша, но тъкмо когато се канеше да скочи на крака и да ги последва, разпозна родителите си.

Те спряха близо до един стар ясен, по който той се бе катерил като дете. Баща му притисна майка му до дънера, тя обви ръце около шията му и преди Кал да разбере какво става, вече се целуваха като двама тийнейджъри.

С отчуждението им беше свършено и Кал се усмихна за първи път от дни насам. Ала задоволството му бързо помръкна, когато видя накъде са се насочили ръцете на баща му и си даде сметка, че е на път да опипа майка му!

Потръпвайки, той завъртя стола на другата страна. Имаше неща, които изобщо не искаше да вижда, и това беше начело на списъка.

През следващите няколко часа ту задрямваше, ту се събуждаше между кратките посещения на Кевин и Итън. И двамата очевидно нямаха представа за какво да говорят. В крайна сметка Итън избра политика, а Кевин, както можеше да се очаква, заприказва за футбол. Баща му видимо липсваше, но Кал не си позволи да мисли за това какво биха могли да правят двамата с майка му в този момент. Джейн не се мярна нито веднъж.

Вече се смрачаваше, когато се появи майка му. Беше видимо разчорлена, а червенината по врата й подозрително приличаше на ожулване от брада. В косата й, точно зад едното ухо, имаше парченце изсъхнало листо, допълнително доказателство, че с баща му не бяха отишли в гората, за да берат диви цветя.

Тя сведе поглед към него и челото й се сбърчи тревожно.

— Гладен ли си? Искаш ли да ти донеса нещо за хапване?

— Не се хаби. — Даваше си сметка, че звучи кисело, но имаше чувството, че тя го е предала.

— Бих те поканила вътре, но Ани няма да разреши.

— Имаш предвид, че Джейн не ме иска там.

— Ти я нарани, Кал. Какво очакваш да стори?

— Да дойде тук, за да говорим.

— За да й се разкрещиш, имаш предвид?

Изобщо не искаше да й се кара и тъкмо се канеше да обясни това на майка си, когато видя, че отново е сам. За човек, който се бе опитал да защити родителите си от личния си живот, определено беше забъркал огромна каша.

Нощта се спусна над планината и усещане за провал се загнезди в мислите му. Приведе се напред и отпусна глава в ръцете си. Тя нямаше да излезе. Как бе успял толкова да прецака всичко?

Мрежестата врата изскърца и той вдигна очи. Беше Джейн. Моментално спусна крака на пода и изпъна гръб в стола.

Носеше същите дрехи, с които бе облечена в деня, в който го напусна — кремавата памучна рокля с големи жълто-кафяви копчета отпред. Тази вечер косата й не беше прибрана с шнола и кичурите падаха небрежно около красивото й лице, досущ както изглеждаше, след като се бяха любили.

Тя пъхна ръце в джобовете си.

— Защо го правиш?

Копнееше да я отнесе от верандата, дълбоко в гората, където да я люби, докато и по нейната шия се появят ожулвания от брада, а в косата й — сухи листа.

— Няма да си тръгнеш, Джейн. Не и преди да сме имали шанс да поговорим.

— Имахме предостатъчно възможности и ги пропиляхме до една.

— Искаш да кажеш, че аз имах предостатъчно възможности. Заклевам се, че няма да опропастя и тази.

Той стана и се приближи към нея, при което тя инстинктивно отстъпи назад и се долепи до парапета. Кал се застави да не се мърда повече. Не само на него не му беше приятно да го притискат в ъгъла.

— Обичам те, Джейн.

Ако бе очаквал обяснението му в любов да подкоси коленете й, ужасно се беше заблуждавал. Вместо лицето й да грейне от удоволствие, големите й тъжни очи се разшириха още повече.

— Не ме обичаш, Кал. Не го ли виждаш? Това се е превърнало в поредната игра за теб. Снощи разбра, че си на път да загубиш, ала ти си роден победител и да не спечелиш е недопустимо. Победителите правят всичко, което е необходимо, за да успеят… дори да се наложи да изрекат нещо, което не мислят.

Той я зяпна поразен. Не му вярваше! Как можеше да мисли, че става въпрос за някаква си победа?

— Грешиш. Изобщо не е така. Наистина мисля онова, което казах.

— Може би точно в този момент действително го мислиш, но спомни си първия път, след като ме видя гола. Когато играта свърши, ти изгуби интерес, Кал. Сега се случва съвсем същото. Ако се съглася да се върна при теб, отново ще стане така.

— Не съм изгубил интерес, след като те видях гола! Откъде ти хрумна тази налудничава идея? — Даде си сметка, че вика и от раздразнение му се прииска да закрещи още по-силно. Защо беше толкова невъзможно да общува като нормален човек?

Преглътна мъчително, без да обръща внимание на потта, оросила челото му.

— Обичам те, Джейн, а след като веднъж реша нещо, то е окончателно. По това си приличаме. Накарай кучетата си пазачи да се отдръпнат.

— Те не са моите кучета пазачи, а твоите! — По лицето й се появи вълнение. — Опитах се да ги накарам да си вървят, но те отказват. Наумили са си, че имаш нужда от тях. Ти! Итън ми разказа цял куп сантиментални истории от детството ти, а Кевин ми описа всеки тъчдаун, който си отбелязвал някога, както и тези, които само са ти минали през ума. Сякаш ми пука за това! Баща ти пък си избра академичните ти постижения — последното, за което искам да слушам!

— Обзалагам се, че майка ми не ме е хвалила.

— За известно време се беше съсредоточила върху каузите, които подкрепяш. След това взе да ми обяснява как е играла с теб на дама, но се разплака и се отдалечи, та не съм сигурна какво точно се опитваше да ми каже.

— А Ани? Тя какво каза?

— Че си адско изчадие и без теб ще ми е по-добре.

— Не е вярно.

— Достатъчно близо е до истината.

— Джейн, обичам те. Не искам да си тръгваш.

Лицето й се разкриви от болка.

— Точно в този момент не обичаш мен, а предизвикателството, което представлявам за теб, а това не е нещо, върху което може да се изгради нов живот. — Тя обви ръце около тялото си. — Последните няколко седмици най-сетне избистриха ума ми. Не знам как изобщо съм се заблуждавала, че с теб можем да имаме трайна връзка. Не върви непрекъснато да спорим и да се караме. Теб това сякаш те поддържа жив, но аз се нуждая от съпруг, на когото мога да се опра и след като предизвикателството си отиде.

— При всичкия си велик ум, не разбираш абсолютно нищо! — Господи, отново крещеше. Пое си дълбоко дъх и понижи глас. — Не може ли да рискуваш и да повярваш, че наистина мисля това, което ти казах?

— Не смея да си играя с огъня за нещо толкова важно.

— Чуй ме, Джейн. Не става въпрос за караници и предизвикателства. Обичам те и искам да останем женени до края на живота си.

Тя поклати глава.

Кал усети, че го раздира болка. Разкриваше сърцето си пред нея, но съпругата му не му вярваше. А той не можеше да се сети за абсолютно нищо, с което да я убеди.

Джейн заговори меко:

— Утре си тръгвам, дори ако трябва да повикам полиция, за да изляза оттук. Довиждане, Кал.

И като се обърна, влезе в къщата.

Той притвори очи, заля го вълна от отчаяние. Коленете му се подкосиха, разкъсваше го болка, сякаш току-що му бяха нанесли удар, който щеше да сложи край на кариерата му. Само че Бомбардировача не се отказваше. Никога.

Колкото и да ненавиждаше мисълта да разкрива публично чувствата си, не му оставаше нищо друго, освен да ги изложи пред „семейния съд“. Стисна челюст и я последва вътре.