Бебето е мое

22

Ани беше приковала очи в телевизора, където даваха клип на Уитни Хюстън, но бе с изключен звук. Родителите му седяха на дивана, сплели ръце и се взираха един в друг, сякаш позираха за някоя от онези реклами за бижута, с щастливо женени двойки на тях. Итън и Кевин бяха донесли два стола от кухнята и играеха карти на разтегателната маса в ъгъла. При появата му всички до един вдигнаха глави. Джейн я нямаше.

Кал се почувства глупаво, ала знаеше, че реакцията му се дължи на гордост — чувство, което не можеше да си позволи точно сега, когато се нуждаеше от подкрепата на целия „отбор“. Положи усилие да се успокои.

— Джейн не ми вярва, че я обичам.

Итън и Кевин го изгледаха над картите си. Челото на майка му се сбърчи.

— Знаеш ли, че тя обича да танцува? Не тукашните кънтри танци, а рокендрол?

Не виждаше как това ще му помогне точно сега.

— Писна ми от цялата тая врява! — Ани удари по облегалката на стола с дистанционното. — Джим Бонър, върви намери Джейни и я накарай да дойде тук! Време е нещата най-после да се оправят, та и аз да се насладя на малко тишина и спокойствие.

— Слушам, госпожо! — Като се усмихна лекичко на жена си, Джим се изправи и тръгна към стаята за гости.

Джейн вдигна поглед от куфара, който стягаше, и видя, че свекърът й е застанал на прага.

— Какво не е наред?

— Трябва да дойдеш в дневната и да говориш с Кал.

— Вече говорих с него и не искам да го правя отново.

— Налага се. Ани нареди.

— Не.

Едната му вежда подскочи.

— Какво каза?

— Казах „не“? — За нещастие, думите й прозвучаха като въпрос, защото този едър мъж, повдигнал вежда срещу нея, й вдъхваше нещо доста подобно на страхопочитание.

— Точно сега аз съм най-близкото подобие на баща, което имаш, и ти казвам да отидеш там!

Слисана, Джейн го видя да махва с ръка към дневната. Не можеше да не сравни властния му, но любящ поглед, с начина, по който я беше гледал собственият й баща — сякаш бе леко отвратен.

— Никакви възражения. Марш!

Мина й през ума да го попита дали ще я накаже да си легне без вечеря, ако откаже да се подчини, но реши, че идеята не е добра.

— Джим, нищо няма да излезе.

Той се приближи и я прегърна окуражително.

— Синът ми трябва да каже онова, за което е дошъл. Заслужава поне това.

Джейн долепи буза до предницата на ризата му.

— Вече го стори на терасата преди няколко минути.

— Очевидно не е довършил. — Отдръпна я лекичко от себе си и я побутна към вратата. — Върви! Аз също идвам.

В дневната Кал изглеждаше по-опасен, отколкото преди малко на терасата, където светлината беше по-слаба. Тук нямаше как да не забележи присвитите му очи и изражението, като на отдавнашен крадец на добитък. Искаше й се да вярва, че другите трима мъже ще й се притекат на помощ, ако съпругът й се самозабрави, но подозираше, че всъщност са на негова страна.

Кал не я погледна, докато тя прекосяваше стаята, за да застане близо до телевизора — възможно най-далеч от мястото му до кухненската врата. Сякаш Джейн беше невидима, той се обърна към останалите в дневната.

— Ето какви са фактите… Обичам Джейн и тя ме обича. Искам да си останем женени и тя също го иска. Всички вие ни пречите.

След това млъкна.

Секундите се изнизваха. Една по една.

— Това ли беше? — попита Итън най-сетне.

Кал кимна.

Кевин наклони глава към нея.

— Ей, Джейн, той твърди, че ние ви пречим. Ако ни нямаше, щеше ли да тръгнеш с него?

— Не.

— Съжалявам, Бомбардировач. Ще трябва да измислиш нещо друго.

Кал го изгледа свирепо.

— Ще се пръждосаш ли оттук? Това въобще не те засяга. Сериозно говоря, Тъкър. Искам да се махнеш. Веднага!

Джейн видя, че Кевин е склонен да му противоречи до известно време и очевидно то беше настъпило. Той понечи да се изправи, ала гласът на Ани го накара да си седне на мястото:

— Малкият е част от това и остава!

Кал се обърна рязко към нея.

— Не е част от семейството!

— Той е бъдещето, Калвин, онуй бъдеще, което ти не искаш да погледнеш.

Думите й го вбесиха. Бръкна в джоба си, извади връзка ключове и ги подхвърли към Кевин, който ги улови, докато се изправяше бавно.

— Съжалявам, госпожо Глайд, но току-що си спомних, че имам ангажимент.

Джейн се втурна към него, видяла най-после изход от цялата тази бъркотия.

— Идвам с теб.

Всички в стаята сякаш застинаха.

— Това — каза Кевин — е страшно лоша идея.

— Седни, Джейн — обади се Джим със строг, бащински тон. — Твърде късно е да хванеш самолет, така че защо просто не изслушаш Кал? Кевин, благодаря ти за загрижеността.

Тъкър кимна, отправи й съчувствена усмивка, хвърли притеснен поглед на Кал и си тръгна.

Тя се отпусна в един стол близо до Ани. Съпругът й пъхна ръце в джобовете си, прокашля се и отново заговори, все така обръщайки се към семейството си, а не към нея:

— Мисли, че искам да бъда с нея, само защото се прави на недостъпна и че след като се справя с това предизвикателство, ще изгубя интерес. Казах й, че не е така, но тя не ми вярва.

— Ти наистина обичаш предизвикателствата — изтъкна Лин.

— Повярвай ми… да живееш с някой, който се опитва да открие Теорията на всичко, е предостатъчно предизвикателство. Имате ли някаква представа какво е да намираш математически формули, надраскани на заглавната страница на вестника си сутрин, или пък върху списъка с покупки, когато единственото, което искаш, е да не забравиш да купиш бира? Или пък върху кутията си с „Лъки Чармс“, още преди да си отворил очи?

— Никога не съм писала върху кутията ти с „Лъки Чармс“! — Джейн скочи от стола.

— Напротив, писа! Направо върху кутията.

— Измисляш си. Измисля си! Признавам, че понякога си драскам, но… — Така и не довърши, припомнила си една сутрин преди няколко седмици, когато единственото, което й се намираше подръка, беше кутия със зърнена закуска. Седна си на мястото и продължи рязко: — Това не е предизвикателство, а просто дразнител.

— За твое сведение, професоре, се е случвало да говоря с теб и в следващия миг, без никакво предупреждение, сякаш те няма. — Той сложи ръце на хълбоците си и се доближи до нея. — Физически стоиш пред мен, но умът ти е в хиперпространството.

Джейн вирна брадичка.

— Дразнител, не предизвикателство.

— Ще я убия! — Скърцайки със зъби, той се отпусна на дивана до родителите си и погледна към брат си. — Виждаш ли с какво си имам работа?

— От друга страна — каза Итън, — гола изглежда страхотно.

— Итън! — Умирайки от срам, Джейн се обърна към Лин. — Не е каквото изглежда. Беше случайност.

Очите на майка му се разшириха.

— Доста необикновена случайност.

— Не се отплесвайте от темата — намеси се Ани. — Лично аз вярвам на Калвин. Ако казва, че те обича, Джейни Бонър, наистина го мисли.

— Аз също му вярвам — рече Лин.

— И аз — добави Джим.

Итън не каза нищо.

Джейн се обърна към него, сякаш беше спасителното й въже. Той я погледна почти извинително.

— Съжалявам, Джейн, но никога не съм имал съмнения по този въпрос.

Беше допуснала да повярва във фантазията, че те са нейното семейство и искат това, което е най-добро за нея, ала сега, когато ножът бе опрял до кокала, кръвната връзка си казваше думата. Не те трябваше да се събуждат всяка сутрин, чудейки се дали това е денят, в който съпругът й ще изгуби интерес към нея.

— Хабите си приказките. — Кал се приведе напред, подпря ръце на коленете си и заговори със суров, равен глас. — Работата е там, че тя е учен, а гениите се нуждаят от доказателства. Това искаш, нали, Джейн? Искаш да ти докажа чувствата си, както ти доказваш уравненията, които драскаш из цялата къща.

— При любовта не става така — изтъкна Лин.

— Тя отказва да го приеме, мамо. Професорката се нуждае от нещо осезаемо, което да сложи в уравненията си. И знаете ли защо? Защото досега никой не я е обичал наистина и тя не вярва, че е възможно да се случи.

Джейн се дръпна назад в стола си, сякаш я беше ударил. Ушите й пищяха, в главата й сякаш изригна огън. Кал скочи на крака.

— Искаш доказателство за това какво изпитвам? Добре, ще ти го дам. — Направи три бързи крачки и се извиси над нея. Без предупреждение я вдигна на ръце и я понесе към вратата.

— Престани, Кал! Пусни ме!

Лин сочи на крака.

— Кал, това не е добра идея.

— Опитах по вашия начин — сопна се той в отговор. — Сега ще опитам по моя.

И като отвори вратата с ритник, я изнесе навън.

— Няма да оправиш нещата със секс — изсъска тя.

Използва гнева си като щит, с който да предпази разбитото си сърце. Защо не разбираше, че с подобни грубиянски методи не може да разреши нещо толкова сложно? Късаше й сърцето и сякаш изобщо не си даваше сметка.

— Някой да е казал нещо за секс? Или така ти се иска?

Джейн направо се давеше от ярост, когато той слезе от верандата и я понесе през двора. Въпреки че никак не беше дребна, той се държеше така, сякаш бе лека като перце. Дишането му си остана нормално, ръцете му не трепнаха, дори когато пое надолу към трите коли, препречващи пътя.

Пусна я на земята пред джипа си, извади няколко връзки ключове от джоба си и хвърли повечето от тях върху капака.

След това я поведе към шевролета на баща си, който блокираше останалите два автомобила.

— Влизай!

— Кал, така само отлагаш неизбежното.

Бутна я вътре и затвори вратата на колата.

Джейн обърна глава към прозореца. Ако не внимаваше, той щеше да сломи съпротивата й и да я убеди да остане. А това би било пагубно. По-добре да понесе болката сега, отколкото да я преживее отново, когато той осъзнае, че е сгрешил.

„Професорката се нуждае от нещо осезаемо, което да сложи в уравненията си. И знаете ли защо? Защото досега никой не я е обичал наистина и тя не вярва, че е възможно да се случи.“

Отказваше да приеме думите му. Проблемът беше негов, не неин. Не страдаше от такава липса на самочувствие, че да захвърли любов, ако й я предлагаха искрено. Може и да беше вярно, че никой никога не я бе обичал истински, но това не означаваше, че не е готова да приеме любовта, когато й я предложат.

Нали?

Кал излезе на магистралата, прекъсвайки болезнения поток на мислите й.

— Оценявам факта, че не извади всичкото ни мръсно бельо на показ пред семейството ми.

— Не мисля, че има и един чифт слипове, който да не са виждали.

— Всичко е наред, Джейн. Няма да се развикам, ако повдигнеш темата. Знам, че преди съм го правил, но няма да се повтори. Не е нужна кой знае каква проницателност, за да съм наясно, че в момента ти се струва, че нямам никаква цел и съм ти благодарен, че не го използва срещу мен пред семейството ми.

— Цел?

— Само защото не знам какво ще правя, когато приключа с футбола, не означава, че не съм достоен за теб. Знам, че сигурно си го мислиш, но всичко ще се промени веднага щом измисля нещо. Просто ми трябва малко време, за да пресея опциите си.

Джейн го зяпна слисано. За първи път признаваше на глас, че няма да играе футбол вечно. Но какво общо имаше това с чувствата й към него? Та тя нито за миг не беше гледала на липсата му на планове за бъдещето като пречка по пътя им.

— Никога не съм казвала, че според мен не си достоен.

— Не е и нужно. Знам какво си мислиш. Достойните хора работят.

— Ти работиш.

Все едно не беше продумвала.

— Ти си физик. Това е достойна работа. Баща ми е лекар. Итън е свещеник. Момчетата в „Планинаря“ са учители, водопроводчици, багеристи. Работят зад бара или строят къщи. Трудят се. Какво съм аз?

— Ти си футболист.

— А след това?

Джейн затаи дъх. Все още не можеше да повярва, че е готов да признае, че спортната му кариера е на приключване.

— Само ти знаеш отговора на този въпрос.

— Именно там е проблемът — не знам. Нямам представа какво ще правя с остатъка от живота си. Бог ми е свидетел, че имам предостатъчно пари за три живота, но никога не съм смятал, че стойността на един човек се измерва в пари.

Джейн най-сетне разбра. От самото начало отказът му да приеме възрастта си, както и факта, че скоро ще бъде принуден да се откаже от футбола, не се дължеше на твърдоглавие, а на отчаянието, че няма да си намери работа, която да го удовлетворява.

И сама не бе сигурна защо това толкова я учудва. Та той беше настоявал да се ожени за човек, когото ненавижда, само за да не допусне детето му да бъде незаконородено. Колкото и да се държеше като самоуверен мачо, всъщност имаше морала на старомоден кавалер. Същите ценности, които диктуваха, че един мъж без достойна работа не заслужава уважение.

— Кал, има толкова много неща, които би могъл да правиш. Може да станеш треньор, например.

— От мен би излязъл ужасен треньор. Не знам дали си забелязала, но не съм толерантен към глупостта. Ако някой не разбере от първия път какво му обяснявам, няма да имам търпението да му повторя. А това не е начин да изградиш успешен отбор.

— А Кевин? Той твърди, че за футбола е научил от теб повече, отколкото от когото и да било.

— Защото той схваща от една дума.

— Много те бива по телевизията. Защо не помислиш за журналистика?

— Не ме влече особено. Нямам нищо против да го правя от време на време, но не и да посветя живота си на това. Не е за мен.

— Имаш бакалавърска степен по биология. Би могъл да я използваш.

— Тя е отпреди петнайсет години. Не си спомням абсолютно нищо. Изкарах я, само защото обичам науката и природата.

— Имаш доста опит в бизнеса. Би могъл да основеш компания.

— Бизнесът ме отегчава. Винаги е било така и ще си остане така. — Той хвърли поглед към нея, но не срещна очите й. — Мислех си, че бих могъл да поработя над уменията си по голф. След година-две може да се класирам за професионалния турнир.

— Мислех, че си посредствен играч на голф.

— Не точно посредствен — отбранително каза той. — Малко по-добър от това. — После въздъхна. — Забрави! Идеята беше глупава.

— Ще измислиш нещо.

— Дяволски си права, че ще измъдря нещо, така че ако това те спира, забрави за него. Нямам никакво намерение да прекарам остатъка от живота си като се излежавам и си харча парите. Няма да те посрамя по този начин.

Искаше да каже, че няма да се изложи. Джейн се зачуди колко ли дълго тази мисъл го беше разяждала отвътре?

— Не изгледите ти за работа са проблемът, Кал. Все още не разбираш. Не мога да понеса любовта ми отново да бъде отхвърлена. Прекалено е болезнено.

Той потръпна.

— Няма подходящи думи, с които да изразя колко съжалявам за това. Беше пристъп на паника. На някои хора им отнема доста повече време, докато пораснат, отколкото на други. Аз съм от първите. — Пресегна се и покри ръката й със своята. — За мен ти си най-важното нещо на света. Знам, че не ми вярваш, но ще ти го докажа.

След това я пусна, за да паркира шевролета пред железарията. После обаче изруга тихичко.

— Затворено е през нощта. Дори не се сетих за това.

— Водиш ме в железарския магазин, за да ми докажеш любовта си?

— Обещах, че скоро ще те изведа да потанцуваме. Рокендрол не кънтри. — Той слезе от колата, отиде да й отвори вратата и й помогна да излезе. — Ела!

Недоумяваща, Джейн го остави да я поведе по уличката между аптеката и железарията. Когато стигнаха до задния вход, Кал натисна бравата, но беше заключено. В следващия миг вече беше изкъртил вратата с ритник.

Алармата начаса писна.

— Кал! Полудя ли?

— Може да се каже. — Стисна ръката й и я издърпа вътре.

— Какво правиш?

Сключил пръсти около китката й като окови, той я затегли покрай градински столове и стенни аплици, право към раздела за бояджийски материали. Алармата продължаваше да вие смущаващо.

— Полицията ще дойде! — възкликна тя.

— Не се бой за ченгетата. С Одел Хатчър сме приятели от години. Тревожи се само дали ще намерим подходящи тапети за кухнята.

— Тапети? Доведе ме тук, за да избираме тапети!

Той я изгледа така, сякаш беше глупава.

— Как иначе да ти докажа чувствата си към теб?

— Но…

— Стигнахме. — Той я настани внимателно върху един от столовете край щанда в отдела за тапети и се залови да разглежда рафтовете, върху които имаше десетки папки с тапетни мостри.

— По дяволите, нямах представа, че ще бъде толкова трудно. — Той зачете етикетите по рафтовете. — Бани. Трапезарии. Винил. Флок. Какво, по дяволите, е флок? Нямат ли нещо със… и аз не знам… коне или нещо такова? Виждаш ли категория „коне“?

— Коне?

За първи път намек за усмивка подръпна крайчето на устните му, сякаш най-сетне започваше да осъзнава колко нелепо е всичко това.

— Би могла да помогнеш малко, вместо само да повтаряш като ехо след мен.

Вой на полицейска сирена се присъедини към алармата и миг по-късно пред магазина изсвистяха автомобилни гуми.

— Ти стой тук — нареди Кал. — Аз ще се погрижа. Всъщност, като се замисля, може би ще е по-добре да се скриеш зад щанда, в случай че Одел е извадил пистолета си.

— Пистолет! Калвин Бонър, кълна се, че когато всичко това свърши, ще…

Заплахата замря върху устните й, когато той я дръпна от стола и я бутна на колене върху килима зад щанда.

— Одел, аз съм! — провикна се след това. — Кал Бонър.

— Махни се оттам, Кал! — отвърна дрезгав глас. — Ограбват магазина. Не ми казвай, че са те взели за заложник!

— Няма никакъв обир. Аз изкъртих вратата, защото трябва да избера тапети. Жена ми също е тук, така че хич и не си помисляй да стреляш с този пистолет, дето си го извадил. Кажи на Харли, че утре ще се разберем за щетите. И ми помогни да изключа проклетата аларма.

На Кал му бяха нужни цели петнайсет минути, както и появата на Харли Крисп, собственика на магазина, преди алармата да бъде изключена и нещата да се оправят. Докато Кал се опитваше да избегне обвинението в проникване с взлом, Джейн се изправи иззад щанда и седна на стола, мъчейки се да разбере защо съпругът й считаше избирането на тапети за доказателство за любовта му към нея. Не виждаше никаква връзка. Беше й се ядосал, задето бе свалила тапетите в кухнята, но какво общо имаше сменянето им с любовта? Според него очевидно съществуваше връзка и ако го помолеше да й обясни логиката си, несъмнено щеше да й отправи един от своите невярващи погледи, които поставяха под съмнение резултатите от всички тестове за интелигентност, които беше положила някога.

Колкото и объркващо да беше всичко това, поне едно й беше ясно. В очите на Кал това среднощно пазаруване доказваше любовта му и това беше достатъчно. Предателска топлина започна да се разлива по тялото й.

Най-сетне Харли Крисп затвори вратата зад гърба си отнасяйки голяма част от съдържанието на портфейла на Бомбардировача със себе си, и двамата останаха сами в магазина.

Кал я погледна и лицето му изведнъж придоби несигурно изражение.

— Не мислиш, че това е глупост, нали? Разбираш за тапетите?

Джейн нямаше никаква представа, но за нищо на света не би го признала, не и докато съпругът й я гледаше с очи, в които се отразяваше цялото му сърце, и говореше с глас, пропит от непреходна любов.

— Това, която наистина исках да направя за теб, миличка, бе да спечеля футболен мач — продължи той дрезгаво. — Дан Кейлбоу го направи за Фийби веднъж и ми се щеше да сторя същото за теб, само че сезонът още не е започнал, а и нещо такова едва ли ще те впечатли особено. Пък и в сравнение с това тук, спечелването на някакъв си мач е прекалено лесно, за да докаже каквото и да било. Исках да направя нещо трудно. Адски трудно.

Кал млъкна и по лицето му се изписа очаквателно изражение.

— Да избереш тапети? — попита Джейн предпазливо.

Очите му блеснаха, сякаш току-що му беше дала ключовете за вселената.

— Значи наистина разбираш. — И като простена, той я дръпна от стола и я взе в прегръдките си. — До смърт се боях, че няма да се усетиш. Обещавам, че ще измисля нещо по въпроса с работата възможно най-скоро.

— О, Кал…

Щастливо хлипане удави остатъка от думите й. Нямаше никаква представа каква беше идеята му. Не разбираше защо беше нужно да проникнат с взлом в железарския магазин, нито пък да избират тапети, ала знаеше, че то е истинско. Чувствата му към нея нямаха нищо общо с предизвикателството, което представляваше за него. Кал й даваше воинското си сърце и тя нямаше да допусне старите рани от детството да й попречат да го приеме.

Двамата се взряха един в друг и откриха в дълбочината на погледите си пътека към собствените си души.

— Сега вече е истински брак, миличка — прошепна той. — Завинаги.

И там, насред железарския магазин, Кал я придърпа върху килима зад щанда и започна да я люби. Разбира се, не искаше върху тялото й да остане нито една дреха, а и тя очакваше същото от него.

Когато се съблякоха голи, той я изненада, като посегна към дънките си. Джейн се надигна на лакът и го видя да изважда от джоба им розова панделка, омачкана и раздърпана, но не толкова, че да не я разпознае.

— Запазил си я.

Кал се приведе напред и устните му откриха едното й зърно.

— В началото възнамерявах да те накарам да я изядеш, а после — да те вържа с нея, докато плъховете изгризват тялото ти.

— Хммм… — Тя се изтегна по гръб и на свой ред също го ухапа лекичко. — А сега какво ще правиш с нея?

Той измърмори нещо, което прозвуча като:

— Ще решиш, че е глупаво.

— Няма.

Отдръпна се назад и я погледна.

— Обещай, че няма да се смееш.

Джейн кимна тържествено.

— Ти беше най-хубавият подарък, който съм получавал някога за рождения си ден.

— Благодаря ти.

— Искаше ми се да ти дам нещо в замяна, но те предупреждавам, че подаръкът ми за теб не е и наполовина толкова хубав, колкото беше моят. Въпреки това ще трябва да го задържиш.

— Добре.

Той уви розовата панделка около врата си и се ухили широко.

— Честит рожден ден, Роузбъд.