Бебето е мое

20

В продължение на две седмици Кал стоя настрана от планината Хартейк. През първата седмица се напи три пъти и се опита да цапардоса Кевин, който не бе изпълнил нареждането му да се пръждоса. През втората седмица поне дузина пъти се наканваше да отиде при нея, ала гордостта му винаги го спираше. Не той беше избягал! Не той беше развалил всичко с прекомерните си искания.

Освен това изобщо не бе сигурен, че която и да било от онези упорити жени ще го пусне в къщата. Очевидно единствените мъже, които бяха добре дошли там, бяха Итън, който не се броеше, защото беше просто Итън, и Кевин Тъкър, който определено се броеше. Направо кипваше, щом си представеше как хлапакът ходи в планината Хартейк, когато си поиска, как там го гощават и се суетят около него; Тъкър, който неизвестно как се беше нанесъл в собствената му къща!

Първата нощ, в която Кал се напи в „Планинаря“, негодникът бе задигнал ключовете му, сякаш Бомбардировача не беше достатъчно разумен, за да му е ясно, че не е в състояние да шофира. Именно тази нощ беше замахнал към по-младия играч, но го стори някак без желание и не го уцели. Следващото, което си спомняше, бе как се е проснал на седалката до шофьора в скъпарското мицубиши „Спайдър“ на Тъкър, който го бе откарал у дома, и оттогава така и не бе успял да се отърве от хлапето.

Беше почти сигурен, че не му е казвал, че може да остане. Всъщност, съвсем ясно си спомняше как му нарежда да се измете от къщата. Ала Кевин бе продължил да се навърта наоколо като някакво шибано куче пазач, въпреки че си имаше прекрасна къща под наем, да не говорим пък за Сали Теримън. И ето че преди Кал да се усети, двамата вече гледаха заедно записи на футболни мачове, а той обясняваше на младока как винаги се възползва от първата удала му се възможност, вместо да прояви търпение да разчете противниковата защита и да намери открит играч.

Поне гледането на мачове му помагаше да не мисли за това колко много му липсва професорката — чак го болеше. Което не означаваше, че има идея какво да направи по въпроса. Не беше склонен да бъде женен завинаги, не и когато трябваше да съсредоточи цялата си енергия върху футбола, нито пък когато нямаше друга работа, на която би могъл да се посвети. Но, освен това, не беше готов и да изгуби Джейн. Защо й трябваше да поставя условия, вместо да остави нещата както са си?

Да се замъкне в планината Хартейк, за да я моли да се върне при него, беше немислимо. Той не пълзеше пред никого. Не, нуждаеше се от причина да отиде там, но не му идваше наум нито една, която да е готов да признае на глас.

Все още не разбираше защо бе останала, вместо да се прибере в Чикаго, но беше доволен, че е така — по този начин щеше да има възможност да размисли. Беше казала, че го обича, а никога не би го изрекла, ако наистина не го мислеше. Може би днес беше денят, в който щеше да прояви доблестта да признае грешката си и да се върне при него.

Входният звънец пропя, но той не беше в настроение за компания, затова не му обърна внимание. Напоследък не спеше добре, нито пък ядеше кой знае какво, освен някой и друг сандвич с пушена наденица от време на време. Дори любимите му „Лъки Чармс“ бяха изгубили притегателната си сила, защото събуждаха твърде много болезнени спомени, така че сутрин закусваше с кафе. Потърка наболата си брада и опита да си спомни откога не се беше бръснал, но и за бръснене не беше в настроение. Нямаше муза за нищо друго, освен да гледа записи на футболни мачове и да вика по Кевин.

Звънецът отново се обади и той се намръщи. Не можеше да е Тъкър, защото кучият му син някак се беше сдобил със собствен ключ. Ами ако беше…

Сърцето му подскочи в гърдите и Кал си удари лакътя в рамката на вратата, докато се втурваше във фоайето. Ала когато отвори рязко входната врата, на прага видя не професорката, а баща си.

Джим нахлу вътре, размахвайки евтино жълто вестниче, отворено на някаква статия.

— Видя ли това? Маги Лоуъл ми го пробута веднага след като й направих цитонамазка. Мили боже, ако бях на твое място, щях да осъдя жена ти и да й взема и последния цент и ако ти не го направиш, аз ще го сторя! Не ме интересува какво казваш за нея. Тази кучка ми стана ясна от мига, в който я видях, а ти си твърде сляп, за да прозреш истината. — Той изведнъж прекрати тирадата си и зяпна сина си. — Какво, по дяволите си направил със себе си? Изглеждаш ужасно.

Кал издърпа таблоида от ръката на баща си. Първото, което видя, беше своя снимка с професорката, която някой бе направил на летище „О’Хеър“ в деня, когато бяха отпътували за Северна Каролина. Той изглеждаше мрачен, тя — замаяна. Но не фотографията накара вътрешностите му да се преобърнат. А заглавието под нея.

— Мамка му.

— Ще имаш да кажеш много повече от това, когато прочетеш този боклук! — възкликна Джим. — Не ме е грижа дали е бременна, или не — тази жена е родена лъжкиня! Казва, че се е престорила на проститутка и ти се е представила като подарък за рождения ден, за да забременее от теб. Как всъщност се забърка с нея?

— Нали ти казах, татко. Изкарахме една кратка връзка и тя забременя. Случва се.

— Е, очевидно истината не е достатъчно вълнуваща, така че е решила да си измисли тази безумна история. И знаеш ли какво? Хората, които четат този парцал, ще решат, че е вярна. Ще решат, че действително е станало така.

Кал направи таблоида на топка в ръката си. Търсеше си добро извинение, за да иде да види жена си, и ето че го беше намерил.

Животът без мъже беше истинско блаженство. Или поне те така си казваха. Джейн и Лин се излежаваха като котки на припек и не се решеха чак до обяд. Вечер се грижеха Ани да си получи месото и картофите, а те си мажеха зрели круши с извара и го наричаха вечеря. Престанаха да вдигат телефона, не носеха сутиени, а Лин закачи на стената в кухнята плакат на мускулест мъж по бански гащета. Когато по радиото пуснеха Род Стюарт, танцуваха заедно. От обичайната скованост на Джейн не остана и следа и краката й летяха като гълъбови крила по килима.

За нея тази порутена стара къщурка бе всичко, което един дом би трябвало да бъде. Тя чупеше зелен фасул и пълнеше стаите с диви цветя. Слагаше ги в малки пъстроцветни чашки в тумбести порцеланови китайски вази и дори в една термочаша, която Лин откри на най-горната полица. И сама не беше сигурна как двете със свекърва й се бяха привързали така една към друга — може би защото съпрузите и на двете толкова си приличаха, че не се нуждаеха от думи, за да разберат болката на другата.

Допускаха Кевин в женското си царство, защото той ги забавляваше. Караше ги да се смеят и да се чувстват желани, дори когато по брадичките им се стичаше сок от круша, а в косите им имаше семена. Приемаха и Итън, защото сърце не им даваше да го отпратят, но се радваха, когато той си тръгнеше, защото пасторът не бе в състояние да скрие тревогата си.

Лин се отказа от срещите на женските си клубове и от грижливо подбраните си, стилни тоалети. Забрави да си боядисва косата и да си поддържа маникюра и кожичките на ноктите й станаха неравни. Компютърът на Джейн си остана в багажника на колата й. Вместо да се опитва да открие Теорията на всичко, тя прекарваше по-голямата част от времето си изтегната в стария ракитен стол в ъгъла на предната веранда, където не правеше нищо, освен да си почива, докато детето й растеше в нея.

Бяха блажено щастливи. Повтаряха си го всеки ден. Ала след това слънцето залязваше и разговорът започваше да замира. Една от тях въздъхваше, докато другата се взираше в сгъстяващия се сумрак.

С напредването на нощта над порутената къщурка в планината Хартейк се възцаряваше самотата и те се улавяха, че копнеят за по-тежки стъпки и по-дълбоки гласове. Денем си спомняха как мъжете, които толкова обичаха, ги бяха предали, ала нощем техният женски дом вече не им се струваше толкова блажено място. Започнаха да си лягат рано, за да съкратят самотните вечери, и ставаха в зори.

Дните им постепенно толкова заприличаха един на друг, че нямаше нищо, което да различи точно тази сутрин, две седмици след като Джейн беше дошла в планината Хартейк от останалите. Приготвила бе закуската на Ани, свършила бе няколко задачи и бе отишла да се поразходи. Малко след като се върна, по VH-1 пуснаха една особено игрива песен на Марая Кери и тя накара Лин да спре да глади пердетата, които беше изпрала, за да потанцуват. След това се беше изтегнала в стола на верандата. Докато раздигнат съдовете от обяда, вече беше готова да поработи в градината.

Мускулите на ръцете я боляха, докато прекопаваше лехите, изкоренявайки с лопатата бурените, заплашващи скъпоценния й боб. Денят беше топъл и би било по-разумно да го направи сутринта, но работните графици бяха изгубили очарованието си за нея. Сутринта беше твърде заета с това да лежи в шезлонга, докато детето й расте.

Изправи се, за да може гърбът й да си почине и се подпря на дръжката на лопатата. Ветрецът подхвана крайчеца на старомодната й домашна рокля от щампована басма и я уви около коленете й. Платът беше изтънял и мек от много пране. Ани й бе казала, че някога това била любимата й рокля.

Може би щеше да помоли Итън или Кевин да разтоварят компютъра й, ако се отбиеха днес. Или пък не. Ами ако се заловеше за работа и по радиото пуснеха Род Стюарт? Можеше да изпусне възможността да потанцува. Или пък ако потънеше в уравненията си, а в това време около боба й покараха нови бурени и ги задушиха?

Не. Да работи не беше добра идея, въпреки че Джери Майлс почти сигурно кроеше планове как да сложи край на кариерата й. Не беше добра идея да работи, когато имаше да плеви боб, а в нея растеше дете. Въпреки че Теорията на всичко я зовеше, тя се бе наситила на бюрокрация. Вместо това се взираше в планинското небе и се преструваше, че то бележи границата на живота й.

Именно така я завари Кал. В градината, подпряла ръка върху дръжката на лопатата и с лице, вдигнато към небето.

Дъхът му спря в гърлото, когато я видя да стои, облечена в избеляла басмена рокля, а слънцето огряваше гърба й. Френската й плитка бе започнала да се разплита и около главата й имаше ореол от руси кичурчета. Изглеждаше така, сякаш беше част от небето и земята, оживяло сливане на елементите.

Потта и вятърът бяха залепили дрехата за тялото й, разкривайки така ясно, сякаш бе гола, очертанията на гърдите й и коравия, закръглен корем, в който растеше неговото бебе. Беше разкопчала двете най-горни копчета на роклята и тя се бе отворила V-образно над влажните й напрашени гърди.

Беше загоряла от слънцето: ръцете и краката й, изцапаното й с пръст лице, както и влажното V-образно деколте, което се спускаше към гърдите й. Приличаше на жена от планините, едно от онези силни, стоически създания, които си бяха изкарвали прехраната от тази сурова, неблагодатна земя по време на Голямата депресия.

Все така вдигнала лице към небето, тя избърса чело с опакото на дланта си, оставяйки черна ивица върху него. Устата на Кал пресъхна, когато платът се опъна върху малките й, стегнати гърди и изпъкналия й корем. Никога не му се бе струвала толкова красива, колкото в този миг, застанала в градината на баба му, без никакъв грим и изглеждаща точно на трийсет и четири години.

Жълтият вестник изшумоля до бедрата му и гласът на Ани отекна зад него.

— Пръждосвай се от земята ми, Калвин. Никой не те е канил тук!

Джейн отвори рязко очи и изпусна лопатата.

Кал се обърна тъкмо навреме, за да види как баща му изхвърча иззад ъгъла на къщата.

— Остави пушката, стара ненормалнице!

Лин се появи на задната веранда и застана зад Ани.

— На това му се казва мила семейна картинка — измърмори майка му.

Въпреки че беше говорил с нея по телефона, тя неизменно отхвърляше поканите му за вечеря и не я беше виждал от седмици. Какво се бе случило с нея? Тя никога не се държеше иронично, ала сега гласът й буквално преливаше от сарказъм. Поразен, Кал се мъчеше да преглътне и останалите промени.

Вместо един от обичайните си скъпи тоалети, тя носеше чифт черни дънки, срязани накриво до средата на бедрата й и плетена зелена блузка, която той като че ли бе видял за последно върху жена си, макар че тогава върху нея нямаше петно от пръст. Също като Джейн и тя не бе гримирана. Косата й беше по-дълга, отколкото я бе виждал някога, разчорлена и в нея се виждаха прошарени кичури, за които дори не подозираше.

Почувства пристъп на паника. Приличаше по-скоро на богиня майка, а не на неговата майка.

Междувременно Джейн беше оставила лопатата и като прекоси двора, се приближи до стъпалата. Босите й крака бяха обути в чифт мръсни бели кецове, с дупки отстрани и без връзки. Пред очите му тя безмълвно зае мястото си на верандата при останалите жени.

Ани беше в средата, прицелила се в него с пушката си — майка му стоеше от едната й страна, Джейн — от другата. Въпреки че никоя от тях не беше особено едра, Кал имаше чувството, че насреща си има три амазонки.

Тази сутрин баба му си бе изписала веждите накриво, което й придаваше подчертано злобен вид.

— Ако искаш да си върнеш туй момиче обратно, Калвин, ще трябва да му удариш едно сериозно ухажване.

— Не иска да си я връща — сопна се Джим. — Само вижте какво е направила!

И като издърпа вестника от ръката на сина си, го тикна към жените.

Джейн слезе на първото стъпало, взе го и наведе глава над страницата.

Кал никога не бе чувал такава горчивина в гласа на баща си.

— Надявам се, че се гордееш със себе си — озъби се той на снаха си. — Решила си да му съсипеш живота и си се справила прекрасно.

Джейн, която вече бе прегледала статията и бе схванала за какво става дума, вдигна очи към съпруга си. Погледът й му подейства като удар в гърдите и той трябваше да извърне очи.

— Джейн няма нищо общо със статията, татко.

— Името й е точно под заглавието! Кога ще престанеш да я защитаваш?

— Джейн е способна на много неща, в това число да бъде упорита и неразумна — при тези думи Кал й хвърли суров поглед, — но не би направила това.

Видя, че тя не се учуди от начина, по който бе взел нейната страна, и това го зарадва. Значи все пак му имаше поне мъничко доверие. Докато я гледаше как притиска вестника до гърдите си, сякаш би могла да скрие думите му от света, се зарече, че Джоди Пулански ще му плати за болката, която й бе причинила.

Баща му все така имаше буреносно изражение и Кал си даде сметка, че ще трябва да му каже поне част от истината. Никога нямаше да му признае стореното от Джейн — това на никого не влизаше в работата — но поне можеше да обясни държанието й към семейството му.

Джим направи крачка към снаха си и Кал побърза да застане между тях отбранително.

— Получаваш ли редовна пренатална грижа или си твърде заета с проклетата си кариера, за да ходиш на лекар?

Джейн срещна погледа му, без да трепне.

— Посещавам доктор Воуглър.

Баща му кимна неохотно.

— Тя е добра. Просто се постарай да правиш каквото ти каже.

Ръката на Ани започна да трепери — пушката беше твърде тежка за нея. Кал улови погледа на майка си. Тя се пресегна и взе оръжието.

— Ако някой ще застрелва някого от тях двамата, мамо, това ще съм аз.

Страхотно! И майка му беше полудяла.

— Ако нямате нищо против — каза той през свито гърло, — бих искал да поговоря с жена си насаме.

— Това зависи от нея. — Лин погледна към Джейн, която поклати глава.

Това адски го вбеси.

— Има ли някой вкъщи?

Женският триумвират се обърна като едно цяло и пак вкупом грейнаха в усмивки, когато резервният му куотърбек се показа иззад ъгъла на къщата, сякаш мястото му принадлежеше.

Тъкмо когато Кал си мислеше, че нещата не могат да станат по-лоши…

Погледът на Кевин обходи жените на верандата, двамата мъже под тях и пушката. Повдигна едната си вежда в поздрав към съотборника си, кимна на Джим, а после отиде да се присъедини към жените.

— Вие, прекрасни дами, ми казахте да намина за пържено пиле и аз реших да се възползвам от предложението ви. — Той се облегна на колоната, която Кал беше боядисал едва преди месец. — Как е малкият днес?

И с фамилиарност, която издаваше, че го е правил и преди, погали корема на Джейн.

Кал го смъкна от верандата и го повали на земята за броени секунди.

Изстрелът на пушката едва не му спука тъпанчетата. Бучки пръст се посипаха по лицето и голите му ръце. Шумът и заслепилите го за миг песъчинки му попречиха да нанесе удар и Кевин успя да се измъкне изпод него.

— По дяволите, Бомбардировач, тази пролет ми нанесе толкова травми, колкото не получих през целия сезон миналата година.

Бонър избърса очите си и скочи на крака.

— Дръж си ръцете далеч от нея.

Кевин изглеждаше подразнен и се обърна към Джейн.

— Ако и с теб се е държал така, нищо чудно, че си го напуснала.

Кал изскърца със зъби.

— Джейн, бих искал да поговорим. Сега.

Майка му — милата му, разумна майчица — застана пред нея сякаш не той, а Джейн й беше дете! А и баща му не помагаше особено, просто си стоеше там и зяпаше Лин, сякаш не разбираше абсолютно нищо.

— Какви са ти намеренията към Джейн, Кал?

— Това засяга само нас двамата.

— Не съвсем. Сега Джейн има семейство, което да се грижи за нея.

— Дяволски си права, че има! Аз съм семейството й.

— Ти не я искаше, така че сега двете с Ани сме нейното семейство. Което означава, че ние се грижим за интересите й.

Джейн беше приковала очи в лицето на майка му и докато гледаше слисаното й, щастливо изражение, Кал си помисли за студения кучи син, който я беше отгледал, и въпреки всичко — пушката, измяната на майка му, дори Кевин Тъкър — се зарадва, че тя най-сетне бе открила свестен родител. Само да не беше открила неговия свестен родител.

Ала изпълнилата го топлина бързо се изпари, когато Лин го измери с онзи свой нетърпящ възражение поглед, който преди двайсет години предвещаваше, че ще му отнеме ключовете на колата.

— Ще уважиш ли брачните обети, които й даде, или все още възнамеряваш да се отървеш от нея, след като детето се роди?

— Не изкарвай нещата така, сякаш съм платил на наемен убиец да й види сметката! — При тези думи той махна с палец към Тъкър. — И може ли да обсъждаме всичко това насаме, без този клоун тук да ни слуша?

— Той остава — намеси се Ани. — Аз го харесвам. Освен това го е грижа за теб, Калвин. Нали така, Кевин?

— Точно така, госпожо Глайд. Наистина ме е грижа. — Тъкър му отправи усмивчица в стил Джак Никълсън, а после се обърна към Лин. — Освен това, ако той не иска Джейн, аз я искам.

Джейн имаше наглостта да се усмихне. Ала майка му открай време беше страшно целенасочена, когато се налагаше.

— Не може да бъде и така, и иначе, Кал. Джейн или е твоя съпруга, или не е. Кое избираш?

Достигнал предела на търпението си, той избухна:

— Добре! Никакъв развод! Ще си останем женени, по дяволите! — Той изгледа свирепо трите жени. — Ето, доволни ли сте най-сетне? А сега бих искал да поговоря със съпругата си!

Майка му потръпна. Ани поклати глава и цъкна с език. Джейн го изгледа с неприкрито презрение и се прибра в къщата, вземайки вестника със себе си.

Вратата против комари се затръшна.

— По дяволите, Бомбардировач. Може би, вместо да гледаш толкова много записи на мачове, би било добре да попрочетеш някоя и друга книга за женската психология.

Знаеше, че здравата е оплескал нещата, но знаеше също така, че бяха отишли твърде далеч. Бяха го унижили публично, направили го бяха за посмешище пред съпругата му. Изгледа ги свирепо, завъртя се и се отдалечи.

На Лин й се плачеше, докато го гледаше как изчезва от погледа й. Ах, този неин упорит син, който някога беше и нейно другарче за игра. Беше й бесен и тя можеше само да се надява, че постъпва правилно и че един ден ще я разбере.

Очакваше Джим да се втурне след него, но вместо това той се приближи до верандата, макар да се обърна не към нея, а към Ани. Познавайки чувствата му към майка й, Лин зачака обичайната му проява на враждебност, ала остана изненадана.

— Госпожо Глайд, искам да ви помоля за разрешение да изведа дъщеря ви на разходка.

Тя усети как дъхът й секва. Джим за първи път идваше в къщата след онази нощ преди две седмици, когато му беше отказала. В последвалите дни знаеше, че е постъпила правилно, ала нощем, когато съпротивителните сили на разума й отслабваха, й се щеше нещата да бяха различни. Никога не бе очаквала, че той е в състояние за втори път да преглътне гордостта си и да изиграе ролята на учтив ухажор.

Ани обаче очевидно не намираше нищо странно в това.

— Не се отдалечавайте от къщата — предупреди го тя.

Едно мускулче върху челюстта му потръпна, но той й кимна сковано.

— Добре тогаз. — Костеливите пръсти на майка й се забиха в кръста на Лин. — Върви, Амбър Лин. Джим те покани както си му е редът. И гледай да си любезна, а не само да се сопваш, както правиш с мен напоследък.

— Да, госпожо. — Лин слезе по стъпалата, обзета от желание да се разсмее, въпреки че очите й се насълзиха.

Ръката на съпруга й се обви около нейната. Той сведе поглед към нея и топлите златисти пръски в лешниковите му очи изведнъж й напомниха колко нежен бе по време на трите й бременности. Когато бе по-дебела от всякога, я целуваше по корема и й казваше, че е най-красивата жена на света. Докато ръката й се сгушваше като малка птичка в голямата му длан, тя си помисли колко бързо бе забравила доброто, спомняйки си единствено лошото.

Той я поведе към пътечката, която свърваше в гората, и въпреки предупреждението на майка й, много скоро се отдалечиха от къщата.

— Хубав ден — каза той. — Малко топличък като за май.

— Да.

— Колко е тихо само.

Лин се учудваше, че продължава да се обръща към нея, сякаш току-що се бяха запознали, но побърза да се присъедини към него в това място, където никой от тях не беше наранявал другия.

— Тихо е, но на мен ми харесва.

— Никога ли не ти става самотно?

— Има много неща за правене.

— Какви?

Той я погледна и Лин беше поразена от настойчивостта на изражението му. Искаше да знае как е прекарала деня! Искаше да я слуша, докато тя говори. С огромна наслада заразказва.

— Всички ставаме рано. Аз обичам да се разхождам в гората по изгрев-слънце, а когато се прибера, снаха ми… — Тя поспря и го погледна с крайчеца на окото си. — Името й е Джейн.

Той се намръщи, но не каза нищо. Навлязоха още по-навътре в гората, където от двете страни на пътеката растяха рододендрони и планински лаври, както и туфи теменужки, нарциси и същински килим от някакво цвете, разцъфнало във виненочервено. Два кучешки дряна празнуваха с бели водопади спасението си от плесените, погубили толкова много от растителните видове в планините на Каролина. Лин вдъхваше дълбоко плътното, влажно ухание на земя, която миришеше на нов живот.

— Докато се върна от разходката си, Джейн вече е готова със закуската — продължи тя. — Майка ми иска бекон и яйца, но Джейн приготвя палачинки от пълнозърнесто брашно или овесена каша с пресни плодове, така че когато вляза в кухнята, обикновено заварвам как Ани се опитва да подхване кавга с нея. Само че Джейн е хитра и се справя с мама по-добре от когото и да било в семейството ми. Когато приключим със закуската, слушам музика, докато почиствам кухнята.

— Каква музика?

Всъщност, той знаеше каква. През годините безброй пъти беше сменял радиото в различните им коли от нейните станции за класическа музика на любимите си кънтри предавания.

— Обичам Моцарт, Вивалди, Шопен, Рахманинов. Снаха ми харесва класически рок. Понякога танцуваме.

— Ти и… Джейн?

— Пристрастила се е към Род Стюарт. — Лин се засмя. — Ако по радиото пуснат негова песен, ме кара да оставя каквото правя и да танцувам с нея. Така е и с някои от по-новите групи — такива, за които дори не си чувал. Понякога просто трябва да танцува. Не мисля, че го е правила кой знае колко, докато е растяла.

— Но тя… чух, че била учен — предпазливо каза той.

— Така е. Но казва, че точно сега иска да отгледа бебето, което расте в нея.

Времето минаваше, докато той осмисляше думите й.

— Звучи ми като необикновена жена.

— Прекрасна е. — А после добави импулсивно: — Искаш ли да дойдеш на вечеря днес, за да я поопознаеш?

— Каниш ли ме? — По лицето му се изписаха едновременно учудване и удоволствие.

— Да. Да, мисля, че те каня.

— Добре тогава. С удоволствие ще дойда.

Известно време се разхождаха, без да говорят. Пътеката се стесни и Лин се отклони от нея, повеждайки го към потока. Като малки бяха идвали тук десетки пъти. Присядаха един до друг на стария дънер, който вече го нямаше, тъй като отдавна беше изгнил, и макар че понякога просто гледаха как водата се лее над покритите с мъх камъни, най-често се натискаха. Кал бе заченат недалеч оттук.

Джим се прокашля и приседна на дънера на един кестен, паднал край брега на потока в някоя отдавна отминала буря.

— Доста беше сурова със сина ми преди малко.

— Знам. — Лин се настани до него, но не чак толкова близо, че да се докосват. — Имам внуче, което да защитавам.

— Разбирам.

Ала тя виждаше, че всъщност изобщо не разбира. Едва преди няколко седмици това би го накарало да й се сопне, но сега изглеждаше по-скоро замислен, отколкото подразнен. Нима бе започнал да й има доверие?

— Помниш ли, когато ти казах, че бракът ми се разпада?

Тялото на Лин се напрегна.

— Помня.

— Аз съм виновен. Просто искам да го знаеш, ако си мислиш да… излизаш с мен.

— Само ти ли си виновен?

— Деветдесет и девет процента. Обвинявах нея за собствените си недостатъци, без дори да си давам сметка, че го правя. — Той подпря длани на коленете си, загледан в бълбукащата вода. — В продължение на години вярвах, че ако не бях принуден да се оженя толкова млад, щях да стана световноизвестен епидемиолог, но едва след като тя ме напусна, си дадох сметка, че съм се заблуждавал. — Той сплете ръце — силните, целебни ръце, които в този окръг посрещаха новия живот и изпращаха онези, които го напускаха. — Никога не бих бил щастлив далеч от тези планини. Харесва ми да бъда провинциален лекар.

Лин беше трогната от дълбоките чувства, които долавяше в гласа му, и си помисли, че той може би най-сетне бе открил онази част от себе си, която беше изгубил.

— Ами последният един процент?

— Какво? — Той завъртя глава.

— Каза, че деветдесет и девет процента от вината е твоя. Ами последният процент?

— Тя не е отговорна дори за това. — Лин не беше сигурна дали не е само номер на светлината, но очите му изглеждаха пълни със състрадание. — Нямаше никакви привилегии на своя страна, докато растеше, а така и не получи кой знае какво формално образование. Казва, че винаги съм я гледал отвисоко заради това и вероятно е права — тя е права за повечето неща — но сега ми се струва, че може да ме е улеснила да го сторя, защото макар да е постигнала повече, отколкото мнозина биха могли да свършат и за два живота, никога не е имала особено високо мнение за себе си.

Лин отвори уста, ала после я затвори, без да каже нищо. Как би могла да отрече нещо, което бе така очевидно вярно.

За миг си позволи да се замисли над това колко далеч беше стигнала в живота си. Видя тежката работа и самодисциплината, които й бяха необходими, за да се превърне в жената, която искаше да бъде. Сякаш от разстояние наблюдаваше себе си и установи, че харесва онова, което вижда. Защо й беше отнело толкова дълго да приеме себе си? Джим беше прав. Как би могла да очаква той да я уважава, когато самата тя не го правеше? За нея това бе много повече от един процент от вината и тя му го каза.

Той сви рамене.

— Май не ми пука особено какви са точните цифри. — Улови ръката, която почиваше върху бедрото й, и прокара палец по неравното ръбче на един от ноктите, а после го плъзна надолу, към венчалната й халка. Не я поглеждаше, а когато заговори, мекият и едновременно с това дрезгав тон на гласа му беше пропит от емоция: — Жена ми е такава част от мен, че е като дъха, който влиза в тялото ми. Толкова много я обичам.

Простичките му, прочувствени слова я разтърсиха и собствените й думи заседнаха в гърлото й.

— Тя е истинска щастливка.

Джим вдигна глава и Лин видя, че в крайчетата на очите му се събира влага. Сълзи. В продължение на трийсет и седем години нито веднъж не бе видяла съпруга си да плаче, нито дори в деня, в който погребаха Чери и Джейми.

— Джим… — Тя се хвърли в обятията му и откри онова познато местенце, което Бог беше създал само за нея от костите, мускулите и плътта на мъжа й. Чувства, които не можеше да изрази, я задавиха и замъглиха ума й, така че следващите й думи, изобщо не бяха онези, които бе възнамерявала да изрече. — Би трябвало да знаеш, че не спя с мъже на първата среща.

— Нима? — Гласът му беше дрезгав.

— Всъщност, започнах да правя секс твърде млада. — Тя се поотдръпна от него и сведе очи към скута си. — Не исках, но го обичах толкова много, че не знаех как да му откажа.

Вдигна поглед, за да види как е приел казаното от нея. Не искаше да хвърля още вина в лицето му, но имаше нужда той да узнае как се бе случило.

В усмивката му се долавяше мъничко печал; палецът му докосна крайчеца на устните й.

— Това успя ли да те отблъсне от секса за цял живот?

— О, не. Бях благословена с прекрасен любовник. Може и да беше мъничко непохватен в началото, но не му отне дълго, докато усвои всички тънкости. — Тя се усмихна.

— Радвам се да го чуя. — Палецът му проследи долната й устна. — Би трябвало да знаеш отсега, че нямам кой знае какъв сексуален опит. Бил съм само с една жена.

— Това е добре.

Джим отметна косата от лицето й.

— Някой казвал ли ти е, че си красива? Доста по-раздърпана от жена ми, ала достатъчно хубава, за да спреш автомобилния трафик и по най-натоварената улица?

Тя се засмя.

— Не бих могла да спра трафика, дори ако имах червена светлина по средата на челото си.

— Толкова разбираш и ти.

Улови ръката й и лекичко я издърпа на крака. Наведе глава и Лин разбра, че се кани да я целуне.

Допирът на устните му беше нежен и познат. Не се приближи повече, така че се докосваха единствено устните им, както и сплетените им ръце. Целувката им бързо изгуби първоначалната си нежност и стана настойчива, изпълнена със страст. Толкова време беше минало и за двамата; толкова неща имаха да си кажат, които не можеха да бъдат изразени с думи. Ала на Лин това ухажване й харесваше и тя искаше още време.

Сякаш го усети, той се отдръпна и я погледна с леко замъглени очи.

— Аз… трябва да се връщам на работа. И така вече закъснявам за следобедните си прегледи. А когато правим любов, не искам да бъде набързо.

Лин усети, че краката й натежават и омекват от желание. Докато се връщаха на пътеката, тя пъхна длан в неговата.

— Когато дойдеш за вечеря, може би ще имаме време да поговорим и да ми разкажеш за работата си.

По лицето му се разля усмивка на неподправено удоволствие.

— Ще ми бъде приятно.

Лин си даде сметка, че не може да си спомни кога за последен път го беше попитала нещо различно от повърхностното: „Как мина денят ти?“. Май и двамата трябваше да се научат да слушат другия.

Усмивката му помръкна и челото му се набръчка.

— Предполагам, че не може да доведа и сина си, когато дойда на вечеря?

Тя се поколеба само за миг, преди да поклати глава.

— Съжалявам. Мама няма да позволи.

— Не си ли достатъчно голяма, за да се оставяш майка ти да те командва?

— Понякога тя си наумява точно как трябва да бъдат нещата. Сега например е решила кой може и кой не може да идва в къщата.

— И синът ми не е добре дошъл?

Лин го погледна нещастно.

— Боя се, че не. Надявам се… скоро. Зависи от него, не от Ани.

Челюстта му отново се обтегна в онази упорита линия, която тя познаваше така добре.

— Трудно ми е да повярвам, че допускаш една смахната старица да взема решения за нещо толкова важно.

Лин спря и го целуна лекичко в ъгълчето на упорито стиснатата челюст.

— Може би не е толкова смахната, колкото си мислиш. Все пак, именно тя бе тази, която ми каза да дойда на разходка с теб.

— Нямаше ли да го направиш иначе?

— Не знам. Доста неща в живота ми са заложени на карта в момента и не искам да допусна грешка. Понякога майките знаят какво е най-добро за дъщерите им. — Тя го погледна право в очите. — И за синовете им.

Той поклати глава и отпусна примирено рамене.

— Добре. Признавам се за победен.

Лин се усмихна и трябваше да се сдържи да не го целуне отново.

— Вечеряме рано. В шест часа.

— Ще бъда там.