Бебето е мое

1

— Да видим дали ви разбрах правилно — каза Джоди Пулански. — За рождения ден на Кал Бонър искате да му подарите жена?

Тримата странични нападатели, които прекарваха ноемврийската вечер, седнали в сепарето най-отзад на „Зебрите“ — любимия на футболистите от „Чикаго Старс“ спортен бар в Дюпейдж1 — кимнаха като един.

Джуниър Дънкан махна на сервитьорката да донесе по още едно питие за всички.

— Навършва трийсет и шест, така че искаме да направим нещо наистина специално.

— Глупости — заяви Джоди.

Всички, които разбираха поне мъничко от футбол, знаеха, че от началото на сезона Кал Бонър, брилянтният куотърбек на „Чикаго Старс“ беше придирчив, избухлив и общо взето — адски труден за издържане. Бонър, на когото викаха Бомбардировача, заради склонността му да мята направо експлозивни пасове, беше най-успешният куотърбек в Американската футболна конференция и жива легенда.

Джоди скръсти ръце върху впитото си бяло потниче, част от униформата й на хостеса. Нито на нея, нито на някого от тримата мъже на масата им хрумна да се замислят за моралния аспект на това, което обсъждаха, да не говорим пък за понятия като политическа коректност.

В крайна сметка говореха за играч от Националната футболна лига.

— Смятате, че ако му намерите жена, ще престане да ви тормози толкова, така ли? — попита Джоди.

Уили Джаръл сведе тъмнокафявите си очи с гъсти мигли към халбата с бира.

— Кучият му син напоследък така се е развилнял, че никой не е в състояние да го търпи.

Джуниър поклати глава.

— Вчера нарече Джърмейн Кларк „аматьор“. Джърмейн, представяш ли си!

Едната вежда на Джоди, изрисувана няколко нюанса по-тъмно от месинговорусия цвят на косата й, подскочи. Джърмейн Кларк бе един от топ играчите в лигата — адски добър защитник, който страхотно го биваше в събарянето на противника.

— От това, което съм виждала, Бомбардировача вече има толкова жени, че не знае какво да ги прави.

Джуниър кимна.

— Да, но работата е там, че май не спи с никоя от тях.

— Какво?

— Така е — обади се Крис Плъмър, левият защитник на „Чикаго Старс“. — Току-що го научихме. Гаджетата му са си поприказвали с някои от съпругите на момчетата от отбора и излиза, че Кал май ги използва, само за да хвърля прах в очите на публиката.

— Може би, ако ги изчакваше да надраснат пелените, някоя от тях би успяла да го възбуди — подхвърли Уили Джаръл.

Джуниър реши да отвърне на забележката му сериозно.

— Не говори така, Уили. Знаеш, че Кал излиза само с момичета, които са навършили двайсет години.

Кал Бонър може и да остаряваше, ала не и жените в живота му. Никой не можеше да си спомни да го е виждал да излиза с мадама над двайсет и две.

— По всичко изглежда, че Бомбардировача не е спал с никоя, откакто скъса с Кели миналия февруари. Това просто не е нормално.

Кели Бъркли беше красивата двайсет и една годишна спътница на Кал, поне докато не се беше уморила да чака венчалния пръстен, който никога нямаше да получи, и не бе избягала с един двайсет и три годишен китарист от някаква хеви метъл група. Оттогава Кал Бонър бе насочил вниманието си към това, да печели мачовете си, да излиза с различна мадама всяка седмица и да лази по нервите на съотборниците си.

Джоди Пулански беше любимката на „Старс“ сред фенките им, но макар че още не бе навършила двайсет и три, никой от мъжете не предложи тя да бъде подаръкът на Кал за рождения му ден. Всеизвестен факт бе, че той вече я бе отхвърлял поне дузина пъти.

Което го нареждаше на първо място в списъка й с най-омразни хора. Иначе тя обичаше отбора и в дрешника си бе събрала истинска колекция от синьо-златисти тениски на „Старс“ — по една от всеки играч, с когото беше преспала — и винаги бе готова да добави още.

— Нуждаем се от жена, която няма да му напомня за Кели — обобщи Крис.

— С други думи — някоя от класа — добави Уили.

— И по-възрастна. Мислехме си, че за Бомбардировача може би няма да е зле да опита с някоя двайсет и пет годишна.

— Един вид, изискана дама от висшето общество — намеси се и Джуниър, отпивайки от бирата си.

Джоди не блестеше с особен интелект, но дори тя схващаше къде е проблемът в този план.

— Не мисля, че много жени от този тип биха се съгласили да станат подарък за рождения ден на някой мъж. Дори ако той е Кал Бонър.

— Да, и ние това си мислехме, та май ще се наложи да използваме проститутка.

— Обаче някоя наистина изискана — побърза да уточни Уили, тъй като всички знаеха, че Кал не бе привърженик на платената любов.

Джуниър се взираше мрачно в бирата си.

— Проблемът е, че така и не успяхме да намерим такава.

Джоди познаваше няколко проститутки, но никоя от тях не можеше да се нарече „изискана“. Същото важеше и за приятелките й. Тя се движеше в компания от жени, които пиеха много, купонясваха здраво и нямаха друга цел в живота, освен да преспят с колкото се може повече професионални спортисти.

— Е, какво искате от мен?

— Да използваш връзките си и да му намериш някоя — отвърна Джуниър. — Рожденият му ден е след десет дни, а дотогава трябва да сме открили жената.

— И защо ми е да го правя?

Тъй като тениските и на тримата вече висяха в дрешника й, те знаеха, че ще се наложи да опитат нещо рисковано. Крис заговори предпазливо:

— Има ли някой номер, който особено държиш да добавиш към колекцията си?

— С изключение на осемнайсет — побърза да вметне Уили; осемнайсет беше номерът на Бомбардировача.

Джоди се замисли. Определено предпочиташе да прецака Бомбардировача, отколкото да му намери жена, но от друга страна, действително имаше един номер, на който сериозно беше хвърлила око.

— Всъщност, да — има такъв. Ако ви намеря подарък в замяна искам номер дванайсет.

Мъжете простенаха.

— По дяволите, Джоди! Кевин Тъкър и така си има предостатъчно жени.

— Това си е ваш проблем.

Тъкър беше резервният куотърбек на „Старс“. Млад агресивен и невероятно талантлив, той беше много внимателно подбран да заеме титулярното място, когато годините или някоя контузия попречеха на Бомбардировача да се справя както досега.

Въпреки че на обществени места двамата винаги бяха любезни един с друг, между тях съществуваше яростна конкуренция и те се мразеха свирепо, което караше Джоди да желае Кевин Тъкър още по-силно.

Мъжете помърмориха малко, но в крайна сметка обещаха да се погрижат Тъкър да изпълни своята част, ако Джоди им намери подходяща жена за рождения ден на Кал.

В „Зебрите“ влязоха двама нови посетители и като хостеса на бара Джоди се изправи, за да ги посрещне. Докато отиваше към вратата, тя прехвърляше наум познатите си, мъчейки се безуспешно да открие някоя, която да става. Имаше цял куп приятелки, но нито една от тях не би могла да мине за изискана.

Два дни по-късно Джоди все още си блъскаше главата над проблема, докато се тътреше с тежък махмурлук из кухнята в къщата на родителите си в предградията на Глен Елин, Илинойс. Временно живееше при семейството си, докато изплати дълговете по кредитната си карта. Беше събота по обяд, родителите й бяха отпътували за уикенда, а тя трябваше да ходи на работа чак в пет, което бе добре, защото имаше нужда от време, за да се възстанови от снощното купонясване.

Отвори кухненския шкаф и откри единствено кутия безкофеиново кафе. Мамка му. Навън беше заледено, пък и главата я болеше твърде много, за да шофира, но ако до началото на мача не погълнеше поне литър кофеин, изобщо нямаше да може да се наслади на играта.

Нищо не вървеше както трябва. Този следобед „Старс“ гостуваха в Бъфало, така че играчите нямаше да се появят в „Зебрите“ след мача. А когато най-сетне ги видеше, как щеше да им поднесе новината, че не е успяла да им намери подаръка за рождения ден? Една от причините футболистите на „Старс“ да й обръщат толкова внимание бе, че тя винаги съумяваше да им набави жени.

Джоди се загледа през кухненския прозорец и видя, че осветлението в къщата на професорката е запалено. Така Джоди наричаше доктор Джейн Дарлингтън, съседката на родителите й. Тя не беше лекар, а имаше докторска степен по физика. Майката на Джоди непрекъснато повтаряше колко прекрасен човек била, защото откакто се нанесла до тях преди около две години, все им помагала с пощата и разни други неща. Може би щеше да услужи на Джоди с малко кафе?

Джоди пооправи набързо грима си, директно нахлузи чифт тесни черни дънки и тениската на Уили Джаръл без бельо, след което обу ботушите си от „Фрай“. Грабна една пластмасова кутия и се отправи към съседната къща.

Въпреки прехвърчащия сняг не си бе взела яке и докато доктор Джейн отвори входната врата, тя вече зъзнеше.

— Здрасти.

Професорката стоеше от другата страна на мрежестата вътрешна врата и се взираше в нея през старомодните си очила с големи стъкла и рогови рамки.

— Аз съм Джоди, дъщерята на семейство Пулански. От съседната къща.

Дори и след като й се представи, Джейн не я покани да влезе.

— Виж, тук навън е адски студено. Може ли да вляза?

Професорката най-сетне отвори мрежестата врата.

— Извинявай. Не те познах.

Джоди прекрачи прага и начаса разбра защо доктор Джейн не бързаше да я покани вътре. Очите й зад големите стъкла бяха насълзени, а носът й бе зачервен. Освен ако махмурлукът на Джоди не бе още по-тежък, отколкото считаше, очевидно беше прекъснала професорката, докато си изплаква високообразованите очи.

Тя бе висока, навярно около метър и седемдесет и Джоди трябваше да погледне нагоре, докато й подаваше розовата пластмасова кутия.

— Мога ли да си изпрося няколко лъжички кафе? У нас има само безкофеиново, а на мен ми трябва нещо по-силно.

Доктор Джейн пое кутията, но като че ли го направи някак неохотно. Джоди не смяташе, че е стисната, вероятно не бе в настроение за компания.

— Да, ще… ъъъ… ти донеса малко.

Обърна се и тръгна към кухнята, като очевидно очакваше гостенката да я изчака, където си беше. Само че Джоди имаше да убие половин час, докато започне студиото преди мача, а и беше достатъчно любопитна, за да я последва.

Прекосиха хола, който на пръв поглед изглеждаше доста скучен: бели стени, удобни мебели, отегчителни на вид книги навсякъде. Джоди тъкмо се канеше да продължи напред, когато вниманието й беше привлечено от музейни репродукции, поставени в рамки и окачени по стените. Всичките бяха дело на жена на име Джорджия О’Кийф2 и макар да знаеше, че има мръсно подсъзнание, Джоди не смяташе, че то обяснява защо всяко от нарисуваните цветя й приличаше на женски полов орган.

Представляваха цветя с дълбоки, тъмни сърцевини. Цветя, чиито венчелистчета надвисваха над влажни, загадъчни недра. Имаше… по дяволите. Мидена черупка, в която почиваше малка, влажна перла, при чийто вид дори човек с най-непорочния ум би се сепнал. Запита се дали професорката не е обратна. Защо иначе би искала да гледа вагини от цветя всеки път щом влезе в хола си?

Последва я в кухнята, която беше издържана в блед лавандулов оттенък. На прозореца имаше красиви завеси с десен на цветя — обикновени цветя, не от онези порнографските от картините в хола.

Всичко в кухнята беше симпатично и жизнерадостно, с изключение на собственичката й, която имаше по-достолепен вид и от Господ.

Доктор Джейн бе от онези спретнати, строго облечени жени. Ушитият й по мярка панталон беше на ситно, черно-кафяво каре, а мекият й бежов пуловер със сигурност бе от кашмир. Въпреки ръста си, имаше дребни кости, стройни крака и тънка талия. Джоди би могла да й завиди за фигурата, стига професорката да имаше гърди… или поне нещо, което би могло да мине за такива.

Косата й стигаше до линията на челюстта — светлоруса с ленени, платинени и златисти кичури, които нямаше как да не бъдат естествени. Беше оформена в една от онези консервативни прически, които Джоди за нищо на света не би си направила — сресана назад, за да открие лицето й, и придържана с тясна лента от кафяво кадифе.

Съседката й се обърна лекичко, така че сега Джоди я виждаше по-добре. Колко жалко, че носеше тези големи, зубърски очила. Те криеха доста приятни зелени очи. Челото беше хубаво, носът също ставаше — нито прекалено голям, нито твърде малък. Устата й можеше да се нарече интересна — горната устна беше тънка, а долната — пълна. И освен това имаше страхотна кожа. Ала като че ли не се поддържаше особено. Джоди би добавила много повече грим. Общо взето, професорката беше хубава жена, но имаше малко строг вид, особено с тези зачервени очи.

Джейн сложи капака на кутията и я подаде на гостенката си, която тъкмо се канеше да я поеме, когато погледът й падна върху смачканата опаковъчна хартия на кухненската маса и малката купчинка подаръци до нея.

— Какъв е поводът?

— Нищо особено. Имам рожден ден.

Гласът й бе някак странно дрезгав и Джоди чак сега забеляза кърпичките, които жената стискаше в ръката си.

— Ей, сериозно ли? Честит рожден ден.

— Благодаря.

Без да обръща внимание на пластмасовата кутия в протегнатата ръка на доктор Джейн, Джоди отиде до масата и заразглежда подаръците: миниатюрна кутийка с бели канцеларски принадлежности, електрическа четка за зъби, химикалка и талон за безплатна смяна на автомобилно масло.

Направо жалко. Нито дори един чифт луксозни чорапогащи или пък секси нощничка.

— Кофти.

За нейна изненада, Джейн се изсмя кратко.

— Напълно си права. Приятелката ми Каролайн винаги се представя с някой отличен подарък, но в момента е на разкопки в Етиопия.

А после, още по-изненадващо, изпод очилата се плъзна една сълза и се търкулна по бузата й.

Доктор Дарлингтън се вцепени, сякаш това не се беше случило, ала подаръците наистина бяха скучни и на Джоди й дожаля за нея.

— Ей, не е чак толкова зле. Поне няма защо да се тревожиш дали са уцелили размера ти.

— Съжалявам. Не трябва… — Джейн стисна устни, но въпреки това изпод очилата й се търкулна още една сълза.

— Няма нищо. Ти седни, а аз ще направя малко кафе.

Побутна я към един от столовете, а после отнесе пластмасовата кутия до кухненския плот, където имаше кафемашина. Понечи да попита къде държи филтрите, но съседката й бе сбърчила чело и като че ли се мъчеше да диша дълбоко, така че гостенката претършува няколко шкафчета и когато откри онова, което търсеше, се зае да свари кафе.

— Е, на колко ставаш?

— Трийсет и четири.

Това наистина изненада Джоди. Тя никога не би помислила, че професорката може да е минала трийсетте.

— Още по-кофти.

— Извинявай, че се държа така. — Тя попи носа си с една кърпичка. — Обикновено не съм толкова емоционална.

Две сълзи не олицетворяваха представата на Джоди за емоционален изблик, но за строга резервирана мадама като доктор Джейн те сигурно бяха равнозначни на истеричен пристъп.

— Нали ти казах, че всичко е наред. Имаш ли понички или нещо такова?

— Във фризера има пълнозърнести овесени мъфини.

Джоди направи физиономия и се върна на масата, която беше малка и кръгла, със стъклен плот, а металните столове около нея изглеждаха така, сякаш мястото им беше в градината. Настани се срещу домакинята си и попита:

— От кого са подаръците?

Джейн се опита да извика върху лицето си една от онези усмивки, които държат хората на разстояние.

— От колегите ми.

— Имаш предвид хората, с които работиш?

— Да. Сътрудниците ми в „Нюбъри“, както и един приятел от лаборатория „Прийз“.

Джоди не беше чувала за лабораторията, но „Нюбъри“ беше един от най-префърцунените колежи в Щатите и всички се хвалеха с това, че се намира именно тук, в Дюпейдж.

— А, да. Ти преподаваше нещо научно, нали така?

— Аз съм физик. Водя лекции по релативистична квантова теория на полето. Освен това имам специално финансиране от лабораторията „Прийз“, което ми позволява да проучвам топ кварки заедно с други физици.

— Леле! Сигурно си била истински гений в гимназията.

— Не прекарах много време в гимназията. Отидох в колеж, когато бях на четиринайсет.

По бузите й се търкулна нова сълза, но тя още повече изпъна рамене.

— Четиринайсет? Я стига!

— Докато навърша двайсет, вече имах докторска степен.

Нещо в нея сякаш се прекърши. Облегна лакти на масата, сви ръце в юмруци и облегна чело върху тях. Раменете й трепереха, ала не отронваше нито звук и гледката на това, как тази толкова достолепна жена рухва, бе толкова покъртителна, че на Джоди отново й дожаля за нея.

А и бе любопитна.

— Проблеми с гаджето ли имаш?

Другата жена поклати глава, без да я вдига от ръцете си.

— Нямам гадже. Имах. Доктор Крейг Елкхарт. Бяхме заедно в продължение на шест години.

Значи професорката не беше обратна.

— Доста време.

Тя най-сетне повдигна глава и въпреки че бузите й бяха влажни, челюстта й беше здраво стисната.

— Той току-що се ожени за двайсет и две годишна операторка по въвеждане на данни, на име Памела. Когато скъса с мен, ми каза: „Съжалявам, Джейн, но вече не ме възбуждаш“.

Като се имаше предвид сдържания характер на доктор Джейн, Джоди не можеше да каже, че го вини, но въпреки това думите му си оставаха адски гадни.

— Мъжете са задници.

— Това не е най-лошото. — Джейн сплете пръсти. — Най-лошото е, че бяхме заедно в продължение на шест години, а сега изобщо не ми липсва.

— Тогава защо си толкова съсипана?

Кафето бе готово и Джоди се изправи, за да напълни чашите.

— Не става дума за Крейг. Просто… Всъщност, не е нищо, наистина. Не би трябвало да се държа така. Не знам какво ми става.

— На трийсет и четири години си, а някой ти е подарил талон за смяна на автомобилно масло. Всеки би се сдухал.

Професорката потръпна.

— Знаеш ли, че това е къщата, в която израснах? След като татко почина, възнамерявах да я продам, но все не намирах време. — Гласът й зазвуча някак далечно, сякаш бе забравила за присъствието на гостенката си. — Работех върху ултрарелативистични сблъсквания на тежки йони и не исках да се разсейвам с нищо. Работата винаги е била най-важното в живота ми. И докато не навърших трийсет, това ми стигаше. Но оттогава рождените дни се нижат неусетно един след друг.

— И най-сетне си разбрала, че цялата тази физика не ти дава никакви вълнения в леглото нощем, нали?

Джейн се сепна, сякаш действително бе забравила за Джоди. След това сви рамене.

— Не е само това. Честно казано, смятам, че сексът е нещо доста надценено. — Тя сведе неловко поглед към ръцете си. — По-скоро става въпрос за усещането за свързаност.

— Е, не можеш да бъдеш по-свързан с някого от това да се разгорещите в кревата.

— Да, при положение че наистина има страст. Лично аз… — Подсмръкна, изправи се и натъпка в джоба на панталона си смачканите кърпички, които образуваха лека издутина. — Когато говоря за връзка, имам предвид нещо по-трайно от секса.

— Нещо религиозно?

— Не точно, макар че и това е важно за мен. Семейство. Деца. Такива неща. — Тя отново изпъна рамене и отправи на Джоди онази отпращаща я усмивка. — Достатъчно съм бъбрила. Не трябва да ти натрапвам всичко това по този начин. Боя се, че ме хвана в лош момент.

— Схванах! Искаш дете!

Джейн бръкна в джоба си и извади кърпичките. Долната й устна потрепери, а лицето й се сгърчи, когато тя отново се отпусна в стола си.

— Вчера Крейг ми съобщи, че Памела е бременна. Не че… ревнувам или нещо такова. Честно казано, не ме е грижа за него толкова, че да ревнувам. Всъщност, не исках да се омъжа за него, нито за някой друг. Просто… — Гласът й заглъхна. — Просто…

— Просто искаш да имаш дете.

Професорката кимна отсечено и прехапа устни.

— От толкова отдавна искам дете. Вече съм на трийсет и четири, яйцеклетките ми остаряват с всяка изминала минута, но изглежда, че това никога няма да се случи.

Джоди хвърли поглед към кухненския часовник. Искаше да чуе остатъка от това, но студиото преди мача започваше.

— Имаш ли нещо против да пусна телевизора, докато довършваме разговора?

Джейн изглеждаше объркана, сякаш не бе съвсем сигурна какво е телевизор.

— Не, мисля, че нямам.

— Супер. — Гостенката си взе кафето и отиде в хола. Настани се на дивана, сложи чашата на масичката и изрови дистанционното изпод някакво страшно интелектуално списание. Тъкмо даваха реклама за бира, така че тя изключи звука. — Сериозно ли искаш бебе? Въпреки че не си женена?

Съседката й отново си беше сложила очилата. Бе седнала в меко кресло с волани около основата, а зад главата й висеше картината на мидата с голямата, влажна перла. Краката й бяха затворени, стъпалата — долепени едно до друго, глезените й се докосваха.

Имаше страхотни глезени, забеляза Джоди — тънки и добре оформени.

Гърбът й отново беше изпънат, сякаш някой беше завързал дъска за него.

— От доста време мисля за това. Дори не възнамерявам да се омъжвам — работата ми има прекалено голямо значение за мен — но искам дете повече от всичко на света. И смятам, че ще бъда добра майка. Явно днес си дадох сметка, че няма как да го постигна и това ме съкруши.

— Имам една-две приятелки, които са самотни майки. Не е лесно. Все пак, ти имаш далеч по-добре платена работа от тях, така че за теб не би било чак толкова трудно.

— Не парите са проблемът, а това, че не мога да измисля начин да го направя.

Джоди я зяпна. Като за умна жена, определено беше доста глупава.

— За мъж ли говориш?

Джейн кимна.

— В колежа трябва да има цял куп мъже. Нищо работа — каниш някого у вас, пускаш малко музика, даваш му една-две бири и го оправяш.

— О, не бива да е някой, когото познавам.

— Ами тогава го забърши в някой бар.

— Никога не бих могла да го направя. Трябва да познавам медицинската му история — тя понижи глас, — а и не знам как да сваля някого.

Джоди не можеше да си представи нищо по-лесно, но пък тя имаше доста повече неща, които работеха в нейна полза.

— Ами онези… банки за сперма?

— В никакъв случай. Твърде много от донорите са студенти по медицина.

— Е, и?

— Не искам бащата на детето ми да е интелигентен.

Джоди беше толкова слисана, че забрави да включи звука на телевизора, въпреки че рекламата за бира беше свършила и в момента интервюираха главния треньор на „Старс“, Честър „Дюк“ Раскин.

— Искаш бащата на детето ти да е глупав?

Професорката се усмихна.

— Знам, че звучи странно, но за едно дете е много трудно да бъде по-умно от всички около себе си, докато расте. Не може да пасне никъде, поради което никога не бих могла да имам дете от Крейг, нито дори да рискувам с банка за сперма. Трябва да имам предвид собствените си генетични заложби и да намеря мъж, който да компенсира за тях. Ала всички мъже, които познавам, са брилянтни.

„Ама че странна мадама“, реши Джоди.

— Смяташ, че понеже си страшно умна, трябва да си намериш някой глупак?

— Сигурна съм в това. Не мога да понеса мисълта детето ми да бъде принудено да преживее онова, през което преминах самата аз, докато растях. Дори сега… Всъщност, няма значение. Въпросът е, че колкото и да искам дете, не мога да мисля единствено за себе си.

Лицето, появило се на телевизионния екран в този миг, привлече вниманието на Джоди.

— О, мамка му, задръж за малко. Трябва да чуя това.

Тя сграбчи дистанционното и пусна звука.

Пол Фенеман, един от спортните журналисти на канала, вземаше интервю от Кал Бонър. Джоди знаеше извън всяко съмнение, че Бомбардировача яростно мрази Фенеман. На журналиста му се носеше славата, че задава тъпи въпроси, а куотърбекът изобщо не търпеше глупаци.

Интервюто беше записано на паркинга на тренировъчния център на „Старс“, разположен в покрайнините на Нейпървил, най-големия град в Дюпейдж.

Фенеман говореше пред камерата със страшно сериозен вид, сякаш се канеше да направи репортаж за някоя голяма война или нещо такова.

— Разговарям с Кал Бонър, куотърбека на „Чикаго Старс“.

Камерата се насочи към Кал и кожата на Джоди овлажня от смесица на похот и неприязън.

Мамка му, наистина беше секси, въпреки че годините му напредваха.

Стоеше пред огромен мотор „Харли“, облечен в дънки и впита черна тениска, която подчертаваше едни от най-страхотните гърди в отбора. Някои от момчетата бяха толкова напомпани, че изглеждаха така, сякаш всеки миг ще се пръснат, но този тип беше съвършен. Вратът му също си го биваше — мускулест, но не от онези дънери, които имаха повечето футболисти. Кестенявата му коса беше леко чуплива и той я носеше съвсем къса, за да не му се налага да се занимава с нея. Такъв си беше Бомбардировача. Нямаше никакво търпение с неща, които смяташе за маловажни.

Малко над метър и осемдесет, той беше по-висок от някои от другите куотърбекове. Освен това беше бърз, умен и имаше телепатичното умение да разчита тактиката на противниковата защита, която притежават само най-добрите играчи. Славата му бе почти толкова голяма, колкото и тази на легендарния Джо Монтана и това, че Джоди май никога нямаше да окачи тениската с номер осемнайсет в дрешника си, бе нещо, което тя не можеше да преглътне.

— Кал, миналата седмица отборът ти допусна четири търноувъра3 срещу „Пейтриътс“. Какво ще направите срещу „Билс“4, за да не допуснете да се повтори?

Дори за Пол Фенеман това беше тъп въпрос и Джоди зачака да види как ще реагира Бомбардировача.

Той се почеса по главата, сякаш го бяха попитали нещо сложно, върху което трябваше да помисли. Не търпеше хора, които не уважаваше, и в ситуации като тази имаше склонността да подчертава селяндурските си корени.

Сложи единия си крак върху стъпенката на мотора и си придаде замислен вид.

— Ами, Пол, ще трябва да задържим топката. Понеже самият ти не си играч, може и да не го знаеш, ама всеки път, когато оставим другия отбор да ни отнеме топката, означава, че тя вече не е у нас. А туй не е начинът да спечелим точки.

Джоди се изкикоти. Трябваше да му го признае — отлично си го бе върнал на Пол.

Само че журналистът не обичаше да го правят на глупак.

— Чувам, че Раскин е страшно доволен от представянето на Кевин Тъкър по време на тренировките. Ти скоро ще навършиш трийсет и шест, което те прави старец в спорт за млади мъже. Тревожиш ли се, че Тъкър може да те измести от титулярното място?

За частица от секундата лицето на Бомбардировача застина, но после той сви рамене.

— По дяволите, Пол, това момче още не е готово да влезе в гроба.

— Само да можех да открия някой като него — прошепна Джейн. — Той би бил идеален.

Джоди погледна към нея и видя, че очите й са приковани в телевизора.

— За какво говориш?

Професорката махна към екрана.

— Този мъж. Футболистът. Той е здрав, физически привлекателен и не особено умен. Точно това, което търся.

— За Бомбардировача ли говориш?

— Така ли се казва? Нищо не разбирам от футбол.

— Това е Кал Бонър. Титулярният куотърбек на „Чикаго Старс“.

— Точно така. Виждала съм негови снимки по вестниците. Защо не мога да срещна мъж като него? Някой, който не прелива от ум.

— Който не прелива от ум?

— Не кой знае колко интелигентен. Глуповат.

— Глуповат? Бомбардировача? — Джоди отвори уста, за да й обясни, че той е най-интелигентният, хитър, талантлив, да не споменаваме пък гаден, куотърбек в цялата лига, когато нещо сякаш я удари по главата и едва не й се зави свят. Беше й дошла най-щурата идея на света, толкова луда, че самата тя не можеше да повярва.

Отпусна се върху възглавниците на дивана. Мили боже! Намери дистанционното и изключи звука на телевизора.

— Сериозно ли говориш? Би избрала някой като Кал Бонър за баща на бебето си?

— Разбира се… при положение че преди това видя медицинската му история. Обикновен мъж като него би бил идеален — сила, издръжливост и нисък коефициент на интелигентност… И на всичкото отгоре изглежда добре.

Мислите на Джоди препуснаха в три различни посоки едновременно.

— Ами ако… — Преглътна с усилие, мъчейки се да не позволи вниманието й да бъде отвлечено от образа на Кевин Тъкър, застанал пред нея чисто гол. — Ами ако мога да го уредя?

— За какво говориш?

— Ако мога да уредя да легнеш с Кал Бонър?

— Шегуваш ли се?

Джоди отново преглътна и кимна.

— Но аз не го познавам.

— Няма да е необходимо.

— Боя се, че не разбирам.

Гостенката й разказа бавно историята, като тук-таме пропускаше по нещо — като например колко всъщност си го биваше Бомбардировача — но за останалата част, в общи линии, беше честна. Обясни за подаръка за рождения ден и за типа жена, който момчетата търсеха. След това заяви, че според нея с малко козметични подобрения съседката й би могла да свърши работа.

Джейн пребледня така, че почти заприлича на малкото момиченце от онзи стар вампирски филм с Брад Пит5.

— Да не… да не искаш да кажеш, че според теб трябва да се престоря на проститутка?

— На страшно изискана компаньонка, защото Бомбардировача не се занимава с обикновени проститутки.

Доктор Джейн стана от креслото и започна да кръстосва стаята. Джоди почти виждаше как огромният й мозък работи като калкулатор, събирайки това и онова, натискайки копчетата за плюс и минус. По лицето й се изписа обнадеждено изражение, а после тя се облегна немощно на полицата над камината.

— Медицинската история… — От гърдите й се откъсна дълбока, нещастна въздишка. — За миг си помислих, че може би наистина е осъществимо, но трябва да знам медицинската му история. Футболистите използват стероиди, нали така? А рискът от венерически заболявания и СПИН?

— Бомбардировача не докосва наркотици, не си ляга с всяка срещната и точно затова момчетата намислиха този план. Скъса с последната си приятелка миналата зима и оттогава май не е бил с друга.

— Въпреки всичко трябва да знам медицинската му история.

Джоди реши, че Джуниър и Уили все щяха да придумат някоя секретарка да им даде тази информация.

— До вторник, най-късно сряда, ще имам копие от медицинския му картон.

— Не знам какво да кажа…

— Рожденият му ден е след десет дни — изтъкна Джоди. — Предполагам всичко се свежда до това, дали ти стиска да го направиш, или не.