Беглец по равнините

10.

Таймерът на фурната в кухнята на Райън показваше 03:45. Майката на Еверет така и не можеше да се научи да настройва което и да е устройство с вграден часовник. Всеки път когато той го настроеше вместо нея, тя правеше нещо и напълно го изваждаше от строя, понякога до час по-късно. Мисис Спинети обаче държеше на точното време: подставка за подгряване на вечеря, фурна, цифрово радио, микровълнова — всичко това в идеален синхрон. Бръмченето на хладилния компресор вдигаше такъв шум, че можеше да събуди цялата къща. Еверет бе успял да се измъкне от спалнята и със скърцане и препъване да слезе по стълбите, но въпреки това семейство Спинети, каквито си бяха шумни и влюбени в бъркотията, не бяха чули нищо и спяха непробудно. Еверет си наля сок от хладилника и в светлината на десетината дигитални часовника отвори Доктор Квантум.

Сложи пръст върху иконата на Инфундибулума. Достатъчно беше да премести пръста си рязко, за да запрати иконата в кошчето. Да я изтрие. От всички вселени. Не се съмняваше, че пред него беше оригиналът, единственото копие. Вече имаше теория. Баща му беше прозрял нещо в сияйните облаци от данни. И го бе превърнал в ключ, който можеше да отключи портал към всеки един свят в Целостта по безопасен и безпогрешен начин. Бяха го отвлекли заради онова, което знаеше. Беше го предвидил, така че се бе застраховал за случай, при който, ако заграбеха прозрението му, не биха успели да се доберат до приложението на това прозрение. Но как изобщо си бе въобразявал, че някой ще се хване толкова лесно? Колет беше права. Еверет никога нямаше да бъде в безопасност — никой от приятелите или семейството му вече нямаше да бъде в безопасност, — докато Инфундибулумът съществуваше. Отърви се от него. Пръстът на Еверет се задържа продължително над екрана.

Следваше да го изтрие. Налагаше се да го изтрие. Трябваше да го изтрие.

Той докосна два пъти иконата. Доктор Квантум се изпълни със сияйните ореоли на мултивселената от воали. Теджендра можеше да го изтрие сам. Това би било най-безопасното решение. Но го бе изпратил на Еверет с ясното съзнание, че излага семейството си на опасност. Баща му винаги и преди всичко си оставаше пенджабски баща. Семейството беше всичко. Трябваше да има нещо повече в набора от данни. Нещо скрито в облаците от светлина, които представяха световете на Целостта.

Еверет остави равнините да прелитат кръгово като ята от зимни скорци. Светове призраци; други кухни в други градове, които носеха името Лондон. Само в този обаче Еверет Синг държеше ключа към останалите светове. Той протегна ръка, разшири Инфундибулума и улови шепа вселени. Завъртя облаците от цифри наляво, надясно, накара ги да се завихрят, изплете искрящи панделки от код и ги разплете; отвори пролука в реалността и се хвърли в безкрайна цепнатина от светлина. Вселени над него, вселени под него, вселени пред и зад него, и от двете му страни. Какво видя там вътре, тате?

Безкрайни, безкрайни цифри, вселени. Човек можеше да ги превърта цели векове и да не види какво обвързваше една част от кода с друга.

Обвързаност.

Чифт ръце. Чифт лъснати кафяви обувки. Теджендра винаги се грижеше добре за обувките си. Оплетени връзки за обувки. Ръце, които ги връзваха на фльонга. Връзваха. Защо ми показваш именно това? Еверет се беше зачудил върху това още в стаята на Райън. Пейзажи на чужди Земи, непознати градски хоризонти, алтернативна география, а след това човек, който си връзва обувките. Защото беше послание.

Възел. Обект, който е увит в себе си в трите измерения. Или — топология: математика на формите и повърхностите и на начина, по който привидно различните обекти могат да се трансформират един в друг. Трите измерения бяха минималното изискване, за да завържеш нещо на възел. Едно измерение означаваше права линия. При него не съществуваше пространство, в което линията да се извие и завърже около себе си. Напред и назад — ето какво беше едно-единствено измерение. Кръгът беше двуизмерен. Извий линията и свържи началото и края. Но дори при две измерения възел не можеше да съществува, защото нямаше начин да накараш линията да пресече сама себе си. Напред и назад, наляво и надясно, но не и нагоре — надолу. Трите измерения — нагоре, надолу, напред, назад, наляво и надясно — бяха минималното изискване за връзване на възел. Но възел можеше да се завърже и в повече измерения. Винаги ти трябваше онова по-високо пространство, допълнителното измерение, откъдето да се протегнеш.

Еверет имаше умението да мисли в повече от три измерения. Това винаги смайваше баща му. Момчето не можеше да го обясни. Искаха се години, десетилетия, за да се научиш да мислиш извън рамките на трите измерения. Просто го виждам, казваше Еверет. По същия начин, по който съзираше модели в тъканта на света, да прави асоциации между неща, които не изглеждаха асоциирани, да визуализира начина, по който Йоланди ще подаде топката на онова точно определено място, а Райън ще се пробва с долния десен ъгъл, когато отбор „Златен“ атакува отбор „Червен“. Едно, две, три измерения имаш ти. Четири, пет, шест — здравей, измерение седмо, за мен е чест.

Еверет докосна екрана. Улови парче от Инфундибулума, обърна го насам и натам, огледа го от всеки ъгъл. Подръпна; парчето се разтегли и издължи като влакно от код. Той увеличи изгледа. Беше забелязал, че кодът се групира на гроздове, започващи с едни и същи низове от цифри, но не успяваше да види общия модел между даден грозд и онези, които го заобикаляха. Копира първите девет цифри и ги въведе в полето за търсене. Из вълнистите воали на Инфундибулума започнаха да припламват открити гроздове. Той взе влакното и го присъедини към най-близкия грозд. Затворена верига. Форма от хаоса. Еверет използва функцията за бързо запазване. Сканира Инфундибулума за следващата кръпка от съответстващ код. Ето го. Съвпадение. Но освен това в затворената верига, която току-що бе оформил, се забелязваха някои съответстващи точки. През. Възел.

Първите възли се оказаха мъчителна, изтощителна за очите работа. Отново и отново му се налагаше да премигва, за да види по-ясно блуждаещите облаци от числа, да ги изхвърли от ума си. Отместваше поглед към бледите, хладни дигитални циферблати на часовниците в мрачната кухня. Четири и трийсет и осем. Броят на възлите нарастваше и заедно с това той придобиваше все по-ясна представа какво да търси. Забелязваше моделите. Изплитаха реалността в едно. Модел за плетка. Еверет се разсмя на глас. Приемаше форма от върховете на пръстите му. Всичко се връзваше. Беше лесно. Толкова лесно. Ръцете му танцуваха по екрана, отхвърляха нови секции на Инфундибулума, откриваха свързващите точки, пресягаха през по-високи измерения, за да ги съединят. Във, под, през, назад.

Еверет се облегна назад и се вторачи в екрана. Инфундибулумът. Мултивселената. Но не беше завършена. Имаше една последна трансформация. Възли във възела. Той намали гледната точка до максимум, изтегли манипулатори на местата, където имаше съвпадения в кода за търсения низ — вече му се отдаваше по инстинкт, — и приложи математическите трансформации, които ги свързаха в здрав възел. Възли, направени от възли, направени от възли. Колкото по-надалеч отиваш, толкова по-комплексни възли. По-големи във вътрешността, отколкото отвън. Инфундибулум.

Еверет стана от стола. Чу се тракане на щайги, когато последният камион за разнасяне на мляко в Хакни премина с вой нагоре по Роудинг Роуд. Нула шест и нула седем. Съвсем скоро къщата щеше да се пробуди. Той си взе още сок от хладилника и погледна какво беше свършил. Беше взел информационните точки и бе изплел карта от тях; карта, която не беше в плоскостта на две измерения и дори не извита в триизмерен цилиндър, а седемизмерна карта, сгъната във и през себе си. Картата. Най-ценното нещо във всички вселени. Той я беше направил. И нито в тази къща, нито на тази улица, нито в това семейство, никой сред приятелите му, дори убер-зубрачът Райън — нямаше човек, способен да проумее какво е направил.

Еверет прокара пръст през екрана и накара Инфундибулума да се затъркаля като кълбо от прежда. Натам, насам, накъдето пожелая. Мога да открия всяка точка във всяка вселена. Това не са просто случайни парченца код. Означава нещо.

— Какво искаш да направя с нея, татко? — попита на глас.

Още докато си задаваше въпроса, вече знаеше отговора. Колет бе споменала, че според нея Теджендра вече не се намира на този свят. Но тогава на кой свят? Как се откриваха един друг порталите на Хайзенберг? Посредством резонанс, чрез съпоставка на парченцата код, като радиостанции. Отнеси картата при портала.

— Ела и ме намери, ето какво се опитваш да ми кажеш — прошепна Еверет.

Централното отопление се включи с изщракване. Тръбите завибрираха шумно. Еверет не бе забелязал колко му е студено. Студът между световете.

Той извика „Скайп“. Номерът иззвъня няколко пъти, преди да отговори.

— Еверет. Не ти ли е рано?

— Професор Маккейб. Помните ли, като ми казахте да ви потърся, ако татко ми изпрати нещо? Е, изпратил ми е. Мисля, че трябва да го видите.