Беглец по равнините

28.

Сен се стовари в креслото си зад пулта за управление на кораба. Шарки зае позиция на комуникационната станция. Мониторите показваха изкривеното изображение на Макхинлит долу в машинното отделение. Усмихваше се широко в камерата, вдигнал и двата си палеца. Капитан Анастейзия се наведе над един комптатор и започна да натиска клавишите.

— Курсът ви, мис Сикссмит.

— Слушам, мадам — каза Сен.

Тя натисна координатите на курса, които току-що се бяха появили на екрана ѝ, и ги плъзна върху навигационния комптатор.

— Пълен напред.

Сен придвижи лостовете за тягата докрай. Евърнес потръпна, щом витловите мотори загребаха дълбоко въздуха. Макхинлит беше заел един от двигателите на десния борд и — след изпълнена с вълнения операция, включваща въжета, такелажни вериги и алпинистки спускания — го беше монтирал в двигателното гнездо на левия борд, където бяха понесли поражения в битката срещу Артър П.

Евърнес летеше на шест от осемте си пропелера, но се държеше добре и балансирано, а Макхинлит разполагаше с резервни части в инженерния отсек и гръмогласно се хвалеше, че може да ремонтира извадените от строя двигатели само за два часа, ако станеше нужда корабът да се надбягва сериозно. Историята им за ремонт в Бристол беше измислица, за да им позволи да се приближат до целта през Централен Лондон и да се озоват на едно въже разстояние от двайсет и втория етаж на Тайрон Тауър.

— Издигни ни в облаците. Изключи радара, съблюдавайте радиомълчание, мистър Шарки. Летим на тъмно.

— По-скоро на сляпо, ако позволите дързостта ми, мадам — обади се Шарки.

— Забележката ви е отбелязана в протокола, мистър Шарки, и ви е опростена. Всички външни камери на мониторите ми, моля. Да си отворим добре очите. Сен, бона скорост към бреговете на Дойчланд.

— „А слепец слепеца ако води, и двамата ще паднат в ямата“ — промърмори Шарки, докато Сен буташе бавно напред лостовете за контрол на височината.

В горната част на прозореца се мярнаха облачни струйки, опръскани със снежинки; след това Евърнес изчезна в сивата празнота.

— Мистър Синг.

Какво беше това? Звуци, гласове, около Еверет се мяркаха хора, също като снега из облака, през който летеше Евърнес. Нищо не беше реално; нищо не беше осезаемо. Знаеше, че е на мостика на въздушния кораб, че бяга над заснежения пейзаж към откритото море и отвъд него, към безопасността на Дойчланд, че лети на тъмно, за да не го засекат, но нямаше представа как се е озовал тук, откакто за последно бе полетял нагоре с въжето в лондонската нощ. Знаеше, че фигурите сред замайването и усещането за изтръпване в главата му бяха хора, които познаваше и за които го бе грижа, че опитваха да спасят живота и кораба си. Знаеше го, но не можеше да направи връзката. Не можеше да го почувства истински. Не можеше да бъде с тези хора. Трябваше да е с баща си, с майка си и Виктъри-Роуз. Спомените му отново и отново се връщаха в стаята на двайсет и втория етаж, към Шарлът Вилие, заела стойка за стрелба, насочила странния малък излъчвателен накрайник — съвсем различен от обичайното пистолетно дуло — право в него. Виждаше извивката на червените ѝ устни, докато натискаше бутона на спусъка. Виждаше как хотелският килим — толкова нов, че по него все още имаше мъх, но все така грозен като всеки друг хотелски килим — внезапно го приближава, след като Теджендра го блъска към него. Виждаше блесналата светлина при отварянето на портала. Онова, което не успя, бе моментът, когато Теджендра бе преминал от там в не там. Не там. Никога там. Никога нямаше да е там. Подхвърлен в някой случаен свят от всичките десет на осемдесета из Целостта. Отново онзи звук. Името му. Капитан Анастейзия произнасяше името му.

— Капитане?

— Бих искала да погледна оръжието, което взе.

Тя махна с ръка на Еверет да се приближи до празния инженерен отсек. Макхинлит обичаше да прекарва времето си в по-близки отношения с мръсната работа в машинното. Държеше го на безопасно разстояние от капитана.

Еверет остави скоковия пистолет на пулта. Избърса пръсти в шортите си. Представи си как оръжието е оставило тънък маслен слой по пръстите му, който никога нямаше да успее да отстрани напълно, защото беше проникнал в кожата му като татуировка. Никога повече не искаше да се докосва до това оръжие. Капитан Анастейзия взе внимателно пистолета с върховете на пръстите си. Изучи го недоволно. Беше малък, сплескан и топчест, но стоеше в ръката така, все едно променяше контурите си, за да се нагоди към дланта и пръстите ти. В горната част имаше два кръгли регулатора, спусков контакт на дръжката и порт за данни в задната част. Нямаше разяснителни маркировки; нямаше никакъв знак за какво служат или как могат да бъдат използвани. Дулото представляваше къс, дебел цилиндър, увенчан с малка, вдлъбната чиния.

— Скверна вещ. Мистър Синг… Еверет… Нуждая се от помощта ти. Трябва да знам всичко за това устройство. Ще се справиш ли заради мен? — Тя погледна сериозно Еверет в очите, сякаш го предизвикваше да отмести поглед, да я отблъсне обратно в мъглата, размазаните образи и нереалното. — Ще се справиш ли заради мен?

В този момент подът се наклони. Двигателите изпищяха. Евърнес издигна нос нагоре. Еверет полетя към отворената врата. Улови се за ръба на пулта и успя да се задържи. Скоковият пистолет се плъзна. Капитан Анастейзия се пресегна мълниеносно през инженерната секция и го улови с две ръце. Носът се издигна още по-нагоре. По пода се затъркаля лавина от зле закрепени предмети. Еверет видя как Сен с всички сили дърпа назад контролния лост. Корабът се тресеше. Всеки превключвател, всеки екран, всеки циферблат, всяко увеличително стъкло вибрираше. Уловен за пулта, Еверет на практика се бореше за живота си. През големия прозорец видя заснежения гръб на друг въздушен кораб. Запълваше цялото стъкло. Евърнес продължаваше да се издига, метър по метър, и опитваше да избегне кораба, който пресичаше пътя му. Разнесе се звук като от стоманените челюсти на вълка, изяждащ слънцето. Корабът трепереше с всяко свое парченце. След това Сен натисна лоста напред. Капитан Анастейзия с мъка и стъпка след стъпка се добра до интеркома.

— Какво беше това? — попита тя.

— Иберийски авиолинии 2202, Инфанта Изабела, по курса Мадрид — Лисабон — отговори Шарки. — Достатъчно близо, че да прочетем нашивките на Ел Капитано.

— Появи се отникъде — каза Сен. Лицето ѝ бе от бяло по-бяло, гласът — изтънял като зима.

Капитан Анастейзия щракна бутона на интеркома.

— Мистър Макхинлит, разбор на ситуацията?

На монитора Макхинлит вдигна примирително ръце.

— Аа, между семейство Бромли, шарпите, Множеството, Пясъците на Гудуин и Тайрон Тауър, какво са няколко сантиметра от руля? Ще го преживеем, ще продължим да летим.

— Капитане. — Главите на всички се обърнаха към комуникационната станция на Шарки. Никой не го беше чувал да се обръща към Анастейзия със званието ѝ. — Вече знаят, че сме тук. Иберийците са изпратили позивна за избегнат сблъсък.

Капитан Анастейзия се намръщи. Тя притисна ръце в стъклото и се вгледа в мъглата и снега.

— Още дори не сме преодолели Димния пръстен.

— Капитане, от Контрол на въздушното движение „Дънсфолд“ настояват да се идентифицираме и да заявим курса си.

— Игнорирайте ги, мистър Шарки. Поддържай скоростта и направлението, Сен. Щом вече знаят къде сме, няма смисъл да си проправяме път със затворени очи. Изведи ни от мъглата.

Сен се зае незабавно с управлението. Облаците и снегът около носа на Евърнес се разбиваха като вълни, докато корабът най-после не се изкачи в открито въздушно пространство. В източния край на света бе увиснала половин луна, а под нея мързеливо се носеше посребреното одеяло на облаците. Небето бе озарено от звезди, остри като върховете на копия. През сковаността, шока и чувството, че нищо около него не е реално, Еверет усети как небето го докосва, как го призовава. Най-древната загадка, чудото, на което плаваше цялата наука: звездите. Той отиде при прозореца. Въздушният кораб сякаш препускаше над безкрайния пейзаж от лунносребърни облаци. Той вдигна очи към съзвездията. Познаваше формите им, знаеше названията им; боговете, чудовищата и героите, които съхраняваха истини, по-големи и чутовни от всяка легенда. Светликът на луната огря лицето му. Осъзна, че капитан Анастейзия го гледа.

Шарки притисна слушалката към ухото си и вдигна ръка: Тишина на мостика.

— Прихващам радиокомуникация на честота две осем.

Нервни споглеждания.

— Какво е честота две осем? — шепнешком попита Еверет Сен.

— Военен канал — отговори тя.

— Е, след като са ни забелязали, нищо не ни пречи и ние да ги огледаме — каза капитан Анастейзия. — Широко радарно сканиране, мистър Шарки, но не се престаравайте. Да останем загадъчни още известно време.

Тя се приведе над един от мониторите. Увеличителното стъкло освети лицето ѝ в зелено. Като лицето на Теджендра, когато се бе вгледал в Инфундибулума, помисли си Еверет. В този момент той вдигна очи към небето и даде тържествено обещание: Ще го намеря. През всички равнини и всички светове — ще го намеря. Разполагам с Инфундибулума. Целостта е моя. А той е човекът, построил Портала на Хайзенберг. На който и свят да се намира, ако ресурсите и познанието са налични, може да построи друг. Не си ни победила, Шарлът Вилие.

— Капитан, мадам… — каза Еверет.

Капитан Анастейзия вдигна ръка: Тишина.

— Две точки на радарен контакт? — Тя се мръщеше към екрана.

— Принуден съм да се съглася, мадам — каза Шарки. — По курса ни. Малки, бързи и точно зад опашката ни.

— Най-добре мистър Макхинлит да се качи при нас — предложи капитан Анастейзия. — Службата му във Военновъздушния флот на Негово Величество ще му влезе в работа.

Незабавно се свързаха с Макхинлит.

— Макхинлит е служил във флота? — се поинтересува Еверет.

— Машинен инженер на Кралски дъб — отговори Сен.

Какво е Кралски дъб? — искаше да попита той, но вече знаеше, че въпросите нямат край, когато ставаше дума за въздушните кораби, обичаите и екипажите им.

На мостика Макхинлит изглеждаше толкова не на място, колкото на прасе звънче.

— Тъй вярно — каза той, като работеше с фината настройка на увеличителното стъкло и присвиваше очи срещу зеленикавото сияние. — Два военни катера, ясни като две и две. Няма как да ги объркаш.

— И преди сме надбягвали катери — припомни капитан Анастейзия.

— Надбягвали сме шлепове на Дойчер митниците по балтийската линия — каза Макхинлит. — Тези там са военен клас двайсет и две; най-пъргавите животинки от тази страна на Атлантика.

— А ако инсталираме резервните двигатели?

— Вместо за два ще ни настигнат след два часа и половина.

Капитан Анастейзия отново се задълбочи в картата. Еверет бе почувствал преди няколко минути как Евърнес потръпва при прекосяването на невидимата термална бариера на Димния пръстен, комините, които задвижваха Лондон, скрити дълбоко под снегоносните облаци. Направи калкулациите наум. Вече трябваше да се намират над заснежените равнини на Източна Англия, изток-североизток. Бреговата линия следваше да е на разстояние от няколко минути, а след нея ги очакваха морето и германското въздушно пространство. Видя как капитан Анастейзия извършва същите калкулации и достига до собствените си заключения.

— Наберете височина, мис Сикссмит. Десет хиляди метра.

— Мамо! Мадам?

— Десет хиляди метра, мис Сикссмит.

— Това е оперативната ни граница — каза Макхинлит. — Ако налягането ни е прекалено високо…

— Известно ми е, мистър Макхинлит. Освен това ми е известно, че автоматичната метеорологична станция „Шиърнес“ докладва за южен полярен въздушен поток на 51 градуса север. Ако успеем да го уловим, ще ни даде допълнителни осемдесет възела и ще ни изхвърли право в гърлото на Германския залив.

— Допълнителни осемдесет възела — повтори Макхинлит. — А и така се движим с пълна скорост.

— Съгласен ли сте с мен, мистър Макхинлит?

— В момента структурната ни здравина се равнява на пръдня в ураган.

— Съгласен ли сте с мен?

— Съгласен, мадам.

— До ламарината, мис Сикссмит.

— „Гордостта предшества погибелта, а високоумието — падането“ — измърмори Шарки.

Евърнес се подчини на Сен бързо и безотказно. Навлязоха леко и с отскок в турбуленцията на височинен въздушен поток. Облачната покривка беше толкова далеч под тях, че на Еверет му се струваше като още една земна повърхност, държава, създадена от нощта. Виждаше на разстояние триста мили във всяка посока. Зелено-червените искрици през формите на облаците бяха опознавателните светлини на въздушните кораби. Стоеше сред звездите. Еверет осъзна, че Сен е до него.

— Ей, как, кой…

— Автопилот. Вярно, друса бижу, но машината може да се справи и без помощта на Сен. Еверет Синг, направила съм ти нещо. — Еверет усети как тя притиска една мека квадратна карта в дланта му: беше от картите таро „Евърнес“, обърната с лицето надолу. — Тестето… ами… то е живо, нали така? Значи трябва да расте, защото, ако нещо престане да расте, започва да умира. От време на време ми казва, че трябва да може да заговори и за нов човек, ново приключение, ново начало, нова възможност, а аз правя нова карта.

— Това е моята карта? — Еверет изви длан, за да погледне лицето на картата. Сен го докосна бързо и леко.

— Не, Еверет Синг. Обръщаш я само когато ти е нужна.

Той пъхна картата в един от страничните джобове на шортите си.

— Сигнализират ни да отговорим — обяви Шарки. — Един от военновъздушните катери.

— На екрана, моля — каза капитан Анастейзия.

Всички придърпаха увеличителните стъкла над миниатюрните си кинескопи. На екрана се появиха смущения, които се изчистиха и отстъпиха място на команден мостик. Пилотска, навигационна, инженерна и командна секция — до една заети от спретнато подстригани мъже в небесносини военни куртки и кръгли барети с червени помпони. Капитанът се разпознаваше веднага по фуражката и излишеството от златни ширити.

— Въздушен кораб Евърнес, тук НВВК Неуморни — произнесе капитанът. — Говори капитан Давънпорт. Искам да говоря с командващия ви офицер.

Капитан Анастейзия придърпа интеркома към себе си и натисна бутона за предаване:

— Тук капитан Анастейзия Сикссмит от Евърнес. По каква работа ни търсите?

— Капитан Сикссмит, снижете се до хиляда метра, изключете всички двигатели и се пригответе да се качим на борда ви.

— Двата катера току-що навлязоха във въздушното течение и ни приближават — докладва Шарки.

— Отбелязано — отвърна капитан Анастейзия. Тя отново натисна бутона с палец. — Неуморни, ние сме регистриран търговски кораб на рейс до Берлин.

— Не сте подали летателен план, нарушавате регулациите на контрола за въздушно движение и ни е известно, че превозвате незаконно технология, която застрашава сигурността на кралството — каза капитан Давънпорт. Беше уставен, но дундест мъж на средна възраст, с пригладена коса, с превзетия, разочарован вид на офицер, комуто е известно, че командването на военновъздушен катер е най-високата длъжност, до която някога ще се добере на служба във флота. Най-вълнуващите моменти по пътя му нагоре в йерархията вече бяха минало.

— По чие разпореждане?

Шарлът Вилие пристъпи между обектива и капитан Давънпорт. Усмихна се. Широкоъгълната камера правеше устните ѝ невъзможно широки, вампирски червени и хищни.

— По мое разпореждане. Здравейте, капитан Сикссмит. Еверет. Весела Коледа. Наистина бих препоръчала да се подчините на заповедите на капитан Давънпорт. Превозвате собственост на Множеството и в задълженията ми на специален пратеник влиза да го защитя с всички средства. Намирам се на борда на един от най-бързите и модерни военновъздушни съдове. Вие сте на борда на понесла поражения товарна баржа, която, откровено казано, е виждала и по-добри дни. Разполагам с два взвода кралски морски пехотинци. Вие разполагате със… е, виждаме с какво разполагате. Деца, капитан, деца. Направете разумния избор. Не е необходимо да ви причиняваме болка. О, да. В случай че в момента се заигравате с някоя теория за гениално хрумване в последния момент или за дръзко бягство, може би е най-добре да сканирате още веднъж с радара.

Шарлът Вилие се пресегна и изключи камерата.

— Пресвета Майко, Марийо и свети Пио — прошепна Шарки.

Екранът се озари от радарните показания: данните постъпваха от север и прорязваха пътя си в посока Норфолк, където отчитаха чудовищен контакт: въздушен кораб бегемот, ескортиран от още шест по-малки съда. Макхинлит качи увеличението до максимум, докато най-после успя да различи идентификационния номер на радарния контакт.

— КВВС 101 — прочете, като присви очи. — Той ще да е. Старото ми корито Кралски дъб. Трябва да са патрулирали по норвежкото крайбрежие, за да държат под око онези перфидни царисти.

— Какво е Кралски дъб? — попита Еверет.

Макхинлит завъртя месинговия тракбол, вграден в пулта на главния комптатор, и чукна няколко метални клавиша.

— Ето това.

Илюстрацията, която се появи на екрана, показваше въздушен кораб, увиснал в небето над могъщите кейове, пилони, шлюзове и канали на източните лондонски докове. В сравнение с него изглеждаха като градински езерца, а корабите, които разтоварваха на тях — като играчки с навита пружина, каквито ти подаряват за ваната, но се развалят след първата игра с тях. Еверет разбираше, че пред него стои чудовище. До него облаците изглеждаха малки. Това беше летящ град.

— Ако това на снимката е истинско, той… този кораб… трябва да е дълъг поне пет-шестстотин метра.

— Снимката не може да ти даде дори приблизителна представа. Две хиляди имперски фута, от носа до опашката — каза възгордяно Макхинлит. — И е истинска чест да служиш на всеки един от тях. А тези мънички петънца на радара до него, тези мънички бълхи? Това са корвети, всяка една с размерите на нашата торба въздух тук.

Трийсет витлови двигателя. Многоетажен команден мостик и летящи мостици. Оръдейни батареи и ракетни силози. От всяка страна по три крила, като на всяко от тях бяха прикачени летящи машини… самолети… на стартови релси, като накацали птеродактили, свили криле около стъклените си кабини, със сгънати пропелери.

— Тези изтребители ще ни догонят още преди да сме се добрали до дойчер въздушно пространство. Могат да ни прострелят направо в небето и няма как да направим абсолютно нищо по въпроса.

Еверет се намръщи. Високоскоростни катери, натоварени с морски пехотинци зад гърба му, най-мощният самолетоносач на Кралските военновъздушни сили и шест ескортиращи кораба с размерите на Евърнес, приближаващи от север. Цялата тази огнева сила. Можеха да направят Евърнес на пепел и да я духнат по вятъра. Но нещо не се връзваше.

— Капитан Анастейзия, може ли скоковия пистолет за малко?

Тя му го подаде с изпъната ръка. Стори му се все така омазнен, мръсен и грешен до самите си атоми, но го положи на инженерния пулт на Макхинлит и се вгледа в него. Вгледа се внимателно. Вгледа се отблизо. Продължително. Във всеки жлеб, резка и бразда. Контролите му бяха прости. Дясното колелце контролираше апертурата: когато го завъртя, малкият екран му показа ветрилообразно изображение, което се освети нагоре и настрани, за да онагледи ширината на ефекта. Другото колелце, изглежда, управляваше презареждането — колкото по-кратко, толкова по-малка широчина на ефекта. Опциите бяха множество бързи, малки изстрели или няколко големи, широкообхватни. Зарядната скала беше пълна догоре. Панелът в долната част на дръжката криеше продълговата акумулаторна батерия. Еверет я огледа, но не му говореше нищо. Плъзна я обратно в слота. Щракна с лекота. Около спусъка имаше предпазен пръстен; трябваше да натиснеш и завъртиш, за да приведеш пистолета в готовност за изстрел, при което спусъкът изскачаше и се осветяваше. Еверет бързо върна предпазителя в първоначалната му позиция. Портът за зареждане. Погледна пистолета още по-отблизо. Вътре имаше метални клеми. Много, много силно му напомняше за USB порт. Формата на гнездото и подредбата на контактните клеми бяха различни, но Еверет не се съмняваше, че ако помоли, Макхинлит лесно можеше да събере някакъв работещ USB кабел. Очевидно дизайнът на пистолета позволяваше оръжието да се свързва с изчислително устройство. Вътре имаше информация. Информация за какво?

Разпознати шарки, съвпадения, намерения, всичко започваше да си идва на мястото.

— Капитане… — каза той.

В този момент всички на мостика на Евърнес залегнаха, когато два малки, невероятно бързи обекта излетяха стремително изпод кила, изригнаха огън покрай прозореца и увиснаха в средата на въздуха пред кораба, като се удържаха на място върху трещящите си, гърмящи реактивни струи.

— Осветете ги, мистър Шарки — заповяда капитан Анастейзия.

Изпод големия прозорец блеснаха прожекторни лъчи и огряха висящите обекти. Бяха радиоуправляеми дронове, които поддържаха прецизна формация на около десет метра един до друг. Контролът бе съвършен; движеха се със съвсем същата скорост като Евърнес.

— Значи нашата малка лейди Вилие се е заела лично — обади се Макхинлит.

— Обяснете, моля, мистър Макхинлит.

— Едва ли сте виждали такива. Не са на стандартно въоръжение… все още. Знам какво са, защото в „Рицаря“ идва един стар, вечно накиснат флотски плъх. Ножици, капитане. Онова, което не можете да видите, е, че между тях има нановъглеродна нишка. Като онази, с която отворих заключената врата, но по-здрава. Мисля, че вече е ясно за какво говоря. Ще изрежат двигателите ни един по един, а после ще ни насекат като наденица.

— Капитане, ако може за момент — обади се Шарки.

— Говорете, мистър Шарки — разреши капитан Анастейзия. Ножиците удържаха позиция в пълен синхрон.

— Мадам, с ваше позволение, в стаята за инструктаж.

— Невъзможно, мистър Шарки.

— Онова, което трябва да ви кажа, не би следвало да е, да го наречем, обществено достояние.

— Не е възможно, мистър Шарки. За каквото и да става дума, казвайте сега и говорете бързо. Опциите ни се изчерпват.

— Много добре, мадам. — Шарки обърна креслото си в центъра на командния мостик. — Предоставих ви възможност… и всички могат да свидетелстват за това. Дайте им го. Момчето. Дайте го на Вилие. Може да вземе когато си поиска онази комптаторна джаджа, която той постоянно разнася наоколо. Не сме в позиция да ѝ попречим. Дайте ѝ онова, което иска. По този начин може и да успеем да спасим кораба. Може и да продължим да летим по търговските маршрути както досега. Може да бъдем нещо повече от бунтовници, ренегати и презрени престъпници. Може и да живеем живот, който ще е малко по-добър от това да ни преследват като крадливи свраки до края на дните ни. Дайте ѝ момчето, капитане. Спасете кораба. — Шарки погледна всеки един от тях право в очите. Погледът на Еверет бе замръзнал. — Аз ще се свържа с тях.

Сен прескочи пулта си, грабна една отвертка от инженерната секция и за две секунди беше притиснала върха ѝ в ъгълчето на окото на Шарки. Ръцете му замръзнаха над дръжките на пушките.

— Никога, съвсем никога никога не повтаряй тези думи — каза тя, а гласът ѝ бе студен като зима. Тя се надвеси над него достатъчно близо, че да го целуне. — Никога, съвсем никога никога няма да го направиш. Никога, съвсем никога никога не си го и помисляй, мръсен, лош безвернико. Това е Евърнес. Това сме ние. Всички ние. Ние сме семейство. Еверет е семейство. Семейството е единственото, което имаме.

— Сен, върни се на поста си! — прогърмя гласът на капитан Анастейзия. Сен бавно оттегли отвертката от окото на Шарки, но без да откъсва поглед от него. — Мис Сикссмит, обратно на работното ви място! Без промени в скоростта, посоката и височината. Мистър Шарки, поддържайте радиомълчание.

— От Кралски дъб излетяха изтребители — съобщи Макхинлит, все така приведен над радарния екран.

— Защо? — извика Еверет. Всички разпокъсани, разпилени, хаотични мисли, съмнения и подозрения се бяха обединили в едно, в разбиране. — Защо? Все още имаме скоковия пистолет. Мога да изпратя Инфундибулума в която и да е случайна вселена. Ако Шарлът Вилие ме атакува, ще изгуби. Така че защо ни заплашва? Освен… освен ако не смята, че няма да го направя. Защо би си го помислила? Защото знае нещо и си мисли, че аз също го знам. Нещо, което прави Инфундибулума също толкова ценен за мен, колкото и за нея. Кое е то?

— Капитане, тези изтребители ще ни достигнат след три минути — каза Макхинлит.

— Разбрано, мистър Макхинлит. Продължете, мистър Синг.

Еверет им показа скоковия пистолет в дясната си ръка и Доктор Квантум в лявата.

— Да не би отговорът да е, че това никога досега не е съществувало? Това плюс това? Скоков пистолет плюс Инфундибулум. На пистолета има компютърен цокъл. Предназначен е за извличане на информация от него. Дали не е възможно и обратното, да бъде захранван с информация оттам? Като малък Портал на Хайзенберг, който можеш да носиш в джоба си. А аз мога да програмирам портали на Хайзенберг. Точно по този начин дойдох тук. Мога да ги програмирам така, че да ме отведат навсякъде. А сега ви питам, каква информация може да бъде извлечена от пистолета? Изпраща те в случаен свят. Това е квантов ефект. Квантовите явления са случайни. Но не са безсмислени. Чуйте ме, чуйте ме: във физиката има нещо, наречено квантово оплитане. Две частици, веднъж попаднали в едно и също квантово състояние — оплитане, — остават свързани, без значение на какво разстояние ги раздалечите. Можете да изпратите едната в края на вселената и каквото и да направите след това с тази на Земята, то ще се отрази на първата частица в съвсем същия момент. И същото важи в нейния случай — каквото и да се случи с нея, без значение колко е далеч, частицата тук на Земята ще реагира още в същия момент. Двете са в състояние на оплитане. Възможно ли е този пистолет да отваря случаен портал, но оплитането да оставя следа в самия пистолет, стига да можехме да разчетем тази информация? Може би изобщо не е замислен като оръжие, може би е някакво устройство за проучване, за картографиране на Целостта? Отворете прозорец към друга вселена и засечете координатите ѝ. И ако е така, ако устройството работи по този начин, тогава би оставило някаква следа, някакъв запис в него за мястото, където е изпратило баща ми. Според мен прави точно това, а Шарлът Вилие е убедена, че няма да унищожа Инфундибулума. Нуждая се и от двете устройства. Трябва ми информацията от пистолета, за да открия следата, а Инфундибулумът ми трябва, за да мога да контролирам пистолета.

Евърнес бе достигнал ръба на нощта. Зората бе жълта линия от светлина на източния хоризонт, която преливаше в опръсканото със звезди индигово на небесния свод. Облачната покривка беше като безкраен килим от черно и пурпурно. Изтребителите идваха откъм зората, точно три, понесени на воя на двойките си пропелери, злокобни, аеродинамични и гладни като небесни акули. Спуснаха се ниско и устремно по дължината на гръбнака на Евърнес, завиха и отново тръгнаха да прелитат над него. От крилата им бяха разгърнати оръдия; от коремите им се спуснаха ракетни касети.

— За това говорех — каза Шарки. — Дай ѝ го! Дай го на Шарлът Вилие. По този начин всички печелят.

— Тишина, мистър Шарки — нареди капитан Анастейзия. — Не, не печелят всички. Еверет не печели. Веднъж вече видяхме какво ще направи Шарлът Вилие, когато се сдоби и със скоковия пистолет, и с Инфундибулума. Сега е по-силна, защото вярва, че мистър Синг няма друг избор, освен да се предаде в ръцете ѝ. Не вярвам в безизходни сценарии. Мистър Синг, това е оръжие, замислено така, че да може да се програмира?

— Да.

— Можеш ли да го задействаш?

— Да. Така мисля. Да, сигурен съм. Ще ми отнеме малко време.

— Мога да ти дам време. Пренеси ни в друг свят.

Шарки скочи на крака.

— Да не си се побъркала?!

— Пренеси ни в друг свят, мистър Синг — повтори капитан Анастейзия. — Всички.

Изтребителите отново профучаха покрай тях, от опашката към носа, и завиха в зората. Двата дрона се раздалечиха един от друг. А в сърцето на слънчевия блясък се виждаше черно петно — самолетоносачът Кралски дъб и неговият ескорт.

— Мамо? — обади се Сен съвсем тихо и несигурно.

— Мистър Синг?

Еверет завъртя настройката на пистолета за максимална апертура.

— Мисля, че мога да побера целия кораб.

— О, вече съм по-спокоен — каза Макхинлит.

Еверет предложи скоковия пистолет на капитан Анастейзия. Тя поклати глава:

— Не, мистър Синг. Решението трябва да е твое.

— Идват — съобщи Макхинлит.

Еверет обърна пистолета към себе си. Затвори очи. Не, трябваше да види, да види как Порталът на Хайзенберг се отваря пред него. Къде щяха да отидат? Никой не можеше да каже. Той отвори очи и погледна в черната метална вдлъбнатина от дулото.

— Контакт с ножиците на три, две… — произнесе Макхинлит.

Еверет натисна спусъка. Светът стана бял. После изчезна.