Беглец по равнините

23.

Капитанът и дъщеря ѝ окачаха коледната украса. Еверет ги наблюдаваше през отворената врата на корабната кухня, докато разбъркваше празничното какао с канелена пръчица. Из кътчетата, ъгълчетата и дупчиците на шкафовете в корабната кухня откриваше все нови и нови чудеса. Сен се беше покатерила на една стълба с лампички и гирлянди в ръцете; капитан Анастейзия ѝ подаваше украсата с указания къде да се окачат. Разговаряха. Разговаряха така, сякаш никой не можеше да ги чуе. Разговаряха за Коледа и кой беше получил какво и от кого, както и за допълнителните подаръци, които бяха купили за себе си. Разговаряха за товара, който вече бяха приели, и дали след Берлин, където трябваше да го доставят, нямаше да е зле да си дадат почивка и да се позабавляват, защото Берлин беше прекрасен град; разтревожени от времето, говореха за това, че корабът може би има дребни проблеми; говореха за последните новини из Хакни Грейт Порт, за разказите на дона Мириам и за други клюки. Разговаряха не като капитан и пилот или дори като майка и дъщеря; разговаряха като две момичета. Еверет непрестанно трябваше да си повтаря, че капитан Анастейзия е по-млада, отколкото той си мислеше, и може би дори няма трийсет години. Канелената пръчица спря насред въздуха. Внезапно се почувства зле от самотата, толкова разтърсваща, че за да не падне, му се наложи да се улови с две ръце за плота. Очите му се напълниха със сълзи. Това бе техният дом, това бе тяхното семейство. Тук той имаше лати, но не и живот. Семейството му се намираше в стая на 22-ри етаж в Тайрон Тауър и на два километра надолу по пътя в една друга вселена. Счупено на парчета. Налагаше се да го счупи, за да го събере отново, но те не биха го разбрали. Теджендра бе физически неспособен да разбере; всичко, което знаеше за света, бе онова, което Шарлът Вилие му позволяваше да научи. Майка му разбираше единствено, че двамата мъже в живота ѝ бяха изчезнали в рамките на по-малко от седмица. А той трябваше да направи своя ход скоро, преди Евърнес да се е издигнал за Берлин. Точният момент беше по Коледа. Гардовете бяха свалени, бдителността отслабена, преобладаваше празничното настроение. Беше пресметнал всичко. За всеки на борда на Евърнес имаше определена задача, с техните различни дарби и умения, имаше задача дори за самия кораб. Но преди да се случи това, трябваше да спази уговорката си за среща с капитан Анастейзия в стаята за инструктаж, без Сен да подслушва зад стената, и да каже: Помогнете ми. Трябваше да обясни съвсем точно какво възнамерява да прави и как само Евърнес и неговият екипаж можеха да му помогнат. И знаеше какво ще отговори тя: Искаш от мен да рискувам своя кораб, дъщеря си, своя екипаж? А той можеше да каже само: Да. И погледнато от този ъгъл, Еверет беше длъжен да признае, че дори той не би се съгласил. Часовникът тиктакаше. Макхинлит, наказан да не напуска борда на кораба до отлитането им, заедно с Шарки, за наказание след сбиването с Бромли, беше прекарал предния ден в купуване на подемен газ от Газоразпределителната служба — правителствената монополна агенция, която контролираше доставките на хелий. Трябваше да зададе въпроса скоро. Страхуваше се от този момент. Изяждаше го вътрешно. Еверет продължи да разбърква какаото и когато внезапно чу името си, едва не изпусна канелената пръчица.

— Мистър Синг!

Капитан Анастейзия му даде знак да се приближи. Той взе със себе си димящите чаши. Контролно-метеорологичната станция в Дънсфолд съобщаваше за високо налягане над Югоизточна Англия, с чисто небе, слаб вятър и рекордно ниски температури. Същата сутрин, когато се бе събудил в хамака си, на Еверет се бе наложило да почисти скрежа от илюминатора на каютата. Шарки и Макхинлит бяха навлекли по пет ката дрехи, но все още трепереха, докато работеха. Шарки надзираваше отряд докери, които докарваха контейнери на товарната рампа, а след това ги разпределяха равномерно с крана около центъра на тежестта на кораба. Макхинлит беше в подпалубното пространство, дълбоко в електрозахранващата система, с волтметри, шунтови кабели и голяма част от езика с индивидуален стил, който винаги звучеше така, сякаш не спираше да ругае. Студът бе успял да си проправи път дори до каютите на екипажа в предната част на кораба. Сен носеше дебел сив вълнен клин, прекалено голям пуловер с ръкави, разтеглени до кокалчетата на пръстите ѝ, и с шал. Капитан Анастейзия отпи от парещото, наситено с канела какао и затвори блажено очи.

— Мистър Синг, какаото е дяволски добро. На какво се дължи дребното ми подозрение за лютивина?

— Чили — каза Еверет. — Една щипка. Веднъж ми го сервираха така в едно сиатълско кафене.

— Мисия за теб, мистър Синг. Задава се Коледа и ще се нуждаем от бона манджари. Пенджабската ти баба имаше ли някакви рецепти за приготвяне на пуйка? Бегом марш до пазара на Ридли Роуд и виж какво можеш да намериш. Купи много зеленчуци. Ако от време на време не ѝ осигурявам, Сен ще се храни само с месо и въглехидрати.

— Не е вярно — запротестира Сен. — Обичам зеленчук. Донякъде.

— Пресни, зелени и според сезона, мистър Синг. — Капитан Анастейзия отброи пачка лири от портфейла си, който приличаше на чудна магическа кутия; сгъни натам и насам, обърни го наопаки, за да се отвори по друг начин и да разкрие нови пластове и нива, и капачета, и джобчета, още и още, колкото повече го разучаваш. Инфундибулум. — Ако не стигнат, името ми ще покрие кредита при всеки един продавач в Хакни, но предпочитам да се придържаш към бюджета. Знаеш ли какво е първото правило на ветровиците?

— Недей да даваш и да вземаш назаем? — попита Еверет.

— Не, мистър Синг, макар че това са мъдри думи. Далеч по-прозаично е. Царувай в брой.

Праз лук, дълъг, здрав и прашно синкавозелен. Италианско къдраво зеле с толкова тъмнозелени листа, че да изглеждат черни. Картофи — от по-плътните, защото ставаха по-добре, сготвени със зеленчуци, за разлика от по-брашнените, които бяха за печене. Лук — готвенето беше немислимо без него. Наложи се да избира измежду десетина вид лук, от сплескания като тюрбан до малките мариновани лукчета с размера на палеца му. Накрая се спря на два фунта от дребния тъмнолюспест полски лук, чиято миризма се усещаше и през хартиената кесия.

— Този тук е по-голям и е на същата цена — каза Сен, като посочи светлолюспестия испански лук с размерите на юмрука ѝ.

— Прекалено е голям. Целият е вода. Няма аромат. Голямо невинаги означава най-добро.

— За мен е обратното.

Чесън. Много чесън. Джинджифилов корен. На Ридли Роуд Маркет имаше всичко. Всеки ден, всеки час му предлагаше по някое ново откритие за този Хакни. Пазарът на Ридли Роуд — подмини закованите с дъски прозорци на „Рицарят на вятъра“, мини през плетеницата от тръби, клапани и газови цистерни, където Газоразпределителната служба съхраняваше хелиума — беше едно от тези открития. Не защото беше пазар, а защото бе такъв и в двете вселени, които Еверет познаваше. В неговия Лондон беше улица и половина, съставена най-вече от карибски сергии и гаражи срещу станцията „Далтън“. В този Лондон беше базар на етносите и различните цветове, приютен под колонадите, водостоците и тесните улички на сложно устроена разпределителна железопътна гара. Алеите водеха до сводести тунели и зали с размерите на църква, построени във вътрешността на влаковите виадукти. Храна и дрехи, и книги, и електроуреди с неясен произход, железария и кухненско оборудване, и съмнително евтини инструменти. Грънчарски изделия и предмети за бита. От фронтоните на сергиите като след масова екзекуция висяха играчки; високо натрупани платнени топове, тези най-отдолу — сплескани от тежестта на онези над тях. Жени, които пиеха чай по сергиите под високи тухлени куполи. Влаковете, които редовно минаваха над главите на всички, разтърсваха пазара до основите му, разтърсваха чашите и чаените сервизи по сергиите за порцелан, отърсваха капките вода от върховете на сталактитите, израснали от циментовите сглобки на арките, и ги посипваха по главите на купувачите. Тук Хакни Грейт Порт и Лондон с всичките му предградия се срещаха, за да се попазарят. Градската мода се смесваше с възможно най-пиратското облекло на ветровик, стандартният английски в десетина произношения — с палари. Еверет спираше на всяка сергия, питаше, вдъхваше, претегляше на ръка, проверяваше за дефекти, пазареше се, нервираше се.

— Как изобщо виждаш разлика? Просто някакви си глупави картофи и лук — оплака се Сен. Не я свърташе и бе започнала да се отегчава.

— Също като гланца за устни и грима, но това не те спира да надникнеш под капачето на всичко.

— Различно е. Тогава пазарувам.

— А сега какво правим?

— Сега купуваш. — Сен помисли за момент. — Всички ли онези оми в твоя свят умеят да готвят?

— Мисля, че въпросът би трябвало да бъде преобърнат: Никой оми в твоя свят ли не умее да готви? Татко ме е учил.

— Баща ти.

— Да.

— Нищо. Просто. Ами… странни хора сте вие.

— Необходимо умение в живота е. Ще умреш ли от глад в центъра на пазар като този само защото не знаеш какво да правиш с основни хранителни продукти?

— Не и аз — отвърна Сен. — Мен си ме харесват и имам стил. Така казват всички. Разкажи ми за баща ти, Еверет Синг. Предполага се, че сме тръгнали да го спасяваме, а знам само, че е учен и че лошите хора го искат, и че харесва някакъв женчовски звучащ отбор на име „Тотнъм Хотспър“. А, и че те е научил да готвиш.

— Баща ми се казва Теджендра.

— Видя ли? Дори това не знаех.

— И ти не си ми казвала името на баща ти — отвърна Еверет. Или каквото и да е друго за него или за когото и да е друг от семейството ти, или дали са живи или мъртви.

— А, не. Сега говорим за твоя баща. — Крачките на Сен не промениха ритъма си, докато продължаваха нататък, сергия по сергия, към дълбините на пазара Ридли Роуд на тази Земя. — Нали разбираш, ако от мен се очаква да го спасявам, ми дължиш поне някакво обяснение за онова, което ще спасявам.

— Името му е пенджабско. Синг означава „лъв“. В Пенджаб е доста често срещано. Пенджаб означава „пет реки“: в Северозападна Индия е; в моя свят са си го поделили Индия и Пакистан. Доста хора са умрели, когато Пакистан се е отделил от Индия. Милиони. Били са лоши времена, най-лошите. Не знам какво представлява Индия в твоя свят. Семейството на баща ми произлиза от село, което е точно в центъра на петте реки. Точно в средата. Всички са се преместили в Лудиана, преди баща ми да се роди — родил се е в Индия, но се е преместил, преди да навърши пет, така че няма акцент… е, добре де, понякога леко се усеща, когато се развълнува прекалено много. Имал е трима братя и две сестри и са израснали над един азиатски супермаркет в Уолтъмстоу. Тоест това прави осем човека по пряка родствена линия, после имаме две неомъжени сестри и чичо, който току-що се е оженил, всичките в една къща. Нали разбираш, пенджабците са индийските ветровици. Винаги крещят, вършат нещо, празнуват или се карат. До един живеят на усилен докрай звук. Разбира се, ако познаваше баща ми, едва ли би разбрала веднага, че е пенджабец, защото не е голям и шумен и размишлява постоянно за разни работи, но трябва само да го видиш някой път на „Уайт Харт Лейн“. А когато говори за физика, когато говори за онези неща, които никой друг не разбира, но означават толкова много за него, ще забележиш как просто изгаря… Как да ти опиша по-разбираемо семейството на баща ми? Окей: ще ти покажа как биха празнували Коледа моята баба, чичовците и лелите ми… а я празнуват редовно, въпреки че не са християни, защото пенджабците обичат добрите празненства. Няма да ти се наложи да се мъчиш със засъхнала пуйка. Не, не, това не е уместно манджари за едно пиршество. Обикновено трябва да е нещо като за истинско угощение, все едно ще им гостува кралска особа. Винаги посрещай така, все едно посрещаш принцове, казваше моята баба Аджит. — Еверет огледа сергиите за птици и месо; пуйките, напращели и закръглени като дупета, гъските, с глави, подпъхнати под дългите им костеливи крила, кръгчетата подправено говеждо, изпълващи въздуха с аромата на канела, шунката със стръкчета карамфил. Очите му грейнаха при вида на фазаните, увесени за вратовете им, мъжки и женски двойки, на сергията за дивеч.

— Откога висят тук тези фазани?

— В това време около девет дни — обясни търговецът, набит мъж, жизнерадостен, с посребрена, ниско подстригана щръкнала коса. Еверет повдигна един мъжки фазан и го подуши. — Получаваме ги от имението на лорд Абъркромби — прибави продавачът.

— Колко за четири?

Човекът назова цена. Еверет се пазари и успя да я намали, раздели се с част от банкнотите на капитан Анастейзия и си тръгна с две хартиени торби, от които стърчаха дълги, красиви пера.

— В този случай баба ми би разсъждавала така: кое е най-изисканото зимно нещо, което мога да направя с фазани, кое е достойно за крале и екстравагантно, и според мен това трябва да е пиле макхани, но с фазан: фазан макхани, може би с малко ядлив златен лист отгоре; и пак тя би разсъждавала, че това е някак си червено-златисто и че ще ми трябва нещо зелено към него, за да го подчертая, но пък аз вече си имам праза лук и къдравото зеле; ще ти трябва и ориз, пилаф, който е толкова тлъст, че в него има скъпоценности, и хляб, защото няма пенджабска трапеза без хляб; и после би си казала: Ох, хайде да се храним сладко и да си говорим сладко, така че ще подбере нещо като сусамови семена и кардамон, и розова вода, и топено масло…

Докато говореше, Еверет продължаваше да крачи из пазара и да пълни торбите с продукт след продукт, спазаряване след спазаряване, от подземните магазини към уличките, които излизаха на Далстън Лейн. Тук бяха сергиите за облекло и платове, за шапки и шалчета и ръкавици за зимата, за топовете и денковете с щамповани памучни тъкани, шифон, камгарна прежда и тафта.

— И една последна подробност — каза той, като погледна нагоре и надолу по редицата сергии и собствениците им, омотани в палта, шалове, шапки, безпръсти ръкавици, стиснали канчета с чай. — Не можеш да сервираш храна за принц на маса за просяк, така че ще трябва да украся масата. Но вече ми е известно, че всичко на един кораб има своята добре премерена тежест, и ще потърся нещо красиво, но леко като перце. Като това.

Магазинът за сари се намираше в края на Ридли Роуд Маркет откъм Сесилия Роуд, където междинната зона на пазара се преливаше в територията на Хакни Грейт Порт. Собственичка бе възрастна, слаба като птица тамилка. Беше облечена в едно от собствените си сарита в комбинация с дебел плетен пуловер в исландски стил, всичко това — върху вълнени ботуши. Тя приближи ръце в намасте. Еверет отвърна на поздрава.

— Бона — каза Сен. Собственичката отмяташе сари след сари, а леката като перо материя се разстилаше като знаме, преди да се отпусне върху ръката на Еверет, за да я огледа. Сен подбра едно чисто бяло сари, поръбено със златно, и го притисна към себе си. Тамилката ѝ показа как да го обърне, надипли, сгъне и увие около нея. Пременена в сари, Сен започна да позира и да гримасничи пред високото огледало. — Бонару.

Еверет се спря на черно сари със сребърни шарки. В торбата. Коледното пазаруване беше приключило. Фазани, къдраво зеле, подправки и топено масло, сари и ориз басмати. От парите на капитан Анастейзия имаше само няколко останали шилинга.

— Сигурно се чудиш какво общо има с баща ми пенджабската коледна вечеря — каза Еверет. — Това е той. Това съм аз. Никога не си го срещала, но вероятно би го взела за тих, сдържан и странен, и зная, че не ме смяташ за истински оми, каквото и да е истинският оми, но моето семейство… е, просто не можем да не вършим големите неща, без значение дали са коледна вечеря или физика на мултивселената. И ето защо съм тук, в твоя свят, защото не можех да стоя настрана. Всяка капка от кръвта ми ме заставяше да тръгна насам.

За пръв път Сен нямаше нищо нападателно или жаргонно за казване. Просто стоеше, хапеше долната си устна и въртеше пета в изхвърлените портокалови кори и рекламни листовки за коледното вариететно шоу в Хакни Емпайър. Не можеше да го погледне. След това прегърна Еверет в свят от сива вълна и мускусна миризма и го целуна звучно по бузата.

— Истински оми си, Еверет Синг. От нашите. — Тя го отблъсна от себе си. Беше усетила, че Еверет се сковава в ръцете ѝ. — Какво ти става? Не ме ли харесваш?

— Идлър. — В дните, прекарани сред жителите на Хакни Грейт Порт, Еверет беше зървал фигурата на този своеобразен кръстник достатъчно пъти, за да започне да го разпознава. Не се съмняваше, че Идлър, със или без придружителите си в своите обиколки из Хакни Грейт Порт, също беше зървал него и Сен. Инцидентът с Шарки малко бе смекчил агресивността му — из порта слуховете се разнасяха по-бързо от инфлуенца — и известно време се бе спотайвал и мусил. Е, вече не се спотайваше и не се мусеше. Вървеше открито и дръзко. И това се дължеше на жената до него. — Не е сам.

— Онези смешници.

— Не е с Еванс и Ван Влийт. — Еверет бе научил имената на Гърлен Мъж и холандеца по същото време, по което бе започнал да разпознава лицето на врага си. — Мърдай! — Сен погледна зад себе си.

— Олеле божке…

Непосредствено до Идлър, висока и великолепна, с яка от сребърна лисица, ботуши с високи токове, гълъбовосиви ръкавици, с вампирски червени устни на студеното ѝ като зима лице, крачеше Шарлът Вилие. Беше повече от достатъчно в сравнение с нея Идлър напълно да заприлича на ниска, подскачаща жаба в зле скроен костюм. След убийствената ѝ походка крачеха десет униформени Мисионери. Шлемовете им изглеждаха нелепо за улиците на Хакни; палките им за разправа с демонстранти — ни най-малко. Шарлът Вилие пристъпваше по Сесилия Стрийт така, сякаш никаква сила във вселената не можеше да я отклони от целта. Хората отскачаха от пътя ѝ, сякаш ги връхлиташе приливна вълна.

— Сега сигурно ще ми кажеш „хайде“ — обади се Еверет.

— Да. Хайде! — Сен се шмугна зад сергията за сари и пое през колонадата, където собственичката складираше стоката и вещите си. Еверет, стиснал в ръце торбите с фазани и коледни покупки, беше на две стъпки зад нея. Видя как Мисионерите започнаха да тичат. Шарлът Вилие запази все същия непреклонен чаткащ ритъм. Сен го преведе между метални рафтове, натъпкани чак до върховете на колоните със сладкия аромат на памук и коприна. Една врата в дъното водеше до коридор, помещение с умивалници, чайна, където смразяващи на вид жени седяха и гледаха към окачения високо на стената мъничък телевизор с огромен увеличителен екран на шарнирна стойка. Изтичаха покрай гърбовете на други сергии по дължината на Сандрингам Роуд. — Всички са свързани — каза Сен. — Тук никога няма да ни открият. — Тя се гмурна през едно складово помещение, пълно с космати, прашни, сърбящи кълба прежда, след което отново изскочиха на улицата. — Скапана работа — изграчи Сен. Бяха излезли на малък площад, където Амхърст Роуд се срещаше с „Далстън Уорф“, товарния пристан на канала „Лий Вали Навигейшън“. Вода зад гърбовете им. Още Мисионери между тях и Андре Стрийт. В челото на този отряд беше мистериозният клонинг на Шарлът Вилие; възможно най-точният неин двойник във всяка една подробност в ко̀сите зимни слънчеви лъчи, огряващи електрическите стълбове по Амхърст Роуд. — Мразя изненади! — изкрещя предизвикателно Сен. — Окей. Нагоре.

Това момиче знае местоположението на всяка противопожарна стълба и нейната ключалка в Ийст Енд, помисли си Еверет. Стълбата се спусна с дрънчене от скелето на третия етаж на склада, който обгръщаше трите страни на басейна на канала. Сен спря на половината път по металните стъпала.

— Защо ги носиш? — изкрещя. — Остави ги долу!

— Нямам намерение отново да давам четири лири за четири фазана — отвърна Еверет.

Той вдигна пазарските торби. Сен разтърси големия си перчем от избелели къдрици. Продължиха да бягат. Двама шарпи ги последваха предпазливо и старото желязо започна да скърца от тежестта на възрастните мъже. Останалите от отряда, водени от мъжа, когото Еверет мислено наричаше Чарлз Вилие, ги последваха по земята.

— Жалко, че тук си нямате сайт на име „ТВ тропи“ — рече задъхано Еверет, като трополеше по петите на Сен.

— Не спираш да си губиш времето, първо с пазаруване, а сега с бърборене — смъмри го Сен.

— Сайтът е за сюжетни похвати в разкази, филми и комикси, които писателите употребяват отново и отново. Има един, който се нарича „На дървото“. При него добрите побягват и се качват на покрива, след което на лошите остава единствено да се размотават наоколо и да ги чакат да слязат, също като котка от дърво.

Дори Сен можеше да види как Шарлът Вилие с нейните Мисионери излязоха иззад ъгъла на склада в далечния край на дока. Идлър не се виждаше никъде. Работата му бе приключила. Беше довел полицията където трябва; той беше единственият човек, който познаваше Хакни Грейт Порт толкова добре, колкото Сен. Шарлът Вилие каза нещо в кожената си яка и трима от шарпите заеха позиция при другата противопожарна стълба, при Андре Стрийт в другия край на товарния пристан.

— Котка на дърво, мистър „ТВ тропи“? Е, последвай тази полони. — Тя прескочи парапета до стената, след което се покатери по водостока до керемидите на покрива. Стиснал едната торба между зъбите си и преметнал другата през лакът, Еверет я последва нагоре. Сен посочи през пространството от покриви, сместено между железопътните виадукти на Ридли Роуд Маркет, към някакво строително скеле, построено покрай стената на складовата сграда край канала. — Хайде.

Беше неизбежно, помисли си Еверет. Скелето беше асансьорът за всеки беглец през покриви. Простичката платформа за издигане на строителни материали — пътят ти за измъкване.

— Как се досети? — попита той.

— Ветровиците винаги гледат нагоре. Сухоземните — никога. Това е тайната ни.

Лебедката започна да скърца шумно. Платформата се разтърси. Сен се затича, но асансьорната платформа вече беше извън обсега ѝ, когато най-после достигна до скелето. Тя погледна надолу и видя Идлър. Той ѝ намигна и докосна с два пръста перчема си.

— „ТВ тропи“? — обади се Еверет, но незабавно се почувства жалък и злобен. Не се подигравай и не критикувай. Мисли. Винаги има изход. Винаги. Шарлът Вилие и нейните шарпи достигнаха основата на строителното скеле.

— Проявете доброто възпитание да слезете — заповяда тя. — Няма да рискувам счупено токче, за да дойда аз.

— Как се е сетила да ни потърси в Града на ветровиците? — прошепна Сен.

— Видя теб, не помниш ли? — отвърна Еверет. — Тайрон Тауър. Куртката, клина, ботите и телефона ми. Не е нужно да е гений, за да събере две и две.

— Ще слезете ли най-после, мистър Синг? — повика отново Шарлът Вилие.

— Съжалявам, Еверет — прошепна Сен.

И тогава Еверет чу шума. Чу го в точния момент, когато се превърна от безредица в ред; идваше откъм десетки, стотици ветровици, които изоставяха бизнеса си и излизаха на улицата, а краката им влизаха в ритъм. Народ. Маршируваше. Звукът отекваше в стените на виадуктите, търкаляше се по кейовете и каменните басейни за баржите на „Далстън Уорф“. Това беше Хакни. Това бе Градът на ветровиците. Тук свършваха столицата и законът на митническите служби. Тук хората живееха по силата на своя закон и своята справедливост, по-строги и по-непосредствени от законите на полицията, съдилищата и акцизните служби, но не по-малко ефикасни и не по-малко справедливи. Споразумението бе постигнато още преди поколения, когато въздушните превозвачи бяха построили порта в покрайнините на благовъзпитания Лондон, сред грубияните, неграмотните и престъпниците, между двете системи за въздаване на справедливост. Споразумението бе скрепено с ръкостискане, джентълменски договор, но се спазваше строго и успешно през изминалия век, през който въздушните кораби пристигаха над големия базар в Хакни. Ридли Роуд Маркет беше буферната зона, където лондончани и ветровици се смесваха и общуваха, като съблюдаваха законите и обичаите си. И от двете страни границата бе изострена като счупено стъкло. Шарлът Вилие и нейната метрополиция бяха нарушили неписания закон и Хакни се надигаше за отбрана.

Тълпата зави в Канал Плейс. За момент дори ледената Шарлът Вилие изглеждаше стресната. Хората прииждаха в плътна колона, дълбока десет, двайсет човека; в ръцете им имаше тръби, бутилки, павета, крака от столове и маси от битката пред „Рицарят на ветровете“. Онзи бой не беше приключил както се полага. Не беше разрешен, не и по начина, по който беше обичаят в Хакни. Енергията му все още висеше като пушек над улиците. Полепваше по юмруците на тълпата. Водеше ги ’Лучайния Ед, нисък, набит като териер мъж — профсъюзен представител, кръчмарски адвокат (въпреки че кръчмата му беше станала на трески при боксовия мач Бромли — Евърнес), размирник, човек, който трябваше да бъде в центъра на всичко. Той беше най-близкото нещо до политик, с което разполагаше Хакни Грейт Порт. Имаше проблеми с овладяването на гнева и подчинените си.

— Спрете! — изкомандва Шарлът Вилие. Тълпата се закова на място. Ченето на ’Лучайния Ед падна, толкова заповеден бе гласът ѝ.

— Ти не ни командваш, полони — извика ’Лучайния Ед. — Намираш се в Хакни. — Тълпата замърмори в знак на съгласие.

— Тишина! — нареди Шарлът Вилие. И тишината настъпи по силата на все същия абсолютен авторитет в тона ѝ. Тя пристъпи напред и застана срещу ’Лучайния Ед. — Това е работа от компетенцията на Множеството. Не се месете.

— Не ме интересува, ако ще да е работа на Всемогъщия. Нямаш право да идваш току-така с твоите шарпи, сякаш мястото ти принадлежи. Нямаш юрисдикцията.

— Силно ви препоръчвам да не ни пречите при провеждането на операцията — каза Шарлът Вилие.

Но единствената дума, чута от хората, беше „операция“, при което през тълпата премина вълна от надигащи се гласове. Във въздуха се забиха юмруци, размахаха се павета и тояги по посока на Шарлът Вилие. В краката ѝ се разби бутилка. Тя не трепна. Докато мигнат, в сивата ѝ ръкавица се бе появил пистолет. Не беше елегантното, декоративно оръжие, което беше извадила срещу Еверет в опит да му попречи да използва Портала на Хайзенберг. Този пистолет беше малък, черен и чуждоземен.

— Е, сега вече виждаме насилието в системата — каза ’Лучайния Ед. — Е, полони… — Той тръгна към Шарлът Вилие, глава и половина по-нисък от нея, с вирната брадичка, с насочен пръст, настръхнал от гняв: — Ще взема това детско пистолетче и ще го натикам…

Еверет чу висок вой, остър и болезнен като игла, забита в ушния му канал. Видя как ’Лучайния Ед изчезва в диска от светлина. След което го нямаше. Беше изчезнал.

— О, Божке, о, Божке! — извика Сен. — Не вярвах, че са истински.

— Какво е истинско?

— Скоков пистолет. Божке, мили Боже.

Каквото и да беше скоков пистолет, моментът на стъписване премина. Тълпата издаде дълбок, животински рев и се хвърли напред. Шарлът Вилие хладнокръвно я взе на прицел.

— Мога да разширя фокуса толкова широко, колкото пожелая — заплаши тя.

Тълпата спря.

— Къде е Ед? — извика някой, а после друг: — Върни го. Веднага, кучко!

Шарлът Вилие се усмихна.

— Дори и да исках, нямаше да мога. Нали разбирате, нямам абсолютно никаква идея къде е.

Откъм гърба на тълпата полетяха тояги и бутилки. Паветата се разбиваха и търкаляха около краката на Шарлът Вилие. Бутилките експлодираха като гранати. Нищо не я докосваше. Тя продължаваше да се прицелва, без да потрепне.

— Напуснете сега. Ще стрелям. Искате ли пак да видите децата и любимите си? Оставете ни.

— Какво е това нещо? — прошепна Еверет горе на металната пътека.

— Не те убива. Просто те изпраща някъде и не можеш да се върнеш.

В този момент една бутилка се превъртя във въздуха и наруши безизходицата. Удари силно Шарлът Вилие по бузата. Тя се олюля. Тълпата нададе нисък, радостен вик. Шарлът Вилие докосна с пръсти бузата си и когато ги дръпна, видя кръвта по тях. Взираше се изумено в нея. Полицията се втурна напред с вдигнати палки и я наобиколи. Изтеглиха се зад ъгъла на склада и обратно по посока на Андре Стрийт под градушката от летящи предмети. Неколцина от по-младите и по-смели ветровици се хвърлиха да ги преследват, след което си припомниха за могъществото на малкия пистолет в притежание на Шарлът Вилие и спряха на ъгъла, откъдето започнаха да хвърлят камъни и да подмятат обиди по адрес на изтеглящите се шарпи.

— Да се връщаме на Евърнес — каза Сен.

Тя не изчака асансьорната платформа и вместо това се върна обратно през покрива на склада до строителното скеле около каналния пристан.

— Все още не разбирам какво направи тя там — извика Еверет подир нея. — Все още не разбирам какво е скоков пистолет.

Сен спря на покрива на склада и силуетът ѝ се очерта на фона на твърдото зимно небе.

— Оръжие на Множеството. Предполага се, че е проява на милост. Не те убива. Просто те изпраща на същото място в случайна паралелна вселена. Бум-бам, няма те. И не се връщаш. Така разправят. Нещо като нещо такова е. Защото не е просто някой от Деветте… извинявам се… Десетте свята. Който и да е от тях, всичките, с които разполагаш в твоя комптатор. Може например да е без въздух или в средата на океана, или целият да е вледенен, или в състояние на война, или един Господ знае къде. Но пък, хей, не е като да те е застреляла наистина или нещо от този сорт.

Въображението на Еверет препускаше, докато следваше Сен, а после се спуснаха по скелето и обратно на улицата сред блъсканицата на Хакни Грейт Порт. Шарлът Вилие знаеше, че е тук. Чрез Идлър бе научила съвсем точно на кой кораб и в коя каюта. Отстъплението ѝ беше само временно. Щеше да се върне — по-умна и по-силна. Нямаше да спре. Следващия път щеше да се върне право при Евърнес и щеше да се погрижи да е подсигурена така, че никой да не може да я обиди. Трябваше да действа още сега. Онзи разговор с капитан Анастейзия; трябваше да бъде проведен още сега. Идлър, семейство Бромли, а сега и Шарлът Вилие и нейната секретна организация. Всички бяха по петите на Анастейзия Сикссмит. Трябваше да ѝ каже, че повече никога няма да я оставят на мира в Хакни Грейт Порт, че не е в безопасност. Берлин: беше я дочул да казва на Сен колко много обича Берлин, колко хубаво са прекарвали там. Трябваше да я убеди да избяга в Берлин. Но дори там можеше да не е в безопасност и достатъчно надалеч. Скоро, много скоро, по-скоро, отколкото беше планирал, той трябваше да се добере до Теджендра, да достигне портала, да намери Лора и Виктъри-Роуз и да се отърве завинаги от преследвачите на Множеството. Да отиде някъде, където нито можеха да ги намерят, нито да ги последват, като след поразяване със скоков пистолет. Щеше да подбере мястото внимателно, ах, толкова грижливо. Скоковият пистолет. Що за умопомрачително оръжие беше това? Скоковата технология на З₃ беше напреднала, но това беше Портал на Хайзенберг с размерите на малък пистолет, който с лекота можеше да се пъхне в джоба или в дамска чанта. Идваше отнякъде другаде. На напълно случаен принцип ли работеше, или можеше да се програмира? Ами ако го свържеше към Инфундибулума? Пистолет, който можеше да те изстреля навсякъде в Целостта? Луда работа. Налудничави идеи. Мисли за капитан Анастейзия. След малко ще ѝ съобщиш, че светът ѝ е свършил. Как ще го направиш? Еверет спря по средата на улицата. Лактите и раменете го боляха. Какво, защо? Толкова се беше задълбочил в планове, стратегии и възможности, че напълно бе забравил за пазарските торби в ръцете си. Хранителни продукти за коледната вечеря, която никой нямаше да опита. Но ако сега ги захвърлеше, капитан Анастейзия щеше да започне да задава въпроси, преди да е успял да измисли убедителните отговори. Може и никога да не ѝ се удадеше възможност да опита от фазана макхани, но пък можеше да хареса сарито.