Беглец по равнините

21.

Наблюдаваха кулата от два дни. Имаше едно подходящо място зад колоната в кафенето на универсалния магазин „Румболд и Сакс“, малка масичка за двама сред палмите в саксии с добър изглед към входа на Тайрон Тауър. Място, където да можеш да наблюдаваш, но да не те забелязват. Място, където да можеш да седиш цял ден, да гледаш и да си водиш записки, без някой да те прекъсва.

— Не ти ли стига вече? — оплака се Сен.

Не я биваше в тайните наблюдения. От бездействието се отегчаваше и не я свърташе — да седи, да гледа и да си води бележки от отварянето на магазина, докато не станеше време за затваряне. Оглеждаше се наоколо или се запиляваше на продължителни експедиции из магазина — „Хубави дрешки имат тук“, — или се опитваше да завърже разговор с Еверет, докато той се стараеше да се концентрира върху синхронизирането на снимките, които беше направил с телефона си, с тези в Доктор Квантум.

— Какво?

— Казах — искаш ли чай?

— Току-що пих чай.

— Знам. Искаш ли още?

— Не, благодаря. — Еверет бе изпил толкова много чай по време на това наблюдение, че пикочният му мехур вече едва се справяше с натоварването. Какво, кого можеше да е пропуснал по време на прекалено честите си посещения до тоалетната?

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Аз ще си взема.

— Вземи си.

— Искаш ли една бижу кифла?

— Не! — отсече Еверет. — Не искам бижу кифла.

Сен седна по-изправено, настръхнала от обида.

— Е, аз ще си взема една виенска кифличка — обяви тя и се изправи шумно.

— Сен, съжалявам…

Тя прощаваше толкова бързо, колкото и избухваше:

— Наистина, наистина, наистина ли си сигурен, че не искаш една?

Момичето отиде при плота на самообслужване, без да дочака отговора му. Въпреки дискретния изглед, който се откриваше от нея, масата в кътчето на кафенето на третия етаж всъщност беше на второ място по удобство. Докато Еверет все още оглеждаше за места, откъдето да шпионира щаба на Множеството, бързо беше попаднал на най-идеалното от всички: маса до еркерния прозорец в чайната „Суийт Афтън“ на втория етаж. Беше по-близо до улицата, по-близо до лицата, по-добре разположена и по-добре скрита между лондонските дами и техните превързани с панделки кутии и раирани торби с коледни покупки. Еверет едва-що бе скрил Доктор Квантум зад менюто, когато към масата се приближи сервитьор с искрящо бяла престилка и също толкова бяла кърпа, преметната през ръката му.

— За мен кафе — каза Еверет. — Френска преса „Суматра“, моля.

— Чай — обади се Сен. — И кифли. Можеш ли да докараш ей онази количка?

— Не мисля — отговори сервитьорът.

— Не ви разбрах? — каза Еверет.

— Не мисля. Вие двамата, вън.

— Искам да поръчам кафе.

— Вън — повтори сервитьорът, като се приведе, за да не го чуват от останалите маси. — Тук не сервираме на такива като вас.

— Какво? — възмути се Еверет, достатъчно високо, че да накара дамите да вдигнат очи от сутрешното си кафе и да се огледат.

— Искаш да кажеш, не сервирате на ветровици — обади се Сен.

— Налага се да напуснете — каза сервитьорът.

— Не, това е нередно — настоя Еверет. — Това е расизъм. Расистко е. Искам да говоря с управителя ви.

— По-добре не правете сцени — посъветва го сервитьорът.

Останалите сервитьори неусетно се бяха приближили в полукръг, на разстояние само едно щракване с пръсти. Някои от тях бяха едри мъже. Щеше да бъде унизително, ако ги изхвърлеха насила. По-лошо, щеше да привлече вниманието.

— Няма значение как го наричаш — рече Сен. — Няма да стоя, щом не ме искате. Хайде, Еверет Синг.

Еверет прибра Доктор Квантум. Обмисли дали да дръпне покривката от масата заедно със сребърната каничка за сметана и купичката за захар, и вазата с рози, и приборите за хранене с печата на „Румболд и Сакс“ така, че хубаво да се пръснат по пода, да събори спретнатите коледни елхички и блещукащите им сини светлини. Щеше да бъде дребнаво. И със сигурност щеше да привлече вниманието върху него. По пътя извън чайната обаче всяка стъпка го изпълваше с унижение. Усещаше очите на всички върху себе си. Ветровик.

— Всичко е наред. Случва се постоянно — каза Сен, като вдигна за последно брадичка по адрес на двамата сервитьори в пингвински костюми на вратата.

— Нищо не е наред — отвърна напрегнато Еверет.

— Добре, не е, но ние няма да го променим.

— Защо не? В нашия свят сме променили нещата.

— Така ли било? Впечатли ме.

— Видя ли лицето му?

— Имаше грязен мустак.

— Лицето му беше със същия цвят като моето.

— Така си е. — Изненадата на Сен беше непресторена. Беше разпознала общото, след което бе позволила на факта да напусне вниманието ѝ. В моя свят нямаше да се случи, помисли си Еверет. — Хайде, Еверет Синг. Горе на третия има кафе на самообслужване. Сигурна съм, че изгледът е добър. Няма да ги е грижа кой пие чая им там. — Тя разроши косата си, поизправи се и заяви наперено: — Може да съм отрепка, но съм отрепка с класа.

Така че вече два дни Еверет и Сен обитаваха масата зад колоната в кафетерията на третия етаж и никой не ги беше притеснявал, с изключение на сервитьорката, която минаваше на всеки час, за да разчисти чашите и приборите, както и роботът чистач — нещо подобно на кръстоска между трилобит и плъх, който се въртеше забързано около масите и се хранеше с изпопадали трохи от кейк. Беше машина, така че не се броеше за жива душа.

Сен остави на масата чаша чай и чиния с две виенски кифлички.

— За всеки случай ти донесох една. — Тя сръбна чай, изяде бледата, ронлива сладка с две ръце и избърса уста. Еверет не беше виждал някой да си пада толкова по сладкото. През последните три дни едва успяваше да я запасява с достатъчно индийски бонбони. Тя погледна оцелялата виенска кифличка. — Ще я ядеш ли?

Еверет махна с ръка.

— Мисля, че почти успях да снимам всичко, което исках. — Той почука изображенията, които беше заредил в Доктор Квантум. Най-важното: Шарлът Вилие, десет снимки за последните два дни и сутрин, до една етикирани с времеви маркер. Беше облечена зимно: шал от пухкава кожа, ръкавици, палта от брокат. Пусна снимките на автоматично разглеждане. — Това е Шарлът Вилие. Разпозна ли я?

— Бона шапки — каза Сен.

— Тя е агент на Множеството в моя свят от З₃. Вярвам, че е човекът, отвлякъл баща ми. Иска да се добере до Инфундибулума. И е умна… много умна. Хвърли един поглед на Доктор Квантум и почти го разгада, там и тогава. Но не смятам, че работи сама. Колет спомена, че в Множеството действа вътрешна група, която има свои собствени планове. Все още не знам кои са, нито какво искат, но когато се запознах с нея, се запознах и с този човек. — Еверет отметна на преден план снимката на Ибрим Ходж Керим, уловен на излизане от лъскаво черна електрическа кола. Носеше кожено куфарче и елегантно украшение на шапката си. Изглежда, бързаше и бе разтревожен. Асистентът, облечен в дрехи в стила на З₃, държеше отворена вратата пред него. — Това е Ибрим Ходж Керим. Агент на Множеството от З₂ за моя свят. Не мисля, че е с Шарлът Вилие. Не знам защо смятам така. Просто имам усещането, че може да му се има доверие.

Еверет придърпа друга снимка на светлокос мъж, който носеше един от бизнес костюмите в света на Еверет.

— Не знам кой е това.

Сен се намръщи.

— Може да е от твоя свят, може да е от З₄ или З₈. На практика от доста З-та. Не всеки се облича толкова добре като нас.

— Виж тук. — Еверет отвори едно от изображенията на Шарлът Вилие и го плъзна редом до снимката на непознатия мъж. — Махни косата и шапката. Според теб не си ли приличат донякъде?

Сен се взря по-отблизо в екрана.

— Предполагам.

— Предполагаш? Като близнаци са. Но много по-близо от близнаци. Мисля, че той е тя, от друга вселена. Или тя е той… Или са различни версии на една и съща личност.

Сен отново погледна снимката. Устата ѝ се изкриви от антипатия.

— Нее…

— Защо не?

— Нещо не е наред. Няма ли, не знам, например да експлодират, ако се срещнат?

— Не, няма каквато и да е причина това да се случва. Доколкото ми е известно, и аз самият може да съм там някъде.

— В Хакни? В Стоуки? Не знам, Еверет Синг.

Еверет прибави още четири фотографии и ги подреди в кръг. Две жени, двама мъже.

— Тези излизат и влизат най-често; също толкова пъти, колкото Шарлът Вилие и Чарлз Вилие.

— Това ли е името му?

— Да, за мен. Мисля, че тези шестимата работят заедно. Мисля, че това е групата, която стои зад похищението на баща ми.

— Това е много хубаво — каза Сен. Не звучеше убедено. — И?

— И втора фаза. Тя е малко по-сложна. Трябва да надникна вътре.

— О, не, Еверет Синг, не е позволено. Знаят, че си тук, онази елегантна полони е пуснала шарпите си да те търсят навсякъде, а ти смяташ да се появиш на входната врата? Ще те затворят заедно с баща ти по-бързо, отколкото можеш да кажеш „нож“.

— Тази сутрин взех от библиотеката картите и общия план на мястото.

— А, значи това правеше.

След изгонването им от чайната „Суийт Афтън“ Еверет бе проумял студения взор на библиотекарката, този път далеч по-вледенен, отколкото при първото му посещение. Беше израснал в мултикултурната, мултирасова среда на Хакни като дете от смесен брак, така че никога не се беше сблъсквал с предразсъдъците, пред които беше изправен като ветровик. Еверет отиде в архитектурната секция и извика базата от данни с планове. През това време Сен седеше и прелистваше модни списания, като се клатеше със стола и си тананикаше достатъчно шумно, за да привлича вниманието, но не и дотам, че да ги изхвърлят. Той беше фотографирал възможно най-подробно етажните планове и вертикалния разрез на Тайрон Тауър. Огромната готическа кула, забита в сърцето на Блумсбъри, беше само на двайсет години. На З₃ очевидно бяха привързани към боговете и фантастичните си водоливници.

Еверет отмести кръга от конспиратори с един замах и извика плановете на сградата. Натрупа ги един върху друг, включи приложението за манипулация на изображения и с негова помощ премахна хартията, за да остави единствено решетката на етажната схематика.

— Бона — каза Сен.

Още няколко трансформации, и Еверет разполагаше с триизмерния модел на Тайрон Тауър. Той прокара пръст през екрана и изгледът се втурна през решетъчните коридори.

— Проблемът е…

— Че това са само красиви картинки — допълни Сен. — Не знаеш какво означават. Онова помещение там може да е мястото, където държат Портала на Айн… Хайзенберг, или мъжката карси.

— Ето защо трябва да видя…

Еверет млъкна стреснато, когато Сен сложи пръст на устните му.

— Шшш, Еверет Синг. Само трябва да видиш… ще отида аз.

— Но ти си…

— Какво, Еверет Синг? — По някакъв начин наклонената ѝ глава, кривата ѝ усмивка и погледът ѝ изпод перчема бяла коса превръщаха думите ѝ в бронебойни куршуми. Беше просто неотразима. — Аз съм ветровик, казваш? — Тя удари по чантата си — или мешката, както я наричаше. — Пратка за мистър Худжамапляс. Извършваме специални доставки… куриерски услуги, документи, човешки органи за болниците… през цялото време. Няма да съм първата от нашите в онази кула там. Някои хора всъщност ни ценят високо. Специална доставка! А, и ще ми трябва подпис.

— Ами ако те хванат?

— Еверет Синг, не ми познават и кътните зъби.

— Трябват ми снимки.

— Трябва ми технологията ти.

Еверет включи телефона си и настрои камерата и блутута. Подаде апарата на Сен. Тя го пое така, сякаш беше живо същество, което може да умре, ако го изпуснеш по невнимание.

Сен окачи камерата на презрамката на чантата си.

— Малко се набива на очи — каза Еверет.

— Не повече, отколкото ако го размахвах във всички посоки. Забравяш, Еверет Синг, че хората тук не са виждали нищо подобно, така че няма да знаят какво да търсят. Е, а аз какво да търся?

— Някой, който изглежда по този начин. — Еверет обърна Доктор Квантум към нея. На фотографията се виждаха Теджендра и той, с шорти на „Спърс“ на седалките в сектор „Север“. Държаха парчета пица и бяха отворили усти, за да си отхапят. Еверет си спомняше момента, когато Вини ги беше снимал след загубата с 3 на 1 от „Интер Милано“ в Шампионската лига. Пощипването в ъгълчетата на очите и буцата в гърлото го изненадаха. — Всъщност, каквото и да е. Снимай всичко, което успееш.

— Мога да бъда много убедителна — каза Сен. — Окей. — Тя потръпна. — Уух. Вълнуващо. Е, по-добре да бягам. — Но се поколеба за секунда.

Изплашена си, помисли си Еверет. Хвърли се презглава и каза: Аз ще го направя, защото си от хората, които искат да бъдат първи във всичко, но сега осъзнаваш, че това не е игра, не е гоненица из покривите, а Шарки и пушките му няма да те спасят, ако нещата малко се пообъркат. Всичко зависи от теб и си изплашена. Но всеки друг би изпитал страх. Всеки би трябвало да се страхува.

— Еверет Синг, избери си карта. — Тя разгърна ветрилообразно картите таро „Евърнес“ с лицата надолу. Еверет издърпа наполовина една карта. Сен я обърна. Старецът с патерици пристъпваше през каменната порта, през каменната стена, в мрака. — Вратата на мъртвеца. Прекрасно.

— Може би не означава смърт — каза Еверет. — Може би е врата към друга вселена.

— Целувка за късмет, Еверет Синг. — Тя се приведе в очакване. Еверет я докосна леко и срамежливо по бузата. Глупавата ѝ, чудесна коса му влезе в окото. Кожата ѝ беше много топла. Какъв беше този парфюм, който му напомняше за толкова много неща?

— И това ще свърши работа, Еверет Синг. — След което беше изчезнала.

Той зае мястото си до прозореца. Наля си малко кафе. Вече не беше горещо и прясно. В тази вселена никой не можеше да направи свястно кафе. Провери батериите на Доктор Квантум. Бяха си наред. Отвори блутута. Нищо. Прекалено рано. Той погледна надолу към задръстването от пешеходци и коли, които подминаваха забързано плашещо внушителния вход на Тайрон Тауър. След дъжда и вятъра над Лондон се бе спуснал силен, чист студ. Купувачите, които се изливаха от въртящите се врати на „Румболд и Сакс“, натоварени с разноцветните си торби, като че ли му се наслаждаваха. Истинско коледно време. Пара от устата, грейнали лица, вдигнати яки, здраво завързани шалове.

Докато наблюдаваше високо над хората и мълчаливите автомобили, които преминаваха по улицата, Еверет усети пристягане, голямо и твърдо като юмрук, топка в стомаха си. Имаше чувството, че земята се изплъзва от живота му. Беше като отрова. Отне му известно време, за да му даде име. Самота. Неговата Коледа, неговите празнични покупки трябваше да се състоят в друг свят. Трябваше да трупа торби в багажника на колата на Брент Крос Мол, да посети училищните коледни танци, да купи нещо на баща си — каквото там препоръчваха от РазведениТатковци.com като най-подходящ коледен подарък веднага след раздялата на родителите. Опита да си представи как майка му и Виктъри-Роуз вършат всички тези неща без него. Не успя. Не биха го направили. Той беше убил Коледа. Първо баща му, после той: изчезнал без една дума. Не беше помислил за хората, които бе оставил след себе си. Мислеше единствено за плана си, за неговия побъркан план, който се оказваше най-здравомислещата от всички възможности, които Еверет бе успял да измисли. Досега очакваше момента, когато отново щеше да ги събере заедно, в безопасност, на някое друго място. Не беше помислил за момента, когато нямаше да се прибере от училище, за момента, когато бе набрала телефонния му номер и беше оставила съобщение, и беше оставила съобщение, и беше оставила съобщение, а после се беше обадила на приятелите му, после на семейството, докато най-сетне не бе позвънила в полицията. Не беше помислил за нея, как щеше да влезе в друг полицейски участък, за да попълни още едно заявление за безследно изчезнали, за Лиа-Лиан-Лиона и Мустака Милиган в нейната кухня отново, как пият чая и ядат препечените ѝ филийки, и поднасят съболезнованията си. Не беше помислил за нея — сама, изплашена, разплакана, без да ѝ е ясно какво се случва, кой ще бъде следващият изчезнал.

Сега обаче си го помисли и усещането беше като стисната в юмрук ръкавица от замръзнало желязо, която разкъса сърцето му.

— Съжалявам — прошепна.

Някакво раздвижване в крайчето на окото му: Сен, която прекосяваше на бегом уличното движение с обичайната за нея липса на внимание и уважение. Докато тя се изкачваше по дългото стълбище между каменните лъвове и колони, които поддържаха портала — достатъчно голям, че под него да се изиграе футболен мач, — той видя как докосва малкото устройство, окачено на презрамката на торбата ѝ. Не поглеждай назад, нареди ѝ мислено Еверет. Прекалено си умна, че да се обърнеш.

Тя мина през масивните въртящи се врати. Доктор Квантум се пробуди към живот. Заради некачествения обектив на камерата картината бе зърниста и прескачаше благодарение на бавната блутут връзка, поклащаше се с всяка стъпка на Сен. През кадъра преминаваха случайни хора: по подразбиране телефонните камери бяха широкоъгълни; лобито изглеждаше широко с километри.

Застани неподвижно най-после, помисли Еверет към екрана. Сякаш го бе чула по телепатичен път, Сен спря. Тя се обърна много бавно. Еверет направи скрийншотове на панорамата пред нея. Лобито на Кулата на Множеството бе построено впечатляващо по скалата на Античността: Карнак, Петра, Старогръцкият пантеон, руините на имперски Рим. Върховете на колоните не се виждаха. Бяха масивни и високи като секвои. Черният мраморен под беше широк като мрачен океан. Някъде много далеч нататък имаше редица от бюра на рецепционисти. Зад тях бе окачен банер. Трябва да е дълъг поне трийсет метра, предположи Еверет; черен като мраморния под, с девет сребърни звезди. По една звезда за всеки свят от Множеството. Това ще трябва да промените, помисли си той. Вече са десет свята.

— Достатъчно ли видя? — Еверет се стресна от гласа, идващ от високоговорителите на Доктор Квантум. Сен беше открила как да използва аудито.

— Бона полони! — извика Еверет. Търпеливата сервитьорка, тръгнала по обичайния си маршрут, вдигна поглед.

— Влизам.

— Чакай — каза Еверет.

През лобито беше забелязал ниска ограда, пропускателен пункт, двама едри мъже в униформи. Отвъд рецепцията имаше друг пояс по сигурността. Не можеше да рискува да заловят Сен. Но нямаше как да го чуе. Видеопотокът започна да подскача, когато тя закрачи към бюрото. Чакай. Еверет извика едно приложение за изпращане на съобщения. Сен, ако получаваш това, кажи окей — написа бързо. Изпращане. Обърни внимание на бръмченето. Обърни внимание на бръмченето на гръдната ти кост, там, където телефонът е пъхнат в страничното отделение на мешката ти. Обърни внимание и погледни. Той отново изпрати есемеса. Сен, ако получаваш това, кажи окей. Сен, ако получаваш това, кажи окей. Сен, ако получаваш това, кажи окей.

— Окей.

В контакт сме — написа Еверет. След което забеляза някакво раздвижване на улицата, което му отвлече вниманието от напрегнатата ситуация в лобито. По улицата вървеше дълга колона от деца, покрай фасадата на Тайрон Тауър, нагоре по стълбището, под портала, към въртящата се врата. Еверет предположи, че са около четирийсет, петдесет, цял влак, с възрастни на всеки десет деца, до едно опаковани добре в зимните си дрехи. Можеше да е единствено организирано посещение в края на срока. Посещение до Множеството. Защо не? Еверет беше посещавал по училищна линия Камарите на парламента и Гринуичката обсерватория. Обединените нации в Ню Йорк приемаха училищни групи. НАСА демонстрираше на учениците своите ракети. Това беше еквивалент на З₃ и за двете: изследвания и администрация. За учениците беше относително интересно прекаран следобед — върховият момент вероятно щеше да е, ако имаха късмета да видят как някой преминава през Портала на Хайзенберг, — заедно със сувенирните гумички и моливи в магазина за подаръци, след което пътят им щеше да ги отведе право вкъщи. За Еверет беше възможност.

Влиза голяма тълпа от деца — изпрати текстово съобщение.

— Видях ги — отговори Сен.

Присъедини се към тях. Картината отново се разтресе. Почервенелите от зимата лица изпълниха екрана, шапки, шалове, качулки и ръкавици. Не се приближавай прекалено много.

— Довери ми се, Еверет Синг. — Групата подмина камерата по посока на рецепцията.

Правят???

— Раздават им табелки с имената.

Опасност, помисли си Еверет. Някой от учителите щеше да забележи Сен и да разпознае в нея натрапницата. Можеш ли да се добереш до някоя от табелките? — написа той. Сен се сля с гъстата маса от ученици, докато всички бяха заети да си слагат етикети за гости по джобове и ревери. Еверет изпусна шумно дъх в напрегната концентрация, докато се опитваше да направи чист скрийншот на някой от баджовете. Движеха се прекалено бързо. Една от табелките се появи по-бавно в кадър. Еверет завлачи рамката около нея, почука. Готово. Трябваха му около трийсет секунди с приложението за обработка на изображения, за да изостри фотографията, да я оразмери и да промени името.

Снимка за теб. След което беше преминала през блутут връзката, за да се появи на екрана на телефона му върху презрамката на гърдите на Сен. Нямаше да преживее второ по-внимателно вглеждане, но като част от фона на шумните, шаващи, отегчени деца щеше да свърши работа. Сен се замота след тях в края на опашката на групата, докато приближаваха униформените мъже от сигурността. И премина, без дори някой да обърне глава към нея. Камерата показа на Еверет жена с подложка за писане и табелка с името, в изключително хубави костюм и обувки. Предположи, че това е екскурзоводът. Ставаше все по-добре и по-добре. Той почака групата да напусне лобито, след което изпрати поредното съобщение на Сен:

Приближи се достатъчно, за да чуваш екскурзовода.

Обиколката беше от последните точно преди Коледа. Екскурзоводката беше също толкова отегчена и разсеяна, колкото децата. Но за Еверет тази жена бе от чисто злато. Това е Камарата на Съвета на световете. Всеки свят изпраща по двайсет съветници. Председателството е на ротационен принцип между членовете на Множеството. Нагоре по този ескалатор. Моля, внимавайте връзките и каишките на обувките ви да не попаднат в ръбовете на стъпалата. На тези етажи са посолствата на Деветте познати свята. По едно посолство на етаж. Моля, не се пускайте от парапета. На този етаж в момента текат ремонтни работи по подготовката за приемането на Посолството на Свят 10. Сен обърна камерата наляво, надясно, а Еверет се зае да щрака, щрака, щрака снимки. Едва не се разсмя радостно на глас. Всичко, тази жена му даваше всичко. Етикираше снимките и ги пускаше в схематичния модел на сградата. Камара на съвета. Посолство на З₂. Посолство на З₄. Посолство на З₅. Залата на специалните пратеници на Множеството — овална яма, запълнена с десет кожени кресла, които се гледаха едно друго през кръглата маса. Вграденото осветление хвърляше сенки по дървения таван. Изглеждаше като декор от филм за Джеймс Бонд.

— А сега ще се качим до порталите — каза екскурзоводът. Еверет забеляза как през туристите премина вълнение. Най-после се случваше нещо! Не просто помещения. Еверет обожаваше помещенията. Баща му беше в такова помещение, някъде из сградата. — На този етаж има двайсет Портала на Айнщайн — каза екскурзоводката, докато водеше групата по един извит коридор. Стъклените прозорци по изпъкналата стена предлагаха изглед към порталните камери. Сен, все така в края на опашката, се погрижи Еверет да получи добра снимка през всеки прозорец веднага след като пресата от любопитни момчета се преместеше на следващия. Операцията тук беше далеч по-добре организирана в сравнение със скалъпената работа в изоставения изпитателен тунел под Канала. Едно-единствено закривено бюро с три седалки, насочени към празен метален пръстен с диаметър четири метра. Това беше всичко. Нищо не можеше да изглежда по-малко като портал към друга вселена. — Извадихте късмет — каза гласът на екскурзовода, едва доловим през бърборенето и подвикванията. — Имаме планиран скок на дванайсети портал.

Сен не се нуждаеше от подканата на Еверет. Тя се промъкна възможно най-близо през палтата и качулките и насочи телефонната камера през прозореца. Еверет видя други глави, на тримата техници, седнали на работните си станции. Порталът се отвори. Мъж в костюм и палто по модата на З₃ пристъпи от светлината в стаята. Порталът се затвори. Техниците се ръкуваха с него, провериха паспорта му и му показаха къде да се разпише.

— Това беше планиран скок на наш дипломатически служител, който се завърна от посолството ни на З₇ — обясни жената. Звучеше много доволна от себе си, сякаш току-що бе направила страхотен фокус. От нищото във въздуха се бе появил цял човек. — А сега ме последвайте, моля.

Тя поведе групата деца след себе си. Сен се побави, за да заснеме как дипломатът напуска порталната камера, след като формалностите по пристигането му бяха приключили.

Беше ужасен план. Нелеп, невъзможен, безразсъден план. Сен го беше заявила в лицето на Еверет още по време на първото им наблюдение на Тайрон Тауър.

— И какво, откриваш къде държат баща ти, влизаш в сградата, измъкваш го, добирате се до Портал на Айн… Хайзенберг, включваш твоя Инфундибидабиду, прибираш се у дома, вземаш останалите от семейството… докато някой държи портала отворен… и после използваш Инфундименталиста някъде, където Множеството никога няма да ви намери?

— Да — отвърна Еверет.

— Това е най-скапаният план, който съм чувала.

— Можеш ли да предложиш по-добър?

— Не.

Но беше права. Беше скапан план, ако не се брояха всички останали. Но работеше. Малко по малко, улика по улика, работеше. Изглеждаше далеч по-разумен в сравнение с това да отнесеш Пръстена до Съдбовния връх. Еверет се засмя глуповато. Това беше собствената му мрачна кула.

Екскурзоводката казваше нещо за излизане през магазина за подаръци.

— Еверет Синг — прошепна Сен, — ще тролна наоколо самичка. Да увардя малко.

Къде? — изпрати той.

— Обратно при онова ново посолство, което строят за твоя свят.

Внимателно… — написа Еверет. Ръката му се поколеба над бутона за изпращане. Сен не се нуждаеше от него, за да ѝ казва какво да прави. Момичето се помота след групата деца, докато и последното не изчезна зад извивката на коридора. Бяха щастливи. Бяха видели как дребен държавен служител прави скок от друга вселена. Чак тогава Сен се обърна и тръгна към фоайето с асансьорите. Еверет проследи намаляващите етажни номера върху собствения си модел на Тайрон Тауър. Сен пристъпи сред звука от бормашини и пневматични чукове, триони и електрически отвертки. Коридорът беше обсипан с парчета от картонена опаковка и захвърлени предпазни покрития, а въздухът едва се дишаше от прах. Двама строители седяха на купчина гипсови плоскости и пиеха чай.

— Да не си се изгубила, мила?

— Пакет за Алан Пардю.

— Не съм го чувал.

— Това ли е двайсет и втори етаж?

— Определено е тъй.

— Ще го намеря.

Сен ги подмина. Когато отместиха очи, се шмугна в лабиринт от помещения встрани от коридора. Апартаментът не беше завършен: от тавана се клатушкаха фасунги, контактите висяха от стените, тръбопроводът беше оголен, по колоните пълзяха електрически кабели. Под готическата си кожа Тайрон Тауър беше съвсем модерен небостъргач. Отвъд незавършения апартамент имаше втори, този път посред обзавеждане. Сен прекоси един новоположен дървен под и остави стъпки в стърготините по него. Стените бяха с дървена ламперия; от тавана висяха полилеи. Тя спря и се завъртя, за да направи панорамна снимка.

— Получаваш ли картината, Еверет Синг?

Мислиш, че е тук?

— Най-добре се крие нещо, когато е точно под носа на хората. Какво ли има зад тези тук? — Камерата се спря върху завеса от тежка, прозрачна мрежа. — Я да увардим.

Сен отметна увисналото противопрахово покритие и пристъпи. Покритието закри кадъра, след това Сен рязко си пое дъх. — Еверет.

Вече и той го виждаше. Тази част от 22-ро ниво беше завършена; завършена и напълно мебелирана. Растения в саксии, картини по стените, удобни столове и от време на време по някоя маса из секциите за отдих, скрито осветление и мек, свеж, дебел килим. Подбрани с вкус лайфстайл списания, пресни цветя. Приличаше на коридор в петзвезден хотел. Еверет откри, че сдържа дъха си. Напомни си, че трябва да диша. Напомни си да улавя скрийншотове. Сен опита една дръжка на врата. Заключена. Късият коридор завършваше на Т-образно разклонение. Сен обърна камерата наляво, надясно. Вдясно имаше сервизна количка, от онзи вид, които камериерките бутат нагоре-надолу из хотелските коридори. Сен си я набеляза още преди Еверет да е успял да натисне бутоните. Върху количката имаше сгънати чаршафи и одеяла, възглавници и ленени покривки, малък поднос с хотелски тоалетни принадлежности. Зад дръжката висеше сив ленен чувал за боклук. Камерата надникна вътре. Онова, което показа на Еверет, беше толкова обикновено, толкова всекидневно, че пропусна значимостта на момента. Стар вестник и пластмасова бутилка за вода.

Пластмасова бутилка. Пластмаса, направена от петрол. В свят без петрол.

Сърцето на Еверет прескочи. Вестникът — изпрати съобщение на Сен. Тя го измъкна и изправи смачканите му страници за камерата. РЕДНАП ПУСКА ОТПОЧИНАЛИЯ ВЕЙЛ СРЕЩУ ЧЕЛСИ. Статия за „Тотнъм Хотспър“. В свят, където големият спорт по стадионите беше ръгбито. Където Гарет Вейл определено беше един от играчите, а мениджърът със сигурност не беше Хари Реднап. Сен обърна вестника от другата страна. „Дейли Телеграф“. На Теджендра не би му се понравило. Беше запален читател на „Индипендънт“. Тя приближи вестника така, че Еверет да може да разчете датата: 21 декември. Днешен вестник.

Сен сложи ръка на топката на бравата и я завъртя. Еверет удари по бутоните.

Не!!!!

Сен замръзна с ръка на дръжката.

Количката. Вътре има някой.

Ръката ѝ се оттегли от вратата.

Тръгвай. Сега.

Сен се отдалечаваше, когато миниатюрният микрофон на телефона улови звук от отваряне на врата. Сен се обърна. До сервизната количка имаше две фигури. Едната беше малка жена с престилка и забрадка. Другата беше висок, слаб мъж с обръсната глава. Разделителната способност на обектива беше покъртителна, но не можеше да маскира напълно Побойник-в-Костюм.

— Да? — попита Побойник-в-Костюм.

— Пакет за Алан Пардю.

— Как влезе тук?

— Работниците…

— Нямаш работа тук.

— Съжалявам.

— Не можеш да бъдеш тук.

— Бона. Тръгнах си. Няма ме.

Той е там, помисли си Еверет. Завлачи образите през картата на Тайрон Тауър. 22-ро ниво, югоизток. Дъното на коридора. Беше там, зад онази врата. Като хотелска стая, която не можеш да напуснеш. Петзвездна клетка. Бяха построили целия сектор само заради него. Всяка сутрин му носеха вода и изданието на „Дейли Телеграф“. Там си, татко. Само ако в този момент количката не беше там, само ако беше получил възможност да накара Сен да подпъхне бележка под вратата. Но ако количката не беше там, Еверет никога нямаше да разбере, че това е стаята, където държаха Теджендра като затворник. Знам, че си там. Идвам.

— Опа! — извика високо Еверет при някакво раздвижване в периферията на зрението му.

На екрана една врата на известно разстояние пред Сен се беше отворила. Излезе жена. Безупречно облечена жена на високи токове, голямо кожено палто и кожена яка в тон с него, с малка дамска чантичка, стисната в облечени в сиво ръце, които подхождаха идеално на хубавата кройка на костюма ѝ. Шарлът Вилие.

Сен я подмина заето. Шарлът Вилие дори не я погледна. Но в края на коридора, където още една противопрахова завеса покриваше входа за главното асансьорно фоайе, Сен хвърли поглед назад. От отсрещния край на коридора Шарлът Вилие я наблюдаваше любопитно. Лицето ѝ беше объркано. Намръщи се. След което се вторачи право в обектива на телефонната камера. Беше си спомнила. Беше си спомнила къде е виждала този вид чуждоземна технология.

Тичай тичай тичай! — написа Еверет. Тя знае. Сен се втурна да тича и почти прегази завесата. Един последен поглед, хвърлен назад през мрежестата материя, му показа как Шарлът Вилие целенасочено крачи след момичето. Не бързаше. Като че ли говореше нещо на ревера на сакото си. В края на тази отсечка на коридора имаше още завеси. Сен се хвърли през тях и се озова лице в лице със стреснатите строители.

— Намери ли го, мила?

— Кой?

— Човека, на когото трябваше да предадеш пакета.

— Не. Все пак се оказа грешен етаж.

Камерата се насочи към светлините над асансьорната врата. Нямаше нищо дори наближаващо този етаж.

— Къде са стълбите?

Вторият работник подметна палец през рамо. Една врата се люшна пред очите на Еверет. За момент надникна в бездънния кладенец на стълбище; след това Сен вече летеше надолу по стъпалата. Скоростта, с която се движеше, беше невероятна и ужасяваща. Една погрешна стъпка беше достатъчна, за да се препъне и повече да не успее да спре. Завой след завой след завой. Стълбището не се отличаваше с нищо особено; стълбището беше безкрайно. Продължаваше да отскача все надолу. Божичко, беше в отлична физическа форма. Надолу и надолу, завой след завой. Къде ли беше сега? Еверет бе изгубил бройката на завоите и междинните площадки. На вратите имаше номерация, но Сен ги подминаваше прекалено бързо, че да успее да ги разчете. С всеки следващ етаж към земята в Еверет се надигаше все по-голяма уплаха. Шарлът Вилие нямаше как да не е предупредила охраната в лобито. Там щяха да я посрещнат. Трябваше да ѝ го каже. Тичаше презглава право към опасността.

Причакват те — написа той. Задържа пръста си над бутона за изпращане. Завой след завой, надолу и надолу. Внезапно под нея вече нямаше стълби. Намираше се на бетон с лице към стена с надпис ПРИЗЕМЕН ЕТАЖ.

— Има ли друг път навън?

Еверет нямаше нужда да прави справка със своя модел на Тайрон Тауър. Не разполагаше с никакви идеи. Можеше единствено да я предупреди.

Съжалявам, Сен…

— Няма значение. Имам бона план — каза Сен, бутна вратата и мина с твърда стъпка през нея.

— Ей, не! — възкликна Еверет през улицата, в топлината на ухаещата на кафе и Коледа кафетерия.

Той се хвана за главата, изпълнен с опасения. Съвсем ясно виждаше на екрана костюмираните мъже на пропускателния пункт, в центъра на фоайето от черен мрамор. При въртящата се врата имаше още от тях. Бяха дискретни, просто по някой поглед или кимване към потока от хора, които излизаха от Тайрон Тауър. Знаеха какво търсят. Първото преимущество на Сен беше, че гледаха към асансьорите и ескалаторите. Дори не си помисляха, че някой можеше да се зададе в галоп по двайсет и два етажа стълби. Второто ѝ преимущество беше, че не се движеше в очакваната от тях посока. Не вървеше през фоайето към вратата. Пресичаше… в каква посока? Всичко, което показваше подскачащата камера, бяха ярко осветени прозорци. Ето че целта ѝ се озова ясно фокусирана. Магазинът за сувенири.

— Умно момиче — възхити се Еверет.

Идеше му да се прегърне. Училищната група все още беше в магазина. Сен се промъкна вътре, отърва се от подозрителната си куртка и я натъпка в мешката. Бързо, уверено грабна една плетена шапка с помпон от стелажа и си я нахлузи. Откри средата на тълпата и се сля с нея. Еверет чуваше как гласовете на учителите викат учениците. Автобусът ги чакаше. Купувайте каквото имате да купувате, или оставате тук. Изостаналите започваха да напускат касите; учителите подкарваха подопечните си — Сен, скрита сред тях — извън магазина за подаръци, право към пропускателния пункт. Подобно на голям, шумен ръгби отбор, училищната група се изтъркаля покрай мъжете в костюми. Мъжете дори не ги погледнаха втори път. През лобито, покрай рецепцията, под големия стенен черно-сребрист банер на Множеството от познати светове, през въртящата се врата и на улицата. Еверет се отпусна назад в стола си и въздъхна от облекчение.

— Събра ли каквото ти трябваше? — каза в телефона Сен.

Еверет ѝ изпрати емотикон с палец нагоре и написа: ОМГ ОМГ. Мислех, че с теб е свършено.

— Нее — възрази Сен. — Още не са се родили шарпите, които ще спипат Сен Сикссмит. — Еверет вече я виждаше да слиза надолу по стълбите, докато си навличаше куртката и сваляше шапката с помпон, за да разтърси чудесната си коса. Надолу по улицата момичето захвърли откраднатата шапка в автомобилното движение. Учениците се насочиха надясно. Тя тръгна вляво. — Еверет Синг, събери си багажа и ме чакай на таксиметровата стоянка на Клийвланд Стрийт. Дано са ти останали някакви динари, защото тази вечер пътувам обратно за Хакни.