Беглец по равнините

15.

Момичето се качи на „Свети Павел“. Еверет нямаше да я забележи, ако веднага след като бе влязла във вагона, не се приближи и не седна точно срещу него. Нямаше нужда да го прави. Вагонът беше почти празен. Еверет тъкмо проверяваше картата на Доктор Квантум. Той пъхна възможно най-дискретно таблета в раницата си. Чуха се предупредителни сигнали, вратите се затвориха, влакът ускори с писък на колелата си по надземната линия, която заобикаляше обляната в светлина маса на голямата катедрала и нейния купол. Еверет почувства внезапно сковаване от носталгията по дома. „Свети Павел“ — идентична до последната подробност с катедралата, която познаваше — приличаше на частица от неговия свят, която просто се бе появила в този.

— Какво се пулиш?

Лицето на Еверет почервеня. Момичето си бе помислило, че гледа нея.

— Просто „Свети Павел“.

— Не си ли я виждал досега?

— Ами, да, разбира се… Но наистина гледах катедралата, не теб.

— Значи аз не си струвам пуленето?

Струваше си — Еверет бе длъжен да го признае. Момичето беше изключително. Изключителни бяха дрехите ѝ: клин, напъхан в боти със заострен връх, военна куртка, навлечена върху тениска, прерязана на височината на пъпа. Изключителна беше косата ѝ: голяма афроприческа в чисто бяло. Изключително беше лицето ѝ: Еверет никога не бе виждал по-бледа кожа, по-арктически сини очи. Изглеждаше като скулптура от лед.

— Съжалявам, ако си останала с впечатлението, че те зяпам.

— Без значение за мен.

Момичето се извърна от него, вдигна яката на куртката си и потъна в седалката. Извади тесте карти от чантата, която носеше през рамо, и започна да ги брои една по една, като помръдваше безмълвно с устни. Във вагона беше топло и това, заедно с непрестанния ритъм на тракащите релси, унесе Еверет в полухипнотичния транс на нощното пътуване с влак. Стреснато се изтръгна от съня, за да установи, че момичето отново отделя очи от него. Тя започна да реди внимателно картите върху не чак дотам чистата тапицерия. Изключителни бяха и картите. Бяха илюстрирани като карти таро, но символите и персонажите върху тях бяха непознати на Еверет. Готи Ема, Пчелата майка на емо-момичетата в академията „Борн Грийн“, разнасяше навсякъде със себе си тесте карти таро и се преструваше, че разчита в тях любовни авантюри или че изпраща проклятия на хората, които злословеха по неин адрес във Фейсбук. На нейните карти имаше обесени хора, папи и шутове с кучета в краката им. Тестето пред него съдържаше различна зоологическа градина. Имаше тенекиен човек, човек с трико на акробат на едноколка, който жонглираше с планети. Имаше бог с четири лица и жена с меч във всяка от ръцете си с корона от слънце. Змия, увита във формата на осмица — или символ за безкрайност, — с опашка в устата. Старец на патерици пред врата, която водеше към мрака. Ръка, която се протягаше от бурно море. Момичето си мърмореше, докато внимателно подреждаше всяка карта на мястото ѝ. Къща с крака в центъра на кръста от карти; колесница, теглена от лебеди, разположени под прави ъгли спрямо нея.

— Пак го правиш.

Еверет подскочи.

— Какво?

— Пуленето.

— Съжалявам. Ами просто… аз… не съм виждал такива карти досега.

— Разбира се, че не си. Никой не е. Тези карти тук са лично мои. Персонално персонализирани. Съвсем уникални. Единственото таро „Евърнес“.

— Какво правиш?

— Гледай го него. Не само се пули, ами си пъха и гагата. Щом питаш, гледам. По малко напред, по малко назад, по малко настрани.

— Нещо като предсказания?

Очите на момичето се разшириха обидено. Еверет никога не беше виждал толкова бледи очи. Бяха като остри парченца лед.

— Не е като предсказания. Изобщо. Както казах, гледам. Виждам как нещата са наистина, наистина в дълбочината си, под всичко и всичко. — Тя се усмихна. Това я преобрази. Превърна я в друг човек. — Искаш ли да ти покажа? — Тя събра картите и прекоси вагона, за да седне при Еверет. Размеси тлъстото тесте. Умееше всички номера и трикове. Баба Аджит също го умееше. Беше дяволски добра на джин руми. Момичето протегна тестето в дланта си. — Удари три пъти.

— Без магически думички? — попита Еверет.

— Това не е магия. — Тя вдигна тестето на нивото на очите си. — А сега цепи.

Еверет разцепи картите на три. Сложи горната част в средата, средната най-отдолу и долната най-отгоре.

— Вземи първите три карти и ги подреди една до друга.

Еверет ги обърна една по една. Мъж с копие, обгърнат в пламък. Две летящи фигури, които унищожаваха житно поле. Небостъргач с око на върха си. Момичето поклати глава наляво-надясно в жест, толкова наподобяващ пенджабския за почти да, че Еверет почти се разсмя. Почти. Ледената сериозност на момичето го плашеше.

— Зад теб, под теб, пред теб — каза тя. — А сега: следващите три.

Човек, който теглеше каручка с магаре в нея. Борещ се мъж, погребан в скали. Две сестри, чиито езици бяха свързани с верига. Докато обръщаше последната карта, очите на момичето се разшириха. Чу се тихо възклицание. Тя се приведе, все така внимателно вгледана в картите. Еверет я последва разтревожен и в същия миг почувства възможно най-лекото подръпване на презрамката на раницата, която беше промушил през крака си. Хвърли се напред точно навреме, за да попречи на Доктор Квантум да изчезне под военната куртка на момичето. Тя прегърна компютъра.

— Ще се разкрещя, че ми посягаш.

Еверет събра картите с едно движение, отвори вентилационния прозорец и ги протегна във въздушната струя. Момичето изписка:

— Не!

— Върни ми го — нареди Еверет.

— Но аз го искам. Бона е. Дай ми го.

— Остави го обратно.

Момичето прегърна таблета още по-здраво.

— Ама аз го харесвам. Ще се грижа за него. Откъде се включва? — Тя започна да преобръща Доктор Квантум в ръце. — О! Фантабулоза бона! Няма увеличително стъкло и виж само колко е тънко. Не е от нашия свят.

Еверет почувства как в стомаха го пронизва ледено острие. Очите, мозъкът, сърцето му пламтяха. Мускулите на корема му се свиха в спазъм. Той се олюля замаяно в клатушкащия се влаков вагон.

— Пуленето. Пак го правиш. Седни си, оми, преди да си се гътнал.

Изтръпнал от шока, Еверет седна. Момичето остави предпазливо Доктор Квантум на седалката.

— Картите. Веднага.

Еверет сложи тестето до машината. Ръката на момичето се стрелна като змия и прибра мълниеносно картите в джоба на куртката си. Еверет върна Доктор Квантум обратно в раницата и затвори ципа. Забеляза, че момичето не отделя очи от компютъра.

— Нее, в смисъл очевидно е, че не е от този свят — каза тя. — Тук нямаме такива. Пластмаса, нали? Истинска, оригинална пластмаса. Страхотия. Откъде го имаш, а? Свил ли си го? Ааа… схващам. Не е само комптаторът. Ти също, нали? И ти си прекрачил равнините. Кой свят? Не е З₂, там са с големите претенции. А ти, друже… Ами… Не мисля. Тъй че откъде си? Да не си от онези наноубийци от З₁?

— Кое от З₁?

— Така казват. Че изглеждат точно като нас, но вътре са някаква каша от нанотехнология. Можеш да познаеш само ако ги погледнеш право в очите, в черната част, и очите им са като на мухи. Разбира се, ако си достатъчно близо, че да направиш нещо подобно, вече ще са ти изяли мозъка.

— Истина ли е това?

— Какво да е истина, оми?

— За З₁?

— Нее. Просто история. Никой не знае. От З₁ ли си, друже?

— Погледни в очите ми. — Момичето се наведе напред. Ухаеше на пачули, като Готи Ема, и на нещо мускусно, земно, което Еверет не успя да разпознае. Стори му се, че този аромат е прекалено зрял за нея. Предположи, че е на около тринайсет години. Не го биваше много в познаването на възрастта при момичетата. За момент тя задържа поглед върху Еверет, след което отвърна очи.

— Нее… Жужирам те. Откъде си? Честно?

— З₁₀.

— З₁₀? Къде е това, какво е това? Не съм чувала за З₁₀.

— Осъществихме контакт с Множеството през февруари тази година. Имаме обмен на специални пратеници.

— Нее. Не съм чувала за нищо подобно. Макар че кой знае какви ги вършат в онази голяма кула и какво общо има всичко това с цената на сиренето.

— Доста, ако целта ти беше да ми откраднеш компютъра.

Момичето се сви като попарено от срам, но позволи на ръката си леко да погали раницата на Еверет.

— Оо, ама това е бона… Всички ли имат такива играчки там, откъдето си ти?

— Технологията е нова, но не е нещо специално. Всички разполагат с портативни компютри. — Еверет извади телефона си и го включи. — Тук няма как да хвана сигнал, но това е мобилен телефон. Само дето си има всички тези приложения и музиката ми е в него, и снимките, и… мисля, че го наричате Интермрежа, както и прилична фотокамера. — Той снима зяпналото момиче и ѝ показа снимката. Тя скри лице в ръцете си, отново засрамена, след което взе телефона, за да се погледне. — Можеш да я увеличиш с пръсти — обясни Еверет, като ѝ показваше как да управлява екрана.

— Бонару — каза момичето. — Бива си ви от З₁₀. Почти като онези другарчета от З₄, но при тях е онази работа с Луната. Е, хубаво де, значи вече знам нещо за З₁₀. Но училищните ви униформи са гадни. И накъде си тръгнал?

Еверет не отговори. Още ѝ нямаше доверие.

— О, не ми ги разигравай тия, оми. Бегълците по равнините, разните му там учени, бизнесмени и другарчета пратеници… тези се возят наоколо в лимузини с телохранители, скокови пистолети и всичко останало. А ето те и теб, возиш се по трафалгарската линия, облечен като идиот, с технология за милион динари от З₁₀ по теб. Знаеш ли къде отиваш, оми?

Еверет продължаваше да не отговаря. Влакът се гмурна в отвор, изчезващ във фасадата на чудовищна жилищна сграда. Тракането на релси и двигател прерасна в рев: намираха се в тунел. Вагонът се осветяваше от проблясъците на искрите от електрическата линия. Еверет зърна прозорци отвъд прозорците, кратки картини от чужди животи. Момичето се примъкна по-близичко до него:

— Оми, оми, оми, досега броях спирките. Освен ако не слизаш на следващата, отиваш там, накъдето съм тръгнала и аз. Последна спирка. Крайна гара. Всички да слизат. Не си бил там. Ще ти трябва екскурзовод.

— И защо да ти се доверявам? Дори не знам как се казваш.

Момичето се изправи сковано, с обидено изражение.

— Е, и аз мога да кажа същото за теб, беглецо по равнините.

— Еверет. Еверет Синг.

— Прилича на име на ветровик.

— Пенджабско е.

— Божичко, ама ти наистина не знаеш нищо, нали, Еверет Синг? Разбираш ли сега, аз например… Нее. Да го кажем по следния начин: там има разни приятелчета, които ще ти задигнат шаренийките от пластмаса и дори тъпите дрешки, ако сметнат, че могат да изкарат някой шилинг за тях, след което ще ти изрежат бъбреците в знак на лична благодарност. Еверет Синг, Еверет Синг, какво правиш тук?

Влакът спря със скърцане на ослепително осветена гара, построена във вътрешността на жилищната сграда. И от двете страни на релсите се издигаха, етаж след етаж, балкони от ковано желязо, по цялото стръмно като скала протежение на фасадата. Каньонът от тухли беше кръстосан от кабели и простори. Високо горе под прав ъгъл преминаваше друга железопътна линия. Над нея пък се виждаше армиран стъклен свод. От височините се спускаха гълъби, пляскаха с криле и прелитаха над перона. Отваряха се врати. Слизаха пътници. Никой не се качваше. Еверет и момичето бяха единствените във вагона. Пропищяха предупредителни сигнали; вратите се затвориха.

— Следваща спирка: Хакни Грейт Порт, Еверет Синг…

— Трябва да отседна някъде — каза бързо Еверет, докато влакът потегляше от гарата.

— Разбира се, че трябва, оми. Защо веднага не каза? Нали разбираш, може и да се опитах да ти задигна играчката, но поне бях откровена по въпроса. На мен можеш да имаш доверие, Еверет Синг.

Еверет можеше да поспори с тази логика, но мястото, където да отседне за нощуване, си беше място, където да отседне за нощуване. След това влакът се измъкна с трясък от пещерата от тухли и стомана — която, осъзна той, беше образувана от много сгради, израснали заедно през десетилетията, дори вековете… град в града. Той затаи дъх. Беше забелязал по-голямото чудо. Въздушни кораби. Десетки, може би стотина, привързани нос до нос около мачтите за скачване. Толкова много, че закриваха опушеното небе. Влаковата линия минаваше между покрива от въздушните кораби и земята. Там долу имаше ниски, продълговати складове, ниски платформи за превоз на товари и лъскави електрически камиони. Влакови вагони, композирани по сребристи линии; между тях сновяха повдигачи с балансирани контейнери на вилиците си. Търбусите на въздушните кораби бяха отворени, части от корпусите им бяха провесени на лебедки. Някои разтоварваха, други поемаха контейнери и палети със стоки. Еверет проследи как един от въздушните кораби издигна една палета и затвори товарния си отсек. А от отворен товарен отсек, ослепително бял от прожекторите вътре, видя да наднича лице, също толкова тъмно, колкото и неговото собствено. Навсякъде кипеше дейност и се разнасяше шум, всичко това — под димящите дъгови светлини.

— Сладкият ми дом, Хакни Грейт Порт — каза момичето. — Хайде, беглецо по равнините, тук слизаме.

Влакът забави и спря под свод от стъкло и метал и изсипа пътниците на перона. Последна спирка наистина.

Издигнатата железопътна линия стоеше над триажна станция. Товарни влакове и влекачи трещяха и стенеха сред каскади от искри и проблясъци. Въздухът миришеше на смазка и светкавици. Еверет би останал да гледа с часове, но момичето го издърпа след себе си надолу по металните стълби. Минаха последни през пропускателния пункт. На улицата вятърът запрати суграшица около раменете и краката на Еверет.

— Не зяпай — каза тя. — Изглеждаш като аматьор.

Но Еверет не можеше да не гледа, долу, на нивото на улицата. Трудолюбието тук очевидно беше на почит и хората внимаваха как се държат. Неведнъж момичето успяваше да го издърпа от пътя на електрокар, вдигнал високо над себе си някой контейнер, или го спираше, за да не се озове право пред пухтящ влекач. Прескачаха сребристи релси, втурваха се из лабиринти от струпани контейнери, откъдето вятърът, свирещ покрай острите им ръбове, издаваше меланхоличен вълчи вой. Бързаха през обвяваните от суграшицата улици между ярки неонови табели и витрини на пъбове и кафенета, и барове за китайска юфка, и ямайски къри ресторанти. От разтворените врати струяха светлина и топли пориви, и гласове, и музика. Музиката подсети Еверет за ретро синтпопа от 80-те; от онзи вид, който татковците искаха да им пускат на диско забавите по сватбите, но с малко по-груб бийт. Много пеене. От един пъб се разнасяше дъх на бира, цигарен дим и коледният химн „Послушай! Пеят вестители Божи“. Отвън пък — застоялият мирис на урина. Коледните светлини висяха отпуснати на прозореца и около вратата и премигваха колебливо. Меър Стрийт. Намираше се на Меър Стрийт. А горе, привързани около доковете си, въздушните кораби висяха над него като листа на чудовищни дървета.

Никога нямаше да оцелее тук сам.

Момичето го поведе под корпусите на въздушните кораби. От киловете им се сипеше вода и суграшица. От водопада пристъпиха двама мъже. Насмолените им дъждобрани, стигащи до глезените, бяха мокри — също и широкополите им шапки. Бяха големи, ръбати, мрачно очертани на фона на сиянието от вътрешността на въздушния кораб, а момичето в никакъв случай не изглеждаше доволно да ги срещне.

— Къде ти е началството? — Гласът на мъжа бе дълбок и гърлен.

— Нали я знаеш, тук и там — отвърна момичето. — Аз последна научавам.

— Кой е другарчето ти? — Вторият мъж имаше силен холандски акцент.

Еверет скри незабелязано раницата си между краката.

— Опитвам се да го вмъкна тайно, за да го поизпотя.

Холандецът се сгърчи от смях. Мъж с Гърлен Глас не оцени шегата.

— Виж сега, имам едно съобщение, полони. Кажи следното на твоя капитан: Идлър ѝ дава срок до коледната нощ, за да чуе нейното предложение, не по-дълго. Разбра ли добре? Коледната нощ.

Холандецът все още се смееше, докато двамата подминаваха Еверет и момичето и се упътваха към Хакни Грейт Порт.

— Идлър?

— Идъл дидъл бос, свинско дупе в сос — отговори безгрижно момичето, но нямаше как да излъже Еверет. Двамата хулигани я бяха стреснали. При все това нямаше да му каже кой или какво беше Идлър.

— А „капитанът“?

— Знаеш ли какво, Еверет Синг, причината да не ти пусна, какво остава да се приближиш достатъчно близо до мен, за да те поизпотя, е, защото винаги задаваш въпроси. Въпрос, въпрос, въпрос. Капитанът. Да. Моят капитан. — Тя се мушна под завесата от стичаща се вода. — Идваш ли, или ще стоиш навън цяла нощ?

Коремът на въздушния кораб стоеше отворен, със спуснати до земята платформи, лебедки и елеватори. Еверет присви очи през светлината. В долната част на носа беше отпечатано име. Евърнес.

Момичето беше нарекло картите си таро „Евърнес“.

Сега тя стоеше на товарната платформа за кърмата. Дръпна ръкава си и докосна подобното на часовник устройство на лявата си китка. Над тях забръмчаха мотори. От вътрешността на въздушния кораб се спуснаха две въжета. Към въжетата имаше прикрепени клупове. Момичето провря ръка през един, крак през друг и завъртя нещо на часовника-който-не-беше-часовник. Въжето я издигна в светлината.

— Дано умееш да се държиш здраво, Еверет Синг!

Еверет пъхна и двете си ръце през презрамките на раницата и се улови за въжето, докато клуповете продължаваха да се издигат покрай него. За момент увисна на китката си, след което кракът му намери втори клуп.

— Още не знам как се казваш! — извика нагоре към момичето, което изчезваше в нощта.

— Сен! — извика в отговор тя, като се усмихваше широко между подметките на ботите си. — Сен, и аз съм пилотът!