Беглец по равнините

3.

Из целия път по шосе A10, през района на Долстън, а след това по Хай Стрийт в Стоук Нюингтън, Лора не проговори. Нито дума. Почукваше с пръсти по волана и си мърмореше изопачени думи от текстовете на песните по някаква радиостанция за популярни мелодии, докато на Еверет вече му се искаше да стовари юмрук по радиото, да удари кой да е бутон, да налучка коя да е станция с малко повече шум, ритъм и живот. Каквото и да е — само да накара майка си да не чува погрешно думите в песните.

Виж момичето, виж как пищи, ето че риташ танцьорка ти. „Не е така!“, кипеше вътрешно Еверет. Клоун контрол до Мао Дзедун… „Майор Том!“, искаше да ѝ изкрещи. „Майор Том, майор Том, майор Том! Не чуваш ли какво пеят?!“ Песента беше писана преди поне четирийсет години, но Еверет я знаеше по-добре от майка си. Имаше си дума за неправилно чут текст на песен. Беше я намерил онлайн: шутаранга1. Думата му беше харесала. Запомни я.

По времето когато стигнаха до Евъркрийч Роуд, за да вземат Виктъри-Роуз, Еверет беше проумял. Ставаше дума за гняв, от онзи вид, който веднъж — само веднъж — вече бе виждал. Беше го видял в деня, когато се върна у дома от тренировка по футбол и откри всички лампи включени, във всяка стая, всяка една врата отворена, а радиото надуто докрай, така че да се чува из цялата къща, докато майка му забърсваше пода в кухнята и забърсваше, и забърсваше, и забърсваше. Нещо ка-то уу ууу, скача по моето ту туу, припяваше си тя заедно с Girls Aloud.

— Мамо, какво правиш?

— Този под е отвратителен. Мирише. Това е отвратително. Кухненският под не бива да мирише. Между плочките са се наслоили отвратителни неща. Нямам намерение тези неща да продължават да стоят там, на хубавия ми под.

После беше посочила бутонките на Еверет. Той ги изхлузи. Остана по чорапи на студения бетонен праг.

— Добре ли си?

— Да, да…

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. Абсолютно сигурна.

— Почистваш вече трети път на онова място.

— Нищо подобно.

— Така е.

— Е, и ако е така? Трябва да бъде почистено. Отвратително е. Всичко тук е отвратително. Нищо не мога да опазя хубаво. Защо нищо не мога да опазя хубаво?

— Мамо, добре ли си?

— Да, добре съм. Добре? Ето ме как казвам: Добре. Съм. Защо постоянно ме питаш? Разбира се, че съм добре. Винаги съм добре. Трябва да съм добре. Все някой трябва да е, и това винаги съм аз. Ох, млъквай, млъквай, млъквай, престани с това глупаво дрънкане… — беше изкрещяла на радиото Лора, а сетне го удари с парцала и изтръгна щепсела му от стената.

Еверет почувства неудобство, срам, страх. Не биваше да вижда точно това. Сякаш стените на безопасния му, предсказуем свят се бяха превърнали в стъкло и през тях успяваше да зърне огромни, чудовищни, заплашителни форми.

— Съжалявам, Еверет — каза майка му. — Еверет, аз и татко ти… Той си взе… няма да се върне… Ами… смятаме, че може би ще е по-добре, ако се разделим за известно време. Не зная колко. Може би за доста дълго. Може би… за постоянно.

Ето как Еверет Синг бе открил, че семейният живот, какъвто го познаваше, е приключил — по чорапи на студеното бетонно стъпало, навлякъл сакото на училищната си униформа върху вратарския екип. С бутонки в ръка. Майка му — с подгизнал парцал в ръка. Girls Aloud — от усиленото докрай радио. Беше приключило много преди това, осъзна тогава той. Беше приключвало дълго. Родителите му от години го бяха лъгали.

Виждаше Гнева отпреди девет месеца, две седмици и три дни. След като се надяваше никога отново да не го види, за пореден път беше до него, в колата. Баба Синг беше научила Виктъри-Роуз на една пенджабска песен, която момиченцето пееше високо и фалшиво, докато Лора я закопчаваше на задната седалка. Лора пусна Песничката на Бийбълите.

— Ще пеем ли нашата песничка, Вий-Ар? — обърна се тя към Виктъри-Роуз. — Нашата любима песничка? А? А? — Така че двете пяха, високо и фалшиво, по целия път през Саут Тотнъм и Стамфорд Хил.

Не аз заслужавам наказание, помисли си Еверет. Никой не заслужава наказание. Но ако ти трябва някой, който да заземи гнева ти като гръмоотвод, съм тук. Еверет вече разбираше каква е работата с шутаранга. Ако майка му можеше да пее със свои думи, в нейна интерпретация, тя имаше контрол, дори само върху една популярна песен.

Той отново прехвърли наум подробностите от показанията си в полицията:

— „На 15 декември, приблизително в 17:45 ч., чаках пред Института за съвременно изкуство на булевард «Мол» — беше прочел Мустака Милиган от формуляра. — Чаках баща си доктор Теджендра Синг за срещата, която си бяхме уговорили в шест часа, за да слушаме заедно публична лекция за тенденциите в областта на нанотехнологиите. Видях баща ми да приближава на велосипеда си по «Мол» откъм булевард «Хорс Гардс». Идваше от своя офис в Импириъл Колидж и беше ясно, отличително и уместно облечен. Забелязах, че го следи черна кола с тъмни стъкла, немско производство, вероятно марка «Ауди». Забелязах, че колата се движи необичайно бавно и че баща ми, изглежда, не я е видял. На около сто метра от мен колата рязко даде газ, задмина баща ми и спря пред него, принуждавайки го да завие и натисне спирачките. От превозното средство излязоха трима мъже…“

— От колата — беше казал Еверет.

— „От превозното средство излязоха трима мъже — продължи Мустака Милиган. — Двама от мъжете уловиха баща ми и го принудиха да се качи на задната седалка. Третият сложи велосипеда в багажника. Чак тогава колата продължи по «Мол» в посока Конститюшън Хил. Направих поредица фотографии с мобилния си телефон, но не извиках, нито направих опит да предупредя някой от минувачите.“

— Вярно ли е всичко дотук? — попита Лиа-Лиан-Лиона.

— Предполагам. — Звучеше съмнително и пълно с дупки. Нямаше нито свидетели, нито някой можеше да го потвърди. Само думите на Еверет и една размазана снимка от мобилен телефон, която, ако човек се вгледаше в нея хладнокръвно и достатъчно продължително, можеше да е изображение на каквото и да е.

— Вярно ли е всичко дотук, Еверет?

— Да.

— Подпиши тук. Натискай силно, трябва да се отпечата и на другите две копия.

В стаята си, в личното си пространство, далеч от шума, Еверет отвори Доктор Квантум. Теджендра му беше подарил таблета за рождения ден. Беше добър подарък, най-добрият. С прекалено голяма компютърна мощ за възрастта му — по онова време все още беше дете. Лора незабавно му бе забранила да го носи със себе си на училище, дори за да се похвали. Веднъж поне Еверет сподели мнението ѝ. Имаше здрав разум и беше бърз — по-бърз, отколкото някой би си помислил, че един Всеизвестен Зубрач може да бъде; тъкмо това му бе осигурило мястото на вратар в Червения отбор.

В пощата му. Отвори писмото с относно: отвличане мол. Странично движение с пръста тук, почукване там и вече се намираше в папката с изображения. Еверет разпери пръсти като птица, разтваряща криле. Снимката се отвори и изпълни екрана. Еверет още веднъж увеличи областта с малкото петънце флуоресцентно жълто на задната седалка. Теджендра: това беше Теджендра; почти успяваше да разчете черното лого на „Асос“ върху непромокаемото яке.

Правилата на живота в двайсет и първи век: никога не давай на полицията единствената фотография, с която разполагаш.

На входната врата се позвъни. Докато изследваше фотографията пиксел по пиксел, Еверет почти не чу звънеца. Някой винаги звънеше и опитваше да им продаде нещо въпреки табелката, на която, вежливо, беше написано: Не купуваме от търговски пътници. След това чу гласа и обувките по дървения под в коридора. Влачещи се крака; нисък глас със северноирландски акцент. Пол Маккейб. Еверет отиде до вратата на спалнята и я открехна. Пол Маккейб стоеше в коридора, прегърбен в шлифера си. Никой не носеше такива шлифери от четирийсет години. С него приличаше на евтин частен детектив. Винаги изглеждаше с отпуснати рамене, сякаш се спотайваше виновно заради нещо. Дори и в офиса си в Импириъл Колидж беше такъв, сякаш случайно се беше озовал там някъде през 1980-те и чакаше деня, когато някой служител ще открие, че е измамник, след което ще го изхвърлят. Докато говореше на Лора, гласът му бе мек и колеблив. Винаги сякаш се извиняваше предварително. Сигурно чу как вратата на спалнята се отваря, защото сега се обърна и погледна право в Еверет.

— Еверет. Да, да, да, добре ли си? Добре, добре. Ужасна афера, ужасна. Искрени благопожелания. От полицията се обадиха, всички в отдела са ужасно разстроени, ужасно. Колет не е на себе си, направо не е на себе си.

Вече нямаше накъде да отстъпва. Еверет бе израснал като разглезеното дете на физик, в тичане на свобода между аудитории и лаборатории, сред бели, покрити със символи дъски и високоенергийно изследователско оборудване, облепено с вълнуващи жълти предупредителни стикери: Лазери! Радиация! Нанозаплаха! Членовете на факултетния съвет бяха неговото алтернативно семейство, но винаги беше намирал Пол Маккейб, началника в отдела на Теджендра, за прекалено весел, прекалено силно напомнящ на типичен чичо, за когото семейството предпочита да не говори. Пол Маккейб издаде устни, сякаш вкусваше неприятни думи.

— Всъщност, Еверет, тъкмо теб дойдох да видя.

Пол Маккейб като че се чувстваше неловко във всекидневната, седнал в средата на дивана, обвил колене с ръцете си. Не си беше свалил шлифера. Лора приготвяше чай в кухнята — нещо, което обикновено не правеше след девет часа. Кофеинът ѝ докарваше безсъние. Светеха само настолните лампи, а мигащите крушки от коледното дръвче хвърляха лудешко сияние върху учения.

— От полицията ми се обадиха за баща ти, Еверет. Невероятно, просто невероятно. На „Мол“. Посред бял ден — искам да кажа, знаеш какво имам предвид. Но е невероятно, невероятно, в модерен Лондон, че не го е уловила поне някоя от градските охранителни камери. Ние сме най-наблюдаваната нация на Земята.

— Имам снимка на колата. Имам регистрационния номер.

Пол Маккейб седна по-изправено.

— Така ли? Наистина? — Приличаш на африканска мангуста, помисли си Еверет. — Добра работа. Със сигурност ще им е от полза.

— Е, какво ви питаха от полицията?

Лора придърпа една масичка и остави чаша чай на нея. Пол Маккейб махна с ръка, когато му предложи „КитКат“:

— Благодаря, благодаря, но от шоколада получавам ужасна мигрена. Ужасна. Полицията? А, просто обичайните процедурни неща. Какво къде кога, дали баща ти е страдал от необичаен стрес, дали сме забелязвали някакво… нехарактерно поведение в последно време.

— Забелязвали ли сте?

Пол Маккейб разтвори извинително ръце.

— Еверет, познаваш ме. Аз съм последният човек, който разбира какво се случва в собствения ми отдел. Но ако не възразяваш, мога ли да ти задам същия въпрос?

— Какво искате да кажете?

— Забелязвал ли си баща ти да се държи… по нехарактерен начин напоследък?

Еверет си представи Теджендра, като прехвърляше в ума си мигове, спомени, съботни следобеди, неделни утрини под формата на моментални снимки. Случаите по време на разговорите им в скайп, когато Еверет откриваше, че говори на нищото, след като Теджендра ненадейно се разсейваше в друга посока. Онзи път на стадиона „Уайт Харт Лейн“, когато баща му напълно беше пропуснал възможно най-сладкия гол на Дани Роуз, защото се мръщеше на някакво съобщение на айфона си. Друг случай, когато просто беше продължил да върти педалите покрай Еверет пред Тейт Модърн в премиерната вечер на изложението на произведения от Ротко. Мигове, спомени, малки замръзнали моменти, в които Теджендра изглеждаше изгубен в някакъв съвсем различен свят. Една обща нишка обвързваше всички тези странни случаи.

— Чували ли сте за онова нещо с двете цепнатини?

— Кое? За експеримента?

— Класическият експеримент. Така казваше баща ми. Класическият експеримент, който демонстрира, че реалността е квантова. Започва с най-обикновения въпрос от какво е направена светлината, дали е частици, дали е вълни, и е толкова простичък, че се състои само от светлосенки. Но ако се приближите истински, ако се вгледате в детайлите, отговорът е нито едното, нито другото. А е двете. Двете и нито едното. Наистина искаше да го схвана, да видя как работят нещата. Обясняваше ми го отново и отново. Не е работата там, че частицата преминава по едно и също време през двете цепнатини. Преминава през едната цепнатина в тази вселена, а през втората цепнатина в друга вселена.

— Кога е било това, Еверет? — Пол Маккейб държеше чашата си с две ръце и наблюдаваше Еверет над ръба ѝ като умна птица. После сръбна от чая си.

— Преди време, веднага след началото на учебната година. Искам да кажа, че винаги сме разговаряли за физика и така нататък, но просто в един внезапен момент наистина искаше да ме накара да го проумея. Мисля, че тъкмо бях започнал десети клас. И знаете ли какво? Наистина го разбрах. Видях как работят нещата. Знаех какво означават. Разбрах Теорията за многото светове.

— Но знаеш и какво казва по въпроса Ричард Файнман, Еверет.

— „Според мен с основание мога да кажа, че никой не разбира от квантова механика.“ — Еверет устоя на втренчения поглед на Маккейб. Ученият отвърна очи. С Пол Маккейб нищо никога не беше директно. Еверет бе присъствал достатъчно пъти в отдела, за да придобие представа как работеше той със служителите си: предложение тук, намек там, хвърлен поглед. — Ами ако я разбирам?

— Тогава ще станеш най-великият физик на своето поколение — каза Пол Маккейб. — Или на чие да е поколение. — Той остави чашата си с чай на масата, без дори да накъдри повърхността му. После решително се плесна с ръце по бедрата: — Е, най-добре да вървя. Но искам да кажа колко ужасно е всичко в този момент, ужасно, и че всички в отдела ви изпращат най-добрите си пожелания, най-добрите. Най-лошото е човек да няма сигурност. Най-лошото. Сигурен съм, че нещата все пак ще се изяснят, Еверет. — Той се изправи и приглади шлифера, който така и не беше свалил. — Благодаря ти, Лора. Ако има нещо, каквото и да е, което можем да направим…

На входната врата Пол Маккейб се обърна. Зад него дъждът се изливаше в сребристи хоризонтали. С напредването на нощта злокобното време се бе влошило още повече.

— А, да, Еверет. Само още нещо. Дали баща ти напоследък не ти е давал нещо?

— Например какво?

— Например USB стик или оптичен диск с данни, файлов трансфер?

— Не мисля.

— Сигурен ли си?

— Сигурен. — Еверет чувстваше Лора зад себе си. Студеният вятър от улицата нахлу под коледните картички, повдигна ги и ги пръсна пърхащи по земята.

— Е, стига да си сигурен. — Пол Маккейб вдигна яката на шлифера си. — Уф. Проклета вечер. Еверет, ако получиш нещо от баща си, ще бъдеш ли така добър да ми съобщиш? Може да няма никакъв смисъл за теб, но за нас да значи много. Възможно е да е от полза. Нали ще ми кажеш? Благодаря. Лека нощ, Лора.

Той дръпна вратата по-силно, за да преодолее вятъра.

— Хм, това пък какво беше? — попита Лора. — Винаги ми се е струвал странно малко човече.

Точно заради това беше, помисли си Еверет. Тези два малки въпроса. Останалото бяха просто вежливи приказки.

Посетителят им беше оставил чая си почти недокоснат.