Беглец по равнините

5.

От полицията се върнаха за закуска. Виктъри-Роуз имаше млечни мустачета и шоколадова брада от „Коко Попс“. Крис Еванс не спираше да бърбори по радиото. Еверет беше кисел и с размътена глава от спането на неудобния диван, но разбра, че на входната врата е полицията, дори преди още да са позвънили — отчетливо, на два пъти. Очертаните на фона на уличната светлина силуети бяха прекалено близо един до друг — единият висок, другият нисък, единият на мъж, другият на жена. Само полицията и евангелистите от мормонската църква стояха така. Еверет остърга остатъците от маргарина „Флора“ от кутията и ги намаза върху препечената си филийка. Нискомасленият маргарин се разстилаше по странен начин, разделяше се на кълбовидни капки от мазнина и вода.

— Голям студ — каза детектив-сержант Милиган. — През нощта трябва да е нахлул фронт с ниско налягане. На твое място бих тръгнал поне половин час по-рано за училище. Нищо чудно и да падне сняг за Коледа. Кафе ли е това? Нещо против?

Еверет му напълни догоре една чаша с емблемата на „Тотнъм Хотспър“. Лиа-Лиан-Лиона се настани срещу момчето.

— Разбира се, защо не седнете? — предложи Еверет. — Намерихте ли го?

Виктъри-Роуз се беше намръщила при вида на тези големи хора в тъмните им палта, внесли студеното у дома. Всеки момент можеше да заплаче. Лора седна така, че да е зад пакетите със зърнена закуска, за да прикрие засрамено домашната си жилетка и раздърпаното спортно долнище.

— Съжалявам, Еверет — каза Лиа-Лиан-Лиона.

Еверет погледна преценяващо кривата ѝ усмивка, присвитите свински очички, лекото потрепване на крака ѝ. Наистина, ама наистина ме мразиш, помисли си той.

— Проучихме снимките на картата за външна памет, която ни даде — каза Мустака Милиган. Лора намали радиото. — Да ви се намира още някоя препечена филийка? Дали ще ви затрудни да пуснете още две в тостера?

Лора стана, за да зареди тостера с две филийки от пълнозърнестия хляб.

— Случайно да имате от белия? — попита Мустака Милиган.

— В този дом се храним здравословно — отговори твърдо Лора.

— Искам си я обратно — каза Еверет.

— Кое? — попита над кафето си Мустака Милиган.

— Външната карта.

Лиа-Лиан-Лиона плъзна по масата прозрачна пластмасова кутия с компактдиск:

— Копирахме от картата всичко, което ни трябваше. Разгледахме внимателно снимките ти с помощта на софтуера за увеличение на изображения, с който разполагаме. Искаш ли да видиш разпечатката? — Тя сложи куфарчето си на кухненската маса, като преди това размести каничката за кафе и кутията с мляко, за да направи място. После извади голяма, лъскава снимка с висока резолюция на регистрационния номер: — Пуснахме номера за проверка. Автомобилът е собственост на мистър Пол Стефанидис от община Хаунзлоу. Внася кипърски стоки за ресторанти и денонощни магазини.

— Е, и?

— Слабо вероятно е баща ти да е бил отвлечен от доставчик на бакалски стоки от източния средиземноморски район.

— Може регистрационният номер да е бил фалшив. Такива неща не са невъзможни.

— Еверет, това е колата на мистър Стефанидис. Притежава ауди. В посочения от теб час е карал по „Мол“… снимал си неговата кола. Тъкмо е отивал на вечеря в Кипърския бизнес форум.

— Какво искате да кажете? Че си измислям?

Препечените филийки излязоха пружиниращо. При внезапния звук всички подскочиха стреснато. Лора грабна двете парчета хляб и ги сложи в чиния, след което я остави пред детектив-сержант Милиган.

— А, чудесно. Да ви се намира масло? Знам, че не е полезно, но маргаринът винаги ми се е струвал прекалено химически на вкус.

— В този дом се храним с полиненаситени мазнини — каза Лора.

Милиган забързано си намаза маргарин от току-що отворената кутия срещу чинията си.

Лиа-Лиан-Лиона извади още една лъскава фотография, постави я в средата на масата и я завъртя срещу Еверет. Беше финалната му снимка на задното стъкло и показваше трите силуета. Вратовете на трима души, до един тъмнокоси. Гърбовете на тримата, до един облечени с тъмни дрехи.

— Нещо не е наред — каза Еверет. — Баща ми носеше велосипедисткия си екип. Беше облечен в яркожълто отразително шушляково яке.

— Ами, Еверет, непрекъснато работим с фотографии, заснети от граждани. Често пъти са правени набързо, с мобилни телефони, при всякакви метеорологични условия и осветени по различен начин. Хората нямат време да използват приближение, какво остава да хванат напълно в кадър онова, което снимат. Ще се изненадаш, ако ти кажа какво си мислят понякога, че са снимали, а в действителност, след като направим експертната оценка, изобщо не съществува.

— Променили сте снимката.

— Каква е разделителната способност на камерата ти, Еверет?

— Четири мегапиксела. Има четирикратно увеличение.

— И използваше приближение.

— Разбира се, че използвах приближение.

— И валеше.

— Да. Е, и?

Лиа-Лиан-Лиона посочи петънце с формата на сълза в десния край на снимката. Дъното на капката приличаше на златиста дъга.

— Това е дъждовна капка на обектива.

— Валеше, вече ви го казах. — Знаеше накъде бие тя. Ситуацията ставаше безизходна. Беше в ръцете им, на кухненската маса, пред собствените му майка и по-малка сестра. Щяха да разнищят снимката пиксел по пиксел.

— В какъв цвят са уличните лампи, Еверет?

— Жълт. Натриеви газоразрядни крушки.

— Следователно е възможно друга капка на обектива, но насложена върху фигурата в средата на седалката, да е уловила уличната светлина и заради нея фигурата да ти се е сторила жълта.

— Променили сте снимката.

— Ето го оригинала. — Жената приплъзна изображението на място редом с предишната фотография. Беше увеличено, достатъчно, че да покаже зрънцето на пиксела. Ето го и него, с размерите на палеца му, пред очите му, капка, сълза, разтечен дъжд точно над Теджендра, седнал на задната седалка, размазвайки образа, изпълвайки го с дифракция от жълтото улично осветление. Не се случи така. Не това видях, помисли си Еверет. И него сте променили.

— Не си измислям. Защо ми е да си измислям? Защо ми е да снимам случайна кола на напълно непознат човек?

— Моля за извинение, мисис Брейдън, но проблемите в семейството понякога ни карат да вършим странни неща — каза Милиган. По мустака му имаше трохи от изядената филийка.

— Мис Брейдън — отвърна сковано Лора. Беше бясна, беше унижена; полицаите бяха нарекли сина ѝ лъжец и фантазьор на собствената ѝ кухненска маса и освен това я бяха заварили облечена в размъкнати домашни дрехи, по жилетка, докато собствената ѝ дъщеря имаше около устата си „Коко Попс“. — И не сме проблемно семейство.

— Е, радвам се, че го изяснихме. — Лиа-Лиан-Лиона събра със замах снимките обратно в куфарчето си. — Но искаме да те уверим, Еверет, че случаят с баща ти все още е класифициран в графата „Изчезнали“ и че ще продължим разследването.

Тя се изправи. Мустака Милиган забързано изостави втората филийка.

— Благодаря за филийките и кафето — рече той. — Най-важното хранене за деня е закуската.

Лора ги изпрати. Вече се беше развиделило и Еверет проследи как се отдалечават с шкодата. Ченгета в кола на разумна цена. Докато Лора беше на вратата, той взе картата за външната памет, качи се в стаята си и я пъхна в Доктор Квантум.

— Еверет. — Гласът ѝ откъм коридора беше напрегнат и ядосан.

— След минутка.

— Не след минутка. Веднага.

— Правя нещо.

Той отвори изображението върху чипа за памет, който полицията му беше върнала, а след това и изображението, което бе адресирал сам до себе си, докато чакаше в полицейското управление.

— Не ме интересува какво си мислиш, че правиш. Искам да поговорим.

— Правя нещо!

Той премести изображенията едно до друго и нагласи размерите, така че да съвпаднат идеално.

— Трябва да поговорим, Еверет. Вий-Ар е страшно разстроена. — Когато майка му беше много, много ядосана, тонът на гласа ѝ спадаше и започваше да звучи като Опра Уинфри. Класика при пасивно-агресивното поведение, бяха казали в РазведениТатковци.com. — Еверет, току-що двама полицаи бяха в кухнята ми, за да си поискат препечени филийки с масло и да ни нарекат проблемно семейство. Ще ми обясни ли някой най-после какво става?

Еверет увеличи размерите на фотографиите с палци и показалци. Тапити-тап-тап. Скръц-подскръц. Шумната дъска на стъпало номер четири. Майка му вече се качваше по стълбището.

— Еверет…

Ето. Ето. Пресрещна майка си на площадката. Вдигна Доктор Квантум пред нея:

— Не съм лъжец.

— Еверет…

— Снимах каквото съм снимал. Ето. Виж. Изпратих си копие на снимката, преди да дам чипа на полицията. Това е оригиналът. На него няма дъждовна капка. Това е гърбът на татко, това е главата на тате. Те са сложили капката.

— Какво говориш, Еверет? Не знаеш какво говориш.

— Полицаите излъгаха, мамо. Излъгаха за фотографията. Вероятно излъгаха и за Мистър Кипърски Бакалин. Седнаха на масата ни и излъгаха, а опитаха да ти внушат, че лъжецът съм аз.

Лора вдигна ръце към устата си. После седна на най-горното стъпало и се облегна на парапета.

— Божичко, не мога да се справя с всичко това.

Еверет се настани на килима. И той се облегна на парапета. Чувстваше се така, сякаш дъното на сърцето му се бе разтворило и всичко от него, сигурността, доверието, радостта и стабилността, се е изсипало в обширния залив на съмнението. Дори филийките, маргаринът и сутрешните радиопредавания на закуска бяха омърсени.

— Дай да видя. — Еверет ѝ подаде Доктор Квантум. Тя проследи детайлите по фотографиите с върховете на пръстите си. — Защо?

— Не зная.

Беше безсмислен отговор. Не беше отговор. Въпросът не беше защо. Въпросът беше какво. Какво щеше да се случи оттук нататък? Еверет бе размислял над този въпрос, за да достигне до ужасни заключения. Лиа-Лиан-Лиона и Мустака Милиган можеше и да не знаят какво се е случило с Теджендра — може би дори вярваха на онова, което им беше казано да поднесат на семейство Синг на собствената им маса по време на закуска, — но хората, заповядали онази дъждовна капка да бъде добавена на снимката на Еверет, знаеха. Хората, които можеха да си правят каквото искат с полицията, знаеха. Хора, на които им беше известно, че когато Теджендра се върне, лъжата им ще гръмне до небето. Следователно хора, които знаеха, че Теджендра не може да ги изложи на показ по този начин. Хора, които знаеха, че Теджендра не може да се върне. При всяко едно придобито разбиране Еверет усещаше как се издига съвсем лекичко, как вижда малко по-надалеч. Само ако можеше понякога да не вижда всички взаимовръзки. Само ако можеше да престане да мисли. Като виждаше тези взаимовръзки, никога нямаше да успее да престане да мисли. Тъкмо това го правеше Еверет Синг. Хората, които можеха да нареждат на полицията да говори лъжи, хората, заради които бе изчезнал Теджендра, те не го знаеха. Тяхна грешка.

— Ще го намеря.

— Еверет, миличък, не.

— Ще го намеря.

— Еверет, не можеш да го направиш.

— Ще го намеря, и още как!

Виктъри-Роуз беше слязла от столчето си и бе успяла да открие пътя до основата на стълбището. Мама и Евт, както наричаше по-големия си брат, бяха заедно горе на площадката. При високия тон на Еверет тя заплака.

— Роузи, миличка, идвам. — Шепотът на Лора към Еверет беше нисък, но всяка нейна дума се чуваше ясно: — Забранявам ти. Разбираш ли ме? Забранявам ти да го правиш. Това не е игра. Изчезнал е, и не зная къде, нито защо е изчезнал, и не зная какво ще се случи сега, нито ми е известно каквото и да е друго, освен че съм много, много изплашена, толкова изплашена, че ако се замесиш, ако започнеш да задаваш прекалено много въпроси, че ако кажеш на неправилните хора, че лъжат, ти също ще изчезнеш.

— Вярваш ли ми?

— Не зная какво вярвам, но съм много, много изплашена, миличък.

Сега Виктъри-Роуз плачеше още по-високо и докато Лора слизаше към нея, Еверет видя как раменете ѝ се напрягат и потреперват и осъзна, че тя също плаче; плачеше заради него.