Беглец по равнините

27.

— Издигане до постоянна височина — нареди капитан Анастейзия.

— Слушам, мадам.

Сен придвижи напред височинните лостове и Евърнес се издигна леко и мълчаливо като молитва от люлката за скачване. Източният сняг и годишният сезон бяха прогонили по домовете им жителите на Грейт Хакни. Беше нощта преди Коледа, когато хората затваряха вратите си, спускаха щорите и насочваха вниманието си към своите близки. Малцината навън — продавачите на кестени, сергиите за кафе, духовият оркестър от Мисията на ветровиците, които свиреха коледни мелодии край виадукта „Клептън“, окъснелите гуляйджии, които се отправяха нанякъде, облечени в празничните си дрехи под тежките зимни палта, подранилите пияници, тръгнали със залитане за дома от кръчмите по ъглите и наполовина ремонтирания пъб „Рицарят на вятъра“ — погледнаха към бръмчащите витла и лекото въздушно изместване, докато нещо огромно минаваше над главите им. Без значение, че тъкмо на това място се случваше най-често, без значение колко кораба се издигаха или акостираха дневно, в Хакни Грейт Порт нямаше прекалено дребна душица, че да не вдигне очи и да не се усмихне, когато я докоснеше сянката на въздушен кораб. Поне Еверет беше сигурен, че никога нямаше да се умори да стои до стъклото на въздушен кораб и да наблюдава как светът се разстила под краката му. Никога нямаше да се умори, нито да забрави, защото след тази вечер, след този полет, никога повече нямаше да му се отдаде да го изпита отново. Никога повече нямаше да се върне на този свят — никога нямаше да може да се върне. Не след дълго — по-малко от час — щеше да види баща си. Вълнението бе толкова необятно, че едва ли не се превръщаше в боязън. Призляваше му от него. Струваше му се толкова далечно времето — седмици, месеци, — откакто беше чакал за последно пред ИСИ на „Мол“ в един друг Лондон и бе видял как агентите на Шарлът Вилие го повалят от велосипеда и го отвеждат в този свят. Оттогава бе изминала малко повече от седмица. Толкова лесно беше пространството да се обърка с времето: няколко дни се смесваха с разстоянието между цели вселени. Изпитваше вълнение и очакване, боязън, но и чувство на загуба. Повторната среща с баща му означаваше сбогуване с екипажа на Евърнес, с Макхинлит и Майлс О’Рахили Лафайет Шарки, със Сен и Анастейзия Сикссмит. Щяха да се върнат обратно на кораба си и да отлетят до някой безопасен порт, отвъд ръката на британските закони за екстрадиране. Той и баща му щяха да тръгнат по своя собствен път, през световете, до място, където никога нямаше да могат да ги открият. На Еверет му се искаше да отведе екипажа на Евърнес до неговия Стоук Нюингтън. Колко по-лесно би било да обясни на Лора, че се налага да избягат в друга вселена с двестаметров въздушен кораб, увиснал на Роудинг Роуд. Нямаше как да стане. Само хората можеха да прекрачват между световете.

Шарки беше на пулта си, бутнал едната слушалка към темето си. Еверет не се съмняваше, че пушките все още се намират в подплатата на шлифера му. Шарки разговорливият, бърз с цитатите от словото Божие и разточителен в маниерите си на южняшки джентълмен. И колко от това беше истина? Когато си далеч от дома, когато си изгнаник, се покриваш от горе до долу с истории. Отговорник по товарите, войник на съдбата, авантюрист, джентълмен, така наричаше себе си той. Вратар, математик, пътешественик, беглец по равнините, беше отвърнал Еверет. Повториш ли го достатъчно пъти, ще се превърне в истина.

Макхинлит: отвън на корпуса под това кристално небе, люлееше се на въжето си високо над лондонските кули и се смееше като дявол, докато подготвяше инженерния номер, с чиято помощ щяха да измамят дънсфолдския Контрол на въздушното движение. Макхинлит: роден в Глазгоу, но не и шотландец; индийска ДНК, но не и пенджабец. Ветровик. Човекът е онова, което сам избере да бъде.

Капитан Анастейзия: изящество, власт и достойнство, дори и при положение че половината ѝ ухо беше скъсано. Устата, с класа, дръзка. Еверет се ужасяваше от нея; и я обожаваше. Можеше вечно да ѝ носи горещо какао с щипка чили. Ти си всичко онова, на което се възхищавам, помисли си той. Бих желал да бъда като теб. Бих желал да съм ти.

Сен. Не можеше да я погледне. Толкова лека и фриволна, кичеше Евърнес с коледна украса — от всяко ъгълче и всяка окачалка на мостика премигваха светлинки. Толкова сериозна и съсредоточена на руля, докато направляваше кораба над лондонските празнични светлини. Нацупеното ѝ изражение, което се превръщаше в широки усмивки; лукавството и спонтанността ѝ; гордостта, която тутакси се превръщаше в нападателност. Насладата ѝ от всичко лъскаво и бона.

Семейството е семейство, когато го има, беше казала капитан Анастейзия. Щеше ли семейството му да се появи, когато отново събереше неговите части, на някой свят, който приличаше достатъчно на онзи, откъдето бяха дошли, заради версията на предишния им живот, която трябваше някак да направят възможна? Онзи живот обаче вече го нямаше. Майка му и баща му се бяха разделили. Кой беше той, че да опитва да ги събере насила в цял един нов свят? Отново ли щяха да се разделят? Или просто щеше да предизвика окончателната им раздяла: мама и Виктъри-Роуз, татко и Еверет, завинаги разделени в различни вселени? Шокът от подобна мисъл бе дълбок и мрачен, сърцето му се сви, защото най-после осъзна, че всяко взето от него решение беше накарало някой друг да плати висока и ужасна цена. В екшън филмите никога не ставаше така. Никога нямаше последици.

— Мистър Шарки — каза заповедно капитан Анастейзия.

Шарки щракна един ключ.

— Контролна кула „Дънсфолд“, контролна кула „Дънсфолд“, тук въздушен кораб Евърнес.

— Приемаме, Евърнес, тук „Дънсфолд“.

— Разрешение за летателен план Хакни Грейт Порт — Бристол Грейт Порт.

— Прието. За Коледа ли се прибира капитан Ани? — попита авиодиспечерът.

Тонът му бе самонадеян и шеговит. Еверет чуваше радостните подвиквания някъде от другата страна на линията. Капитан Анастейзия придърпа един микрофон:

— Не, „Дънсфолд“. Отиваме на ремонтен док.

— Нямаме ли си ремонтни докове в Хакни? — продължи в същия дух нахаканият диспечер.

— Не и толкова евтини — отговори капитан Анастейзия.

Още смехове в контролната кула. На мостика на Евърнес настроението бе сериозно и настръхнало.

— Окей, Евърнес, имате разрешение да продължите по първоначалния курс две-шейсет-осем градуса, дванайсет минути, трийсет секунди за управление от Контрол на въздушното движение „Бристол“; стандартна западна летателна височина — каза диспечерът. — Между другото, капитане, каквото и да направихте на Артър П, фантабулоза, както бихте се изразили вие.

— Благодаря ви, „Дънсфолд“. Край. — Капитан Анастейзия прекъсна връзката. — Пълен напред, мис Сикссмит. Двеста метра. Мистър Шарки, активирайте радарния ни маяк. Не искаме да одраскаме боята на някой от тези хубавки пътнически лайнери.

Светлините на Лондон се завъртяха пред очите на Еверет, докато Евърнес се обръщаше по оста си. Едновременно с това корабът започна да набира височина. Сен свиреше на витловите им двигатели с умението на музикант. Евърнес се понесе по курса. Тя натисна напред контролните лостове на големия кораб. Двеста метра беше височината на околните кули, на околните небостъргачи. Еверет затаи дъх пред парада от крилати богини на победата и отмъщението с щитове и мечове, богини на справедливостта с превръзки на очите и везни в ръцете, до една коронясани от последния снеговалеж, куполи и кръстове, кули и кубета, които прелитаха едва ли не под самите му крака. Можеше да погледне надолу към улицата и да види стоманения блясък на града — някъде напред беше окъпаният в светлина купол на „Свети Павел“, ослепителен под шапката си от сняг, сетне Флийт Стрийт и „Странд“, озарени от премигващия коледен неон. Виждаше колите, влаковете, хората, които си проправяха път през вечерните преспи, реката, където се стрелкаха бързите водни ракети и съдове на въздушна възглавница. Сен докосна управлението и накара Евърнес да извие съвсем леко по посока на елегантните тераси и снежнобелите площади на Блумсбъри. От стъкления покрив на Британската библиотека струеше светлина. Пред тях Тайрон Тауър се издигаше като стоманена ръка. Контрафорсите, водоливниците и корнизите на кулата бяха осветени в призрачно синьо от прожектори. От върха на небостъргача право в небето се забиваше един-единствен ярък прожекторен сноп.

— Приближи ни, Сен — прошепна капитан Анастейзия. — Леко и внимателно. Предполага се, че сме осакатени. — Тотнъм Корт Роуд приличаше на неонов разрез; на юг Сохо беше бляскав възел от светлини. Няколко заблудени снежинки налетяха срещу големия прозорец и паднаха надолу, блещукайки в уличното сияние; зимата отново настъпваше. — Стоп машини, мис Сикссмит. — Сен дръпна всички лостове в неутрална позиция. Евърнес увисна неподвижно на половин километър от Тайрон Тауър. — Мистър Шарки, излъчете сигнал по спешност.

— „Дънсфолд“, „Дънсфолд“, въздушен кораб Евърнес, имаме извънредно положение — каза Шарки в микрофона. — Изгубихме мощност. Нямаме двигателна сила.

— Евърнес, прието — отвърна дънсфолдският авиодиспечер. Беше същият човек, който поздрави капитан Анастейзия за победата срещу семейство Бромли. Вече не звучеше толкова жизнерадостно. — На дрейф ли сте?

— Можем да се задържим на място — каза Шарки.

— Уведомете ни за позицията ви.

Шарки прочете поредица от цифри.

— Благодаря, Евърнес. Приемаме и радарния ви сигнал. Разполагате ли с нещо приблизително?

— Два часа за възстановяване на задвижваща мощност — отговори Шарки.

— Ще излъчим стандартно предупреждение за опасност до всички в околното въздушно пространство. Поне случихте на тиха вечер, Евърнес.

— Ще ви уведомим, когато възстановим мощностите. Край.

Капитан Анастейзия изчака точно две секунди, след което взе интеркома:

— Мистър Макхинлит, готови сме. Пуснете дрона. Мистър Шарки, на камерата, моля.

Екраните над главите им оживяха, но Еверет, от любимото си място до стъклото, имаше най-добър изглед. Дронът се стрелна изпод Евърнес, увисна за момент в открития въздух, след което накара перките си да се извият и под управлението на Макхинлит избръмча по посока на Тайрон Тауър. Беше малък, насекомоподобен дрон за инспекции, предназначен за достъп до онези места по корпуса на кораба, където не е безопасно за хора. Нямаше място, което Макхинлит да счита за достатъчно опасно, но пазеше този дрон, защото беше умна технология с добър дизайн, а той харесваше умните, добре направени неща. Дизайнът на самия дрон доста напомняше на видеоробота, който Еверет бе видял в клипа на Колет; същия, който бе направил обратен скок от З₂: четири перки, крака и процесорно ядро. Функционалният дизайн си оставаше функционален където и да е из вселените.

Дронът теглеше след себе си въже, тънка като косъм нановъглеродна нишка със здравината на диамант. Когато Макхинлит показа макарата на Еверет, го бе предупредил да пази пръстите си от нея.

— Ще останеш без тях, клъц-клъц — рече той. — Толкова чисто, че няма и да усетиш.

Толкова фина, че беше невидима на камерите с ниска разделителна способност, но независимо от това на Еверет му се стори, че успя да зърне как лъсва на светлината, като слънчев лъч, уловен от паяжина, когато въжето пресече един от прожекторните лъчи. Сега мониторите превключиха на камерата от дрона. Макхинлит го снижи надолу и надолу чак до двайсет и втория етаж, след което спусна абордажната кука около раменете на строга на вид жена воин с шлем, застанала зад щит. И затегна примката.

— Мистър Шарки, мистър Синг, към товарния отсек.

Еверет никога не беше долавял такава сериозност в тона на капитан Анастейзия. Сега. Сега беше времето. Той не беше готов. Трябваше да се подготви; трябваше да обмисли внимателно онова, което ще направи. Нямаше време. Трябваше да е готов. Имаше думи, които трябваше да произнесе. Имаше сбогувания. Видя, че и Сен го е осъзнала, че е настъпило времето двамата да се разделят завинаги, че само след няколко мига той ще напусне мостика и ще изчезне завинаги.

— Еверет Синг!

Никога не беше виждал по-бяло лице, по-бледо ледени очи.

— Сен…

— Идвам с теб.

— Остани тук! — прогърмя гласът на капитан Анастейзия.

— Идвам. Искам да бъда с Еверет.

Куртката ѝ беше закопчана догоре. Вече беше сложила едната си ръкавица, преметнала мешка през рамо.

— Остани с кораба.

— Не! — Тя напусна контролния пулт.

— Евърнес е ваш, мис Сикссмит. Имате командването.

Торбата се изплъзна от рамото на Сен и падна на пода. Тя отстъпи. Като майка Анастейзия Сикссмит нямаше как да спре Сен. Като капитан обаче, без дори да издаде директна заповед, можеше да застави Сен да ѝ се подчини. Това беше корабът. Очите на момичето изглеждаха така, сякаш през тях се бе протегнало най-мрачното нещо и бе разкъсало сърцето ѝ. Устните ѝ се разтвориха неразбиращо.

— Мистър Синг! — Ръката на капитан Анастейзия стисна рамото на Еверет като в менгеме, докато го избутваше по главната пътека.

За момент обмисли възможността да се отскубне от нея, да счупи всичките ѝ пръсти и да изкрещи в лицето ѝ. За момент обмисли възможността да погледне към зашеметената Сен, покрусена на празния мостик, на фона премигващите коледни светлинки. Разбра, че това щеше да го убие вътрешно. Анастейзия Сикссмит беше права. Всички сбогувания трябва да бъдат внезапни. Чак след това забеляза изражението на лицето ѝ, стиснатите устни, навлажнените ъгълчета на очите ѝ. Не ставаше дума за него или за Сен. Ставаше дума за това да опази Сен, детето, което бе спасила от корабокрушението на Феърчайлд, да спази обещанието, дадено пред онзи горящ кораб. Знаеше, че и двамата може никога да не се върнат при нея.

Макхинлит бе открехнал вратата на товарния шлюз, за да позволи на дрона да излезе. Спускането беше лесно; още по-голямото пропадане отвъд него — чак до оживеното кръгово движение около Графтън Плейс — само допреди няколко дни щеше да вкочани от ужас Еверет. Оттогава насам беше тичал по покриви и прескачал улички, беше се люлял от мрежа над остри стоманени ръбове и прелитал през празното пространство, за да се приземи върху пътека от нановъглерод, не по-широка от разтворените му ръце. Беше се приземил с лекота. Макхинлит вече бе окачил алпинисткия колан за нишката. На пръв поглед, доста обезпокоително, изглеждаха така, сякаш висяха от нищото. Еверет протегна ръка, за да опита здравината на колана. Макхинлит го плесна през пръстите.

— Не пипай въжето! — След като обезопаси колана на Еверет към нишката, се зае да пристяга и собствения си колан за въжето зад него. — Спирачката е тук; коланът се освобождава оттук. Да не ги объркаш.

— Готови, мистър Макхинлит — каза капитан Анастейзия.

Тя беше точно пред Еверет по дължината на нишката. Шарки щеше да се спусне пръв. Макхинлит докосна едно дистанционно управление. Вратата на товарния отсек се разтвори напълно. Еверет увисна от почти невидимото въже. Мракът пред него бе изпълнен с налитащ сняг. Шарки се хвърли в нощта с конфедеративен боен вик на уста.

— Хайде, мистър Синг — подкани го капитан Анастейзия.

Тя му се усмихна през рамо, после вдигна ръка и само след секунда беше просто една миниатюрна кукла, която летеше главоломно към готическия пейзаж на Тайрон Тауър. Еверет докосна спирачката. Преди да е успял да си поеме дъх, беше във въздуха. Студът и скоростта го сковаха. Снегът биеше през лицето му и полепваше по него; той го забърса със замръзнали пръсти. Под него бяха покривите, комините, електрическите пилони, терасите и градините на Блумсбъри. Някой беше украсил целия си балкон с коледни светлини; на друго място една коледна елха бе закрепена в стойка за знаме; в някаква покривна градина мъж и жена стояха с питиета в ръце и гледаха сипещия се сняг. Не забелязаха как ездачите на въжето прекосяват небето, бяха като петънца сред въртеливите петънца. Беше високо, беше невидим, беше неуязвим. Еверет летеше през звука. Около него Лондон бе като симфония; автомобилният трафик бучеше, чуваха се клаксони, от апартаментите се носеше поп музика, влаковете тракаха и тракаха, в далечината виеше сирена, двигателите на Евърнес бръмчаха нейде още по-далеч, въжето съскаше през диамантените лагери в механизма на колана му, а сега — на вълни отдалеч, по-далеч и най-далеч — и камбаните на Лондон, които биеха от шпиловете, кулите и камбанариите, за да отбележат настъпването на Коледа. Еверет хвърли поглед назад. Зад него Макхинлит също се носеше по въжето, усмихнат широко като умопобъркан. Още по-назад, опръскан от снега, се мярна Евърнес. Мостикът му блещукаше с приказни светлини. Дали не зърна нечия фигура на прозореца? Еверет се насили да откъсне очи и да погледне напред. Тайрон Тауър приближаваше бързо, назъбена стена от контрафорси и корнизи, дълги бетонни фронтони и заострени върхове. Шарки вече беше на балкона на двайсет и втория етаж, който Еверет бе набелязал по време на шпионската си мисия. Капитан Анастейзия намали скорост и също скочи на балкона. Кой от двата беше спирачката? Еверет натисна един от бутоните. Над него лагерите изпищяха, когато спирачката се задейства. Спря, олюлявайки се леко, точно пред суровото лице на каменния ангел хранител.

— Направи път, негоднико! — извика нечий глас зад него.

Еверет освободи ударно механизма и скочи на балкона точно когато ботушите на Макхинлит профучаха малко над главата му. Само за секунди и четиримата членове на спасителната мисия се струпаха на тесния балкон. Литнаха разтревожени гълъби с пляскащи крила.

— Нали не забрави да вземеш… знаеш кое? — поинтересува се Макхинлит.

Еверет удари с ръка по раницата си. Шарки вече беше отключил с шперц прозореца. Пристъпиха в наполовина завършеното фоайе, което Еверет бе видял на камерата на Сен. Изображенията на Доктор Квантум не можеха да предадат както трябва мириса на прах, бетон, гипс и дърво.

— Водете, мистър Синг — каза капитан Анастейзия.

Еверет извика графиката на Тайрон Тауър и приближи двайсет и втори етаж. Вдигна таблета, за да сравни снимката с реалността.

— През тези завеси — посочи той. Беше настроил Доктор Квантум така, че картата да се преориентира при всеки завой по коридора.

— Мислиш ли, че ще има пазачи? — попита Макхинлит. Той положи ръка на един от издутите си джобове, където безпогрешно можеха да бъдат разпознати очертанията на ударния пистолет.

— Не видях пазачи — отговори Еверет. Капитан Анастейзия повдигна вежда. — Искам да кажа, Сен не видя пазачи. — Той забеляза как Шарки прибра пешовете на шлифера си, както и че помръднаха тежко и вдървено, сякаш във вътрешността им бяха укрити стоманените дула на оръжия. — Ето тук. Това е коридорът. — Единствената разлика между снимката и реалността бе отсъствието на количката на камериерката. — Последната врата вляво.

И ето че вече беше тук. На двайсет и втория етаж, в коридора, където между него и баща му имаше само една врата. Всичко обаче се случваше толкова внезапно, толкова набързо, че Еверет не се чувстваше готов.

Капитан Анастейзия почука с пръст на вратата.

— Доктор Синг?

Никакъв отговор.

— „Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него“ — каза Шарки.

— Тишина, мистър Шарки. — Капитан Анастейзия почука отново. — Доктор Синг. Казвам се капитан Анастейзия Сикссмит от въздушен кораб Евърнес. С мен е синът ви, Еверет. — Тя кимна на Еверет.

— Татко? — Той притисна буза във вратата. — Татко? Чуваш ли ме? Вътре ли си?

Никакъв отговор. Нито звук от раздвижване. Ами ако не беше вътре? Ами ако го бяха отвели някъде другаде, докато Еверет беше пазарувал за коледни вечери, бягал през покриви, сражавал с членовете на семейство Бромли, кроял планове за освобождението му? Ами ако бе закъснял прекалено много? Можеше да са го завели на друго, далеч по-сигурно място; можеше да са го преместили на съвсем различен свят.

Капитан Анастейзия отново почука на вратата.

— Доктор Синг, препоръчвам ви да се отдръпнете. Мистър Макхинлит, разбийте я.

— Мадам.

Макхинлит извади инструмент от един от множеството си джобове. Боравеше с него внимателно, сякаш бе малка, но силно отровна змия. Той приклекна пред ключалката на вратата. Еверет не успяваше да разпознае устройството; изглеждаше пределно просто — две плоски лопатки с дължината на кутрето, с дебелината на лист хартия. И двете бяха силно изострени в краищата си. Макхинлит пъхна двете лопатки в цепнатината между вратата и рамката точно над ключалката, една над друга. Долната натисна докрай, докато не се скри. Извади кука от друг джоб и си поигра малко под ключалката, като си мърмореше под носа, докато не улови лопатката и не я изтегли, но от другата страна на езика.

— Отдръпнете се — нареди той, взе лопатките в двете си ръце и издърпа силно към себе си. Вратата се люшна леко навътре. Макхинлит вдигна едната лопатка. Втората висеше под нея, окачена на невидима нишка. Нановлакно, осъзна Еверет. — Ето защо не пипаш с пръсти — обясни Макхинлит.

Езикът на бравата бе напълно и гладко прерязан.

Капитан Анастейзия бутна вратата. Гледаха в първата от няколко стаи. Беше тъмна; Еверет придоби усещането за дивани, столове, писалища, комптаторна станция. Велосипед, монтиран върху тренажор. Шосеен велосипед с карбонова рамка „Милани“ и чашки „Шимано“. Велосипед, който Еверет за последно бе видял да изчезва в багажника на автомобил „Ауди“ на улица „Мол“. Една врата по-нататък водеше до по-добре осветена стая. В рамката ѝ, на фона на светлината, се очертаваше силуетът на нечия фигура. Държеше в ръце настолна лампа като оръжие.

— Татко?

Фигурата вдигна ръка. Блеснаха светлини, които заслепиха спасителния отряд. Еверет премигна няколко пъти, за да проясни зрението си. Нисък мъж, кафява кожа, кафяви очи; с лека, стегната физика без излишни килограми като при мнозина индийски мъже на средна възраст. Носеше долнище на анцуг „Кентърбъри“ и тениска. Беше бос, сякаш току-що бе станал от леглото и облякъл първата попаднала му дреха. Той. Той, о, съвсем той, напълно той, изцяло той, абсолютно той! След което всички размисли по въпроса приключиха и Еверет се хвърли към баща си.

Теджендра вдигна настолната лампа като бухалка:

— Спри. Не те познавам.

— Аз съм. Еверет. Еверет.

— Да. Може би. Но моят Еверет ли си? Моят син?

Няма само едно „ти“ — беше казал Теджендра една хубава лятна вечер в парка Парламент Хил, съзерцавайки маранята над мързеливия Лондон. — Има много „ти“.

— Разбира се, че съм аз! — извика Еверет.

— Разбира се, че ще го твърдиш.

Сам беше казал на Сен, че според него Шарлът Вилие и светлокосият мъж в хубав костюм са един и същи човек от паралелни светове. Шарлът и Чарлз. Изобщо не биха се затруднили да доведат друг Еверет Синг от различна равнина, за да заблудят Теджендра. Някъде там, толкова далеч, на собствения му свят, докато Еверет отпиваше от капучиното си край дъждовната пиаца пред Ковънт Гардън, Колет му беше казала за друга равнина, З₄, идентична почти във всяко отношение със З₁₀, с изключение на политиката и нещо, което се беше случило с луната. Там трябваше да има още един Еверет Синг.

— Повярвай ми!

— Убеди ме!

Нещо, което знаем само аз и баща ми, помисли си Еверет.

— Щяхме да ходим в ИСИ, за да чуем лекция по въпросите на нанотехнологиите.

— Това им е известно. Отвлякоха ме там.

— „Уайт Харт Лейн“. Втори ноември. Бихме „Интер Милано“ с три на едно. Гарет Бейл отбеляза хеттрик.

— Половин Лондон си спомня този мач.

— Вини ни снима. Как ядем пица.

Настъпи мълчание.

— Трябва ми нещо повече — каза Теджендра.

— Кулинарните вечери! — възкликна Еверет. — Ти готвеше тайландско.

— Да.

— Аз готвех мексиканско.

— Какво приготвяше?

— Чили. Със…

— С какво?

— Шоколад. — Шоколад в чилито. Чили в шоколада.

Лампата падна от ръцете на Теджендра.

— Сине — каза простичко, — съжалявам. Трябваше да се уверя.

И Еверет нямаше идея какво да направи, какво да каже. Може би „здравей“. Може би здраво ръкостискане. Може би остроумна реплика като персонаж в компютърна игра. Може би просто трябваше да го удари по рамото: Как е, тате? След това всичко преля от неяснотата какво да каже до несигурността какво чувства. Двамата се прегърнаха. Разделиха се; погледнаха се. Отново се прегърнаха. Еверет притисна силно баща си, притисна го с всичка сила, прегръдка, от която никога нямаше да го изпусне. Но прегръдката приключи. Винаги става така, а после е неловко. Двамата отстъпиха един от друг.

— Успял си да го задействаш — каза Теджендра. — Набора от данни.

— Инфундибулума — каза Еверет. — Връзките на обувките ти.

Теджендра поклати глава, старият пенджабски жест, който означаваше да/добре/донякъде.

— Знаех си, че ще схванеш.

— А ако не бях успял?

— Щеше да се сетиш по друг начин. Баща ти те познава добре. Може ли да го видя?

Еверет остави Доктор Квантум на бюрото. Щракна иконата на Инфундибулума. Екранът се изпълни с бавно въртящата се, сияйна, възлеста мрежа на Целостта от светове. Теджендра се приведе над компютъра. Дисплеят огря лицето му в зелено.

— Фрактални, седемизмерни, запечатани възли — каза той. На лицето му имаше изражение, което Еверет бе виждал, когато баща му обясняваше как работи реално вселената. Беше без значение дали Еверет разбираше, или не, по-важното бе, че улавяше от светлината, усещаше нещо от разгорещеното му вълнение. Научен поглед: Теджендра виждаше по-голямата вселена, начина, по който всичко беше свързано: чудото. — Красива, красива работа, Ев. Красива.

„Красиво“ в смисъла, който само един учен можеше да вложи в думата. Красотата беше в сърцето на физиката: законите на реалността, математиката, която ги обясняваше по толкова прецизен начин, винаги бяха прости, елегантни, красиви. Истинни. Сърцето на Еверет щеше да се пръсне от гордост. Нямаше по-голяма похвала.

— Джентълмени, не искам да ви подканям — намеси се капитан Анастейзия.

Теджендра не вдигна очи.

— Татко, трябва да се измъкваме оттук — каза Еверет. — Трябва да се качим при порталите.

Все още нищо не беше приключило. Трябваше да се добере до нивото на порталите. Трябваше да задейства Портала на Хайзенберг и да го отвори. Трябваше да направят скок до Роудинг Роуд, да излязат от нищото в нощта преди Коледа в собствената му всекидневна, докато Теджендра поддържаше портала отворен. Трябваше да ги вземе със себе си по обратния път, след което за последно да преминат през портала, но до някой много далечен свят, място, където никога нямаше да ги открият.

— Татко!

Теджендра се отърси от вглъбеността.

— Да, да вървим. Разполагам с оперативните кодове… трябват ми за работата, която си мислят, че върша. — Той се поколеба. Взе Доктор Квантум. — Еверет, капитане и вие, джентълмени; каквото и да стане, не ѝ позволявайте да се добере до него. Шарлът Вилие. Ще стане по-могъща, отколкото можете да си представите. В Множеството има една определена групировка; наричат себе си Ордена. Политици, дипломати, ключови бизнес фигури, представители на медиите, военни, някои учени, духовници. Искат Инфундибулума. Ето защо ме отвлякоха и се опитаха да ме накарат да пресъздам работата си тук. С неговата помощ ще овладеят Множеството, ще установят контрол на Целостта. Властта им ще се разпростре из цялата мултивселена. Има нещо там, нещо, на което са се натъкнали и което трябва да опазят в тайна от нас, но е голямо и се задава със страшна сила. Твърдят, че се нуждаят от Инфундибулума, за да ни осигурят превъзходство, за да ни опазят. За наше добро. Каквото и да се случи, Ев, тя не трябва да се добира до Инфундибулума.

Теджендра подаде таблета на Еверет.

Прозорците избухнаха навътре. Еверет успя да покрие главата си в момента, в който стъклата се посипаха около него. През разбитите прозорци на спалнята се спуснаха въжета и по тях се плъзнаха фигури, облечени в черно. В същия миг през отворената входна врата нахълтаха други черни фигури. Из въздуха затанцуваха лазерни лъчи. Макхинлит приклекна и се претърколи, докато в ръката му се появяваше ударният пистолет. Шарки, само на един удар на сърцето след него, посегна към пушките си. Ръцете му замръзнаха по средата на пътя към кобурите. В центъра на челото му сияеше червена лазерна точка.

— „Както рибите, които се улавят в жестока мрежа, и както птиците, които се улавят в примка, така се улавят човешките чада в лошо време“ — каза той. После бавно вдигна ръце.

Войниците бързо обградиха Теджендра и екипажа на Евърнес в пръстен от дула и червени лазерни лъчи. Оръжията им бяха черни; униформите им бяха черни; на главите си носеха меки черни шапки. Една от тях, жена с руса опашка под черната шапка, се стори позната на Еверет. После си спомни къде я беше виждал: един от охранителите в тунела под Ламанша, при портала обратно на Земята.

— Шарпи — каза Макхинлит. — Мразя шарпи.

Капитан Анастейзия не проговори изобщо.

Кръгът от войници се раздели. В апартамента влязоха двама души. Първият беше нисък мъж, който крачеше смело; носеше безформено палто и изтъркани обувки: Пол Маккейб. Вторият човек беше Шарлът Вилие. Беше облечена в силно пристегнато в кръста костюмче, с панделка на едното рамо. Малката ѝ строга шапчица имаше къса воалетка, спусната над лицето. Изглеждаше като смъртта на високи токчета.

— Свободно.

Специалният отряд свали оръжия, но войниците останаха нащрек, готови за действие.

— Еверет, Еверет, Еверет — каза Пол Маккейб. — От фалшивата скръб в гласа му на Еверет му се прииска да го удари. — Само ако бе проявил искреност, само ако ми се беше доверил още в началото. Всичко това е толкова ненужно. Ще те отведа у дома. Хайде.

— Тишина, Маккейб! — отсече Шарлът Вилие. — Еверет, мога да ти обясня колко силно изопачи фактите баща ти, когато ни описваше. Да, разбира се, че чухме всичко. Светът ни е в опасност, твоят свят е в опасност, всички наши светове са в опасност. Ние сме честните. Ние сме добрите. Ние имаме правото. Но в крайна сметка защо да те занимавам? Всички карти са в ръцете ми. Наложително е да получа устройството. Дай ми го.

— Не — каза Еверет. Той притисна по-здраво Доктор Квантум към гърдите си.

— О, мистър Синг, моля те. Не снимаме филм. Сержант. — Войниците от специалните части вдигнаха оръжия. — Започнете с жената. После е американецът, който е толкова привързан към Библията. Време е да открие истината в думите, които цитира. — Оръжията изщракаха по посока на капитан Анастейзия. — Мистър Синг?

— Ще го направи, Еверет — каза Пол Маккейб.

— Татко? — погледна баща си.

— Ъъ, дай ѝ го.

— Но ти каза…

— Може да ни го отнеме, когато пожелае. Дай ѝ го.

Еверет остави Доктор Квантум на пода и го бутна към Шарлът Вилие.

— Разумът взе връх. Благодаря ти. — Шарлът Вилие отвори дамската си чантичка. Внезапно в ръката ѝ се появи скоковият пистолет — А сега… До гуша ми дойде от вас, семейство Синг. — Тя насочи пистолета към Еверет и Теджендра. — Сбогом.

Еверет се просна на земята, когато баща му го блъсна с всички сили. Блесна светлина. Теджендра изчезна.

Шарлът Вилие нададе тъничък, животински, гневен писък, като улична котка, преди да се хвърли в двубой, и отново насочи пистолета към Еверет. Разнесе се звук като от механична кашлица. Скоковият пистолет отхвърча от пръстите на жената. Тя извика от болка и улови китката си. До пистолета лежеше торбичката на ударник. В центъра на разбития прозорец висеше Сен, пристегната в алпинистки колан, насочила ударния пистолет. Лазерните лъчи затанцуваха, докато всички войници насочваха оръжията си към нея. Тя изписка. Докато всички се чудеха какво става, Шарки извади пушките си, Макхинлит вдигна ударния си пистолет, а Еверет се претърколи и грабна оръжието на Шарлът Вилие. После го насочи към нея.

— Върни баща ми!

— Знаеш, че е невъзможно.

Войниците от специалния отряд завъртяха оръжия към екипажа на Евърнес. Бяха в патова ситуация.

— Ще стрелям.

— И? Аз ще продължа да живея на друго място, а всички вие ще умрете. И ще получим устройството. В уравнението ти има грешка.

Теджендра беше изчезнал. Беше изчезнал.

Еверет придърпа с крак Доктор Квантум и насочи скоковия пистолет към него:

— Никога няма да го намериш.

— Виж сега, Еверет, искам да разбереш, че никак не одобрявам… — обади се Пол Маккейб.

— Млъкни, глупако — сряза го Шарлът Вилие.

— Ще го направя — предупреди Еверет.

— Вярвам ти, Еверет — каза Шарлът Вилие.

— Въжетата ви чакат! — извика Сен откъм прозореца. Тя нави торбичката и отново зареди ударния пистолет. — Хайде!

— Кажи им да свалят оръжия — нареди Еверет.

Той вдигна Доктор Квантум на ръка разстояние от себе си, все така насочил пистолета към него.

— Чухте какво каза той, сержант! — сопна се Шарлът Вилие. — Току-що предефинира уравнението, младежо.

Шарки прикриваше с пушките си Еверет, докато капитан Анастейзия го изблъскваше към очакващото въже. Скоковият пистолет беше неудобен и невероятно тежък в ръката му, сякаш бе попил в себе си всичките злини, които бе сторил. Държеше го насочен към Доктор Квантум. Чистият адреналинов удар, рефлексите му на вратар, благодарение на които успя да се наведе, да види въртящия се пистолет, да го вдигне и да го насочи, без да мисли, просто по инстинкт, започваха да го предават. Треперенето и страхът взеха надмощие. Беше спасил живота си. Не, нищо не беше спасил. Не беше спасил важното. Теджендра бе изчезнал. Баща му го нямаше. В един момент баща му беше там, и моментът бе реален, толкова реален, че бе превърнал всички останали невероятни неща в реалност. И само след едно блясване беше изчезнал. Изчезнал там, където никога нямаше да бъде намерен. Беше мъртъв за Еверет. И вече нищо не беше реално.

— Ръката тук, кракът там — нареди капитан Анастейзия. — Знаеш как, Еверет. Знаеш как.

Тя го подсигури към въжето под Сен. Еверет държеше скоковия пистолет насочен към Доктор Квантум, въпреки че всеки негов мускул и всяко сухожилие крещяха от болка.

— Еверет — измънка Пол Маккейб. — Толкова съжалявам.

Гласът му заприлича на момчето като лай на досадно кученце, което ти се иска да ритнеш. За него съществуваше само един човек в стаята. Погледна Шарлът Вилие в очите. Погледът ѝ беше студен, блед и син като Атлантическия океан и не съдържаше дори атом жалост. Видя респект в тези очи и следователно омраза. Никой досега не я бе надигравал и поради тази причина се беше превърнала в негов доживотен враг. Щеше да го преследва до края на мултивселената, за да поправи грешката си.

— Мис Сикссмит, изрично ви наредих да останете на кораба — изрева капитан Анастейзия, докато се подсигуряваше за въжето.

— Освен това изрично ми каза, че поемам командването.

— Вярно е. А ти пое командването. Поздравления за съобразителността, мис Сикссмит.

— Обичам те, мамо. — Сен се усмихваше широко. — Издигаме се право нагоре след три, две…

Натисна контролния панел на китката си. Еверет усети как нещо го грабва и извлича през прозореца и във въздуха толкова рязко, че едва не изпусна скоковия пистолет. Полетя. Летеше в студената черна нощ, през снежната вихрушка. Погледна нагоре. Над него, сякаш кацнал на върха на Тайрон Тауър, осветен от прожекторите на кулата, се виждаше Евърнес. Под него беше черната готическа фасада на небостъргача, а от разбития прозорец на апартамента на двайсет и втори етаж се изливаше жълта светлина.

— Татко! — извика той към мрака под себе си. — Татко! Татко! Татко!