Беглец по равнините

8.

Кухнята на майката на Райън беше всичко, което кухнята на майката на Еверет не беше: чиста, подредена, добре осветена, топла, с татко в нея. Еверет познаваше Райън Спинети още от началното училище и през всичките тези години споменът му за мистър Спинети винаги беше свързан с това, че непрекъснато се смееше. Човекът откриваше по нещо потресаващо смешно във всичко. Еверет беше виждал в очите му да се появяват сълзи от смях заради котките на семейството: едната в кашона, който мъжът беше оставил в центъра на кухненския под, другата — дебнеща наоколо, и двете — стрелкащи лапи една към друга. Забавленията със собствения му баща бяха винаги сякаш предварително обмислени, никога ненадейни и спонтанни. Но при вестта за обрания дом на Еверет дори Джон Спинети остана сериозен.

— Остани толкова, колкото е необходимо. Домът ни е на твое разположение.

— Ако майка ти се нуждае от помощ, Еверет… — извика майката на Райън от разстоянията на безкрайната кухня. — Каквото и да е. Ужасно, просто ужасно. Пази боже някога да се случи и на нас. — Тя се прекръсти.

— Райън, настрои ли вече онзи монитор с висока разделителна способност? — попита Еверет.

В пети клас Еверет Синг и Райън Спинети се бяха разпознали един друг по линията на Трансформърите, осъзнавайки, че не са сами на света. Ексцентричните аутсайдери на тази земя са от едно племе и могъществото им е голямо. Приятелството им бе укрепнало пред екрана.

— Напълно настроен.

— Искам да погледна нещо.

Отнесоха чашите си чай и легендарните курабийки с бонбони M&M на мисис Спинети в стаята на Райън. Откакто се бяха преместили в академията „Борн Грийн“, Еверет и Райън откриваха, че интересите им постепенно се насочват от виртуалното към реалното: по-специално към футбола. Но бюрото все още беше отрупано със стари монитори, USB портове и медийни плеъри, разблъскани настрани, за да направят място на новия монитор с размерите на маса. Райън затвори прозорците с Фейсбук и „Уърлд ъф Уоркрафт“. Еверет извади флашката от джоба си и я включи в един празен USB слот.

— Какво е това? — попита Райън.

— Не зная.

Еверет отвори папките. Видеофайлове във формат, който компютърът на Райън не можеше да разпознае. Наложи се Еверет да потърси онлайн, за да открие плеър, който можеше да ги просвири, след което го инсталира.

— Ей, може да е пълно с отвратителни руски вируси…

Еверет отвори първия видеоклип. Таймкодът в ъгъла твърдеше, че е сниман на 16 януари в 11:12 ч. сутринта.

— Това е баща ти.

И Колет, и Пол Маккейб, както и някои членове на факултативния съвет, които Еверет успяваше да разпознае, както и други, които изобщо не познаваше. Това беше място, което не беше виждал досега в университета: дълго помещение без прозорци и с нисък таван. Оголените метални подпори поддържаха покрива. По тавана бяха подредени флуоресцентни тръби, които образуваха прецизни редици; всяка трета беше запалена и хвърляше изнурена, сива, болнава светлина. Приличаше на подземен гараж или бункер. Дали изобщо беше в университета? В широк кръг бяха подредени бюра, натежали от лаптопи и монитори с плосък екран. Халогенните настолни лампи по бюрата хвърляха езера от сияние, които улавяха ръце върху клавиатури и лица, вгледани в мониторите. Из околните сенки имаше обемисти правоъгълни обекти с височината на човек. На Еверет му се искаше да може да премести кадъра и да го фокусира върху тези мрачни форми. През пролуките между кръга от бюра минаваха снопове кабели и отиваха право към обекта, към който бяха обърнати всички екрани и лица. В центъра на кръга стоеше метална плоча. Еверет предположи, че може би е висока около три метра, вероятно около метър и половина широка. Камерата не позволяваше да се прецени дълбочината на кадъра, но можеше да се направи догадката, че от предната до задната част на обекта разстоянието е около лакът. Всеки квадратен сантиметър от повърхността на плочата беше покрит с електронни схеми, окабеляване и тръби. Жълтите триъгълници с надпис Внимание: лазер бяха залепени редом с предупреждения за криогенна опасност. Свръхгорещо редом със свръхохладено. В центъра на плочата имаше дупка. Не беше много голяма дупка. Еверет си помисли, че през нея човек можеше да хвърли топка за тенис, не по-голяма. Ръбовете на дупката пушеха с изпарения от свръхохладените течни газове.

— Това трябва да е пръстен от свръхпроводим керамичен материал — каза той.

Райън разбираше добре тези неща:

— Върховно.

— Доста.

Около плочата бяха подредени параболични радиоантени. Сред тях се движеше един от техниците, които Еверет не познаваше, и ги фокусираше към дупката в плочата. Кабелите от антените водеха до нещо, което приличаше на хайфай радиоприемник. Един усилвател захранваше редица от високоговорители на пода.

Теджендра заговори. Във видеото гласът му звучеше тенекиено и изкуствено:

— Добре, това е радиочестотен комуникационен експеримент номер осем. Дайте ми преброяване от двайсет секунди на портала. По мой знак. Три, две, едно. Отброяване.

В кръга от бюра екраните се пробудиха към живот. Цифрите започнаха да отброяват от 00:20. 00:19. Експериментаторите се взираха напрегнато в мониторите си.

— Мощността е на сто процента — каза Колет.

Пол Маккейб се беше оборудвал с телефонни слушалки на оператор в колцентър. 00:08. Той почука микрофона на слушалките. 00:05. Цифрите отброяваха отсечено надолу. 00:00. В празния кръг в сърцето на технологичната плоча се появи диск от бяла светлина.

— Леле… — произнесе тихо Райън.

Белият диск беше по-ярък от всеки друг светлинен източник в помещението. Хвърляше дълги сенки между подпорите. Лицата на наблюдателите се бяха превърнали в бледи петна.

— Порталът на Хайзенберг е отворен — каза Колет. — Намираме се в междувселенски контакт със З₂. Професор Маккейб?

Пол Маккейб се покашля. Когато проговори, гласът му бе изтънял и треперлив:

— Чува ли ме някой? Тук Импириъл Колидж, Лондон, Факултет по физика. — От високоговорителите съскаше статичен шум. — З₂, З₂, тук Импириъл Колидж, Лондон, Факултет по физика. — Гласът на Пол Маккейб ставаше по-силен и уверен. Бял шум. Еверет усещаше напрежението в помещението, сякаш сам присъстваше там, по същото време. Пол Маккейб заговори за трети път: — З₂, З₂, тук Импириъл Колидж, Лондон.

Високоговорителите изпращяха; и тогава проговори един друг глас. Мъжки глас, с тежък акцент, който произнасяше непознати, на ръба на разбираемото за Еверет думи. Испански ли беше това? Португалски? Определено не бяха европейски; повече приличаха на пенджабски, на какъвто език баба Аджит обичаше да бърбори със сина си, неговия баща. Или арабски? Не успя да чуе повече, защото помещението избухна. Свиркане, радостни възгласи, ръкопляскане. Ударени една в друга длани или поздравления юмрук в юмрук. Колет едва не премаза Теджендра в голяма, мечешка прегръдка; Теджендра и Пол Маккейб размениха ентусиазирани ръкостискания. Двамата се потупваха по гърба. Гръмнаха тапи на шампанско. Към светлината, сияеща от дупката във вселената, се вдигнаха чаши. Клипът свърши.

— Какво беше това, какво гледахме току-що, кой говореше? — попита Райън.

Еверет вече беше отворил клип номер две. Сцена: същата. Помещението, лаптопите, екраните, радиоантените, високоговорителите, пронизаната плоча, димяща с изпаренията от течния азот. Дата: седмица след първия клип. Същите хора. С изключение на…

— Това да не е Дейвид Камерън?

— А другият тип е министърът на образованието и науката — каза Еверет. Не можеше да си спомни името му. Толкова често се сменяха и до един си приличаха.

— Установили сме връзка със З₂ — каза Пол Маккейб. — Гласът му беше омазнен от уважение към политиците. — Теджендра, би ли дал старт на отброяването, моля.

Теджендра мълчаливо въведе двайсет секунди на екрана. Еверет забеляза презрението, с което се подчини на заповедта. Когато баща му беше напрегнат или ядосан, или разстроен, ставаше мъртвешки тих и се движеше бавно, сякаш е попаднал в дълбоки води и всеки шум или най-малкото помръдване можеха да привлекат акулите. Еверет разбираше гнева му. От наука нещата се бяха превърнали в политика. Бяха взети от ръцете му. 00:00. Светлината от друга вселена за пореден път заля помещението.

— Чувате ли ме, З₂, чувате ли ме, З₂. Тук професор Маккейб от Импириъл Колидж, Лондон.

Почти незабавно се обади друг глас; същият глас, който Еверет беше чул в първия клип, но говорещ на английски със странен, почти непознат акцент:

— Здравей, Пол, здравей Импириъл; тук Ибрим Ходж Керим от Камарата на Хилядата свята.

— Ибрим, много се радвам да те чуя. За мен е чест, че днес с нас е нашият премиер, мистър Камерън.

— Честта е чест за онзи, който я отдава. С мен е Негово Високопревъзходителство Саид Хюсаен Елтебер от Шатрата на блаженството в Ал Бурак.

— Какви ги говори този? — попита Райън.

— Мисля, че това е техният министър-председател — прошепна Еверет.

— И кои са те? — недоумяваше Райън.

Еверет видя как премиерът Камерън си сложи слушалките с микрофон.

— Ало? — започна несигурно той. — Ало? Мистър Елтебер?

— Ако ми позволите дързостта — каза странният, напевен глас отвъд диска светлина, — Негово Високопревъзходителство все още не е снабден с езиков имплант. С ваше разрешение, ще превеждам.

Заговори нов глас, с дълбок тембър, отново на странния език, който Еверет бе чул по време на първия клип. Едновременно с това Ибрим Ходж Керим започна да превежда.

— Негово Високопревъзходителство поздравява и приветства трансвселенската си противоположност и от името на Множеството на познатите светове иска да ви предаде, че сте добре дошли.

За момент премиерът изглеждаше смутен, след което каза:

— Благодаря ви за добрите думи, Ваше Високопревъзходителство…

Клипът прекъсна внезапно.

— Това да не е нещо като филм? — попита Райън. — Наистина ли беше премиерът, или просто двойник?

— Беше истинският премиер. Това не е филм. Истинско е.

— Истинско какво? — попита Райън, но Еверет беше щракнал, за да отвори клип номер три.

Двамата възкликнаха едновременно.

Намираха се високо над някакъв град. Слънцето се отразяваше в куполи, куполи, високи и ниски, куполи от бял алабастър, куполи, покрити с червена теракота, куполи с шарки от разноцветни керамични плочки, сребърни куполи, куполи, облицовани в чисто злато; купол след купол след купол, аркади от миниатюрни куполи, подредени в линии квадрати, куполи, широки по сто метра и сто метра високи, завършващи по върховете си с лъскави златни полумесеци, каскади от куполи като водопади, плоски като чинии куполи, изпъкнали луковици на куполи. Измежду куполите израстваха кули; тънки като моливи минарета и високи по километър небостъргачи, повече скулптури, отколкото сгради. Бяха като изплетени от титан и стъкло, твърде тънки и деликатни, че да удържат собствената си тежест, но се възправяха на гроздове и туфи като дървета в гора. Камерата се премести. Вероятно е монтирана на нещо като въздушен дрон, помисли си Еверет. Сега гледаше надолу към булеварди и улици, засенчени от дървета. Камерата се гмурна между редове от високи жилищни сгради, като всеки етаж надвисваше над онзи под него. От двете страни на улиците имаше дълбоки колонади, заслоняващи от слънце, което грееше по-ярко, отколкото някога слънцето беше огрявало Стоук Нюингтън. Камерата улавяше само за миг мяркащите се жители на този различен град — крачеха в сянката на хладните колонади. Еверет видя мъже в елегантно ушити костюми с кръгли якички в индийски стил, жени в яркооцветени, зашеметяващо украсени рокли с бухнали рамена на ръкавите. Всички носеха шапки: кръгли кепета, цветни фесове и голямо разнообразие от тюрбани за мъжете, тънки воали от бяла дантела за жените, натрупани високо и втъкани в косата така, че наподобяваха ореоли. И всичко това Еверет зърна само за секунда, преди камерата на дрона отново да се издигне стремително покрай балконите от ковано желязо и да преодолее надвисналите, хвърлящи дълбока сянка покриви. Жилищните сгради ограждаха частни вътрешни дворове и градини. Еверет видя езерца, фонтани, злачни, напръскани с влага папрати и декоративни дървета, блясъка на измокрени плочки. Сетне камерата се завъртя през небето. Облаци и градски пейзаж. На Еверет му се стори, че вижда кацащ самолет; после мярна сребрист воден проблясък и камерата се закова на огромен пристанищен комплекс на брега на реката срещу града. Между танкери и превозвачи с размерите на многоетажни сгради във водата се стрелкаха плавателни съдове на подводни криле и малотонажни фериботи. Влекачи маневрираха големите кораби, за да акостират на док. Камерата се понесе над канали и кейове, кранове и складирани контейнери. Зави над петролни рафинерии, цистерни, тръби и пилони за презареждане с гориво. Еверет се опита да прочете думите, високи цели метри, боядисани по корпусите на цистерните, но азбуката му беше непозната. Извивките и завъртулките напомняха арабски. Докато камерата се извръщаше, той отново погледна петролната рафинерия. Не беше петролна рафинерия, а товарен терминал. Големите танкери на пристаните за презареждане пълнеха цистерните си със суров петрол. Тази страна зависеше от петрола. После, когато камерата се завъртя над оживената река, Еверет най-накрая съзря познатата шарка. Бавният завой от юг, дългото протежение от изток на запад, острият завой на юг, което рязко се извиваше на север покрай тесния полуостров от зеленина. Беше виждал тази река.

— Това е Темза — възкликна тихо той. — Река Темза. Това е Лондон, или нещо подобно на Лондон, но в паралелна вселена.

Сега камерата се понесе към дългия език на Кучешкия остров. В този Лондон там имаше зелено парково пространство, обсипано с искрящи езера и фонтани. Каналите и водните пътища чертаеха сребристи геометрични линии между прецизната показност от дървета и подрязан жив плет. Увенчаните с куполи павилиони и отворените зали, заслонени в сянката на покриви с формата на мида, стояха в откритите морави между дърветата и плетовете. В сърцето на тези градини, издигнат в центъра на изкуствено езеро, имаше обширен палат от вътрешни пространства и колонади, които не преставаха да се издигат, купол след купол, до огромен централен купол, облицован в злато. От него се издигаше един-единствен голям флаг, чисто бял, само с два червени полумесеца, обърнати гръб в гръб.

Монтаж на видеоматериала, подскачащ преход към неприветливото помещение с металните подпори. Двете момчета отново възкликнаха. Плочата с дупка към други вселени беше изчезнала. На мястото ѝ имаше дебел метален пръстен, оформен от кабели и предупредителни знаци, с диаметър от три метра. Еверет долови, че из тъмните ъгълчета на помещението са се появили още и нови машини. Ярките отблясъци от екрани внезапно го прободоха в очите. Дупката в центъра на пръстена беше като диск от бяла светлина. От светлината излезе източен насекомоподобен силует, който се рееше на фона на болезнения блясък. После блясъкът от границата между двете вселени изгасна. Изминаха миг или два, преди камерата да се нагоди към нивото на яркостта; чак тогава Еверет и Райън видяха един бял, пластмасов разузнавателен дрон, който поддържаше позиция на четирите си перки, преди да разгърне стойките си за приземяване и да се отпусне на пода пред големия пръстен.

— Изпратили са го от другата страна — каза Райън. — Там. Където и да е това там.

— Спри на този кадър — нареди Еверет. Камерата беше оставена и забравена, снимаща безцелно един от компютърните екрани. Райън се оказа достатъчно бърз с мишката. — Виж прозореца. — Еверет почука монитора. — Виж какво има на него. — На пръв поглед приличаше на обикновена сателитна снимка в „Гугъл Ърт“; континентална Европа, Скандинавският полуостров, издатината на Франция, изолираният квадрат на Португалия и Испания. — Това е Ирландия, но къде е Британия?

Виждаха се Дания и Холандия; а там в Атлантическия океан беше Ирландия. Между тях се простираха открити води. На хиляда мили южно лежеше Британия, на сто километра от бреговете на Португалия и Мароко, закотвена в устието на Средиземноморието.

— И това е Англия? — каза Райън.

Да, и преди малко видяхме столицата ѝ, помисли си Еверет. И от тези кадри — определено заснети от дрона, който бяха видели да се връща от паралелната Земя, но пък така внимателно монтирани преди сцената със завръщането му и, о, така небрежно оставената камера, която случайно бе продължила да снима, по напълно случаен начин насочена към компютърния екран — Еверет можеше да отгатне в основни линии същината на историческото минало. Римляните се бяха появили на този остров на границата на познатия свят. Бяха го покорили; бяха наложили езика и културата си; бяха си тръгнали. После се бяха появили маврите, армиите на исляма, които пък бяха останали и изградили могъща страна и крепка цивилизация. Англия не беше възникнала. Гласът от радиовръзката беше казал Ал Бурак. Това ли беше другото име на тази друга Британия? От небрежния видеомонтаж и още по-небрежно оставената камера Еверет можеше да отгатне и друго: кой беше снимал и защо.

— Какъв е таймкодът?

— Нула пет дванайсет; 14:32.

Преди единайсет дни. Десет дни преди да отвлекат Теджендра от „Мол“. Баща му бе искал Еверет да види кадрите по същия начин, както бе искал да му предаде Инфундибулума. Беше подготвил внимателно наследството си за него със съзнанието, че е в опасност.

Последният клип. Еверет го щракна. Камерата се завъртя и веднага се задържа надолу, насочена към лъсната официална обувка с връзки. Обувката беше развързана. В кадър се появиха ръце, които стегнаха връзките на фльонга. Кафяви, елегантни ръце с бял белег, минаващ през втората става на кутрето на дясната ръка. Клипът свърши.

— Какво?! — обади се Райън. — Пусни го пак. — Еверет отново щракна видеото. — Пич, който си връзва връзките.

Само дето не е пич, помисли си Еверет. Този белег ми е познат. Беше причинен от електрически нож за обезкостяване преди три фестивала Дивали, макар че мъжът, който го носи, разказва на хората, че е от лазер, защото звучи по-яко. Този белег, тези дълги кафяви ръце, тези добре поддържани обувки принадлежат на баща ми. Но защо бяха снимани в последния клип? Защо изобщо беше включен този клип? Пич, който си връзва обувките.

Внезапно отворената врата, триъгълникът светлина, който проряза осветената от екрана стая, накараха Еверет и Райън да подскочат.

— Две гузни съвести, без съмнение — рече майката на Райън. — Какво гледате там? Райън, ако отново си успял да преодолееш онези софтуерни защити за безопасност, това е, повече никакви интернети! Приключихте ли с чиниите и чашите? Ще ги хвърля в съдомиялната за през нощта. В тази стая съм намирала чаши с по един пръст плесен на дъното, Райън Спинети!

Те ѝ подадоха мълчаливо приборите и посудата. Когато вратата отново се затвори, си поеха дъх.

— Съвсем реално е — каза Райън.

— От най-реалните — допълни Еверет.