10


Нина

ВЕЧЕ СЕ БЕШЕ СМРАЧИЛО, когато Нина най-после се изправи с мъка.

Небето сивееше като прясна синина, влажният въздух мокреше страните ѝ. Валеше сняг на парцали.

Бурята започна кротко, но кротостта ѝ не трая дълго.

Нина никога не бе виждала буря да приижда толкова бързо. Вятърът брулеше, целият свят се вихреше в бяло. „Грузебуря.“ Дори равкийците имаха име за този вятър. „Страшният.“ Не заради студа, който носеше, а защото те заслепяваше и млатеше като грубиянин в кръчмарско сбиване. Нина не знаеше за кое да се притеснява повече – че ще изгуби реката, ако не чува шума на течението ѝ, или че ще се приближи твърде много до брега и ще падне във водата.

Продължи упорито напред, присвила очи срещу белотата. По някое време ѝ се стори, че чува гласа на Адрик и зърва яркожълтото флагче на палатката им, но после и звукът, и жълтото петънце изчезнаха.

„Глупачка, глупачка, глупачка.“ Не беше родена за такъв климат. Не би оцеляла и една нощ на открито. Трябваше на всяка цена да продължи напред.

А после, като по чудо, вятърът утихна, завесата от сняг се раздели и тя видя тъмна сянка в далечината. „Лагерът.“

– Адрик! – извика Нина.

Ускори крачка, но скоро разбра, че няма нито флагче, нито палатка пред нея, а само огъващите се под вятъра стволове на малка горичка… както и лека вдлъбнатина в снега под тях. Вървяла бе в кръг. И се бе върнала при гроба на Матиас.

– Браво на теб, Зеник, поздравления – въздъхна тя.

Беше само на осемнайсет години и не би трябвало да се чувства толкова уморена. Не би трябвало всичко зад нея да изглежда така светло, а пред нея – така безнадеждно. Може би не е дошла тук да погребе Матиас и да намери нова цел за себе си. Може би е дошла тук, при леда, на това студено и сурово място, за да умре.

Нямаше да я чакат светци на другия бряг. Гриша не вярваха в задгробния живот. След смъртта си те се връщаха при съзиданието в сърцето на света. Тази мисъл не ѝ донесе голямо облекчение.

Пое отново към лагера. Нямаше друг избор. Но едва бе направила няколко крачки, когато ги видя – пет изгърбени силуета в снега. Вълци.

– Естествено – каза тя. – Матиас, родината ти може да ме цуне по дебелия гришански задник.

Вълците я наобиколих в кръг, обкръжиха я, отрязаха ѝ всеки път за бягство. Ръмжаха гърлено, напрегнато. За дрюскеле вълците бяха свещени. Може би са доловили присъствието на Матиас. Или са усетили Нина, една гришанка, врага.

„Или пък са надушили сочно месце.“

– Вървете си, къш – каза тя на фйердански. – Не искам да ви нараня. – Не искам да умра.

Като затворник в Адската порта Матиас беше участвал в битка с вълци. Явно Дйел имаше странно чувство за хумор. Нина раздвижи пръсти, усети костените си кинжали в готовност. Вършеха работа и срещу животни, не само срещу хора. Смъкна наметалото си, студът я захапа моментално, но вече нищо не пречеше на бронята от костни отломки на гърба ѝ. Беше като светица, обградена от реликви.

Два от вълците скочиха. Нина изпружи ръце, костените парченца се стрелнаха послушно и поразиха животните. Вълците изскимтяха и се сринаха безжизнени в снега. Звукът беше сърцераздирателен. Но поне бяха загинали чисто, отведнъж. А такава смърт определено беше за предпочитане.

Уви, другите бяха стеснили кръга междувременно. Имаше нещо странно в движенията им. Светещите им очи биеха на оранжево, а нещо повече от обикновен глад тласкаше изгърбените им неспокойни тела. Какво им ставаше? Но време за чудене нямаше.

Те скочиха. Нина удари. Този път прицелът ѝ не беше така сигурен. Единият падна, но другият се стовари отгоре ѝ с цялата си тежест и я повали в снега.

Челюстите му се стегнаха под лакътя ѝ, болката я прониза до мозъка. Вълкът миришеше странно. Нина изпищя.

Чу нещо да ръмжи и разбра, че ще умре. „Толкова хубави думи казах за Матиас. Кой ще каже заупокойна молитва за мен?“

А после нещо връхлетя вълка изневиделица и я освободи от тежестта му. Нина се търкулна с хлип, притиснала кървяща ръка към гърдите. Пъхна ръката си в снега да почисти раната. Цялото ѝ тяло се разтрепери. Сякаш захапката на вълка беше отровна. Заля я вълна, така силна, че да спре сърцето ѝ. Навсякъде смърт – тялото на Матиас в земята край нея, някакво гробище на север, малко по-нататък вилнееше заразна болест, ентропията на всичко, редът, който се разпадаше в хаос. Хорът в главата ѝ писна.

Разтърка със сняг бузите си, тресеше се, опитваше се да проясни блуждаещите си мисли. Но после отвори очи и реши, че отровата все пак я е поразила. Два вълка се биеха в снега – единият сив, другият бял и значително по-едър. Търкулнаха се, белият захапа сивия за гърлото, но без да натисне. След миг-два сувишкото се отпусна и изскимтя. Белият вълк разхлаби хватката си, по-малкият му събрат скочи и хукна да бяга с подвита опашка.

Белият се обърна към Нина с окървавена муцуна. Животното беше огромно, високо и дългокрако, но не се тресеше като сивите. Онези бяха заразени с нещо и това нещо бе преминало в нейната кръв, но белият се движеше с естествената грация на диво животно.

Тръгна към нея. Нина се избута на колене, протегна ръце да го спре, призова ново парченце от кост.

А после видя белега покрай едното му жълто око.

– Трасел?

Вълкът размърда уши.

Вълкът на Матиас? Абсурд! От него знаеше, че щом дрюскеле загине, другарите му връщат неговия изенулф в дивото. Дали Трасел не е надушил някак предишния си господар, дали не е дошъл тук, при своето момче, за да са заедно дори в смъртта?

– Трасел – нежно каза тя.

Вълкът кривна голямата си глава.

Нина чу тропот на конски копита. Преди да осъзнае какво се случва, на полянката се появи ездачка.

– Назад! – извика тя, пришпори коня си и застана между Нина и белия вълк.

Чак сега Нина си даде сметка, че познава момичето – високата млада жена от манастира. Този път беше облечена с кожи, а непокорната ѝ червеникава коса се спускаше на две дълги плитки по гърба. Приличаше на бойна царица – ледена фея, излязла от някоя фйерданска легенда.

Девойката вдигна пушката си.

Трасел заотстъпва, като ръмжеше гърлено.

– Не! – изкрещя Нина. Метна костено парченце по момичето, уцели го в рамото. – Бягай! – извика на вълка на фйердански. Животното изтрака със зъби, сякаш да възрази. – Дйел коменден! – извика Нина. Израз от речника на дрюскеле.

Трасел изпръхтя, после се обърна, затича се и потъна в бурята, но не преди да я стрелне с разочарован поглед, сякаш не може да повярва, че го е накарала да избяга от битка.

– Какви ги вършиш? – викна високото момиче, издърпа костената стреличка от рамото си и я метна в снега.

Нина се предаде с вой на яростта. Вълкът на Матиас, неговият непослушко, неговият Трасел незнайно как я беше открил, а тази тъпанарка го беше прогонила. Хвана я за крака и я издърпа от седлото.

– Хей!

Момичето се опита да я избута, видимо изненадано от силата ѝ. И нищо чудно – Нина може да нямаше снагата на фйердански боец, но беше получила военно обучение и беше доста силна.

– Ти го прогони!

– Беше вълк! – кресна насреща ѝ момичето. – Знаеш, че беше вълк, нали? Вече те е ухапал, като гледам. Само защото се подчинява на командите ти…

– Не ме ухапа той, проклета да си. Ухапа ме другият вълк!

– Другият… ти да не си откачила? А и откъде знаеш командите на дрюскеле?

Горещи сълзи се стичаха по страните ѝ. Сигурно повече нямаше да види Трасел. Ами ако Матиас го е пратил при нея? Повикал го е тук да ѝ помогне?

– Нямаше право!

– Ама аз не исках да…

– Няма значение какво си искала! – Нина пристъпи към нея. – Глупава, задръстена тъпанарка!

Вече не знаеше дали говори на момичето, или на себе си – не че имаше значение. Беше ѝ дошло нанагорно.

Блъсна силно момичето, препъна го.

– Престани! – извика високата миг преди да тупне в снега.

Но Нина не можеше да спре. Искаше някой да я удари и тя да удари на свой ред. Грабна момичето за яката.

И в същия миг внезапна болка скова гърдите ѝ. Сякаш някой стискаше сърцето ѝ в юмрук. Момичето бе протегнало ръце, а в медните му очи грееха страх и възторг. Нина усети как тялото ѝ натежава, причерня ѝ. Помнеше усещането от Малкия дворец, когато ги обучаваха в изкуството на корпоралките. Момичето забавяше пулса ѝ.

– Гриша – ахна тя.

– Аз не съм… не исках да…

Нина тласна своята сила към момичето и усети как неговата се огъва. Успя някак да стисне пръсти, колкото едно костено парченце да излети от канията си на бедрото ѝ. Уцели момичето по хълбока, но слабо, дори не успя да пробие кожената дреха. Стреличката отскочи и падна в снега, но и това стигаше да наруши концентрацията на фйерданката.

Нина залитна назад, дишаше тежко, притиснала длан към гръдната си кост. От години не беше ставала прицел на сърцеломска сила. Забравила бе колко е страшно.

– Ти си Гриша – каза тя.

Момичето скочи на крака с нож в ръката.

– Не е вярно.

„Интересно – помисли си Нина. – Има сила, но не може да я контролира. Разчита на камата си.“

Нина вдигна миролюбиво ръце.

– Няма да те нараня.

Този път девойката не се поколеба. Стойката ѝ беше отпусната и уверена, стоманата в ръката ѝ даваше самочувствие.

– Ама допреди секунда определено искаше да ме нараниш.

– Така е, но вече дойдох на себе си.

– Опитвах се да ти спася живота! А и за какво ти е онзи вълк? Ти си по-лоша и от дрюскеле.

Виж, точно това Нина не бе очаквала да чуе.

– Онзи вълк ме спаси от другите. Не знам защо. Но не исках да го нараниш. – Момичето беше Гриша, а Нина едва не го беше убила. – Аз… прекалих.

Високото момиче прибра ножа в канията на кръста си.

– Да бе. Ако някой ти изяде последната кифличка и се развикаш – това е да прекалиш. – Посочи я обвинително с пръст. – Ти искаше да ме убиеш.

– Откровено казано, неведнъж съм била на крачка да убия за последната кифличка.

– Къде ти е палтото?

– Май съм го съблякла – каза Нина. Чудеше се какво обяснение да измисли, което да не включва костената ѝ броня. – Сигурно в пристъп на снежна лудост.

– Снежна лудост? Не знаех, че има такова нещо.

Нина откри палтото си, затрупано наполовина от новия сняг.

– О, има и още как. Поне в моето село.

Момичето потърка мускулестото си бедро.

– С какво ме уцели?

– Стреличка.

– Хвърлила си по мен стреличка?! – ахна тя с високо вдигнати вежди. – Това е нелепо.

– Но свърши работа, нали? – Стреличка от човешка кост, но тази подробност не беше важна в момента, пък и беше време да премине в атака. Нина облече влажното палто. – Приспала си пазачите в манастира. Така си се измъкнала.

Самочувствието на момичето се разсипа, пометено от вълна на страх.

– Никой не пострада.

– Да, за твой късмет. Това е много деликатна работа. Като нищо някой е можел да изпадне в кома.

Момичето застина под виещия вятър.

– Ти пък откъде знаеш?

Но Нина вече имаше историйка наум. В тази страна гришанската сила беше равносилна на смъртна присъда или на нещо още по-лошо.

– Сестра ми беше Гриша – излъга тя.

– И какво… какво стана с нея?

– Не нещо, за което да си приказваме посред буря.

Момичето стисна юмруци. Светци, наистина беше висока тази момичка – но не едра, а с изящната снага и дългите атлетични крайници на танцьорка.

– Не трябва да казваш на никого за мен. Ще ме убият.

– Няма да те нараня и няма до позволя друг да те нарани – каза Нина. Момичето все така я гледаше със страх. Вятърът набра сила, виеше и бръснеше. – Но всичко това ще е без значение, ако и двете умрем тук.

Високото момиче я погледна, сякаш наистина показваше симптоми на някаква снежна лудост.

– Не ставай смешна.

– Твърдиш, че ще намериш пътя през това нещо?

– Не – каза високата и потупа коня си по хълбока. – Но Хелмут ще се справи. Наблизо има ловна хижа. – А сетне отново се поколеба. Нина знаеше какви мисли се въртят в главата ѝ.

– Чудиш се дали да не ме зарежеш тук, на милостта на бурята – каза тя. Момичето отклони виновато поглед. Значи имаше нещо безмилостно в себе си, добре. Още една причина Нина да я хареса. – Сигурно няма да оцелея. Но може и да извадя късмет. И тогава непременно ще разкажа на първия срещнат за сърцеломката, която живее тайно сред жените от Извора.

– Не съм Гриша!

– Е, значи си забележителна имитаторка тогава.

Момичето прокара ръка по гривата на коня си.

– Можеш ли да яздиш?

– Ако се налага.

– Или ще яздиш, или направо лягай да спиш в снега.

– Мога да яздя.

Момичето се метна на седлото с едничко изящно движение. Протегна ръка на Нина и я издърпа на гърба на добичето.

– Обичаш да си хапваш, като гледам – изпръхтя момичето.

– При всяка възможност.

Нина хвана младата жена през кръста и конят ги понесе на бавен ход през растящите снежни преспи.

– Може да те набият с камшик, задето използваш тези команди, впрочем – каза момичето. – „Дйел коменден.“ Само дрюскеле имат право да ги използват, иначе се смята за богохулство.

– Тази вечер ще кажа една молитва отгоре.

– Е, откъде знаеш тези команди?

Още лъжи.

– Едно момче от нашия град служеше в ордена.

– Как се казва?

Нина се върна мислено към битката в Ледения палат.

– Ларс. Чу се, че загинал наскоро.

„И прав му път.“ Беше я хванал със специалния си бич и я бе повалил на колене, преди Каз Брекер да го навести.

Белият свят сякаш нямаше край, замръзнал и монотонен. Сега, когато седеше неподвижно на конския гръб, Нина усети студа чак до костите си, усети как тежестта му я притиска. Вече започваше да се пита дали момичето знае къде отива, когато различи тъмен силует в еднообразната белота. Конят спря и момичето се хлъзна от седлото.

Нина се смъкна на свой ред. Краката я боляха, бяха вкочанени. Заведоха Хелмут под един навес до хижичката. Прозорците светеха, чуваха се силни гласове.

– Явно идеята не е хрумнала само на нас – подхвърли момичето.

После уви юздите около ръката си и свали едната си ръкавица да погали коня по носа.

– Не подозирах, че толкова хора знаят за това място. Сигурно са мъже, останали тук да изчакат бурята. По-добре да не влизаме.

Нина се замисли.

– Имаш ли пола в дисагите?

Момичето дръпна някакъв колан на кръста си и палтото ѝ се смъкна в нещо като пола над панталоните. Впечатляващо, помисли си Нина.

– Какви други номера криеш в ръкава си? Или в полите, както сме го подкарали?

Усмивка прекоси лицето на момичката.

– Имам си няколко.

Вратата на хижата се отвори рязко и светлината очерта силует на мъж с пушка в ръце.

– Кой е там?

– Остави на мен – прошепна Нина, после викна с цяло гърло: – О, слава на небесата! Бояхме се, че хижата ще е празна. Побързай, Ингер!

– Ингер? Сериозно? – измърмори момичето.

Нина тръгна с бърза крачка към вратата, нищо че онзи беше насочил пушка към нея – надяваше се, че мъжът не е достатъчно пиян или уплашен да стреля по невъоръжено момиче. Добре де, по момиче, което изглежда невъоръжено.

Изкачи стъпалата и се усмихна на едрия мъж. Чуваше как високата влачи крака след нея.

– Слава на Дйел, че намерихме подслон за през нощта.

Надникна над рамото му в хижата. Стаята беше пълна с мъже, десетина и повече, всичките наобиколили огъня. Напрежение стегна стомаха ѝ. Точно в този момент не би имала нищо против хижата да беше пълна с дрюскеле, които не пиеха и имаха строги правила по отношение на жените. Но вече нямаше връщане назад.

– И то сред любезни господа, които да ни защитят! – добави Нина

– Кои сте вие? – попита мъжът, без да крие подозренията си.

Нина мина покрай него, сякаш си беше у дома.

– Какъв късмет извадихме, нали, Ингер? Ела да се сгреем на огъня. А ти затвори врата… – Сложи ръка на гърдите на онзи с пушката. – Прощавай, как ти беше името?

Той примигна.

– Андерс.

– Бъди така добър да затвориш вратата, Андерс.

Влязоха вътре и Нина посрещна с усмивка втренчените погледи на мъжете.

– Знаех си аз, че Дйел ще ни покаже пътя, Ингер. Пък и баща ти непременно ще възнагради щедро тези любезни господа.

За миг момичето я зяпна сащисано и Нина тъкмо реши, че представлението им е отишло по дяволите, когато „Ингер“ грейна.

– О, да! Без съмнение! Баща ми е изключително щедър, когато трябва аз да съм добре.

– Да не споменаваме, че си сгодена за най-богатия мъж в Оверют. – Нина намигна на мъжете около огъня. – Е, явно Дйел е погледнал благосклонно и на вас, господа. Тъй, кой от вас ще ни пази тази нощ?

– Да ви пази? – рече един с бухлати оранжеви вежди.

– През нощта.

– Нещо май не си добре с главата, моме…

– Вижте, бащата на Ингер наистина е щедър, но няма как да даде по десет хиляди крида на всички ви, така че ще трябва да изберете един, който да получи наградата.

– Десет хиляди крида?

– Ами май толкова беше последния път, нали? Когато замръкнахме на онова удивително място, надолу, на юг. От друга страна, тогава ти още не беше сгодена за най-богатия човек в града, значи сега наградата може да е два пъти по толкова.

– И кой е тоз жених, дето все го споменавате? – попита един с брада.

– Чували ли сте за Бернард Боле, който натрупа цяло състояние от пушена скумрия? И Ингвар Холс, който върти търговията с дървен материал от Елбйен до Исенвее? Е, Ленарт Бьорд може да сложи и двамцата в малкия си джоб.

– Ленарт Бьорд? – повтори брадатият.

– Името ми звучи познато – каза някой при огнището.

Това едва ли беше вярно, тъй като Нина току-що си беше измислила господин Бьорд.

– Аз пръв ги видях – каза едрият с пушката. – Редно е аз да взема наградата.

– Що пък да е редно? Ти просто беше най-близо до вратата!

– Не, не, не се карайте – каза Нина с учителски тон, докато мъжете се надвикваха кой да стои на пост и да ги варди през нощта. – Ленарт Бьорд ще има по нещичко за всеки от вас.

Нина и „Ингер“ се настаниха в ъгъла с гръб към стената, докато мъжете продължаваха да спорят.

– Това беше отвратително – изсъска момичето, опря лакти на коленете си и подръпна полите си върху носовете на ботушите.

– Моля?

– Изкара ни някакви тъпи слабачки. Ние сме си виновни, че мъжете не ни зачитат. Виждат в нас меки дрисли, щото така се държим.

– Че какво му е на мекото? – каза Нина, ядосана на свой ред. Беше измръзнала и изтощена, а преди броени часове беше изкопала гроба на любимия си. – А и в момента ни виждат като две големи кесии с пари вместо като две беззащитни момичета.

– Не сме беззащитни. Аз имам пушка и нож. А ти имаш онези нелепи стрелички.

– А да имаш дванайсет ръце, скрити в палтото си? Онези имат числено превъзходство.

Е, Нина сигурно би могла да се справи с всичките, но не и без да разкрие истинската си сила, а това би означавало да закопае и момичето.

– Пияни са. Щяхме да се справим.

– Не влизаш в битка, която не можеш да спечелиш – отвърна Нина с раздразнение. – Предполагам, че си тренирала тайно и никога не си имала истински боен инструктор. Силна си, но това няма да ти помогне, ако не знаеш какво да правиш.

Атлетичното момиче придърпа реверите на палтото си.

– Мразя това. Мразя как гледат на нас. Баща ми е същият. Според него жена, която иска да се бие, да ловува и да се защитава сама, е сбъркана, щото така отнема на мъжете правото да я пазят.

Нина изпръхтя.

– О, да, истинска трагедия за бедните мъжлета. Майка ти какво мисли по въпроса?

– Майка ми е идеалната съпруга, ако не броиш факта, че така и не е родила синове на баща ми. Прави каквото той ѝ каже.

Момичето въздъхна. Изведнъж се стори на Нина изтощено до смърт, унило и изгубило желание за битка. Косата му с невероятния цвят – кестеняво, червено и златно като гора наесен – се беше сплескала влажна и рошава покрай бузите му.

– Не я виня. Така стоят нещата. Тревожи се, че ще остана стара мома.

– Затова ли са те пратили в манастир насред нищото?

– Да, където няма да се забърквам в неприятности и да ги посрамвам пред приятелите им. А ти хич не се прави, че си различна. Видях как ме гледаше, когато ни помогнахте на онази поляна.

– Ми ти беше облечена като войник. Нормално беше да се изненадам. – А и тогава основната ѝ задача беше да опази прикритието си, а не да се сприятелява с една Гриша… Момиче, което сигурно би могло да ѝ помогне за фабриката. – В случай че не си забелязала, аз пътувам сама и сама се издържам.

– Различно е. Ти си вдовица.

– Не е нужно да звучиш толкова завистливо.

Момичето потърка чело.

– Извинявай. Беше нетактично от моя страна.

Нина я измери с поглед. Имаше нещо строго в чертите ѝ – високите скули, правия нос. Само пълните устни намекваха за вътрешната мекота. Предизвикателно лице, инатливо. Красиво.

– Не сме толкова различни, колкото си мислиш. – Нина кимна към мъжете, които си бяха спретнали турнир по надвиване с ръка, за да решат кой ще прибере несъществуващата награда. – Баща ти се държи така от страх, пак от страх мъжете си измислят глупавите правила, че не можем да пътуваме сами или да яздим по мъжки.

Високата преглътна смеха си.

– И защо да ги е страх? Светът им принадлежи.

– Тъй де, обаче си помисли за всички неща, които ние бихме могли да постигнем, ако имахме тяхната свобода.

– Не, не, ако наистина ги беше страх, ти нямаше да се разтапяш в усмивчици и да се контиш.

Нина ѝ намигна.

– Вече си ми виждала усмивчиците. Но ако реша да се наконтя, краката ще ти се подкосят.

Момичето изсумтя под нос.

– Аз съм Хане.

– Приятно ми е да се запознаем – каза Нина. – Аз съм Мила. – Вече бе изрекла куп лъжи тази вечер, но тази ѝ се стори особено нередна.

– Не смяташ наистина да спим тази нощ, нали, Мила? – попита многозначително Хане.

– В никакъв случай. Ти ще подремнеш с ръка на ножката си, а аз поемам първия пост.

Докосна ръкава си, колкото да усети костените парченца в подгъва. Поотпусна се и заби поглед в пламъците на огъня.

– Почини си – каза тя на Хане и изведнъж осъзна, че за пръв път от месеци се е усмихнала искрено.

Загрузка...