15


Николай

НИКОЛАЙ БЕ ВИЖДАЛ много удивителни неща – мъгливите понита от земската граница, които уж били толкова бързи, че ставали невидими. Виждал бе морска змия да разсича северните ледове. Самият той бе летял с демонски криле и светът се бе разгъвал под него като карта. Сега обаче гледаше и не вярваше на очите си.

Юри бе паднал на колене и се молеше. Зоя стоеше с вдигнати ръце и пясъкът около сала се надигаше под поривите на силен вятър.

Още щом чу писъците, Николай бе изтеглил револверите си, готов да се изправи лице в лице с волкрите. Очаквал бе сенчести чудовища или някакво друго проявление на силата на Тъмнейший. Добре де, донякъде бе очаквал самият той да се появи, Беззвездния, да се възправи от мъртвите и да ги облъчи с чара и злобата си.

Вместо това… гледаше пчели, гигантски рояк от пчели, придвижващ се на скорост в небе с цвят на попара, роякът се менеше, сгъстяваше се в някакъв силует, на жена сякаш. Зад рояка някаква гротеска летеше с гигантски подскоци по пясъка, масивно тяло, което се променяше в движение – две глави, после три; стотици ръце; извит гръб с релефни прешлени; десет, двайсет, трийсет дълги тънки крака, които се движеха в тандем. Приличаше ту на човек донякъде, ту на животно – покрито с козина и оголило зъби. А високо горе кръжеше трето чудовище с широко разперени криле и лъскави люспи…

– Зоя, кажи нещо гадно.

– Защо? – прошепна тя.

– Защото съм почти сигурен, че халюцинирам, а в сънищата ми ти си необичайно мила.

– Ти си идиот, Николай.

– Била си и по-гадна, честно.

– Извинявам се за бедния си речник, но явно съм парализирана от страх.

Гласът ѝ трепереше, а щом безмилостната и несломима Зоя се страхуваше, значи всичко това беше истинско – пчелите, гротеската и да, колкото и да е невъзможно, гигантският дракон с исполинските кожести криле и люспите, които лъщяха в черно, зелено, синьо и златно под монотонната сива светлина.

– Зоя, не знам как си ни пренесла тук, но сега е моментът да ни върнеш обратно.

– Щях, ако можех – изръмжа тя и запрати силен вятър нагоре.

Пчелите се удариха във вятъра и се разделиха на два потока като вода покрай голям камък в река. Жуженето им бе оглушително.

– Направи нещо! – каза Зоя.

– Какво например?

– Имаш пистолети!

– Няма да стрелям по пчели.

– Стреляй по онова тогава.

Николай откри огън по гротеската. Куршумите се забиваха в менящото се тяло – глава, ръка, друга ръка, в широката разкривена гръд. Вече беше по-близо и Николай различи хищни нокти, пълна с дълги зъби паст и гъста кафява козина като на мечка. Куршумите му потъваха в тялото на гротеската, а миг по-късно изпадаха от него, сякаш гърчещата се плът ги е изплюла.

Драконът в небето изрева и разгъна още гигантските си криле. Огнен фонтан изригна от устата му и се устреми право към тях.

Зоя вдигна ръце и купол от въздух ги захлупи. Пламъците се удариха в купола, стана толкова горещо, че да ти се опърлят веждите.

А после пламъците се разсипаха, драконът изврещя отново и закръжи над тях.

– Противникът очевидно ни превъзхожда – призна Николай.

– Свалете ръце – каза гротеската с хор от гласове, излизащи от стотици усти.

– След мъничко – отвърна Николай. – В момента вдигнатите ръце ми вдъхват кураж. Юри, стани, да ти се не знае, и поне се опитай да изглеждаш като боец.

– Вие не разбирате – каза Юри през сълзи.

– Това е съвсем вярно.

– Ще вдигна отново пясъците – каза Зоя. – Ако предизвикам достатъчно силна буря, тя ще ни скрие, докато отидем… някъде. Ще трябва ти да се оправяш с платната. Няма как хем да контролирам бурята, хем да насочвам сала.

– Направи го – каза Николай и плъзна поглед по такелажа.

Няколко примитивни въжета, но пък той бе оцелявал и в по-бурни води.

Откри огън, за да спечели няколко секунди на Зоя. Тя вдигна рязко ръце и пясъците на Долината – или където се намираха всъщност – се вдигнаха като вълна. Този път Зоя не се щадеше, не се прикриваше – нямаше нужда да крие действията си от поклонниците. Бурята се разрази рязко, като човек, който се буди от лош сън, внезапна стена от сила, която изтласка чудовищата и скри отстъплението на сала.

Николай прибра револверите в кобурите им, грабна въжетата и разпъна платното. Брезентът се изопна под въздушния напор и ги повлече на изток, там, където би трябвало да минава границата на Долината. Николай нямаше представа какви са тези създания, но искрено се надяваше, че силата им е закотвена към това място.

А после земята под тях се изгърби, замята се. Салът се наклони опасно към десния борд, левите плъзгачи увиснаха в празния въздух. Зоя и Юри залитнаха и паднаха, но дори по гръб Зоя не загуби концентрацията си – ветровете, които контролираше, не се поколебаха и за миг. Николай държеше здраво въжетата, опитваше да улови с тях напорите на вятъра, за да изправи сала. Но земята се мяташе като диво животно, сякаш пясъците бяха оживели.

Наклониха се още по-силно, левият плъзгач се вдигна високо във въздуха.

– Ще се обърнем! – извика Николай.

Имаше зловещото усещане, че някакъв гигант си играе с тях.

Изпопадаха на купчина. Николай веднага скочи на крака и посегна към другите двама да ги издърпа на безопасно място, преди салът да ги е захлупил. Но вместо да се преобърне, салът тупна безобидно върху левия си плъзгач, а пясъците рязко се укротиха.

Укротила се бе и Зоината буря, а без нея небето бързо се прочисти. От пясъка пред тях се появи силует, после още един и още един – цял полк от пясъчни войници. Безлики, но с униформи, изработени до най-малкия детайл. Сякаш бяха излезли от картина на древна равкийска войска, армията на Яромир Решителния, облечени в кожи и бронз, само дето всичко това беше направено от пясък. Зоя вдигна ръце и запрати силен вятър към редиците им, но воините не трепнаха, не помръднаха.

– Какви са тези?! – извика Зоя.

Войниците все така се появяваха като разплискана вълна, цяла армия, докъдето поглед стига, чак до двореца в далечината.

– Мисля, че ни показват численото си превъзходство – отвърна Николай.

– Кой ни го показва?

Пясъчните войници направиха крачка напред едновременно и звукът беше като трясък на оръдие. Зоя и Николай стояха гръб в гръб, обкръжени. До тях Юри още беше на колене, лицето му – сгърчено в маниашки възторг.

– Не знам как да се бия с това нещо – каза Зоя. Звучеше що-годе нормално, но Николай разпозна страха в гласа ѝ. – Това ли е моментът, в който умираме героично?

Драконът кръжеше над тях. Ако тези създания искаха смъртта на Николай, значи бяха избрали доста сложен начин да го убият. Явно целта беше нещо друго и дано това друго му дадеше шанс да преговаря за живота на Зоя и Юри.

– Не, това е моментът, когато царят на Равка се предава, а любовта ни, която никога не я е имало, разцъфва в балади и песни.

– Да не си посмял – тросна се Зоя.

– Дай друга идея, Назяленска. Поне един от нас трябва да оцелее. – После сниши глас: – Върни се в столицата и събери Гриша за бой.

Ако изобщо можеше да стигне до Ос Олта оттук.

Метна револверите си на пясъка и вдигна ръце. Плъзгаше поглед по строените войници, дракона в небето и гигантското тяло на гротеската на заден план.

– Не знам на кого точно се предавам…

Драконът свърна рязко и се стрелна право към тях. Добре де, може би наистина искаха да го убият.

– Зоя, залегни! – извика той и се хвърли към нея.

– Как ли пък не! – измърмори тя, събори го на пясъка и застана пред него с вдигнати ръце.

Драконът даде воля на огъня си, а Зоя – на своята буря. За миг застинаха в равновесие – златна каскада от пламъци срещаше стена от вятър. А после Зоя завъртя ръце и ги разпери встрани като диригент пред оркестър. Николай не разбра какво стана, но след миг пламъците угаснаха, а драконът се сурна назад задавен. Зоя бе откраднала дъха му, отнела бе въздуха от огъня, лишавайки го от гориво, и сега драконът се давеше.

Николай се метна към револверите си – не искаше да изпусне шанса, осигурен му от Зоя, – но още не се бе прицелил, когато драконът изрева оглушително. После летящият звяр раззина паст и пламъкът изригна отново. Син този път, по-ярък и по-жежък отпреди, достатъчно горещ да разтопи камък… и пясък.

– Зоя! – извика Николай, но тя вече бе вдигнала свити в юмруци ръце и леден вятър посрещна огнената буря на дракона.

Син огън огря лицето ѝ. Косата ѝ се издигна като черна корона около главата, очите ѝ пламтяха кобалтови, сякаш и тя гореше с огъня на създанието.

Плам и лед се бореха за надмощие, Зоя изкрещя. Изскърца със зъби, капчици пот избиха по челото ѝ. Николай откри огън по дракона, но куршумите се топяха, преди да го наближат. Лед се образуваше по сала, по ръцете на Николай и по първите редици на строените пясъчни воини.

А после Зоя се срина. Падна на колене, зимната буря замлъкна, останаха само тънки корици лед, които бързо се топяха.

Николай се втурна към нея, сигурен, че огънят всеки миг ще я погълне. Но драконът затръшна пастта си, пламъците угаснаха. Чудовището кръжеше във въздуха, гледаше ги.

Николай се смъкна на колене до Зоя. Улови я, преди да се е сринала на пясъка. Кожата ѝ грееше заруменяла от гришанската сила, но носът ѝ кървеше, тръпки я побиваха цялата.

Драконът кацна пред тях и сгъна гигантските си криле. Сигурно искаше да си поиграе с храната.

– Назад! – извика Николай, макар че не би могъл да го спре по никакъв начин.

Оръжията му не вършеха работа. Юри още бе на колене и се клатушкаше като пияница, който се чуди дали има смисъл да става изобщо.

– Невръстното царче – каза драконът и се примъкна напред, опашката му разравяше бразди в пясъка. Гласът му беше ниско громолене като далечна гръмотевица. – Героят от войната. Принцът с демон в сърцето.

Николай не знаеше кое го стряска повече – че драконът говори или че знае защо са дошли на това прокълнато място.

Драконът се наведе напред. Очите му бяха големи и сребърни, зениците – черни цепки.

– Ако исках да я нараня, отдавна щеше да е на пепел, момче. И тя, и вие.

– Определено изглеждаше, че не си поплюваш – каза Николай. – Или вие така си се поздравявате?

Драконът изгромоли, май се смееше.

– Исках да видя на какво е способна.

Стон се откъсна от устните на Зоя и Николай изтръпна. Звукът бе така отчаян и уплашен, че нямаше начин да излиза от устата на неговия генерал.

– Какво, какво има? – прошепна умолително той и я притисна по-силно в обятията си, оглеждаше я за рани, за кръв.

Но тя го блъсна, зарови ръце в пясъка и нададе нов писък от ярост и болка.

– Светци, Зоя, какво става?!

Тя измъкна нещо от пясъка, нещо лъскаво, и го притисна към гърдите си, плачеше и хълцаше, останала без дъх. Николай напразно се опитваше да разтвори пръстите ѝ. Накрая успя и го видя да грее в шепата ѝ – сребърната гривна, счупена на две. Муската ѝ.

– Не – плачеше тя. – Не.

– Да – изсъска драконът.

– Юрис, престани – каза някаква жена и се появи измежду войниците. Облечена бе в цъфнали рози, които се разпукваха и увяхваха, обвили тялото ѝ като тога. Златната ѝ коса беше жужащ покров от пчели, които се сгъстяваха и разлитаха около прекрасното лице. – Получи си битката. Вече знаят пред какво са изправени.

– За пръв път от години ни е забавно, Елизавета, а ти пак гледаш да скапеш настроението. Браво.

Драконът вдигна плещи, а после пред сащисания поглед на Николай се сгъна навътре в себе си и се превърна във висок мъж с прекрасна плетена ризница, която лъщеше като черни люспи. Пясъчните войници се разстъпиха пред гротеската, чието тяло все така се менеше, този път цялото покрито с очи, сякаш да ги огледа най-подробно.

– Какво става? – настоя Николай. – Кои сте вие?

– Нима хората не се молят за светци? – попита мъжът на име Юрис.

– Най-после! – разрева се Юри, все така коленичил. – Най-после!

– Елате – каза Елизавета и протегна ръка. Пчелите жужаха нежно около нея със звук, почти утешителен. – Ще ви обясним всичко.

Но умът на Николай вече бе направил нужния гигантски скок, отвел го в тази нелепица. Света Лизбета, получила своето мъченичество в поле от рози. Свети Юрис, който…

– Ти си убил дракона – каза Николай. – Това го има във… във всички легенди.

– Понякога легендите не са съвсем точни – каза Юрис с грейнала усмивка. – Хайде, царче. Време е да си поговорим.

Загрузка...