Белязания цар

34

Зоя

ЗОЯ СЕ НОСЕШЕ НАД ПЯСЪЦИТЕ и се молеше да не е закъсняла. Доскоро смяташе, че само Гриша под въздействието на парем могат да летят. А ето че сега яздеше бурята и мълниите – сякаш бе яхнала дракон.

Посрещна я ужасяваща гледка.

Григорий се беше разпънал над трънливата горичка като гигантски купол от преплитащи се сухожилия, опитваше се да държи Елизавета и Юри настрани от Николай и неговата сенчеста версия. Тръните на Елизавета пронизваха плътта на светеца, клоните на трънливата гора се гърчеха като змии, замахваха и раздираха Григорий неуморно.

А после Всетелесния запищя. Но не тръните го нараняваха, осъзна Зоя, а насекомите, които Елизавета беше насъскала срещу него. Малки дупчици и бразди се появиха в месото му, насекомите се заравяха в плътта и я изяждаха отвътре. Тялото му се пръсна в опит да избяга от самото себе си. Григорий се тресеше в агония, после изпищя през стотици усти.

Юри стоеше зад Елизавета като дете, което се крие зад полите на майка си, притиснал ръце към устата си, несъмнено ужасӛн до дъно. Глупаво момче. Знаел ли бе какво е смятала да отприщи Елизавета? Беше ли му обещал Беззвездния всичко да мине безкръвно и колко кръвопролитие можеше да издържи фанатикът в него?

Всетелесния потръпна за последно и се срина. Елизавета нададе вик на триумф и се стрелна към Николай и сенчестото създание, уловени от клонките на трънливата гора.

Зоя откъсна от ръкава си две парченца обсидиан и ги удари едно в друго. Една искра беше достатъчна. Език от огън се сурна с рев към Елизавета и светицата се олюля от изненада. Само за миг, уви, после устните ѝ потрепнаха насмешливо.

– Мислех, че ще проявиш здравия разум да си плюеш на петите, Зоя. Закъсня. Духът на Тъмнейший скоро ще се събере с тялото му. Няма нужда да ставаш жертва на тази битка.

– Моят цар е ранен. Аз съм негова поданица, негов войник и ще се бия за него.

– Ти си Гриша, Зоя Назяленска. Не е нужно да си ничия поданица.

Дори сега Зоя усещаше притеглянето на силата. Този нестихващ глад за още и още никога нямаше да я напусне. Но и преди си беше имала вземане-даване с тирани.

– Освен на теб? На Тъмнейший?

Елизавета се изсмя.

– Ние няма да бъдем владетели. Ще бъдем богове. Ако искаш корона, вземи я. Седни на равкийския трон. Целият свят ще бъде в краката ни.

– Видях тялото му на кладата. Видях как изгаря.

– Нищо не си видяла. Аз го откраднах от пясъците на Долината и оставих двойник на негово място. Лесна работа за сила като моята.

Точно както бе подозирала Зоя. Подробностите не я интересуваха, важното бе Елизавета да говори.

– Съхранила си тялото му?

– Да, с надеждата да го съживя. Съхранявах го в кошера си. О, да, знаех, че лесно ще повярваш на тъжната ми историйка колко съм уморена от вечността, как кошерът ми боледува и прочие. Но не събра смелост да тръгнеш по онзи тъмен коридор, нали? Никой не иска да погледне отблизо чуждата болка. Сериозно ли повярва, че ще жертвам цяла епоха от знание и сила, за да стана простосмъртна? Би ли го направила ти, Зоя?

Не. Никога. Но силата, с която бе обвързана сега, идваше при нея доброволно, нямаше нужда да я краде, да я отнема силом.

– И какво ще правиш със света, щом стане твой?

– Сега ли да представя великата си визия за всеобщ мир? За обединена империя без граници и знамена? – Елизавета вдигна рамене. – Бих могла да изнеса тази реч. Може би Беззвездния ще сметне това начинание за достойно. Аз просто искам да бъда свободна и отново да почувствам силата си.

Тази нужда Зоя можеше да разбере, знаеше и какви въпроси да повдигне, същите въпроси, които бе задавала на себе си в мрачните моменти.

– Това, което имаш, не ти ли стига? – попита тя, като се придвижваше в бавен кръг около горичката.

Гръдта на сенчестото създание не светеше, значи някой бе успял да извади тръна. Силуетът му се изливаше бавно в полегналото тяло на Тъмнейший. Николай умираше нанизан на трънака, кървящ.

– Какво е силата, ако не можеш да я прилагаш? Живях в изолирано великолепие твърде дълго. Какво е да си бог, ако никой не те почита? Да си царица без поданици? Преди бях вещицата от гората, царицата на своя трон, богинята в своя храм. И пак ще бъда. Пак ще вкуся магията на страха, желанието и богобоязливостта.

– От мен няма да ги получиш – каза Зоя, вдигна ръце и ръкавите ѝ се смъкнаха.

Черни люспи уловиха смътната светлина на вечния сумрак.

Елизавета въздъхна с раздразнение.

– Трябваше да се сетя, че Юрис ще живее достатъчно дълго да направи нещо благородно и глупаво. Е, стари приятелю – каза тя, – усилията ти са били напразни.

Махна рязко с ръка и два ствола с цвят на желязо се стрелнаха към Зоя, тръните им лъщяха като опашката на морско създание.

Зоя вдигна високо ръце, изви се свиреп вятър, улови стъблата в хватката си, уви ги едно около друго и ги изтръгна от корен. После Зоя ги метна към Елизавета.

– Колко си свирепа само – цъкна с език светицата. – Юрис е бил прав да те направи своя ученичка. Жалко че знанията му ще умрат заедно с теб.

Този път не бяха само две стъбла, а сякаш половината лес се надигна, ръмжаща маса от дебели трънливи стволове. Зоя изтегли влага от въздуха, запрати я в ледена вълна, стволовете се покриха със скреж, който смрази мъзгата им. Зоя прати силен порив към тях, стволовете се пръснаха на дребни отломки и вятърът ги отвя.

– Каква сила! Но не можеш да ме надвиеш, Зоя. Аз имам цяла вечност на своя страна.

– Аз пък имам на своя страна изненадата.

Зоя вдигна пясъците за прикритие и се стрелна мълниеносно към трънливия лес. Докато Елизавета говореше, тя неусетно се беше придвижила до другата страна на горичката, близо до кладата със съвършено съхраненото тяло на Тъмнейший. Зърна за миг красивото лице, дългите пръсти. Преди беше влюбена в него, обичала го бе с цялата сила на жадното си девиче сърце. Вярвала бе, че той я цени, че също я обича. Би направила всичко за него, би се сражавала и би умряла за него. И той го бе знаел. Подхранвал бе верността ѝ, както бе подхранвал собствената си загадъчност, възползвал се бе от обичта ѝ, както се е възползвал от самотата на Алина Старкова и нуждата на Женя да си намери място под слънцето. „Използвал ни е, както използва Елизавета сега. И аз му позволих да го прави.“

Но този път нямаше да допусне същата грешка. Зоя вдигна ръце.

– Не! – извика Елизавета.

– Изгори, както трябваше да изгориш преди – прошепна Зоя, смъкна рязко ръка и без никакво усилие, сякаш е призовала лек бриз, мълния се оформи в небето и удари прецизно, оглушително.

Удари кладата, вдигна искри, разцъфна пламък. Сянка се надигна сред огъня, сякаш се опитваше да избяга от горещината.

– Какво направи? – изпищя Елизавета и хукна към Тъмнейший.

Трънливата гора се опитваше да го измъкне от огъня, да го отнесе на безопасно място.

Но Зоя вля още сила в пламъците, нажежи ги до синьо, досущ като драконовия огън на Юрис. Трънливата гора започна да се срива навътре в себе си.

Стъбла се гърчеха свирепо в краката ѝ, но тя запрати искри натам и ги подпали, опърли и собствените си глезени. Още не бе свикнала да борави с огъня.

Елизавета се бе метнала върху кладата в опит да опази нещо от тялото на Тъмнейший. Зоя знаеше, че пламъците ще ѝ причинят болка, но няма да я спрат. Единствено силата на Елизавета, обърната срещу самата нея, можеше да убие Гриша с древна мощ като нейната. При това трябваше да стане бързо.

Видя Юри да бяга от пламъците и изтръгна светещия трън от ръцете му.

– С теб ще се разправям по-късно – изръмжа Зоя и забърса две дюни, обграждайки го в клетка от завихрен пясък, който го затрупа до шията.

Останките от сенчестото създание потрепваха между Николай и пламналата клада на Тъмнейший, сякаш не знаеха накъде да се стрелнат. Създанието бе изгубило плътността си, крилете му висяха раздрани, хищните нокти бяха отпуснати безжизнено покрай тялото. Зоя заби светещия трън в гърдите му, там, където би трябвало да е сърцето.

Николай се свести със стон.

– Извади го – изхъхри той и сведе брадичка към гърдите си, където беше забит истинският трън. – Убий го.

„А ако това убие и теб?“ Нямаше време за колебания. Зоя изтръгна тръна. Черна кръв бликна от гърдите на Николай и той нададе вой. Един дебел ствол фрасна Зоя и я отхвърли назад.

Трънливата гора около нея разцъфна в миг, Елизавета се издигна над окончателната погребална клада на Тъмнейший. Издигна се като рояк пчели. Като разцъфнала поляна. Беше жена, полудяла от скръб. Трънливата гора улови китките на Зоя, стегна ги здраво, а Елизавета се стрелна към нея, скакалци извираха от зейналата ѝ уста, ръцете ѝ бяха протегнати към гърлото на Зоя.

„Всичко е наред – помисли си Зоя. – Спасих Николай. А Елизавета няма да се измъкне от Долината.“ Най-сетне беше спряла Тъмнейший. Нека Елизавета вземе сърцето ѝ. Но гласът на Юрис ревна в главата ѝ презрително: „За това ли жертвах люспите си? Ние сме драконът. Не се предаваме толкова лесно.“

Клоните стегнаха хватката си още. Трънливата гора беше дело на Елизавета. Но мъзгата в стволовете течеше като кръв, като река със свои собствени привили и отливи.

Елизавета изкрещя от гняв, жуженето на насекомите стана оглушително.

Зоя насочи мислите си към мъзгата, която течеше в стволовете и клоните, същата мъзга, която я беше давила толкова пъти, и дръпна.

Стеблата се обърнаха, острите им тръни се юрнаха към Елизавета мълниеносно, толкова бързо, че светицата не успя да реагира. Тялото ѝ се наниза на тръните с тъп влажен звук. И тя увисна на педя от Зоя, пронизана от тръните на собствената си гора.

Зоя завъртя тръните и видя как светлината угасва в очите на светицата. Можеше да се закълне, че е чула доволния смях на дракона.

Равка можеше да падне. Гришаните и Втора армия можеше да се пръснат по вятъра. Но поне Елизавета и Беззвездния нямаше да заплашват света.

Сети се за тигърчетата в снега, за Лиляна как бели лешници край огнището, за Залата със златния купол в Малкия дворец, препълнена с гришани, които се смееха и закачаха миг преди Тъмнейший да удари. Помисли си за Николай, лице в лице с демона, стиснал тръна като кинжал.

„Този път те спасих – помисли си тя и се срина. – Този път го направих както трябва.“