Белязания цар

7

Зоя

ЗОЯ СТАНА ПО ТЪМНО. Искаше да приключи със сутрешните си дела, преди да отключи Николай във Великия дворец. Минала бе цяла седмица, откакто се върнаха в столицата, и за всеобщо облекчение чудовището на царя не се бе проявявало.

Тамар и Надя вече я чакаха в общата стая пред нейната спалня – седяха до кръглата маса, използвана преди от личната гвардия на Тъмнейший. Надя още беше със син пеньоар, но Тамар си беше облякла униформата без ръкави, а на кръста ѝ лъщяха дежурните брадви.

– Доклади за още две нападения на кергуд – каза тя и размаха изписани нагъсто листове.

– Имам нужда от чай – каза Зоя. Как беше възможно светът да се разпада още преди изгрев-слънце? Токова просташко. Наля си чаша от самовара и взе докладите от Тамар. На масата имаше и други. – Къде са ударили този път?

– Трима гришани са били отвлечени от Сикурск и още осем южно от Карйева.

Зоя се тръшна на стола.

– Толкова много?

Шуаните бяха използвали резервите си от юрда парем да създадат нов вид войници – хора, прекроени от гришански фабрикатори, крилати, ненормално силни, с нечупливи кости и изострени сетива. Наричаха ги „кергуд“.

– Кажи ѝ и другото – обади се Надя.

Зоя втренчи поглед в Тамар.

– Има и още?

– В Равка винаги има още – сви рамене тя. – Гришаните при Сикурск са пътували под прикритие. Така че или шуаните са знаели за мисията…

– Или Нина е била права и тези нови войници незнайно как надушват Гриша – довърши Надя.

– Нина ни предупреди – добави Тамар.

– О, да, предупреди ни – горчиво каза Зоя. – И за наш късмет добрият цар изпрати главния ни източник на информация за тези шуански войници във Фйерда.

– Нямаше избор – каза Тамар. – Нина беше затънала в скръбта си. Мисията ще ѝ се отрази добре.

– И това ще е голяма утеха, когато я заловят и екзекутират – сопна се Зоя и стисна с пръсти основата на носа си. – Шуаните изпробват търпението ни, навлизат все по-навътре в Равка. Трябва да отвърнем на удара.

– С какво? – попита Надя. – Със строго предупреждение?

– Добре би било, ако можехме да ги ударим право в целта – поклати глава Тамар. – Но моите източници още нямат следа към местата, където шуаните създават и обучават войниците кергуд.

Стомахът на Зоя сякаш се върза на възел при мисълта за тези бази, за гришанските „доброволци“, които Шу бяха пристрастили към парем, за да им създадат онези чудовища. Посегна към друга папка.

– Доклади от дисекциите?

Тамар кимна. Телата на двама кергуди бяха транспортирани от Кетердам в Малкия дворец за изследване. Толя беше възразил с аргумента, че не е редно да „оскверняват“ телата на паднали войници, но Зоя нямаше време да се занимава с нечии скрупули, докато тези гадини крадяха техни хора от вътрешността на страната.

– Този метал – каза Зоя и посочи бележките на Давид в полето на една от подробните анатомични рисунки, направени от корпоралките, – който използват да подсилят костите, не е просто гришанска стомана?

– Да, сплав е – каза Надя. – Комбинирали са гришанска стомана с рутений. Така сплавта е по-малко ковка, но по-издръжлива.

– Не бях чувала за този рутений.

– Много е рядък. Известни са само няколко залежа по целия свят.

Тамар се наведе напред.

– Да, но шуаните все го вземат отнякъде.

Зоя почука с пръст по папката.

– Открийте източника. Проследете пратките. Така ще разберем къде създават кергудите.

Тамар прокара палци по любимите си брадвички.

– И когато ги открием, аз ще водя щурма.

Зоя кимна.

– А аз ще бъда до теб.

Надя се ухили.

– Аз пък ще ви пазя гърба.

Дано е скоро, надяваше се Зоя. Ръцете я сърбяха вече. Погледна към часовника над камината. Време беше да събуди царя.

Студена мъгла беше налазила парка през нощта, дърветата и каменните алеи тънеха в мътен покров. Зоя мина през гората под балдахин от преплетени клони. Напролет щяха да разцъфтят в бяло, после в розово и кървавочервено, но засега бяха голи, сиви и трънливи. Излезе в малкия, отлично поддържан парк с живите плетове и полянките около Великия дворец. Лампи хвърляха светлина като мътни ореоли сред мрака по зазоряване. Дворецът приличаше на девойка в сватбена рокля, мъглата загръщаше белите му тераси и златните статуи. Всичко това би трябвало да вдъхва усещане за покой, но в главата на Зоя се блъскаха мисли за кергуд, за земците, фйерданите и керчаните.

Ежедневно работеше с ученици в Малкия дворец и се грижеше за нуждите на Втора армия. Тя се бе разраснала под нейното командване, бавно се възстановяваше от раните, които Тъмнейший ѝ беше нанесъл. Рани, които едва не я бяха довършили. „Как сърце му е дало?!“ Постоянно си задаваше този въпрос. Тъмнейший беше градил силата на Втора армия поколения наред, увеличил бе числеността ѝ, подобрил бе обучението на войниците, утвърдил бе собственото си влияние чрез нея. Култивирал бе талантите на безчет млади Гриша, помогнал им бе да развият уменията си. Отгледал ги бе като свои деца. А когато децата му се бяха разбунтували? Когато опитът му за преврат се бе провалил и част от неговите гришани бяха дръзнали да подкрепят Алина Старкова срещу козните му? Беше ги избил. Без колебание, без угризения. Бяха паднали пред очите на Зоя. Самата тя едва не загина.

„Едва – напомни си сега, докато изкачваше стъпалата на двореца. – Но оцелях и командвам армията, която той създаде и почти разруши.“ Беше се заклела да превърне Втора армия в сила, с която всички да се съобразяват. Навлязла бе дълбоко в териториите на Фйерда и Шу Хан, на Странстващия остров и Новий Зем в търсене на Гриша, които да привлече в редовете на Втора армия, да ги приобщи към Равка. Решена бе да използва този нов набор по най-добрия начин, да създаде армия, по-голяма и от тази на Тъмнейший. Но това нямаше да е достатъчно. Зоя искаше да защити гришаните по целия свят, да ги спаси от ежедневния страх, от нуждата да крият дарбите си. Обмисляше нещо като управителен съвет с представители на всички нации, който да държи сметка на правителствата, да гарантира правата на гришаните и да изисква сурови наказания за всеки, който дръзне да ги държи в плен или да ги нарани по друг начин. Но за да осъществи тази своя ефимерна мечта, Равка трябваше да е силна, както и нейният цар.

Крачеше по коридорите на Великия дворец към спалнята на Николай, когато погледът ѝ попадна на две слугини, които се мотаеха пред вратата му. Поглед, от който момичетата се свиха до стената като спаружени мушката.

Знаеше как въздишат по горкия цар. „Не е същият след войната“ – това си шепнеха, припадаха и пърхаха с клепки. Не можеше да ги вини – Николай беше богат, красив и загадъчен заради трагичното си минало. Идеалният обект за девичи фантазии. А с късмет като нейния царят като нищо щеше да обърне гръб на подходящите навести, които Зоя му беше подбрала, да си падне по някоя обикновена слугиня и да настоява, че ще се ожени по любов. Точно по такива романтични глупости си падаше момчето.

Зоя поздрави Толя, позвъни за подноса със закуската, после влезе в царската спалня и дръпна завесите. Утрото се беше обагрило в розово.

Николай я изгледа злобно откъм възглавниците.

– Закъсня.

– Окован си към леглото, така че недей да ме критикуваш.

– Не е ли малко рано да заплашваш царя си? – измърмори той заядливо.

Тя седна до него на леглото и се зае с ключалките.

– На гладен стомах съм особено зла.

Празните приказки ѝ дойдоха добре – гонеха тишината в стаята. След изпълнението в Иветс нещата се бяха върнали към старата рутина, но Зоя така и не свикна докрай с тази интимност – утринната тишина, смачканите чаршафи и разрошената коса. Заради тази коса Николай не приличаше на цар, а на момче, което да нацелуваш.

„Разкажи ми за детството си“ – така ѝ беше казал. Разказите за детството ѝ едва ли щяха да го разтушат. „За кое да ти разкажа по-напред – че майка ми реши да ме омъжи за един дядка, когато бях едва на девет? Или за онова, което се случи на сватбата ми? Какво се опитаха да ми сторят? И какво им сторих аз?“

Зоя приключи с оковите, като се стараеше да не докосва повече от крайно необходимото топлата му от съня кожа, после остави царя да се измие и облече.

След минутка на вратата на дневната се почука и един слуга внесе поднос с горещ чай и покрити блюда. На Зоя не ѝ убягнаха скришните погледи, които ѝ метна слугата, преди да си тръгне. Май беше крайно време да приеме слуховете, че е любовница на Николай. Така де, хората си го говореха на ушенце масово. Ако не друго, поне ще остава да спи във Великия дворец и няма всяка сутрин да идва от Малкия.

Николай влезе в дневната. Златната му коса беше вчесана грижливо, ботушите – излъскани, облеклото – безупречно както винаги.

– Явно добре си отпочинал – каза възкисело тя.

– Почти не спах, а гърбът ми така се е схванал, сякаш Толя е играл тенис с гръбнака ми. Но един цар никога не се прегърбва, скъпа ми Зоя. Сериозно ли ми ядеш от херингата?

Тя пъхна последното парченце в устата си.

– Не, изядох ти херингата. А сега…

Преди Зоя да е подхванала делово, вратата се отвори рязко и Тамар влетя в дневната, следвана от брат си. Златните им очи хвърляха мълнии, и двамата бяха въоръжени до зъби.

– Казвайте – рече Николай, напрегнат като струна.

– Проблем в поклонническия бивак пред градските стени. Аппарат явно не харесва този нов култ. Изпратил е попската гвардия да разтури лагера.

Зоя скочи на крака моментално. Аппарат уж трябваше да е духовен съветник на царя, но в действителност беше предател и постоянно създаваше неприятности.

Николай отпи от чая си и също стана.

– Нашите хора на позиция ли са?

Толя кимна.

– Сърцеломи в обикновени дрехи са се слели с тълпата, а по стените и на близкото възвишение разположихме стрелци. Но прикритието не е добро.

– Знаел си, че ще се стигне до това? – обърна се в движение Зоя към Николай.

Вече подтичваше след него и близнаците по коридорите на двореца.

– Имах предчувствие.

– И не си го спрял?

– Как? Като го барикадирам в параклиса?

– Чувала съм и по-лоши идеи. Аппарат няма основание да прави такива неща.

– Да, но има средствата, а и знае, че няма да пратя срещу него въоръжена сила.

Зоя се намръщи.

– Отдавна трябваше да разтуриш попската гвардия.

Съставена беше от военизирани монаси, така наречените свещеници стражи, едновременно схолари и войници, верни на Аппарат, а не на царя.

– Уви, това би провокирало вълнения сред народа, а аз не обичам вълненията. Този вид вълнения, тоест. Иначе нямам нищо против, ако включват танци и пиячка. Е, за какви вълнения иде реч този път, Тамар?

– От дни наши хора обикалят сред поклонниците и ни докладват. Обикновено са кротки, но тази сутрин един от проповедниците им ги е надъхал и Аппарат явно не е харесал казаното.

Войниците на царя чакаха при фонтана с двуглавия орел, имаше допълнителни коне.

– Без моя изрична заповед униформени войници да не минават ниската стена – нареди Николай. – А гришаните да се ограничат до контрол над тълпата, освен ако не наредя друго. Стрелците да останат на позиция, но никой няма да стреля без изрична заповед от мен, ясно ли е?

Царят беше в правото си да командва войските както намери за добре, а и Зоя вярваше, че близнаците ще използват сърцеломите по най-добрия начин, за да защитят короната, но вътрешно още кипеше, че са поставени в такава позиция. Николай твърде много залагаше на компромиса. А Аппарат беше предал всеки, проявил глупостта да му повярва. Човекът беше змия и ако зависеше от Зоя, той и горилите му от попската гвардия щяха да си платят за стореното. Екзекуция или изгнание – това би им предложила тя след края на войната.

Метнаха се по седлата и пришпориха конете към портите. Николай се изравни с нея и каза:

– Трябваш ми спокойна, Зоя. Аппарат никак не обича гришанския Триумвират и…

– Леле, ще заплача.

– И открита враждебност от твоя страна няма да е от полза никому. Знам, че според теб отдавна трябваше да изгоня свещеника от столицата.

– О, напротив, тъкмо тук му е мястото. По възможност препариран над камината ми.

– Отлична реплика, без съмнение, но точно Аппарат не бива да го превръщаме в мъченик. Народът го обича.

Зоя изскърца със зъби.

– Той е лъжец и предател. С негова помощ свалиха баща ти от трона. А мен и Алина се опита да държи в плен под земята. Нито веднъж не ти оказа съдействие през войната.

– Вярно до последната дума. Ако ми се наложи да уча за изпит по история, вече знам при кого да отида.

Защо не искаше да я чуе?!

– Попът е опасен, Николай.

– И ще е още по-опасен, ако не виждаме какво прави. Мрежата му покрива цялата страна, а народната любов не мога да залича с враждебни действия.

Минаха през портите и продължиха по улиците на горния град.

– Трябваше да го изправим на съд след войната – каза Зоя. – Да разкажем на висок глас за престъпленията му.

– Наистина ли вярваш, че щеше да има значение? Дори самата Алина Старкова да се издигнеше от Долината на смъртната сянка, обвита в слънчева светлина, за да го изобличи, Аппарат пак би намерил начин да оцелее. Той има талант да оцелява, Зоя. А сега приеми най-благочестивата си физиономия, ако обичаш. Ереста ти отива много, но в момента ми трябваш набожна.

Зоя положи усилия да овладее лицето си, но самата мисъл да се изправи лице в лице с Аппарат я изпълваше с гняв и безпомощност. Винаги ставаше така.

След войната Николай беше съградил наново царския параклис в парка на двореца и бе поканил Аппарат лично да го освети като жест на помирение. Тук се бе състояла коронацията на младия цар, тук бяха сложили на главата му короната на Ланцови, а на раменете му – проядената от молци, но иначе уж свещена меча кожа на Свети Григорий. Рисуваният триптих на светците беше изровен от отломките и реставриран, златните им ореоли – излъскани. Свети Иля в оковите, света Лизбета на розите, а сега и света Алина бе добавена към бройката им с бялата си коса и колието от еленови рога, с което светците на олтара ставаха четиринайсет, подредени в редичка като църковен хор.

Зоя трудно издържа коронацията. Постоянно се връщаше към нощта, когато старият параклис беше сринат, когато Тъмнейший закла голяма част от Втора армия, същите онези гришани, които цял живот се кълнеше, че ще защити на всяка цена. Ако не бяха Толя и Тамар, войната щеше да свърши още тогава. Зоя трябваше да признае, че хората на Аппарат също бяха изиграли някаква роля, свещените воини, познати като Солдат Сол, млади мъже и жени, посветили живота си на Слънчевата светица, мнозина от които получиха частица от нейната сила в последната битка с Тъмнейший в Долината на смъртната сянка. Онова малко чудо беше циментирало наследството на Алина, но за жалост, бе наляло масло и във влиянието на Аппарат. Това обясняваше защо Зоя подозира него за моста от кости в Иветс и за другите странни случки в страната.

Минаха по моста и продължиха по улиците на долния град. Още оттук се чуваше врявата зад двойните градски стени, но едва когато слязоха от конете и се качиха при бойниците, Зоя придоби ясна представа за случващото се долу. Чу собственото си възклицание, усети студените тръпки по гръбнака си като плесница. Хората долу не бяха кротките поклонници, които изминаваха хиляди километри, за да почетат своите светци. Не бяха слънчевият култ на Алина Старкова, който често навестяваше градските стени на столицата, за да почете любимата си светица. Не, тези хора бяха облечени в черно, а на знамената им се беше оцъклило затъмненото слънце – символът на Тъмнейший.

Дошли бяха да възхвалят човека, съсипал живота на Зоя.

Млад поп стоеше на един голям камък. Косата му беше дълга и рошава като на мъжете от попската гвардия, но дрехите му бяха черни, а не кафяви. Беше висок и кльощав и едва ли на повече от двайсетина години.

– Започваме в тъмнина – крещеше той на побеснялата тълпа – и в тъмнината се връщаме. Къде другаде се заличава разликата между богатите и бедните? Къде другаде ни съдят единствено по чистотата на душата ни?

– Какви са тези, да им се не знае? – повиши глас Зоя.

Николай въздъхна.

– Култът на Беззвездния светец.

– Казваш, че почитат…

– Тъмнейший.

– И колко последователи имат?

– Не сме сигурни – отговори Тамар. – Говореше се за нов култ, но чак такова нещо не очаквахме.

Аппарат беше видял царя и сега се придвижваше към тях покрай бойниците. Попската гвардия се беше строила зад него, върху расата им грееше златното слънце на Алина, а в ръцете им имаше пушки за многократна стрелба.

– Става все по-добре – промърмори Зоя под нос.

– Ваше Величество – поклони се почти доземи Аппарат. – За мен е чест, че намерихте време да ме подкрепите. Толкова рядко ви виждам в параклиса напоследък. Понякога се боя, че вече не помните как се отправя молитва към светците.

– О, помня аз – каза Николай. – Просто не обичам да коленича. Отразява се зле на ставите. Довел си въоръжени хора на градските стени.

– И виждате защо, надявам се. Чухте ли вече богохулството им? Противната им ерес? Искат църквата да признае Тъмнейший за светец!

– Онова попче долу – каза Зоя уж спокойно. – То какво ти е на теб? Било ли е член на попската гвардия?

– Той е долен предател, от най-долните.

„Е, ти разбираш от предатели“ – помисли си мрачно тя.

– С други думи, от твоите е.

– Той е монах – потвърди Тамар. – Юри Веденин. Напуснал е попската гвардия преди година. Моите източници не знаят защо.

– Произхода на младежа ще обсъдим друг път – каза Николай. – Ако насъскаш гвардията си срещу тези хора, Аппарат, рискуваме кървава баня, да не говорим за множеството нови мъченици, които само ще затвърдят каузата им.

– Нали не ме молите да позволя тази ерес да…

– Не те моля – прекъсна го Николай с леден глас.

Восъчното лице на Аппарат пребледня още повече.

– Простете ми, Ваше Величество. Но трябва да разберете, че това не е царска работа. Това е битка за душата на Равка.

– Кажи на хората си да бият отбой, попе. Не желая още кръв да се пролива в столицата. – Не изчака отговор от Аппарат, вместо това пое надолу по стълбата. – Отворете портите – извика долу. – Царят ще излезе.

– Сигурен ли си, че е добра идея? – попита под нос Тамар. – Знам какво си говорят хората в онзи лагер. Не те обичат особено.

– Или просто не ме познават. Стойте наблизо. Толя, гледай попската гвардия да не направи някоя глупост. И да не се смесват с моите войници. Само това ми трябва – бунт сред моите хора.

– Идвам с теб – каза Зоя.

Николай я изгледа продължително.

– По принцип обичам смелите действия, Зоя, но въпросът е деликатен. Ще трябва да си държиш езика зад зъбите.

– Ще го стискам до прехапване.

Искаше да погледне отблизо хората, които почитаха Тъмнейший. Искаше да запомни лицата им.

Портата се вдигна и тълпата навън се смълча, щом царят се появи сред тях на кон. Поклонниците може и да не обичаха младия владетел на Равка, но тук имаше и други хора, дошли в столицата по своя си работа, да посетят долния град, да завъртят някоя търговийка. А за тях Николай Ланцов не беше просто цар или герой от войната. Той беше човекът, върнал реда след хаоса на гражданската война, осигурил им години на мир, обещал им благоденствие и полагащ ежедневни усилия в тази посока. И всички тези хора се снишиха на коляно.

„Ре’б Равка“ – викаха те. „Корол Резни.“ Син на Равка. Белязания цар.

Николай вдигна ръка в ръкавица да ги поздрави, лицето му – ведро, гърбът – изправен, за миг превъплътил се от командир в аристократ.

Част от облечените в черно поклонници коленичиха заедно с другите, но неколцина останаха прави, събрали се на плътна група около кльощавия пророк, който стърчеше предизвикателно на камъка си.

– Предател! – вресна той, щом Николай се отправи към него. – Измамник! Крадец! Убиец!

Само че гласчето му трепереше.

– Да се чудиш как ми е останало време за всички тези неща – каза Николай.

Смушкаха конете си към камъка на проповедника и поклонниците се видяха принудени да отстъпят, докато монахът не остана лице в лице с Николай.

„Може и двайсет да няма“ – помисли си Зоя. Тесните му гърди се вдигаха и спадаха бързо. Лицето му беше дълго и бледо, ако не броим двете червени петна на бузите – приличаше на дете с треска. Очите му бяха с меланхолично зелен цвят, който не се връзваше с ожесточението, което излъчваха.

– Какво е онова на брадичката му? – прошепна Зоя на Тамар.

– Май се опитва да си пусне брада.

Зоя се взря в дългото лице.

– Със същия успех може да пробва с рог в средата на челото.

Монахът размаха черните си ръкави като сврака, която се опитва да полети.

– Кажи на фалшивия си поп да постъпи както е редно и да признае Беззвездния за светец.

– Ще обмисля молбата ти – кротко каза Николай. – Но преди това ще те поканя да закусиш с мен.

– Няма да ме уплашиш! Няма да ме подкупиш!

– Добре де, само кажи кафе ли предпочиташ, или чай.

Тих кикот се разля по навалицата, колкото да охлаби малко напрежението.

Момчето вдигна ръце към небето.

– Дойде векът на светците! Знаците са видими от Вечните ледове до Сикурзой! Да не мислиш, че ще се трогна от любезните ти думи и приятелската покана?

– Не – меко каза Николай и се смъкна от коня. Зоя и Тамар се спогледаха. Ако това беше някакъв сложен план за покушение, царят играеше ролята си отлично. – Може ли да се кача при теб?

Младият монах примигна объркан.

– Ъъм… да?

Николай се покатери на големия камък.

– Не очаквам да те уплаша, подкупя или трогна със своите без съмнение подкупващи маниери – каза той толкова тихо, че само монахът, Зоя и Тамар го чуха. – Но може би ще промениш решението си заради стрелеца, който те дебне иззад онази могилка… ей там, виждаш ли? Отлична позиция за стрелба. Войникът има заповеди да ти пръсне главата като презрял пъпеш, ако вдигна дясната си ръка. – Николай вдигна ръка и момчето трепна, но царят само оправи ревера на палтото си.

– С радост ще се превърна в мъченик…

– Няма да се превърнеш в мъченик… Юри, нали така? Ще бъдеш най-обикновена грешка. Куршумът ще оближе рамото ми, а аз ще падна много драматично на земята. Стрелецът ще признае, че се е целил в царя. Вероятно ще признае също така, че е поборник за каузата на Беззвездния светец.

– Но това… това е нелепо – запелтечи през слюнки монахът.

– Но дали е по-нелепо от представата как царят на Равка доброволно застава на пътя на куршума, за да отърве царството си от поредното парвеню? Защото това, приятелю, е история, на която никой няма да повярва. – Николай му протегна ръка. – Хайде, ела да закусим. Готвачът ми е първокласен, уверявам те. Свинското направо се топи в устата.

– Аз не ям месо.

– Че как иначе – подхвърли Зоя. – Животни не убивате, но виж, хора.

– Тъмнейший…

– Спести ми проповедите си – изсъска тя. – Вярна съм на царя, иначе отдавна да съм изцедила въздуха от гърдите ти и да съм ти смачкала дробовете като кратунки.

– Виждал съм я да го прави – кимна Николай. – Чува се много смешен звук.

– Нещо като пукване? – каза Тамар.

– Не, по-влажно – каза Николай. – Пльокване по-скоро.

– Ще дойда – каза монахът. – Но ако не се върна при последователите си жив и здрав, по улиците кръв ще се лее. Ще има…

– Позволи ми да го направя, умолявам те – прекъсна го Зоя. – Този няма да липсва на никого.

– Не ставай глупава – поклати глава Николай. – Все има майка някъде. Нали така, Юри? Приятна женица. Живее във Валченко?

Юри вдигна ръка към гърдите си, сякаш царят го беше ударил. Явно шпионите на Тамар бяха събрали доста подробна информация за момчето.

– Знам, знам – каза Николай и го потупа по рамото. – Неприятно е да си дадеш сметка, че излагаш на риск не само своя живот. Ще тръгваме ли?

Юри кимна и Николай се обърна към тълпата.

– Ще се срещнем – заяви той на висок глас. – Ще поговорим. – Вдигна рамене. – Вероятно ще поспорим. Но пък равкийците са на едно мнение само по един въпрос – пиенето на чай.

Смях се разля на вълна по коленичилите хора, смях на облекчение и благодарност. Тамар отстъпи коня си на монаха и кавалкадата пое към портите.

Веднага щом се озоваха от другата страна на стената, Аппарат хукна презглава към тях, следван от гвардейците си.

– Ще го отведем в тъмницата. Имам куп въпроси към този еретик.

– Юри Веденин е мой гост – каза любезно Николай.

– Държа да присъствам на разпита.

– Какво странно наименование за една обикновена закуска!

– Не е възможно да имате предвид…

– Толя – каза Николай, – заведи госта ни в Синия апартамент и се погрижи да го нагостят добре. Аз скоро ще дойда при вас. – Изчакаха Толя да отведе монаха. Видно бе, че Аппарат едвам се сдържа, но преди да е отворил уста, Николай се смъкна от коня си. – Попе – каза той, без да крие повече гневните вибрации на едва сдържана ярост, – оставих те на мира, но това не значи, че не мога да си променя решението. Злополуки се случват. Дори на набожни хора като теб.

– Простете ми, Ваше Величество. Но… на същество като това не може да се вярва.

– О, давай, моля те – изсъска Зоя. – Хем да видим дали предозирането с ирония е смъртоносно.

– Защо монахът е напуснал попската гвардия? – попита Николай.

– Не зная – призна Аппарат. – Той беше схолар, добър при това. Отличен, бих казал. Теориите му бяха нетрадиционни, но гениални. А после, преди година, изчезна без обяснение. Нямах представа къде е, докато не се появи на прага ни с тези абсурдни проповеди.

– Знаем ли къде се е зародил култът?

– Не – каза Аппарат и въздъхна. – Но според мен беше само въпрос на време хората да видят Тъмнейший като светец.

– Защо? – попита Зоя. – Народът не го обичаше.

– Да, докато беше жив. Но след смъртта си човек може да се превърне в различни неща. Тъмнейший владееше велика сила и загина величаво. Понякога това е достатъчно.

„А не би трябвало. След всичко, което той направи.“

– Добре – каза Николай. – Ще изслушаме монаха и ще видим какво ще ни каже.

Аппарат се облещи почти комично.

– Не бива да говорите с него, това само ще придаде тежест на каузата му! Безразсъдно е!

За това попът беше прав, но Зоя пак я сърбяха ръцете да го сграбчи за расото и да го разтърси с всички сили, докато глупакът не осъзнае, че говори с цар, а не с някой молител. Не че самата тя се държеше много почтително с Николай, но въпросът беше принципен.

Николай не се впечатли от тона на попа, дори напротив – успял бе да овладее гнева си, на повърхността поне.

– Успокой се, Аппарат. Няма да допусна Тъмнейший да бъде канонизиран. Но ако има шанс да превърнем това момче в наш приятел, така да бъде, а ако не друго, поне ще го изцедим за информация.

– На моите последователи това няма да им хареса – каза Аппарат с фалшиво съжаление. – Аз разбирам нуждата от дипломатичност, естествено, но те сигурно ще се побоят за моралните устои на своя цар.

– Каква трагедия! Дали пък няма начин да успокоим страховете им и да ви компенсираме за този труден ден?

Аппарат настръхна.

– Светците нямат нужда от злато.

Николай изглеждаше искрено скандализиран.

– Нямах предвид нещо толкова директно.

– Е – каза Аппарат, уж размишлявайки дълбоко. – Ульоск и Райевост имат нужда от нови църкви. Народът трябва да знае, че царят споделя неговата вяра, и такъв един жест би заякчил доверието им в своя управник.

Николай помълча миг-два, после кимна.

– Ще имаш своите църкви.

– Не са мои, а на светците, Ваше Величество.

– Тогава бъди така добър да ги уведомиш.

– Нима един цар се кланя толкова лесно на човек без титла? – избълва Зоя, щом се отдалечиха. Беше обещала да си държи езика зад зъбите и бе удържала на обещанието си, но отвътре ѝ вреше и кипеше. – Помагаш на Аппарат да разшири шпионската си мрежа. Правиш го по-силен.

– Защо поне веднъж не допуснеш, че не съм глупак? Имай повече вяра в мен, Зоя. Току-виж ти харесало.

– Тамар каза същото за абсента.

– И?

– И още има вкус на захар, напоена с газ.

Зоя хвърли поглед през рамо и видя попа да ги гледа откъм портите, очите му – черни като ями. Николай можеше да се шегува колкото си иска, но всяка отстъпка пред Аппарат беше грешка. Старият цар, Тъмнейший, Алина Старкова – всички те се бяха пазарили с попа и до един бяха платили с кръв.

•

През остатъка от деня Зоя се занимаваше с новата група вихротворци, а между заниманията с тях изпращаше заповеди до предните постове по южната граница. Надяваше се, че гришанските сили там ще са в състояние да реагират при евентуална шуанска атака. Вечеря с Женя и Давид в залата със златния купол, слушаше с едно ухо плановете на Женя за посрещането на международните гости и разлистваше резюмето на Давид за работата му с Кювей Юл-Бо. Младият огнетворец седеше на една маса с други млади гришани. Покойният му баща беше създал парем и Кювей се бе постарал да сподели всичко, което знаеше за работата му, с Давид и другите фабрикатори в опит да премахнат страничните ефекти на дрогата. Женя го беше прекроила в известна степен, но най-голямото прикритие на младежа беше огнетворският му талант – никой в Шу Хан не знаеше за тези му способности. Избрал си бе ново име, когато дойде в Малкия дворец – Набан, което на шуански означаваше „възкръсващият феникс“. Момчето беше колкото талантливо, толкова и надуто.

След вечеря Зоя поработи още час, преди да поеме към Великия дворец, за да окове Николай за през нощта, а накрая се оттегли в собствените си покои. Преди в тези стаи живееше Тъмнейший. Женя и Давид бяха отказали да се настанят в тях, след като се нагърбиха със задълженията си в Триумвирата, но Зоя с радост се бе разположила в просторния апартамент. Така де, нямаше нищо против да вземе нещо негово и охотно бе развъртяла собственоръчно чука, когато дойде ред да ремонтират стаите по неин вкус. Беше само жест, разбира се. Никога не би допуснала да ѝ станат мазоли на ръцете, затова беше оставила истинската работа на майсторите и фабрикаторите. Минали бяха месеци, докато покоите придобият желания от нея вид, но сега сводестият таван наподобяваше облачно небе, а стените приличаха на море по време на буря. Малцина забелязваха малката лодка, нарисувана в един от шестте ъгъла на спалнята, нито знамето ѝ с две мънички звезди. А дори онези, които я забелязваха, не знаеха какво означава.

Зоя се изми и облече нощница. Имаше време, когато спеше спокойно и дълбоко под куполите на Малкия дворец, но това беше преди преврата на Тъмнейший. Той бе направил на пух и прах илюзията ѝ, че нищо не може да докосне това място, този неин дом, това убежище от бурите. Сега тя спеше леко… и се събуди моментално, щом някой почука на вратата.

„Монахът – помисли си сънено тя. – Знаех си аз, че не трябваше да го пускаме в двореца.“

Но когато дръпна резето и отвори вратата, на прага я чакаше Тамар с думите:

– Николай се е измъкнал.

– Не е възможно – възрази Зоя, но вече посягаше към ботушите си.

Наметна някакво палто върху тънката копринена нощница, която грейваше като мълния в буреносен облак, щом светлината от лампата я пронижеше под подходящия ъгъл, и Тамар вдигна вежди.

– За кого си се нагиздила така?

– За себе си – сопна се Зоя. – Знаем ли накъде е тръгнал?

– Толя го е видял да лети на запад към Балакриев.

– Някой друг видял ли го е?

– Не мисля. Всичко изглежда спокойно, но само светците знаят. Пак добре, че не се случи през лятото.

През лятото, когато слънцето никога не залязваше напълно и едно летящо чудовище би се виждало отдалече.

– Но как? – попита Зоя и натисна един панел в ламперията. Част от стената се плъзна настрани, вход към дълго стълбище. Ремонтът на апартамента ѝ включваше и построяването на тунел, който да го свърже с мрежата от проходи под Ос Олта. – Веригите са подсилени с гришанска стомана. Ако е станал още по-силен…

– Веригите не бяха строшени – прекъсна я Тамар иззад нея. – Отключени бяха.

Зоя се спъна и едва не политна по стълбището. „Отключени?“ Някой знаеше за тайната на Николай? И се е опитал да саботира усилията им да опазят тази тайна? Ако беше така, последствията щяха да са катастрофални.

Десетина минути по-късно се озоваха в мазето на манастира „Света Лизбета“. Толя ги чакаше в градината с три коня.

– Казвай – подкани го Зоя, докато с Тамар се мятаха на седлата.

– Чух да се чупи стъкло – отговори Толя. – Влетях в стаята и видях царя да излита от прозоречния перваз. Никой не е минавал през вратата.

„По дяволите!“ Означаваше ли това, че чудовището е успяло някак да разбие ключалките? Зоя пришпори коня си в галоп. Стотици въпроси се блъскаха в главата ѝ, но отговорите щяха да почакат, докато открият царя и го върнат в двореца.

Прекосиха в галоп моста и ниския град. Стражите притичаха да им отворят портите в прочутата двойна стена на Ос Олта. Колко ли далече бе стигнал Николай? Колко далече би си направил труда да отиде? По-далече от града, ако питаха нея, далече от гъстонаселените райони. Зоя се пресегна към невидимите въздушни течения, опипваше ги във възходяща посока, търсеше следите във вятъра, които Николай е оставил след себе си. Можеше да долови не просто тежестта и размера му, разместили въздушното течение, а и онова особено усещане за нещо сбъркано. Мерзост. Низост. Полъха на нещо чудовищно в кръвта му.

– Движи се на запад – каза тя през стиснати зъби. Вкусът на присъствието му стържеше неприятно по сетивата ѝ. – В Балакриев е.

Прекрасно градче. Любимо място на Гриша – ходеха там за излети и надбягвания с шейни в добрите стари времена.

Преминаха в тръс, щом наближиха покрайнините на градчето, където черните пътища отстъпваха на паваж. Балакриев спеше, тъмните къщи се гушеха притихнали. Тук и там свещици огряваха прозорците – майка, станала да нагледа разплакано дете, окъснял писар, който работи в малките часове. Зоя насочи сетивата си към небето и даде знак на близнаците да продължат напред. Николай се движеше към центъра на града.

Площадът със съдилището, кметството и канцелариите на губернатора беше тих. От големия фонтан в средата тръгваха каменни алеи. В този фонтан местните жени идваха да перат. В центъра му се издигаше статуя на Свети Юрис – светецът пронизваше с копие сърцето на голям дракон, от чиито криле се изливаше водата. Тази легенда не беше от любимите ѝ. Великият воин Юрис приличаше на обикновен, макар и възедър побойник.

– Покривът – прошепна тя и посочи към кметството. – Аз ще следя периметъра.

Тамар и Толя се смъкнаха мълчаливо от конете си, взеха оковите и изчезнаха в сградата. Ако Николай излетеше отново, Зоя би могла да го свали на земята или най-малкото да го проследи. Но скоро щеше да се развидели. Нямаха време за губене.

Отдръпна се в сенките, вперила поглед в куличките на кметството. Нищо не помръдваше нито там, нито на площада. Обзе я неприятното чувство, че я наблюдават, макар магазините и сградите наоколо да тънеха в тишина и покой. А после нещо се промени в линията на покрива – една сянка се отдели от стрехите на кметството, криле се разпериха широко на фона на лунното небе. Зоя вдигна ръка да свали Николай, но той направи едно кръгче и кацна върху високата кула на църковната камбанария.

– Мамка му!

Толя и Тамар щяха да изкачат напразно стълбищата на кметството. А ако Зоя тръгнеше по стълбището на църквата, Николай като нищо щеше да прескочи другаде много преди тя да е стигнала до камбанарията. Небето вече сивееше и ако чудовището изчезнеше към нивите, можеше и никога да не го хванеха. Време за колебания нямаше.

Зоя плъзна поглед по вдлъбнатините в градежа на камбанарията. Дори с муската подобен полет не би бил по силите ѝ. Само Гриша на юрда парем можеше да извърти такъв подвиг.

– От това ще боли – измърмори тя, после завъртя ръце в малки кръгове да призове течението и ги протегна рязко.

Вятърът я удари в гръб, издигна я нагоре. Костваше ѝ гигантско усилие да се остави на вятъра, вместо да размаха панически ръце. Удари с ръка напред и течението я запрати към една вдлъбнатина в каменния градеж – твърде силно и твърде бързо. Нямаше време да нагласи мерника си прецизно.

Зоя прикри с ръце лицето си и изпъшка през зъби, щом рамото ѝ се заби в някаква колона. Търкулна се тромаво върху покрива на камбанарията, превъртя се по гръб и започна да се оглежда трескаво.

И ето че мерна очите на чудовището в мрака. Взря се и различи силуета му. Гърдите му бяха голи, разкъсаните панталони висяха на парцали. Закривените нокти на краката му се бяха впили в гредите на кулата.

Чудовището изръмжа гърлено, звукът премина като вибрация по дъските. Имаше нещо различно тази нощ. Той беше различен.

„Светци! – осъзна Зоя. – Гладен е.“

Тази нощ го беше открила почти веднага. Преди го намираше, след като се е нахранил. „Досега не е убивал човек – напомни си тя. – Доколкото знаем поне.“ Само дето с костите си усещаше, че тази нощ тя ще е неговата плячка.

„Няма да стане тая.“

Изправи се на крака и изсъска от болката в рамото. Беше го изкълчила, не беше изключено да има и нещо счупено. Болката се разля като вълна по тялото ѝ, догади ѝ се. Дясната ѝ ръка висеше неизползваема. Налагаше се да призовава само с лявата, но щом Адрик можеше да го прави с една ръка, значи и тя ще се справи.

– Николай – каза строго Зоя.

Чудовището млъкна, но после пак почна да ръмжи, все по-силно и по-силно. Страх избухна в корема ѝ. Това ли е усещането да си дребна животинка, притисната безпомощна в шубрака?

– Николай! – тросна се тя гневно, за да не проличи страхът ѝ. Знаеше, че усети ли страха ѝ, чудовището ще нападне моментално. – Слизай!

Той изръмжа отново, накъсано някак, задъхано. Почти като смях.

И преди Зоя да е обмислила този нов звук, звярът се хвърли към нея.

Тя вдигна ръка и силен вятър блъсна създанието. Уви, силата ѝ беше двойно по-малка от обичайното, тласна звяра назад и го запрати в стената, но немощно.

Усети, че чудовището е доловило проблема ѝ, слабостта ѝ. То се надигна, пое си дълбоко дъх, мускулите му се напрегнаха. Колко пъти вече Зоя му беше пречила да се забавлява? Откога ли чакаше възможност да я нарани? Нямаше да се справи сама, имаше нужда от помощ.

– Толя! – извика тя. – Тамар!

Но можеха ли изобщо да я чуят от такова разстояние? Зоя вдигна поглед към камбаната.

Чудовището скочи. Тя се хвърли настрани и писна, щом наранената ѝ ръка се удари в една греда, но бързо вдигна другата, съсредоточи цялата си сила, умолявайки бурята да откликне на призива ѝ. Вятърът обгърна камбаната и я залюля. Металният език изтръгна силен звън, вибрация, която отекна болезнено в черепа на Зоя. Чудовището оголи зъби. Още един звън, доста по-слаб този път, после камбаната забави движението си.

Болката в ръката беше толкова силна, че стесняваше зрението ѝ, избиваше я пот. Зоя се повлече към стената.

Николай… не Николай, а чудовището… пристъпваше дебнешком към нея, приведено ниско, ноктестите му крака стъпваха тихо по дъските, движенията му бяха нечовешки, зловещи. Хем беше Николай, хем не беше. Лицето му си беше същото, но очите бяха черни като мастило. Сенчестите му криле пулсираха, гънеха се.

– Николай – пробва тя отново. – Много ще се ядосам, ако се опиташ да ме изядеш. А знаеш каква ставам, когато се ядосам.

Устните му се изтеглиха назад в усмивка – Зоя не знаеше каква друга дума да използва, – а зъбите зад нея бяха остри като игли и лъскави като парченца обсидиан.

Каквото и да я дебнеше на камбанарията, не беше нейният цар.

– Капитане – пробва тя. – Щормхунд. – Нищо. Чудовището все така скъсяваше разстоянието помежду им. – Собачка – каза тя. „Кученце“, детският му прякор, който Зоя не беше използвала досега. – Престани.

Някъде долу се затръшна врата. Толя? Тамар? Нямаше значение. Нямаше да пристигнат навреме. Зоя би могла да призове мълния, но само с една ръка не би могла да я контролира добре и най-вероятно щеше да го убие.

Вдигна отново ръка. Вятърът отблъсна създанието, но то заби нокти в дъските и запълзя отново към Зоя, прибрало плътно криле покрай тялото си, вперило в нея тъмния си поглед.

Чудовището перна здравата ѝ ръка толкова силно, че сигурно и там се счупи кост. Вятърът утихна и звярът разпери криле.

Отвори уста… и заговори:

– Зоя.

Зоя се вкамени. Чудовището не говореше. Не можеше да говори. Но не звукът на човешка реч от устата на звяра я уплаши толкова. Гласът не беше на Николай. Беше тих, хладен като стъкло, познат.

„Не.“ Невъзможно. Страхът замъгляваше мислите ѝ.

Създанието раззина паст. Зъбите му отразиха светлината. Стисна косата ѝ на тила и изви главата ѝ назад. Зоя се мяташе трескаво и напразно. Чудовището щеше да ѝ разкъса гърлото. Устните му бръснаха шията ѝ.

Хиляди мисли се блъскаха в главата ѝ. Трябваше да вземе някакво оръжие. Не трябваше да разчита само на силата си. Не трябваше да вярва, че не се бои от смъртта. Не трябваше да вярва, че Николай не би я наранил.

Вратата на камбанарията се отвори с трясък. Тамар стоеше на прага, Толя – зад нея. Тамар метна брадвичките си. Едната се заби в рамото на създанието, другата – в крилото му. Чудовището се обърна към тях и изръмжа. Толя вдигна ръце.

Зоя гледаше с разширени очи, все още ужасена, но и очарована в същото време – гледаше как краката на звяра се подгъват. Той изръмжа за последно, после млъкна и се срина. Толя бе забавил сърцето му и чудовището изгуби съзнание.

Зоя се изправи, прихванала изкълченото си рамо, и сведе поглед към създанието – ноктите му се прибраха, тъмните жилки избледняха, крилете му се разсипаха в парцали от сянка. Царят на Равка лежеше на пода на камбанарията, с разрошена златна коса, кървящ и млад.

– Добре ли си? – попита Тамар.

– Да – излъга Зоя.

„Зоя.“ Звукът на гласа му в онзи миг, гладък като стъкло, нито човешки, нито нечовешки. Какво означаваше това – че грешат и нещото в него не е безмозъчно чудовище? Онова не беше обикновен глад, в атаката му имаше и жажда за мъст. Ако не се бяха появили Тамар и Толя, щеше ли Николай да се събуди с нейната кръв по устните?

– Знаеш какво означава това – каза Тамар.

Означаваше, че не са в състояние да го контролират. Дворецът вече не бе безопасно място, нито Николай беше в безопасност там. А посланици, благородници и богати търговци вече събираха най-хубавите си дрехи и се готвеха за пътуването до Ос Олта… Да не споменаваме подходящите за женитба принцеси и обнадеждените аристократки, които щяха да дойдат с тях.

– Поканихме хора от всички страни и сега те ще станат свидетели на този ужас – каза Толя.

Ще видят как Николай се превръща в чудовище, ще гледат от първия ред как царят на Равка вилнее за кръв.

Зоя беше посветила живота си на Втора армия, на мечтата, че ще изградят нещо по-добро. Вярвала бе, че ако родината ѝ стане достатъчно силна, светът може да погледне с друго око на хората от нейния вид. Сега тази мечта се сриваше. Сети се какво им беше разказала Нина за затвора в Ледения палат. Помисли си за кергудите, които връхлитат от небето и отвличат гришани от собствената им земя. Спомни си за труповете в Малкия дворец, когато Тъмнейший нападна. Нямаше да позволи това да се случи отново. Нямаше да го допусне.

Пое си дълбоко дъх и удари силно рамото си в стената да го намести. Болката и гаденето я надвиха, но само за миг.

– Или ще намерим някакъв лек – каза тя. – Или с Равка е свършено.