Белязания цар

16

Исак

ИСАК ПОЛАГАШЕ НЕИСТОВИ УСИЛИЯ да не се поти в униформата, но от усилията се потеше още повече. Не го притесняваше толкова болката от промяната, колкото близостта на Женя Сафина, която стоеше плътно до него и прокарваше ръце по носа и челото му. Вече два дни, откакто се бяха заключили в тази стая за упражнения на корпоралките. Прозорци нямаше, а единствената врата се охраняваше неизменно от близнаците Батаар. Светлината за фината работа на Женя идваше от голяма капандура на тавана – стъклото ѝ беше толкова прозрачно, че можеше да е единствено гришанска направа.

Понеже нямаше какво друго да прави, освен да седи неподвижно и да зяпа Женя, Исак се връщаше мислено назад към поредицата от събития, довела го тук. Кога беше започнало – с кончината на баща му? Или с мобилизацията? Или по време на северната кампания, докато служеше под командването на Николай Ланцов? Тогава принцът беше на осемнайсет, само няколко месеца по-голям от него, и Исак съвсем скоро изпита възхищение към младия командир не само заради смелостта му, а и заради бързата мисъл, която ги измъкваше от трудни ситуации. Принцът никога не забравяше име, не пропускаше да попита за роднините на войниците, нито как заздравява тази или онази рана.

След битката при Халмхенд принцът бе дошъл в лазарета да види ранените. Стоя там с часове, приказваше с войниците, очарова сестрите, повдигна духа на всички. А когато приседна на неговото болнично легло, наля му вода и даже вдигна чашата пред устните му, Исак толкова се сащиса, че за миг забрави как се преглъща.

Заприказваха се за детството на Исак, за сестрите му и скоро Исак се усети, че разказва на принца за баща си, който приживе работеше като частен учител в имението на барон Велчик. Исак от години не беше говорил с никого за кончината на баща си, нито как се бе променил животът му след онази трагедия, как семейството му бе принудено да напусне имението на барона и да заживее в малка стая под наем над едно шивашко ателие, където майка им с мъка изкарваше по нещичко, колкото да изхрани децата си.

Принцът го похвали, че лесно учи чужди езици, и дори го поощри да култивира този свой талант сега, когато му предстоеше да напусне фронта.

– Не мисля, че семейството ми може да си позволи такъв лукс – призна засрамено Исак. – Но непременно ще си помисля, Ваше Височество.

Прибра се у дома и веднага започна да си търси работа. Месеците минаваха, Исак се хващаше да помага тук и там срещу мизерно заплащане и чакаше тялото му да оздравее достатъчно, за да се върне на активна служба и да получава войнишката заплата, от която семейството му така отчаяно се нуждаеше. А после една вечер се прибра и завари майка си да го чака с писмо в ръката. Цял ден бе ринал тор срещу шест яйца, които бе донесъл, прихванати грижливо в пешовете на ризата му. И едва не ги изпусна на пода, щом видя, че писмото е запечатано с бледосиния восък и двуглавия орел на принца.

„Скъпи Исак,

Радвам се, че и двамата оцеляхме след моето командване. Ако решиш да напуснеш своето село и да дойдеш в далечна Ос Олта, знай, че тук те чака служба в царската гвардия на Великия дворец. От теб ще се иска да стоиш мирно с часове, да търпиш крайно скучни събития, да отваряш врати на този и онзи, да лъскаш редовно копчетата на униформата си, така че не бих те винил, ако предпочетеш друго професионално занимание, честно. Но ако откриеш в себе си куража да застанеш лице в лице с гореспоменатите тегоби, знай, че моите учители с радост ще ти помогнат да научиш каквито езици си избереш. Надявам се да избереш шуански, керчки и земски, защото те са най-полезни за един принц или цар, но искрено ще се радвам, ако подновиш интереса си към келската поезия. Аз го направих и оттогава страдам от стомашни болки.

С най-искрени поздрави,

Николай Ланцов,

велик дук на Удова,

принц на Равка и т.н.“

Майка му и сестрите му се струпаха около него да пипнат хубавата плътна хартия и синия восъчен печат. А после майка му се разплака – от мъка, че синът ѝ заминава, и от гордост, че принцът го е удостоил с такава чест. Местата в царската гвардия обикновено се пазеха за герои от войната и синове на дребни благородници.

Исак остана още няколко дни да закърпи дупките по покрива, които хазяинът им отказваше да поправи, а след това целуна за сбогом майка си и сестричките си и обеща да им пише често. Обу армейските си ботуши, облече кърпения шинел и пое към столицата.

Работата в двореца му хареса много, харесваше му спокойствието на Ос Олта след хаоса на войната и затрудненията у дома, приятно му беше да учи езици в свободното си време. Благодарение на парите, които пращаше на майка си, семейството му се премести в уютна къщичка с градина, където да отглеждат зеленчуци, и със светъл прозорец, където майка му да шие на слънце.

Невинаги беше лесно. Отраснал в малко градче и свикнал с армейската рутина, Исак не знаеше от кое по-напред да се плаши – от посудата със златен филигран, от накичените с бижута дами или да припада при вида на войниците от Втора армия с техните кафтани в червено, синьо и пурпурно, които се разхождаха преспокойно из парка на двореца. Но с времето посвикна, нагоди се към ритъма и изискванията на дворцовия живот. Когато Тъмнейший се опита да направи преврат, Исак вдигна оръжие в защита на Ланцови. А когато принц Николай стана цар Николай, Исак стоя мирно в новоиздигнатия параклис и гледа с гордост как коронясват неговия цар.

Дните минаваха. Исак овладя отлично шуански, земски, керчки и сулийски. Докарваше си пари отгоре като преводач за короната и въпреки предупреждението на царя разви вкус към всякакъв вид поезия.

А после го повикаха. Стоеше на пост при входа на южното крило, когато Тамар Кир-Батаар дойде да го търси. Исак се смути, притесни се. Не всеки ден те призовават пред гришанския Триумвират. Пак добре, че Зоя Назяленска още пътуваше с царя и нямаше нужда да се гърчи под презрителния ѝ поглед. Тази жена можеше да ти спаружи топките с едно вдигане на вежда.

Рядко бе ходил в Малкия дворец и никога отвъд залата със златния купол, но ето че Тамар го преведе през голямата двойна врата с емблемата на Триумвирата – наръч стрели – и нататък по лъкатушни коридори до една малка стая с множество красиви карти на Равка и света.

Там бяха Женя Сафина и Давид Костик, както и близнакът на Тамар, Толя, който беше толкова висок, че перчемът му опираше в тавана, и с когото Исак разменяше от време на време книжки с поезия. Изненада се да види двамата близнаци на едно място – поне единият винаги придружаваше царя.

– Капитан Андреев, седнете, моля – покани го Женя Сафина.

После му сервира чай, поинтересува се от здравето му, след което произнесе думите, които щяха да променят драматично живота му:

– Царят изчезна.

Историята, която му разказаха, бе повече от странна, а и той знаеше, че далеч не му казват всичко – цар Николай и командир Назяленска пътували с близнаците Батаар, но внезапно изчезнали в пясъците на Безморие. И макар близнаците да провели дискретно разследване, не открили и следа от тях.

– Още не знаем дали царят има нужда от помощта ни и дали изобщо ще сме в състояние да помогнем – каза Женя. – Знам обаче, че ако враговете на Равка научат за изчезването му, несъмнено ще се възползват от уязвимостта ни. Равкийският трон няма пряк наследник и е изключително важно никой да не разбере, че царя го няма, докато не го открием или не измислим някаква по-дългосрочна стратегия.

– Разбирам – измърмори Исак, като си мислеше за паниката, която такава новина би предизвикала сред народа на Равка.

Женя си пое дълбоко дъх.

– Работата е там, че след две седмици седемнайсет принцеси, благородни дами и богати госпожици ще пристигнат в Ос Олта с все свитите и прислугата си, всяка с надеждата да се запознае с Николай Ланцов и да стане следващата царица на Равка. Точно затова имаме нужда от теб.

– От мен?

– Да изиграеш ролята на царя.

Исак се усмихна, понеже не знаеше как иначе да реагира. Така де, не разбираше шегата, но човек трябва да бъде учтив. Само дето Женя Сафина не отвърна на усмивката му.

– Това беше резервен план, измислен от самия цар, в случай че бъде ранен или… в друга невъзможност – мило каза тя, – макар никой от нас да не подозираше, че ще се наложи толкова скоро да прибегнем към него и с толкова кратко предизвестие. Ти беше в списъка му с кандидати. На височина сте почти еднакви. Ти говориш много езици. Вярвам, че мога да те прекроя така, че да заблудиш дори стражите, които са го охранявали с години.

– Стига да седи на едно място – подхвърли Толя.

– Така е – кимна Женя. – Приликата с Николай ще е едва първото предизвикателство. Да говориш като него, да ходиш като него и така нататък… това ще зависи от теб.

– Аз… вие сериозно ли искате да мина за царя? – възкликна Исак.

Беше немислимо. Пълен абсурд.

– О, да, искаме – каза Толя, скръстил масивните си ръце. – Точно това искаме от теб.

– А не може ли да отложите празненството? Така де, не мога да избера царица вместо царя…

– Това с потенциалните невести може да се отложи – каза Тамар. – Но има други въпроси, свързани с националната сигурност, които не търпят отлагане. До нас стигна информация, че една гвардейка от Тавгарад е готова да предаде своите. Тържествата са отлична възможност, а вероятно и единствената, да осъществим контакт с нея и да научим местата на шуански военни активи от първостепенно значение.

„Тавгарад.“ Буквално се превеждаше като „онези със стоманените юмруци“ и обозначаваше елитната гвардия, която охраняваше шуанското кралско семейство. Ако член на Тавгарад наистина бе склонен на предателство, информацията можеше да се окаже безценна.

Точно тогава Тамар Кир-Батаар го погледна със златните си очи и каза:

– Твоята родина има нужда от теб.

Но не тези думи, а казаното от Женя с обезобразеното лице наклони везните:

– Както и твоят цар.

Исак се съгласи. И как иначе. Беше негов дълг като войник, а и бе лично задължен на царя, който бе сторил толкова много за него и семейството му.

И се започна – уроци по красноречие, произношение, стойка, как да сяда и да става правилно. Трябваше да се престори не просто на богат човек с благородно потекло; трябваше да се престори на цар. И не просто на цар, а на млад цар, който се е превърнал в легенда. Двамата бяха толкова различни. Николай беше самоуверен и космополитен. Единственото качество на Исак бяха езиците, а дори и това се превърна в проблем, защото той владееше шуански по-добре от царя, а земски говореше с по-слаб акцент.

Но най-странно от всичко бяха часовете, които прекарваше тук, под стъклената капандура, и се потеше в присъствието на Женя Сафина с нейното кехлибарено око и коса като слънце по залез. Исак знаеше, че за нея това е просто задача, но пак имаше чувството, че младата жена го изучава, затрупва го с вниманието си, затова никак не беше чудно, че започна да се влюбва в нея. Което си беше пълна глупост, разбира се. Женя очевидно обичаше Давид Костик, гениалния фабрикатор, който присъстваше мълчаливо на повечето им сеанси, четеше свитъци и си записваше нещо на голяма купчина листове. Но очевидният ѝ вкус към обикновени мъже правеше Женя още по-привлекателна в очите на Исак. Един от белезите по лицето ѝ издърпваше устата надолу в крайчето и Исак често се размечтаваше как я целува точно там. Но тя бързо го връщаше в реалността – ръчкаше го с пръст в рамото и му казваше да изправи гръб или да не ѝ закрива светлината.

Случваше се, докато Женя работи, другите да идват в стаичката и да му четат от книга за историята на Керч или да го изпитват за търговски маршрути. Друг път си говореха за стратегия, а той седеше там като глупаво парче глина.

– Може да го измъкнем от двореца по тъмно през тунелите – каза Тамар и развъртя една от брадвичките си, от което Исак се изпоти още повече. – А на следващата сутрин царят уж ще се върне от поклонничеството си. Всички ще решат, че просто се е отбил в имението на Киригин.

– А как ще обясним отсъствието на Зоя? – попита Толя.

Женя отстъпи крачка назад да провери докъде е стигнала с брадичката на Исак.

– Ще кажем, че е заминала за Ос Кърво – каза тя, разтърка очи и посегна към чашата с чай. – Не мога да го разбера. Никой не изчезва така.

– Е, Николай е склонен да прави невъзможни неща. Няма да му е за пръв път – каза Толя.

– Може пък да е решил, че му трябва отпуск – подхвърли Тамар.

Толя изпръхтя.

– Или на Зоя най-после ѝ е писнало от него и го е заровила под купчина пясък.

Но Женя не се засмя.

– Или е дело на Аппарат, който се е върнал към любимото си занимание – превратите.

– Ако е така – вметна Давид, – ние ще сме следващите в списъка му.

– Благодаря ти, любов моя. Това е много окуражително.

Тамар най-после спря да върти брадвичката.

– Ако беше дело на Аппарат, досега щеше да е направил нещо. Да разкрие пред всички изчезването на царя, не мислите ли?

– При всички случаи – каза Толя – трябва да държим попа далече от Исак. Аппарат е умен и веднага ще усети, че царят… не е себе си.

Женя се тръсна на един стол и отпусна глава в шепи. Исак никога не я бе виждал така обезкуражена и сърцето му се сви.

– Кого заблуждаваме? Няма да се получи – и толкова.

– Ще се получи – каза Тамар. – Трябва да се получи.

– Вече много прилича на царя – каза Давид, вперил поглед в лицето на Исак. – Справяш се чудесно.

Женя махна с ръка, глуха за комплимента.

– Въпросът не е само в елементарната прилика. А в начина, по който Николай използва лицето си, одухотворява го. Как кривва глава, вдига вежди. Да, сигурно ще заблудим гостите и дори част от царедворците, но прислугата? Министрите от кабинета? Хората, които го виждат всеки ден, които са сядали с него на една маса, танцували са с него? Забравете. Безнадеждно е.

– Съжалявам – каза Исак.

Сърцето му се свиваше при мисълта, че е такова разочарование не само за страната и царя си, а и за талантливата млада жена.

Женя вдигна ръце.

– Ето това имам предвид. Николай никога не би навел глава по този начин, нито би се извинил така искрено.

– Съжалявам – каза отново Исак, без да мисли, и веднага примижа.

– Нямаме голям избор – каза Тамар. – Или ще отменим тържествата с риск тайната да излезе наяве, или ще поемем този риск.

– И ако ни разкрият? – попита Толя.

– Дори не съм сигурен в какво биха могли да ни обвинят – каза замислено Давид. – Действията ни минават ли за държавна измяна, щом сме пробутали самозванец, за да направим услуга на царя?

Исак преглътна с усилие. Държавна измяна. Дори не се беше сетил за това.

– Аппарат не би пропуснал възможността с един удар да отстрани гришанското командване – каза Тамар.

Женя въздъхна издълбоко.

– Исак, знам, че правиш всичко по силите си, но няма да се получи. Изобщо не трябваше да те молим. Това е пълна лудост.

Ужасно бе да гледа как тези смели хора губят надежда. Спомни си как Николай Ланцов седи на болничното му легло, сети се за майчината усмивка и пълните бузки на сестрите си – така ги беше заварил последния път, когато се прибра у дома.

Облегна се назад, отпусна ръка върху облегалката на стола и каза небрежно, бавно и арогантно:

– Женя, любов моя, звънни за бренди, ако обичаш. На трезва глава това ми идва нанагорно.

Всички го зяпнаха.

Давид потупа с пръст устните си.

– Не е зле.

– Не е зле ли?! – извика Женя и плесна с ръце. – Беше идеално! Направи го пак.

Исак се паникьоса за миг, после вдигна високо вежда.

– Какво, вече ти ли раздаваш заповедите? Ми аз да си подремна тогава.

Тамар се ухили. Толя издюдюка. Женя се наведе и лепна сочна целувка на бузата му… а Исак направи нещо, което Николай Ланцов никога не би направил.

Изчерви се.