37


Исак

ДЛАНИТЕ МУ БЯХА МОКРИ ОТ ПОТ. Трудно се беше измъкнал от Толя и Тамар. Близнаците бяха опитни ветерани, склонни да се появяват в най-неподходящия момент.

Но още щом зърна Ери в зимната градина, Исак разбра, че с радост би избягал и от стотина опитни ветерани, за да е тук сега. Нямаше представа как се е измъкнала от гвардейките си и колко време имаха, преди някой да ги открие. Знаеше само, че иска вечно да я изпива с поглед. Роклята ѝ беше със зеления оттенък на неузрели круши, цялата бродирана с малки соколи. Гребенчета със смарагди блещукаха в черната ѝ коса.

– Николай? – повика го тя, като се взираше в слабо осветената градина.

Искаше му се да го бе нарекла с истинското му име, да бе казала „Исак“. Какво ли би било да го чуе от устните ѝ?

– Тук съм – прошепна той. Тя се обърна, усмихна се и гледката го връхлетя като удар в стомаха. – Не знаех дали ще дойдеш.

– А аз не знаех дали ще мога. Придворните ми дами се суетят около мен още от изгрев-слънце. Цяло чудо е, че успях да им избягам.

– Радвам се, че си тук. – Което беше твърде меко казано, но за друго не се сети.

Тя пристъпи към него, а той несъзнателно отстъпи назад, запазвайки разстоянието помежду им. Видя болката по лицето ѝ и се почувства като последния глупак.

– Извинявай – каза той, макар да знаеше, че царете не се извиняват за щяло и нещяло.

Тя стисна ръце пред себе си.

– Аз… грешно ли съм разбрала?

– Не – поклати глава той. – Не! Но трябва да ти кажа нещо.

Исак се завъртя на пета и започна да крачи покрай портокаловите дръвчета сред облак сладък аромат. Планирал си бе да каже безброй неща, но сега нито едно не му се струваше правилно. Той беше бедно момче от малък град. Беше гвардеец от дворцовата стража. Смятал се бе за щастлив човек. Чувствал се беше щастлив, докато това не започна. Но сега?

Искаше му се да я приласкае в прегръдките си и да я целуне, но не би могъл да го направи, защото всяка дума, която ѝ беше казал досега, противоречеше на истината. Само дето не можеше да ѝ каже истината, защото това би означавало да изложи на риск цяла Равка.

– Ери… – започна той. – Ако не бях цар… – поколеба се той. Какво точно искаше да я попита? Пробва отново. – Ти какво харесваш в мен?

Тя се засмя и звукът сгорещи сърцето му.

– Това някакъв тест ли е? Или гордостта ти има нужда от наторяване?

– Гордостта ми винаги има нужда от нежни грижи – каза той, после изруга под нос. Това би го казал Николай, а тази вечер той не искаше да бъде Николай. – Чакай. Нека аз ти кажа какво харесвам у теб. Смелостта ти. Как въртиш меча. Че говориш направо. Лицето ти, когато разказваш историйки от къщата ви при езерото.

Тя кривна глава и за миг дълбока тъга прекоси лицето ѝ.

– Какво има? – попита той. Искаше да заличи всяка мисъл, която ѝ причинява болка.

– Нищо – каза тя. – Просто ми се иска този миг да не свършва.

Би ѝ казал, че това може да стане, само дето знаеше, че не е така. Нищо не можеше да ѝ предложи. Такава беше отвратителната реалност – нямаше представа какво иска от него Триумвиратът, какво иска наистина. Исак да играе ролята на Николай вечно, докато те управляват страната? Смятал бе, че не му е по силите да бъде царят, от когото те имаха нужда, но на вечерята с Ери бе започнал да се чуди дали – с нейна помощ – не би могъл да се справи все някак с тази задача. Биха ли му разрешили Женя и другите да я ухажва? И ако откажат, той би ли имал куража да им се опъне? И дори по-лошо – тази мисъл не му даваше мира от приятната вечеря на островчето, – какво щеше да стане, ако истинският цар се върне и избере Ери за своя невяста? Тогава Исак ще гледа от кулисите как Николай я ухажва и се жени за нея. Ще стои мирно в параклиса, докато ги венчават. И щеше ли Ери да осъзнае, че женихът ѝ не е мъжът, с когото е стояла в зимната градина тази нощ, мъжът, чието сърце бе така пълно с копнеж?

– И на мен ми се иска да продължи вечно – каза той. – Иска ми се на света да бяхме само аз и ти, да няма държави, царе и царици.

Пристъпи към нея, а тя се озова в прегръдките му. Беше толкова слабичка. Беше съвършена.

– Ери – прошепна той, притисна я към себе си, а тя вдигна приканващо красивото си лице. – Би ли могла да ме обичаш, ако не бях цар?

– Бих могла – каза тя и незнайно защо очите ѝ се напълниха със сълзи. – Знам, че бих могла.

– Какво има? – Хвана в ръка брадичката ѝ и изтри сълзите с палец.

– Нищо – прошепна тя.

Усети удар, сякаш го е отблъснала, и погледна надолу. Нещо стърчеше от гърдите му. Осъзна какво вижда, миг преди болката да го застигне. Кинжал. Бяла дръжка във формата на вълк. Нещо се блъскаше в стъкло, сякаш объркана птица се опитваше да влезе в зимната градина.

– Защо? – попита той и се смъкна на пода.

Тя се смъкна заедно с него, на колене, разплакана.

– За отечеството – промълви през сълзи. – За брат ми. За кралицата.

– Ти не разбираш – опита се да каже той.

Смях изби на устните му, но някак странно, приличаше повече на спукал се мехур.

– Прости ми – каза тя и измъкна кинжала от гърдите му.

Болката го заля, топла кръв се лееше от раната.

Тя го целуна нежно по устните.

– Единствената ми утеха е, че ти никога не би могъл да си мой. Но знам, че аз с радост бих станала твоя.

– Ери – простена той миг преди светът да почернее.

– Не съм Ери.

Отнякъде долетяха викове, хора тичаха към тях.

– Всички скърбят за първия цвят – изрецитира тихо тя.

„Кой ще плаче за другите?“

Исак гледаше безпомощно как тя забива кинжала в собственото си сърце.

Загрузка...