12


Николай

– ЗОЯ!

Нещо я държеше – нещо с криле, и за миг Николай се уплаши, че незнайно как демонът е изскочил от кожата му. Но не, крилете на похитителя бяха механични, чудо на инженерната наука, биеха мощно въздуха и издигаха похитител и плячка все по-високо в небето.

Друг крилат воин се спускаше в дъга към Николай – жена този път, черната ѝ коса беше прибрана в кокче на върха на главата, ръцете ѝ – бронирани с широки гривни от някакъв сив метал.

„Кергуд.“ Шуаните бяха дръзнали да нападнат царската процесия.

Толя и Тамар пристъпиха пред Николай, но не той беше мишената. Жената се целеше в сърцеломските му гвардейци. Дошла беше за неговите гришани. С едно светкавично движение крилатата жена освободи метална мрежа, тя блесна за миг във въздуха, а после се стовари върху близнаците, достатъчно тежка да ги събори на земята. Жената ги повлече с все мрежата, набираше засилка да полети.

Николай не се поколеба. Имаше ситуации, в които преговорите и увъртането вършеха работа. Имаше и ситуации, които изискваха груба сила. Хукна след жената, прегази Толя и Тамар и откри огън с двата си пистолета.

Крилатата жена само трепна – кожата ѝ бе подсилена с чудесна сплав от гришанска стомана и рутений. С този проблем Николай щеше да се занимае по-късно.

Захвърли безполезните пистолети, без да наруши устрема си. Извади в движение кинжала и се метна на гърба на крилатата. Кергудът се замята със силата на подивял кон. Николай беше чел внимателно докладите. Знаеше, че силата и огневата мощ са безсилни срещу тези създания. Значи оставаше прецизността.

– Дано по теб е останало нещо от плът и кръв – изсъска той.

Хвана кергуда за яката и прицели удара си във вдлъбнатината между брадичката и гърлото, каза една светкавична молитва наум и заби кинжала.

Кергудът залитна, изгуби инерция, опита се да извади кинжала от шията си. Николай не отстъпи, заби острието по-надълбоко, усети гореща кръв по ръката си. А после крилатата най-сетне се срина.

Николай не изчака Толя и Тамар да се освободят от мрежата, вместо това се взря нагоре за Зоя и нейния похитител.

Двамата се боричкаха високо над земята – Зоя риташе като бясна, гърчеше се в хватката на кергуда. Боецът уви дебела като дървесен ствол ръка около гърлото ѝ с явното намерение да я задуши, докато плячката му не загуби съзнание.

Зоя се отпусна изведнъж – твърде скоро, не би могла да изгуби съзнание толкова бързо. Николай усети как въздухът наоколо му припука. Кергудът бе сметнал, че Зоя е като другите Гриша и не може да призовава с вързани ръце. Само че Зоя Назяленска не беше обикновена вихротворка.

Мълния полази по металните криле на шуанския войник. Той се разтресе целият, после се отпусна безжизнен. Двамата полетяха към земята.

„Не, не, не!“ Николай хукна натам, мозъкът му формулираше и отхвърляше планове. Безполезни. Безнадеждни. Не би могъл да стигне навреме. Изръмжа гърлено, дълбоко в гърдите. Оттласна се от земята, въздухът обрули лицето му… и след миг вече държеше Зоя в ръце. „Невъзможно. Законите на физиката не биха позволили такова…“

Погледна към собствената си сянка – сянка твърде далече под него, черно петно с криле на гърба. „Чудовището е в мен и аз съм чудовището.“ Потръпна, сякаш би могъл да избяга някак от самия себе си, и сянката на чудовището трепна на свой ред.

– Николай? – Зоя го гледаше с неподправен ужас.

– Аз съм – опита се да каже той, но чу само ръмжене.

А после вълна заля тялото му, силата на Зоя го разтресе до костите. Той извика, звук като накъсан вой, усети как крилете му се свиват и изчезват.

Падаше. И двамата щяха да умрат.

Зоя протегна надолу свободната си ръка, под тях се оформи въздушна възглавница и спря рязко полета им. Претърколиха се по нея и паднаха на земята един връз друг. Зоя се измъкна на секундата, протегнала ръце, сините ѝ очи – облещени в ужас.

Николай вдигна ръце, в знак че се предава.

– Аз съм – повтори той и когато чу думите да излизат от устата му съвсем човешки и нормални, само дето не заплака от благодарност.

Нищо не бе толкова сладко като вкуса на тези завърнали се думи.

Ноздрите на Зоя се разшириха. Насочи вниманието си към войника кергуд, който я беше нападнал, надвисна над тялото му, търсеше къде да излее страха си. Такова падане би трябвало да го убие, но не – онзи вече се надигаше от земята. Зоя протегна ръце с разтворени длани, изтрещя гръм, малки светкавици изпукаха по върховете на пръстите ѝ. Косата ѝ се вееше на кичури около главата като ореол от змии. А после Зоя удари с длани гърдите на войника. Той се разтресе конвулсивно, плътта му почервеня, пушек се издигна от торса му, тялото му се подпали отвътре.

– Зоя! – извика Николай. Скочи на крака, но не смееше да я докосне сега, когато през нея протичаха мълнии. – Зоя, погледни ме, по дяволите!

Тя вдигна глава. Кожата ѝ беше бяла като платно, очите – разширени от ярост. В първия миг сякаш не го позна дори. Сетне устните ѝ се разтвориха леко, раменете ѝ увиснаха. Дръпна ръце и овъгленото тяло на кергуда се строполи на земята. Зоя се срина на колене и треперливо си пое дъх.

Толя и Тамар се бяха освободили от мрежата. Стояха настрани заедно с Юри, който се тресеше силно, като в пристъп някакъв. Възможно ли беше младежът никога да не е виждал битка? Да, тази беше брутална, но свърши бързо, а и не той беше целта на нападението. И тогава Николай осъзна, че…

– Ти… той… – пелтечеше Юри.

– Ваше Величество – каза Толя и сведе поглед надолу.

Николай погледна ръцете си. Пръстите му още бяха черни и извити в хищни нокти. Пробили бяха ръкавиците. Николай си пое дълбоко въздух. Мина една дълга секунда, после още една. Накрая ноктите все пак се отдръпнаха.

– Да, да, знам, Юри – каза той що-годе спокойно. – Страхотен номер. Ще припаднеш ли?

– Не. Може би. Не знам.

– Спокойно, всичко ще бъде наред. За теб и за всички нас. – Казаното току-що бе толкова невярно, че го напуши смях. – Искам да си мълчиш за това. Толя, Тамар, добре ли сте? – И двамата кимнаха. Николай събра сили да погледне към Зоя. – А ти?

Тя пое дъх на пресекулки. Кимна, раздвижи пръсти и каза:

– Понатъртих се, нищо повече. Но свещеникът… – И кимна към белобрадия мъж, който лежеше в безсъзнание на земята. От слепоочието му течеше кръв, ударило го бе парче от каменния воал на Лизбета.

Николай коленичи до него. Пулсът на стареца беше стабилен, но сигурно беше получил сериозно сътресение.

– Селото изглежда спокойно – каза Тамар и приклекна на свой ред до свещеника да провери жизнените му показатели със своите специални умения. – Ако бяха видели кергуда, щяха да вдигнат тревога и да хукнат насам.

Явно разстоянието до селото се бе оказало достатъчно и жителите му не бяха видели нищо.

– Не ми се ще да обяснявам какви са тези войници с механични криле – каза Николай. – Ще трябва да скрием труповете.

– При розите – предложи Тамар. – А след залез-слънце ще пратя двама ездачи да ги приберат.

Скриха добре телата сред пластовете от червени рози в краката на разрушената статуя, подредиха клонките и чак след това Тамар събуди свещеника. Както винаги, трескавата дейност разреди малко напрежението, вибриращо в тялото на Николай. Но това бе само илюзия за контрол, на която той не можеше да разчита. Беше временно решение, а не лек. Този път чудовището се бе появило посред бял ден. И благодарение на него Николай бе успял да спаси Зоя. Не знаеше какво да мисли за това. Не той бе призовал демона. Чудовището бе проявило самоинициатива. Поне така смяташе Николай. „Ами ако се случи отново?“ Имаше чувството, че собственият му мозък е вражеска територия.

Свещеникът се събуди отведнъж, изохка и вдигна ръка към подутината на слепоочието си.

– Удари си силно главата – нежно му каза Николай.

– Имаше войници! – ахна свещеникът. – В небето! – Николай и Тамар се спогледаха уж притеснени. – Някакъв човек… спусна се от облаците. Имаше криле! Друг връхлетя от покрива на църквата.

– Сигурно имаш сътресение – каза Николай и му помогна да се изправи.

– Видях ги! Статуята…Ето, вижте, съборили са статуята, нашата статуя на Света Лизбета!

– Не – поклати глава Николай и посочи една от тежките греди на скелето, която бяха успели да съборят. – Виждаш ли онази греда, счупената? Откърши се и ви удари, теб и статуята. Имаш късмет, че не загина на място.

– Истинско чудо – сухо рече Зоя.

– Братко – обърна се умолително свещеникът към Юри. – И ти го видя, нали?

Юри подръпна проскубаната си брадица, а Николай зачака. Монахът постоянно го зяпаше след нападението на кергудите. Накрая Юри каза:

– Аз такова… не видях нищо необяснимо.

Свещеникът изсумтя объркано и Николай се почувства виновен.

– Хайде – каза той. – Ако още не те е заболяла главата, и това ще стане. Да намерим помощ.

Върнаха се през гората в селото, където местните още се веселяха на площада, и оставиха свещеника на техните грижи.

– Не ми е приятно да лъжа свещеник – каза Толя, докато яхваха конете на път за къщата, където щяха да нощуват.

– И на мен – тихо добави Юри.

– Истината щеше да понесе по-трудно – каза Тамар. – А и помислете си колко неприятно би било постоянно да се оглежда през рамо с мисълта, че всеки миг нещо ще се спусне от небето и ще го грабне както орел заек.

– Пак си е лъжа – каза Толя.

– Ами наложи си някакво покаяние тогава – каза Николай.

Раздразнението му растеше. Благодарен бе на Толя, уважаваше вярата на близнаците, разбираше колко важна е тя за тях, но точно сега нямаше време да се тревожи за гузната съвест на Толя. Имаше си други, по-неотложни грижи – шуанската атака над царската процесия, както и един демон, който вече не чакаше падането на мрака.

– Може да ми разтриеш краката като за начало – каза Зоя на монаха.

– Това едва ли минава за акт на покаяние – каза Юри.

– Да бе, щото не си ѝ виждал краката – измърмори Николай.

Зоя преметна косата си през рамо.

– Веднъж един тип предложи да ми припише лятната си вила в Полвост, ако му позволя да гледа как тъпча къпини.

– И ти съгласи ли се? – попита Тамар.

– Не, разбира се. Полвост не струва.

– Свещеникът ще се оправи – каза Николай на Юри. – Благодаря ти за проявения такт впрочем.

– Постъпих по съвест – каза монахът, по-тих и по-сдържан от всякога, вирнал инатливо брадичка. – Но очаквам някакво обяснение, Ваше Величество.

– Е? – каза Зоя, докато Юри пришпорваше коня си напред, към челото на малката им колона. – Какво ще правим сега?

– Тоест след като ти изпече отвътре навън един безценен източник на информация? – Гласът му прозвуча остро, тон, за който Николай не съжали особено.

Не беше в стила на Зоя да прави такива грешки. Тя изправи гръб.

– Възможно е да съм изгубила временно контрол над действията си. Подозирам, че усещането ти е познато.

Защото не само кергудската атака я беше разстроила, а и споменът за онази нощ в камбанарията, споменът за друго крилато чудовище, което сега отново бе показало ноктите си.

– Бегло – измърмори той.

– А и нямах предвид кергуда, когато попитах какво ще правим – каза Зоя, сякаш да прогони внезапната студенина, появила се помежду им. – Как ще се оправиш с монаха?

– Имам още няколко часа да реша какво ще му кажа. Все ще измисля нещо.

– Определено имаш дарба за нелепото – каза Зоя и срита коня си в галоп. – Цялата тази прокълната страна има вкус към него.

Слънцето отдавна беше залязло, когато Николай най-после се измъкна от вечерята и отиде при другарите си.

Стаите, където ги беше настанил кметът, очевидно бяха най-хубавите в къщата. Навсякъде имаше щрихи, свързани със Света Лизбета – подредените като пчелна пита подови плочки, резбованите рози по дървената полица над камината, дори в стените бяха издълбани ниши, така че помещенията да приличат на гигантски кошер. В огнището танцуваха пламъци, къпеха каменните стени в златна светлина и веселото им сияние изглеждаше някак не намясто след случилото се през деня.

Тамар се бе върнала при църквата веднага след залез-слънце да извади труповете на кергудите и да уреди транспортирането им до столицата, където да ги проучат основно. Принципното нежелание на Толя да оскверни телата на паднали в бой войници лесно отстъпи пред спомена за засадата, а Николай нямаше никакви притеснения по въпроса. Личната му стража едва не бе отвлечена. Зоя също. Пък и някъде дълбоко в себе си той си оставаше капер. Щом шуаните искаха да водят такава война, така им се пада. Каквото посееш, това ще пожънеш.

Задачата на Толя бе да следи неотклонно монаха, в случай че на Юри му хрумне да прати съобщение до последователите си за случилото се. Той седеше на пода пред камината и още изглеждаше потресен. Толя и Тамар играеха шах на една ниска масичка, а Зоя бе приседнала на перваза на прозореца, сякаш на свой ред можеше да полети.

Николай затвори вратата след себе си. Не знаеше как да започне. Мислеше си за тялото на шуанския войник, разрязано на масата за аутопсии. Чел беше такива доклади, виждал бе подробните рисунки на фабрикатори и корпоралки. Така ли трябваше да се подходи и към неговия проблем? Някой трябваше да го отвори и да го разглоби на отделните му части? „Аз бих го направил с радост – помисли си той. – Ако това нещо можеше да бъде изолирано и изрязано като тумор, веднага лягам на операционната маса. Даже сам бих насочвал ръката със скалпела.“

Но с чудовището нямаше да се справят толкова лесно.

Юри заговори пръв:

– Той ти е направил това, нали?

– Да – отговори простичко Николай.

Мислил бе какви лъжи да забърка, с какво да утоли страха и любопитството на монаха. Но накрая стигна до извода, че истината – или поне частичната истина – ще е най-полезна. Юри искаше да вярва в светци, а светците ставаха такива чрез мъченичество.

Ала сега, когато моментът да говори бе настъпил, Николай нямаше желание да разкаже историята. Не искаше тази история да е негова. Смятал бе, че войната е останала в миналото, но явно е грешал.

Взе бутилка с ракия от шкафа, придърпа си стол пред камината и седна с изпружени крака. Обичаше да седи така, спокоен, самоуверен. Семо дето сега не се получаваше.

– По време на войната – каза той и свали ръкавиците си – Тъмнейший ме залови. Ти със сигурност си чувал, че твоят Беззвезден светец ме е изтезавал, нали?

Юри впери очи в мрежата от черни жилки по пръстите и кокалчетата на ръцете му.

– Корол Резни – тихо каза той. – Белязания цар. Чувал съм да говорят за това.

– И си решил, че е класическа царска пропаганда? Кампания за очерняне на един паднал герой?

Юри се изкашля.

– Ами…

– Я ми подай ракията – каза Зоя. – Толкова глупост на трезва глава ми идва нанагорно.

Николай си наля, преди да ѝ подаде бутилката. Знаеше обаче, че подигравките няма да му послужат. Нали уж истината освобождавала? Ставало ти по-леко на душата? Неговият опит показваше, че истината е като билков чай – нещо, което добронамерените хора ти препоръчват, когато всички други възможности са се изчерпали.

– Тъмнейший имаше талант да ти вгорчава живота – продължи той. – Знаеше, че няма да ме пречупи с болка или пленничество. Затова използва силата си да ме зарази със своя жив мрак. Наказание, задето помогнах на Призоваващата слънцето да му избяга. Превърнах се във… и аз не знам в какво точно. Отчасти човек, отчасти чудовище. Копнеех за човешка плът. Копнежът бе толкова силен, че едва не изгубих ума си. Едва. Запазих достатъчно контрол да потискам импулсите на чудовището и дори се изправих срещу Тъмнейший в Долината.

По онова време Николай не знаеше дали изобщо има смисъл да се съпротивява, дали някога пак ще върне предишния си вид. Дори не знаеше дали Тъмнейший може да бъде убит. Но Алина бе успяла с помощта на сенчест меч, пропит със силата и кръвта на самия Тъмнейший.

– Преди да загине, Призоваващата слънцето уби Тъмнейший и мракът в мен умря заедно с него. – Николай отпи щедра глътка от ракията. – Или така поне си мислех тогава. – Пропаднал бе към земята и щеше да се размаже на пихтия, ако Зоя не бе призовала ветрове да смекчат удара, както го беше направила и днес. – Преди няколко месеца започнаха да ми се случват случки насън. Нещо поемаше контрол над тялото ми. Има нощи, когато спя що-годе нормално. Така де, само мързеливите монарси се радват на спокоен сън. Но в други се превръщам в чудовище. И тогава звярът ме контролира напълно.

– Не напълно – възрази Зоя. – Не си отнемал човешки живот.

Изпита благодарност, че точно Зоя направи това пояснение, но все пак стисна зъби и добави:

– Поне доколкото знаем. Случва се все по-често, уви, пристъпите стават по-тежки. Приспивателните отвари и дори веригите, с които се оковавам за леглото вечер, са временно решение. Може би е само въпрос на време съзнанието ми да се предаде пред чудовището и неговите импулси. Възможно е…. – Думите излизаха все по-трудно, горчаха като отрова на езика му. – Възможно е звярът да ме надвие напълно и повече никога да не възвърна човешката си форма.

Мълчание натежа в стаята, тишина, каквато съпровожда погребение. Защо да не хвърлим още шепа пръст върху ковчега?

– Днес чудовището взе връх посред бял ден, което не се е случвало преди.

– Нарочно ли беше? – попита Юри. – Тоест, вие ли решихте да…

– Нищо не съм решавал. Просто се случи. Мисля, че дойдох на себе си заради заряда, който Зоя ми пусна. – Отпи отново, голяма глътка. – Само си представи как това нещо ме надвива на бойното поле, по време на тържествена церемония, среща с дипломати или нещо друго от този сорт. Недопустимо е. Равка преживява труден момент, същото важи и за царя ѝ. Хората още не са се съвзели след войната. Нужна им е стабилност и интелигентен водач, а не чудовище, родено от нечий кошмар.

Мир. Шанс за възстановяване, възможност да изградят живота си наново без постоянния страх от сражения и заплахата от глад. По време на това пътуване Николай от първа ръка беше видял прогреса, който родината му бележеше. Равка не можеше да си позволи нова война и той бе направил всичко възможно това да не се случи. Но ако чудовището надвиеше, ако тъмното му присъствие станеше явно за всички, нищо чудно самият Николай да се превърнеше в причината за поредното падение на изтерзаното си отечество.

– Мисля, че трябва да имате повече вяра в народа си – каза Юри.

– Сериозно? – обади се Зоя от прозореца. – Същият народ, който все още нарича гришаните вещици и вещери, нищо че от години именно ние пазим страната от окончателен погром? Същите, които ни забраняват да притежаваме собственост в родните си градове и села…

– Това е незаконно – вметна Николай.

Зоя вдигна чаша за наздравица.

– Непременно ще ги уведомя, че е незаконно, когато прогонят следващото гришанско семейство от дома му посред нощ.

– Когато се случи нещо неприятно, хората винаги търсят кого да обвинят – сериозно каза Юри. – Равка преживя много. Нормално е хората да…

Нищо нормално нямаше в това.

– Юри – каза Николай, – друг път ще говорим за предразсъдъците в Равка. Казах ти, че това пътуване има за цел да проучи случилите се чудеса и да преценим дали Тъмнейший да бъде канонизиран.

– Имало ли е нещо вярно в това?

Николай не смяташе да отговори директно на този въпрос.

– Тъмнейший може би заслужава да заеме своето място сред светците, но не и преди аз да съм се отървал от проблема си.

Юри кимна, после още веднъж. Сведе поглед към кльощавите си ръце.

– Но дали трябва? Да се отървете от проблема.

Зоя се изсмя горчиво.

– Този си мисли, че си бил благословен от Беззвездния.

Юри бутна очилцата по-високо върху дългия си нос.

– Благословия и проклятие са две думи за едно и също нещо.

– Може и да си прав – каза Николай. Дипломацията винаги му бе служила добре, можеше да свърши работа и сега. Ако слушаш внимателно какво казва събеседникът ти, ще разбереш от какво има нужда, какво се крие в сърцето му. – Работата е там, че няма как Тъмнейший да бъде канонизиран, преди мъченичеството му да е приключило. – Видя как Зоя присвива очи, но не ѝ обърна внимание. – Ти неслучайно си се озовал пред портите на двореца. Трябвало е да станеш свидетел на последните отломки от силата на Тъмнейший. Писано ти е било да ни заведеш в трънливата гора. Да освободиш и двама ни.

– Аз? – промълви едва чуто Юри.

Виждаше се обаче, че му се иска да повярва. „А нима не важи за всички ни?“ Кой не би искал да вярва, че съдбата го е избрала за велики дела, че болката и страданията са само пролог към нещо голямо и светло? Как, да речем, един монах се превръща в свещен воин? Или как едно копеле се превръща в цар?

– Аз?! – повтори момчето.

Зоя завъртя очи зад гърба му. Толя и Тамар гледаха навъсено.

– Само ти можеш да завършиш мъченичеството на Тъмнейший – каза Николай. – Ще ми помогнеш ли? Ще помогнеш ли на него?

– Да – кимна Юри. – Разбира се. Ще ви заведа в трънливата гора. Ще построя свещената клада.

– Чакай, чакай – обади се Зоя откъм перваза. – Казваш, че ще положиш царя на Равка върху погребална клада?

Юри примигна.

– Ами, такова, да се надяваме, че ще е обикновена клада.

– Важно уточнение – каза Николай, макар че представата за каквато и да било клада не му допадаше особено. – Това е част от ритуала, така ли? От обисбая?

Толя взе един топ от игралната дъска и каза:

– Не е съвсем ясно, но всички текстове намекват за нещо такова.

– Да – кимна енергично Юри. – Излиза, че Свети Феликс е бил член на попската гвардия, има и един текст, който да бъде прочетен по време на ритуала. С Толя се опитваме да уточним превода.

Николай вдигна вежди.

– Свети Феликс? Този не беше ли, дето го набучили на клон и го опекли като агне на шиш?

Толя остави фигурката на дъската.

– Времето и преводите може да са променили първоначалната история.

– Е, да се надяваме, че промяната е сериозна – каза Николай. – Диаметрална, за предпочитане.

Сега пък Тамар взе топа.

– Клоните на Феликс навсякъде са представени трънливи, покрити с бодли. Не приличат на ябълкови клони. Което звучи донякъде логично – каза тя. – Стига да сме прави за местоположението на трънливата гора.

– И стига нещо от нея да е останало – добави Зоя.

– И стига да е останало достатъчно, за да направим клада от клоните – каза Толя.

– А после остава и дребният въпрос как ще оцелееш в пламъците – подхвърли Зоя.

– Ще оцелеете – каза Юри. – Вие ще оцелеете, а Беззвездния ще довърши своето мъченичество.

– Утре сутрин тръгваме към Долината – каза Николай.

– Хайде, Толя – каза Юри и скочи с възторжено лице. – Имам една идея за превода на третия пасаж. Трябва да бъдем готови.

Толя вдигна рамене и разгъна масивното си тяло.

– Малко е като поезия.

Николай гаврътна останките от ракията.

– Че кое не е?

Тамар тръгна след тях, но на прага се обърна да погледне Николай. На светлината от огъня бронзовите ѝ ръце грееха в кехлибарено, а черният рисунък на татуираните слънца изпъкваше още по-ярко.

– Знам, че каза онези неща, за да привлечеш монаха на наша страна, но с брат ми не вярваме в съвпаденията – каза тя. – Преживели сме много и знаем, че вярата и съдбата имат своята роля. Може би са на сцената и в момента. – Поклони се. – Лека нощ, Ваше Величество.

Зоя се смъкна от перваза, несъмнено за да го упои преди сън, а Николай си призна, че след наситения със събития ден няма нищо против да изпадне в безсъзнание.

– Съдба – каза той, докато отваряше вратата към спалнята си. – Вяра. Май сме нагазили в непознати води, Назяленска. Мислех, че ще възразиш по-енергично на идеята да ме опекат на шиш.

– Че срещу какво да възразявам? – попита Зоя и се наведе да подреди шахматните фигурки в начални позиции. – Ако трънливата гора е изчезнала, с нея ще умрат надеждите ни, ще се върнем в двореца с празни ръце и ще се справим някак с този твой купон, среща на високо равнище или както там го наричаш.

Николай приседна на леглото и изу ботушите си.

– А ако не е изчезнала? Ако още е там и съдбата наистина ни е водила за носа?

Зоя вдигна вежда.

– Тогава ще се надяваме, че съдбата те мисли за добър цар.

Неведнъж беше чувал, че надеждата е нещо опасно, не един и двама го бяха предупреждавали в този смисъл. Но той бе оставал глух за тези предупреждения. За него надеждата бе вятърът, който се поражда от нищото, издува платната ти и те връща у дома. Без значение дали ги водеше съдбата, или чистото отчаяние, стигнеха ли в Долината, поне щяха да получат някакви отговори.

– Царската карета ще поеме към Керамзин – каза той, – а ние ще продължим инкогнито. Ако наистина ще палим голям огън посред Долината, нека не е под флага на Ланцови.

– Дали онези шуани са знаели кои сме, как мислиш? Защото едно нападение над царя…

– Е акт на война, знам – довърши Николай. – Но те не търсеха мен. Едва ли са подозирали кои сме. Били са на лов за гришани и са намерили вас тримата.

– Толкова далече от границите – поклати глава Зоя от прага. – Защо имам чувството, че ни предизвикват?

Николай остави ботушите си до леглото.

– Дължа ти извинение.

– Дължиш ми куп извинения. Защо да започваш сега?

– Имах предвид за онази нощ в Балакриев. На камбанарията. – Отдавна трябваше да повдигне въпроса, но срамът му се бе оказал по-силен от очакваното. – Съжалявам, Зоя. За стореното там…

– Не беше ти – каза тя и махна с ръка. – Не ставай тъп. – Но все така стоеше на прага.

– Няма как да работим заедно, ако се страхуваш от мен.

– Не от теб се боя, Николай.

Само че още колко щеше да е себе си?

Зоя най-сетне влезе в спалнята и седна на ръба на леглото. Приглади плохите на копринения си кафтан.

– Вече те питах как го правиш, но не и защо.

Николай се облегна на таблата и изпружи крака, загледан в профила ѝ.

– Вероятно по същите причини като теб.

– Дълбоко се съмнявам в това.

Той потърка лице в опит да прогони умората. Денят беше дълъг и изпълнен с откровения, но щом Зоя беше решила да поседи сама с него в стаята и ако неговите думи можеха да затворят пропастта помежду им, той за нищо на света не би пропилял тази възможност.

Но как да ѝ отговори? Защо е важно за него какво ще се случи с Равка? Съсипаната, алчна, вбесяваща Равка. Великата дама. Врещящото дете. Удавникът, който ще те повлече със себе си в дълбокото, вместо да се остави в услужливите ти ръце. Страната, която ти вземаше толкова много, а не даваше нищо в замяна. Може би защото знаеше, че с родината му са еднакви. Николай също бе алчен по природа. Винаги искаше още. Още внимание, още обич, винаги нещо ново. Рано или късно всички вдигаха ръце от него – учителите, бавачките, прислугата, собствената му майка. Всички се чудеха какво да правят с палавото дете. Нито кротките думи, нито наказанията вършеха работа. Затрупваха го с книги, а той ги изчиташе на един дъх. Едвам издържаше уроците по физика, а на следващия ден се качваше на покрива на двореца да метне оттам гюле. Разглоби един безценен златен часовник и спретна от него ново устройство, което жужеше и биеше по най-неприятния начин, а когато майка му се разплака заради съсипаната антика, Николай я погледна с широко отворени лешникови очи и каза: „Ама… сега той показва и датата, а не само часа!“

Само от по-големия си брат младият принц имаше страх. Николай боготвореше Василий, който можеше да язди и да върти меч и комуто позволяваха да присъства на бащините съвещания дълго след като пратеха Николай в леглото. Василий беше важен. Един ден Василий щеше да стане цар.

И Николай искаше да прави всичко като него. Василий язди, значи и Николай иска да язди. Когато Василий започна уроци по фехтовка, Николай се тръшка, докато не включиха и него. Щом Василий ще учи държавно управление, география и военни стратегии, значи и Николай е готов за същите уроци. И всичко това – за да спечели одобрението на батко си. Уви, за Василий той беше неприятен придатък, рошаво и капризно мекотело, лепнало се за неговия царски корпус. Случеше ли се да дари брат си с усмивка и някоя приятелска дума, всичко беше наред. Но колкото повече пренебрегваше братчето си, толкова по-ужасно се държеше Николай.

Частните му учители редовно приемаха предложения за работа в най-затънтените краища на Сайбея. „Не съм добре с нервите – казваха те. – Малко тишина и спокойствие ще ми се отразят чудесно.“ Бавачките връчваха предизвестия за напускане, защото трябвало да се грижат за болните си майки някъде по крайбрежието. „Дробовете ме мъчат – обясняваха под сурдинка. – Морският въздух ще ми се отрази добре.“ Слугините ронеха сълзи, царят беснееше, а царицата се затваряше в покоите си с прахчетата против главоболие.

Една сутрин деветгодишният Николай влезе в класната стая дълбоко развълнуван заради мишката в буркан, която смяташе да пусне в чантата на учителя, и за своя изненада видя втори чин и стол, плюс някакво момче, седнало на тях.

– Запознай се с Доминик – каза учителят, а тъмнокосото момче стана и се поклони дълбоко. – Той ще учи заедно с теб.

Николай бе изненадан, но и доволен – нямаше свои връстници в двореца, – но радостта му бързо се изпари, защото Доминик трепваше всеки път, когато се опиташе да го заговори.

– Не се бой – прошепна му Николай. – Миткин не е много забавен, но понякога разказва интересни истории за старите царе с кървави подробности.

– Да, мой царевич.

– Може да ми викаш Николай, ако искаш. Или може да си измислим нови имена. Ти може да си Доминик… Не знам, Доминик Някойси. Вършил ли си някакви героични неща?

– Не, мой царевич.

– Николай.

– Тихо, момчета – каза Миткин и Доминик се сепна отново.

Колкото до Николай обаче, той за пръв път се кротна на мястото си. Зает бе с планове как да разприказва Доминик.

Когато Миткин излезе да донесе друг глобус, Николай притича до катедрата и пъхна под кожената шапка на учителя мишката, която беше хванал в източното крило.

Доминик изглеждаше искрено ужасен, но Николай беше толкова развълнуван, че не му обърна внимание.

– Само чакай да чуеш какви писъци издава Миткин – каза той. – Звучи като скандализиран чайник.

Учителят наистина писна и Николай, въпреки твърдото си намерение да запази каменна физиономия, се разсмя… поне докато Миткин не извика Доминик и не му каза да протегне ръце.

После учителят взе една тънка показалка и за ужас на Николай удари с нея Доминик през дланите. Момчето изскимтя тихичко.

– Какво правиш? – извика Николай. – Спри веднага!

Развика се за стражите, изскочи в коридора да повика помощ, но Миткин не спря. Нанесе десет силни удара по дланите на Доминик, кожата на момчето почервеня болезнено, а лицето му се сгърчи, мокро от сълзи.

После Миткин остави показалката.

– Всеки път, когато ти се държиш лошо, наказанието ще понася Доминик.

– Това не е редно! Не е честно – мен трябва да накажеш! – Само че никой не би вдигнал ръка срещу принца.

Николай се оплака многословно на майка си, на баща си и на куп други хора, но никой не даваше и пет пари.

– Ако слушаш какво ти казва учителят Миткин, няма да има проблеми – рече царят.

– Чух как дребното паленце скимти – каза Василий. – Няколко удара с показалка, голяма работа. Не знам защо се връзваш толкова.

На следващия ден Николай седя кротко на стола си. Наруши мълчанието само веднъж, когато Миткин излезе за малко от стаята.

– Съжалявам за онова вчера – каза той на Доминик. – Няма да се повтори.

– Точно затова съм тук, мой царевич. Не се чувствайте виновен, моля ви.

– Тук си да се учиш да четеш, да пишеш и да смяташ, не да те бият – каза Николай. – А аз ще се държа по-добре. Обещавам.

И изпълни обещанието си. Пазеше тишина в клас. Не се промъкваше в кухнята да краде бадемова паста. Повече не разглоби нищо ценно, не тичаше презглава през залата с портретите, не се опита да подпали пожар. Всички се дивяха на промяната в младия принц и поздравяваха учителя Миткин за гениалното хрумване.

Не знаеха обаче, че сред цялата тази тишина и послушание Николай и Доминик все пак станаха приятели. Измислиха си свой шифър, с който да си приказват в час, сглобиха си малки платноходки и ги пускаха в изоставената водна градина, където никой не стъпваше. Раздаваха си титли, които се сменяха ежедневно, понякога звучаха грандиозно като Доминик Смелия и Николай Справедливия, друг път не толкова – Доминик Пръдльото и Николай Бебето. Скоро научиха, че ако не вдигат шум и не нарушават реда в двореца, никой не дава пукната пара какво правят, че ако си учат уж усърдно уроците, никой не си прави труда да провери дали наизустяват дати, или се опитват да сглобят бомба.

Николай беше на дванайсет, когато помоли за допълнителни материали по химия и история, и всеки следобед се оттегляше в тишината на библиотеката да чете. В действителност книгите му отнемаха малко време и веднага щом приключеше с тях набързо, момчето се преобличаше в груби селски дрехи, измъкваше се от двореца и отиваше в дома на Доминик извън столицата. Работеше на нивата, учеше се как да поправя каруцата и фермерските инструменти, как да дои крави и да укротява коне, а когато стана на тринайсет, за пръв път опита алкохол – домашна ракия от очукано тенекиено канче.

Всяка нощ се гътваше в леглото изтощен, доволен, че има истинска работа за пръв път в живота си, а на сутринта представяше безупречно домашно на учителите си, които скоро решиха, че от принца ще излезе велик учен. В действителност Николай не беше лошо дете. Просто не можеше да кротува.

Беше щастлив, да, но не и сляп. Семейството на Доминик бе получило специални привилегии заради статута на сина си в двореца, но въпреки това трудно се изхранваха от фермата си. А положението на съседите им беше още по-трудно – Николай виждаше как се задъхват под тежестта на данъците, дължими както на царя, така и на едрите земевладелци, които притежаваха нивите им. Видя как плака майката на Доминик, когато мобилизираха най-големия ѝ син в армията, а през една особено люта зима чу семейството да си говори под сурдинка за изчезналото дете на съседката Луша.

– Какво е станало с бебето на Луша? – попита Доминик.

– Самодива го е взела – отвърна майка му.

Но Николай и Доминик вече не бяха деца и не вярваха на приказки за горски духове.

– Луша сама го е удавила – каза Доминик на Николай на следващия ден. – Семейството гладува и кърмата ѝ била спряла.

Нещата сигурно щяха да си продължат по стария начин, ако една вечер Василий не беше хванал Николай да се промъква в двореца. По онова време младият принц беше на петнайсет и вече не се боеше толкова от тайните си приключения. Станал бе невнимателен.

– Вече ходиш по селянки, а? – каза Василий с подигравателна усмивка. – По-лош си и от татко, честно.

– Моля те – удари го на молби Николай. – Не казвай на никого, иначе ще накажат Доминик. Може да го отпратят дори.

Но Василий се разприказва, разбира се, и на следващия ден всички изходи бяха завардени от нови стражи, а Доминик така и не се появи, прогонен завинаги от двореца.

Николай откри Василий в синята дневна.

– Разбираш ли изобщо какво си направил? – попита гневно той.

Брат му само вдигна рамене.

– Приятелчето ти няма да учи с по-висшите от себе си, а ти няма да се шляеш из нивите като последния селянин. Направих услуга и на двама ви.

– Семейството му ще загуби помощта, която получаваше от короната, а без нея трудно ще се изхранят. – Виждаше гневното си лице, отразено в лъскавата, прошарена със златни нишки синя ламперия. – А догодина Доминик ще участва в мобилизацията като всички останали.

– Толкова по-добре. Короната има нужда от войници. Току-виж научил къде му е мястото.

Николай се вгледа в брата, когото бе обожавал и комуто бе подражавал с цената на всичко.

– Как не те е срам!

Василий все още бе по-висок и по-едър от него. Ръгна го с пръст в гърдите и каза:

– Не ми казвай какво да правя, собачка. Аз ще стана цар, а ти ще си останеш нищо и никакъв Николай.

Но докато Василий учеше фехтовка при инструктори, които не го притискаха и винаги оставяха бъдещия цар да победи, Николай от години се млатеше със селянчета, които нямаха представа чий нос разкървавяват. Стисна пръста на Василий и го изви силно. Брат му изписка и падна на пода. И изведнъж му стори много малък.

– Един цар никога не коленичи, братко.

И остави Василий да оплаква изкълчения пръст и наранената си гордост.

Тогава Николай за втори път се закле, че ще се погрижи за Доминик, макар да знаеше, че сега ще е по-трудно. Измисли начини да праща пари на семейството му, но това не беше достатъчно. За да направи нещо повече, му беше нужно влияние, нещо, което брат му притежаваше поради простичкия факт, че се е родил пръв.

Понеже не можеше да промени това, не можеше да стане „важен“, Николай съсредоточи изобретателния си ум върху друго – да стане очарователен. Майка му беше суетна, затова той я засипваше с комплименти. Обличаше се безупречно в любимите ѝ цветове и при всяка среща ѝ носеше малки подаръчета – кутия бонбони, орхидея от оранжериите. Веселеше приятелките ѝ със забавни клюки, рецитираше евтина поезия и имитираше бащините си министри със стряскаща прецизност. Превърна се в редовен гост и когато пропуснеше някое соаре в салоните на царицата, придворните ѝ дами все питаха за „онова сладко момче“.

С баща си Николай разговаряше за лов и коне – теми, които грам не го интересуваха, но бяха любими на царя. Хвалеше остроумието и острата му наблюдателност, научи се да го ласкае така, че баща му да се чувства едновременно мъдър и забавен.

И не спря с родителите си. Запозна се с членовете на кабинета и ги засипваше с ласкателни въпроси за държавното управление и финансите. Пишеше хвалебствени писма на разни военачалници, поздравяваше ги за извоюваните победи и ги разпитваше за приложените стратегии. Пишеше си с майстори оръжейници и корабостроители, започна да учи езици – истината е, че чуждите езици бяха сред малкото неща, които не му се удаваха лесно, – така че да си кореспондира с тях на родния им език. Когато друг от братята на Доминик бе изпратен на фронта, Николай използва всичките си връзки да го преместят на място, където бойните действия бяха в затишие. А по онова време вече имаше стабилни връзки.

Правеше всичко това, защото обичаше да разгадава хората. Правеше го, защото му беше приятно да разбира нещата в дълбочина и влиянието му да расте. Но преди всичко го правеше, защото трябваше да спаси родината. Николай трябваше да спаси Равка от собственото си семейство.

По традиция Василий прие офицерско назначение и пак по традиция отби военната си служба символично. Николай отиде в пехотата. Заедно с Доминик преминаха основно обучение в Полизная, пак заедно потеглиха за първото си назначение. Доминик беше до Николай, когато него го простреляха за пръв път, а Николай беше до Доминик, когато той падна при Халмхенд и повече не стана.

На онова бойно поле, натежало от черен дим и стипчивата смрад на барут, Николай се развика за лекар, за гришански лечител, за когото и да е. Но никой не се притече на помощ. Той не беше царски син там, а поредният глас в клането.

Раненият Доминик го накара да обещае, че ще се погрижи за семейството му, че ще каже на майка му как е загинал, а после добави:

– Знаеш ли историята за Андрей Жиров?

– Кой, революционерът?

Жиров бил радикал по времето на неговия дядо.

Бегла усмивка разтегли окървавените устни на Доминик.

– Когато се опитали да го обесят за държавна измяна, въжето се скъсало и той паднал в ямата, която войниците били изкопали за гроб.

Николай направи опит да се усмихне.

– Не съм чувал тази история.

Доминик кимна.

– „В тая страна даже човек не можете да обесите като хората“, така извикал Жиров.

Николай поклати глава.

– Наистина ли се е случило?

– Не знам – каза Доминик. Трудно си поемаше дъх, гърдите му хриптяха влажно. – Знам само, че след това го разстреляли.

Войниците не плачеха. Принцовете – още по-малко. Това Николай го знаеше. Но не можа да спре сълзите си.

– Доминик Храбрия, дръж се, братле.

Доминик стисна силно ръката му.

– Тая страна рано или късно ти вижда сметката, братле. Не го забравяй.

– С нас няма да стане така – прошепна Николай, но приятелят му вече си беше отишъл. – Ще се постарая – обеща той, точно като в класната стая преди много години. – Ще намеря начин.

Оттогава бе видял хиляди да умират. Безброй бойни полета го навестяваха в кошмарите. Но денем го преследваше именно онова обещание. Само че как да го обясни на Зоя, която все така седеше търпеливо на ръба на леглото му, все така дистанцирана?

Николай вдигна поглед към тавана, който приличаше на пчелна пита, и издиша шумно.

– Мисля, че мога да оправя нещата – каза накрая. – Винаги съм знаел, че Равка е… повредена, виждал съм безброй пъти как поврежда на свой ред своите хора. Войните не свършват. Проблемите нямат край. Но въпреки това вярвам, светците знаят как, че ще намеря начин да се справя по-добре от всички царе преди мен и да оправя тая страна. – Поклати глава и се разсмя. – И това ако не е висша форма на арогантност….

– По-малко не бих очаквала от теб – каза Зоя, но по изключение гласът ѝ не прозвуча жестоко. – Защо отпрати Нина?

– Какво?

Въпросът го изненада, а още повече го изненада тонът, с който беше зададен – бързо и задъхано, сякаш Зоя бе изрекла думите с цената на върховно усилие.

Тя продължи, без да го поглежда:

– Вече едва не я загубихме веднъж. Едва си я върнахме, а ти пак я изпрати на предните линии.

– Тя е войник – отвърна Николай. – Ти я превърна във войник, Зоя. Да се мотае из двореца и да мисли за загубата си не ѝ помагаше.

– Но поне беше на сигурно място.

– Да, и това я убиваше – каза Николай, като я наблюдаваше зорко. – Можеш ли да ми простиш, че я отпратих?

– Не зная.

– Не те моля да ми простиш за случилото се в камбанарията.

– Ти проговори – бавно каза тя. – Онази нощ в Балакриев. Изрече името ми.

– Но…

Николай се надигна в леглото. Звярът никога не беше говорил, нито през първата фаза по време на войната, нито след повторната си поява. След като Тъмнейший го зарази с тази мерзост, дори в периодите, когато Николай уж имаше контрол над чудовището, не бе в състояние нито да чете, нито да общува по какъвто и да било начин. Тази неспособност беше сред най-болезнените елементи на трансформацията. – Може би това е добър знак. Може би съзнанието ми се е опитвало да си пробие път. Днес…

Тя поклати глава.

– Не звучеше като себе си.

– Е, предвид, че не бях в тялото си…

– Звучеше като него.

Николай замълча за миг, после каза:

– Изкушавам се да кажа, че е било плод на въображението ти или на страха… – Тя му се облещи. – Но предпочитам да не ме шамаросват.

– Знам, че в това няма никакъв смисъл. Може наистина да е било от страх, но онази нощ искрено вярвах, че искаш да ме убиеш. Не беше просто гладен. Беше стръвен, Николай. – Зоя сви юмруци върху коленете си. – Беше ти приятно, че треперя от страх.

Прииска му се да ѝ каже, че никога не би я наранил, че е щял да спре онова нещо овреме, но нямаше да обиди и двама им с тази лъжа. Вместо това попита:

– Възможно ли е? Не само силата на Тъмнейший да е оцеляла, а и съзнанието му?

– Дано да не е така. – Зоя отпусна юмруци. – Дано има трънлива гора, която ни чака под пясъците на Долината. Дано тези историйки за вълшебни ритуали и свещени воини не са само детски приказки. Но ако не открием лек и ако онова в теб не е само отломка от проклятието на Тъмнейший, ако той се опитва чрез теб да се върне на белия свят… – Погледна го и сините ѝ очи бяха свирепи на светлината от лампата. Николай долови бездънната загуба в сърцето ѝ, болката, която тя така упорито криеше. – По-скоро ще ти пръсна главата с куршум, Николай. Но няма да го позволя.

Мъжете, управлявали Равка, бяха обичали властта повече от родината и народа си. Това беше болест, зараза. Николай се беше заклел, че няма да е като тях, че няма да се поддаде. И въпреки това се бе питал дали, ако се стигне дотам, би отстъпил трона другиму, дали би могъл да се откаже от властта, за която се е борил със зъби и нокти. А ако се окаже, че чудовището в него е по-силно от човека, това би било най-големият провал. Значи какво… Значи ще се постарае, ще загърби съмненията и ще положи двойно по-големи усилия. А жената, седнала край него сега, щеше да го наблюдава зорко, за да е сигурна, че той слага Равка на първо място, че я защитава с цената на всичко. Дори със себе си.

Взе ръката ѝ в своята и притисна устни към кокалчетата ѝ.

– Моя безмилостна Зоя, аз лично ще заредя пистолета.

Загрузка...