Берсеркерите

Знакът на вълка

Тъмната сянка, голяма колкото човек, мина тихо като сън между двата по-малки стражеви огъня. Дънкан гледаше по навик в същата посока — по вятъра — макар умът му да бе натежал от дневната умора и от мислите за живота, които идват, когато навършиш шестнадесет лета.

Дънкан вдигна копието си, викна застрашително и връхлетя вълка. За миг огнените очи го погледнаха втренчено; те сякаш бяха на една ръка разстояние от него. После вълкът се извърна, издаде дълбок въпросителен звук и изчезна в тъмата зад огньовете.

Дънкан спря и облекчено си пое дъх. Ако бе устоял на нападението му, вълкът вероятно щеше да го убие, ала засега все още не смееше да се изправи срещу му на светлината на огъня.

Очите на овцете гледаха в Дънкан — стотина светещи точки в сгушената маса на стадото. Една-две овце меко проблеяха.

Той закрачи около стадото — сънливостта и самоанализите бяха изоставили ума му. Легендите твърдяха, че хората на старата Земя имали животни, наречени кучета, които пазели овцете. Ако туй бе вярно, то тогава хората трябва да са били големи глупаци, щом са напуснали завинаги Земята.

Подобни мисли обаче бяха непочтителни, а положението на Дънкан бе такова, че направо си плачеше за молитва. Вълкът идваше вече всяка нощ и прекалено често взе да убива по някоя и друга от кротките овце.

Дънкан вдигна очи към нощното небе. „Изпратете ми знак, небесни богове“ — измърмори заучената фраза той. Но небесата мълчаха. Единствено блестящите светулки от ниската зона следваха непроменливите си случайни пътища, като чезнеха на половината път в източното небе. Звездите показваха, че три четвърти от нощта е минала. Легендите твърдяха, че сред звездите е и Земята, ала според по-младите жреци това изявление трябвало да се приема само символично.

Въпреки че вълкът бе наблизо, тежките мисли се върнаха. От две години насам Дънкан се молеше и се надяваше да изживее своя мистичен момент, да получи от някой бог знака, който предопределя бъдещия живот на всеки младеж. От онова, което си говореха другите младежи от време на време, той знаеше, че мнозина измислят знаците си. Това можеше да мине при долните пастири и дори при ловците, ала как би могъл човек без истинско видение да стане някога нещо повече от гледач на животни? Да бъде жрец, да изучава предметите, донесени от старата Земя и съхранени — Дънкан жадуваше за учение, за величие, за неща, които не би могъл да назове.

Той пак погледна нагоре и ахна, защото видя огромен знак в небето, почти точно над него. Една ослепително ярка точка, а сетне малко ярко облаче, което се задържа между звездите. Дънкан стисна копието си и се взря, като за момент дори забрави за овцете. Малкото облаче набъбна и много бавно избледня.

Един берсеркер бе излязъл наскоро от междузвездния си скок в района на планетата на Дънкан, привлечен отдалеч от светлината на Дънкановото слънце, сходна с тази на земното. Това слънце и тази планета обещаваха живот, но машината знаеше, че някои планети са добре защитени, затова изви и забави стремителния си ход в дълга предпазлива крива.

В околното пространство нямаше военни кораби, но телескопите на берсеркера уловиха ярките точки на отбранителните спътници, които изчезваха в сянката на планетата и после отново се появяваха. За да получат повече данни, компютрите на берсеркера пуснаха една шпионска ракета.

Ракетата се завъртя около планетата и сетне се устреми надолу, проучвайки защитната мрежа. Ниско над нощната страна тя внезапно се превърна в огнено облаче.

Все пак защитните спътници не представляваха сериозно препятствие за един берсеркер. Той би могъл да ги излапа без да си даде зор, стига да се приближеше по-близо до тях, въпреки че те биха спрели далекобойните ракети, изстреляни от него. Това, което принуждаваше берсеркера да се въздържа от убийствено връхлитане беше възможността подпланетната повърхност да има скрити отбранителни системи.

Много странно — тази защитена планета нямаше никакви градове, които да пръскат искрици светлина на нощната й страна, а и никакви радиосигнали не се излъчваха от нея в космоса.

С механична предпазливост берсеркерът потегли напред към проучената от шпионската ракета зона.

На сутринта Дънкан преброи стадото си, намръщи се и го преброи още веднъж. След което взе да търси, докато не откри убитото агне. Значи все пак вълкът не си бе тръгнал гладен. Това правеше четири удушени овце за десет дни.

Дънкан опита да се самоубеди, че една мъртва овца не е кой знае какво и че при такъв знак, какъвто бе получил предната нощ, животът му ще бъде изпълнен оттук нататък с велики деяния и благородни каузи. Да, ама овцете все още значеха нещо и то не само защото собствениците им щяха да се ядосат.

Вдигайки мрачно поглед от полуизяденото агне, съзря един жрец в кафява роба — сам, яхнал магаре — да се изкачва по дългия тревист скат на пасбището откъм Храмовото село в долината. Сигурно отиваше да се моли в някоя от пещерите в подножието на близката планина.

Когато Дънкан му махна приветствено — нали не би могъл да остави стадото, за да се отдалечи много към жреца — мъжът на магарето смени посоката. Дънкан се запъти към него, за да го посрещне.

— Да те благослови Земята — рече късо жрецът, когато приближи. Беше набит мъж и слезе с явно удоволствие, за да се разкърши, при което изви гръб, протегна се и изпръхтя.

Колебанието на Дънкан предизвика усмивката му.

— Много самотен ли си тук, синко?

— Да, свети човече. Обаче… миналата нощ имах знак. От две години чакам да получа знак и той дойде точно снощи.

— Наистина ли? Това е хубава вест — очите на жреца се плъзнаха към планината, а сетне към слънцето, сякаш пресмяташе колко време може да отдели. Иначе го запита без да прояви нетърпение:

— Разкажи ми за знака, ако ти се ще.

Когато чу, че знакът на Дънкан е бил проблясването в небето, жрецът присви вежди. Сетне като че едва се въздържа да не прихне.

— Синко, мнозина са забелязали тази светлина. Днес в Храмовото село дойдоха старешиините на десетина села от Племето. Всеки е видял нещо различно в блясъка на небето и сега аз отивам в пещерата да се помоля и да поразмишлявам върху смисъла на това знамение.

Жрецът пак яхна магарето, но преди да го смахмузи каза жалостиво:

— Все пак аз не бях сред избраните да видят знака на небесните богове, а ти си бил. Може би това е знак за теб също както и за другите, така че не се разочаровай, че не е бил единствено за теб. Изпълнявай праведно задълженията си и ще ти се явят нови знаци — и той смушка магарето.

Смутен и потиснат, Дънкан се върна бавно при стадото си. Как бе могъл да си въобрази, че такава светлина, дето я е видял половината свят, ще бъде предназначена за един овчар? Сега знакът му бе изчезнал, ала вълкът му бе останал.

Следобед откъм селото на Колийн се зададе друга фигура, която крачеше направо през долината. Дънкан пристегна ремъка на вълнената си туника и вчеса косата си с пръсти, за да махне тревичките. Опипа брадичката си, за да провери дали брадата му наистина не бе започнала да никне.

Разбра, че посетителката му е Колийн, още когато тя беше на половин миля от него. Той се стараеше да се движи спокойно и се направи, че я е забелязал едва когато тя се появи на върха на хълма — на разстояние, което му позволяваше да я поздрави. Вятърът си играеше с кафявата й коса и с дрехите й.

— Здравей, Колийн.

— Здравей, Дънкан, пастирю. Баща ми ме изпрати да попитам за неговите овце.

Той хвърли разтревожен поглед към стадото, провирайки отделните овце. Слава на боговете на земята и небето.

— Овцете на баща ти са добре.

Тя го наближи.

— Ето ти сладкиши. Другите овце не са ли добре?

Ах, колко е красива! Но нима може един прост пастир да мечтае за такава знатна девойка?

— Снощи вълкът пак задуши една — Дънкан разпери ръце. — Аз гледам, паля огньове. Имам копие и сопа, втурвам се срещу него, когато дойде и го прогонвам. Само че рано или късно той се промъква от другата страна на стадото или пък някоя заблудена овца се отклонява…

— Селото би трябвало да изпрати втори човек — рече тя. — Даже и едно момче може да ти е от полза. Когато вълкът е голям и умен, всеки пастир има нужда от помощник.

Дънкан кимна, доволен от намека й, че той е вече мъж. Тревогите му обаче бяха твърде сериозни и не го оставяха на мира.

— Ти видя ли как проблясна небето снощи? — попита, припомняйки си с горчивина как се бе зарадвал и си бе помислил, че знакът е за него.

— Не, но цялото село говори само за това. Ще им кажа за вълка, ала до ден-два вероятно никой няма да дойде да ти помогне. Всички танцуват и приказват, и не мислят за нищо друго освен за нощното знамение — Тя отмести озадачено поглед встрани от Дънкан. — Виж!

Беше жрецът, който се спускаше на половин миля от тях от пещерите надолу към долината и полагаше всички усилия да застави магарето да се юрне в галоп към Храмовото село.

— Може би е срещнал твоя вълк — предположи Колийн.

— Не се озърта назад. Сигурно е получил в пещерите важен знак от земните богове.

Поговориха още малко, седнали на тревата, докато той нагъваше сладкишите, които тя му бе донесла.

— Трябва да вървя! — скочи внезапно Колийн. Слънцето захождаше, а никой от двамата не се бе усетил.

— Да, бързай! През нощта вълкът излиза на открито и може да те срещне навсякъде.

Докато я наблюдаваше как бързо се отдалечава, Дънкан усети как играе кръвта в жилите му. Навярно и тя почувства това, защото се обърна и го изгледа странно. В следващия миг вече бе изчезнала от върха на хълма.

Дънкан събираше сухи клони за нощните огньове на един склон. Спря за момент и погледна залеза.

— Небесни богове, помогнете ми — помоли се той. — И вие, земни богове, тъмният вълк би трябвало да ви е подвластен. Ако не искате да ми дадете знак, поне ми помогнете да се справя с вълка. — Наведе се по навик и залепи ухо на една скала. Всеки ден молеше боговете за знак, но никога…

Чу глас. Сви се, заслушан в скалата. Не може да бъде! Сигурно бе чул водопад или някъде наблизо бягаше добитък. Ала не, беше истински глас, който бумтеше и викаше, заровен някъде надълбоко. Не можеше да различи думите, но беше истински божествен глас нейде изпод земята.

Изправи се със сълзи в очите, забравил дори овцете. Този чуден знак не беше за половината свят, за него беше! А се бе усъмнил, че ще го чуе някога.

Най-важното бе да схване какво казва. Присви се пак и се заслуша. Приглушеният глас не млъкваше, но той не можеше да го разбере. Изтича няколко крачки нагоре по хълма и прилепи ухо до друга оголена земна кост-скала. Да, тук гласът беше по-ясен; от време навреме различаваше по някоя дума. „Дай“ — рече гласът. Мрънкаме, мрънкане. „Защита“ — стори му се, че чува. Дори онези думи, които долавяше, бяха произнесени със странен акцент.

Осъзна, че пада мрак и се изправи нерешително. Все още бе отговорен за овцете и трябваше да запали стражеви огньове, трябваше, иначе без тях овцете щяха да бъдат издушени от вълка. И в същото време бе длъжен да слуша този глас.

Една сянка се приближи към него в здрача и той сграбчи сопата… а сетне проумя, че е Колийн.

Изглеждаше уплашена. Прошепна:

— Слънцето залезе, а аз се страхувам от тъмнината. Беше ми по-близо да се върна при теб, отколкото да ида до селото.

Берсеркерът се движеше към нощната страна на планетата — сега вече бързо, но все още предпазливо. Беше преровил паметта си за хилядолетията война срещу хиляди различни видове живот и си бе спомнил един аналогичен случай за една подобна планета със защитни спътници, но без градове и радиопредавания. Защитниците на тази планета се бяха сбили помежду си, бяха се отслабили до степен да не са вече в състояние да управляват защитните си съоръжения, бяха забравили дори къде се намираха пунктовете за управление на планетарните им оръжия.

Тукашният живот може би хитруваше, може би се опитваше да примами берсеркера в обхвата на своите оръжия. Затова берсеркерът изпрати напред механичните си разузнавачи — да прекосят спътниковата мрежа, да се разпръснат по планетната повърхност и да убиват, докато провокират ответна реакция.

Огньовете бяха стъкнати и Колийн взе копието да наглежда овцете. Вълк — не вълк, Дънкан трябваше да последва своя знак. Изкачи се по тъмния склон, като преслушваше скала след скала. И всеки път гласът на земния бог ставаше по-силен.

Дънкан съзнаваше вътрешно, че Колийн бе подредила нещата така, че да бъде заловена от нощта при него, за да му помогне да защити овцете, и той изпита безгранична благодарност и любов. Но сега дори това бе останало на заден план. Сега гласът беше всичко.

Затаи дъх и се ослуша. Можеше да чуе гласа, дори като стоеше изправен. Отпред, в подножието на една урва се бяха търколили скални плочи, прекатурени от лавините. Изглежда там имаше пещерен вход.

Той се добра до плочите и чу гласът да буботи между тях:

— Атаката продължава. Очаквам човешка реакция. Изисквам заповед едно. Тук е защитният контрол. Атаката продължава…

И така безспир. Дънкан разбираше туй-онуй. Атака, изисквам, човешки. Изисквам заповед едно — това ще да значи, че му обещава да му изпълни едно желание, също като в легендите. Дънкан никога повече няма да се мисли за много умен и да се надсмива над легендите. Това не беше шега, скроена от други младежи; никой не би могъл да се скрие в една пещера и непрекъснато да вика с такъв глас.

Никой освен един жрец не би влязъл в пещера, а вероятно дори жреците не знаеха за тази. Тя принадлежеше на Дънкан, защото неговият знак свише го бе довел тук. Беше му даден изключителен шанс.

По-скоро с благоговение, отколкото с уплах, той се мушна между скалните плочи и откри пътя надолу. Под краката си усещаше скали и пръст, а след това и метал. Беше се спуснал в ниска метална пещера, каквито бе чувал, че са пещерите на боговете — много дълга, гладка, заоблена и правилна, като се изключат местата, където бе изкривена или разкъсана от падналите скални отломъци. По витите стени на пещерата имаше светещи места като очи на огромни животни, които излъчваха достатъчно светлина, за да може да се вижда.

И говоренето тук беше гръмогласно. Дънкан тръгна по посока на звука.

Ние сме на повърхността — предадоха по радиото разузнавачите на берсеркера на безстрастния си, изтъкан от компютърни символи език. — Тук интелигентният живот от земен тип обитава села. Засега сме убили осемстотин тридесет и девет единици. Не сме се сблъскали с организирана съпротива.

Берсеркерът изчака още малко, та броят на жертвите да нарасне. Щом според компютърните изчисления вероятността тази планета да се окаже клопка спадна до пренебрежимо малка стойност, берсеркерът се придвижи по-наблизо и започна да прочиства останалите отбранителни сателити от пътя си.

— Ето ме — Дънкан падна на колене пред металното чудо, което ревеше. До божествената форма имаше преплетени клонки и черупки от яйца — всичките много стари. Някога тук жреците бяха правили жертвоприношения, а сетне бяха забравили този бог.

— Ето ме — рече пак Дънкан, този път по-високо.

Богът го забеляза, защото оглушителното викане спря.

— Аз съм алтернативен защитен пост 9864 — каза богът. — Планетарната защитна система е под контрола на пост 9864.

Как да помолиш един бог да се изразява по-ясно?

След много кратко мълчание богът каза:

— Изисквам заповед едно.

Това вече изглеждаше по-разбираемо, но за да е сигурен, Дънкан попита:

— Ще ми изпълниш ли едно желание, о, могъщи?

— Ще се подчиня на заповедта ти. Аварийна ситуация. Деветдесет процента от сателитната мрежа е унищожена. Реакцията на планетните оръжия е напълно програмирана, очаквам команда за активиране.

Все още на колене, Дънкан притвори очи. Щяха да му изпълнят едно желание. Останалите думи прие като предупреждение да избере желанието си внимателно. Ако поиска, богът ще го направи най-мъдрия от вождовете или най-смелия от воините. Богът ще му даде сто години живот или една дузина млади жени.

Или Колийн.

Ала Колийн сега беше навън в тъмнината, изправена срещу вълка. Може би тъкмо в този миг вълкът се прокрадва по-близо, точно зад осветения от огньовете кръг — наблюдава овцете, наблюдава крехкото момиче. Може би тъкмо в този миг Колийн пищи…

Камък се стовари върху сърцето на Дънкан, защото, той разбра, че вълкът го е победил, че е разрушил този момент, от който зависеше целият му по-нататъшен живот. Все още си беше пастир. Дори и да успееше да забрави овцете, не би искал да забрави Колийн.

— Унищожи вълка! Убий го! — задави се от ярост той.

— Терминът „вълк“ не е ясен.

— Убиецът! Унищожи убиеца! Това е единственото желание, на което имам право сега! — той не издържаше повече в присъствието на бога и побягна през пещерата, плачейки за погубеното си бъдеще. Побягна да намери Колийн.

Отстъпление — викна електронният глас на берсеркера. — Клопка. Отстъпление.

Щом го чу, разпръснатото му люпило от разузнавателни машини с максимална скорост преустанови работата си, извиси се и се заиздига към огромната си метална майка. Прекалено бавно. Несъумели да достигнат берсеркера, те се превърнаха в ивици накален до бяло газ, изпариха се в огнените пръски на траурен фойерверк.

Берсеркерът не ги и чакаше. Той се гмурна в дълбокия космос, знаейки, че оръжията на планетата сега се целят в него. Въобще не си направи труда да изчисли с помощта на веригите си защо толкова много живот бе пожертван, за да го примамят в клопката. После видя, че пред него се метнаха нови силови полета, които му преградиха пътя. Нямаше къде да избяга.

Цялото небе бе обхванато от пламъци, земните недра трепнаха, а планинският връх отвъд долината изчезна като срязан и огромна струя от нещо почти невидимо се заизлива безспир нагоре към небесните висини.

Дънкан видя, че Колийн се е свила на кълбо и му вика нещо, но изригналата изпод земята гръмотевица заглуши гласа й. Овцете бягаха и скачаха, и блееха под ужасяващото небе. Между тях Дънкан съзря тъмния вълк, който тичаше в кръг заедно с овцете — прекалено уплашен и забравил че е вълк. Сграбчи сопата си и хукна подир звяра, залитайки по тресящата се земя.

Застигна го, понеже бягаше към него, докато вълкът бягаше в кръг, без да му обръща внимание. Видя небесното зарево да се отразява в очите на хищника, застана пред него и замахна със сопата точно когато вълкът се присви, за да скочи срещу му.

Дънкан надделя, но продължи да удря отново и отново, докато не се увери в победата си.

В същия миг в небето се появи синьо-бяло, подвижно слънце, едно чудно слънце, което след минута стана червено и се превърна на гаснещ облак. Накрая и земята се успокои.

Дънкан тръгна като замаян. Забеляза Колийн, която се опитваше да събере овцете на едно място. Махна й с ръка и се затича към нея, за да й помогне. Вълкът беше мъртъв и той бе имал чудесен божи знак, за който щеше дълго да разказва. Боговете се бяха смилили над него. Под бягащите му нозе земната твърд бе възвърнала завинаги надеждната си неподвижност.

Виждал съм и все още виждам едно бъдеще, в което вие, произлезлите от Земята, можете да победите не само горските вълци, но и тези от космоса. Защото на всеки етап от развитието на човешката цивилизация между вас има мнозина, що отхвърлят себичността и посвещават живота си в служба на цел, която в техните очи е по-важна от самите тях.

Не твърдя, че непременно ще победите, а че можете да победите. Защото във всяко ваше поколение има и хора, които избират да служат на боговете на мрака.