Берсеркерите

Миротворецът

Кар преглътна едно болкоуспокояващо хапче и се опита да заеме по-малко неудобна поза в креслото. Настрои радиопредавателя си и каза:

— Идвам с мир. Нямам никакви оръжия. Искам да преговарям с теб.

Зачака в кабината на малкия му едноместен кораб бе тихо. Радарният екран показваше, че берсеркерът е все още на много светлинни секунди пред него. От отсрещната страна не последва никаква реакция, но той знаеше, че машината го е чула.

Зад Кар остана звездата, която той наричаше слънце и родната му планета, колонизирана от Земята преди един век. Тя бе самотна колония в околностите на галактиката; досега за нея войната с берсеркерите не бе нещо повече от някакъв далечен отглас от новините. Единственият истински боен кораб на колонията бе заминал наскоро да се присъедини към флотилията на Карлсен, за да участва в защитата на Земята, когато се бе разбрало, че берсеркерите съсредоточават силите си някъде там. Само че сега врагът се бе добрал и до тук. Хората от планетата на Кар бързаха да подготвят още два бойни кораба, но колонията им беше малка и не особено богата на ресурси. Дори и да завършеха строителството им навреме, те едва ли щяха да се окажат равностоен противник на един берсеркер.

Когато Кар бе изложил плана си пред лидерите на своята планета, те го бяха сметнали за луд. Да иде и да му говори за мир и любов? Да спори с него? Може би има някаква надежда да възвърнеш и най-покварения човек към каузата на доброто и милосърдието, но какъв призив би могъл да промени вградената в една машина цел?

— Защо пък да не отида? — бе настоял Кар. — Вие имате ли по-добър план? Доброволно предлагам себе си за парламентьор. Нямам какво да губя.

Между него и членовете на планиращия Съвет стоеше пропастта, която разделя здравите люде от ония, които умират. Знаеха, че идеята му ще излезе ялова, но не можеха да измислят нищо, дето да им свърши работа. Щяха да минат поне десет дни, докато бойните им кораби бъдат оборудвани. Тъй като бе невъоръжен, малкият едноместен кораб можеше да бъде похарчен. Ако бъдеше въоръжен, щеше да представлява чиста провокация спрямо берсеркера. Накрая позволиха на Кар да го вземе с надеждата, че съществува някакъв шанс, макар и нищожен, аргументите му да отложат неизбежната атака.

Щом Кар стигна на един милион мили от берсеркера, онзи прекрати своето мудно движение и като че ли започна да го изчаква, увиснал насред космоса, в орбитата на един лишен от въздух планетоид. Бе се разположил в точка, от която до планетоида го деляха още няколко дни път.

— Аз съм невъоръжен — обади се пак той по радиото. — Идвам да поговоря с теб, не да ти навредя. Ако тези, дето са те построили, бяха тук, щях да се опитам да говоря за мир и любов с тях. Разбираш ли ме? — Твърдението му, че би говорил за любов на неизвестните конструктори бе съвсем сериозно; оставаше му малко време и не си струваше да го пилее за неща от рода на омразата и отмъщението.

Внезапно берсеркерът му отговори:

— Малък кораб, поддържай сегашните си скорост и курс към мен. Бъди готов да спреш, когато наредя.

— Аз… аз ще спра — беше си въобразявал, че е готов да застане насреща му, ала заекна и потръпна само от звука на гласа му. Сега оръжията, способни да стерилизират цяла планета, ще се насочат единствено към него. И ако и една десета от историите за затворниците на берсеркерите бяха верни, той би трябвало да се бои от неща, по-лоши от унищожението. Кар не си позволи да мисли за това.

Щом наближи на десет хиляди мили, берсеркерът му заповяда:

— Спри! Остани там, където си по отношение на мен.

Кар мигновено се подчини. Скоро забеляза, че берсеркерът бе изстрелял към него нещо горе-долу с размерите на собствения му кораб — малка подвижна точка на видеоекрана, изскочила от огромната подобна на крепост грамада, която плаваше сред звездите.

Даже и от такова разстояние се виждаше колко очукана и покрита с белези е тая крепост. Беше чувал, че всички древни машини са донякъде повредени от дългата си безсмислена кампания из галактиката, ала толкова явна развалина като тази със сигурност бе изключителна рядкост.

Катерът на берсеркера намали скоростта си и се изравни с неговия кораб. Скоро откъм въздушната камера се чу тракане.

— Отвори! — поиска гласът от радиото. — Трябва да те претърся.

— А после ще ме изслушаш ли?

— После ще те изслушам.

Той отвори камерата и отстъпи пред влезлите половин дузина машини. На Кар те му се видяха донякъде като роботизирани прислужници и работници, само дето накуцваха и бяха износени също като могъщия си господар. Тук-таме проблясваше по някоя нова част, но движенията на машините, докато претърсваха Кар и неговата кабина, и проверяваха всичко на малкия кораб, често пъти бяха несигурни. Когато проверката приключи, една от качилите се на борда машини трябваше едва ли не да бъде изнесена от нейните другари.

Друга една от машините — творение с ръце и длани като на човек — остана. Щом въздушната камера се затвори зад излезлите, тя се настани в бойното кресло и подкара кораба към берсеркера.

— Чакай! — чу се да протестира Кар. — Нямах предвид, че се предавам! — нелепите слова увиснаха във въздуха. Очевидно не заслужаваха отговор, защото такъв не последва. Внезапната паника подтикна Кар да действа, без да мисли; той пристъпи напред и сграбчи механичния пилот, стремейки се да го издърпа от креслото. Онзи положи металната си длан на гръдния му кош и така го блъсна през кабината, че Кар се препъна удари болезнено глава в стената. Изкуствената гравитация явно функционираше нормално.

— След няколко минути ще си поговорим за любовта и мира — изръмжа радиото.

Докато корабът му приближаваше към огромния берсеркер, Кар гледаше през илюминатора. Белезите от битки ставаха все по-ясни и по-ясни дори и за неопитното му око. В корпуса на берсеркера имаше дупки, цели квадратни мили нагънати или издути места и ями — там, където някога металът бе текъл разтопен. Потривайки ударената си глава, Кар изпита лека тръпка на гордост. Ние сме му сторили това, помисли си той, ние — меките, малки, живи създания. Войнственото му настроение донякъде го смути. Винаги бе смятал себе си за пацифист.

След известно забавяне в берсеркера се отвори един шлюз и корабът последва катера в мрака.

Сега през илюминатора не се виждаше нищо. След малко усети мекото издумкване от приставането. Механичният пилот изключи тягата, обърна се към Кар и се надигна от креслото.

Нещо в него се развали. Вместо да се изправи плавно, пилотът политна назад, размаха за миг безпомощно ръце, за да се улови нейде или да запази равновесие, и сетне тежко рухна на пода. Около половин минути шава с едната си ръка, издавайки стържещ звук. После замря.

През последвалата минутка тишина Кар осъзна, че отново е господар в своята кабина; късметът му бе направил подарък. Само да можеше да стори нещо…

— Напусни кораба си — рече спокойният глас на берсеркера. — Към въздушната ти камера е прикрепена пълна с въздух тръба. Тя ще те отведе до едно помещение, където ще можем да поговорим за мира и любовта.

Очите на Кар се фокусираха върху превключвателя на мотора, а сетне погледнаха зад него — към активатора за надсветлинна скорост. В такава близост до маса с големината на заобикалящия го берсеркер надсветлинният ефект се превръщаше не в тяга, а в оръжие — и то с ужасяваща потенциална мощ.

Кар вече не се боеше — или поне си мислеше, че не се бои — от внезапната смърт. Сега обаче откри, че с цялото си сърце и душа се страхува от онова, което може би му бе подготвено извън въздушната му камера. Целият ужас от чутото се възвърна. Сега мисълта да излезе през въздушната камера беше направо непоносима. За него бе по-малко ужасяващо да заобиколи внимателно падналия пилот, да стигне до контролния пулт и да включи пак двигателя.

— Мога да разговарям с теб оттук — каза той с треперещ глас въпреки усилието да говори спокойно.

Подир десетина секунди берсеркерът рече:

— Твоята надсветлинна тяга е с обезопасяващо устройство. Няма да можеш да ме торпилираш като камикадзе.

— Може и да си прав — отвърна Кар след секундно размишление. — Само че ако обезопасяващото устройство функционира, то може да запокити кораба ми настрани от центъра на масата ти, направо през твоя корпус. Той и сега не е в добро състояние, пък и ти не искаш нови пробойни.

— Да, но тогава ще умреш.

— Все някога ще умра. Само че аз не съм дошъл тук, за да умирам или да се бия, а да говоря с теб, да се опитам да стигнем до някакво споразумение.

— Какво споразумение?

Най-после. Кар си пое дълбоко дъх и започна ясно да излага доводите, които толкова често бе репетирал. Пръстите му продължаваха да лежат кротко върху активатора на надсветлинната тяга, а погледът му не се отделяше от уредите, които при нормални обстоятелства следяха корпуса за повреди от микрометеорити.

— Винаги съм имал чувството — говореше той, — че вашите атаки срещу човечеството може би са само някаква ужасна грешка. Ние положително не сме били първоначалният ви враг.

— Моят враг е животът. Животът е зло — пауза. — Искаш ли да станеш доброжив?

За миг Кар притвори очи: ужасяващите разкази за берсеркерските пленници се превръщаха в действителност. После обаче се насили да продължи уверено с аргументите си.

— От наша гледна точка лош си ти. Ние бихме искали ти да станеш една добра машина, която да помага на хората, вместо да ги убива. Нима съзиданието не е по-висша цел от разрушението?

Последва по-голяма пауза.

— Какво доказателство можеш да предявиш, за да променя целта си?

— Първо, да ни помагаш е една цел, която е по-лесна за постигане. Никой няма да те поврежда или да ти се противопоставя.

— Какво значение има за мен дали ме повреждат или ми се противопоставят?

Кар опита отново.

— Животът по принцип превъзхожда неживота, а човекът е най-висшата форма на живота.

— Как ще го докажеш?

— Човекът има душа.

— Много хора претендират че това е така. Само че вие не дефинирате ли душата като нещо, което е извън възприятията на коя и да е машина? И няма ли много хора, които да отричат, че душата съществува?

— Душата се дефинира по този начин. И наистина има такива хора.

— Тогава аз не приемам аргумента за душата.

Кар извади едно болкоуспокояващо хапче и го глътна.

— Въпреки това ти нямаш никакви доказателства, че душата не съществува. Би трябвало да обмислиш тази логична възможност.

— Вярно.

— Но нека да оставим засега душата настрани и да обсъдим въпроса за физическата и химическата организация на живота. Известно ли ти е нещо за деликатността и сложността на организацията дори на една-единствена жива клетка? Трябва да признаеш, че ние хората носим прекрасни компютри в няколкото кубически инча на нашите черепи.

— Никога не съм имал интелигентен пленник, когото да подложа на дисекция — невъзмутимо го осведоми механичният глас, — макар и да съм получавал някои данни по този въпрос от други машини. Само че ти ще признаеш ли, че твоята форма е предопределен резултат от действието на физически и химически закони?

— А ти някога помислял ли си, че може би предназначението на тези закони е тъкмо това — да произвеждат мозъци, способни да действат интелигентно?

Паузата се проточи задълго. Кар усещаше гърлото си сухо и раздразнено, сякаш бе говорил с часове.

— Никога не съм анализирал тази хипотеза — отвърна неочаквано берсеркерът. — Но ако конструкцията на интелигентния живот е наистина толкова сложна и така зависима от обективните закони на физиката — тогава може би най-висшата цел за една машина би била да служи на живота.

— Можеш да не се съмняваш, че нашата физическа конструкция е достатъчно сложна — Кар не бе уверен дали е в състояние да проследи начина на разсъждение на машината, но това едва ли щеше да има някакво значение, ако успееше да спечели някак си играта в полза на живота. Той продължаваше да държи пръстите си поставени върху надсветлинния активатор.

— Ако имам възможност да проуча няколко живи клетки… — подхвана берсеркерът.

Индикаторът за повреди от метеорити живна като нерв, докоснат от нажежено желязо; нещо бе допряло корпуса.

— Престани! — изпищя инстинктивно той. — Само се опитай да ми извъртиш някой номер и ще те унищожа!

Гласът на машината бе неравномерен, но спокоен както винаги.

— Сигурно е е имало някакъв случаен контакт с твоя корпус. Аз съм повреден и на много от моите симбиотични машини не може да се разчита. Възнамерявам да се приземя на този близък планетоид, за да потърся там метал и да се ремонтирам, доколкото е възможно.

Индикаторът вече се бе успокоил.

Берсеркерът отново подхвана нишката на мисълта си.

— Предполагам, че ако ми се отдаде възможност за няколко часа да изследвам малко живи клетки от интелигентна жизнена единица, ще открия сигурни доказателства за или против твоите твърдения. Ще ми осигуриш ли органичен материал?

— Нима не си имал затворници досега — попита Кар с подозрение; всъщност не знаеше защо берсеркерът би трябвало да е имал хора пленници. Той би могъл да научи езика и от друг берсеркер.

— Не, аз никога не съм взимал пленници.

Берсеркерът зачака. Въпросът, който бе задал, все още витаеше във въздуха.

— Единствените човешки клетки на този кораб са моите. Вероятно бих могъл да ти дам няколко.

— Половин кубически сантиметър ще е достатъчно. Предполагам, че за теб това няма да е опасна загуба. Няма да искам част от мозъка ти. Допускам също, че би желал да избегнеш така наречената „болка“. Ще се постарая да не я изпиташ.

Дали не шикалкавеше, за да го упои? Изглеждаше прекалено просто. Винаги са непредвидими, твърдяха разказваните за тях истории, а понякога са и адски ловки.

Кар реши да продължи играта.

— Аз разполагам с всичко необходимо. Предупреждавам те, че едва ли ще успееш да отклониш вниманието ми от контролното табло. Скоро ще ти оставя образец от тъкан във въздушната камера.

Отвори медицинския си пакет, взе две болкоуспокояващи и много внимателно започна да манипулира със стерилния скалпел. Нали имаше биологическо образование?

Когато малката рана бе превързана, Кар почисти тъканния образец от кръвта и лимфата, и с несигурни пръсти го запечата в малка епруветка. Без да престава да бъде нащрек, той завлече падналия пилот до въздушната камера и го остави в нея заедно с образеца. Крайно изтощен се върна в бойното кресло. Щом отключи дистанционно външната врата, чу как нещо влезе в камерата и пак излезе.

Взе едно стимулиращо хапче. То щеше да възроди донякъде болката, но той така или иначе трябваше да поддържа бдителността си. Минаха два часа. Кар се насили да изяде малко от неприкосновения запас и възобнови монотонното си бдение край контролното табло.

Когато берсеркерът заговори отново, той подскочи от изненада: бяха изминали почти шест часа.

— Ти си свободен — каза машината. — Предай на водещите жизнени единици на твоята планета, че след като се ремонтирам, ще стана техен съюзник. Изучаването на твоите клетки ме убеди, че човешкото тяло е най-висшето творение във вселената, и аз ще имам отсега нататък за цел да ви помагам. Разбра ли?

Кар се вцепени.

— Да. Да. Убедил съм те. След като се ремонтираш, ще се биеш на наша страна.

Нещо мощно и плавно избута корпуса му. През илюминатора видя звезди и разбра, че огромният шлюз, който бе погълнал корабчето му, се е отворил.

Тъй като се намираше много навътре в звездната система, Кар не можеше да премине на свръхсветлинен режим. Последното, което видя от берсеркера, беше че той се отдалечаваше по посока на лишения от въздух планетоид, като че ли наистина възнамеряваше да кацне на него. Във всеки случай той определено не преследваше Кар.

Два часа след освобождаването си, той престана да се взира в радарния екран и прекара цяла минута, оглеждайки вътрешната врата на въздушната камера. Накрая поклати глава, пусна въздуха в камерата и влезе в нея. Пилотът-машина бе изчезнал, а също и тъканният образец. Не се забелязваше нищо необичайно. Кар си пое облекчено въздух, затвори пак вратата и отиде до илюминатора, откъдето наблюдава известно време звездите.

След един ден намали скоростта, така че когато часовете се натрупаха и преваляше и втория ден, все още бе доста далеч от дома. Яде, спа и огледа неколкократно лицето си в огледалото. Претегли се и наново се зае да съзерцава звездите — с интерес, като човек, който изпитва отдавна забравено усещане.

Два дни по-късно гравитацията изкриви курса му в изтеглена елипса около родната му планета. Щом нейната повърхност заслони от погледа му планетоида на берсеркера, Кар се реши да използва радиото си.

— Хей, контролна служба, добри новини.

Отговорът долетя почти мигновено.

— Ние те следихме, Кар. Как си? Какво се случи?

Той им заразправя.

— Така че засега това е положението — обобщи накрая Кар. — Мисля, че берсеркерът наистина има нужда да се саморемонтира. Ако двата бойни кораба го атакуват сега, ще спечелят.

— Да — на заден фон се чу възбуден говор. Сетне отново се разнесе гласът на оператора, но звучеше някак притеснено. — Кар, ти все още не си започнал процедура за приземяване. Навярно разбираш затруднението ни. Безпокоим се дали това нещо не те е излъгало.

— О, аз се досетих. Даже и припадъкът на онази машина-пилот може да е бил изигран. Допускам, че берсеркерът е бил прекалено зле ударен, за да рискува нова битка, така че е опитал друг способ. Трябва да е впръскал незабелязано веществото във въздуха на кабината ми току преди да ме пусне — или пък го е разпръснал из въздушната камера.

— Какво вещество?

— Предполагам, че е някой прясно мутирал вирус, специфично вирулентен спрямо тъканта, която му дадох. Берсеркерът се е надявал аз да се разбързам да се върна у дома и да се приземя, преди да се разболея, така че да разпространя мора. Сигурно си е въобразявал, че е открил биологичното оръжие, възнамерявайки да използва живот срещу живота така, както ние използваме машини, за да се бият с други машини. Само че му е трябвал образец от тъканта, за да отгледа любимите си вируси; вероятно наистина никога не е имал пленник-човек преди това.

— Смяташ, че е някакъв вид вирус ли? Какво ти причинява, Кар? Боли ли те? Имам предвид… повече от преди?

— Не.

Кар извъртя креслото си и се приведе над малката диаграма, която бе почнал да нанася. Тя показваше, че през последните два дни е престанал да губи тегло и дори е наддал. Погледна надолу към тялото си и към превързаното място, намиращо се близо до центъра на една обезцветена зона, която не изглеждаше съвсем по човешки. Зоната се бе стеснила и той видя следа от нова и здрава кожа.

— Какво всъщност ти причинява този вирус?

Кар си позволи да се усмихне и да изрази на глас нарастващата си надежда:

— Мисля, че той убива моя рак.

За повечето хора войната донесе не чудодейно излекуване, а постоянен, деформиращ натиск, който сякаш бе съществувал винаги и чийто край не се виждаше. Под неговия товар някои хора се превърнаха в зверове, а умовете им станаха жестоки и непреклонни като машините, срещу които се биеха.

Но аз се докоснах и до редки човешки умове, истински скъпоценни камъни на живота, които се възправиха срещу най-сериозните изпитания, и това ги направи във висша степен човеци.