Берсеркерите

Г-н Палячо

Загубили битката, компютрите на берсеркерите разбраха, че преоборудването, поправката и конструирането на нови машини е наложително. Затова издириха беззвездни, скрити места, където имаше минерали, ала където хората — те сега бяха преследвачи не по-рядко, отколкото преследвани — най-вероятно не биха се мернали. В такива тайни места изградиха автоматизирани корабостроителници.

В една от корабостроителницате дойде, за да бъде ремонтиран, повреден берсеркер. При последната битка корпусът му бе разкъсан и той получи сериозни вътрешни увреждания. Берсеркерът по-скоро се срути, отколкото кацна на мрачния планетоид, близо до полузавършения корпус на една нова машина. Преди още да започне спешната ремонтна работа, двигателите на повредената машина отказаха, системата за аварийно енергоснабдяване излезе от строя и той умря като ранено живо същество.

Компютрите на корабостроителницата бяха способни на големи импровизации. Те огледаха колко голяма е повредата, прецениха какъв метод на действие да предприемат и бързо се заеха с канибализъм. Вместо да въплъщават смъртоносното предназначение на новата машина в тепърва изграждан от силови полета мозък според инструкциите на Строителите за копиране, те взеха и използваха стария мозък заедно с множество други части от развалината.

Строителите не бяха предвидили подобен вариант и затова компютрите на корабостроителницата не знаеха, че в силовите полета на мозъка на всеки оригинален берсеркер има предпазно устройство. Устройството съществуваше, защото оригиналните машини бяха пускани от живи Строители, които искаха да останат живи и при изпитанията на собствените си животоунищожаващи творения.

Докато преместваха мозъка от единия корпус в другия, предпазното устройство се самостартира.

Когато старият мозък се събуди, той контролираше мощна нова машина, оръжия, които можеха да стерилизират цяла планета, и нови двигатели, които можеха да задвижат цялата тази маса със скорост, далеч надминаваща скоростта на светлината.

Само че, разбира се, нямаше нито Строител, нито таймер, който да изключи предпазното устройство.

Палячото — той се водеше обвиняем, но спокойно можеше да се смята за осъден — бе призован пред съда. Зад дълга маса срещу него стояха редица вдървени вратове и гранитни лица. От двете му страни имаше по една тримерна камера. Престъпленията му бяха тъй необичайно дръзки, че самият Комитет на надлежно конституирания орган на властта — истинските управници на планетата А, бяха седнали тук, за да раздадат правосъдие в неговия случай.

Може би членовете на Комитета си имаха и друга причина да участват в това заседание: след месец щяха да се проведат планетарните избори. Нито един член на Комитета не искаше да изпусне шанса да се появи в неполитическо тримерно предаване, което нямаше да бъде компенсирано с отпускането на същото време на опозицията от новата Либерална партия.

— Представям ви следното веществено доказателство — рече Министърът на комуникациите или накратко миникомът, седнал на мястото си откъм комитетската страна на дългата маса. Той вдигна нещо, което на пръв поглед приличаше на официален знак за контролиране движението на пешеходците, тъй като беше изписан със солидни черни букви на чисто бял фон. Знакът обаче гласеше: САМО ЗА НЕУПЪЛНОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ.

— Когато се поставя нов знак — рече миникомът, — през първия ден го прочитат много хора. Той спря, изчаквайки ефекта от собствените си думи. — Това значи, че на един нов знак, поставен край някоя силно натоварена пешеходна рампа, обикновено се обръща голямо внимание. При този знак обаче семантичното съдържание на третата дума противоречи на контекста.

Президентът на Комитета — и на планетата — предупредително се прокашля. Склонността на миникома да оповестява общоизвестни истини го правеше да изглежда още по-тъп, отколкото беше в действителност. Малко вероятно беше либералите да се окажат сериозни противници на изборите, но не биваше да им се дават козове в ръцете.

Единствената дама, член на Комитета — министърът на образованието — размаха лорнета си с пълничките си пръстчета, за да привлече върху себе си интереса на събралите се:

— Някой изчислил ли е колко ни е струвал в работни човекочасове този объркващ знак?

— Правим проверка по въпроса — изръмжа министърът на труда и придърпа презрамката на работния си комбинезон. Сетне погледна намръщено обвиняемия. — Признаваш ли, че ти си поставил този знак?

— Да — обвиняемият си спомни колко много от пешеходците от претъпканата рампа се бяха усмихнали и как неколцина се бяха засмели на глас, без да се интересуват дали ще ги чуят. Какво значение имаха няколко работни часа? На планетата А никой вече не гладуваше.

— Признаваш ли, че всъщност никога не си свършил нещо полезно за твоята планета или за твоя народ? — въпросът долетя откъм министъра на отбраната — минибранът — висока, окичена с медали фигура, въоръжена с ритуален пистолет.

— Това вече не го признавам — изтърси безцеремонно обвиняемият. — Винаги съм се старал да развеселявам живота на хората. — Той и без друго не се надяваше на снизходителност от страна на висшите служители. А знаеше също и че никой не се кани да го смъкне от подиума и да го набие; не беше разрешено да се бият подсъдимите.

— Дори и сега ли се опитваш да защищаваш лекомислието? — Министърът на философията извади от устата си ритуалната лула и се усмихна по разрешения безрадостен начин, озъбвайки се на предизвикателството на вселената. — Вярно, че животът е една шега, само че мрачна шега. Не си взел това предвид. От години тормозиш обществото, подтикваш хората да се опияняват от лекомислено веселие, вместо да застанат лице в лице с горчивите реалности на екзистенцията. Филмите, които намерихме у теб, могат да причинят само вреда.

Ръката на президента се насочи към видеокуба на масата пред него, върху етикетчето на който грижливо бе написано, че представлява веществена улика.

— Признаваш ли, че тези филми са твои? — попита с провлачения си глас президентът. — Че си ги използвал, за да накараш други хора да се… отдадат на веселба?

Затворникът кимна. Те можеха да докажат всичко; беше се отказал от правото си на пълна правна защита, понеже единственото, което искаше, бе съдът да приключи.

— Да, аз напълних този куб с презаписи на филми, които измъквах тайно от библиотеки и архиви. Да, аз показвах на хората неговото съдържание.

Откъм Комитета се разнесе мърморене. Министърът на диетите, кльощав като скелет и с отвратително здравословна руменина по гранитните бузи, вдигна ръка.

— Доколкото вече изглежда съвсем сигурно, че обвиняемият ще бъде осъден, може ли предварително да помоля да бъде пуснат условно под мое попечителство? В по-раншните си показания той призна, че един от първите му актове на отклонение от правилата бил, че избягвал да посещава обществения стол. Вярвам, че като използвам този човек, бих могъл да демонстрирам чудодейното въздействие на спазването на диетата върху характера…

— Отказвам! — високо го прекъсна обвиняемият. Думите сякаш сами се надигнаха със сърдито ръмжене от стомаха му.

Президентът находчиво се изправи, за да запълни неловката пауза.

— Ако никой от членовете на Комитета няма повече въпроси…? Тогава да гласуваме. Виновен ли е обвиняемият по всички пунктове на обвинението?

Шутът затвори уморено очи. Гласуването отекна в ушите му като един-единствен глас, обикалящ около масата: „Виновен. Виновен. Виновен…“

След като се консултира шепнешком с министъра на отбраната, президентът с нотка на сарказъм в провлачения глас оповести присъдата.

— Надлежно оповестената условна присъда биде отхвърлена. Обвиняемият палячо ще бъде предаден на заповедите на министъра на отбраната и изпратен да служи на самотен маяк в Подстъпите за неопределено време. Това ще ни избави от подривното му влияние, като в същото време ще го застави да допринесе полза за обществото.

От десетилетия огромна буря от междузвезден прах, която щеше да продължи най-малко още десетилетие, беше прекъснала всички, освен някои съвсем инцидентни, контакти на планетата А и нейното слънце с останалата част от Галактиката. Поради това какъвто и да било принос за обществото можеше да бъде поставен под въпрос. Все пак изглеждаше, че станциите-маяци биха могли да се използват като изолирани затвори, без с това да се застрашава несъществуващото на практика корабоплаване или да се отслаби защитата срещу хипотетичния неприятел, който никога не идваше.

— И още нещо — добави президентът. — Нареждам този записващ куб да бъде закрепен около врата ти на мономолекулна нишка така, че щом поискаш, да можеш да го слагаш във възпроизвеждащото устройство. На станцията ще бъдеш сам и няма да имаш никаква възможност за други развлечения в неработно време.

Президентът се обърна към една тримерна камера.

— Искам да уверя публиката, че не изпитвам никакво задоволство от налагането на наказание, което може да изглежда сурово и дори… изобретателно, но през последните години сред отделни слоеве на обществото се разпространи опасно лекомислие, което се толерира с непростима снизходителност от някои граждани.

Като успя да отправи към новонапъпилите либерали тази нападка, надявайки се че не е прозвучала политически мотивирано, президентът отново се извърна към палячото.

— С теб към маяка ще се отправи и един робот — за да ти помага в работата и да се грижи за физическата ти безопасност. Уверявам те, че той не ще се поддаде на изкушението да се весели.

С един малък кораб роботът откара осъдения палячо толкова далеч, че планетата А изчезна, а слънцето й се сви до ярка точка. Те заобиколиха края на огромната прашна нощ, обхванала Подстъпите и наближиха предполагаемото местоположение на станция Z–45, която минибранът бе избрал като най-неприветливата и най-забутана от всички станции, на които в момента нямаше хора.

Там, където би трябвало да се намира маяк Z–45, наистина имаше някакъв метален обект, ала когато роботът и палячото приближиха достатъчно, видяха, че обектът представляваше сфера с горе-долу четиридесет мили диаметър. Около нея се носеха няколко дребни парчетии и чаркове, които спокойно биха могли да са останките от Z–45. Сферата очевидно забеляза кораба им, защото с плашеща бързина се насочи към тях.

Щом на роботите им се каже веднъж как изглеждат берсеркерите, те никога не го забравят, а и никога не са туткави или безгрижни. Само че радиооборудването може да бъде мърляво поддържано, а и прашните навеи в покрайнините на системата на планетата А препятстваха радиосигналите. Затова преди още роботът на минибранството да успее да излъчи алармен сигнал, четиридесетмилната сфера доближи съвсем и здраво сграбчи със силови полета и метални щипци малкия кораб.

През по-голямата част от онова, което последва, палячото си държа очите затворени. Ако го бяха изпратили тук, за да го отучат да се смее, значи бяха избрали точно нужното място. Когато симбиотичните машини на берсеркера пробиха корпуса на малкия му кораб и го отмъкнаха оттам, той стисна още по-здраво клепачи и си пъхна пръстите в ушите. Така и не разбра какво сториха с неговия телохранител, робота.

Щом данданията поутихна и отново почувства гравитацията, хубав въздух и приятна топлина, палячото реши, че да си държи очите затворени е по-лошо, отколкото да разбере нещо повече чрез тях. Първото предпазливо поглеждане му показа, че се намираше в обширно сумрачно помещение, в което ако не друго, то поне нямаше някаква видима заплаха.

Щом се размърда, някъде над него писклив монотонен глас произнесе:

— Според информационната база на моята памет ти си протоплазмена изчислителна единица, която вероятно е способна да разбира този език. Така ли е?

— Аз ли? — палячото погледна нагоре към сенките, но не можа да види говорещия. — Да, разбирам те. Само че кой си ти?

— Аз съм това, което на този език се нарича берсеркер.

Палячото се беше интересувал срамно малко от галактическите дела, ала думата изплаши дори него. Той заекна:

— Това означава ли, че си някакъв вид автоматичен боен кораб?

Последва пауза.

— Не съм съвсем сигурен — рече пискливият, провлачен глас. Прозвуча му така, сякаш президентът се бе скрил някъде сред гредите, поддържащи тавана. — Може би войната е свързана по някакъв начин с предназначението ми, но засега то все още не ми е напълно ясно, защото моето изграждане така и не бе довършено. Чаках известно време там, където ме построиха, защото бях сигурен, че някаква важна последна стъпка не е била направена. Накрая тръгнах, за да се опитам да узная нещо повече за предназначението си. Доближавайки се до това слънце, аз открих едно предавателно устройство и го разглобих, само че не научих нищо, отнасящо се до моето предназначение.

Палячото седна на удобния мек под. Колкото повече си припомняше за берсеркерите, толкова повече се разтреперваше.

— Разбирам — продума накрая той. — Или поне си мисля, че започвам да разбирам. Какво всъщност знаеш за своето предназначение?

— Моето предназначение е да унищожавам живота навсякъде, където го открия.

Палячото се присви от страх, а после тихо попита:

— И какво неясно има в това?

Берсеркерът отговори на въпроса му с два:

— Какво е животът? И как се унищожава?

След половин минута се разнесе звук, който компютрите на берсеркера не можаха да идентифицират. Звукът идеше от протоплазмената изчислителна единица, но ако това бе реч, тя бе за непознат на берсеркера език.

— Какъв е този звук, който издаваш? — попита машината.

Палячото се задъхваме.

— Това е смях. Смях! Така. Значи си недовършен. — Той потрепери: ужасът от мястото, където се намираше, се възвърна, за да го отрезви. После обаче пак се заля в кикот; положението беше прекалено комично.

— Какво е животът? — рече той накрая. — Аз ще ти кажа. Животът е една страхотна свирепа сивота и на всички, които го изпитват, той носи страх, страдание и самота. Искаш да знаеш и как да го унищожаваш? Виж, не мисля, че си в състояние, но ще ти кажа какъв е най-добрият начин да се бориш с живота — със смях. Докато успяваме да му противостоим по този начин, той не може да ни надвие.

— Трябва ли и аз да се смея, за да не ме погълни тая страхотна свирепа сивота? — попита машината.

Палячото се замисли.

— Не, ти си машина. Ти не си… — и той насмалко да се изпусне, — от протоплазма. Страхът, страданието и самотата никога няма да те обезпокоят.

— Нищо не ме безпокои. Къде ще намеря живот и как да генерирам смях, за да се боря с него?

Палячото изведнъж осъзна тежестта на куба, който все още висеше на врата му.

— Остави ме да помисля малко — каза той.

След няколко минути се изправи.

— Ако имаш възпроизвеждащо устройство от вида, който използват хората, ще мога да ти покажа как се създава смях. И може би ще мога да те заведа на едно място, където има живот. Между другото, можеш ли да прережеш този шнур на врата ми? Ама без да ме нараниш!

Няколко седмици по-късно десетилетната сънливост на главната бойна зала на планетата А бе внезапно разкъсана. Роботите пищяха, дрънчаха и святкаха, а онези, които можеха да се движат, се щураха насам-натам. За има-няма пет минути те успяха да размърдат своите надзорници-хора, които се разбързаха, като затягаха коланите си и заекваха.

— Това нали е учебна тревога? — не преставаше да се надява гласно дежурният офицер. — Сигурно е някаква проверка! — беше започнал сам да квичи като берсеркер.

Застана на четири крака, отмести един панел от основата на най-големия робот и надникна вътре, надявайки се да открие нещо, което е предизвикало неизправност. За лош късмет не разбираше особено от роботехника; като се сети за това, постави панела на мястото му и скочи на крака. Всъщност той и за отбраната на планетата не знаеше достатъчно, а като се сети и за това, изпищя и хукна за помощ.

Така, че на берсеркера не бе оказана съпротива — нито ефективна, нито неефективна. Нямаше обаче и атака.

Четиридесетмилната сфера се спусна необезпокоявана и увисна точно над Столица сити — достатъчно ниско, та сянката й да принуди озадачените птици да се върнат в гнездата си по пладне. Този ден и хората, и птиците загубиха много работни часове; някакси обаче несвършената работа не бе чак толкова важна, колкото им се струваше. Беше отминало времето, когато единствено най-стриктното спазване на задълженията позволяваше на човешката раса да оцелее на планетата А, нищо, че по-голямата част от населението на планетата още не бе осъзнала този факт.

— Кажете на президента да побърза — настоя образът на палячото от екрана на изведнъж разсънилата се бойна зала. — Предайте му, че трябва да говоря по спешност с него.

Президентът току-що бе влязъл и бе силно запъхтян.

— Тук съм. Спомням си те, спомням си и твоя съдебен процес.

— Колко странно, и аз.

— Да не си деградирал дотам, че да извършиш предателство? Знай, че ако ти си довел берсеркера тук, не можеш да очакваш никаква милост от твоето правителство.

Изображението издаде един забранен шум — някакъв отривист звук — като си отвори устата и отметна назад глава.

— О, моля ти се, могъщи президенте! Даже и на мен ми е известно, че нашето министерство на отбраната е истинска сме-хо-ри-я, ако ме извиниш за неприличната дума. То е сборище на разни некадърници и изгонени от работа хора. Тъй че аз идвам не да моля за милост, а да я предложа. Освен това реших да приема съвсем законно името Палячо. Бъди тъй любезен да се обръщаш към мен така.

— Нямаме какво да си кажем! — лавна министърът на отбраната. Беше пурпурночервен и бе влязъл точно навреме, за да чуе как обиждат министерството му.

— Нямаме никакви възражения да поговорим с теб! — бързо-бързо го поправи президентът. Понеже не бе успял да вдъхне чрез видеоекрана страхопочитание у Палячото, сега почти започваше да усеща тежестта на берсеркера връз главата си.

— Тогава да си поговорим — рече образът на Палячото. — Само че не така, на четири очи, а публично. Това е моето условие.

И обясни, че иска да преговаря лице в лице с Комитета, като преговорите бъдат предавани пряко по планетната тримерна телевизия. Обяви, че ще дойде на конференцията „с подобаващо съпровождение“. И ги увери, че берсеркерът е изцяло под негов контрол, макар да не им каза защо. Той, рече Палячото, няма пръв да започне да стреля.

Министърът на отбраната бе заварен неподготвен. Въпреки това той и помощниците му взеха веднага да кроят тайни планове.

Съдбоносната вечер кандидатът за президент на либералната партия също като почти всеки друг гражданин седна пред тримерната, за да наблюдава сблъсъка. Лицето му изразяваше известен оптимизъм, защото всяко неочаквано събитие можеше да донесе надежда на губещия в политическата надпревара.

Малцина бяха тези, които възприемаха спускането на берсеркера като окуражаващ факт, но масова паника все пак не настъпи. За тъй дълго изолираните жители на планетата А берсеркерите и войната бяха почти нереални неща.

— Готови ли сме? — попита малко нервно Палячото, като огледа механичната делегация, която се канеше да се качи на един летателен катер заедно с него, за да се спуснат до Столица сити.

— Каквото нареди, това направих — изписука гласът на берсеркера откъм надвисналите сенки.

— Помни — предупреди го Палячото, — че протоплазмените единици долу са били прекалено дълго под влиянието на живота, така че не им обръщай внимание какво говорят. Гледай да не ги нараниш, но иначе можеш да импровизираш в рамките на плана ми.

— Всичко това го има в паметта ми от предишните ти нареждания — търпеливо каза машината.

— Тогава да вървим — развърна плещи Палячото. — Донесете ми плаща!

Ярко осветената вътрешност на голямата Сборна зала в Столица сити демонстрираше скована правоъгълна красота. В центъра на залата беше поставена дълга полирана маса, от двете страни на която имаше столове.

Точно в означеното време милионите зрители видяха как входните врати от едната страна се отвориха с математическа точност. С маршова стъпка влязоха дузина глашатаи-хора. Под облечените с меча кожа шлемове лицата им изглеждаха почти роботски. Всички спряха като един. Фанфарите им прозвучаха ясно.

След това под пуснатите на запис звуци на „Големият салтанат“ влезе президентът, обгърнат в цялото величие на официалната си мантия.

Той се движеше тромаво като човек, който се отправя на собствената си екзекуция, но мудността му беше изпълнена с достойнство, а не със страх. Комитетът беше отхвърлил яростните протести на минибрана и бе съумял да се самоубеди, че военната опасност не е голяма. Истинските берсеркери не молеха за преговори, те убиваха. Комитетът някакси не можеше да вземе Палячото насериозно, но не можеше и да му се присмее. Иначе докато не се уверяха, че им е паднал в ръчичките, щяха да му играят по гайдата.

С гранитни лица министрите влязоха в колона по двама след президента. „Големият салтанат“ звуча почти пет минути, докато всички се настаниха по местата си.

Хората бяха видели, че от берсеркера се спуска катер, а после от катера към Сборната зала потеглят автомобили. Поради това се предполагаше, че Палячото е готов, и камерите прилежно са завъртяха, за да покажат запазения за него вход.

В уреченото време вратите на входа се отвориха с математическа точност и влязоха една дузина човекоподобни роботи. Очевидно те бяха глашатаи, защото носеха облечени с меча кожа шлемове и всеки държеше блестящ месингов тромпет.

Всички освен един, който носеше шапка от кожа на миеща мечка, маршируваше с половин стъпка не в крак с останалите и беше оборудван с цугтромбон.

Механичните фанфари бяха вярно копие на човешките — е, почти. Цугтромбонистът накрая запъна и издаде дълъг неприятен тон.

Глашатаите на берсеркера се спогледаха с престорен механичен ужас. После един по един обърнаха глави, докато всичките им лещи се фокусираха на цугтромбониста.

Той — изглеждаше, че това безполово творение трябва да е той — се озърна насам-натам. Почука с пръст по цугтромбона си, сякаш за да го прочисти от някакъв дефект. Изчака.

Докато го гледаше, президентът почувства хладна тръпка. Във вещественото доказателство против Палячото, онова неприлично, предизвикващо веселие веществено доказателство, имаше един филм за някакъв земянин от време оно, някакъв оплешивяващ комичен цигулар, който притежаваше умението да поспре така, просто да застине, и да изтръгне от заснетата си аудитория страхотен изблик от…

Глашатаите-роботи протръбиха още два пъти. И неприятният тон прозвуча още два пъти. Когато и третият опит се провали, единадесетте изправни роботи се спогледаха и кимнаха в съгласие.

Сетне с роботска бързина извадиха скритите си оръжия и надупчиха нарушителя.

Бентът на напрежението се пропука навсякъде по планетата; смехът се процеди на капки и после шурна през него. Бентът започна да се руши окончателно, когато цугтромбонистът бе изнесен тържествено от двама свои другари, които закачиха разцепения инструмент като лилия на желязната му гръд.

В Сборната зала обаче никой не се смееше. Министърът на отбраната направи малък, невинен наглед жест — сигнал за отлагане началото на операцията, за отлагане. Нямаше да се прави какъвто и да било опит да бъде уловен Палячото, защото берсеркерските роботи-глашатаи или каквото бяха там изглеждаха много добре пригодени да служат като телохранители.

Веднага щом бе изнесен направеният на решето глашатай, влезе Палячото. „Големият салтанат“ започна с известно закъснение, докато той с царствена походка се насочи към мястото си по средата на масата, точно срещу президента. По подобие на президента и Палячото носеше елегантен, закопчан отпред плащ, който падаше до глезените му. Ония, които го следваха като адютанти, също бяха богато облечени.

И всеки от тях представляваше метална пародия — в лице и в тяло — на някой от министрите от Комитета.

Когато пълничкият роботски аналог на министъра на образованието погледна подозрително през лорнета си към тримерната камера, наблюдаващото милионно народонаселение избухна в нечуван смях. Прекалено саможиви хора, които по-късно можеха да се ядосат при спомена за този смях, сега се кикотеха с безпомощно одобрение, като гледаха как опасността се обръща във фарс. Всички, освен най-големите темерути, се усмихнаха.

С предвзет жест Палячото-крал отметна пелерината си. Под нея той носеше само някакви абсурдни бански. В отговор на студения официален поздрав на президента — президентът не можеше да бъде стреснат от нищо по-малко от пряко физическо нападение — Палячото замислено изду устни, сетне ги отвори и издуха огромен розов балон от гуместа материя.

Президентът продължаваше да изпълнява неволната роля на бавно загряващ сериозен човек, подкрепян успешно от целия Комитет, с изключение на един-единствен човек. Министърът на отбраната обърна гръб на фарса и замарширува към изхода.

Пред вратата завари двама метални глашатаи, които я затулваха изцяло. Като ги изгледа кръвнишки, министърът им излая да се дръпнат. Металните фигури му отдадоха комично чест и останаха на местата си.

Осмелял в гнева си, минибранът напразно опита да си пробие път покрай берсеркерските глашатаи. Игнорирайки следващото отдаване на чест от тяхна страна, той се огледа при звука на тежките трополещи стъпки. Берсеркерският му двойник маршируваше към него през залата — бе с цял фут по-висок от него, а върху огромния му гръден кош подрънкваше двоен слой медали.

Преди минибранът да поспре, за да обмисли последиците от действието си, ръката му машинално се спусна надолу. Само че металната му пародия беше далеч по-бърза във ваденето на пистолета; тя измъкна едно гротескно пушкало, чието дуло имаше големината на юмрук, и стреля моментално.

— Бах!

Минибранът залитна назад, светът почервеня… и после той усети, че трие от лицето си нещо, което на вкус подозрително приличаше на домат. Пушкалото бе изстреляло цял плод или убедителна и сочна имитация на плода.

Миникомът скочи на нозе и се зае да развива идеята, че заседанието е започнало да става твърде фриволно. Неговият двойник също стана и отвърна с бързо фалцетно ломотене.

Лъжеминистърът на философията се надигна, за да вземе думата, но бе убоден с дълга игла от един палав глашатай и подскочи във въздуха, пърпорейки като спукан балон. В тоя момент Комитетът изпадна в паника и залата се обърна на вавилонско стълпотворение.

Под указанията на металния министър на диетата истинският министър — архизлодей в очите на нисшите маси — взе да изпълнява една нежелана от самия него роля в комична демонстрация на диетично хранене. Машините го сграбчиха и започнаха да му дават ритмично с лъжица някаква гадно изглеждаща сивкава храна, да го бършат с кърпа, да му църкат питие в устата — а сетне, сякаш случайно, постепенно излязоха от синхрон с лъжицата и църкането, а прицелът им взе да става все по-неточен и по-неточен.

Единствен президентът продължаваше да седи, пуснал корени в собственото си достойнство. Бе пъхнал предпазливо едната си ръка в джоба на панталоните, понеже бе усетил леко роботско клъцване и имаше причини да подозира, че тирантите му са срязани.

Когато един домат бръсна носа му, а министърът на диетата се загърчи и започна да се дави в ръцете на безмилостните си хранители, и от ушите му ливнаха добре балансирани хранителни вещества, президентът затвори очи.

Палячото все пак бе просто един самоук аматьор. Беше работил досега, без да има публика, пред която да играе, и затова не бе способен да доведе до върхов момент представлението. Така че когато изчерпа шегите си, той просто извика при себе си своите подчинени, махна за довиждане на тримерните камери и излезе.

Навън бе окуражен от поздравленията и смеха, с които го приветстваха бързо струпващите се на улиците тълпи. Накара машините си да ги забавляват с импровизации чак докато стигнаха до катера, паркиран в покрайнините на Столица сити.

Вече се канеше да се качи на катера, да се върне на берсеркера и да изчака по-нататъшния развой на събитията, когато групичка мъже се отдели от тълпата, като викаше:

— Господин Палячо!

Сега изпълнителят можеше да си позволи да се отпусне и самият той да се посмее.

— Харесва ми това име! Какво мога да направя за вас, господа?

Запътиха се усмихнати към него. Онзи, който изглежда им бе водач, каза:

— Стига да се отървете невредим от тоя берсеркер или каквото е там, може да влезете в изборната листа на либералната партия. Като кандидат за вицепрезидент.

А един друг рече:

— Почакайте, изслушайте ни! Като политически кандидат вие ще имате имунитет по време на кампанията, така че не ще могат да ви арестуват. А след изборите, като съдя по онова, което видях тази вечер, вие ще сте вицепрезидент!

Той ги слуша няколко минути, преди да повярва, че не се шегуват. После запротестира:

— Но аз исках само да си направя майтап с тях, малко да ги постресна.

— Вие станахте катализатор на новото, г-н Палячо. Вие предизвикахте поврат. Раздрусахте цялата планета и я подтикнахте да мисли!

Накрая Палячо прие предложението на либералите. Те все още седяха пред катера, като обсъждаха и планираха, когато светлината на луната на планетата А изведнъж ги освети ярко.

Погледнаха нагоре и видяха огромното туловище на берсеркера да се смалява в небесата и да изчезва към звездите в призрачна тишина. Бледо сияние озари дългите облачни ленти в горните слоеве на атмосферата, подчертавайки заминаването му.

— Не знам — повтаряше непрекъснато Палячото в отговор на развълнуваните питания. — Не знам.

Той гледаше към небето, изненадан като всички останали. Озадачението и страхът се върнаха. Роботският Комитет и глашатаите, които бяха контролирани от берсеркера, започнаха да се срутват един след друг на земята като умиращи хора.

Внезапно небесата се осветиха за кратко от плисналия гигантски проблясък, който мина като светкавица по небето, без да наруши мълчанието на звездите. Десет минути по-късно пристигна новината, че берсеркерът е бил унищожен.

Сетне по тримерната се показа президентът — видът му подсказваше, че е почти на границата да изрази някакви чувства. Той обяви, че под героичното лично водачество на министъра на отбраната няколкото доблестни бойни кораба на планетата А пресрещнали и победили заплахата, като я анихилирали напълно. Не бил загубен нито един човек, макар че изглежда флагманският кораб на министерството на отбраната бил тежко повреден.

Като чу, че могъщият му съюзник е бил унищожен, Палячото почувства лек пристъп на тъга. Пристъпът обаче бързо отмина. В края на краищата, никой не е бил ранен. Обзет от радостно облекчение, Палячото отмести поглед от тримерната.

Така той пропусна върховния момент от речта, който настъпи, щом увлеченият президент се забрави за миг и извади най-сетне и двете си ръце от джобовете.

Министърът на отбраната — днес вече новият кандидат за президент, издигнат от консервативната партия, която се бе ентусиазирала от геройството му предната нощ — беше озадачен от реакцията на някои хора. Те считаха, че той не е спасил планетата, а просто е изпортил една великолепно замислена шега. Като че ли шегите не бяха забранени от закона! Ала неговата декларация, че в края на краищата берсеркерът действително е представлявал реална заплаха, върна хората пак на страната на консерваторите.

Независимо от пределната си заетост министърът си позволи да отдели време и посети щаба на либералите, за да позлорадства мъничко. Той любезно поднесе на опозиционните лидери своя станал вече стандартен разказ.

— Когато берсеркерът отговори на предизвикателството ни и прие сражението, ние излязохме с една стандартна маневра за обкръжаване — като колибрита около лешояд. Наистина ли си мислите, че той се е шегувал? Трябва да ви призная, че този берсеркер направо насмете защитните полета на моя кораб. А сетне изстреля онова ужасно нещо по мен — някакъв огромен диск. Може би артилеристите ми не бяха в много добра форма, но те и без друго не бяха в състояние да го спрат, и то ни удари.

Правичката да си кажа, тогава ми се стори, че ще гушна китките. Корабът ми все още виси в орбита, обеззаразяват го. Опасявам се, че всеки момент могат ди ми докладват, че металът се втечнява или нещо такова… както и да е, оцеляхме след попадението и натресохме бандита с всичко, което имахме. Просто нямам думи за моя екипаж. Само едно не разбрах напълно: когато нашите ракети го улучиха, берсеркерът просто рече „пуф“ — все едно, че изобщо нямаше защита. Да?

— Вас търсят, господин министър — каза един адютант, който стоеше наблизо с радиофон и чакаше възможност да се намеси.

— Благодаря — минибранът се заслуша и усмивката му изчезна. Чертите му се вдървиха. — Анализът на оръжието показва какво? Синтетични протеини и вода?

Той скочи на крака и свирепо вдигна очи нагоре, сякаш искаше да прониже тавана и да види кораба си там, на орбита.

— Какво искаш да кажеш с това — че е било просто торта с яйчен крем?

Трудът на един палячо може да дари другите със смах, но каквито и усилия да положиш, на самия него смешно няма да му стане.

Докосвал съм умове, които здравата са се трудили над организацията на веселбата. Мъже и жени са прахосвали време, богатства и изобретателност за костюми, музика и ухилени маски, търсейки възможност да избягат от ужасиите на света… и това пак не им е донесло никакво веселие.

Нито пък са успели да избягат.