Берсеркерите

Какво направихме Т и аз

Първо схващам местоположението си. Намирам се в голямо конусообразно помещение някъде в огромен космически съд, носещ се из пространството. Този свят ми е познат, макар да съм новак.

— Той се събуди! — казва една чернокоса млада жена, която ме гледа с уплашени очи. В полезрението ми бавно се събират половин дузина души в размъкнати облекла, трима от тях — отдавна небръснати мъже.

Полезрението ми? Лявата ми ръка се повдига да опипа лицето ми и пръстите й откриват, че лявото ми око е покрито с превръзка.

— Не пипай това! — натъртва най-високият от мъжете. Вероятно някога е заемал солидно положение. Говори остро, но въпреки това в държането му има известна неувереност, като че ли аз съм някоя важна персона. Само че аз съм просто… кой?

— Какво е станало? — питам. Езикът ми с мъка намира дори най-простите думи. Дясната ми ръка лежи като забравена, но при мисълта за нея помръдва и с нейна помощ се повдигам до седнало положение, като с това предизвиквам прилив на болка в главата си и замайване.

Две от жените се дръпват от мен. Един набит млад мъж ги прегръща закрилнически. Тези хора са ми познати, но не мога да си спомня имената им.

— По-добре се успокой — заявява най-високият мъж. Ръцете му, ръце на доктор, докосват главата ми, опипват пулса ми и ме полагат пак на облицованата маса.

Сега виждам, че от двете ми страни стоят два високи хуманоидни робота. Очаквам всеки момент докторът да им нареди да ме откарат в болничната ми стая. Да, ама вече знам. Това не е болница. Когато си спомня каква е истината за случилото се, ще излезе че тя е ужасна.

— Как се чувстваш? — пита третият мъж, едно старче, което пристъпва напред, и се привежда над мен.

— Добре. Поне тъй ми се струва — думите ми излизат на оскъдни фрагменти. — Какво се е случило?

— Имаше битка — отвръща докторът. — Беше ранен, но аз ти спасих живота.

— Аха. Добре — болката и замайването понамаляват.

С доволен тон докторът добавя:

— Очаквахме, че ще ти е трудно да говориш. Я се опитай да прочетеш това!

Подава ми една картичка с равни редове от неща, за които предполагам, че са букви или цифри. Ясно виждам очертанията на символите, но за мен те не означават нищо, съвършено нищо.

— Не — заявявам най-накрая, затварям око и полягам назад. Усещам, че хората наоколо ми са недружелюбно настроени към мен. Защо?

— Какво се е случило? — настоявам.

— Всички тук, в машината, сме затворници — изрича гласът на стареца. — Това помниш ли?

— Да — кимвам аз. Напрягам се, само че подробностите на спомена са много неопределени. Питам:

— Как се казвам?

Старецът сухо се изсмива — някакси с облекчение.

— Защо не Тад — от Тадей?

— Тад? — пита докторът. Пак отварям окото си. Властността и увереността на доктора се засилват; дали заради нещо, което съм направил, или заради друго, което не съм направил? — Името ти е Тад — повтаря той.

— Ние сме затворници? — питам го. — На някаква машина?

— На един берсеркер — въздъхва той. — Това означава ли нещо за теб?

Някъде дълбоко в ума ми думата „берсеркер“ поражда непоносимо страшно ехо. Спасява ме сънят.

Когато се събуждам отново, се усещам по-силен. Масата е изчезнала и аз се надигам от мекия под на тази каюта или килия, на тоя коничен затвор. Двата робота неизвестно защо все още стоят до мен.

— Ацог! — изкрещявам, защото внезапно се сещам още неща. Така се случи, че бях на планетата Ацог, когато берсеркерите я атакуваха. Ние седмината бяхме заловени от нападащите машини в една дълбоко укритие заедно с мнозина други. Споменът е неясен и объркан, ала абсолютно ужасяващ. Нека всичко да си остане обвито в мъгла…

— Той се събуди! — казва пак някой. Жените отново се дръпват от мен. Старецът повдига треперещата си глава, за да ме види от мястото, където той и докторът изглежда обсъждат нещо. Набитият млад мъж скача на крака и застава срещу мен със заплашително свити юмруци.

— Как си, Тад? — обажда се докторът. Поглежда за миг към мен и сам си отговаря:

— Наред е. Момичета, някоя от вас да му даде малко храна. Или пък ти, Холстед.

— Да му помогна? Господи!

Чернокосото момиче прилепва гръб към стената, като се дръпва колкото е възможно по-далеч от мен. Другите две жени се клекнали и перат нечия дреха в затворническата ни мивка. Те само ме поглеждат и продължават да перат.

Главата ми не е бинтована току-така. Трябва да съм наистина отвратителен, лицето ми ще да е чудовищно деформирано, та тия жени да ме гледат така гнусливо.

Докторът е нетърпелив.

— Някой трябва да го нахрани!

— От мен няма да получи никаква помощ! — отсича набитият младеж. — Всичко си има граници.

Чернокосото момиче прекосява стаята, отправяйки се към мен; всички го наблюдават.

— Нима ти? — удивлява му се младият мъж и поклаща глава.

Тя върви бавно, сякаш ходенето й причинява болка. Несъмнено и тя е била наранена в битката: по лицето й има заздравяващи драскотини. Тя коленичи до мен и насочва лявата ми ръка, за да ми помогне да ям, дава ми и да пия. Дясната ми страна не е парализирана, но е някакси неотзивчива.

Когато докторът се приближава, питам:

— Окото ми. Мога ли да виждам?

Бързо отблъсва пръстите ми от превръзката.

— На първо време ще се наложи да използваш само едното си око. Изкара мозъчна операция. Трябва да те предупредя, че ако свалиш превръзката сега, последствията може да са катастрофални.

Мисля, че ме лъже за превръзката. Защо?

— Спомняш ли си нещо друго? — пита ме чернокосото момиче.

— Да. Преди Ацог да падне, чухме, че Йохан Карлсен е повел флота, за да защити Слънчевата система.

Всички се вторачват в мен, очаквайки думите ми. Само че те би трябвало по-добре от мен да знаят какво е станало.

— Карлсен спечели ли битката? — умолително питам аз. Сетне осъзнавам, че все още сме затворници. Заплаквам.

— Не са докарвали никакви нови пленници — казва докторът. — Изглежда Карлсен е бил берсеркерите. Мисля, че в момента тази машина бяга от човешката флота. Как се чувстваш след тая вест?

— Как? — възможно ли е заедно с умението ми да говоря да се е изгубил и разсъдъкът ми? — Добре.

Всички леко се отпускат.

— Когато по време на битката летяхме насам-натам, черепът ти се пукна — ми казва старецът. — Извади късмет, че тук имаше един прочут хирург — той накланя глава. — Машината иска всички ни да запази живи, за да може да ни изучава. Тя предостави на доктора нужните за операцията инструмент и ако той бе допуснал ти да умреш или да останеш парализиран, тежко щеше да му се види. Да, господине, тя ясно ни даде да разберем това.

— Огледало? — помолвам се. Посочвам лицето си. — Трябва да видя. Колко е зле.

— Нямаме огледала — тросва се една от жените на мивката, сякаш обвинява мен за липсата им.

— Лицето ти ли? Не е обезобразено — казва докторът. Тонът му е убедителен или по-скоро би бил убедителен, ако не бях уверен, че лицето ми е деформирано.

Жал ми е, че тези добри хора са принудени да понасят чудовищното ми присъствие, което утежнява останалите им неприятности.

— Съжалявам — казвам аз и им обръщам гръб, за да скрия лицето си.

— Ти наистина не знаеш — обажда се чернокосото момиче, което отдавна ме наблюдава. — Той не знае! — гласът й пресеква. — О, Тад, лицето ти е съвсем наред.

Наистина кожата на лицето ми изглежда мека и нормална, когато пръстите ми я докосват. Чернокосото момиче ме гледа жалостиво. Изпод краищата на дрехите й излизат полузаздравели черти като белези от камшик и обикалят врата и рамото й.

— Някой те е наранил — изплашено казвам аз. Една от жените на мивката нервно се изсмива. Младият мъж измърморва нещо. Вдигам лявата си ръка, за да скрия отвратителното си лице. Десницата ми също се вдига и пресяга да опипа краищата на очната ми превръзка.

Младежът неочаквано изругава и посочва току-що отворилата се в стената врата.

— На машината й е притрябвала твоята консултация — казва ми остро той. Държи се като мъж, който би искал да покаже, че е разгневен, но не се осмелява. Кой съм аз, какво съм аз, че тия хора така ме ненавиждат?

Вдигам се на крака; достатъчно силен съм, за да мога да вървя. Спомням си, че именно аз съм този, който ходи да говори насаме с машината.

В един празен коридор тя ми предлага два скенера и един високоговорител. Това е нейното лице. Зная, че ме заобикалят кубически мили от огромния берсеркер, който ме носи из космоса. Предполагам, че преди битката вече съм стоял тук и съм говорил с машината, но нямам никаква представа какво съм й казал. Всъщност не мога да си спомня и дума от разговора, който някога съм водил.

— Предложеният от теб план не сработи и Карлсен все още функционира — дърдори неравният глас на машината, като присъсква и стърже с интонацията на театрален злодей.

Какво съм могъл да предложа аз на това чудовище?

— Много малко неща си спомням — отвръщам. — Мозъкът ми е бил наранен.

— Ако ме лъжеш за загубата на паметта си, знай, че не ще успееш да ме измамиш — казва машината. — Наказанието за провала на твоя план няма да помогне за постигането на целта ми. Зная, че живееш извън законите на човешката организация, че дори отказваш да използваш цялото си човешко име. Понеже те познавам, ти се доверявам да ми помогнеш срещу организацията на интелигентния живот. Ще продължиш да управляваш другите затворници. Погрижи се увредените ти тъкани да заздравеят колко може по-пълно. Скоро ще атакуваме живота по нов начин.

Следва пауза, ала аз нямам какво да кажа. Шумният високоговорител изскърцва и затихва, а скенерите-очи помръкват. Дали все пак не ме наблюдава тайно? Само че той каза, че ми се доверява, този кошмарен враг се надява злото в мен да ме направи негов съюзник.

Сега вече си спомням достатъчно, за да знам, че той говори истината за мен. Отчаянието ми е тъй дълбоко, че не ми се вярва Карлсен да е спечелил битката. Ужасът, заседнал дълбоко в мен, ме е лишил от надежда. Предал съм всичко живо. Има ли злото дъно, до което да не съм достигнал?

Докато се извръщам от безжизнените скенери, окото ми долавя някакво движение — собственото ми отражение върху полирания метал. Заставам пред блестящата плоска метална преграда и се вглеждам в себе си.

Скалпът и лявото ми око са бинтовани. Това вече ми е известно. Около дясното ми око има известно обезцветяване, но нищо шокиращо гадно. Онова, което мога да видя от косата си, са стърчащи изпод бинта светлокестеняви кичури с цвета на несресаната ми двумесечна брада. Носът, устата и челюстта са съвсем нормални. В лицето ми няма нищо ужасяващо.

Ужасът е залегнал вътре в мен. Служил съм доброволно на един берсеркер.

Кожата около превръзката на лявото ми око, също както около дясното, е оцветена в синьо и зеленеещо жълто. Под нея се е разпръснал хемоглобин — страничен резултат от работата на хирурга в главата ми. Помня предупреждението му, но превръзката на окото омагьосва и притегля пръстите ми също както някой болен зъб — езика, само че далеч по-силно. Ужасът е съсредоточен в злото ми ляво око и аз не мога да се удържа да не го изследвам. Дясната ми ръка с нетърпение се понася в действие и дръпва настрани превръзката.

Аз примигвам и светът пред мен се размазва. Проглеждам с двете си очи и сетне умирам.

Т се олюляваше по коридора, като ръмжеше и пухтеше от ярост; пръстите му стискаха черната наочна превръзка. Сега владееше езика си, разполагаше с порой от мръсни думи и ги употребяваше, докато не се задъхаше от слабост. Препъваше се и бързаше по коридора към затворническата стая, побеснял от желание да пипне ония хитри боклуци, дето бяха измъдрили такъв калташки номер, за да се отърват от него. Хипноза или нещо подобно. Ще го преименуват, така ли? Ще им даде той един Тадей.

Т стигна до вратата, отвори я рязко и влезе пъхтейки в затворническото помещение. Докторът се стресна, щом го видя, защото осъзна, че сега Т пак командваше.

— Къде ми е камшикът? — озърна се Т. — Кой скапан умник го е скрил?

Жените запищяха. Младият Холстед разбра, че планът „Тадей“ се бе провалил; издаде някакъв безнадежден крясък и се хвърли напред, размахвайки ръце като луд. Разбира се, роботите телохранители на Т бяха по-бързи от който и да е човек. Единият така блокира удара на Холстед с металния си юмрук, че набитият мъж изпищя и се сви на две, прегърнал ръката си.

— Дайте ми камшика! — един робот незабавно отиде да рови зад мивката, издърпа плетената корда с навързаните по нея възли и я занесе на господаря си.

Т потупа приветливо робота по кухия корпус и се ухили на бившите си съзатворници, които уплашено се сгушиха. Прекара камшика по дланта си и пръстите на лявата му ръка изтръпнаха. Той взе да ги свива и разпуска.

— К’во има, господин Холстед? Нещо кунката ти май не е наред? Не щеш да се ръкуваш с мен, да ме поздравиш с добре дошъл? Хайде, дай едно здрасти!

Холстед така забавно се сгърчи на пода, че Т трябваше да се спре, защото лудешки се разсмя.

— Слушайте, хора — рече той, когато възстанови дишането си. — Скъпи мои приятели. Машината казва, че аз продължавам да командвам тук, разбрано? Тая дребна информацийка за Карлсен, дето й я дадох, е свършила работа. Бум! Хо-хо-хо! Съветвам ви да не ме разстройвате, щото машината продължава да ме подкрепя сто процента. Ей, док — лявата ръка на Т започна неконтролируемо да трепери и той се принуди да я размаха. — Искаше да ме промениш, а? Опита се да ми направиш нещо хубаво, за да ме излекуваш, така ли?

Док държеше ръцете си на хирург зад гърба си, сякаш се надяваше да ги предпази.

— Даже и да бях опитал, не бих могъл да оформя характера ти по нов начин… освен ако не стигнех докрай и не те превърнех в зеленчук. Може би трябваше да го сторя.

— Иска ти се, ама сега. Тогава си се побоял от машината. Все пак си опитал някакъв фокус, а?

— Да, за да ти спася живота — докторът се изправи като струна. — От контузията беше изпаднал в остър и почти непрекъснат епилептичен припадък, който не се облекчи с отстраняването на съсирека от мозъка ти. Така че разцепих твоя корпус калозум.

Т шляпна с камшика.

— Т’ва к’во значи?

— Виждаш ли, дясната хемисфера на мозъка контролира основно лявата страна на тялото. Лявата пък хемисфера, която доминира при повечето хора, контролира дясната страна и ръководи най-вече преценките, които включват символи.

— Знам. Когато имаш удар, съсирекът е на противоположната, а не на парализираната страна на мозъка.

— Точно така — докторът навири брадичка. — Т, аз разделих мозъка ти — лявата половина от дясната. По-просто не мога да ти го обясня. Това е стара, но ефективна процедура за лекуване на остра епилепсия и е най-доброто, което можех да сторя за теб тук. Готов съм да се закълна или да се подложа на детектор на лъжата…

— Трай! Ще ти дам аз един детектор! — Т закрачи, олюлявайки се, напред. — Какво ще стане с мен?

— Като хирург ще кажа само, че спокойно можеш да очакваш много години практически нормален живот.

— Нормален! — Т пристъпи още една крачка и вдигна камшика си. — Защо превърза здравото ми око и започна да ме наричаш Тадей?

— Идеята беше моя — прекъсна го старецът с треперлив глас. — Помислих си… че у човек като теб трябва да има някой, някаква съставка от Тад. Мислех си, че при психическото напрежение, на което сме подложени тук, ако му дадем възможност Тад току-виж се проявил в дясната ти хемисфера. Идеята беше моя. Ако с нещо ти е навредила, обвинявай мен.

— И още как — само че за момента Т изглеждаше по-скоро заинтересован, отколкото разгневен. — Кой е този Тадей?

— Ти — отвърна докторът. — Не бихме могли да сложим някой друг вътре в черепа ти.

— Юда Тадей6 — рече старецът, — е бил съвременник на Юда Искариотски. Сходство в имената, но иначе… — той вдигна рамене.

Т издаде пръхтящ звук, като че се изсмя.

— Разчитал си, че в мен има нещо добро, а? Че то просто ей-така ще изскочи някой ден? Бих те нарекъл луд, ама не си. Тадей беше истински. Беше за малко в главата ми. Може би още е там, крие се. Как да го докопам, а? — Т вдигна дясната си ръка и внимателно бучна пръст в ъгъла на дясното си око. — Ох. Никак не обичам да ме боли, имам деликатна нервна система. Док, как така окото му е от дясната страна, щом като всичко е кръстосано? И ако това е неговото око, как тъй усещам какво му се случва?

— Окото му е отдясно, понеже разцепих и зрителната хиазма. Това е малко по-сложно…

— Няма значение. Сега ще покажем на Тадей кой е шефът. Той може да гледа заедно с вас. Хей ти, чернокосата, я ела тук. Май от доста време не сме си играли заедно, а?

— Не — прошепна момичето. Беше обвила раменете си с ръце, аха-аха да припадне. Въпреки това тръгна към Т. Двата месеца като негови роби ги бяха научили, че по-малката злина е да му се подчиняваш.

— Тоя боклук Тад ти харесва, а? — прошепна Тад, щом тя спря пред него. — Одеве каза, че лицето му е съвсем наред, нали така? Ами моето лице? Погледни ме!

Т видя как собствената му лява ръка се пресегна и докосна бузата на момичето — нежно и любещо. По изненаданото й лице прочете, че тя е почувствала Тадей в ръката му; никога по-рано очите й не бяха гледали Т така. Т изкрещя и вдигна камшика си да я удари, но лявата му ръка се стрелна пред тялото му, за да улови китката на дясната — все едно че териер щракна с челюсти, за да захапе змия.

Дясната ръка на Т все още стискаше камшика, но му се стори, че костите на китката му пропукаха. Краката му се преплетоха един в друг и той падна. Понечи да извика за помощ, но успя да издаде само нечленоразделен рев. Роботите му стояха и гледаха. Измина цяла вечност, преди лицето на доктора да се надвеси над него и една черна превръзка да се спусне внимателно върху лявото му око.

Сега разбирам и възприемам много повече. Отначало исках докторът да отстрани лявото ми око и старецът се съгласи, като цитира някаква древна книга на вярващите в смисъл, че окото, което те съблазнява, трябва да бъде извадено7. Едно око щеше да е ниска цена, за да се избавя от Т.

Само че като поразмисли, докторът отказа.

— Т си ти самият — рече най-накрая той. — Не мога да го посоча със скалпела си и да го изрежа, въпреки че изглежда съм смогнал да ви отделя един от друг. Сега ти контролираш двете половини на тялото; по-рано ги е контролирал той. — Докторът уморено се усмихна. — Представи си един комитет от трима души, една тричленка вътре в черепа си. Тадей е първият, Т е вторият, а третият е личността, силата, която има решаващия глас. Ти. По-добре не мога да ти го обясня.

Старецът кимна.

Сега, в общи линии, се оправям и без превръзка на окото. По-лесно ми е да чета и да говоря, когато използвам моята тъй дълго доминирала лява половинка от мозъка, но продължавам да си бъда Тадей — може би защото избрах да бъда Тадей. Възможно ли е всичко да е тъй ужасно просто?

Периодично разговарям с берсеркера, който все още вярва в алчността на обявения извън закона Т. Това означава, че трябва да фалшифицира много пари, монети и документи, за да ме изпрати на някоя високоцивилизована планета, разчитайки на злото в мен, което да отслаби хората там и да ги настрои един срещу друг.

Само че този берсеркер е повреден твърде зле, за да наблюдава непрекъснато затворниците си, или пък може би не си дава труда. Позволява ми да се движа свободно из него, тъй че заварих няколко от сребърните монети в пръстен и в едно помещение, близо до безжизненото сърце на берсеркера, охладих пръстена до свръхпроводимост. Холстед ми каза, че можем да използваме този пръстен като преносител на непрестанно течащ електрически ток, за да включим свръхсветлинния двигател на катера, който ни служи за затвор, и да разкъсаме изотвътре нашия берсеркер. Можем да го повредим достатъчно, за да се спасим. А може би всички ще погинем.

Но докато обитавам това тяло, аз, Тадей, сам управлявам себе си; когато докосват дългата черна коса, нежни са и двете ми ръце.

Хората обясняват по разному победите си — с насъбрани статистически данни за въоръженията; с непредвидимата ценност на един-единствен човек; защо не и с прецизното движение на хирургическия скалпел.

Но за някои победи не може да бъде намерено никакво реалистично обяснение. На един самотен свят десетилетията безгрижна безопасност почти напълно бяха оставили колонистите без защита; и точно тогава един берсеркер ги връхлетя с цялата си мощ.

Вижте и споделете смеха им!