Берсеркерите

Доброжив

— Това е само машина, Хемфил — каза тихо умиращият.

Хемфил, който се носеше в безтегловност в почти пълната тъмнина, го чу, но изпита единствено леко презрение и жал. Щом на клетника му се струва по-лесно да свърши по този начин, нека си иде смирено, като прости на вселената всичко!

Хемфил отново се загледа през илюминатора в тъмния назъбен предмет, който закриваше толкова голяма част от звездите.

Вероятно от целия пътнически кораб единствено този отсек бе останал годен за живот. В него имаше трима души и въздух, който с непрекъснат хленч излиташе през пролуките, заплашвайки скоро да опразни аварийните резервоари. Корабът беше истинска развалина — разкъсана и очукана, но врагът не бързаше да изчезне от погледа на Хемфил. Вероятно тъкмо силата на берсеркера възпираше въртенето на разбития корпус.

Младата жена — другият пътник — прелетя през отсека и докосна ръката на Хемфил. Той се сети, че името й е Мария някоя си.

— Слушай — започна тя. — Мислиш ли, че можем…

В гласа й се прокрадваше не отчаяние, а по-скоро трезва пресметливост, така че Хемфил се заслуша в думите й. Само че я прекъснаха.

Стените на кабината завибрираха като мембрана на високоговорител от мощността на вражеското силово поле, което продължаваше да задържа накълцания корпус. Долетя треперливият глас на берсеркера:

— Вие, които все още ме чувате, живейте. Смятам да ви пощадя. Изпращам тази лодка, за да ви спася от смърт.

На Хемфил му се догади от безсилна ярост. Никога по-рано не бе чувал наяве гласа на някой берсеркер и въпреки това му се видя познат като от стар кошмар. Почувства как женската длан се дръпна от ръката му и после забеляза, че в яростта си е вдигнал ръцете си нагоре — отначало с пръсти, извити като нокти на граблива птица, а после стиснати в юмруци, които едва не разби в илюминатора. Проклетото нещо искаше да го поеме в себе си! Измежду всички други хора в космоса точно него искаше да превърне в свой затворник!

Планът мигновено се надигна в ума му и неусетно премина в действие; той се извърна от илюминатора. В този отсек имаше бойни глави за малки защитни ракети. Спомни си, че ги бе зърнал тъдява.

Другият оцелял мъж, един корабен офицер, който бавно умираше, защото кръвта му изтичаше през разпарцалената униформа, видя какво прави Хемфил сред отломките и се плъзна към него, за да му попречи.

— Няма да успееш… ще унищожиш само лодката, която изпраща… ако те остави и това да свършиш… може би има и други оцелели… тук някъде, още живи…

Двамата плаваха във въздуха и лицето на мъжа застана пред Хемфил, обърнато наопаки. Когато им се отдаде възможност да заемат нормално положение един спрямо друг, раненият млъкна, отказа се да спори и се врътна встрани, носейки се по инерция, сякаш вече бе мъртъв.

Хемфил не се надяваше да се справи с цяла бойна глава, но бе в състояние да извади химическия детонатор, който бе толкова голям, че можеше да бъде носен под мишница. Когато започна неравната битка, всички пътници облякоха аварийни скафандри; сега той си намери допълнителна бутилка с въздух и затъкна лазерния пистолет на един убит офицер в колана на скафандъра си.

Момичето пак се приближи. Той го изгледа недоверчиво.

— Направи го! — каза то с тиха убеденост, докато тримата бавно се олюляваха в полумрака, а изтичащият въздух пищеше. — Направи го! Загубата на лодката ще го отслаби поне малко за следващия бой. И без това ние тук нямаменикакъв шанс.

— Да — кимна утвърдително той. Това момиче го разбираше. Най-важното бе да нанесе вреда на берсеркера: да го нарани, смаже, изгори, унищожи, най-подир да го убие. Нищо друго нямаше вече значение.

Той посочи ранения им другар и прошепна:

— Не го оставяй да ме издаде.

Момичето кимна мълком. Щом можеше да им говори през тия стени, берсеркът сигурно би могъл и да ги подслушва.

— Спасителната лодка идва — осведоми ги раненият с равен и някак отчужден глас.

— Доброжив! — повика го гласът на машината, пукайки както винаги между сричките. — Тук! — Той се събуди и рипна. Оказа се, че бе заспал под спукана тръба и отгоре му капеше. — Доброжив!

В този отсек нямаше радио и скенери, звукът се раздаваше отвън.

— Ето ме! — Затърча към повикването; нозете му изтрополиха по метала. Беше задрямал от умора. Макар битката да не бе голяма, му се стовариха допълнителни задължения — да контролира и направлява ремонтните симбиотични машини, които се носеха по безкрайните обслужващи проходи и коридори, за да отстраняват повредите. Знаеше, че действителната полза от него бе незначителна.

Сега по главата и врата му имаше възпалени места от шлема, който се бе наложило да сложи; а тялото му бе ожулено от непривичното одеяние, което трябваше да навлече, когато битката започна. Този път, за късмет, нямаше никакви сериозни повреди.

Приближи се до плоското стъклено око на скенера, влачейки крака, спря и зачака.

— Доброжив, отклонената от правия път машина бе унищожена, а няколкото оцелели зложиви са безпомощни.

— Да! — от щастие той заподскача на място като механична ножовка.

— Напомням ти, че животът е зло — рече гласът на машината.

— Животът е зло, но аз съм Доброжив! — бързо издума той, като престана да подскача. Не мислеше, че го заплашва наказание, но искаше да е сигурен.

— Да. Както и твоите родители преди теб, ти си полезен. Сега възнамерявам да пусна в себе си и други човеци, за да ги изуча внимателно. Следващата ти задача ще бъде свързана с тях, докато траят моите нови опити. Напомням ти, че те са зложиви. Трябва да бъдем особено предпазливи.

— Зложиви — той знаеше, че това са създания, оформени като него самия и съществуващи в света извън машината. Те причиняваха потръпванията, сътресенията и вредите, от които се състоеше една битка. — Зложиви тук…

Мисълта беше смразяваща. Вдигна дланите си и ги огледа, сетне насочи вниманието си насам и натам по коридора, в които стоеше, опитвайки се да си представи как зложивите ще се изправят в истинския си лик пред него.

— Сега иди в медицинското отделение — нареди машината. — Преди да се приближиш до зложивите, трябва да бъдеш имунизиран против заразни болести.

Хемфил минаваше от един разбит отсек в друг. Накрая попадна на една почти напълно запечатана пукнатина във външната обшивка. Докато извиваше пречещата му материя, дочу как отправилата се за затворниците спасителна лодка пристигна с дрънчене. Задърпа по-силно, препятствието отстъпи и той бе издухан в космоса.

Около човешката корабна руина имаше стотици отломъци, привличани към нея от слабото й магнитно поле, а може би и от силовите полета на берсеркера. Хемфил откри, че скафандърът му работеше достатъчно добре. С миниатюрния си ракетен двигател се придвижи покрай разбития корпус на пътническия кораб до мястото, където бе акостирала лодката на берсеркера.

На фона на обсипаното със звезди небе на открития космос изплава тъмното петно на берсеркера — целият в бойници като укрепен древен град, но много по-голям от който и да е такъв град.

Видя, че по някакъв свой начин лодката на берсеркера бе намерила точно нужния й отсек и се бе прикрепила към разрушения корпус. Сигурно прибираше Мария и ранения мъж. С пръст на плунжера, който можеше да взриви бомбата му, Хемфил се приближи към нея.

Дразнеше се, че на прага на смъртта никога нямаше да узнае със сигурност дали бе унищожил лодката. А и щеше да нанесе толкова жалък удар, да постигне толкова незначителен реванш.

Плавайки все по-близо и държейки плунжера в готовност, той зърна облачето влага от освободения въздух, когато спасителната лодка се откачи от корпуса. Невидимите силови полета на берсеркера придойдоха и задърпаха Хемфил, лодката и дребните отломъци, които се носеха на няколко ярда от нея.

Той успя да се залови за лодката, преди тя да му избяга. Помисли си, че в бутилката на скафандъра има въздух за един час — повече, отколкото щеше да му е необходимо.

Докато берсеркерът го придърпваше към себе си, умът на Хемфил витаеше на ръба на смъртта, а пръстите му стискаха плунжера на бомбата. В неговото съзнание черният като нощ враг олицетворяваше смъртта. Черната му, нащърбена повърхност се носеше към него на нереалната светлина на звездите, като постепенно се превръщаше в планета, към която лодката падаше.

Хемфил все още висеше вкопчен в спасителния съд, когато той бе придърпан в един отвор, където биха се побрали множество подобни корабчета. Големината и мощта на берсеркера го обгърна отвсякъде и това се оказа достатъчно за да потисне и омразата, и смелостта му.

Малката му бомба беше безсмислена шега. Когато лодката докосна тъмния вътрешен пристан, Хемфил скочи от нея и задраска да намери скривалище.

Веднага щом се сви в сянката на една затъмнена метална издатина, ръката му сама поиска да взриви бомбата — просто за да му осигури смърт и облекчение. Той обаче я насили да стои спокойно. Насили и себе си — да гледа, докато двамата затворници бяха засмукани от лодката през някакъв пулсиращ прозрачен цилиндър, който се губеше от погледа зад една преградна стена. Без да е наясно какво точно иска да постигне, Хемфил се оттласна към цилиндъра. Плъзна се през огромната тъмна каверна почти в безтегловност; берсеркерът все пак имаше достатъчно голяма маса, за да притежава своя слаба естествена гравитация.

След десет минути стигна до нещо, което очевидно бе въздушна камера. Навярно е била изрязана заедно със заобикалящия я участък от корпуса на някой земен военен кораб и монтирана на херметичната преграда.

Вътрешността на въздушната камера беше не по-лошо място за поставяне на бомба от всяко друго място, което би могъл да открие. Отвори люка и влезе — очевидно без да задейства каквато и да е аларма. Ако се самоунищожеше тук, щеше да лиши берсеркера от… от какво? Защо изобщо на берсеркера му трябваше тая въздушна камера?

Не за затворници, помисли си Хемфил, след като ги засмуква през цилиндъра. Едва ли този вход е предназначен за врагове. Той проучи въздуха в камерата и отвори шлема си. За дишащи въздух съюзници с размерите на човеци? В това предположение се съдържаше явно противоречие. Всичко, що живее и диша би трябвало да е враг на берсеркера, като се изключат неизвестните същества, които са го построили. Или поне хората досега смятаха така.

Шом Хемфил я бутна, вътрешната врата на камерата се отвори и се усети изкуствената гравитация. Той закрачи по тесния, лошо осветен коридор с пръсти върху плунжера на бомбата.

— Влез, Доброжив — рече машината. — Огледай ги отблизо и двамата.

От гърлото на Доброжив се изтръгна несигурен звук, сякаш сервомотор бе стартирал и спрял. Обзе го усещане, наподобяващо глада или страха от наказание — просто защото сега щеше да види форми на живот пряко, а не като стари образи от сцената. Това, че знаеше причината за неприятното усещане, не му помагаше. Стоеше отвън, до вратата на стаята, в която държаха зложивите, и се колебаеше. Пак бе облякъл скафандъра, както му бе заръчала машината. Той щеше да го предпази, ако зложивите се опитаха да го повредят.

— Влез — повтори машината.

— Може би е по-добре да не влизам — отвърна измъчено Доброжив, произнасяйки думите високо и ясно. Когато говореше тъй, наказанието винаги бе по-малко вероятно.

— Наказвам, наказвам — изквака заплашително гласът на машината.

Когато изречеше думата два пъти, наказанието беше съвсем наблизо. Сякаш усетил вече в костите си болката, която не оставяше рани, Доброжив бързо отвори вратата и пристъпи напред.

Той лежеше на пода окървавен и повреден, в странно разпарцаливено облекло, и в същото време продължаваше да стои на прага. На пода лежеше собственото му тяло, същото човешко тяло, което познаваше, но сега го виждаше отстрани и изцяло от съвсем друг ъгъл. А той самият в момента бе раздвоен повече от този образ, далеч повече. Тук, там, той самият, не той самият…

Доброжив се облегна върху вратата. Вдигна ръка и се опита да я ухапе, забравил за скафандъра. Заудря яростно облечените си ръце една в друга, докато болката от натъртването се засили достатъчно, за да прикове същността му към него самия — на мястото, където бе застанал.

Ужасът бавно отмина. Постепенно успя да си обясни ситуацията и да се овладее. Това съм аз — тук, тук на прага. Онова, там, на пода — е друг живот. Друго тяло, разяден като мен от чумата на жизнеността. Само че е далеч по-лошо от мен. Онзи там на пода е зложив.

Дълго време Мария Хуарес се моли със затворени очи. Студените безучастни щипци я бяха обръщали насам-натам. Тежестта й се бе върнала и след като шлемът и скафандърът й бяха внимателно свалени, установи че и извън тях вече имаше въздух за дишане. Тя отвори очи и се замята когато щипците се опитаха да махнат и комбинезона й; видя, че се намира в стая с нисък таван и е заобиколена от големи колкото човек машини с най-различна форма. Щом започна да се бори, те спряха да я събличат, приковаха единия й глезен към стената и се плъзнаха настрани. Умиращият офицер бе захвърлен в другия край на стаята, като че ли изобщо не си струваше труда да се занимават с него.

Мъжът със студените мъртви очи, Хемфил, бе поискал да взриви лодката и не бе успял. Сега вероятно животът й нямаше да свърши бързо и лесно…

Когато чу, че вратата се открехва, тя пак отвори очи и без да проумява нищо, се втренчи в брадатия млад мъж, облечен в древен скафандър, който влезе с безсмислени кълчения и застана на прага, а най-подир тръгна напред и се зазяпа в умиращия на пода човек. Пръстите на новодошлия се движеха бързо и точно, когато вдигна ръце към закопчалките на своя шлем, обаче щом шлемът бе махнат, под него се показа разчорлена коса и брада, които обрамчваха отпуснатото лице на идиот.

Той остави шлема си, сетне зачеса и затърка рошавата си глава, без да сваля очи от човека на пода. Все още не бе обърнал внимание на Мария, а тя не можеше да гледа нищо друго освен него. Никога не бе виждала жив човек с тъй неизразително лице. Ето какво се случваше със затворниците на берсеркера!

И все пак… и все пак. Мария и преди бе виждала хора с промити мозъци — бивши престъпници — на родната си планета. Тя почувства, че този човек е нещо повече от тях… или нещо по-малко.

Брадатият коленичи до другаря й с явно колебание и протегна ръка да го докосне. Умиращият мъж помръдна леко и вдигна неразбиращо очи. Подът под него лепнеше от кръв.

Непознатият взе отпуснатата му ръка и я задвижи напред-назад, сякаш се интересуваше от сгъването и направата на човешкия лакът. Другарят й простена и немощно се заотбранява. Непознатият изведнъж светкавично протегна скритите си в металните ръкавици длани и стисна умиращия човек за гърлото.

Мария не можеше нито да помръдне, нито да извърне очи, макар че цялата стая сякаш започна да се върти бавно, а сетне все по-бързо и по-бързо около фокусираните от погледа й бронирани ръце.

Брадатият отпусна хвата си и вдървено се изправи, все още втренчил поглед в тялото в краката си.

— Изключен — отчетливо изрече той.

Може би тя бе помръднала. Каквато и да бе причината, брадатият мъж вдигна лунатичното си лице към нея. Очите му не срещнаха нейните, нито пък ги избягнаха. Те се движеха бързо и бяха будни, ала мускулите на лицето му просто висяха под кожата. Той се насочи към нея. Ха, че той е млад, помисли си тя, още е почти момче. Притисна се към стената и зачака изправена. Жените от нейната планета не бяха възпитани да припадат за щяло и нещяло. Някакси колкото по̀ я наближаваше, толкова по-малко се боеше от него. Но само да се усмихнеше веднъж и тя щеше да запищи.

Той застана пред нея и вдигна ръка, за да докосне лицето, косата и тялото й. Тя стоеше неподвижно; не чувстваше у него никаква похот, нито злонамереност или доброта. Той сякаш излъчваше празнота.

— Не са образи — издума младежът на себе си. А сетне изрече още една дума, която прозвуча като „зложиви“.

Мария аха-аха да се осмели да го заговори. Удушеният човек лежеше на палубата, на няколко ярда от тях.

Младежът се обърна и си тръгна, влачейки крака. Никога не бе виждала човек да върви като него. Той взе шлема си и излезе през вратата, без да се обърне.

От една тръба в ъгъла на малкото помещение изтичаше вода и с гъргорене се втичаше в улея на пода. Гравитацията изглежда бе нагласена горе-долу около земната. Мария седна и се облегна на стената, като се молеше и се вслушваше в ударите на сърцето си. То едва не спря, когато вратата се открехна отново. Влезлият робот-манипулатор й донесе голяма топка от нещо розово и зелено, което изглежда беше храна. На излизане роботът заобиколи мъртвия.

Бе изяла малко от топката, когато вратата пак се отвори — отначало едва-едва, а сетне достатъчно, за да пропусне влизащия мъж. Беше Хемфил, онзи от кораба, със студените очи. Той леко се накланяше на една страна, сякаш тежестта на малката бомба, която носеше под мишница, го дърпаше надолу. Като се огледа бързо наоколо, той затвори вратата зад себе си и прекоси стаята, отправяйки се към нея. Почти не погледна надолу, когато прекрачи тялото на офицера.

— Колко са? — прошепна Хемфил, като се приведе над нея. Тя остана седнала на пода, твърде изненадана, за да помръдне или проговори.

— Кои? — успя да отрони най-накрая.

Той нетърпеливо кимна с глава към изхода.

— Те. Ония, дето живеят вътре в него и му служат. Докато бях в коридора, забелязах един от тях да излиза от това помещение. Тая машина им е отделила доста жизнено пространство.

— Видях само един мъж.

При тези думи очите му блеснаха. Хемфил показа на Мария как да взриви бомбата, ако се наложи, и й я даде да я държи, а той се зае да прогори веригата й с лазерния си пистолет. Двамата се осведомиха взаимно какво им се бе случило. Тя не мислеше, че някога ще бъде в състояние да задейства бомбата и да се самоубие, но не го каза на Хемфил.

Точно когато излизаха от затворническата килия. Хемфил преживя труден момент, защото три машини се търкулнаха към тях иззад ъгъла. Те обаче пренебрегнаха хората — плъзнаха се и продължиха нататък, докато не изчезнаха от погледа им.

Той се обърна към Мария с ликуващ шепот:

— Тук, под собствената си кожа, проклетото нещо е три четвърти сляпо!

Тя само чакаше, гледайки го уплашено.

С появата на надеждата в ума му бе започнал да се оформя неясен план. Той я поведе по коридора, като заяви:

— Сега ще се погрижим за тоя мъж. Или мъже.

Дали не беше прекалено хубаво, за да бъде вярно, че има само един?

Коридорите бяха зле осветени и пълни с неравни снадки и стъпала. Небрежно изградена отстъпка на живота, помисли той. Беше поел в посоката, накъдето бе видял да отива онзи мъж.

След няколко минути предпазливо напредване Хемфил чу пред себе си придружените със сурнене стъпки на слугата, които приближаваха. Подаде отново бомбата на Мария и я скри зад гърба си. Изчакваха притаени в една тъмна ниша.

Стъпките ги приближаваха безгрижно бързо и скоро пред тях заподскача смътен силует. Рошавата глава се появи толкова бързо, че крошето на обкования в метал юмрук на Хемфил за малко не закъсня. Ударът само закачи тила: мъжът извряска, загуби равновесие и падна. Носеше остарял модел скафандър, но беше без шлем.

Хемфил тикна дулото на лазерния си пистолет в лицето му.

— Само да гъкнеш и ще те убия! Къде са другите?

Лицето, което се взря в Хемфиловото, бе плашещо — по-лошо от плашещо. То изглеждаше по-скоро мъртво, отколкото живо, макар очите да скачаха трескаво от Хемфил към Мария и обратно. На пистолета не обръщаха внимание.

— Това е той — прошепна Мария.

— Къде са приятелите ти? — изръмжа Хемфил.

Човекът попипа удареното на тила си.

— Повреда — рече безизразно, сякаш на себе си. После се пресегна към пистолета — така спокойно и уверено, че едва не си го присвои.

Хемфил отскочи назад и с усилия се удържа да не стреля.

— Сядай долу или ще те убия! Сега ми кажи кой си и още колцина като теб има тук.

Мъжът седеше спокойно, а на пепелявото му лице нямаше и следа от емоции. Той каза:

— Твоята реч е постоянна, без паузи между думите, като речта на машината. Ти държиш инструмент за убиване. Дай ми го и аз ще ви унищожа — теб и ей-тази.

Изглежда тоя човек беше просто една развалина с промит мозък, а не някакъв неизразимо гаден предател. За какво ли би могъл да го използва берсеркерът? Хемфил отстъпи още една крачка назад и бавно свали дулото на пистолета.

С пленника заговори Мария:

— Откъде си? От коя планета?

Безизразен поглед.

— Дома ти — упорстваше тя. — Къде си роден?

— В родилната капсула — от време на време тонът на гласа му се променяше като този на берсеркера, сякаш той бе безстрашен комедиант, който го имитираше.

Хемфил неуверено се засмя.

— Разбира се, че от родилната капсула. Откъде другаде? Питам те за последен път, къде са останалите?

— Не разбирам.

Хемфил въздъхна.

— Добре. Къде е тая родилна капсула?

Все отнякъде трябваше да се започне.

Помещението напомняше склад на биологична лаборатория — слабо осветено, натъпкано с оборудване, цялото в тръби и тръбички. Вероятно тук никога не бе работил жив лаборант.

— И ти си роден тук? — попита Хемфил.

— Да.

— Той е луд.

— Не. Почакай — гласът на Мария се сниши до още по-нисък шепот, сякаш наново се бе уплашила. Тя хвана ръката на мъжа с отпуснатото лице. Той сведе глава, за да погледне докоснатите им ръце.

— Имаш ли си име? — попита тя, като че ли говореше на изгубено дете.

— Аз съм Доброжив.

— Мисля, че е безнадеждно — намеси се Хемфил. Момичето не му обърна внимание.

— Доброжив? Аз се казвам Мария. А това е Хемфил.

Никаква реакция.

— Кои са твоите родители? Баща ти? Майка ти?

— Те също бяха доброживи. Помагаха на машината. Имаше битка и зложивите ги убиха. Само че те били дали на машината клетки от своите тела и сетне тя ме направила от тези клетки. Сега аз съм единственият доброжив.

— Велики Боже — промълви изумено Хемфил.

Мълчаливото, изпълнено със страхопочитание внимание изглежда подейства на Доброжив, въпреки че заплахите и молбите преди това не бяха успели. Лицето му се изкриви в гримаса; той се обърна и се втренчи в един ръб. После може би за пръв път, сам подхвърли следната реплика:

— Аз зная, че те са били като вас. Един мъж и една жена.

На Хемфил му се прииска да разруши всеки кубически фут от големия цели мили механизъм с ненавистта си и изгледа поред всяка стена и всеки ъгъл от помещението.

— Проклетите машини — процеди с мутиращ като на берсеркера глас. — Какво само ми направиха. И на теб. На всички ни.

Изглежда плановете му хрумваха все под влияние на омразата. Пристъпи бързо напред и сложи ръка на рамото на Доброжив.

— Слушай! Знаеш ли какво е радиоактивен изотоп?

— Да.

— Трябва да има място — тук някъде — където машината решава какво да предприеме по-нататък… каква стратегия да следва. Място, където е поставено блокче от изотоп с дълъг период на полуразпад. Вероятно е някъде близо до центъра на машината. Известно ли ти е къде се намира?

— Да. Аз знам къде е стратегическият корпус.

— Стратегическият корпус? — надеждата му отново възкръсна. — Има ли начин да стигнем до него?

— Вие сте зложиви! — той непохватно отблъсна ръката на Хемфил. — Искате да повредите машината, вече повредихте и мен. Трябва да бъдете унищожени!

Мария се намеси и се постара да го успокои.

— Доброжив, ние не сме лоши — този мъж и аз. Зложиви са били онези, които са създали машината. Някой я е построил, разбираш ли, някакви живи хора са я построили — преди много време. Те са били истинските зложиви.

— Зложиви! — дали се съгласяваше с Мария или я обвиняваше?

— Не ти ли се живее, Доброжив? Хемфил и аз искаме да живеем. Опитваме се да ти помогнем, понеже си жив като нас. А ти самият няма ли да ни помогнеш?

Известно време Доброжив мълчаливо съзерцава преградната стена. Сетне се извърна с лице към тях и каза:

— Всички живи мислят, че са живи, но не са. Съществуват само частици, енергия, пространство и закони за работата на машините.

Мария не го оставяше на мира.

— Доброжив, изслушай ме! Един мъдър човек някога е казал: „Мисля, следователно съществувам.“

— Един мъдър човек? — попита той с пресекливия си глас. После седна на пода, обгърнал с ръце коленете си, и се заклати напред-назад. Може би разсъждаваше.

Хемфил дръпна Мария настрани и й рече:

— Виж какво, сега имаме някаква надеждица. Тук има много въздух, вода и храна. Нашите крайцери би трябвало да са влезли в дирите на берсеркера. Ако успеем да го обезвредим, можем да изчакаме и сигурно ще ни приберат след месец-два. Или по-скоро.

Тя го гледаше мълчаливо.

— Хемфил, какво са ти сторили тези машини?

— Жена ми… децата ми — той се надяваше, че гласът му звучи почти безразлично. — Преди три години бяха на Паскало, нищо не беше останало. Тази машина или някоя като нея.

Тя хвана ръката му, както бе хванала ръката на Доброжив. Двамата погледнаха сплетените си пръсти, а сетне вдигнаха заедно очи и се усмихнаха неловко на сходните си действия.

— Къде е бомбата? — сепна се Хемфил и се извърна назад.

Бомбата лежеше в един слабо осветен ъгъл. Той я сграбчи пак и закрачи към мястото, където Доброжив още се люшкаше напред-назад.

— Е, с нас ли си? Или с ония, дето са построили машината?

Доброжив се изправи и внимателно изгледа Хемфил.

— Те са били вдъхновени от законите на физиката, които са управлявали мозъците им, да създадат машината. Сега машината ги съхранява като образи. Запазила е баща ми и майка ми, ще запази и мен.

— Какви образи имаш предвид? Къде са?

— Образите в театъра.

Изглеждаше, че е най-добре да приучи това създание да им сътрудничи, да извоюва доверието му и в същото време да изкопчи повече сведения за него и машината. А сетне — към стратегическия корпус. Хемфил се постара гласът му да прозвучи приятелски:

— Ще ни заведеш ли в театъра, Доброжив?

Това несъмнено бе най-просторното пълно с въздух помещение, на което бяха попадали досега и в него имаше стотина седалки, чиято форма бе пригодна и за произлезли от Земята хора, макар Хемфил да предполагаше, че е било предназначено за представителите на друга раса. Театърът беше претенциозно декориран и добре осветен. Щом вратата зад тях се затвори, на сцената оживяха образите на строени в редици интелигентни създания.

Сцената сякаш се превърна в прозорец към някаква огромна зала. Една личност стоеше отпред зад нещо подобно на аналой; беше слабо създание с фини кости и човешка конструкция, като се изключи единственото око, което заемаше почти цялото му лице и имаше ярка изпъкнала зеница, която се плъзгаше насам-натам като живачно топче.

Гласът на оратора представляваше пронизителен порой от цъкания и скимтене. Повечето от строените зад него хуманоиди носеха облекла, напомнящи военна униформа. Когато той млъкваше, те заскимтяваха в унисон.

— Какво говори? — попита Мария шепнешком.

Доброжив я погледна.

— Машината ми каза, че е загубила смисъла на звуците.

— Тогава можем ли да видим образите на твоите родители, Доброжив?

Хемфил, който следеше сцената, понечи да възрази, ала момичето имаше право. Изображението на родителите на този приятел можеше да им бъде от особена полза.

Доброжив се приведе над пулта за управление.

Хемфил се изненада, че родителите се появиха само на плоски проектирани кадри. Първо на равен фон се показа мъжът: сини очи и грижливо подрязана къса брада. Той кимна с доволно изражение на лицето. Носеше подплатен космически скафандър.

Сетне се мярна жената, която се прикриваше с парче от някаква дреха и гледаше право в камерата. Имаше широко лице и червена коса, сплетена на плитки. Не остана време да се види почти нищо друго, защото ораторът-чуждоземец отново изникна на екрана, скимтейки по-бързо отпреди.

Хемфил се обърна и попита:

— Това ли е всичко, което останало от родителите ти?

— Да. Зложивите са ги убили. Сега те са образи и вече не мислят, че съществуват.

На Мария й се стори, че тонът на съществото от прожекцията бе станал по-дидактичен. Близо до него една след друга се появяваха тримерни карти и ораторът жестикулираше към тях, докато говореше. На картите му имаше множество звезди и планети; вътрешно тя бе убедена, че той се хвалеше с тяхното количество.

Хемфил неусетно за себе си се приближаваше стъпка по стъпка към сцената, все по-обсебен от видяното. На Мария не й се понрави начинът, по който светлината от образите се отразяваше на лицето му.

Доброжив също съзерцаваше помпозното изпълнение, което виждаше вероятно за хиляден път. Трудно можеше да се отгатне какви мисли се крият зад маската на безизразното му лице — то никога не бе имало пред себе си друго човешко лице, което да имитира. Импулсивно хвана пак ръката му.

— Доброжив, Хемфил и аз сме живи, също като теб. Ще ни помогнеш ли да останем живи? После и ние ще ти бъдем от полза. — Внезапно тя си представи как Доброжив бива спасен и отведен на някоя планета, където се свива сред зяпащите го зложиви.

— Хубаво. Лошо — ръката му посегна да улови нейните: беше свалил ръкавиците на скафандъра си. Поклащаше се напред и назад сякаш тя едновременно го привличаше и отблъскваше. Прииска й се да писне и да го оплаче, да разкъса с пръсти бездушния метал, който го бе превърнал в това, което представляваше сега.

— Паднаха ни в ръчичките! — Хемфил идеше от сцената, където записаната тирада продължаваше с пълна сила. Той тържествуваше. — Не виждаш ли? Той изрежда пълния каталог на звездите и планетите, които владеят. Това е победна реч. Веднага щом проучим тези карти, ще можем да ги открием, да ги проследим и да ги пипнем!

— Хемфил… — тя искаше да го успокои, за да се съсредоточи върху неотложните проблеми. — Колко стари са тия образи? В коя част на галактиката са били заснети? И дали не са даже от някоя друга галактика? Мислиш ли, че някога ще успеем да определим?

Хемфил загуби част от ентусиазма си.

— Както и да е, имаме шанса да ги проследим: това е информация, която сме длъжни да запазим — и той посочи Доброжив. — Тоя ще трябва да ме заведе до онова, което нарича стратегически корпус: там ще се скрием и ще изчакаме атаката на крайцерите или ще се опитаме да се измъкнем от това проклето нещо с някоя от лодкате му.

Тя поглади Доброжив по ръката, сякаш успокояваше бебе.

— Да, но той е объркан. А и как би могъл да не бъде?

— Разбира се — Хемфил поспря да обмисли. — Ти можеш да се оправиш с него много по-добре, отколкото аз.

Тя не отговори и Хемфил продължи:

— Е, ти си жена, а той изглежда физически напълно здрав млад мъж. Ако искаш, утеши го — важното е да го убедиш да ни помогне. Всичко зависи от теб — и той пак се обърна към сцената, неспособен да откъсне вниманието си от звездните карти. — Идете да се поразходите и си поговорете: само не се отдалечавайте многе.

Какво ли друго можеше да стори? Тя изведе Доброжив от театъра, а отдавна хвърлилия топа хуманоид цъкаше и хъмкаше на сцената, изброявайки хилядите си звезди.

Твърде много неща се бяха случили и продължаваха да се случват, но изведнъж той разбра, че повече не можеше да издържи да е близо до зложивото. Доброжив усети, че се дърпа от жената, побягва, носи се по коридорите към мястото, където се криеше, когато бе малък и от нищото връхлитаха странни страхове. Това бе стаята, където машината винаги можеше да го чуе и винаги бе готова да разговаря с него.

Изправи се пред погледа на машината в стаята, която се бе смалила. Той мислеше така за нея, защото ясно си я спомняше като по-голяма стая, в която скенерите и говорителите на машината се издигаха над главата му. Досещаше се, че промяната се дължеше всъщност на собственото му физическо израстване, ала в съзнанието му това помещение заемаше особено място, защото се асоциираше с храната, съня и уютната топлина.

— Слушах зложивите и им показвах разни неща — призна той, боейки се от наказанието.

— Известно ми е, Доброжив, понеже наблюдавах. Това е част от моя експеримент.

Какво радостно облекчение! Машината нищо не спомена за наказание, макар сигурно да знаеше, че думите и действията на зложивите бяха го потресли и извадили от равновесие. Той даже си бе представил как показва на човека Хемфил стратегическия корпус и така завинаги слага край на всички наказания.

— Те искаха аз… искаха аз да…

— Аз наблюдавах. Аз слушах. Мъжът е здрав и лош, и е силно мотивиран да се бори срещу мен. Трябва да проумея хората като него, защото те ми причиняват много вреди. Аз ще го изпитвам до отказ, до пълно унищожение. Той вярва, че вътре в мен е свободен и няма да се държи като затворник. Това е важно.

Доброжив побърза да съблече вечно неудобния скафандър; машината не би допуснала зложивите тук. Свлече се на пода и обви ръце около основата на скенерно-говорителната конзола. Веднъж, много отдавна, машината му беше дала нещо, което в ръцете му ставаше меко и топло… той затвори очи.

— Какви заповеди има за мен? — попита сънливо. Както винаги, всичко в тази стая бе неизменно и успокояващо.

— Първо, не казвай на зложивите за тези заповеди. После, изпълнявай това, което човекът Хемфил иска от теб. Нищо лошо няма да ми се случи.

— Той има бомба.

— Наблюдавах пристигането му и обезвредих бомбата, още преди той да проникне в мен. Пистолетът му не може да ми причини сериозна вреда. Нима допускаш, че един зложив е способен да ме победи?

— Не — усмихнат и ободрен, той се сви в по-удобна поза. — Разкажи ми за моите родители — беше слушал тази история хиляда пъти, но тя винаги му харесваше.

— Твоите родители бяха добри и се посветиха на мен. При една голяма битка зложивите ги убиха. Зложивите ги мразеха, както мразят и теб. Когато казват, че те харесват, те лъжат с цялата си зла неискреност.

Твоите родители обаче бяха добри. Всеки от тях ми даде частица от своето тяло и аз те сътворих от тези частици. Ако родителите ти не бяха напълно унищожени от зложивите, щях да запазя нефункциониращите им тела, за да ги видиш. Това щеше да е хубаво.

— Да.

— Двамата зложиви те търсиха. Сега почиват. Спи, Доброжив.

И той се унесе.

Събуди се, помнейки още съня си, в който двама души му махаха да се присъедини към тях на сцената в театъра.

Знаеше, че това са баща му и майка му, въпреки че изглеждаха като двамата зложиви. Сънят избледня, преди още пробуждащият се ум да улови неговия смисъл.

Яде и пи, а през това време машината му говореше.

— Ако човекът Хемфил иска да стигне до стратегическия корпус, заведи го. Аз ще го пленя там, а по-късно отново ще го оставя да избяга. Когато най-накрая повече няма да бъде в състояние да се бори, ще го унищожа. Живота на женската обаче мисля да запазя. Ти и тя ще произведете за мен още доброживи.

— Да! — моментално му стана ясно колко хубаво ще е това. Те ще дадат частици от телата си на машината и така клетка по клетка ще бъдат построени нови доброживи. А човекът Хемфил, който го наказа и повреди врата му с бързо движещата си ръка, ще бъде съвършено унищожен.

Когато той отново се присъедини към зложивите, човекът Хемфил започна с крясъци да му задава въпроси и да го заплашва с наказание, така че Доброжив се обърка и малко се поуплаши. Ала Доброжив се съгласи да им помага, като внимаваше да не издаде нищо от онова, което машината бе планирала. Мария беше по-мила от всякога. Колчем имаше възможност, той я докосваше.

Хемфил поиска да бъде заведен до стратегическия корпус. Доброжив веднага се съгласи; беше ходил там много пъти. Имаше един високоскоростен асансьор, който правеше петдесетмилното пътешествие лесно.

Внезапно Хемфил спря:

— Ти изведнъж стана дяволски услужлив — каза той и обърна лице към Мария. — Не му вярвам.

Този зложив го подозираше в неискреност! Доброжив се ядоса: машината никога не лъжеше и никой подобаващо послушен доброжив не би могъл да излъже.

Хемфил закрачи насам-натам и накрая попита:

— Има ли някакъв начин да се доберем до този стратегически корпус така, че машината да не може да ни проследи?

Доброжив се замисли.

— Май че има такъв път. Но ще трябва да носим бутилки с въздух и да пропътуваме много мили във вакуум — машината му бе наредила да помага на Хемфил и той щеше да се постарае. Надяваше се да види най-накрая как мъжкия зложив щеше да бъде унищожен.

Някога, може би още по времето, когато хората на Земята бяха ловили мамути с копия, се бе водила битка. Берсеркерът бе срещнал някакъв ужасен противник и бе получил страховита рана като от удар с пика. Огромната каверна, която в най-широката си част стигаше две мили и беше дълбока петдесет мили, бе направена в туловището му чрез поредица от кумулативни атомни заряди, пронизали слой след слой машинарията, пробили една бронирана палуба след друга и спрели едва пред последната вътрешна защита на дълбоко скритото му безжизнено сърце. Берсеркерът беше оцелял и разгромил врага си, а скоро след това ремонтните му машини бяха запечатали външния отвор на кратера с допълнителен слой броня. Беше възнамерявал постепенно да изгради наново разрушеното, но в галактиката кипеше прекалено много живот и прекалено голяма част от него бе упорита и умна. Повредите от битките се натрупваха някакси по-бързо, отколкото можеха да бъдат поправени. Зейналата дупка се използваше като транспортна магистрала и по нея никога не бе работено сериозно.

Когато видя празнината, останала от взривовете — колкото и малко да му разкриваше фенерчето на скафандъра му — Хемфил изпита смразяващ страх, по-силен от всичко, което помнеше. Спря се на ръба на бездната и прегърна инстинктивно с ръка Мария. Тя бе облякла един скафандър и го бе придружила — без да бъде молена, без да протестира и без да изявява желание.

Бяха напуснали преди час въздушната камера и сега се носеха в безтегловност през вакуума из утробата на огромната машина. Доброжив ги водеше от един отсек в друг, като всячески демонстрираше, че е готов да им сътрудничи. Хемфил държеше пистолета си зареден, бе взел със себе си също така и бомбата, както и двеста фута корда, която бе навита около лявата му ръка.

Щом обаче Хемфил разбра какво представляваше разтопеният нявга ръб от огромния белег на берсеркера, отново замъждукалата искрица надежда го напусна. Проклетото нещо беше оцеляло след това. Неприятелската канонада изглежда едва-едва го бе отслабила. Бомбата под мишницата пак му се стори безобидна като детска играчка.

Доброжив доплава до тях. Хемфил вече му бе обяснил, че можеха да разговарят във вакуума, допирайки шлемовете си.

— Тази голяма повреда е единственият път, по който сме в състояние да стигнем до стратегическия корпус, без да минаваме покрай скенери или сервизни машини. Аз ще ви покажа как да се возите с транспортьора. Това ще ни спести голяма част от усилията.

Транспортьорът бе изграден от невидими лентови силови полета и огромни контейнери, които се носеха вихрено по тях, на стотици ярдове навътре в огромната рана — по цялата й дължина. Щом силовите му полета подхванаха хората, усещането им за безтегловност заприлича повече от всякога на падане, при което от време на време огромни сенки — кръвните телца във вените на берсеркера — се мярваха за миг в полумрака, издавайки скоростта, с която се движеха.

Хемфил летеше редом с Мария, държейки ръката й. Скрито зад шлема, лицето й почти не се виждаше.

Този транспортьор представляваше един лудешки свят, приказка за метални чудовища, летене и падане. Страхът на Хемфил прерасна в нова решимост. Трябва да го сторя, помисли си той. Тук това нещо е сляпо и безпомощно. Ще го извърша и ако мога, ще оцелея.

Транспортьорът забави ход и те се насочиха към една кухина, издълбана във вътрешната броня от последната експлозия на края на едновремешния удар с ядрената пика. Кухината представляваше празна сфера с радиус стотина фута, от която в твърдата броня излизаха и се разпростираха радиални пукнатини. Върху най-близката до сърцето на берсеркера повърхност имаше цепнатина, широка колкото врата — там се бе насочил остатъкът от енергията на вражеския удар.

Доброжив притисна шлема си до шлема на Хемфил и каза:

— Виждал съм другия край на тази пукнатина отвътре, от стратегическия корпус. Той е само на няколко ярда оттук.

Хемфил се поколеба за миг, чудейки се дали да не прати Доброжив да мине пръв вместо него през криволичещия отвор. Само че ако това беше някакъв невероятно сложен капан, той би могъл да бъде задействан отвсякъде.

Допря шлема си до Марииния.

— Стой плътно до него. Следвай го и го дръж под око — и Хемфил ги поведе напред.

Пукнатината започна да се стеснява, но в края си бе все още достатъчно широка, за да може човек да се промъкне през нея.

Скоро Хемфил стигна до огромна празна сфера — светая светих на берсеркера. В центъра имаше някаква сложна конструкция с размерите на къщурка, осигурена противоударно с паяжина от подпорни елементи, които се пръсваха във всички посоки. Нямаше какво друго да бъде освен стратегическият корпус. От него се излъчваше слаб блясък като трепкаща лунна светлина: превключвателите на силовите полета реагираха на случайния атомен водовъртеж вътре, като избираха по някакъв начин коя човешка космическа магистрала или колония да бъде атакувана следващия път.

Хемфил почувства как напрежението в ума и душата му се надигна и достигна върховата точка на триумфалната омраза. Оттласна се напред, прихванал нежно своята бомба, и започна да развива навитата около ръката си корда. Внимателно завърза свободния й край за плунжера на бомбата и се доближи до централния комплекс.

Надявам се да оцелея, помисли си той, и да видя как умира проклетото метално чудовище. Ще закрепя бомбата към централния блок, онази тъй невинно изглеждаща плоча, ще се оттегля на близо двеста фута от тези тежки метални стени и ще дръпна кордата.

Доброжив се бе прикътал на идеалното място, откъдето можеше да вижда сърцето на машината, и наблюдаваше как човекът Хемфил опъва кордата си. Изпитваше известно задоволство, загдето бе предвидил правилно, че до стратегическия корпус може да се стигне незабелязано само по тая тясна пътека, останала от най-големите разрушения. Нямаше обаче защо да се връщат по същия начин. Щом зложивият бъде пленен, те ще могат да потеглят нагоре в пълния с въздух асансьор, който Доброжив използваше, за да идва тук за поддържащи работи.

Хемфил приключи с разстилането на кордата и махна с ръка на Доброжив и Мария, които се бяха вкопчили в една и съща греда и го гледаха. Хемфил дръпна кордата. Разбира се, нищо не се случи. Машината беше казала, че бомбата е обезвредена, а по тоя въпрос машината явно се бе постарала да бъде съвсем сигурна.

Мария се отблъсна от Доброжив и заплава към Хемфил.

Хемфил задърпа кордата отново и отново. Доброжив нетърпеливо въздъхна и се размърда. Подпорните колони тук бяха много студени; започваше да усеща студа в пръстите на ръцете и краката си.

Накрая, когато Хемфил тръгна обратно да провери какво във взривното устройство не е наред, сервизните манипулатори наскачаха от укритията си, за да го хванат. Той понечи да извади пистолета, но щипците им бяха прекалено бързи и го изпревариха.

Това, което Доброжив видя, трудно можеше да се нарече борба, но той го следеше с интерес. Тялото на Хемфил сякаш се бе втвърдило под скафандъра — очевидно напрягаше всеки свой мускул до краен предел. Защо му е на зложивия да се опитва да се бори срещу стоманата и атомната енергия? Машините без усилия понесоха мъжа към асансьорната шахта. Доброжив се почувства неловко.

Мария висеше в пространството с обърнато към Доброжив лице. Прииска му се да иде и пак да я докосне, ала внезапно изпита лек страх, както по-рано, когато бе побягнал от нея. Една от сервизните машини се върна от асансьора, за да я вземе. Докато я отнасяха, тя продължи да държи лицето си обърнато към Доброжив. Той извърна своето настрани, чувствайки се засегнат в самата си същина. Като че ли го бяха наказали и сега изпитваше непонятна вътрешна болка.

В студената тишина мигащата светлина от стратегическия корпус обливаше всичко. В него — хаотичен блок от атоми. Навсякъде двигатели, релета, датчици. Къде ли всъщност се намираше могъщата машина, която му говореше? Навсякъде и никъде. Щяха ли новите чувства, донесени от зложивите, да го оставят някога? Беше се опитал да проумее самия себе си и не бе успял.

На няколко ярда от него светлината мигаше върху някакъв кръгъл предмет, който накърняваше представата на Доброжив за функционалността и хармонията на машинния интериор. Той се вгледа по-внимателно и установи, че това бе космически шлем.

Неподвижното тяло в скафандър се бе заклинило съвсем слабо под ъгъл между твърдите метални греди, но тук нямаше никаква сила, която да го отмести.

Когато хвана тялото и го обърна, чу как втвърденият от страхотния студ скафандър изскърца. Към Доброжив, през стъклото надзърнаха невиждащи сини очи. Лицето на мъжа беше с грижливо подрязана къса брада.

— Аххх, да — изпъшка Доброжив в собствения си шлем. Хиляди пъти бе виждал изображението на това лице.

Баща му бе носил със себе си нещо тежко, внимателно пристегнато към древния скафандър. Бе го домъкнал чак дотук и на това място старият скафандър му бе изиграл изтъркания си номер и бе отказал да работи.

Баща му също бе следвал логично избраната тясна пътека на най-големите разрушения, за да се добере до стратегическия корпус, без да бъде видян. Баща му се бе задушил, бе умрял и бе замръзнал тук, носейки към стратегическия център това нещо, което би могло да бъде единствено бомба.

Доброжив чу собствения си глас да оплаква мъртвия, но не виждаше ясно заради сълзите, които летяха из шлема му. Пръстите му се вкочаниха от студа, когато развърза бомбата и я вдигна от баща си…

Хемфил беше прекалено омаломощен, за да може да направи нещо повече от това да диша на пресекулки, докато сервизната машина го изнасяше от асансьора и го влачеше по пълния с въздух коридор към затворническата камера. Когато машината замря и го изтърва, той лежа дълго, преди да се съвземе и пак да я нападне. Тя бе скрила някъде пистолета му, така че Хемфил започна да налага роботоподобното творение с бронираните си юмруци, докато то стоеше, без да се съпротивлява. Скоро машината се катурна. Той я яхна и продължи да я млати, проклинайки я и ридаейки едновременно.

След около минута вълната от експлозията изригна от сложния хаос на разкъсаното сърце на берсеркера, втурна се устремно през металните тръби и палуби, и стигна до коридора вече твърде отслабена, за да може да засегне някого.

Мария, съвършено изтощена, седеше на мястото, където пленилото я метално същество я бе изпуснало, и гледаше Хемфил хем със съчувствие, хем със съжаление.

Той прекрати безсмисления побой над лежащата под него машина и пресипнало рече:

— Номер е, още един мръсен номер.

Тук горе трусът беше прекалено слаб, почти недоловим, ала Мария поклати глава.

— Не, не мисля.

Тя видя, че асансьорът все още е включен и се загледа във вратата му.

Хемфил се отправи да търси оръжия и храна сред останалите без задачи машини. Откри, че театърът и звездните карти са унищожени. Очевидно се бе задействал някакъв автоматичен разрушителен заряд. Можеха с чиста съвест да вземат някоя лодка и да си тръгнат.

Мария не му обръщаше внимание и продължаваше да се взира във вратата на асансьора, която така и не се отвори. След малко почна тихо да плаче.

Из цялата галактика появата на берсеркерите бе предхождана от парализиращ страх. Дори на незасегнатите от истинските битки планети имаше хора, които усещаха, че са вдъхнали мрака и незабелязано са заболели. Малцина в тези светове се вглеждаха задълго в нощното небе. На всеки свят се намираха хора, които откриваха, че сенките на смъртта са овладели съзнанието им.

Аз се докоснах до един ум, чиято душа беше мъртва…