Берсеркерите

Камънаците

Космодрумът в земната пустиня Гоби бе може би най-големият сред сродните нему във всички ъгълчета на галактиката, колонизирани от хората от Слънчевата система и техните потомци, или поне така си мислеше Мичъл Спейн, който през своите двадесет и четири години бе успял да види повечето от тия космодруми.

Сега обаче, през илюминатора на претъпканата совалка, той не можеше да зърне почти нищо от дългите цели мили рампи на Гоби. В стремежа си да им устрои радостно посрещане, огромната тълпа отдолу сама бе провалила намеренията си, като бе отблъснала назад и разкъсала полицейския кордон. Бе се наложило вертикалната нишка на спускащите се совалки да спре, докато не се освободи достатъчно празно пространство за приземяване.

В момента Мичъл Спейн, наврян заедно с още хиляда други доброволци в най-долната совалка, не се вълнуваше особено от проблема с приземяването. В препълнения отсек — някогашен луксозен салон — току-що бе влязъл самият Йохан Карлсен и това бе първият и единствен шанс Мич да огледа добре назначения неотдавна Върховен главнокомандващ на отбраната на Слънчевата система, макар Мич да бе изминал целия път от Остийл дотук на приличния на копие Карлсенов флагмански кораб.

Карлсен не бе нито по-възрастен от Мичъл Спейн, нито по-висок; на пръв поглед ниският му ръст дори някакси изненадваше. Бе станал управник на планетата Остийл благодарение на влиянието на своя полубрат, могъщия Фелипе Ногара, мозъка на империята Естийл; Карлсен обаче удържаше високото си положение благодарение на собствените си способности.

— Тази площадка и до довечера може да си остане блокирана — рече Карлсен на един земянин със студени очи, който току-що се бе прекачил на совалката от един аерокар. — Нека отворят амбразурите, искам да се поогледам.

Стъкло и метал се плъзнаха встрани и промениха формата си, а херметично затворените бойници се превърнаха в малки балкони, отворени за земния въздух, за свежите миризми на живата планета — отворени обаче и за гръмливото скандиране на тълпата, която неколкостотин фута по-долу ревеше: „Карлсен! Карлсен!“

Щом Върховният главнокомандващ излезе на един от тези импровизирани балкони, за да прецени сам шансовете за кацане, навалицата в салона полусъзнателно се люшна, сякаш се опитваше да го последва. Това бяха главно доброволци от Остийл и тук-таме по някой авантюрист като Мичъл Спейн, марсианския бродяга, който се бе записал на Остийл заради бойното възнаграждение, предлагано от Карлсен.

— Не се блъскай, чуждоземецо — сгълча един висок мъж, като се обърна и изгледа Мич отвисоко.

— Казвам се Мичъл Спейн — гласът му бе малко по-дрезгав от обичайното. — Струва ми се, че тук и ти си провинциалист като мен.

Ако се съдеше по дрехите и акцента, високият беше родом от Венера — планета, която бе тераформирана едва през последното столетие и чиито жители бяха чувствителни и горди поради новопридобитата си независимост и мощ. На кораб като този, пълен с хора от управляваната от брата на Фелипе Ногара планета, един венерианец лесно можеше да стане докачлив.

— Спейн… прилича на марсианско име — рече по-меко венерианецът, ала продължи да гледа Мич отвисоко.

Марсианците не се славеха с търпеливост и прекалена толерантност. След малко високият като че ли се умори да се дуелира с очи и отвърна поглед встрани.

Земянинът със студените очи, чието лице се стори познато на Мич, говореше по комуникатора — вероятно с капитана на совалката.

— Заобиколи града, пресечи магистралата Косуту и се приземи там.

Карлсен, който се бе върнал в салона, рече:

— Предай му да не се движи с повече от десет километра в час; изглежда те искат да ме видят.

Това прозвуча съвсем прозаично: щом посрещачите са си дали толкова труд да видят Йохан Карлсен, учтивостта изисква той да ги поздрави.

Мич гледаше лицето на Карлсен, а после тила и силните ръце, които Върховният главнокомандващ заразмахва в приветствен жест, когато отново излезе на малкия балкон. Ревът на тълпата се усили двойно.

Това ли е всичко, което желаеш, Карлсен, просто да проявиш учтивост? О, не, приятелю, ти играеш. Тези гръмотевични поздравления трябва да са нещо особено важно за който и да е мъж. Едного те биха екзалтирали, другиго вероятно биха отвратили или уплашили въпреки че представляват израз на приятелски чувства. Добре си се скрил зад маската си на благородна вежливост, главнокомандващи.

Какво ли е да бъдеш Йохан Карлсен, да си дошъл за да спасиш света, когато никой от действително големите и могъщи люде изглежда не се интересува кой знае колко от това? И една прочута с красотата си годеница да очаква да стане твоя, след като битката бъде спечелена?

А какво ли прави днес твоя брат Фелипе? Крои планове, без съмнение, как да разпростре икономическата си власт над още една планета.

Поредното разместване на малката тълпа вътре в совалката отдалечи високия венерианец, който стоеше пред Мич, и сега той ясно видя картината под Карлсен. Море от човешки лица, точно според старото клише. Как да го опише… Мич знаеше, че някой ден ще трябва да го опише. Стига задаващата се битка с безжизненото да не сложи веднъж завинаги край на човешката глупост, възнаграждението за участието в нея би трябвало да му осигури финансова свобода за известно време.

Отсреща бяха кулите на Улан Батор — издигаха се като бели кости, опасани от пълзящите крайградски пътища и слънчевите инсталации; и една магистрала; и ярки многоцветни знаменца, развявани от рояците аерокари, излезли от града, за да ги приветстват. Полицейските аерокари се движеха успоредно на космическия кораб, за да го охраняват, макар че явно нямаше никаква опасност от каквото и да било, освен от някоя прекалена изява на ентусиазъм.

Приближи се друг, специален аерокар. Полицейската машина се изпречи за миг насреща му и сетне почтително се отдръпна назад. Мич проточи врат и различи кармпанския опознавателен знак. Вероятно в аерокара бе лично техният посланик в Слънчевата система. Космическата совалка намали скоростта си до тази на охлюв.

Говореше се, че кармпанците сами изглеждали като машини, ала във войната срещу враговете на всичко живо те бяха верни съюзници на земните потомци. Макар телата на кармпанците да бяха бавни и квадратни, умовете им бяха ясновидски; макар те да бяха смехотворно неспособни да използват сила срещу който и да е враг, косвената им помощ бе изключително ценна.

Почти пълно мълчание се възцари, когато посланикът се изправи в открития си аерокар; от главата и тялото му се опънаха стотици ганглии от проводници и фибровлакна, за да осигурят връзка с различни кармпански животни и с оборудването в колата.

Тълпата в салона проумя какво означаваше тази мрежа; разнесе се силна въздишка. Хората в совалката се заблъскаха един друг, за да могат да видят по-добре. Земянинът със студените очи бързо прошепна нещо в комуникатора.

— Пророчество! — изрече нечий хрипкав глас близо до ухото на Мич.

— … за Вероятността! — отекна внезапно усиленият глас на посланика, който изглежда бе подхванат от средата на фразата. Кармпанските пророци на Вероятността бяха наполовина мистици, наполовина математици. Адютантите на Карлсен трябва да бяха решили или пък знаеха предварително, че пророчеството ще е благоприятно и вдъхновяващо — нещо, което тълпата би било добре да чуе — и бяха наредили гласът на посланика да бъде транслиран чрез корабната уредба.

— Надеждата, живата искра, разгаряща пламъка на живота! — нечовешката уста сдъвкваше краищата на думите, които въпреки това звънтяха във въздуха. Приличните на ръце израстъци сочеха от планиращия аерокар право към Карлсен. — Тъмният метал мечтае сега за победа, мъртвите механизми кроят своите планове да затрият всички ни. Но животът в този мъж пред мен е по-силен от здравината на метала. Могъществото на живота ще резонира във всички нас. Аз виждам как с победата на Карлсен…

Напрежението, което изпитва един кармпански ясновидец при пророкуване, винаги е огромно, също както винаги е голяма и точността на предсказанието му. Мич бе чувал, че природата на стреса се определя по-скоро от топологически признаци, отколкото от нервни или електрически. Беше чувал, ала както и повечето земни потомци никога не го бе проумял.

— Победа — повтори посланикът. — Победа… и след това…

Нещо в лицето на чужденеца се измени. Студеноокият земянин или беше експерт в разчитането на чуждоземни изражения, или просто не желаеше да поема никакви рискове. Той прошепна нова команда и уредбата престана да усилва гласа на кармпанеца. Огромната тълпа, която помисли, че пророчеството е приключено, заля с одобрителен рев совалката и аерокара. Посланикът обаче още не бе свършил, макар сега само онези, които се намираха на няколко метра от него вътре в совалката, да долавяха пресекливия му глас.

— … след това смърт, разрушение и гибел — квадратното тяло се приведе, но очите на чуждоземеца все още бяха вперени в Карлсен. — Онзи, който спечели всичко… ще умре, без да притежава нищо…

Кармпанецът се сниши и аерокарът му отлетя. В салона на совалката беше тихо. Долитащото отвън „ура“ звучеше присмехулно.

След няколко дълги секунди Върховният главнокомандващ обърна гръб на балкона и извиси глас:

— Мъже, малцина сме тези, които чухме края на пророчеството — но все пак сме твърде много, за да го запазим в тайна. Така че аз не ви моля да пазите тайна. Само добавете към него, че аз не вярвам на пророчествата, които не идват от Бога. Кармпанците никога не са претендирали, че се безпогрешни.

Отговорът бе мълчаливо съгласие, което почти веднага се разнесе телепатически из групата. В девет от десет случая кармпанците се оказваха прави. Ще има победа, а сетне смърт и разруха.

Но дали неясният завършек се отнасяше единствено за Йохан Карлсен или за цялата кауза на живота? Хората в совалката се споглеждаха с недоумение и мърмореха.

В покрайнините на Улан Батор совалките намериха подходящо място за приземяване. Щом слязоха от тях, хората нямаше как да останат мрачни сред радостната тълпа, която с всеки изминал миг се сгъстяваше около корабите. Едно земно момиче, увито в гирлянди, приближи, хвърли на врата на Мичъл Спейн венец от цветя и го целуна. Той беше доста грозен и въобще не бе привикнал на такова сърдечно отношение.

Усети как погледът на Върховния главнокомандващ се спря върху му.

— Марсианецо, ела с мен на срещата на Генералния щаб. Трябва да отида там с представителна група, така че да разберат, че не съм просто агент на брат си. Имам нужда от един-двама души, които да са родени под светлината на Слънцето.

— Да, сър — дали нямаше и някаква друга причина да бъде избран от Карлсен? Стояха в тълпата — двама ниски мъже — и се гледаха един друг. Единият, грозен и окичен с цветя, с ръка, все още увита около момичето, което внезапно се бе втрещило с благоговение в другия, чийто магнетизъм го поставяше над всяка хубост или грозота. Управникът на една планета, и може би, спасителят на всичко живо.

— Харесва ми, че не позволяваш на хората да те настъпват дори в такава тълпа — рече Карлсен на Мичъл Спейн. — Без да повишаваш глас или да изригваш закани. Как ти е името и какъв чин имаш?

В тази война, където всичко живо беше на една и съща страна, военната йерархия бе доста неопределена.

— Мичъл Спейн, сър. Все още нямам определен чин. Тренирал съм с флотските пехотинци. Бях на Остийл, когато вие предложихте добро възнаграждение за участие в бойните действия, така че сега съм тук.

— А не за да защитиш Марс?

— Предполагам, че и за това. Но не се отказвам и от възнаграждението.

Адютантите на Карлсен — все с високи чинове — се боричкаха и подвикваха край един автомобил, който заминаваше за заседанието на щаба. Това изглежда даде на Карлсен възможност да продължи разговора. Той се позамисли и на лицето му се мярна внезапна догадка.

— Мичъл Спейн? Поетът?

— Аз… публикувах едно-две неща. Нищо особено…

— А боен опит имаш ли?

— Да, участвах в абордажа на един берсеркер. Беше близо до…

— Ще си поговорим по-късно. Може да те назнача старшина на някоя десантна група. Опитните мъже са рядкост. Хемфил, къде се бавят тия коли?

Земянинът със студените очи се обърна да отговори. Разбира се, че лицето му беше познато; това беше Хемфил, фанатизираният герой от цяла дузина схватки с берсеркерите. Пряко волята си Мич изпита благоговеен трепет.

Накрая колите пристигнаха. Делегацията щеше да отпътува за Улан Батор. Военният център би трябвало да разположен под метрополиса, изцяло под закрилата на за щитните силови полета, които можеха да се разпрострат чак в космоса, за да защитят района на града.

Докато се спускаха със зигзагообразния ескалатор към дълбоко заровената Бойна зала, Мич отново се озова до Карлсен.

— Поздравления за наближаващата женитба, сър — Мич не бе наясно дали харесва Карлсен или не, ала вече изпитваше странна увереност, сякаш го познаваше от години. Карлсен сигурно усещаше, че Мич не му се докарва.

Върховният главнокомандващ кимна.

— Благодаря — поколеба се за миг, сетне извади малка снимка. С тримерната си илюзия тя представяше главата на млада жена, чиято златиста коса бе оформена в предпочитаната от новата венерианска аристокрация прическа.

Нямаше никаква необходимост да насилва от учтивост истината.

— Много е красива.

— Да — Карлсен дълго гледа снимката, като че ли не му се искаше да я прибере. — Има хора, които смятат, че това ще е само политически алианс. Бог знае, че имаме нужда от такъв съюз, но, повярвай ми, поете, за мен тя означава много повече.

Карлсен изведнъж примигна и сякаш удивен от себе си се обърна към Мич с поглед, който казваше „защо ли ти разправям всичко това“. Вратите се отвориха със скриптене. Бяха стигнали до катакомбите на Генералния щаб.

Мнозина от членовете на щаба, макар и не абсолютното мнозинство, бяха венерианци. От приветствията им стана ясно, че тъкмо те се отнасят със студена враждебност към брата на Ногара.

Човечеството представляваше, както винаги, плетеница от клики и съюзи. Представителите на Слънчевия парламент и на Изпълнителното бюро бяха подложени на изпитанието да намерят Върховен главнокомандващ. Даже и някои да възразяваха срещу Йохан Карлсен, никой, който го познаваше, не се съмняваше в способностите му. Той бе повел след себе си в боя мнозина обучени мъже и за разлика от някои по-могъщи водачи, бе готов да поеме отговорността за защитата на Слънчевата система.

В ледената атмосфера, с която се откри заседанието на щаба, нямаше какво друго да се прави, освен да се премине веднага към работа. Враговете — берсеркерите — бяха изоставили старата си тактика на непредвидими самотни нападения, тъй като през последните десетилетия отбранителните съоръжения на живота постепенно бяха укрепнали.

Предполагаше се, че берсеркерите в момента наброяваха около двеста машини; за да сломят човешките бастиони, напоследък те се бяха събрали във флот, чиято съсредоточена мощ бе способна да съкруши един по един всички съпротивителни центрове на хората. Вече бяха унищожени две силно укрепени планети. Трябваше спешно да се изгради многочислена човешка флотилия — първо, за да защити Слънчевата система, и впоследствие, да прекърши мощта на безжизнените.

— В такъв случай засега сме на едно мнение — рече Карлсен, като се надигна от чертожната маса и огледа Генералния щаб. — Нямаме нито толкова кораби, нито толкова обучени кадри, колкото бихме желали. Вероятно ни едно от правителствата извън Слънчевата система не е дало всичко, което би могло да даде.

Кемал, венерианският адмирал, хвърли бърз поглед към своите съпланетяни, но се въздържа да коментира скромния принос на брата на Карлсен в това отношение. Нямаше ни един жив човек, за когото Земята, Марс и Венера наистина биха се спогодили да застане начело в тази война. Изглежда Кемал бе склонен да се опита да се примири с брата на Ногара.

— Разполагаме с двеста четиридесет и три кораба — продължи Карлсен, — които са специално конструирани или видоизменени, за да съответстват на новите тактически прийоми, които предлагам да използваме. Всички сме благодарни за великолепния венериански принос от сто кораба. Шест от тях, както вероятно вече знаете, са оборудвани с новото далекобойно свръхсветлинно оръдие.

Възхвалата не оказа никакво забележимо въздействие върху венерианците.

— И така, изглежда имаме числено превъзходство от около четиридесет кораба. Няма защо да ви обяснявам, че неприятелските кораби, взети поотделно, имат предимство във въоръжението и огневата мощ. — Той направи пауза. — Тактиката на таран и абордаж би трябвало да ни даде точно онзи елемент на изненада, от който се нуждаем.

Върховният главнокомандващ внимателно подбираше думите си, тъй като не желаеше да признае, че елементът на изненада предлагаше единствената логично обоснована надежда за успех. След продължилия десетилетия изгрев на надеждата му беше прекалено трудно да заяви това — дори пред тези корави мъже, които знаеха с колко един берсеркер превишаваше на везните на войната който и да е обикновен боен кораб.

— Другият голям проблем са хората, обучени да водят абордажните отряди. Направих всичко, което беше по силите ми за вербуването им. По-голямата част от тези, които сега са подготвени и имат опит като абордажни пехотинци, са от Естийл.

Адмирал Кемал изглежда отгатна какво предстоеше; той понечи да бутне назад креслото си, с намерението да стане, но сетне реши да изчака, очевидно желаейки да се увери в предположението си.

Карлсен продължи със същия спокоен тон:

— Тези обучени пехотинци ще бъдат разделени на отряди и на всеки боен кораб ще бъде определен по един такъв отряд. След това…

— Един момент, върховен главнокомандващ Карлсен. — Кемал вече се бе изправил.

— Да?

— Да разбирам ли, че вие възнамерявате да разквартирувате естийлски отряди на венерианските кораби?

— Моят план предвижда точно това, да. Вие протестирате?

— Протестирам — венерианецът изгледа съпланетяните си. — Всички протестираме.

— Въпреки това заповедта ми остава в сила.

Кемал изгледа още веднъж другарите си и седна с каменно лице. Стенокамерите в ъглите на залата тихо просъскваха, напомняйки, че събитието се записва.

Една вертикална бръчка проряза за малко челото на Върховния главнокомандващ и, преди да поднови речта си, той дълго и замислено се вгледа във венерианците. Само че какво друго можеше да се направи, освен естийляните да се настанят на венерианските кораби?

Няма да те оставят да станеш герой, Карлсен, помисли си Мичъл Спейн. Светът е лош, а хората са глупаци; те никога не са наистина на една и съща страна в която и да е война.

Бронята лежеше в трюма на венерианския боен кораб „Слънчево петно“, в тапициран, приличен на ковчег контейнер. Мич коленичи, за да огледа коленните и лакътните връзки.

— Искате ли да нарисувам някаква емблема на нея, капитане?

Въпросът беше зададен от един млад естийлянин на име Фишман — член на новосъздадения отряд пехотинци, който сега Мич командваше. Фишман бе взел отнякъде многоцветна пръчка за рисуване и сочеше с нея към скафандъра.

Мич огледа трюма. Той сега гъмжеше от неговите хора, които припряно отваряха кашоните с оборудването и екипировката. Бе решил доколкото е възможно да не се меси и да остави нещата да се развиват от само себе си.

— Емблема ли? Не. Освен ако имаш някаква идея за емблема на целия отряд. Може би няма да е лошо да си имаме собствена емблема.

Бронираният му скафандър не се нуждаеше от какъвто и да е опознавателен знак. Той беше марсианска направа — различаваше се по стил и бе стар, ала вътре в него бяха вградени известни подобрения. Вероятно никой нямаше по-добър скафандър. На издутата като бъчва гръдна клетка вече се мъдреше една фигура — голямо черно петно, разкъсано от назъбено червено, което сочеше, че Мич е взел участие в „усмъртяването“ на един берсеркер. Вуйчото на Мич бе носил същата броня; от край време голяма част от марсианските мъже пътешестваха из космоса.

— Сержант Маккендрик — попита Мич, — как си представяш нашата емблема?

Новоназначеният сержант, интелигентен млад мъж, който минаваше край тях, поспря и загледа ту Мич, ту Фишман, сякаш се опитваше да определи кой е за и кой е против емблемата, преди той самият да вземе решение. Сетне погледна помежду им и изражението му стана сурово.

В трюма бе влязъл един теснолик венерианец, очевидно офицер. Съпровождаше го взвод от шестима мъже — с ленти на ръцете и пистолети на кръста. Корабната полиция.

Офицерът пристъпи няколко крачки и застана неподвижен, втренчил поглед в многоцветната пръчка в ръката на Фишман. Когато всички в трюма го загледаха мълчаливо, той тихо попита:

— Защо си откраднал това от корабните запаси?

— Това ли да съм откраднал? — младият естийлянин вдигна пръчката полуусмихнат и я показа, сякаш бе готов да се присъедини към шегата.

Само че полицейските взводове не се шегуват, а ако пък го сторят, това не е от шегите, които един марсианец може да оцени. Мич все още стоеше на колене до своя опакован скафандър. В гръдната клетка на скафандъра имаше една незаредена карабина и той сложи ръка върху нея.

— Ние сме във война и сме в космоса — продължи тесноликият офицер. Стойката му бе отпусната и той все още говореше меко, оглеждайки зяпналите от изненада членове на естийлския отряд. — Всеки, който се намира на борда на венериански кораб, се подчинява на неговите закони. За кражба от запасите на кораба, докато сме изправени срещу врага, наказанието е смърт чрез обесване. Отведете го — и той направи един почти недоловим жест към своя взвод.

Рисувалната пръчка изтрака силно на палубата. Неразбиращата усмивка бе застинала върху лицето на Фишман. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да се строполи.

Мич се изправи, поддържайки карабината в сгъвката на лакътя си. Оръжието бе късо, с две големокалибрени цеви и всъщност представляваше миниатюрно безоткатно оръдие, предназначено за унищожаване на бронирани механизми в условията на безтегловност.

— Само една минута — рече Мич.

Двамина от полицейския взвод се бяха насочили неуверено към Фишман. Те с готовност се спряха, сякаш бяха доволни, че се появи оправдание за нерешителноста им.

Офицерът погледна Мич и хладнокръвно повдигна вежда.

— Знаеш ли какво е наказанието, загдето ме заплашваш?

— Няма да е по-тежко от това да ти пръсна грозната кратуна. Аз съм капитан Мичъл Спейн, командир на десантния отряд на този кораб, и никой не може просто ей-така да влиза тук и да отмъква мои хора, за да ги беси. Ти кой си?

— Аз съм мистър Салвадор — рече венерианецът. Очите му прецениха Мич и без съмнение установиха, че той е марсианец. Колелцата в студения ум на мистър Салвадор се завъртяха и плановете му моментално се промениха. — Ако знаех, че този… отряд… се командва от човек, не бих сметнал, че има нужда от показен урок. Хайде — подканата бе отправена към взвода му и бе съпроводена от друг прост и елегантен жест. Шестимата тръгнаха послушно пред него към изхода. Очите на Салвадор призоваха Мич да го последва до вратата. След моментно колебание Мич го стори, а Салвадор го изчака все тъй невъзмутимо.

— Подир тази постъпка, капитан Спейн, твоите хора с готовност ще те следват навсякъде — рече той твърде тихо, за да може да го чуе някой друг. — Но ще дойде време, когато ти самият ще ме последваш безпрекословно — и Салвадор излезе с лека, непонятна усмивка.

Няколко мигновения цареше пълна тишина; Мич в недоумение гледаше затворената врата. Сетне се разнесе ликуващ рев и го затупаха по гърба.

Когато виковете поутихнаха, един от хората му го попита:

— Капитане, какво имаше предвид оня, като се нарече „мистър“?

— За венерианците това е нещо като политически чин. Момчета, хвърлете едно око тук! Може да ми потрябват честни свидетели — Мич вдигна карабината така, че всички да я видят и отвори патронниците и пълнителите, за да покаже, че са празни. Възбудата се възобнови, оттеглилите се венерианци отнесоха нови дюдюкания и подигравки.

Само че Салвадор едва ли щеше лесно да се признае за победен.

— Маккендрик, свържи се с мостика. Кажи на капитана на кораба, че искам да го видя. Останалите, продължавайте да разопаковате.

Младият Фишман, отново с рисувателното стило в ръка, стоеше, гледайки с празен поглед надолу, сякаш обмисляше какво да нарисува на палубата. Започваше да осъзнава за колко малко му се бе разминало въжето.

Показен урок ли?

Капитанът на кораба бе хладно сдържан с Мич, но посочи, че в момента няма никакво намерение да беси естийляни на борда на „Слънчево петно“. През следващите часове за почивка обаче той постави въоръжени часовои в помещенията на пехотинците.

На другия ден повикаха Мич на флагманския кораб. От катера се виждаше танцът на ярките точки — част от корабите на флотата, осветени от далечното Слънце, се упражняваше да нанася таранни удари.

Зад бюрото на Върховния главнокомандващ седеше този път не любителят на поетичните строфи или замисленият младоженец, а управникът на цяла една планета.

— Седнете, капитан Спейн.

Това, че му предложи да седне, изглеждаше добър знак. Докато чакаше Карлсен да привърши работата си над разни документи, мислите на Мич витаеха нейде и той си припомняше обичаите, за които бе чел, за церемониалното козируване и позите, които хората използвали в миналото, когато са били формирани постоянни организации с единствената цел да убиват други хора и да унищожават тяхната собственост. Хората с положителност си бяха останали все тъй алчни; а войната с берсеркерите отново ги бе приучила към навиците на масовото унищожение. Възможно ли бе отминалите времена, когато животът с всички сили е водил война срещу живота, да се върнат пак?

Карлсен въздъхна и бутна настрана листовете си.

— Какво се е случило вчера между вас и мистър Салвадор?

— Той възнамеряваше да обеси един от моите хора — Мич разказа историята простичко. Пропусна единствено прощалните думи на Салвадор, без да е съвсем наясно защо го стори. — Когато ми възложат да отговарям за хора — заключи той, — никой не може да почне да ги беси защяло и нещяло. Макар да не бях убеден напълно, че те щяха да стигнат чак дотам, реших да се държа така, както бих постъпил, ако наистина имаха такива намерения.

Върховният главнокомандващ вдигна един лист от разхвърляното си бюро.

— Двама пехотинци от Естийл вече са били обесени. За сбиване.

— Проклети арогантни венерианци!

— Не искам да чувам такива приказки, капитане!

— Да, сър. Но съм длъжен да призная, че вчера на „Слънчево петно“ малко оставаше да започнем да се стреляме.

— Всичко ми е ясно — Карлсен направи жест на безсилие. — Спейн, ако за хората от тази флота е невъзможно да си сътрудничат дори когато оцеляването на… Какво има?

Земянинът Хемфил бе нахълтал в кабината, без да се церемони особено. Бе стиснал тънките си устни по-силно от всякога.

— Току-що пристигна куриер с новини. Атакуван е Ацог.

Силните ръце на Карлсен неволно замачкаха листовете.

— Някакви подробности?

— Капитанът на куриерския кораб смята, че там е била цялата флота на берсеркерите. Когато потеглял, наземните укрепления все още са се съпротивлявали. Измъкнал кораба си в последния момент.

Ацог… Значи врагът бе по-близо до Слънцето, отколкото си мислеха. Да, берсеркерите се насочваха към Слънчевата система. Очевидно те знаеха, че това е центърът на човечеството.

В кабината влязоха още хора. Хемфил отстъпи настрани, за да пропусне венерианеца адмирал Кемал. След него се намъкна мистър Салвадор, който само бегло погледна Мич.

— Чухте ли новините, Върховни главнокомандващи? — начена Салвадор. Кемал, който тъкмо се бе наканил да отвори уста, погледна раздразнено политическия си офицер, но нищо не каза.

— Че Ацог е атакуван, да — рече Карлсен.

— Корабите ми могат да се подготвят за тръгване за два часа — каза Кемал.

Карлсен въздъхна и поклати глава.

— Наблюдавах днешните маневри. И за две седмици флотата едва-едва ще се подготви.

Потресът и яростта на Кемал изглеждаха непресторени.

— Нима ще го направите? Ще оставите една венерианска планета да загине само защото не сме преклонили врат пред брат ви? Понеже учим на дисциплина проклетите му естийляни…

— Адмирал Кемал, контролирайте се! Докато аз командвам, и вие, и всички останали ще се подчинявате на нарежданията ми!

Кемал се овладя, но явно с огромни усилия.

Гласът на Карлсен не бе много силен, ала каютата сякаш завибрира от него.

— Вие бесите хора и наричате това „дисциплина“. Бог ми е свидетел, че ако се наложи, аз ще използвам дори бесилката, за да наложа единство в действията на тази флота. Разберете, че тя е единствената военна сила, която е в състояние да се противопостави на берсеркерското сбирище. Можем да ги унищожим, само ако се обучим и обединим.

В момента никой, от тези които го слушаха, не се съмняваше в това.

— Независимо дали пада Ацог, Венера или Естийл, аз няма да рискувам флотата, докато не преценя, че е готова да се сражава.

Салвадор наруши мълчанието, запазвайки почтително изражение на лицето:

— Върховни главнокомандващи, куриерът докладва също, че лейди Кристина де Дулчин е била на посещение на Ацог, когато е започнала атаката… и че сигурно все още е там.

Карлсен затвори за две секунди очи. Сетне изгледа всички поред.

— Господа, ако нямате повече предложения, свързани с въпросите на войната, излезте — гласът му си оставаше все така твърд.

Докато вървеше с Мич по коридора на флагманския кораб, Хемфил продума замислено:

— Карлсен е човекът, от който делото има нужда сега. Венерианците ме потърсиха, за да сондират дали ще се присъединя към някакъв заговор и аз им отказах. Трябва да бъдем сигурни, че Карлсен ще продължи да командва.

— Заговор?

Хемфил не се впусна в допълнителни обяснения.

— Това, дето направиха току-що, беше много долно — каза Мич. — Да го накарат да тегли тая реч, че флотът не е готов за бой, а сетне да му съобщят, че неговата дама е на Ацог.

— Той вече знаеше, че тя е там — отвърна Хемфил. — Осведомиха ни за това още с вчерашния куриер…

Има една мрачна мъглявина, състояща се от милиарди парчета космически скали, която е по-стара от Слънцето и която хората наричат Камънаците. Тези, дето сега се събираха край нея, не бяха хора и не даваха имена на каквото и да било; те не се надяваха на нищо, не се бояха от нищо, не се чудеха на нищо. Не притежаваха гордост, нито познаваха разкаянието, но пък имаха планове — милиарди хитринки, сътворени от електрическо напрежение и ток — и своята вградена цел, към която ги движеха планиращите им електронни мозъци. Сякаш предусетили инстинктивно, че времето за това е назряло, защото вечният враг, Животът, бе започнал да съсредоточава силите си, берсеркерите сами се събраха в една флотилия.

Бяха изловили доста все още функциониращи жизнени единици из най-дълбоките укрития на планетата, наричана на езика на живото Ацог, въпреки че преди това се наложи да унищожат милиони, за да преодолеят упоритата съпротива. Функциониращите жизнени единици бяха източник на ценна информация. Обикновено дори самата заплаха за употреба на определени стимули предизвикваше ограничено сътрудничество от страна на всяка от тях.

Жизнеединицата (тя се бе самотитуловала генерал Брадин), която бе контролирала отбраната на Ацог, бе сред ония, които бяха пленени почти без увреждания. Дисекцията й започна в присъствието на другите пленени жизнени единици. Тънкият външен слой покривна тъкан бе внимателно отстранен и поставен на подходяща форма, за да бъде запазен за по-нататъшни изследвания. Когато се отдадеше възможност, онези жизнеединици, които контролираха останалите, биваха изследвани щателно.

За съжаление, подир тази операция вече не бе възможно да се води смислен диалог с генерал Брадин; за няколко часа той въобще престана да функционира.

Освобождаването на тази малка единица водниста материя от извратеното свойство, наречено „живот“, само по себе си беше незначителна победа. Сега обаче потокът информация от близкостоящите единици, които бяха регистрирали операцията със сетивата си, се увеличи.

Скоро се потвърди, че жизнените единици събират флота. Беше потърсена по-детайлна информация. Една от важните насоки, по които се провеждаха разпитите, се отнасяше до жизнената единица, която би трябвало да направлява движението на тази флота. Постепенно от разпитите и разчитането на записите се очерта портретът на главнокомандващия.

Име: Йохан Карлсен. Биография: за него се твърдяха противоречиви неща, ала фактите показваха, че той се е издигнал бързо до положение да контролира милиони жизнени единици.

През дългата война компютрите на берсеркерите бяха събирали и съпоставяли всички достъпни данни за хората, които ставаха водачи на Живота. Сега всяка подробност, която бяха узнали за Йохан Карлсен, биваше сравнявана точка по точка с тези данни.

Поведението на водещите единици често пъти не подлежеше на анализ, като че ли някаква характеристика на болестта „живот“ у тях завинаги щеше да остане извън досега на машините. Тези индивиди си служеха с логиката, но понякога се държаха така, сякаш не са обвързани с нея. Най-опасните измежду жизнените единици често действаха по начини, които противоречаха на всеизвестното върховенство на законите на физиката и вероятностите — като че умовете им действително управляваха истинска свободна воля, а не само илюзията за нея.

И Карлсен беше във висша степен един от тях. С всяко ново сравнение все по-ясно се виждаше, че той се вмества напълно в опасния модел.

Досега подобните нему жизнени единици бяха създавали неприятни местни проблеми. Някой такъв да командва обаче цялата флота на живота, когато наближава решителна битка, бе изключително опасно за каузата на Смъртта.

По всичко изглеждаше, че изходът от наближаващото сражение почти сигурно щеше да бъде благоприятен, тъй като във флотата на живота вероятно имаше само двеста кораба. Но черните берсеркерски души не можеха да бъдат спокойни за каквото и да било, докато такава единица като Йохан Карлсен водеше живите. А ако битката се отложеше прекалено много, врагът Живот можеше да стане по-силен. Имаше сведения, че изобретателният Живот разработва нови оръжия и строи още по-нови и мощни кораби.

Протеклата чрез радиосигнали конференция стигна до конкретно решение. Берсеркерите имаха резерви, които от хилядолетия чакаха по краищата на галактиката — мъртви и незаинтересовани в своите скривалища сред прашни облаци, тежки мъглявини и гаснещи слънца. Те трябваше да бъдат призовани за тази решителна битка; съпротивата на Живота трябваше да бъде прекършена именно сега.

От разположената край Камънаците — между Ацогското слънце и Слънцето — флота на берсеркерите към галактическата периферия се понесоха куриерски машини.

Щеше да е нужно известно време, за да се съберат всички резерви. Междувременно разпитите продължаваха.

— Слушай, аз съм готов да ви помогна, загряваш ли? Знам че искате да понаучите нещо повече за тоя образ Карлсен. Само че аз имам много деликатен мозък. Ако нещо ме нарани, мозъкът ми ще откаже изобщо да работи, така че без никакви грубости, разбра ли? Иначе няма да имате никаква полза от мен.

Този пленник беше необикновен. Разпитващият компютър се подключи към няколко нови вериги, избра някои символи и ги запокити към жизнената единица пред себе си.

— Какво можеш да ми разкажеш за Карлсен?

— Слушай, нали ще се отнасяш добре с мен?

— Полезната информация ще бъде възнаградена. Неистината ще ти донесе неприятни стимули.

— Ето какво ще ти кажа — тая жена, която Карлсен се кани да вземе за своя съпруга, е тук. Хванали сте я жива в същото убежище, в което е бил генерал Брадин. Ако ми дадеш значи нещо като власт над някои други затворници и ме осигуриш, аз ще се опитам да измисля как да я използваш по най-хитрия начин. Защото ако просто му кажеш, че си я уловил, той може и да не ти повярва, ясно ли ти е?

Сигналите на гигантските металически хералди призоваха скритите резерви на неживите по краищата на галактиката. Чувствителните детектори доловиха сигналите и запалиха студени пламъци в огромните двигатели. Във всички стратегически корпуси, изградените от силови полета мозъци се пробудиха към една по-оживена безжизненост. Всяка резервна машина започна да се раздвижва и с метална липса на припряност разтърси своите кубически мили маса, освобождавайки се от праха, леда, вековната тиня или твърдите скали, а после се издигна и се завъртя, ориентирайки се в космоса. Щом се събраха вкупом в една обща армада, корабите-крепости потеглиха, по-бързи от светлината, към Камънаците, където покорителите на Ацог очакваха подкрепление.

С пристигането на резервните машини свързаните в мрежа компютри на берсеркерите решиха, че вероятността за скорошна победа е нараснала значително. Все още обаче качествата на една от жизнените единици правеше всички техни изчисления несигурни.

Фолипе Ногара вдигна силната си космата длан и поглади нежно един светещ участък от разположения пред креслото му пулт. Централната част на личния му кабинет бе заета от огромна демонстрационна сфера, която сега показваше изследваната част от галактиката. При жеста на Ногара сферата се позатъмни, след което започна отново да просветлява в мудна и сложна последователност.

Махът на ръката му току-що бе елиминирал на теория флотата на берсеркерите като фактор в политическата игра за власт. Ако я оставя да се намеси, каза си той, това ще означава да се разшири прекалено кръгът на възможните варианти. Всъщност мислите му бяха заети най-вече със съперничещата му мощ на Венера и на още две-три други процъфтяващи планети.

Добре изолиран в личния си кабинет от шума на Естийл сити и от рутинната делова суматоха, Ногара наблюдаваше как компютърът му оформяше своите предвиждания, показвайки вероятната политическа структура след една, две и пет години. Както и очакваше, тази последователност сочеше разрастващото се влияние на Естийл. Напълно възможно бе дори той да стане скоро управник на човешката галактика.

Ногара сам се удиви на спокойствието, с което възприе тази идея. Преди дванадесет-петнадесет години той бе вложил цялата мощ на интелекта и волята си, за да спечели позиции. Постепенно ходовете му в играта започнаха да стават почти автоматични. Днес вече имаше шанс всички мислещи същества да бъдат принудени да го признаят за свой управник, и все пак за него самия това означаваше по-малко от първата победа в местните избори, които го бяха издигнали навремето.

Обяснимо — колкото повече печелеше, толкова по-голяма печалба му бе необходима, за да получи равностойно удоволствие. Или поне, когато липсваше публика. Ако сега помощниците му наблюдаваха това предвиждане, то сигурно щеше да ги развълнува и той щеше да прихване от тяхната възбуда.

Но тъй като бе съвсем сам, той просто въздъхна. Берсеркерската флота не можеше да изчезне с едно махване на ръката. Днес от Земята бе пристигнала може би последната молба за допълнителна помощ. Бедата бе там, че за да помогне на Слънчевата система, Ногара би трябвало да извади от плановете си за експанзия кораби, хора и пари. Направеше ли го сега, в крайна сметка щеше да загуби играта от други хора. На старото Слънце щеше да му се наложи да издържи наближаващото нападение без допълнителна подкрепа от страна на Естийл.

Ногара осъзна, че по-скоро би предпочел да пожертва дори Естийл, отколкото да види как контролът над текущите събития се изплъзва от ръцете му. Това пък защо? Не че обичаше своята планета или своите хора, но досега общо взето се бе проявявал като добър управник, не като някой тиранин. Доброто управление в края на краищата означаваше успешна политика.

От бюрото му се разнесоха мелодичните звуци, които означаваха, че му е подготвено нещо за забавление. Ногара реши да отговори.

— Сър — произнесе един женски глас, — под душовете в момента ви очакват две нови възможности.

Над бюрото на Ногара оживя сцена, заснета със скрити камери — тела, които проблясваха под струящата вода.

— Докарани са от затвора, сър, и страшно им се иска изпълнението на присъдата им да се отложи. На всичко са съгласни.

Докато ги гледаше, Ногара усети единствено умора, а да, и нещо като самопрезрение. Запита се: „Има ли въобще някаква причина да не търся такова удоволствие, каквото ми скимне?“ И още: „Дали после няма да се впусна в садизма? И ако го сторя, какво от това? Ами по-нататък?“ След почтителна пауза гласът полюбопитства:

— Може би тази вечер ще предпочетете нещо по-различно?

— По-късно — каза той. Сцената изчезна. Сигурно си струва за известно време да се опитам да бъда вярващ, помисли си. Колко силна тръпка ще да е за Йохан да греши. Ако изобщо го прави.

Беше истинско удоволствиеда види как на Йохан му дадоха да ръководи флотата на Слънчевата система и как венерианците побесняха. Само че от това изникваше нов проблем. Победи ли берсеркерите, Йохан ще стане най-великият герой в човешката история. Дали това няма да направи дори човек като него опасно амбициозен? Ще се наложи да го скрие от очите на хората, да му даде някоя високо ценена работа — почтена, но тежка и неносеща слава. Да лови някъде престъпници. Бидейки Йохан, Йохан вероятно би приел. Ако обаче Йохан се устреми към галактична власт, ще се окаже, че Фелипе е поел прекалено сериозен риск. Ще трябва да насмете всички пионки от игралната дъска.

Ногара тръсна глава. А ако допуснем, че Йохан изгуби задаващата се битка и Слънчевата система? Една евентуална победа на берсеркерите няма да доведе просто до намаляване на изходните възможности — за един уморен ум това са приятни празни приказки, с които да се самозалъгва. Победата на берсеркерите ще означава край на земния Човек в галактиката, вероятно само за няколко години. Нямаше нужда от компютър, за да го разбере.

В бюрото му имаше малка кутийка; Ногара я извади и погледна в нея — тук беше краят на политическата шахматна партия, краят на всички удоволствия, на скуката и на мъките. Съзерцаването на шишенцето не предизвика у него никакви чувства. Вътре имаше мощен наркотик, който запращаше човека в особен екстаз — невероятна трансцендентална възбуда, която за няколко минути взривяваше сърцето или предизвикваше кръвоизлив в мозъка. Някой ден, когато всичко друго загуби смисъла си, когато вселената изцяло ще принадлежи на берсеркерите…

Върна шишенцето на мястото му, побутна настрани и последния отчаян призив на Земята. Каква е разликата? Нима това не е и без друго един берсеркеров свят, където всичко е било предопределено от случайните вихри на сгъстяващия се газ още преди да се родят звездите?

Фелипе Ногара се облегна в креслото си и загледа как компютрите му разставяха фигурите върху шахматната дъска на галактиката.

Из флотата се разпространи слухът, че Карлсен отлага, защото била обсадена една от венерианските колонии, но на борда на „Слънчево петно“ Мич не виждаше никаки признаци на отлагане по каквато и да е причина. Имаше време единствено за работа, бързо ядене и сън. Когато и последното упражнение по таран и абордаж завърши, и бяха натоварени последните запаси и амуниции, Мич бе прекалено уморен, за да изпита нещо друго освен облекчение. Отдъхваше си — нито притеснен, нито въодушевен — докато „Слънчево петно“ застана в една линия с още четиридесет кораба-стрели, гмурна се заедно с тях в първия свръхсветлинен скок на гонитбата в открития космос и се впусна в лов на врага.

Минаха цели дни, преди еднообразната рутина да бъде нарушена от звъна на бойната тревога. Тя събуди Мич; преди още да е отворил напълно очи, той вече бе издърпал бронирания скафандър, складиран в гнездото под койката му. Неколцина пехотинци проклинаха наблизо учебните тревоги, но нито един от тях не се движеше бавно.

— Говори Върховният главнокомандващ Карлсен — изгърмяха високоговорителите от тавана. — Това не е учебна тревога, повтарям, това не е учебна тревога. Забелязани са два берсеркера. Току-що засякохме единия — на максимален обхват. Изглежда ще се измъкне, макар че Девета ескадрила вече го преследва.

Другият няма да успее да ни избяга. След няколко минути ще го обкръжим в нормалното пространство. Няма да го унищожаваме с бомбардировка; малко ще го пообработим, след което ще видим колко добре сте усвоили шарана и абордажа. Ако в тактиката ни има някакви пропуски, по-добре е да ги открием още сега. Втора, Четвърта и Седма ескадрила ще изпратят по един кораб за тараниращата атака. Командирите на ескадрилите да се свържат с мен по командната честота.

— Четвърта ескадрила — въздъхна сержант Маккендрик. — В нашия отбор има повече естийляни, отколкото във всеки друг. Ни една операция няма да мине без нас.

Пехотинците лежаха като засети в мрака драконови зъби, пристегнати към ускорителните седалки, които допреди малко им служеха за койки, докато психомузиката се опитваше да ги унесе, а тези от тях, които бяха вярващи, се молеха. Мич слушаше съобщенията по вътрешната уредба и предаваше на хората си сбитите бойни доклади, които получаваше като командир на корабните пехотинци.

Не беше уплашен. Какво представляваше смъртта, та хората толкова се страхуваха от нея? Тя бе единствено край на всички усещания. Този край бе неизбежен и той трудно можеше да си представи какво имаше отвъд него.

Предварителната бомбардировка не трая дълго. Двеста и тридесетте кораба на живота държаха един-единствен попаднал в капана враг, в центъра на кухата сфера, която образуваха. Слушайки лаконичните гласове в тъмнината, Мич разбираше, че берсеркерът се защищава като че ли притежава чисто човешка смелост и презрение към неравния шанс. Можеш ли наистина да водиш равностойна борба с машини, след като никога не можеш да ги накараш да изпитат болка или страх?

Да ги победиш обаче е напълно възможно. А този път, както никога досега, човечеството имаше превъзходство в огневата мощ. Щеше да е лесно да превърнат тоя берсеркер на пара. Дали не бе най-добре да сторят именно това? Колкото и голямо да бе предимството им, при абордажа нямаше да се мине без човешки жертви. Само че преди да настъпи решителната битка, задължително трябваше да се проведе един реален боен тест на тактическата схема за абордаж. В добавка този враг би могъл да държи живи затворници, които евентуално биха могли да бъдат спасени от десантните групи. Върховният главнокомандващ изглежда действаше съвършено уверен в собствената си правота.

Заповедта бе дадена. „Петно“-то и другите два избрани кораба се спуснаха към разнебитения враг в центъра на обкръжението.

Ремъците държаха здраво Мич, но гравитационното поле беше изключено заради тарана и безтегловността създаваше впечатление, че от наближаващия сблъсък тялото му ще литне и завибрира като топче, разтръскано в детска дрънкалка. Беззвучен мрак, меки подложки и успокояваща музика; в шлема обаче долетяха няколко думи и тялото му се сгърчи, знаейки, че отвън има студени черни оръдия и носещи се машини, и че насреща му в този момент връхлита невъобразима сила. Ето сега…

Действителността избухна въпреки всички предпазни мерки и подложки. Кумулативният атомен заряд на върха на тараниращия нос разкъса кожата на берсеркера. За петте секунди на смазващия сблъсък носът се изпари, стопи и смачка, пропускайки здравия корпус зад него, докато „Слънчево петно“ не потъна като стрела в тялото на противника.

Мич се обади за последен път на мостика на „Слънчево петно“, а в това време хората му префучаха устремно покрай него със запалени фарове на скафандрите.

— Моят пулт показва, че Трета врата за вилазки е единствената, която не е блокирана — каза той. — Всички ще излезем оттам.

— Помни — заяви един венериански глас, — че главната ти задача е да защищаваш този кораб от контраатаки.

— Разбрано — непрекъснато го засипваха с обидно ненужни напомняния, но точно сега не бе време за спор. Прекъсна връзката с мостика и забърза след хората си.

Другите два кораба трябваше да изпратят абордажните си групи да се бият в посока към стратегическия център — нейде дълбоко в сърцето на берсеркера. Пехотинците от „Слънчево петно“ трябваше да се опитат да открият и да спасят предполагаемите затворници на берсеркера. Обикновено берсеркерите държаха затворниците близо до повърхността си, така че първото претърсване щеше да бъде извършено от взводовете, които щяха да се разпръснат по стотиците квадратни километри на корпуса.

В тъмния хаос от потрошени машинарии край вратата за вилазки все още нямаше никакъв признак за контраатака. Предполагаше се, че берсеркерите не са били конструирани да водят битки под собствената си метална кожа — и надеждите за успех на флотата в една голяма битка се основаваха именно на този факт.

Мич остави четиридесет човека да охраняват корпуса на „Петно“-то, а самият той поведе взвод от десет души в черния лабиринт. Нямаше никаква полза да се оборудва някъде команден пост — щом групите веднъж се скриеха от очите му, комуникацията помежду им ставаше невъзможна.

Първият човек от всеки претърсващ взвод носеше масов спектрометър — уред, който можеше да регистрира отделни атоми кислород, изтичащи от отсеците, където дишат живи същества. Последният носеше пристегнато към едната си ръка устройство, маркиращо пътя им със следа от светещи стрелки: без да оставят такава диря, неминуемо щяха да се загубят в тримерния лабиринт.

— Попаднах на следа, капитане — рече спектрометристът на Мич след петминутно шарене из поверения на взвода сектор от умиращия берсеркер.

— Не я изпускай — Мич вървеше втори, с готова за стрелба карабина.

Човекът с детектора ги поведе през тъмния и безтегловен механически свят. На няколко пъти той спираше, за да регулира инструмента си и да размаха датчика. Иначе се движеха бързо; хората бяха тренирали в безтегловност и тъй като наоколо имаше сума ти неща, за които можеха да се хванат, за да се отблъснат или да сменят посоката си, те се придвижваха по-бързо, отколкото ако бягаха.

Пред мъжа с детектора се извиси някаква фигура с много стави, която заразмахва като мечове синьо-бели заваръчни дъги. Преди Мич да осъзнае, че се е прицелил, карабината му стреля два пъти. Снарядите разкъсаха машината и я отблъснаха назад; това бе просто един полуроботизиран ремонтен механизъм, който не бе предназначен специално за бойни действия.

Мъжът с детектора беше смелчага и дори не намали темпото. Взводът се движеше в крак с него, лампите на скафандрите извличаха от мрака непознати форми и хвърляха остри като нож сенки във вакуума. Контрастът на блясъка и тъмнината се смекчаваше единствено от случайните отражения.

— Наближаваме!

Ето че стигнаха. Мястото приличаше на огромен сух кладенец. Нейде от дълбините на берсеркера през кладенеца бе пренесен някакъв яйцеобразен предмет — приличаше на спасителна капсула с много дебела броня — и бе закрепен към палубата.

— От капсулата изтича кислород.

— Капитане, от тази страна има нещо като въздушен шлюз. Външната вратичка е отворена.

Приличаше на прилежно подготвен вход към някакъв капан.

— Дръжте очите си отворени — Мич влезе в шлюза. — Ако не се покажа до минута, бъдете готови да го пробиете с взрив, за да ме измъкнете отвътре.

Беше обикновена въздушна камера. Вероятно изрязана от някой човешки космически кораб. Той затвори външния люк, сетне отвори вътрешната врата.

По-голямата част от вътрешността представляваше един-единствен отсек. В центъра имаше ускорително кресло, на което лежеше гол женски манекен. Той доплава по-близо, видя, че главата е била обезкосмена и че по скалпа все още има малки капчици кръв, сякаш сондите току-що са били измъкнати.

Когато лампата на скафандъра му освети лицето й, тя отвори мъртвешки сините си очи и механично замига. Все още несигурен дали това, което вижда, е жив човек, Мич доплава до нея и докосна ръката й с металните си пръсти. И тогава лицето изведнъж стана човешко, а очите се върнаха от смъртта през кошмара към действителността. Тя го видя и изпищя. Докато я освобождаваше от плена на креслото, в безтегловния въздух увиснаха кристални капчици сълзи.

Тя срамежливо постави едната си ръка отпред, а другата вдигна инстинктивно към голия си скалп. Сетне, подчинявайки се на бързите му заповеди, кимна и пое в устата си края на дихателната тръба, която щеше да й отпуска въздух от резервоара на неговия скафандър. След още няколко секунди той я бе увил в едно прилепващо и херметизиращо спасително одеало, осигурявайки й временна защита от вакуума и студа.

Човекът с детектора не откри друг източник на кислород освен този. Мич нареди на взвода си да поеме обратно по светещата диря.

На вратата за вилазки той узна, че атаката не върви съвсем успешно. Стратегическият център се защищаваше от истински бойни роботи: поне осем души бяха убити там. Още два кораба се канеха да направят таран и да абордират.

Мич пренесе момичето през вратата за вилазки и през още три шлюза. Чудовищно дебелият корпус на кораба потрепна и заскърца около него; „Слънчево петно“ се измъкваше — мисията му бе приключена, абордажните групи се бяха прибрали на борда му. Върнаха се силата на тежестта и светлината.

— Вътре, капитане.

Надписът гласеше КАРАНТИНА. Един бивш пленник на берсеркерите би могъл нарочно да е заразен с нещо; хората вече бяха свикнали с подобни номера и знаеха как да се оправят с тях.

Щом влезе в лазарета, той я постави да седне. Докторите и сестрите сновяха около тях. Той откри лицето на момичето, като не забрави да остави одеалото заметнато над обръснатата му глава, и отвори собствения си шлем.

— Сега можеш да изплюеш вече тръбата — рече с предрезгавял глас той.

Тя послушно изплю мундщука и отвори очи.

— О, истински ли си? — прошепна. Ръката й си проби път през гънките на одеалото и се плъзна по бронята на скафандъра му. — Пак да докосна истински човек! — ръката й се плъзна по незащитеното му лице и докосна бузата и врата му.

— Достатъчно истински съм. Тук си в безопасност.

Един от носещите се наоколо доктори изведнъж спря и сякаш се вцепени, щом видя момичето. После се извъртя на пети и забърза нанякъде. Какво ли не беше наред?

Гласовете на другите лекари звучаха уверено, докато успокояваха момичето. То не искаше да пусне Мич и почти изпадна в истерия, когато внимателно се опитаха да ги разделят.

— Мисля, че ще е най-добре да останеш с нея — рече му един от тях.

Той седна, държейки ръката й: беше свалил шлема и ръкавиците си. Гледаше настрани, докато те й правеха разни медицински процедури. Продължаваха да говорят спокойно; не бяха открили нищо лошо засега.

— Как ти е името? — попита го тя, когато медиците привършиха. Главата й бе бинтована; тънката й ръка лежеше над чаршафите, за да не прекъсва допира си с неговата.

— Мичъл Спейн — сега, след като вече я бе огледал добре — жива и млада жена — той въобще не напираше да си ходи. — А ти как се казваш?

По лицето й мина сянка.

— Аз… аз не си спомням.

Край вратата на лазарета настъпи раздвижване; Върховният главнокомандващ Карлсен се промъкна между протестиращите лекари в карантинната зона. Той приближи и застана до Мич, само че не гледаше него.

— Крис — продума Карлсен. — Благодаря ти, боже — в очите му имаше сълзи.

Лейди Кристина де Дулчин отмести поглед от Мич към Йохан Карлсен и запищя ужасена.

— Хайде, капитане. Разкажете ми как я намерихте и я донесохте.

Мич започна да говори. Двамата бяха сами в аскетично наредената каюта на Карлсен, току под мостика на флагманския кораб. Битката бе привършила, берсеркерът представляваше вече само потрошена и безвредна, негодна за нищо грамада. На борда му нямаше други затворници.

— Те са си правили сметката да ми я изпратят — рече Карлсен, след като изслуша Мич. — Само че ние сме нападнали, преди берсеркерът да успее да я изстреля към нас. Той я е пазил по време на боя и ми я е върнал.

Мич мълчеше.

Зачервените очи на Карлсен се спряха върху му.

— Промили са й мозъка, поете. Нали знаеш, това може да се направи като се използват естествените склонности на субекта и да трае дълго време. Предполагам, че тя никога не си е мислила прекалено много за мен. Имала е политически причини да се съгласи на брака ни… Пищеше дори когато лекарите само споменаваха моето име. Казаха ми, че е възможно някоя човекоподобна машина, която да е била изработена така, че да прилича на мен, да й е причинила страдания. Другите хора ги понася донякъде. Само че ти си онзи, с когото иска да бъде насаме, от теб има нужда.

— Тя заплака, когато я оставих, но… защо тъкмо мен?

— Естествена склонност, нали разбираш. Съвсем логично е да… обича… мъжа, който я е спасил. Машините са настроили мозъка й и сега нейната представа за щастие е свързана пряко с личността на спасителя й — т.е., с първото мъжко лице, което е видяла. Докторите ме увериха, че подобна чужда интервенция в съзнанието й е напълно възможна. Дадоха й лекарства, но даже и когато спи, приборите показват, че я измъчват кошмари и тя проплаква за теб. Какво изпитваш към нея?

— Сър, ще направя всичко, което е по силите ми. Какво искате от мен?

— Искам да спреш страданията й, какво друго? — Карлсен извиси глас до дрезгав вик. — Стой с нея. Ако можеш, избави я от болката!

Той се овладя.

— Върви. Лекарите ще те пуснат вътре. Вещите ти ще бъдат донесени от „Слънчево петно“.

Мич стана мълчаливо. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи като влудяващ опит да се пошегува. Кимна и излезе бързо.

— Това е последният ти шанс да се присъединиш към нас — рече венерианецът Салвадор, като поглеждаше нагоре-надолу по полутъмните коридори на тази отдалечена външна част на флагманския кораб. — Търпението ни се изчерпва и скоро ще ударим. Докато тая де Дулчин остава в сегашното си състояние, братчето на Ногара ще е двойно по-непригодно да командва.

Венерианецът изглежда носеше джобно антишпионско устройство; от многочестотното виене зъбите на Хемфил скрипнаха. А също и от личността на венерианеца.

— Независимо дали го харесваме или не, Карлсен е жизнено важен за каузата на човечеството — рече Хемфил. Търпението му почти се бе изчерпало, но гласът му все още бе спокоен и разсъдлив. — Не виждаш ли докъде стигнаха берсеркерите, за да го ударят? Пожертваха една абсолютно изправна машина, само за да доставят тук неговата дама с промит мозък и да го атакуват психически.

— Е, ако това е вярно, значи са успели. По-рано Карлсен имаше все пак някаква стойност, но сега няма да може да мисли за нищо друго освен за мадамата си и за съперника-марсианец.

Хемфил въздъхна.

— Спомни си, че той се отказа да пришпори флотата към Ацог, за да я спаси. Все още не се е провалил в нищо. Докато не се убедим, че Карлсен действително не е в състояние да ръководи, ти и останалите трябва да се откажете да заговорничите срещу него.

Салвадор отстъпи крачка назад и яростно се изплю на палубата. Прекалено демонстративно, помисли си Хемфил.

— Ти по-добре гледай себе си, земянино! — изсъска Салвадор. — На Карлсен дните са преброени, а също и дните на онези, дето твърде предано го поддържат! — той се извърна и си тръгна.

— Чакай! — каза тихо Хемфил. Венерианецът спря и се обърна с изражение на арогантно нежелание. Хемфил го простреля право в сърцето с лазерен пистолет. Оръжието издаде разцепващо-пукащ звук във възддуха.

Хемфил подритна падналия, за да се увери, че няма нужда от втори изстрел.

— Биваше те да приказваш — заразмишлява той на глас, — само че беше прекалено непочтен, за да поведеш битката срещу проклетите машини.

Приведе се, за да обискира набързо тялото и се изправи въодушевен. Беше намерил списък с имена на офицери. Няколко от тях бяха подчертани, а след други, включително и след неговото собствено име, стоеше въпросителна. На втори лист имаше надраскан набързо списък на корабите, командвани от венериански офицери. Имаше и още няколко бележки; събрано на едно място всичко това бе достатъчно доказателство да се арестува ядрото на заговорниците. Арестът можеше да доведе до разцепление във флотата, но…

Хемфил вдигна сепнато поглед. Човекът, който приближаваше, беше един от неговите хора — той му бе наредил да се навърта наблизо.

— Трябва незабавно да занесем тия улики на Върховния главнокомандващ — и Хемфил размаха листовете. — Времето тъкмо ще ни стигне да прочистим предателите и да реорганизираме командването, преди да започнем боя.

Той обаче се забави още малко, загледан в трупа на Салвадор. Заговорникът беше твърде самоуверен и неловък, но планът му би могъл и да сработи. Дали самото провидение не пазеше Карлсен? Той не съответстваше на Хемфиловия идеал за военен водач: не бе безжалостен като машина, нито студен като метал. И все пак проклетите машини бяха пожертвали много, за да му навредят.

Хемфил вдигна рамене и се разбърза.

— Мич, аз наистина те обичам. Чух становището на докторите по въпроса, но какво знаят в действителност те за мен?

Облечена в проста синя мантия и с нещо като тюрбан на главата, Кристина де Дулчин се бе излеглала на един луксозен ускорителен диван в помещението, което изпълняваше ролята на спалня в апартамента на Върховния главнокомандващ. Карлсен така и не бе заел това помещение, тъй като бе отдал предпочитание на една малка каюта.

Мичъл Спейн седеше на три фута от нея, боейки се дори да докосне ръката й, боейки се от онова, което би могъл да направи, и от онова, което тя би могла да направи. Бяха сами и той бе сигурен, че не ги наблюдават. Лейди Кристина даже бе поискала уверение, че няма да има шпиониращи устройства, и Карлсен бе обещал. Освен това какъв флагман щеше да е този боен кораб, ако имаше вградени шпиониращи устройства в помещенията на висшите офицери?

Положение за креватен фарс, но хич не върви да участваш в него. От мъжа отвън, който поемаше напрежението, сега зависеха повече от двеста кораба, а ако задаващата се битка бъдеше изгубена, само за пет години много човешки планети щяха да се превърнат на същинско мъртвило.

— Какво всъщност знаеш за мен, Крис? — попита Мичъл.

— Зная, че за мен ти си самият живот. О, Мич, сега нямам никакво време да бъда свенлива, благовъзпитана и лейди от главата до петите. Била съм всички тия неща. И вероятно — бих се омъжила за някой като Карлсен по политически причини. Само че всичко това беше преди Ацог.

На последната дума гласът й се загуби и ръката й конвулсивно стисна синята тъкан на мантията. Наложи се той да се приведе напред и да вземе дланта й в своята.

— Крис, Ацог сега е в миналото.

— За мен Ацог никога няма да бъде изцяло минало. Продължавам да си спомням все повече и повече неща. Мич, машините ни накараха да гледаме, докато деряха жив генерал Брадин. Видях го с очите си. Не мога повече да се безпокоя за разни тъпотии от рода на политиката. Животът е прекалено къс. И вече не се боя от нищо, освен да не те отблъсна с поведението си…

Мич изпита жал, страст и още половин дузина влудяващи чувства.

— Карлсен е добър човек — каза накрая той.

Тя потисна реакцията си.

— Предполагам — рече с грижливо контролиран глас. — Само че, Мич, какво изпитваш ти към мен? Кажи ми истината — ако сега не ме обичаш, сигурно мога да се надявам, че след време ще ме обикнеш — тя се усмихна слабо и вдигна ръка. — Когато глупавата ми коса пак порасне.

— Глупавата ти коса — гласът му почти се изгуби. Пресегна се да докосне лицето й, сетне дръпна пръстите си като опарен. — Крис, ти си неговото момиче, а от него зависи твърде много.

— Никога не съм била негова.

— Все пак… не мога да те лъжа, Крис; може би просто не съм в състояние да изразя какво точно чувствам. Битката наближава, нищо не е сигурно, всички са като парализирани. Никой не бива да крои лични планове… — и той направи един непохватен и несигурен жест.

— Мич — гласът й бе пълен с разбиране. — За теб всичко това е ужасно, нали? Не се тревожи, няма да сторя нищо, което да усложни още повече положението. Би ли извикал лекаря? След като зная, че си някъде наблизо, мисля, че бих могла да отдъхна.

Няколко минути Карлсен мълчаливо проучваше записките на Салвадор като човек, който размишлява над шахматна задача. Не изглеждаше особено изненадан.

— Имам под ръка няколко души, на които може да се разчита — предложи най-подир услугите си Хемфил. — Можем бързо… да арестуваме… водачите на този заговор.

Сините очи го изгледаха изпитателно.

— Командире, убийството на Салвадор наистина ли беше необходимо?

— Така ми се стори — заяви безизразно Хемфил. — Посегна да извади собственото си оръжие.

Карлсен хвърли още един поглед на листата и реши.

— Командир Хемфил, искам да вземеш четири кораба и да проучиш оттатъшния край на Камънаците. Не бива да се натикаме там, без да знаем къде е врагът, и да му дадем шанс да застане между нас и Слънчевата система. И предпазливо — достатъчно е да узнаем местоположението на основната част от флотата му.

— Разбрах — кимна Хемфил. Разузнаването в момента бе една разумна операция: а ако Карлсен иска да разкара Хемфил от пътя си и да се оправи с противостоящите му военни както той си знае, нека го стори. В очите на Хемфил неговите методи често изглеждаха недобре пресметнати, но очевидно бяха достатъчно добри за Карлсен. Щом по някаква причина проклетите машини не харесват Карлсен, Хемфил ще го подкрепя до последно.

Какво друго имаше значение на този свят освен съкрушаването на проклетите машини?

Всеки ден Мич прекарваше цели часове насаме с Крис. Държеше я настрани от всевъзможните слухове, които се разпространяваха из флотата. За насилствения край на Салвадор се говореше шепнешком, а близо до апартамента на Карлсен бяха поставени пазачи. Някои говореха, че адмирал Кемал се канел да се разбунтува открито.

А сега Камънаците бяха съвсем близо до флотата и затъмняваха половината звезди: абаносов прах и късове, подобни на останки от милион раздробени планети. Нито един кораб не би могъл да се движи през Камънаците; всеки техен кубически километър съдържаше достатъчно материя да попречи на свръхсветлинното пътуване или на придвижването в нормалното пространство с ефективна скорост.

Флотата се насочи към ясно очертания далечен ръб на мъглявинния облак, зад който вече бе изчезнала разузнавателната ескадрила на Хемфил.

— С всеки изминал ден става все по-нормална и спокойна — каза Мич с влизането си в жалката каюта на Върховния главнокомандващ.

Карлсен вдигна поглед от бюрото си. Върху листовете пред него май бяха изписани с венериански шрифт имена.

— Благодаря ти за добрата вест, поете. Тя приказва ли за мен?

— Не.

Двамата се изгледаха — клетият и грозен циник и могъщият и красив вярващ.

— Поете — попита внезапно Карлсен, — какво ще сториш със смъртните си врагове, ако се окаже, че са попаднали в ръцете ти?

— Смята се, че ние марсианците сме насилници. Да не би да очакваш сам да си произнеса присъдата?

За миг Карлсен като че не го разбра.

— О, не. Не говорех за… за теб, и мен, и Крис. Нищо лично. Сигурно просто съм продумал, докато се молех наум да получа поличба.

— Тогава не питай мен, питай своя Бог. Само че той не ти ли повелява да прощаваш на враговете си?

— Да — Карлсен кимна бавно и замислено. — Знаеш ли, той изисква много от нас. Ужасно много.

Бешо необичайно усещане: изведнъж да се убедиш, че човекът пред теб е истински, а не лицемерен вярващ. Мич не бе сигурен дали някога по-рано бе срещал друг като него.

Нито пък някога бе виждал самия Карлсен такъв — пасивен, молещ се, очакващ знак свише. Сякаш наистина съществуваше някакво Предназначение извън ума на човека, което би могло да го вдъхнови. Мич се замисли. Ако…

Само че всичко това бяха мистични безсмислици.

Комуникаторът на Карлсен иззвъня. Мич не можа да разбере какво говореше другият глас, но забеляза какъв беше ефектът върху върховния главнокомандващ. Енергията и решимостта му се възродиха, появиха се слаби признаци за връщането на силата, за ужасяващото убеждение в собствената правота. Беше все едно да наблюдаваш нежния начален блясък при запалването на ядрена лампа.

— Да — каза Карлсен. — Да, добре сте направили.

Сетне взе листовете на венерианеца от бюрото си; сякаш ги вдигна само с усилие на волята си, а не с пръстите на ръката си.

— Новини от Хемфил — рече разсеяно на Мич. — Флотата на берсеркерите е съсредоточена точно зад ръба на Камънаците пред нас. Хемфил преценява, че са около двеста на брой, и смята, че те не подозират за нашето приближаване. Ще атакуваме веднага. Заеми бойния си пост, поете; и нека Бог бъде с теб — той се извърна пак към комуникатора си. — Помолете адмирал Кемал да дойде веднага в моята каюта. Кажете му да доведе щаба си и по-специално… — хвърли едно око на венерианските списъци и прочете няколко имена.

— Успех и на вас, сър — Мич се бе забавил, за да може да вметне това. Преди да забърза навън, видя как Карлсен натика венерианските списъци в дезинтегратора на боклук.

Бойните сирени прозвучаха още преди Мич да стигне до собствената си каюта. Той вече се бе въоръжил, бе облякъл скафандъра си и си пробиваше път към мостика през внезапно претъпканите тесни коридори, когато корабните високоговорители прогърмяха неочаквано, усилвайки гласа на Карлсен:

— … каквито и неправди да сме извършили към вас с думи, дела или като сме оставили несвършени някои неща, сега ви моля да ни ги простите. И от името на всеки човек, който ме нарича приятел или водач, давам дума, че каквито и да е поводи за недоволство от вас да сме имали, от този момент са изтрити от паметта ни.

Всички, дето се бяха забързали към бойните си позиции, се спряха с колебание в препълнения коридор. Мич усети, че и той самият се е втренчил в очите на един огромен и добре въоръжен венериански корабен полицай, който вероятно се бе озовал на флагманския кораб като телохранител на някой висш офицер.

Разнесе се усилено кашляне и трополене, а след това прогърмя гласът на адмирал Кемал:

— Ние… ние сме братя, естийляните и венерианците, и всички останали. Сега сме заедно, живите срещу берсеркерите — гласът му премина във вик. — Разрушение на проклетите машини и смърт на техните строители! Спомнете си за Ацог!

— Помнете Ацог! — изрева гласът на Карлсен.

В коридорите за момент се възцари тишина, както пред смазващия удар на извисила се вълна. След това — страхотен, силен вик. Мич усети, че крещи нещо със сълзи в очите.

— Помнете генерал Брадин — извика едрият венерианец, като сграбчи и притисна Мич, вдигайки го заедно със скафандъра му. — Смърт на неговите кожодери!

— Смърт на кожодерите! — този вик пробяга като пламък по коридора. Без съмнение същото ставаше и на всички кораби от флотата. Само за един миг не остана място за нищо друго, освен за братството, не остана време за нищо друго, освен за славата.

— Унищожение на проклетите машини!

Мостикът беше близо до центъра на тежестта на кораба — просто един подиум с наредени в кръг бойни кресла и пред всяко от тях — гроздове лостове за управление и циферблати.

— Координаторът на абордажа готов — рапортува Мич, докато се пристягаше с ремъци към креслото.

Тримерния обзорен екран-сфера близо до центъра на мостика показваше напредването на човешката флота — две подскачащи като жаба редици, състоящи се от по повече от сто кораба едната. Всеки кораб в сферата беше малка зелена точка, позицията на която с максимална за корабния компютър точност съответстваше на реалното положение. Неправилната повърхност на Камънаците се местеше на тласъци край бойните линии; флагманският кораб се движеше със свръхсветлинни микроскокове, така че се представяше на обзорната сцена чрез поредица от застинали картини на интервали от секунда и половина. Забавени от масата на техните свръхсветлинни оръдия, отбелязаните на екрана с шест тлъсти зелени символа тежковъоръжени венериански кораба изоставаха от основните сили на флотата.

Нечий глас прозвуча в слушалките на Мич:

— След около десет минути очакваме да стигнем…

Гласът замря. На сферата вече имаше една червена точка, сетне втора, сетне още една дузина — те изгряваха като малки слънца иззад изпъкналия край лавина. Доста време хората на мостика мълчаха, докато напредването на берсеркерите не се очерта напълно. Изглежда, че все пак разузнавателният патрул на Хемфил е бил забелязан, защото флотата на берсеркерите не патрулираше, а нападаше. Образува се бойна мрежа от стотина или повече червени точки, а след нея и втора. Двете подскачаха като жаби една през друга от и обратно в нормалното пространство подобно на редиците на хората. Но червените берсеркери продължаваха да се появяват, формациите им растяха и се разпръскваха встрани, за да обкръжат и да смажат по-малката противникова флота.

— Наброяват около триста машини — произнесе нечий педантичен и малко женствен глас, чиято хладнокръвна пунктуалност наруши тишината. В минали времена самият факт, че съществуват триста берсеркера, би могъл да съкруши всички човешки надежди. Но на това място и в този час самият страх не би могъл да свари неподготвен никого.

Гласовете в слушалките на Мич започнаха да предават подготовката за началото на боя. Той все още нямаше друга работа освен да слуша и наблюдава.

Шестте тежки зелени знака бяха изостанали още повече; без да се колебае, Карлсен запрати цялата си флота в центъра на противника. Оказваше се, че силата на врага е била подценявана, но изглежда командването на берсеркерите бе направило същата грешка, така че и на червените формации им се наложи да се прегрупират и да се разпръснат по-нашироко.

Разстоянието между двете флоти все още бе прекалено голямо, за да се използват ефективно обикновените оръжия, ала противникът вече бе в обхвата на приближаващите тежковъоръжени венериански кораби с техните свръхесвтлинни оръдия, които спокойно можеха да стрелят през формациите на хората, все едно че тях ги нямаше.

При залпа им Мич сякаш усети вибрациите на пространството край него; това беше страничен ефект, който човешкият мозък долавяше, а всъщност се дължеше на разпръснатата енергия. Всеки снаряд, който се изстрелваше на безопасно разстояние от съответния кораб, притежаваше свой собствен свръхсветлинен двигател, който след това го ускоряваше, докато снарядът не се мернеше за миг и не изчезнеше от реалността, управляван от микротаймерите си.

С натежала маса, увеличена от скоростта, огромните снаряди подскачаха в реалното пространство като камъни по водата, подминавайки като фантоми през флотата на живота и се появяваха напълно в реалното пространство едва щом наближаха целта си. В този миг те вече пътуваха като вълните-частици на де Броил и материята им кипеше вътрешно от фазовата скорост, която надвишаваше скоростта на светлината.

Почти веднага след като Мич усети призрачното появяване на снарядите, една червена точка започна да се разширява в облаче, все още миниатюрно в обзорната сфера. Някой ахна. След още няколко мига собствените бордови оръжия на флагманския кораб — лъчи и ракети — влязоха в действие.

Вражеският център спря на два милиона мили пред тях, но фланговете на противника продължиха движението си гладко като винта на огромна месомелачка, заплашвайки да обградят челната редица от корабите на хората.

Карлсен не се поколеба и флотата на живота съвсем съзнателно се понесе право в капана — към мястото, където двете челюсти се събираха.

Пространството около Мичъл Спейн се гърчеше и кривеше. Всеки кораб от флотата вече стреляше, всеки неприятел отговаряше, а освободените енергии го дърпаха с призрачните си пръсти през бронята на скафандъра му. Зелени и червени точки изчезваха от сферата, но засега загубите и на едните, и на другите бяха незначителни.

Гласовете в шлема на Мич стихнаха, защото събитията се ускориха до такава степен, че човешката мисъл вече не можеше да ги следва. За известно време битката щеше да се води компютър срещу компютър, верен роб на живота срещу безжизнен метален разбойник, и нито можеше да се разтревожиш, нито да разбереш какво точно става.

Обзорната сфера на флагманския мостик сменяше мащабите на показваните обекти всеки миг. Една набъбваща червена точка бе само на един милион мили, след това на половината разстояние, след това преполовяваше половината. И ето че флагманският кораб излезе в нормалното пространство за последния таранен скок на атаката, изстрелвайки самия себе си като куршум във врага.

Демонстративната сфера отново смени мащаба и избраният противник вече не представляваше червена точка, а огромна, внушаваща страх крепост, черна на фона на звездите. Само още сто мили, после още петдесет. Скоростта на сближаването се намали до една миля в секундата. Както се очакваше, врагът се опитваше да избегне с максимално ускорение наглед самоубийственото нападение. Мич провери за последно ремъците на креслото, изправността на скафандъра и оръжията си. Крис, твоят пашкул трябва да издържи. Спи спокойно в кош. Берсеркерът се разду, запълвайки цялата сфера и сега по обкования със стомана негов стомах се виждаха святканията от изстрелите на оръдията. Този бе мъничък, може би само десетина пъти по-голям от масивния флагмански кораб. Винаги можеше да се намери някое гнило място по тях — стари рани под древните кожи. Напразно се опитваш да избягаш, чудовищна гадорийо, няма да ти се размине!

По-близо, още по-близо. Сега!

Всички светлини угаснаха и за една безкрайна секунда хората пропаднаха в мрака…

Удар. Креслото на Мич се разтърси. Въпреки меките подложки тялото му се натърти от сблъсъка. Тараниращият връх сигурно се бе изпарил, разсейвайки енергията до поносимо за връхлитащия кораб ниво.

Смачкването на носа се прекрати, но стържещият звук продължи — виеща, ручаща симфония от напрегнат метал, изтичащ въздух и газове — все едно задавено, хълцащо дишане. Сега големите машини бяха скопчени; флагманският кораб до половината бе влязъл в берсеркера.

Груб таран, ала никой на мостика не бе наранен. Контролът по повредите рапортува, че очакваните утечки на въздух са овладени. Артилерията докладва, че все още не могат да извадят навън в раната някоя от оръдейните кула. Двигателното съобщи, че са готови за максимална тяга.

Тяга!

Корабът се извъртя в раната, която бе отворил. Може би ще победят лесно, ще разкъсат врага, ще разпилеят металните му карантии в космоса. Мостикът се завъртя заедно с корабната структура — този кораб бе направен предимно от масивен метал. За момент Мич си въобрази, че мощта на построените от хората двигатели ще надделее.

— Безполезно е, командире. Заклинихме се.

Врагът бе устоял. Вероятно паметта на берсеркера вече крои стратегически планове. Контраатаката срещу флагманския кораб наближава — атака без страх и жалост.

Командирът на кораба погледна Йохан Карлсен. Хората бяха предвидили, че щом веднъж битката стигне до стадия на финалното меле, върховният главнокомандващ няма какво толкова да прави. Даже и флагманският кораб да не се бе полузаровил в корпуса на противника, цялото околно пространство щеше да представлява пълен ад от хаотично унищожение и всяка смислена връзка щеше да стане невъзможна. Но ако сега Карлсен бе безпомощен да направлява боя, то централните компютри на берсеркерите също не можеха да се свържат в един общ мозък.

— Поемете командването на кораба си, сър — нареди Карлсен. Той се наклони напред, облегнат върху подлакътниците на креслото си, и се втренчи в помътнялата обзорна сфера, сякаш се опитваше да разбере нещо от няколкото мигащи светлинки в нея.

Корабният командир незабавно заповяда на пехотинците си да абордират.

Мич ги видя да излизат от вратите за вилазки. Седенето си беше по-лошо от каквото и да е действие.

— Сър, искам разрешение да се присъединя към абордиращите.

Карлсен сякаш не чуваше. Засега сам се бе отказал да използва властта си; едва ли щеше да почне да умува в момента дали да изпрати Мичъл Спейн на фронтовата линия или да го остави в тила.

Корабният командир също не отговори веднага. Искаше му се да задържи координатора по абордажа на мостика, ала в боя щеше да има ужасна нужда от хора с опит.

— Отивай! Направете всичко възможно, за да защитите нашите врати за вилазки.

Берсеркерът се нахвърли върху им с орда от войници-роботи. Пехотинците едва се бяха поотдалечили от вклинения корпус и контраатаката ги връхлетя, като откъсна повечето от тях.

В тесния зигзаговиден проход, водещ към излаза, край който боят бе най-ожесточен, една бронирана фигура пресрещна Мич.

— Капитан Спейн? Аз съм сержант Бруум, изпълняващ длъжността командир на отбраната тук. Мостикът заповяда вие да поемете командването. Малко е тежичко. Топчиите не могат да накарат оръдейната кула да действа в раната. Дрънкалата имат всички възможности да маневрират и продължават да ни налитат.

— Тогава да излизаме.

Двамата се разбързаха напред през един проход, който се бе превърнал просто в изкривена цепнатина. На това място флагманският кораб се бе огънал като острие на меч, натикано силом в закалена броня.

Най-подир се измъкнаха от вратата за вилазки. Далечните просветвания и приглушения блясък на горещия метал наблизо им показваха подпорните греди, големи като високи сгради, сред които се бе завтъкнал флагманският кораб.

Сержантът му посочи къде сред хаоса от разкъсан метал и плаващи в пространството отломки се бяха разположили стотината мъже.

— Дрънкалата не използват пистолети — обясни Бруум. — Просто се промъкват крадешком или налетяват като вълна и, ако им се отдаде, ни въвличат в ръкопашен бой. При последната вълна загубихме шест човека.

От дълбоките каверни долитаха със стенещи пориви газ и разпръснати капки течност, проблясваха светлини и през снагата на метала минаваха дълбоки потръпвания. Нямаше как да се разбере дали проклетото чудовище умираше или просто се подготвяше за бой.

— Върнаха ли се хората от другите абордажни групи? — попита Мич.

— Не. Май са я загазили.

— Защита на вратата, тук е Артилерията — обади се един приветлив глас по радиото в наушниците им. — Успяхме да възстановим действието на една от оръдейните кули, посока на стрелба осемдесет градуса.

— Добре, тогава я използвайте! — изръмжа Мич. — Нали сме вътре в него, няма как да не уцелите нещо!

След минута от защитените углъбления в корпуса на флагманския кораб блеснаха прожектори и забиха пръсти от светлина в огромната хаотична пещера.

— Ето ги, пак идват! — викна Бруум. На неколкостотин метра, оттатък разтопения остатък от носа на флагманския кораб към тях се понесе редица от фигури. Прожекторите провериха какви са: не бяха хора в скафандри. Мич тъкмо отвори уста да кресне на Артилерията и оръдейната кула откри безпорядъчна стрелба по напредващите машини.

Зададоха се обаче нови и нови редици. Хората стреляха във всички посоки по машините, които пристигаха със стотици — пълзейки, на реактивна тяга или просто носейки се в безтегловност.

Мич изскочи от вратата за вилазки с гмуркащи се безтегловни скокове и се зае да обходи стражевата охрана, за да я прегрупира.

— Когато се налага, отстъпвайте! — заповяда той по командната честота. — Но ги дръжте далеч от вратите за вилазки!

Хората му бяха изправени сега не пред случаен набор от тръбопроводни сервомеханизми и самоходни заваръчни автомати; тези устройства бяха конструирани в една или друга форма с цел да се бият.

Шмугвайки се между аванпостовете, нещо прилично на масивна верига се изви в примка, за да залови Мич; той го строши на две с втория изстрел. Една метална пеперуда се стрелна към него с блестящите си реактивни двигатели и отново отлетя, а той прахоса четири изстрела по нея.

Преди да потегли обратно към вратата за вилазки, Мич попита по радиото:

— Бруум, как е там?

— Трудно е да се определи, капитане. Командирите на взводове, проверете пак, командирите на взводове…

Летящото нещо се стрелна отново, Мич го покоси с лазерния си пистолет. Докато наближаваше вратата за вилазки, отвсякъде гърмяха оръжия. Битката във вътрешността на берсеркера отразяваше в микрокосмосмически мащаб обърканата борба между флотите отвън. Той знаеше, че тя все още бушува, защото призрачните нокти на бойните енергии не преставаха да го дърпат през бронята на скафандъра му.

— Идват пак — Добро, Елен, девет по циферблата.

Тези координати показваха, че вражеската атака бе насочена право срещу вратата за вилазки. Мич намери едно местенце, където да се залости, и отново вдигна карабината си. Много от машините от тази вълна носеха пред себе си метални щитове. Той стреляше и презареждаше, стреляше и презареждаше.

От единствената работеща оръдейна кула на флагмана равномерно излизаха пламъчета и по редиците на машините във вакуумната тишина маршируваше почти непрекъсната линия от експлозии. Автоматичните оръдия на кулата бяха далеч по-мощни от ръчните оръжия на пехотинците; почти всичко, ударено от оръдията, се пръскаше на облак от шрапнели. Но ето че изведнъж на корпуса на флагманския кораб се появиха машини, които нападнаха оръдейната кула откъм сляпата й страна.

Мич предупреди по радиото и се втурна натам. В следващия момент враговете го наобиколиха. Две неща наблизо бяха сграбчили един десантник в крабоподобните си щипци и се опитваха да го разкъсат, заедно с бронекостюма му. Мич бързо откри огън по движещите се фигури и уцели единия робот, откъсвайки левия му манипулатор.

Миг по късно същата машина бе отхвърлена и потрошена от снаряди. Другата замлати бронирания човек, който държеше, в една нащърбена подпорна греда, докато го направи на парчета, и се обърна да се огледа за следващия си работен обект.

Тази машина бе бронирана не по-зле от боен кораб. Тя забеляза Мич и се отправи към него. Катереше се през търкалящите се наоколо отломки, снарядите и куршумите я разтърсваха, но не можеха да й навредят. Проблесна сребристо на лампата на скафандъра му и протегна ярките си щипци, докато той изпразни карабината си в кутията, където би трябвало да е кибернетичното й управление. Сетне той извади пистолета си и се гмурна под хвата й, ала тя се извъртя към него с ловкостта на котка. Докопа го за лявата длан и за шлема. Металът жално изскърца и заскриптя. Той насочи лазерния си пистолет към онова, за което предполагаше, че е мозъчната й кутия, и задържа спусъка натиснат. Двамата с машината се носеха в пространството и сега тя нямаше опорна точка, за да използва силата си. Въпреки това го държеше и мачкаше бронираната му ръка и шлема.

Мозъчната кутия на машината, пистолетът и металната ръкавица на дясната му ръка се нажежиха до червено. Нещо разтопено пръсна по стъклото на шлема му и почти го заслепи с блясъка си. Лазерът с ослепителна дъга изпразни заряда си във врага.

Лявата му ръкавица, все още в щипците на врага, сдаваше…

… ръката му…

Тъкмо когато вградената в скафандъра обезболяваща спринцовка го убоде и турникетът го захапа, той освободи обгорената си дясна ръка от ръкохватката на лазерния пистолет и се пресегна за пластичните гранати, които висяха на пояса му.

Лявата му ръка се вдърви още преди металните клещи да пуснат осакатената му длан и бавно да се протегнат, за да го хванат на друго място. Цялата машина се тресеше като агонизиращ човек. Мич заметна дясната си ръка около нея, за да залепи една граната на оттатъшната страна на мозъчната кутия. Сетне напъна ръце и крака да се изтръгне от смазващите, алчно свиващи се щипци. Сервомоторите на скафандъра му запищяха от претоварването, защото мощта на противника бе по-голяма, две секунди, затвори си очите, три…

Експлозията го зашемети. Осъзна, че се носи сам в пространството. Наоколо проблясваха светлини. Някъде трябваше да има една врата за вилазки; той трябваше да се добере до нея и да я защищава…

Главата му бавно се проясняваше. Имаше усещането, че някой грубо натиска гръдния му кош с два пръста. Надяваше се това да е само реакция на организма му вследствие раната на ръката. Затрудняваше се да различи каквото и да било, понеже половината стъкло на шлема му все още бе покрито от плисналия метал, но накрая забеляза корпуса на флагманския кораб. Някакъв метален остатък доплува в обсега му и той го използва като транспортно средство, за да се добере до вратата. Измъкна нов пълнител и едва тогава проумя, че карабината му бе изчезнала.

В близост до вратата за вилазки пространството бе задимено от разбития механизъм, ала там все още имаше хора, които стреляха към голямата кухина. На фона на проблясващите светлини Мич разпозна скафандъра на Бруум и видя, че той му махна с ръка.

— Капитане! Събориха оръдейната и повечето прожектори. Ама и ние повредихме ужасно много от тях… как е ръката ви?

— Като дърво. Имаш ли карабина?

— Какво?

Бруум не можеше да го чуе. Естествено — проклетият краб бе стиснал шлема на Мич и вероятно бе повредил радиопредавателя му. Мич допря шлема си до Бруумовия и каза:

— Ти поеми командването. Аз влизам. Ако мога, ще се върна.

Сержантът кимна и тревожно проследи с поглед отдалечаващия се към вратата Мич. Край тях отново започна страшна пукотевица, но при тия два пръста, дето не преставаха да го натискат в гърдите, нищо не можеше да направи. Беше замаян. Да се върне навън? Кого заблуждаваше? Щеше да е голям късмет, ако успееше да се прибере без чужда помощ.

Влезе през вратата, мина покрай нишите на вътрешните охранници и се затътри през въздушната камера. Някакъв санитар го забеляза и дотича да му помогне.

Още не съм умрял, помисли си, когато се съвзе и видя, че наоколо му имаше хора и светлини. Част от дланта на лявата му ръка бе оцеляла и сега бе увита в бинтове. Установи и друго — вече не усещаше призрачното придърпваме на изкривяващите пространството оръжия. После осъзна, че в момента го изкарваха с носилка от операционната и че по лицата на хората, които бързаха край него, се четеше триумфална радост. Все още бе гроги, и не можеше да формулира смислен въпрос, ала думите, които чуваше, изглежда означаваха, че и друг кораб се бе присъединил към атаката на този берсеркер. Това бе добър знак, значи наблизо имаше свободни кораби.

Санитарите оставиха носилката недалеч от мостика, на място, пригодено за реанимационна; там имаше мнозина ранени, които бяха привързани с обезопасителни ремъци и снабдени с дихателни тръби, в случай на евентуален отказ на системите за гравитация или въздух. Около себе си Мич нявсякъде виждаше следи от боя. Как бе възможно да има такива поражения толкоз навътре в кораба? Та вратите за вилазки бяха удържани.

Последва продължителна гравитационна вибрация.

— Разкачиха кораба — констатира някой наблизо.

Мич изгуби за малко съзнание. Следващото, което видя, идвайки на себе си бе, че от всевъзможни посоки към мостика се стичаха хора. Лицата им бяха тъй щастливи и тържествени, сякаш някакъв радостен сигнал ги бе призовал. Мнозина носеха, както му се стори, доста странни предмети: оръжия, книги, шлемове, бинтове, подноси с храна, бутилки, дори шашардисани деца, които изглеждаха току-що спасени от лапите на берсеркера.

Мич се повдигна на десния лакът, като пренебрегна бодежите в бинтованите си гърди и потъналите в мехури пръсти на дясната си ръка. Заради хората, които се движеха пред него, все още не можеше да види бойните кресла на мостика.

Тържествено-щастливите люде прииждаха от всички коридори на кораба; мъже и жени се тълпяха под ярките светлини.

След горе-долу час Мич се свести отново и откри, че наблизо е включена обзорната сфера. Пространството, в което се бе водила битката, представляваше назъбена нова мъглявина от изпарен метал, чиито сгъстяващи се горещи ядра мъждукаха като малки разжарени въгленчета пред абаносовите гънки на Камънаците.

Редом с Мич някой уморено, но и с оживление диктуваше на записващото устройство пред себе си:

— … По настоящи сметки сме загубили петнадесет кораба и около осем хиляди души. Изглежда всичките ни кораби имат известни повреди. По наша преценка деветдесет, повтарям, деветдесет берсеркера са унищожени. Последните сведения са за сто седемдесет и шест пленени или самоунищожили се берсеркера. Все още не можем да повярваме. В този исторически момент сме длъжни да запомним, че тридесет или дори повече избягаха и са също тъй смъртоносно опасни, както и по-рано. Ще трябва да продължим да ги преследваме и да се бием с тях още дълго, но като цяло силата на флотата им бе сломена. Можем да се надяваме, че пленяването на толкова много машини най-накрая ще ни даде по-определени сведения за произхода им. А най-хубавото от всичко е, че бяха освободени около дванадесет хиляди затворници-хора.

Как да обясним успеха си? Тези от нас, които не са вярващи, ще кажат, че сме победили, защото нашите корпуси са били по-нови и по-здрави, дългобойните ни оръжия — помощни, а тактиката ни — неочаквана за врага… и че нашите пехотинци са били способни да сразят всичко, което берсеркерите са могли да изпратят срещу тях.

Но историята несъмнено ще признае заслугите на върховния главнокомандващ Карлсен за неговата решителност да се атакува в мига, когато помиряването му с венерианците въодушеви и обедини флотата.

Сега върховният главнокомандващ е тук и посещава редиците на пострадалите, които лежат в импровизирания лазарет…

Движенията на Карлсен бяха тъй бавни и вяли, че Мич го помисли за ранен, макар да не се виждаха бинтове. Карлсен влачеше крака покрай подредените носилки и за всеки ранен намираше дума или поне кимваше. Когато стигна до сламеника на Мич се закова, сякаш фактът че го позна му дойде като шок.

— Тя е мъртва, поете — бе първото, което каза.

За миг на Мич му се стори, че корабната палуба се провали някъде, сетне той успя да запази спокойствие, като че ли бе очаквал именно това. Битката го бе опустошила вътрешно.

Със загубил силата си глас Карлсен му разправи как врагът се вмъкнал през корпуса на флагманския кораб с нещо като торпедо — някаква адска машина, която сякаш знаела устройството на кораба — истински подвижен ядрен реактор, който си пробил път към жилището на върховния главнокомандващ почти чак до мостика, преди да бъде спрян и обезвреден.

Гледката на повредите от боя тук би трябвало да подсети Мич по-рано, но досега той просто не бе в състояние да разсъждава трезво. Шокът и лекарствата му пречеха да мисли или чувства кой знае колко, ала той си спомни как бе изглеждало лицето й в онова сиво, смъртоносно място, откъдето я бе спасил.

Спасил.

— Аз съм един слаб и глупав човек — говореше Карлсен, — но никога не съм бил твой враг. А ти?

— Не. Ти прости на всичките си врагове. Избави се от тях. Сега за известно време няма да имаш никакви врагове. Галактически герой. Само че не ти завиждам.

— Бог да й даде покой. — Независимо от цялата му мъка и умора лицето на Карлсен все още бе живо. Само смъртта щеше окончателно да съкруши този мъж. На устните му се появи призракът на бегла усмивка. — А сега следва втората част от пророчеството, така ли? Ще бъда победен и ще умра, без да притежавам нищо. Като че ли човек може да умре другояче.

— Всичко ще бъде наред, Карлсен. Мисля, че ще преживееш собствения си успех. Ще умреш в мир някой ден и ще идеш в небесата на вярващите.

— В деня, когато ще умра… — Карлсен бавно извърна глава и огледа всички хора около себе си, — ще си спомня за днешния. За тая слава, за тая победа, за тези хора. — Под умората и скръбта той все още носеше ужасяващата си убеденост — не толкова в собствената си правота, колкото че се е обрекъл на право дело.

— Поете, когато се оправиш, ела да работиш за мен.

— Някой ден може би ще дойда. На първо време ще ми стигне и възнаграждението за битката. А имам и работа. Ако не успеят да възстановят ръката ми… е, и една ръка ми е достатъчна, за да пиша. — Мич изведнъж се почувства страхотно изтощен.

Дланта на Главнокомандващия докосна здравото му рамо.

— Бог да те пази — и Йохан Карлсен продължи нататък.

Мич искаше единствено да си почине. По-късно ще се залови за работа. Светът е лош и всички хора са глупаци, ала сред тях има мъже, които не могат да бъдат смазани. А това е нещо, което си заслужава да бъде разказано.

След всяка битка, дори тя да е победна, остават ранени.

Наранената плът може да се изцели. Възможно е ръката да бъде пришита на мястото си, окото — да се превърже; дори увреденият мозък може да се възстанови до известна степен. Има обаче рани, които са твърде дълбоки, за да могат да бъдат достигнати с хирургически нож. Има врати, които не бива да се отварят отвън. Аз открих един разделен ум.