Берсеркерите

Без мисъл

Машината представляваше огромна крепост, в която нямаше никакъв живот, и бе настроена от отдавна умрелите си създатели да унищожава всичко живо. Заедно с много други като нея Земята я бе получила в наследство от някаква война, водена от неизвестни междузвездни империи по време, което едва ли би могло да се свърже с който и да било земен календар.

Една такава машина можеше да увисне над някоя колонизирана от хората планета и за два дни да стрие повърхността й на дебел сто мили безжизнен облак от прах и пара. Точно тази машина вече го бе правила.

В своята фанатична, несъзнателна война срещу живота тя не използваше някаква предвидима тактика. Неизвестните древни играчи бяха базирали поведението й върху принципа на случайността с цел машината да бъде задействана на територията на противника, за да причини колкото може повече щети. Хората предполагаха, че тя избира бойния си план чрез случайния разпад на атоми в блокче от някой дълготраен изотоп, заровен нейде дълбоко в нея, така че планът дори теоретично не би могъл да бъде предвиден от противостоящите му умове — били те човешки или електронни.

Хората я наричаха берсеркер1.

Дел Мъри, бивш компютърен специалист, я наричаше и с по-звучни епитети; точно сега обаче бе прекалено зает с това да пести дъха си, докато се движеше с колебливи скокове из малката кабина на едноместния изтребител и включваше резервните модули за да замести повредите от последното, почти точно попадение на берсеркерската ракета. В кабината се придвижваше и едно животно, наподобяващо голямо куче с предни крайници като на човекоподобна маймуна. В почти човешките си ръце то стискаше сноп аварийни запечатващи лепенки. В кабината висеше лека мъгла. Щом полюшването на мъглата покажеше утечка от някоя разхерметизирана част от корпуса, кучето-маймуна отиваше там да сложи лепенка.

— „Фоксглав“2, отговорете! — викна мъжът, надявайки се, че радиото му отново е проработило.

— Здрасти, Мъри, тук е „Фоксглав“ — внезапно прогърмя един глас. — Докъде я докара?

Дел бе прекалено уморен, за да покаже какво облекчение изпитва от факта, че връзката бе възстановена.

— След минута ще ти кажа. Ако не друго, поне престана за малко да ме обстрелва. Шавай, Нютон!

Чуждоземното животно — хем любимец, хем помощник — наречено айян, се отмести настрани от краката му и продължи всеотдайно да търси утечки.

За една минута Дел успя да се препаше с ремъци към тапицираното командно кресло, пред което имаше нещо като оперативен пулт. Последното попадение бе разпръснало фини пронизващи шрапнели из цялата кабина. Учудващо бе, че човекът и айянът бяха останали незасегнати.

Като се увери, че радарът му отново функционира, Дел рече:

— Намирам се на около деветдесет мили от него, „Фоксглав“. Ти си от противоположната страна. — Още от започването на битката Дел се бе стремил да заеме сегашната си позиция.

Двата земни кораба и берсеркерът бяха на половин светлинна година от най-близката звезда. Докато двата кораба се придържаха близо до нея, берсеркерът не можеше да изскочи от нормалното пространство и да нападне беззащитните колонии, изградени върху планетите на тая звезда. На борда на „Фоксглав“ се намираха само двама души. На тяхно разположение имаше повече машинарии, отколкото при Дел, ала и двата кораба бяха като брашнени червейчета в сравнение със своя противник.

Радарът на Дел му показваше древната метална руина, чието напречно сечение не бе много по-малко от щата Ню Джърси. Ударите на хората бяха пробили в нея дупки с размерите на остров Манхатън и бяха разтопили локви от шлака, големи колкото езера, на повърхността й.

Въпреки това силата на берсеркера все още бе огромна. Никой човек досега не бе оцелявал в битка с него. Той можеше да размаже малкия кораб на Дел като комар; направо щеше да прахоса ловкостта си заради него. Самото му безразличие носеше особен привкус на ужас. Хората никога не можеха да изплашат този враг така, както той плашеше тях.

Тактиката на земяните, разработена въз основа на горчивия опит, натрупан от срещите с други берсеркери, изискваше едновременна атака на три кораба. „Фоксглав“ и Мъри бяха двата. Третият би трябвало вече да се е отправил насам, движейки се в подпространството със скорост, превишаваща скоростта на светлината, но все още на осем часа път от тях. Очаквайки пристигането му, „Фоксглав“ и Мъри трябваше да притискат до стената берсеркера, докато той обмисляше неразгадаемите си планове.

Той би могъл да атакува който и да е от корабите във всеки един момент или пък да се оттегли. Можеше с часове да ги чака да направят първия ход — макар че положително би влязъл в бой, ако хората предприемеха атака. Беше научил езика на земните космонавти и можеше да се опита да разговаря с тях. Но в крайна сметка щеше да се постарае да ги унищожи, както и всяко друго живо създание, което срещнеше. Това бе основната заповед, дадена му от древните военачалници.

Преди хиляда години берсеркерът с лекота би помел кораби като тия, дето сега се изпречваха на пътя му, независимо дали носеха термоядрени ракети или не. Сега обаче по някакъв свой електрически начин той съзнаваше собственото си отслабване поради натрупалите се увреждания. А може би вследствие на многовековните битки, с които си бе пробивал път през галактиката, се бе научил да бъде предпазлив.

Съвършено неочаквано детекторите на Дел показаха, че зад кораба му се образуват силови полета. Като прегръдка на грамадна мечка те препречиха пътя му за отстъпление. Той зачака смъртоносния удар на врага, протегнал трепереща ръка над червения бутон, който би изстрелял в залп атомните му ракети към берсеркера. Ако обаче го нападнеше сам или дори с „Фоксглав“, адската машина щеше да отрази техните ракети, да смаже корабите им и да унищожи безпомощните планети. За атака бяха нужни три кораба. Червеният бутон сега беше само последното отчаяно средство.

Дел тъкмо докладваше на „Фоксглав“ за силовите полета, когато долови в ума си първия намек за нова атака.

— Нютон! — рязко викна той, без да прекъсва връзката с „Фоксглав“. Щяха да го чуят и да разберат какво ще последва.

Айянът моментално изскочи от бойната си койка и застана като хипнотизиран до Дел, съсредоточил цялото си внимание към човека. Понякога Дел се хвалеше: „Покажи на Нютон рисунка на разноцветни светлинки, убеди го, че тя представлява някой конкретен контролен пулт, и той ще натиска бутоните или ще върши каквото си му наредил, докато не докара истинския пулт до същото положение, като на картинката.“

Само че никой айян не притежава човешката способност да мисли абстрактно и точно заради това Дел се канеше да остави Нютон да командва неговия кораб.

Той изключи корабните компютри — при атаката, която чувстваше, че се задава, те щяха да са също тъй безполезни, както и собствения му мозък и каза на Нютон:

— Ситуация „Зомби“.

Животното незабавно реагира както го бяха обучили: хвана здраво ръцете на Дел и една по една ги отмести зад командното кресло, където бяха инсталирани оковите.

Тежкият опит бе разкрил на хората някои неща за умственото оръжие на берсеркера, макар принципът на действие да си оставаше неизвестен. Атаката с него се разгръщаше бавно и ефектът от действието му не можеше да се поддържа за повече от два часа, след което берсеркерът очевидно биваше принуден да го изключи за същия период. Докато действаше, оръжието лишаваше всеки човешки или електронен мозък от способността да планира или да предвижда, като при това го оставяше в неведение за собствената му неспособност.

На Дел му се струваше, че всичко туй вече се бе случвало и преди; може би не само веднъж. Нютон, този палав компаньон, беше прекалил с лудориите си; бе зарязал любимите си играчки — малките кутии с оцветени мъниста — и натискаше клавишите по осветения пулт. И понеже не искаше да сподели забавлението си с Дел, някакси бе успял да привърже човека към креслото му. Такова поведение наистина не можеше да се търпи, особено когато се предполагаше, че се води битка. Дел се помъчи да освободи ръцете си и викна Нютон.

Нютон добросъвестно изскимтя и остана при пулта.

— Нют, псе такова, пусни ме! Знам какво трябва да кажа: „Двай’стици четири и още седем…“ Хей, Нют, къде са ти играчките? Дай да ти видя хубавите мъниста — на кораба имаше стотици малки кутийки с разноцветни мъниста: остатъци от някакви разменни стоки, които Нютон обичаше да сортира и размества. Дел огледа кабината и се засмя под мустак на собствената си изобретателност. Щеше да отвлече вниманието на Нютон с мънистата и сетне… смътната идея се разтвори сред хаоса от щурави гротески, изпълнили съзнанието му.

От време на време Нютон изскимтяваше, но оставаше до пулта, като натискаше бутоните в дългата поредица, която бе запаметил, правейки финтове и отклоняващи маневри, които биха могли да заблудят берсеркера, че корабът все още е управляван надеждно от своя пилот. Нито веднъж Нютон не постави ръка близо до големия червен бутон. Само ако той самият пострадаше и изпиташе убийствена болка или в креслото на Дел видеше мъртвец, щеше да посегне към него.

— А, разбирам, Мъри — дърдореше от време на време радиото, като че ли потвърждаваше получаването на някое съобщение. Понякога „Фоксглав“ добавяше няколко думи или числа, които биха могли да означават нещо. Дел се чудеше какво толкова брътвят.

Накрая проумя — „Фоксглав“ се стараеше да поддържа илюзията, че корабът му все още е управляван от компетентен мозък. Страховата реакция дойде, когато взе да схваща, че отново бе преживял менталната атака. Унесен в изчисленията си, берсеркерът — полугений, полуидиот — се бе въздържал да предприеме атаката, чийто успех би бил сигурен. Може би бе измамен, а може би следваше стратегия, която почти на всяка цена се стремеше да избягва предвидимите действия.

— Нютон — животното се извърна, доловило промяната в тона на гласа му. Сега Дел бе в състояние да изрече формулния израз, чрез който да покаже на Нютон, че е безопасно да освободи господаря си: една поредица, твърде дълга, за да може да бъде изрецитирана от човек, докато е подложен на действието на умственото оръжие.

— „… не ще изчезне от лицето на Земята!“ — приключи той. С радостен лай Нютон освободи ръцете на Дел, който незабавно се обърна към радиото.

— „Фоксглав“, действието на врага очевидно е прекратено — съобщи гласът на Дел през високоговорителя в кабината на по-големия кораб.

Командирът си позволи една въздишка.

— Той отново е в състояние да управлява!

Вторият офицер — трети нямаше — рече:

— Това означава, че през следващите два часа имаме някакъв шанс в битката. Хайде да нападнем сега!

Командирът поклати глава — бавно, но без колебание.

— С два кораба шансовете ни са равни на нула. Остават по-малко от четири часа до пристигането на Гизмо. Ако искаме да победим, трябва да протакаме дотогава.

— Но следващия път, когато разбърка ума на Дел, той ще ни връхлети! Не мисля, че и за минута сме го заблудили… Тук сме извън обсега на умствения му лъч, но Дел не може да се измъкне от зоната на влиянието му. А и не можем да очакваме онзи айян да се бие вместо него. Наистина няма да имаме никакъв шанс, ако Дел бъде елиминиран.

Очите на Командира шареха безспирно по пулта.

— Ще чакаме. Не сме сигурни, че, когато отново насочи лъча си към него, непременно ще атакува…

Внезапно берсеркерът заговори и гласът му ясно се чу в кабините на двата кораба:

— Малък кораб, имам предложение към теб — звучеше като мутиращия глас на юноша, понеже нанизваше една подир друга думи и срички, записани от гласовете на затворници — хора от двата пола и на различна възраст. Парченца от човешки чувства, сглобени и фиксирани като пеперуди на карфички, помисли си Командирът. Нямаше никакво основание да се вярва, че е оставил затворниците живи, след като е научил криво-ляво езика от тях.

— Е? — в сравнение с неговия, гласът на Дел беше стегнат и уверен.

— Измислих една игра — рече берсеркерът. — Ако играеш достатъчно добре, няма да те убия незабавно.

— Сега вече чухме всичко — промърмори Вторият офицер.

След три секунди размисъл Командирът удари с юмрук подлакътника на креслото си.

— Иска да изпробва способността му да се учи и да изследва непрекъснато мозъка му, докато увеличава мощността на умствения лъч и опитва различни модулации. Само да се увери, че умственият лъч действа, и мигновено ще атакува. Мога да се басирам на живота си. Това ще е играта, дето ще я играе този път.

— Ще обмисля предложението ти — хладнокръвно заяви гласът на Дел.

— Че онзи не бърза да започне — рече Командирът. — Няма да е в състояние да включи умствения лъч още близо два часа.

— Да, но на нас ни трябват още толкова.

— Опиши правилата на тази игра — обади се гласът на Дел.

— Това е опростен вариант на човешката игра, наречена шашки.

Командирът и помощникът му се спогледаха. Ни единият, ни другият можеше да си представи, че Нютон е способен да играе на шашки. Нито пък се съмняваха, че провалът на Нютон до няколко часа щеше да донесе смъртта им и да доведе до унищожението на близките планети.

След едноминутно мълчание гласът на Дел запита:

— Какво ще използваме за дъска?

— Ще предаваме ходовете си един на друг по радиото — спокойно отвърна берсеркът и заописва шашкиподобната игра, която се играеше на по-малка дъска и с по-малко от нормалния брой пулове. В нея нямаше нищо особено трудно, но, разбира се, играта явно щеше да изисква функциониращ мозък — човешки или електронен, който да планира и предвижда.

— Ако се съглася да участвам — бавно каза Дел, — как ще решим кой ще прави ход първи?

— Опитва се да печели време — рече Командирът, гризейки нокътя на палеца си. — Няма да можем да му дадем никакъв съвет, защото това нещо ще ни чуе. Ох, Дел, остани с всичкия си!

— За да опростим нещата — отсече берсеркерът, — аз винаги ще играя пръв.

Когато привърши монтажа на игралната дъска, Дел можеше да разчита на още един час, през който умственото оръжие нямаше да бъде приложено. Пуловете бяха с щекери; при всяко преместване към берсеркера щяха да се изпращат съответни сигнали по радиото, а светещите квадратчета на дъската щяха да му показват къде са поставени неговите пулове. Ако берсеркът го заговореше по време на менталната атака, гласът на Дел щеше да му отговори, записан на лента, която бе натъпкана със смътно агресивни фрази като: „Хайде, играй“ или „Сега не искаш ли да се предадеш?“

Не беше известил противника си докъде е стигнал с приготовленията, защото все още се занимаваше с нещо, което онзи не биваше да разбере — системата, която би трябвало да даде на Нютон възможност да изиграе опростения вариант на шашките.

Както си работеше, Дел беззвучно се изхили и хвърли поглед към койката, на която се бе излегнал Нютон. Той бе стиснал играчките си в ръце, сякаш намираше в тях някакво спокойствие. Този план щеше да принуди айяна да се напрегне почти до границите на възможностите си, но Дел не виждаше причини замисълът да не успее.

Той бе анализирал напълно комбинациите на миниатюрните шашки и бе скицирал на картончета всяка позиция, с която Нютон би могъл да се сблъска — като играе само четните ходове, благодаря ти, побъркани на тема случайност берсерко, за това указание! Дел опрости още повече нещата, като отстрани някои игрови ситуации, които можеха да възникнат поради евентуални лоши начални ходове на Нютон. На всяко картонче Дел посочваше със стрелка най-добрия възможен ход.

Вече можеше бързо да научи Нютон да играе като гледа съответното картонче и прави хода, посочен със стрелката…

— Ох — въздъхна Дел. Ръцете му прекратиха работата и той втренчи поглед в пространството. Нютон изскимтя тревожно, дочувайки гласа му.

Веднъж Дел бе седял пред шахматната дъска като един от шестдесетте играчи, изправени срещу световния шампион Бланкеншип, по време на демонстрация на едновременна игра. Известно време Дел отстояваше позициите си в мителшпила. Сетне, когато великият шахматист поспря пред дъската му, Дел бутна една пионка напред, мислейки, че е получил неуязвима позиция и би могъл да започне контраатака. Бланкеншип премести топа си на едно невинно изглеждащо квадратче и мина към съседната дъска — и тогава Дел видя мата, който го грозеше след четири хода — един ход, след който матът бе станал неминуем.

Командирът внезапно изруга високо и ясно. За него това бе изключително непривично и Вторият офицер го погледна изненадан.

— Какво има?

— Май я загазихме. Надявах се, че Мъри ще измисли някаква система, така че Нютон да може да играе или поне да изглежда, че играе. Само че номерът няма да мине. Каквато и система да наизусти Нютон, тя ще го подтиква в еднаквите позиции винаги да прибягва до едни и същи ходове. Системата може и да е идеална, но, по дяволите, човек не играе по тоя начин. Той греши и променя стратегията си. Даже и при такава проста игра пак ще го прави. И най-вече, човек се учи, докато играе. Става все по-добър. Точно туй ще издаде Нютон и точно туй иска нашият бандит. Вероятно е подочул за айяните. Веднага щом се увери, че насреща си има едно тъпо животно, а не човек или компютър…

— Хващам сигналите за техните ходове — каза след малко Вторият офицер. — Започнали са да играят. Трябвайте да стъкмим и ние една дъска, за да можем да следим играта.

— За предпочитане е просто да сме готови да действаме, когато му дойде времето. — Командирът погледна безнадеждно към бутона за стрелба, а сетне към часовника, който показваше, че трябва да минат още два часа, преди да може с основание да се разчита на пристигащия Гизмо.

Скоро Вторият офицер рече:

— Изглежда първата игра е привършила. Ако правилно разчитам известието за резултата, Дел я е загубил — после помълча. — Сър, това е сигналът, който уловихме последния път, когато бе включен умствения лъч. Дел очевидно пак попаднал под въздействието му.

Командирът нямаше какво да каже. Двамата мъже мълчаливо очакваха атаката на врага, с единствената надежда, че в секундите преди той да ги победи и убие, ще успеят да му нанесат някаква вреда.

— Той играе отново — рече Вторият офицер озадачено. — Току-що го чух да казва „Хайде, давай!“

— Може би е запис. Трябва да е измислил някакъв план за игра, който Нютон да следва, само че не ще успее дълго време да мами берсеркера. Не е възможно.

Времето запълзя неизмеримо бавно.

— Загуби първите четири игри — обяви Вторият. — Само че не използва едни и същи ходове всеки път. Ще ми се да си бяхме направили една дъска…

— Престани с тая дъска! Щяхме да гледаме нея, а не пулта. Стой нащрек, господинчо.

Май бе изминало вече доста време, когато Вторият възкликна:

— Да пукна!

— Какво?

— Наш’те завършиха наравно тая игра.

— Значи лъчът не може да е задействан. Сигурен ли си, че…?

— Включен е! Вижте тук — същите показания, каквито имаше и миналия път. Облъчва го близо час и непрекъснато засилва мощността.

Командирът се облещи от учудване. Той познаваше способностите на своя Втори офицер и му вярваше. А и показанията на пулта бяха убедителни.

— В такъв случай — каза той — там някой или нещо, което няма аналитичен ум, се учи да играе. Ха, ха — добави той, сякаш се опитваше да си припомни как да се смее.

Берсеркерът спечели нова игра. Второ реми. Нова победа за врага. Сетне три ремита поред.

Веднъж Вторият офицер чу гласа на Дел да пита невъзмутимо: „Сега не искаш ли да се предадеш?“ На другия ход той загуби играта. Следващата партия обаче пак завърши наравно. На Дел очевидно му трябваше повече време да направи ход, отколкото на неговия противник, но не толкова, че да събуди подозрение у врага си.

— Старае се да модулира по различен начин умствения лъч — каза Вторият. — И е издул мощността.

— Аха — рече Командирът. Той на няколко пъти насмалко да се опита да се свърже с Дел, за да го ободри с някоя и друга дума, а също за да облекчи собственото си трескаво бездействие и да се помъчи да открие какво всъщност става, само че не посмя да рискува. Всяка намеса би могла да прекъсне чудото.

Не можеше да повярва, че необяснимият успех няма да секне, дори когато играта на шашки постепенно се превърна в безкрайна поредица от ремита между двама равностойни играчи. Командирът бе казал сбогом на живота и надеждата още преди часове, и сега все още очакваше фаталния миг.

И продължаваше да чака.

— „… ще изчезне от лицето на Земята!“ — произнесе Дел Мъри и Нютон нетърпеливо се стрелна да освободи дясната му ръка от прангата.

Недовършената игра бе зарязана на малката дъска пред него само преди секунди. Умственият лъч бе изключен в същия момент, в който Гизмо влетя в нормалното пространство, точно на нужното място и само с пет минути закъснение; а берсеркерът бе принуден да пренасочи цялата енергия, за да посрещне незабавната обща атака на Гизмо и „Фоксглав“.

Дел видя, че компютрите му се възстановяват от действието на лъча, фиксира прицела на екрана към насечената и изпъкнала средна част на берсеркера и светкавично протегна дясната си ръка напред, разпръсквайки пуловете от дъската.

— Мат! — ревна пресипнало той и стовари юмрук върху големия червен бутон.

— Радвам се, че не поиска да играем на шах — заяви по-късно Дел в разговор с Командира в кабината на „Фоксглав“. — Никога нямаше да мога да направя тая шмекерия.

Бронираното покритие бе вдигнато от илюминаторите и хората можеха да се полюбуват на разширяващия се облак все още леко светещ газ, който някога бе представлявал берсеркер: огнено очистение на метала от последиците от древното зло.

Командирът обаче гледаше към Дел.

— Разбирам, че си накарал Нют да играе, като следва диаграмите. Само че как е съумял да се научи на играта?

Дел се ухили.

— Той не би могъл, но неговите играчки можеха. Почакай малко, не се шегувам — той викна айяна при себе си и взе една кутийка от ръката на животното. Вдигна я и кутийката слабо изтрака. На капака й бе залепена схема на една от възможните позиции в опростената игра на шашки. Разноцветни стрелки сочеха всички вероятни ходове на пуловете на Дел.

— Потрябваха ми около двеста такива кутийки — рече Дел. — Тази беше от групата, която Нют опитваше за четвъртия ход. Щом откриеше кутийка със схема, дето съвпада с позицията на дъската, той я взимаше и, без да гледа, изваждаше отвътре едно от тия мъниста — между другото, при цялото бързане най-трудно бе да го навикна именно на това — и Дел се зае с демонстрацията.

— Ето, синьо е. Което означава да направи хода, посочен на капака със синята стрелка. Оранжевата води към по-лоша позиция, нали виждате? — и Дел изтръска всички мъниста от кутийката в дланта си. — Не са останали оранжеви, а когато започнахме да играем, имаше по шест от всеки цвят. Само че всеки път, когато Нютон извадеше някое мънисто, трябваше да го държи извън кутийката, докато не привърши играта. Ако таблото с резултатите покажеше, че сме загубили играта, той изхвърляше мънистата, които бе използвал до момента. Постепенно всички лоши ходове бяха елиминирани. За два часа Нют и кутийките му се научиха да играят идеално.

— Да-а… — каза Командирът. Позамисли се за миг, сетне се пресегна надолу и почеса Нютон зад ушите. — Никога нямаше да ми дойде наум.

— Аз пък би трябвало да се сетя по-рано. Самата идея е от няколко века. А и се предполага, че се занимавам с компютри.

— Туй може да излезе голяма работа — рече командирът. — Имам предвид, че основната ти идея може да влезе в подготовката на всеки отряд със специално назначение, на който му се налага да се изправи пред умствения лъч на берсеркерите.

— Аха — Дел изведнъж се умисли. — А и…

— Какво?

— Сетих се за един тип, когото срещнах веднъж. Бланкеншип се казваше. Чудя се дали не бих могъл да му погодя нещичко…

Да, аз, третият историк, съм се докосвал до живи умове, земни умове, които бяха тъй убийствено хладнокръвни, че за известно време разглеждаха войната като игра. Но след първите десетилетия на войната с берсеркерите те установиха, че загубата на тази игра можеше да коства собственото им съществование.

В тази мащабна война бяха налице почти всички ужаси на кръвопролитията от вашето минало — до един умножени във времето и пространството. Това бе игра в далеч по-малка степен, отколкото която и да е друга предишна война.

И докато бавно се точеха зловещите години на войната с берсеркерите, дори земяните откриха в нея ужаси, за които дотогава не бяха подозирали.

Вижте…