Безпътният автобус

ГЛАВА 12

Облаците се трупаха сиви и заплашителни и над земята заседна синя мрачина. В долината Сан Хуан тъмнозеленото изглеждаше черно, а светлозеленото на тревите — студено, мокросиньо. „Любимец“ се появи, носещ се тежко по магистралата и алуминиевата му боя бляскаше злокобно като пистолет. Далеч на юг тъмната облачна пелена се разръфа и дъждовната стена бавно се заспуска.

Автобусът влезе близо до бензиновите помпи пред магазина на Брийд и спря. Малките боксови ръкавички и бебешката обувчица се поклащаха напред-назад като махалца. Хуан остана на седалката и след като бе спрял автобусът. За момент засили мотора, вслуша се в него, след туй въздъхна, завъртя ключа и моторът спря.

— Колко смятате да чакате тука? — попита го Ван Брънт.

— Смятам да хвърля един поглед на моста — каза Хуан.

— Още е жив — рече Ван Брънт.

— Ние също — каза Хуан и дръпна ръчката да отвори вратата.

Брийд излезе от замрежената врата и се упъти към автобуса. Той се здрависа с Хуан.

— Не си ли малко закъснял?

— Мисля, че не — каза Хуан, — освен ако часовникът ми не е спрял.

Пъпката слезе и застана до тях. Той искаше да избърза, за да види русата, когато слиза.

— Кока-кола имате ли? — попита той.

— Не — отговори Брийд. — Няколко бутилки пепси-кола. От месец не съм получавал кока-кола. Но то е същото. Няма разлика.

— Мостът как е? — попита Хуан. Брийд поклати глава.

— Дебела работа. Виж го сам. Не ми харесва.

— Никъде ли няма счупено още? — попита Хуан.

— Може ей така да хвръкне — рече Брийд и удари дланите на двете си ръце. — Напрежението върху него е голямо и плаче като бебе. Ела да погледнем.

Причард и Ърнест слязоха от автобуса, след тях Милдред с Камил, и Норма накрая. Камил бе опитна.

Пъпката нищо не видя.

— Имат пепси-кола — каза той. — Искате ли? Камил се обърна към Норма. Започваше да си дава сметка колко ценна можеше да бъде Норма.

— Искаш ли?

— М-м, нямам нищо против — каза Норма. Пъпката се опита да не издаде разочарованието си. Брийд и Хуан поеха надолу по пътя към реката.

— Отивам да видя моста — извика Хуан през рамо.

Мисис Причард викна от стъпалото:

— Мили, моля те, виж дали можеш да ми вземеш нещо за пиене. Обикновена вода, ако няма нищо друго. И питай къде е „онова място“.

— Отзад — каза Норма.

Вървейки към моста, Брийд влезе в крак с Хуан.

— Всяка година очаквам да се срути — каза той. — Моля се да ни направят нов мост, че и при най-голямото наводнение да мога нощем да спя. Лежа и слушам дъжда по покрива, ама се ослушвам дали и мостът няма да се откърти. А дори не знам и какъв звук ще издаде, като рухне.

Хуан се усмихна.

— Аз знам. Помня от Тореон, като дете. Обикновено се заслушвахме в стрелбите, което значеше, че има бой. Ние доста обичахме престрелките, но това обикновено означаваше, че баща ми ще изчезне за известно време. Накрая изчезна и повече не се върна. Като че ли винаги сме знаели как ще стане.

— Какво стана с него? — попита Брийд.

— Не знам. Сигурно го е пречукал някой. Просто не го свърташе в къщи, когато някъде има бой. Все трябваше да се намеси. Май не го вълнуваше особено за какво се бият, И като се върнеше, беше пълен с какви ли не истории. — Хуан захихика. — Обичаше да разправя за Панчо Виля. Имало една бедна жена, разправяше, която отишла при Виля и му рекла: „Ти уби мъжа ми и сега аз и малките умираме от глад.“ Виля тогава имал много пари. Притежавал всички печатници и сам си печатал пари. Той се обърнал към своя ковчежник и рекъл: „Премери пет кила двайсетпесови банкноти за тази бедна жена.“ Дори не ги броил, толкова много имал. Така и направили, увили парите с тел и бедната жена си отишла. Тогава сержантът казал на Виля: „Генерале, тук стана грешка. Ние не убихме мъжа на тази жена. Той се беше напил и ние го тикнахме в затвора.“ Тогава Панчо рекъл: „Веднага го разстреляйте. Не бива да разочароваме бедната женица.“

— Нищо не разбирам — каза Брийд. — Знам — разсмя се Хуан. — Точно затова ми харесва. Господи, тая река подрива подпората отзад.

— Да. Опитах се да им го кажа по телефона — каза Брийд, — но не мога никого да намеря.

Двамата тръгнаха заедно по дървения мост. В момента, в който стъпи на дъските, Хуан усети барабанните удари на водата. Мостът трепереше и се клатеше-Гредите издаваха нисък тътен, заглушаващ фученето на водата. Хуан надникна отстрани. Подпорите вече се намираха под водата, а реката се пенеше и клокочеше отдолу. Целият мост трепереше и пухтеше, а от гредите, където железните болтове пробиваха дървото, се чуваше тъничък, изнемогващ писък. Пред очите им, по течението се претърколи тежко огромен дъб. Когато се блъсна о моста и се завъртя, цялата конструкция изстена и сякаш се напъна. Дървото се закачи за подводните подпори и изпод моста се разнесе остър, раздиращ звук. Двамата мъже бързо се върнаха на сушата.

— Колко бързо се качва водата? — попита Хуан.

— За последния час една педя. Е, всеки момент може да почне и да спада. Стига да се е качила максимално.

Хуан погледна подпорните греди. Окото му попадна върху кафявата глава на един болт на ръба на водата и се задържа на него.

— Мисля, че ще успея — каза той. — Ще опитам. — Или пък ще пусна пътниците да минат пешком, а аз ще прекарам автобуса празен и ще ги взема на отсрещния бряг. Как е вторият мост?

— Не знам — каза Брийд. — Рекох да питам по телефона, но не мога никого да хвана. Ами я си представи, минаваш този, а другият е изчезнал, връщаш се-и тоя го няма? Оставаш заклещен в завоя. Ще ти надуят главата.

— И тъй, и тъй ще ми я надуят — каза Хуан. — Имам един… не, двама, които ще вдигнат врява, каквото и да се случи. Отсега си ги знам. Познаваш ли човек на име Ван Брънт?

— Оня стар пръдльо? Знам го. Дължи ми трийсет и седем долара. Продадох му семе за люцерна, а той заяви, че не струвало. Не ми го плати. Има неплатени сметки в цялата околия. Каквото вземе, все не струвало. Вече и захарна пръчка не му давам на кредит. Ще каже, че не е сладка. Значи, него возиш?

— И него — рече Хуан, — и един от Чикаго. Важна клечка в бизнеса. Ще има да се пени, ако не стане неговата.

— Хм, ще трябва сам да решиш — каза Брийд. Хуан погледна застрашителното небе.

— Май пак ще вали, сто на сто. И както е прогизнала земята, всичко ще се излее в реката. Оттатък, хайде, ще премина, ама какви са ми шансовете да се върна?

— Към десет процента — рече Брийд. — Жена ти как е?

— Не е много добре — каза Хуан. — Зъб я боли.

— Зъбите си струва да се поддържат — каза Брийд. — Човек трябва редовно да ходи на зъболекар на половин година.

Хуан се засмя.

— Известно ми е. Познаваш ли такъв човек?

— Не — каза Брийд. Той обичаше Хуан. Дори не го смяташе за чужденец.

— И аз не познавам — каза Хуан. — Има още един начин да се измъкна от неприятностите с пътниците. — Какъв?

— Да ги оставя те да решат. При това е най-демократично, нали така?

— Направо ще се сбият.

— Ами да се сбият, все ми е тая — каза Хуан.

— И ти си прав — съгласи се Брийд. — Но едно ще ти кажа. Каквото и да искат останалите, Ван Брънт ще иска обратното. Ако обществото гласува за повторно пришествие на Христа, той ще бъде против.

— Няма страшно — рече Хуан. — Само трябва да знаеш как да го подхванеш. Едно време имах кон, толкова опак беше, че като му дръпнеш юздите наляво, той тръгваше надясно. Ама го измамих. Правя всичко наопаки, а той си въобразява, че му вървя по свирката. Можеш да накараш и Ван Брънт да направи всичко, стига само да му противоречиш.

— Ще взема да му забраня да ми връща ония трийсет и седем долара — засмя се Брийд.

— Какво пък, може и да успееш — каза Хуан. — Реката още не е преляла, но гледам, че болтът вече е покрит. Да видим какво ще кажат пътниците.

В магазина Пъпката се чувствуваше малко измамен. Хитро го бяха изнудили да купи две пепси-коли — за Норма и за Камил. Какво ли не измисли, но тъй и не успя да раздели Камил от Норма. Вината не беше у Норма. Камил просто я използуваше. Норма се червеше от удоволствие. Никога в живота си не бе изпитвала такова щастие. Такова красиво създание, а се държеше мило с нея. Също като приятелки. При това не й каза, че ще живеят заедно, а че ще види как ще потръгнат нещата. Кой знае защо, но това изпълни Норма с големи надежди. Хората никога не се бяха отнасяли по човешки с нея. Казваха „да“, а после се измъкваха като червеи. Но това момиче — досущ онова, което Норма сама искаше да бъде — каза „ще видим“. Норма си представяше апартамента, който ще наемат. Щеше да има кадифен диван с малка масичка отпред. Завесите ще бъдат от виненочервено кадифе. Ще си имат радиошкаф с грамофон и, естествено, много плочи. За по-нататък-не искаше да мисли. Мислиш ли прекалено, разваляш си късмета. За дивана отиваше и нещо в синьо, малко електрик.

Норма надигна чашата с кола и погълна сладката щипеща течност, но преди да преглътне, я налегна тежко отчаяние. „Това няма да стане — изплака в ума си. — Ще се изплъзне! Ще стане както винаги и пак ще остана сама!“ Стисна очи и ги отри с опакото на ръката си. Когато ги отвори, се почувствува по-добре. „Ще успея — каза си, — лека-полека ще наредя апартамента, пък дори и нищо друго да не стане, поне ще си го имам него.“ Обзе я мъка, но и упование. „Ако поне малко се нареди, цена няма да има. Но не бива да се надявам, не бива да си позволявам да се надявам. Така ще ми избяга.“

— Аз имам много планове — обади се Пъпката. — Изучавам радиолокация. Това един ден ще бъде много важна професия. Който разбира от радар, винаги ще се нареди добре. Мене да питаш, човек трябва да гледа напред, не е ли така? А има някои, не гледат напред към бъдещето и свършват там, откъдето са тръгнали.

По устните на Камил заигра лека усмивчица.

— Имаш право. — Искаше да се отърве от това момче. Не беше лошо, но просто искаше да се отърве от него. Направо й миришеше. — Благодаря ти много за колите — каза тя. — Смятам да отида малко да се наплискам. Норма, ще дойдеш ли с мен?

По лицето на Норма се изписа преданост.

— Ама да. Струва ми се, че също трябва да се освежа. — Всичко, което вършеше Камил, беше правилно, тактично и изискано. „Господи, нека стане!“, изплака Норма наум.

Мисис Причард отпиваше лимонадата на глътки. Бе й отнело известно време, докато я получи, защото лимонада не сервираха. Но когато тя посочи лимоните при бакалските стоки и дори предложи сама да ги изстиска, нямаше как и мисис Брийд й направи лимонада.

Просто не мога да пия нищо престояло и бутилирано — обясни тя. — Обичам само чистия плодов сок.

Мисис Брийд, се подчини с неохота на тая вълна от сладникави признания. Мисис Причард отпиваше лимонадата и през поставката за картички надничаше към лавицата за сувенири. Имаше снимки на съдилището в Сан Хуан де ла Крус и на хотела в Сан Исидро, построен върху един топъл извор с магнезиеви соли. Хубав стар хотел, посещаван много от ревматично болни, които се къпеха в лечебните води. На картичките хотелът бе наречен балнеокурорт. На лавицата имаше и други сувенири: боядисани гипсови кучета, стъклени пистолети, пълни с шарени бонбони, лъчезарни гумени куклички и причудливи кутии от мамонтово дърво със захаросани калифорнийски плодове. Имаше и лампи, чиито абажури се въртяха, когато са запалени, така че изрисуваните по тях горски пожари и корабите с изопнати платна се движеха съвсем като истински. Ърнест Хортън също стоеше пред лавицата и гледаше експонатите с известно презрение.

— Понякога си мисля — обърна се той към Причард, — че трябва да отворя магазин за сувенири, ама само с нови неща. Тия стари джунджурии от години лежат на пазара и никой не ги купува. Моята компания сега има най-нова стока, всичко ново. Причард кимна:

— Човек добива самочувствие, като работи за фирма, която винаги е на предната линия. Тъкмо затова ми се струва, че може би ще ви хареса да работите при нас. Можете да бъдете уверен, че ние сме на предната линия всеки час от денонощието.

— Пардон — извини се Хортън. — искам да си взема чантата. Имам едно сувенирче, което наистина още не се е появило пред публиката, ама се лапна като топъл хляб от търговията, само от търговията засега. Може да оставя тук няколко парчета.

Той бързо излезе и довлече куфарчето с мострите. Отвори го и извади картонена кутия.

— Проста опаковка, както виждате. То е заради изненадата. — Отвори кутията и извади една съвършено изработена тоалетна с казанче, висока трийсет сантиметра. Казанчето имаше верижка с месингово топче накрая, а клозетната чиния беше бяла. Върху нея бе поставена дори седалка с капак, боядисана така, че да изглежда като от дърво. Мисис Брийд се беше преместила зад тезгяха.

— Мъжът ми се занимава с покупките. Ще трябва да говорите с него.

— Знам — каза Ърнест. — Но само вижте. То само се продава.

— За какво е? — заинтересува се Причард.

— Само гледайте — каза Ърнест. Той дръпна верижката и тоалетната моментално се напълни с някаква кафява течност. Вдигна седалката от чинията и се оказа, че тя в същност е чашка. — Това е една унция — рече победно той. — Ако искате двойно, например за голяма чаша, дърпате верижката два пъти.

— Уиски?! — извика Причард.

— Или бренди, или ром — каза Ърнест. — Каквото пожелаете. Виждате ли, пълни се в казанчето, то е от пластмаса — гарантирано! Направо лягаш и умираш. Имам поръчка вече за хиляда и осемстотин. Абсолютен удар. Винаги падат от смях.

— Боже господи, ама че хитро! — каза Причард. — Кой ги измисля тия неща?

— Ами, имаме си отдел за идеи. Всеки предлага идеи. Ей това например беше предложено от един наш търговски агент в района на Великите езера. Ще си докара доста добър процент. Компанията дава по два процента от печалбите на всеки служител, който предложи доходно изобретение.

— Много хитро — повтори Причард. Той си представи изражението на Чарли Джонсън, когато го види за първи път. Чарли щеше веднага да хукне да си купи и той. — Колко вземате за тях? — заинтересува се Причард.

— Ъъ, това по цени на дребно е пет долара. Но ако не бихте имали нищо против, ще ви предложа модел за двайсет и седем и петдесет.

Причард сви устни.

— Само вижте какво вземате — продължи Ърнест. — Това е от пластмаса. А по-хубавият модел е… какво да ви кажа, казанчето е от дъб от стари варели за уиски, така че алкохолът се поема добре, верижката е от истинско сребро, а дръжката — бразилски брилянт, чинията е от порцелан, истински, качествен клозетен порцелан, а седалката — ръчно изработена от махагон. Освен това върху казанчето има сребърна плочка, та ако желаете примерно да я подарите на някоя организация или клуб, там да си гравирате името.

— Струва си парите — отбеляза Причард. Беше се решил. Сега вече знаеше как ще надмине Чарли Джонсън. Ще му подари една такава тоалетна и на табелката ще напише: „На Чарли Джонсън, всеамериканския еди-какъв си, от Елиът Причард“, пък после нека Чарли се фука, с каквото си иска. Всеки ще разбере на кого първо е хрумнало.

— А не носите ли и от тях? — попита той.

— Не, ще трябва да се направи поръчка. Мисис Причард се обади. Тя се бе приближила, без да я чуят.

— Елиът, нали няма да купуваш от тези неща? Направо са вулгарни, Елиът.

— Разбира се, не бих го показвал пред дами — каза Причард. — Не, моето момиче. Знаеш ли какво ще направя? Ще изпратя едно на Чарли Джонсън. Така ще му върна за препарираната невестулка, дето ми я прати. Да, да, ще го наредя аз.

Мисис Причард поясни:

— Чарли Джонсън е съквартирант на мистър Причард от колежа. Двамата си правят най-невероятни номера. Просто са като деца, като се съберат.

— Да — каза Причард сериозно, — ако поръчам един екземпляр, бихте ли уредили да го изпратят на адреса, който ви дам? А ще може ли също да се надпише? Ще ви напиша какво искам да се гравира върху плочката.

— Какво ще напишеш? — попита го Бърнис.

— Добрите момиченца да не си пъхат нослетата в сериозните мъжки работи — каза Причард.

— Хващам се на бас, че ще бъде ужасно — настоя Бърнис.

Милдред не беше в настроение. Беше й тежко, чувствуваше се уморена и не проявяваше интерес към нищо. Седеше в края на тезгяха съвсем сама на стол от вито желязо, каквито има по сладкарниците. Цинично бе наблюдавала как Пъпката се мъчи да остане с русата насаме. Пътуването я бе измамило. Отвращаваше се от себе си и от това, което се случи. Що за момиче е тя, щом като някакъв си шофьор на автобус я изважда от релси? Потръпваше от погнуса. Къде е той сега? Защо не се връща? Тя задуши порива си да стане и да го потърси. Гласът на Ван Брънт се разнесе до нея и тя подскочи.

— Млада госпожице — обърна се той към нея, — нещо се подава под полата ви. Реших, че бихте искали да го знаете.

— О, да, много ви благодаря.

— Можехте цял ден да си вървите така и да си мислите, че всичко ви е наред, ако някой не ви каже — продължи той.

— Да, да, благодаря ви — изправи се и се обърна, прилепвайки полата си до краката, за да може да види. Комбинезонът й висеше около два сантиметра отзад. — Смятам, че е по-добре да се казват такива неща — рече Ван Брънт.

— Да, разбира се. Предполагам, че ми се е скъсала някоя презрамка.

— Хич не ме е грижа да слушам за бельото ви. — каза той хладно. — Единствената ми забележка беше тази и ще я повторя: нещо се подава под полата ви. Не искам да си помислите, че съм имал някакви други мотиви.

— Няма, няма — безпомощно каза Милдред. Ван Брънт обаче не престана:

— Доста момичета са прекалено чувствителни относно краката си. Въобразяват си, че всеки ги гледа в тях. Отведнъж Милдред диво прихна като побъркана.

— Какво има толкова смешно? — запита ядосано Ван Брънт.

— Нищо — каза Милдред. — Сетих се за един виц. — Тя си спомни как цяла сутрин Ван Брънт не пропускаше да оглежда всички дамски крака.

— Ами, щом е толкова смешно, разкажете го.

— Не, не. Случаят е от личен характер. Ще отида да си оправя презрамката. — Тя го погледна и нарочно каза: — На всяко рамо има по две презрамки, една за комбинезона и една за сутиена, а сутиенът държи бюста повдигнат. — Тя видя как изпод яката на Ван Брънт плувна червенина. А освен тях надолу няма нищо освен пликчета, но аз не нося и пликчета.

Ван Брънт се обърна и рязко се махна, от което на Милдред й олекна. Сега дъртият глупак нямаше да намери минута спокойствие. Можеше да го дебне, а по-късно дори да го изхитри и да го хване на местопрестъплението. Милдред стана и усмихвайки се сама на себе си, заобиколи магазина и отиде към пристройката с надпис „Жени“.

Входът се криеше от дървена решетка, по която вече бяха плъзнали петунии. Милдред застана пред затворената врата. Вътре разговаряха Норма и русата. Заслуша се. Може би, ако просто се заслушваше какво си говорят хората, пътуването щеше да има повече смисъл. Милдред обичаше да дава ухо на хорските разговори. Понякога тази нейна слабост дори я смущаваше. Беше й интересно да слуша глупости. Но от всичко най-интересно й беше да слуша приказките в женските тоалетни. Освободеността на жените в кое да е помещение с тоалетна, огледало и умивалник я занимаваше отдавна. Веднъж беше написала съчинение в колежа, което бяха оценили като много дръзко. В него твърдеше, че жените губят задръжките си, когато полите им са вдигнати. Или е това, помисли си тя, или сигурността, че мъжът, тоест, врагът, никога няма да навлезе в тази територия. Това е единственото местенце в света, където жените можеха да бъдат сигурни, че няма да има мъже. Така те се отпускаха и външно ставаха такива, каквито са отвътре. Беше мислила доста за това. Жените са или по-дружелюбни, или по-зли в обществените тоалетни, но винаги на лична основа. Вероятно защото там няма мъже. А където няма мъже, няма и съперничество и позите отпадат. Милдред се питаше дали същото важи и за мъжките тоалетни. Смяташе, чене е много правдоподобно, защото мъжете си съперничат за още много други неща освен за жени, докато почти всички женски съмнения са свързани с мъжете. Съчинението й бе върнато със забележка: „Не е обмислено докрай.“ Имаше намерение да го напише отново.

В магазина тя не се беше държала особено общително с Камил. Просто не я хареса. Но знаеше, че неприветливостта й няма да издържи в тоалетната. Помисли си: „Не е ли странно, че жените си съперничат дори за мъже, които не желаят?“ Норма и Камил говореха ли, говореха. Милдред опря ръка на вратата и я бутна. В малкото помещение имаше кабина с тоалетна и умивалник с четвъртито огледало над него. На стената висеше кутия с хартиени покривала за седалката, а до умивалника бяха наредени книжни салфетки. До матовия прозорец на стената бе поставен автомат за тампони. Циментовият под беше боядисан в тъмночервено, а на стените имаше дебел пласт бяла боя. Въздухът миришеше остро на парфюмиран дезинфекционен препарат. Камил седеше на тоалетната, а Норма се оглеждаше в огледалото. Като влезе Милдред, двете се обърнаха.

— За тук ли сте? — попита Камил.

— Не — каза Милдред. — Виси ми една презрамка на комбинезона.

Камил погледна полата.

— То се вижда. Не, не така — продължи тя към Норма. — Нали виждаш как ти върви линията на кожата? Така, извий сега веждите леко нагоре в края, съвсем малко. Чакай, пиленце. Чакай секунда, ще ти покажа. — Тя стана и се приближи до Норма. — Обърни се да те виждам. Така, стой. Погледни се сега. Виждаш ли сега как някак се смъква линията на косата? Челото ти е високо, затова трябва да пускаш косата по-ниско. Затвори си очите. — Тя взе молива за вежди от Норма и внимателно го прокара до долните й клепачи, точно под миглите, като удебели линията в ъглите. — Много ти е бил гъст тушът, пиленце — каза тя. — Виж как са ти слепнали миглите. Слагай повече вода и бъди по-търпелива. Чакай малко, — Извади от чантичката си малка кутийка със сенки. — С тях трябва да внимаваш. — Натри пръст в синята боя и намаза по малко върху двата горни клепача, като към ъглите пак ошири линията. — Я да видя! Виж, пиленце, държиш си очите прекалено отворени, като заек. Отпусни малко клепачите. Е, ама недей ги присвива. Просто леко ги отпусни. Ето така. Я се погледни сега. Виждаш ли разликата?

— Господи, изглеждам съвсем друга — възкликна Норма. В гласа й звучеше благоговение.

— Разбира се. Червилото също ти е сложено напълно погрешно. Виж, мила, долната ти устна е по-тънка, както и моята. Очертай с червилото малко по-надолу тук и тук.

Норма стоеше като послушно дете и я оставяше да Действува.

— Сега виждаш ли? По-ниско в ъглите — каза Камил. Така долната ти устна изглежда по-пълна.

— Наистина сте добра — каза Милдред. — Бих могла да използувам някои съвети.

— А, много е лесно.

— Това е театрален грим — отбеляза Милдред. — Или нещо като театрален грим.

— Ами, как да ви кажа, като работиш с хора… зъболекарите използуват сестрите почти като секретарки.

— О, по дяволите! — извика Милдред. — Тая презрамка не се е смъкнала, ами направо се е скъсала. — Тя оголи рамото си и взе в ръка тънката копринена презрамка.

— Ще трябва да я забодете — каза Камил.

— Нямам карфица, а пък иглата с конците е в някой от куфарите.

Камил отново си отвори чантичката, където на подплатата имаше забодени половин дузина безопасни игли.

— Ето, винаги съм запасена. — Тя откопча една безопасна. — Искате ли да ви я забода?

— Ако нямате нищо против. Със скапаните си очи, нищо не виждам.

Камил издърпа висящия комбинезон, подви презрамката и я забоде на ръба на комбинезона.

— Е, не е съвсем както трябва, но поне не се подава. Все пак е на игла. От дете ли сте късогледа?

— Не — отговори Милдред. — Имах нормално зрение до… май докъм четиринайсет години. Един лекар ми каза, че било във връзка с пубертета. Някои момичета си възвръщали зрението, като родят първото дете.

— Не е леко — каза Камил.

— Много е досадно — каза Милдред. — Хич и не гледам какви нови стъкла правят. Все не са хубави на вид.

— Знаете ли тия, които се поставят направо в окото?

— Мислех от тях да си сложа, но още нищо не съм предприела. Просто ме е страх нещо да ми се допре до окото.

Норма продължаваше да се разглежда с почуда в огледалото. Очите й внезапно бяха станали по-големи, устните й по-пълни, а изражението на мокра мишка беше изчезнало от лицето й.

— Не е ли прекрасна? — каза Норма, без да се обръща към някого. — Не е ли направо прекрасна?

— Ще стане и още по-хубава, като се научи на няколко трика и като получи малко самочувствие. Като пристигнем, пиленце, ще направим и косата.

— Значи, си решила вече, така ли? — извика Норма. — Значи, ще си вземем апартамент? — Тя се извъртя към Милдред. — Ние ще си имаме апартамент — изрече на един дъх. — Ще си имаме диван и в неделя сутрин ще си мием косите и ще си правим фризури…

— Ще видим — намеси се Камил. — Трябва да видим как ще тръгнат нещата. И двете сме без работа, а тя вече наела апартамент с две стаи. Дръпни юздите, Малката!

— Какво странно пътуване — каза Милдред. — Ние отиваме в Мексико, но от самото начало всичко тръгна накриво. Баща ми искаше да види страната. Смята някой ден да се преселим в Калифорния, затова поиска да вземем автобуса за Лос Анжелос. Мислеше, че ще може да разгледа страната по-добре.

— Наистина е така — каза Камил.

— Ще види дори някои неща в повече — отбеляза Милдред. — Попадали ли сте друг път на толкова различни хора?

— Всички си приличат — каза Камил.

— Мистър Чикой ми харесва — каза Милдред. — Той е отчасти мексиканец. Но онова момче! Имам чувството, че ако не внимаваш, направо ще ти скочи отгоре!

— Не е лошо — каза Камил. — Малко е похотлив, като повечето момчета. Но ще му мине.

— Може и да не му мине — каза Милдред. — Онзи старец забелязахте ли? Ван Брънт. На него не му е минало. Дори, напротив, станало му е втора природа. Съзнанието му е доста мръсничко.

— Старичък е — усмихна се Камил-Милдред влезе в кабинката и седна.

— Искам нещо да ви питам — каза тя, — Баща ми каза, че някъде сте се виждали. Той има добра памет. Вие помните ли да сте го срещали?

За миг Милдред съзря как в очите на Камил блесна враждебност, видя опънатите й устни и разбра, че е улучила нещо гнило. Но веднага след това лицето на Камил отново се успокои.

— Струва ми се, че му приличам на някого — каза тя. — Този път е сбъркал, освен ако ме е видял на улицата.

— Честно? — попита Милдред. — Не се опитвам дави злепоставя. Просто ми е любопитно.

Доброжелателството, непринудеността и съгласието се изплъзнаха от помещението. Сякаш бе влязъл мъж. Очите на Камил пробождаха Милдред.

— Има грешка — каза тя студено. — Тълкувайте го както искате.

Вратата се отвори и се показа мисис Причард.

— А, ето къде си била — обърна се тя към Милдред. — Помислих, че си отишла да се поразходиш.

— Скъса ми се презрамката на комбинезона — обясни Милдред.

— Побързай. Мистър Чикой се върна и се води голям спор… Благодаря, мила — каза тя на Норма, която й беше отстъпила мястото пред умивалника. — Само да си навлажня кърпичката, че да изтрия малко прахта… Защо не изпиеш една лимонада? — обърна се отново към Милдред. — Тази мила жена няма нищо против да изстисква лимони. Казах й, че може да стане прочута, ако сервира пресен плодов сок.

— Ще ми се да хапна нещо — внезапно се обади Камил. — Огладнях. Яде ми се нещо хубаво.

— И на мене — съгласи се мисис Причард.

— Ядат ми се студени краби с майонеза и с бутилка бира — каза Камил.

— Никога не съм яла раци по този начин — каза мисис Причард, — но ми се прияде сега пържен костур по мамината рецепта. Тя използуваше едно старомодно чугунено тиганче, а рибата трябваше да е съвсем прясна и много внимателно почистена. Правеше тесто с препечени залчета… Но залчетата от хляб, не от сухари, и слагаше цяла, не, две големи лъжици соев сос в разбито яйце. Мисля, че това беше тайната.

— Мамо! — извика Милдред. — Моля те, не започвай сега с рецептите за риба.

— Трябва да изпиеш една лимонада — посъветва я майка й. — Ще ти прочисти кожата. От дългото пътуване кожата става на петна.

— Искам вече да тръгнем — каза Милдред. — Ще обядваме в съседния град. Как се казваше?

— Сан Хуан де ла Крус — каза Норма.

— Сан Хуан де ла Крус — повтори мисис Причард с нежност. — Толкова са хубави испанските имена.

Норма се погледна дълго и учудено в огледалото, преди да излязат. Наведе малко клепачите си. Щеше да й отнеме доста време, докато й стане навик да го прави непрекъснато, но това променяше целия й външен вид и й харесваше.