Безпътният автобус

ГЛАВА 20

Пъпката се премести на седалката до Норма, при което тя сбра полите си изискано и малко се притегли към прозореца.

— Какво ли иска онзи тип от момичето? — попита той с подозрение.

— Не знам — каза Норма. — Но едно ще ти кажа. Тя ще се справи с него. Тя е чудесно момиче.

— А, не зная — каза Пъпката. — Има и други чудесни момичета. Норма пламна.

— Кой например? — попита тя насмешливо.

— Ти например — каза Пъпката.

— А! — Не беше очаквала това. Наведе глава и се вгледа в сплетените си пръсти, да възвърне нарушеното си равновесие.

— За какво ти трябваше да си тръгваш и да напускаш?

— Ами мисис Чикой се държа лошо с мене.

— Знам. Тя се държи лошо с всички. Но ми се ще да не напускаш. Може би щяхме да я караме някак заедно, а? — Норма не отговори и Пъпката продължи: — Само да кажеш и веднага ще извадя една от тортите със стафиди. Много са хубави.

— Не, моля ти се. Не мога нищо да ям.

— Да не ти е лошо?

— Не.

— Ех, само да щеш да се върнеш на Бунтарския, можем да ходим събота вечер в Сан Исидро на танци или нещо подобно.

— Преди не се сещаше за това.

— Мислех, че не ме харесваш — каза той.

Сега тя стана дяволита. Тази игра й доставяше удоволствие.

— А по какво съдиш, че сега ми харесваш?

— Ами сега си по-различна. Някак си се променила. Харесва ми новата ти прическа.

— А, това ли — каза тя. — Е, в ресторанта нямаше за кого да се глася. Кой щеше да ме забележи?

— Да — кавалерски каза Пъпката. — Върни се. Ще те вземат пак на работа. Гарантирам ти.

Тя поклати глава.

— Не. Като напускам — напускам. Няма да пълзя назад. Освен това имаме бъдеще. Имаме планове.

— Какви планове?

Норма се поколеба дали да му каже. В известен смисъл това можеше да развали работата, но, от друга страна, усещаше, че не може да устои.

— Ще си наемем малък апартамент и ще си вземем хубаво канапе и радио. И освен това ще си имаме печка и хладилник, а аз ще уча за зъболекарска сестра. — Очите й светеха.

— Кои „ние“?

— Аз и мисис Камил Оукс, ето кои. Като медицинска сестра, ще мога да се обличам хубаво, ще ходим по театри, ще даваме малки вечери.

— Глупости — каза Пъпката. — Никога няма да стане.

— Откъде знаеш?

— Просто няма да стане. Я вземи да се върнеш на Бунтарския! Аз уча за радист, ще излизаме понякога заедно, пък… откъде знаеш, може да се съберем. Всяко момиче да вземеш… иска някой ден да се омъжи.

Аз съм млад. Лошо ли е едно младо момче да си има жена? Това го прави амбициозен!

Норма се загледа в него — прям, питаш поглед, — за да види дали не й се подиграва. И в погледа й имаше нещо толкова откровено, че Пъпката го изтълкува погрешно и смутен извърна очи.

— Ясно — горчиво каза той. — Смяташ, че не можеш да ходиш с момче, което има тия неща. Всичко съм опитал. Хвърлих над сто долара по лекари и по лекарства. Ама не помага. Един доктор ми каза, че нямало да траят дълго. Щели да минат, вика, след някоя и друга година. Ама не знам дали е истина. Карай! — каза той ожесточено. — Върви си в шантавия апартамент! Аз пък може да си имам такива забавления, каквито не си и сънувала. Не желая никой да ме баламосва. — Гласът му беше изпълнен с мъка и той заби поглед в скута си.

Норма го погледна сащисана. Не беше виждала у никого освен у себе си такава окаяна болка. Никой никога не бе искал от Норма съчувствие или подкрепа. У нея се надигна някакъв балон от топлина и особена благодарност.

— Недей да мислиш така — рече тя. — Не бива защото едно момиче, което се интересува от тебе, не мисли така. Докторът си е знаел какво говори. Аз познавах три момчета с тия работи и след известно време им изчезнаха.

Пъпката продължаваше да седи с наведена глава. Все още изпитваше мъка, но дяволчето в него се пробуждаше. Той усети, че преимуществото се накланя на неговата страна и реши да го използува. За него това беше нещо ново, ново откритие. С момичетата всякога се беше перчил и фукал, но то не беше лесно. Сега започваше да действува едно хитро дяволче.

— Така става, че не се търпи — каза той. — Понякога си мисля, че ще се самоубия. — И Пъпката почти изхлипа насила.

— Е, не говори така — каза Норма. Тази роля за нея също беше нова, но й подхождаше може би най-добре от всички.

— Никой не ме харесва — каза Пъпката. — Никой не иска да има нищо общо с мене.

— Е, не говори така де — повтори Норма. — Не е вярно. Аз винаги съм те харесвала.

— Не е вярно, ти — никога!

— Напротив. — Тя постави ръката си върху неговата, за да го увери.

Той слепешката хвана и притисна ръката й към своята, стисна пръстите й и тя машинално стисна неговите. Той се обърна в седалката, обви я с ръце и навря лицето си в нейното.

— Не! — извика тя. — Престани! Той я хвана още по-здраво.

— Престани! — викаше тя. — Престани. Ами човекът там!

Пъпката прошепна:

— Не чуваш ли, че старият чувал хърка? Нищо не чува. Хайде, хайде.

Тя пъхна лактите си срещу гърдите му, за да го държи настрана. Ръцете му задърпаха полата й.

— Престани — шепнеше тя. — Престани най-сетне! — Знаеше само, че са я изиграли. — Престани! Пусни ме да изляза!

— Хайде! — бясно говореше Пъпката. — Моля те, хайде. — Очите на Пъпката лъщяха и той се бореше с полата й.

— Спри, моля те, престани. Представи си, че… влезе Камил. Представи си, че види какво вър…

Очите на Пъпката за момент се проясниха. Той злобно я погледна.

— „Представи си!“ Има ли значение какво ще види тая долна проститутка?

Устата на Норма увисна, мускулите й се отпуснаха. Погледна го с дълбоко недоверие. Гледаше го, сякаш не е чула какво изрича. Тогава я обхвана студена и убийствена ярост. Закалените й от работа мускули се втвърдиха. — Отскубна ръката си и го цапардоса по устата. Скочи и се нахвърли върху него с двата си юмрука, а той така се стъписа, че закри лицето си с ръце да се запази. Норма го плюеше като котка.

— Подлец! — викаше тя. — Подъл мерзавец! — Риташе го, блъскаше го към пътеката, после изтича по нея и изскочи от автобуса. Краката на Пъпката се бяха заплели в перилото на седалката и той се мъчеше да се преобърне. Норма почувствува слабост и гадене. Устните й трепереха, от очите й течаха сълзи. „Мръсен мерзавец! — плачеше тя. — Мръсен долен мерзавец!“ Сетне прескочи канавката и се просна на тревата, заровила глава в ръце. Пъпката стана на крака и надзърна през прозореца. Не знаеше какво, по дяволите, да направи.

Камил, която бавно се връщаше сама по пътя, забеляза Норма със захлупено лице в тревата. Прескочи канавката и се наведе над нея.

— Какво е станало? Падна ли? Какво ти има? Норма вдигна обляното си в сълзи лице.

— Мина ми — каза тя.

— Стани — късо нареди Камил. — Стани от тая мокра земя. — Наведе се и разтърси Норма, изправи я, заведе я под скалата и я сложи да седне върху сгънатите вестници. — Кажи сега, какво, по дяволите, е станало?

Норма избърса мокрото си лице с ръкав и размаза остатъка от червило.

— Не искам да говоря за това.

— Както искаш — каза Камил.

— Онзи, Пъпката, ме награби.

— А, и не можеш ли да се грижиш за себе си? Та се хвърляш веднага с главата надолу.

— Не е за това.

— А за какво е? — Камил не се интересуваше в действителност. Имаше си свои грижи.

Норма разтърка зачервените си очи с пръсти.

— Ударих го — каза тя. — Ударих го, защото те нарече проститутка.

Камил погледна встрани. Погледът й се зарея из долината, където последното крайче на слънцето изчезваше зад планините. Тя разтри бузата си с ръка. Очите й бяха безизразни. После ги принуди да се съживят, принуди ги да се усмихнат и предаде тази усмивка на Норма.

— Слушай, малката — каза тя. — Ще трябва да го повярваш, преди сама да го откриеш: всеки понякога е проститутка. Всеки. И най-лошите проститутки са ония, които си измислят друго име.

— Ама ти не си.

— Не мисли сега — каза Камил. — Просто не мисли за това. Хайде, дай да ти пооправим лицето. Червилото не е по-добро от една топла баня, но върши повече работа от нищо.

Камил отвори чантичката си и извади гребена.