Безпътният автобус

ГЛАВА 21

Хуан забърза и Милдред с мъка догонваше стъпките му.

— Трябва ли да тичаме? — попита го тя.

— Много по-лесно е да измъкнем автобуса, докато е още светло, отколкото да се мотаем в тъмното. Тя припкаше редом с него.

— Ще можеш ли да го извадиш?

— Да.

— Тогава защо не направи първо това, вместо да бягаш?

Той забави крачка.

— Нали ти казах. Казах ти два пъти.

— О, да. Значи, е било истина.

— Аз винаги казвам истината.

Пристигнаха при автобуса, след като слънцето се беше плъзнало зад планините. Високите обаче бяха осветени в розово и хвърляха розово сияние над поля и планини.

Когато Хуан пристигна, Пъпката се измъкна иззад автобуса. Държеше се враждебно и раболепно.

— Кога ще дойдат?

— Не можах да се свържа с никого — отговори кратко Хуан. — Трябва сами да го изтеглим. Но ще имаме нужда от помощ. Къде, по дяволите, са всички останали?

— Разпиляха се наоколо — каза Пъпката.

— Извади платнището!

— Онази, дамата, е легнала на него.

— Вдигни я. Трябват ми камъни и ако намериш, дъски или колове. Може да се наложи да съборим някоя ограда. Но остави бодливата тел, за да не избягат животните. И, Пъпка…

На Пъпката устата му зейна и раменете му увиснаха.

— Нали каза…

— Повикай всички мъже. Ще имам нужда от помощ. Ще извадя големия крик от задната седалка.

Хуан се качи в автобуса. Сега вътре беше малко притъмнено. Видя, че Ван Брънт е легнал там.

— Ще трябва да се преместите, за да извадя крика — каза Хуан.

Той изведнъж се наведе по-ниско над него. Очите на стареца бяха отворени и обърнати, а от устата му излизаше дрезгаво, измъчено хъхрене и по краищата на устните му се сбираше пяна. Хуан го обърна по гръб, но езикът му запуши гърлото и той не можеше да диша. Хуан бръкна в отворената уста, натисна с пръсти езика му надолу, после го дръпна напред.

— Пъпка! Пъпка! — извика той и почука със златната си халка по прозореца. Пъпката се качи.

— Този човек е адски зле. Повикай за помощ. Натисни клаксона.

С Ван Брънт се зае Причард. Беше му неприятно, но се налагаше. Хуан отряза една клечка и му показа как да държи езика надолу и как да заклинява клечката в небцето, за да може да диша. Причард се отврати от вида на човека, а от киселия дъх, идващ от измъчената гръд, му се повдигаше. Но нямаше как. Не искаше да мисли за нищо. Умът му понечи да откаже. През тялото му пробягваха смъртно вледеняващи тръпки, Жена му дойде в автобуса, видя го и седна на първата седалка при вратата — колкото е възможно по-далече от него. Дори в сумрака той успя да види драскотините и кръвта по яката й. Не му говореше.

„Трябва да съм полудял — рече си той. — Просто не знам как съм могъл да го направя. Мила, не можеш ли да приемеш, че съм бил просто болен, не на себе си?“ Говореше си наум. Щеше да й подари оранжерията за орхидеи, и то не такава малка. Щеше да построи най-красивата оранжерия за орхидеи, каквато може да се купи с пари. Но още дълго време нямаше да стане дума за това. А пътуването до Мексико… трябваше да го довършат. Ще бъде ужасно, но трябва да го направят. Колко ли време щеше да мине, докато от очите й изчезне този поглед на упрек, на обида, а проговореше ли, щеше да е абсолютно любезно; къси реплики с нежен глас, но очите й щяха да отбягват неговите.

„Ох, господи — помисли си той, — как ми се случват такива неща? Защо аз не бера душа сега на мястото на този старец? Той вече никога няма да изживява каквото и да било.“ Причард усети как мъжете работят по автобуса под него. Чу как лопатата захапва и как смуче калта, как хвърлят камъни под колата. Жена му седеше неподвижно, а устните й се бяха изопнали в търпелива усмивка. Той все още не знаеше как ще се отнесе тя към положението, но положително щеше да й хрумне нещо.

Тя беше тъжна и си казваше: „Не бива да мисля нищо лошо. Това, че Елиът се поддаде на низки страсти, още не е повод да изгубя хубостта и великодушието си.“ — През нея мина тръпка на тържество. — Овладях гнева — прошепна си тя, — овладях и отвращението. Ще му простя, знам, че мога да му простя. Но за негово добро не веднага, за негово добро. Ще поизчакам. Изражението й излъчваше достойнство и болка.

Навън Пъпката вършеше чудеса от сила и твърдост. Двуцветните половинки бяха съсипани от кал. Той ги съсипа почти нарочно. Върху шоколадовите му панталони също бе залепнала кора от кал. Той просто довършваше хубавите си дрехи. Натискаше лопатата в земята, копаеше зад колелата и отстрани и изхвърляше калта. Свлече се на колене в нея, за да гребе направо с ръце. Вълчите му очи блестяха от напрежение, пот изби по челото му. Той следеше Хуан с крайчеца на окото си. Хуан беше забравил тяхната уговорка, и то именно сега, когато Пъпката най-много се нуждаеше от него. Пъпката забиваше лопатата в земята с бликащите пориви на нечувана сила.

Ърнест Хортън взе търнокоп и прескочи канавката. Разчисти чимовете, корените и един слой земя, докато намери това, което търси: поломения камънак от древното срутване на хълма. След туй се зае да вдига камъните и да ги трупа върху тревата до изкопа.

Камил се доближи до него.

— Ще ви помогна да ги пренесем.

— Ще се изцапате — каза той.

— Според вас мога ли да стана по-мръсна, отколкото съм?

Той подпря търнокопа о земята.

— Не бихте ли ми дали телефона си? Ще ви поканя някъде навън.

— Точно там е работата. Още не съм се настанила никъде. Нямам телефон.

— Както искате — каза Ърнест.

— А сериозно. Вие къде ще отседнете?

— „Холивуд Плаза“.

— Е, ако в други ден сте във фоайето около седем, вечерта, може да намина.

— Нищо против — каза Ърнест. — Ще ви заведа на вечеря в „Мусо-Франк“.

— Не казах, че ще дойда, а че може да намина. Не знам как ще се чувствувам. Ако не се появя, не си разплитайте чорапа. Много съм смачкана, за да мисля за каквото и да било.

— Нищо против — повтори Ърнест. — Ще се повъртя докъм седем и половина.

— Добро момче.

— Обикновен глупак — каза Ърнест. — Не вдигайте големите. Аз ще ги пренеса. Вземете от по-малките.

Тя взе по един камък в ръка и тръгна към автобуса.

Хуан измъкна осем кола от старата ограда, но през един, за да не падне и бодливата тел. Донесе коловете и се върна за още. Тъмнорозовото сияние изтъняваше в светлорозово и над долината се спусна здрач. Хуан подпря крика о един кол под оста на колелото и повдигна автобуса от едната страна. Когато колелото се освободи, Пъпката запълни дупката с камъни, Хуан отново подложи крика и постепенно привдигна и другата страна на автобуса, да я отлепи от калта. Сетне премести крика и освободи и другите колела.

Камил и Норма пренасяха камъни за дупките, а Ърнест продължаваше да ги изравя.

— Какво мога да помогна? — попита Милдред.

— Крепи този кол, че трябва да взема още една щанга. — Хуан работеше трескаво, за да изпревари падащия мрак. Челото му блестеше от пот. Опрял колене в калта, Пъпката нареждаше камъни плътно под колелата — автобусът се надигна от калта и от другата страна.

— Дай да го вдигнем повече — каза Хуан, — за да не почваме после пак отначало. Искам тези колове да влязат под колелата.

Беше почти сумрак, когато свършиха.

— Сега искам всички да бутат, като запаля. Ако го преместим само на метър, всичко ще бъде наред.

— Как е пътят напред? — попита Пъпката.

— Стори ми се добър. Господи! Колко се хвалеше с дрехите си.

Лицето на Пъпката помръкна от разочарование.

— Това е нищо — каза той. — Каква полза от тях? — Гласът му беше толкова унил, че Хуан го загледа в полумрака.

— Ти ще внимаваш тук, отзад. Кит. — Тънка усмивка зави устните на Хуан. — Аз пък ще подкарам автобуса. Като потегля, накарай ги да бутат с пълна сила. Знаеш как. Значи, ти ще имаш грижата тука, Кит.

Пъпката хвърли лопатата.

— Хайде всички насам — извика той. — Хайде, размърдай се! Аз ще подхвана отдясно. Жените също, хайде. Всички трябва да бутаме. — Той командуваше хората при задницата на автобуса. За момент ядно погледна мисис Причард, която седеше вътре. — Ще ни пречи според мене — рече той.

Хуан се качи в автобуса и се обърна към Причард:

— Слезте и елате да бутате.

Моторът хвана лесно. Хуан го остави да поработи, после включи на първа скорост, почука два пъти по каросерията и чу Пъпката да му отговаря с две почуквания отзад. Форсира леко мотора и отпусна амбриажа. Колелата се завъртяха, поднесоха, изръмжаха, пак се завъртяха и „Любимец“ се залюшка пияно по леглото от камъни, докато се качи на пътя. Хуан измъкна автобуса от калта и дръпна ръчната спирачка. Изправи се и погледна през вратата.

— Нахвърляйте инструментите на пода — рече той. — Хайде, давайте да потегляме.

Запали фаровете и дългите светлини осветиха чакълестия път чак до върха на малкия хълм.