Безпътният автобус

ГЛАВА 14

Обиколният път по завоя на Сан Исидро бе много стар, никой не помнеше колко стар. Вярно е, че някога пощенските коли, както и конниците го бяха използували. В сухите сезони по него изкарваха добитъка към реката, за да се прислони под плачещите върби в жегата и да пие вода от вдълбаните в речното корито ями. Старият път представляваше отрязък необработена земя, очертан само от коларските коловози и набит от конските копита. Лете, минеше ли фургон, от него се вдигаше гъст облак прахоляк, а зиме глинеста кал пръскаше изпод конските нозе. Постепенно пътят така се издълба, че стана по-нисък от полята, през които минаваше, и през зимата се превръщаше в едно дълго езеро с неподвижна, понякога доста дълбока вода. Тогава мъжете изкопаваха канавки от двете страни на пътя, като насипваха пръстта върху платното. След туй дойде обработването на земята и добитъкът стана толкова ценен, че собствениците на нивите край пътя почнаха да слагат огради, за да не бягат говедата им навън, а чуждите да не влизат вътре. Оградите се сковаваха от секвоя — цепени колове, забити в земята, съединени на половин височина с дебели и широки дъски. По върховете на коловете минаваше старовремска бодлива тел — усукана ивица метал с остри шипове. Брулеха ги дъждове, напичаше ги слънце, червеното дърво на коловете и дъските постепенно бе избледняло в светлосиво и сивозелено, бе хванало лишеи, а по сенчестата страна на стълбовете поникна мъх. Странници, изгаряни от прозрения, минаваха и записваха своите послания по дъските. „Покай се, защото иде Царството Небесно“, „Грешниче, обърни се към Бога“, „Късно е вече“, „Каква полза има за човека…“, „Приближи се до Христа“. Други пък заковаваха своите съобщения, написани с букви по шаблон: „Билките на Джей“, „Сайръс Ноубъл — целебното уиски“, „Магазин за велосипеди «Сан Исидро»“. Всички тези табелки сега бяха потъмнели и размити. Тъй като полята се използуваха по-малко за паша и повече за пшеница, овес и ечемик, фермерите започнаха да отстраняват от земите си бурените, дивата ряпа, жълтия синап, мака, магарешкия бодил и млечката, и тези бездомници намериха приют в крайпътните канавки. В късна пролет синапът стърчеше седем стъпки и червенокрилите косове виеха гнезда под жълтите му цветове. А по влажните места избуяваше подрумниче. Под буйния растеж на буренаците канавките край пътя се превърнаха в убежище на невестулки и яркоцветни водни змии, а вечер — в птичи водопой. Пролетно време полските чучулиги стояха по цяла сутрин на старите огради и свирукаха тиролските си песни. В есенните вечери дивите гълъби накацваха по бодливата тел рамо до рамо и техният вик ечеше с километри в една несвършваща нота. Ястребите се стрелкаха над канавките и търсеха месо, кукумявките тършуваха в тъмното за зайци, а имаше ли болна крава, грамадните лешояди се настаняваха по старата ограда и чакаха смъртта.

Пътят беше, кажи-речи, изоставен. Използуваха го все още само няколко семейства с ферми, до които не се стигаше по друг път. Едно време тук е имало множество малки имения, в които човек живеел близо до земята и фермата си, със зеленчуковата градинка под прозореца на салона. Сега земята се ширеше ненаета и малките къщурки със старите плевни зееха без прозорци, сиви и небоядисани.

Към пладне облаците се завтекоха откъм изток и се струпаха на куп. По правило, колкото по-дълго се канят облаците, толкоз по-дълго ще вали. Но още не беше готово за дъжд. Все още светеха петна синьо небе и от време на време слънцето ослепително лумваше и достигаше земята. Един висок облак наряза слънчевите лъчи на дълги, прави ленти.

Хуан трябваше да се върне малко назад по магистралата, за да стигне до началото на стария път. Преди да навлезе в него, той спря, слезе и повървя напред. Усети лепкавата кал под нозете си. У него трепна чувство на-радост. Той се бе мъчил да бута с цяло тяло пълната си кола с говеда заради техните интереси, които никак не го вълнуваха. Сега у него се породи почти злоба. Те бяха избрали този път — би могъл да се окаже и в неизправност. Изпълваше го щастливо ваканционно настроение. Те го пожелаха, моля да заповядат по него. Щеше да ги види какво ще правят, ако автобусът затъне. Преди да се върне, той заби върха на обувката си в сместа от кал и чакъл. Запита се какво ли прави Алис. Впрочем, знаеше отлично какво прави тя. Ако разбиеше автобуса, какво пък, просто ще се махне, ще го зареже и никога вече няма да се върне. Настроението му беше повече от радостно, ваканционно. Когато се качи в автобуса, лицето му сияеше от удоволствие.

— Не знам дали ще успеем да се справим — весело каза той.

Пътниците посрещнаха с тревога неговото въодушевление. Те се бяха събрали ведно, седяха колкото могат по-напред. Всеки имаше чувството, че Хуан е единствената им връзка с нормалното, но ако знаеха какво се върти в ума му, щяха здравата да се уплашат. Хуан ликуваше от душа. Той затвори вратата на автобуса, натисна два пъти газта да форсира мотора, сетне включи на първа и навлезе в калния селски път. Сега облаците бяха почти готови да ливнат. Познаваше ги. На запад видя един облак, който се раздърпваше по ръба. Там започваше и току-виж, над долината се понесъл още един пролетен порой. Светлината отново бе станала метална, но някак прозрачна и създаваща илюзия за дълбочина, което можеше да означава само стихиен дъжд.

— Дъждът идва — озарено изрече Ван Брънт.

— Така изглежда — каза Хуан и кривна по пътя-Гумите му бяха с дълбоки грайфери, но след асфалта той усети как се плъзгат по мазната кал и как задницата занася встрани. Но под калта имаше твърда почва и автобусът се заклатушка тежко по пътя. Хуан превключи на втора. Изглежда, щеше да остане на нея през цялото разстояние.

Над тътнежа на мотора Причард извика:

— Колко е дълго отклонението?

— Не знам — отговори Хуан. — Никога не съм пътувал по него. Казват тринайсет ли, петнайсет ли мили, нещо такова. — Прегърби се над кормилото, очите му се вдигнаха от пътя и зърнаха Девата на Гваделупа в нейното светилище над контролното табло.

Хуан не беше дълбоко религиозен човек. Той вярваше в силата на Девата, както децата вярват в силата на чичовците си. Тя беше и кукла, и богиня, и талисман, и роднина. Неговата майка — ирландката — си бе взела мъж от рода на Девата и я бе приела, както бе приела майката и бабата на своя съпруг. Гваделупката стана неин род и нейна богиня. Хуан бе израсъл с тази майка, стъпила с широките си поли върху лунния сърп. В детството му тя беше навсякъде — над леглото, за да надзирава сънищата му, в кухнята, за да бди над храната, в хола, за да го следи кога влиза и кога излиза, и на входната врата, за да го чува като играе на улицата. Тя си имаше свой олтар в църквата, беше в класната стая в училище, но сякаш всичките тези места не бяха достатъчни, и той я носеше на златен медальон със златна верижка около врата си. Можеше да избяга от очите на майка си, на баща си, на братята си, но смуглата Дева бе навсякъде с него. Докато останалите близки можеха да бъдат заблуждавани, подвеждани, мамени и лъгани, Девата от Гваделупа узнаваше всичко сама. Той й се изповядваше, но изповедта бе само ритуал, защото тя и без туй знаеше всичко. Беше по-скоро поясняване на мотивите защо е извършил нещо, отколкото съобщаването му като новина. Макар че и това беше глупаво, тъй като тя знаеше и причините. Освен това на лицето й играеше едно изражение, една полуусмивка, сякаш всеки момент ще избухне в смях. Тя не само разбираше, но и малко се забавляваше. И ако изражението й означаваше нещо, то ужасните престъпления на детството като че ли не бяха достойни за ада. Като дете Хуан я бе обичал много дълбоко и бе имал вяра в нея, защото баща му го бе научил, че тя е избрана да бди специално над мексиканците, И когато видеше германски или американски деца на улицата, знаеше, че неговата Дева не дава и пет пари за тях, защото не са мексиканци. Като се прибави още обстоятелството, че Хуан вярваше в нея не с разума си, а само с чувствата си, ще се разбере отношението му към светата Дева от Гваделупа.

Автобусът лазеше по калния път извънредно бавно, врязвайки подире си дълбоки коловози. Хуан хвърли поглед към Девата и каза наум: „Знаеш, че не съм щастлив и че от чувство за дълг, макар да не ми е присъщо, се задържах в капана, който ми беше поставен. Сега оставям решението в твои ръце. Аз не мога да поема отговорността да избягам от жена си и от дребната търговийка. Като по-млад, можех да го сторя, но сега съм прекалено мек и слаб в решенията. Оставям всичко в твои ръце. Карам по този път не по свое желание. Бях принуден от волята на всички тия хора, които не дават и пет пари за мене, за моята сигурност и щастие, а гледат само собствените си намерения. Дори ми се струва, че не са ме забелязали. Аз за тях съм една машина която ще ги отведе, задето са тръгнали. Предложих и да ги върна. Ти ме чу. Затуй оставям на тебе да решиш, пък аз ще разбера волята ти. Ако автобусът затъне така, че с обикновени усилия успея да го измъкна и да продължа, ще го направя. Ако обикновената предпазливост запази автобуса от авария и той продължи да се движи по пътя, ще бъда предпазлив. Но ако ти, с твоята мъдрост, пожелаеш да ми дадеш знак, като заровиш автобуса до осите в кал, или го подхлъзнеш в канавката, така че да не мога да направя нищо повече, ще знам, че одобряваш това, което искам. Тогава ще се махна. Тези хора могат и сами да се погрижат за себе си. Ще се махна и ще изчезна. Няма да се върна повече при Алис. Ще сваля стария живот от себе си като чифт мръсно бельо. От теб зависи.“

Той кимна и се усмихна на Девата, на нейното лице се мъдреше мъничката й усмивчица. Тя, разбира се, знае какво ще стане, но няма как да се разбере предварително, Той не можеше да избяга без благословия. Трябваше да има съгласието на Девата. Зависеше направо от нея. Ако упорито настоява той да се върне при Алис, би оправила пътя и откарала автобуса оттатък планината, от което той ще разбере, че му е писано да живее с това, което има.

Хуан изду гърди, поемайки дъх с въодушевление, и очите му блеснаха. Милдред видя лицето му в малкото огледалце. Чудеше се каква ли ще е тази страхотна радост в душата му, от която лицето му така просветна. Това е мъж, помисли си тя, стопроцентово мъжествен мъж. Ето такъв тип мъж би пожелала да има всяка истинска жена, защото той нито за миг не би си позволил да бъде макар и частично женствен. На него ще му стига собственият му пол. Дори няма да се опитва да разбира жените, което е голямо облекчение. Просто ще взима от тях това, което му е нужно. Само-отвращението й беше преминало и Милдред се чувствуваше отново доста добре. Майка й пишеше друго писмо наум. „Ето че излязохме на един кален път, далеч от всякакво населено място. Дори и шофьорът не познаваше пътя. Всичко можеше да се случи. Всичко. Не се виждаше никаква къща и почваше пак да вали.“

Започваше да вали. Но не талази и изблици като сутринта, а се лееше тежко, биеше с камшици, барабанеше — дъжд, който делово осигурява толкова и толкова кубически метра вода на час върху определена площ. Нямаше вятър. Валеше чист, отвесен порой. Автобусът съскаше и пляскаше по равния път и колкото и незначително да завъртеше волана, Хуан чувствуваше как задницата поднася.

— Вериги имате ли? — извика Ван Брънт.

— Не — весело отговори Хуан. — Още от преди войната не мога да намеря.

— Не ми се вярва да се справите — рече Ван Брънт. — На равното добре, ама скоро започва изкачване. — Той показа на изток към планините, към които пъплеха. — Реката се врязва точно в една скала — извика той към останалите пътници, — а пътят се изкачва по скалата, Хич не ми се вярва да успеем.

За Пъпката тази сутрин бе сутрин на конфликти и удари. В живота му и без това нямаше много спокойни мигове, но днешният ден бе изключително изнурителен. Тялото му гореше от възбуда. Пъпката бе зареден с похотливите сокове на юношеството. Една и съща мисъл тровеше и дните, и нощите му. Но този едничък дразнител будеше у него толкова различни чувства, че ако в даден момент се окажеше разлигавен като кученце, което се хвърля всекиму, в следващия изпадаше в плътна, идеалистична сантименталност, а после пък виеше от самопорицание. Тогава чувствуваше, че е сам и че той, самотникът, е най-големият грешник в света. Гледаше с раболепно обожание самообладанието на Хуан и на останалите познати мъже. Откак тя се появи пред погледа му, цялото му същество и ум копнееха по Камил; копнежите му започваха от сладострастни картини и стигаха до женитба и съвместен живот. В един миг той се почувствува почти готов направо да й предложи, но в следващия потръпна, стъписан от погледа й. Отново бе опитал да заеме място, откъдето незабелязано да я наблюдава, и отново не успя. Виждаше нейния тил и профила на Норма. И едва сега Пъпката забеляза промяната у Норма и забелязвайки я, пое дълбоко дъх. Тя беше друга. Знаеше, че всичко е от грима защото от там, където беше седнал, виждаше молива за вежди и червилото. Но не те накараха кръвта му да заври в стомаха. Беше се променила. Имаше сега нещо осъзнато женствено у нея, което преди това отсъствуваше, и дивите сокове на Пъпката започнаха пак да му нашепват. Ако не можеше да притежава Камил; както съзнаваше дълбоко в душата си, вероятно би могъл да спечели Норма. От нея той не се боеше толкова, колкото от богинята Камил. Несъзнателно започна да крои планове как да хване Норма натясно, да я нападне. Точно пред лявото му ухо се оформяше нова пъпка. Автоматично я разчеса и гневната червенина на покварената му плът плъзна по бузата. Тайно погледна нокътя, който бе извършил това деяние, скри го в джоба си и го почисти. Беше разкървавил бузата си. Извади носната си кърпичка и я долепи до лицето.

Причард се тревожеше как ще преминат и как ще направят връзките. Ядеше го нещо, което не му даваше мира и покой. Беше се опитал да го прогони от себе си със смях. Беше използувал всички обикновени методи за отстраняване на неприятни мисли, но те не подействуваха. Ърнест Хортън бе казал, че планът на Причард е шантаж и почти беше намекнал, че допуска Елиът Причард да е способен да открадне гарнитурата за официален костюм, ако не се вземат мерки. Това първоначално беше възмутило Причард — човек с неговото положение и репутация! Но после бе разсъдил: „Да, аз имам положение и репутация в своето собствено общество, но тук нямам нищо. Тук съм сам. Този мъж смята, че съм мошеник. Аз не мога да го пратя при Чарли Джонсън, за да получи представа колко много греши“. Това смущаваше Причард дълбоко. Ърнест бе отишъл още по-далеч: загатна, че е взел Причард за оня тип мъже, които посещават русокосите хубавици по квартирите им. А той никога не бе правил това. Трябваше да докаже на Ърнест Хортън, че преценката му е погрешна. Но как? Причард бе преметнал ръка върху облегалката си, а Ърнест седеше на задната седалка сам. Моторът работеше силно на втора и старото туловище на автобуса шумно се тресеше. Имаше само един начин — да предложи на Ърнест Хортън открито и честно нещо и той да види, че Причард не е мошеник. Върна се към една смътна мисъл. После се обърна назад и каза:

— Заинтересувах се от това, което вашата компания прави с постъпващите идеи.

Ърнест го погледна развеселен. Ще иска нещо момчето. Той заподозря, че старецът ще му иска да го вреди в някоя веселба по тънката част, И шефът на Ърнест беше такъв. Непрекъснато свикваше съвещания вечер, които винаги свършваха в някой публичен дом, а после вечно се чудеше как е попаднал там.

— Имаме много добри взаимоотношения — каза той — Идеята ми не е нещо кой знае какво — започна Причард. — Така просто ми хрумна. Можете да я вземете, ако ви харесва и ако ви върши работа. — Ърнест изчака, без да коментира. — Става дума за копчета за маншети — продължи Причард. — Лично аз нося отделни маншети и копчета. Като сложиш копчетата, трябва после да ги махаш, за да си свалиш ризата. Ако искаш да вдигнеш ръкавите, за да си измиеш ръцете, трябва пак да ги сваляш. По-лесно е да ги поставиш, преди да си облякъл ризата, но тогава пък не можеш да провреш ръката, а с облечена риза трудно се слагат. Разбирате ли за какво ви говоря?

— Нали има едни, които са като секретни копчета? — каза Ърнест Хортън.

— Да, но не са много разпространени. Ту ще забравиш едното, ту ще го затриеш някъде.

Автобусът спря. Хуан премести лоста на първа и бързо потегли отново. Мина през една дупка и автобусът леко се разтресе, после, като минаха и задните колела, повторно се раздруса, след което продължи. Дъждът барабанеше силно по покрива. Чистачката на предното стъкло скърцаше. Причард се облегна още по-назад и вдигна ръка, за да покаже простите си на форма златни копчета за маншети.

— Да предположим — каза той, — че вместо скоба или вътрешно лостче има пружинка. Когато копчето е на маншета, пружинката ще поддаде и ще можеш да вдигнеш ръкава, за да се измиеш, а после веднага ще се свие. — Той наблюдаваше лицето на Ърнест отблизо.

Ърнест бе притворил очи и мислеше.

— Но от какво ще бъде пружинката? Трябва да е от стомана, иначе няма да издържи.

— Премислил съм и това — продължи разпалено Причард. — На по-евтините пружинката може да се изкъпе в златна или в сребърна баня. А на скъпите и луксозните — от злато или от платина — вместо лостче ще има малка тръбичка и когато маншетът е на китката, пружинката ще се скрива в тръбичката.

Ърнест бавно поклати глава.

— М-да — рече той, — звучи доста добре.

— Ваше е — каза Причард. — Идеята е ваша и можете да правите с нея каквото искате.

— Моята компания — поде Ърнест — проявява интерес повече към друг тип изобретения, но кой знае, може и да ги склоня. От мъжките вещи нещата, които най-скъпо се продават в света, са ножчетата за бръснене, изобщо принадлежности за бръснене, писалки, моливи и мъжки украшения. Мъж, който няма да ти напише и пет реда в годината, все някой ден ще купи някоя завързана автоматична писалка за петнайсет долара. А бижутерията? Да, сър, може и да хване място-Какъв процент ще желаете, ако решат, че би излязло нещо?

— Нищо — заяви Причард. — Абсолютно нищо. Идеята е за вас. Искам да помогна на един енергичен пробивен млад мъж. — Той отново се почувствува добре. Ами ако се приемеше тази идейка, която така без нищо скалъпи? Я си представи, че докара един милион долара? Представи си… но не, той я беше дал и държеше на думата си. Думата му — тя е закон за него. Ако Ърнест пожелаеше да се отнесе с признателност, това си зависеше изцяло от него. — Нищо не искам — повтори той.

— Ами това е страхотно мило от ваша страна. — Ърнест извади бележник от джоба си, написа нещо и откъсна листа. — Разбира се, за такова нещо първо трябва да подпиша договор — каза той. — Ако ви се намира малко свободно време, докато сте в Холивуд, бихте могли да ми се обадите и да поговорим делово. Може да направим някоя сделка. — Като произнесе последните думи, той леко присви лявото си око, после обърна поглед и очите му се спряха на мисис Причард. След това пъхна листчето в ръцете на Причард и каза: — Алоа Армс, Хемпстед, 3255, апартамент 125.

Причард се зачерви, извади портфейла си и прибра хартийката, като я бутна дълбоко в преградката. В действителност той нямаше нужда от листчето. Щеше да го хвърли при първа възможност, защото имаше добра памет. Щяха да минат години, докато забрави телефонния номер. В мозъка му прещракна старата му система. Три и две правят пет плюс още две петици, А Хемпстед — хемп беше стара дума за въже, конопено въже, плитка. Няма нищо по-хубаво от жълто конопено въже. Той използуваше десетки подобни трикове за запаметяване. Жълт коноп, руса плитка. Пръстите го сърбяха да изхвърли листчето. Бърнис понякога отваряше портфейла му за дребни пари. Беше й разрешил. В стомаха си усети заплаха — жалкото чувство, че са те нарекли крадец.

— Добре ли се чувствува моето момиче? — попита той жена си.

— Да — каза тя. — Мисля, че прогоних главоболието. Казах си „Няма да позволя да ме заболи главата. Няма да разреша да попречи на почивката на моя мил съпруг.“

— Радвам се — каза той.

— Скъпи, как ви идват наум такива идеи на вас, мъжете? — продължи тя.

— Ами просто ни хрумват — рече той. — Тази новата риза с малките илици стана причина. Така се заклещих в нея преди няколко дни, че за малко щях да викам за помощ.

— Колко си мил — усмихна се тя. Той протегна ръка, сложи я върху коляното й и нежно й стисна крака. Тя закачливо го перна по ръката и той за миг я отдръпна.

Норма беше извърнала глава, така че устата й беше близо до ухото на Камил. Тя говореше колкото може по-тихо, защото знаеше, че Пъпката се опитва да подслушва. Усещаше погледа му и в известен смисъл беше поласкана. Никога не се беше чувствувала толкова самоуверена, както сега.

— Аз никога не съм имала семейство, нормално семейство, както се казва — рече тя. Искаше всичко да сподели с Камил. Обясняваше и изливаше живота си, искаше Камил да знае всичко за нея, да знае каква е била до преди тази сутрин и каква е сега, а това щеше да направи от Камил нейно семейство и щеше да обвърже това красиво и вярно същество към нея. — Човек като е сам, и прави едни такива смехории — продължи тя. — Аз например лъжех хората. Въобразявах си някои неща. Дори… вършех някои неща, уж че са истински. Знаеш ли какво правех? Харесвах си някой артист и си въобразявах, че, хм, че ми е съпруг. — Това й се изплъзна. Нямаше намерение да отива толкоз далеч. Изчерви се. Не биваше да го казва. Беше все едно, че е изменила на мистър Гейбъл. Тя обаче премисли пак и в същност видя, че не беше точно така. Вече не изпитваше същото към Кларк Гейбъл, както преди. Чувството й се беше пренесло към Камил. Беше поразена. „Не съм ли непостоянна“, запита се тя — Така е, като нямаш семейство и приятели — обясни Норма. — Като ги нямаш, сам си ги измисляш. Но сега, ако можем да си вземем заедно апартамент, няма да има какво да си измислям.

Камил извърна очи, за да не вижда оголената душа в очите на Норма, пълната й беззащитност, „Ох, господи! — помисли си тя. — Какво си натресох на главата. Взех си белята. Здравата се заплетох. Как става? Ще се наложи да се преустроя, да живея като нея и след време това така ще ми писне, ама ще съм влязла и с двата крака вътре и няма да мога да се-откача. Ако Лорейн е чупила оня рекламаджия и двете можем пак да се съберем, какво ще правя с тая? И как започна? По дяволите, как се заплетох!“

— Виж, пиленце — каза твърдо тя. — Аз не съм ти обещавала, че ще го направим. Казах, че ще видим как ще потръгнат нещата. Ти не знаеш много работи за мене. Първо на първо, аз съм сгодена и ще се женя, и моят приятел дори смята да го направим съвсем скоро. Така че, ако той иска да се женим сега, нали разбираш, аз не мога да остана с тебе.

Камил видя как очите на Норма се изпълват с отчаяние подобно на вледеняващ ужас, видя как страните и устата й увисват, как мускулите на раменете и ръцете й губят мощ. Камил си рече наум: „Мога да си наема стая в следващия град и да се скрия, докато тя се изгуби. Но пък може случайно да налетя на нея. Мога… ох, господи, откъде ми дойде това на главата? Много съм уморена. Имам нужда от топла вана.“ После продължи на глас:

— Не го приемай трагично, пиленце. Може още да: не е готов. О, виж, сега, мила, може всичко да се нареди. Ами да, наистина. Ще видим как ще тръгне.

Норма стисна плътно устни и присви очи. Главата й се полюшваше от подрусването на автобуса. Камил не искаше да поглежда към нея. След известно време Норма се взе в ръце и тихичко каза:

— Може би ти се срамуваш от мене и аз не те обвинявам, Аз мога да бъда само обикновена сервитьорка, но ако ти ми покажеш, сигурно бих могла и аз да стана зъболекарска сестра като тебе. Ще уча през нощта, а през деня ще работя като сервитьорка. Но ще успея и тогава няма да има защо да се срамуваш от мене. Хем ако ми помогнеш, няма да ми бъде и толкова тежко.

Камил усети в стомаха си гадене като напираща вълна. „Боже господи! Сега няма мърдане. Какво да кажа? Да й кажа друга лъжа? По-хубаво ли е да кажа на това момиче какво точно работя? Или това ще влоши положението? Може да я смути и да не ме иска повече за приятелка. Така ще е най-добре. Не, като че ли най-добре ще е просто да я изгубя из тълпата.“ Норма говореше:

— Бих искала да имам някаква, както се казва, достойна професия като тебе. Камил отчаяно каза:

— Виж, пиленце, ужасно съм уморена. Прекалено съм уморена, за да мисля. Пътувам няколко дена. Прекалено съм изтощена, за да мисля за каквото и да било. Да отложим за малко. Ще видим как ще тръгне.

— Извинявай — рече Норма. — Аз се въодушевих и забравих. Няма да говоря повече за това. Ще видим как ще тръгне, нали?

— Ще видим как ще тръгне — повтори Камил. Автобусът спря с друсане. Наближаваха вече възвишенията и през дъжда зелените талази земя се виждаха едва-едва. Хуан се полуизправи да огледа пътя. Отпред имаше дупка с вода, но по нищо не се познаваше колко е дълбока. Автобусът можеше да хлътне и потъне до покрива. Хвърли бърз поглед към Девата. „Да рискувам ли?“ — попита той под нос. Предните колела бяха на ръба на ямата. Усмихна се, даде заден ход и върна пет-шест метра.

— Със засилване ли? — обади се Ван Брънт, — Ще заседне.

Устните на Хуан се раздвижиха безшумно: „Мило приятелче, само ако знаеше… Само ако всички вие знаехте…“ Премести на първа и подкара през локвата. Водата се разплиска със стремително свистене. Задните колела влязоха в локвата. Автобусът се подхлъзна и заклати. Колелата превъртяха, моторът изрева, буксуващите колела наместиха бавно подскачащото туловище и го преплъзнаха от другата страна. Хуан премести на втора и продължи да пъпли.

— Изглежда е било чакъл — подхвърли през рамо Хуан.

— Ха, чакай да почне стръмното — злокобно рече Ван Брънт.

— Човек се мъчи да се справи, а вие му измисляте повече препятствия — каза Хуан.

Пътят започна да се изкачва и водата вече никъде не се задържаше. Канавките от двете страни шуртяха пълноводни. Водещите колела се пързаляха и превъртаха в коловозите. Хуан отведнъж разбра какво ще направи, ако автобусът заседне. Досега не знаеше. Беше си мислил да отиде първо до Лос Анжелос и да си намери работа като шофьор на камион, но сега нямаше да направи така. Имаше в джоба си петдесет долара. Тази сума винаги му беше подръка за спешни поправки и щеше Да му стигне. Ще се махне, но не много далече. Ще се прислони под някой навес, докато спре дъждът. Може дори и да преспи някъде. За храна ще вземе от желираните пасти. После, когато си почине, ще отиде на магистралата и ще се метне на някоя кола до най-близката бензиностанция и ще почака, докато някой го вземе. Ще спира в посока Сан Диего и ще прехвърли границата за Тихуана. Там е хубаво, можеше да се потъркаля на плажа два-три дена. Границата не го смущаваше. Тук ще казва, че е американец. Оттатък ще минава за мексиканец. После, когато се подготви окончателно, ще излезе извън града, ще спре някоя кола, пък може и да повърви пеш през планините, покрай потоците, та чак до Санто Томас и там ще изчака пощенската кола. В Санто Томас ще накупи много вино и ще плати на пощальона, после ще мине надолу по полуострова, през Сан Кинтин, все покрай Китовия залив. Може да му трябват и две седмици през скалите и трънливата пустиня, а оттам — към Ла Пас. Щеше да открие, че са му останали още пари. В Ла Пас ще се качи на кораб до Гуаймас или Масатлан, или дори Акапулко, а по всички тия места щеше да попада на туристи. Повече в Акапулко, отколкото в Гуаймас или Масатлан. А където се мотаят туристи, които не говорят испански в чуждата страна, за Хуан е лесно. Лека-полека ще се придвижи до Мексико сити, а там е пълно с туристи. Ще ги развежда по обекти, изобщо имаше хиляди начини да се печелят пари. Той нямаше нужда от много. Хуан се изхили под мустак. Защо, за бога, беше упорствувал толкова дълго? Нали е свободен. Можеше да направи каквото пожелае. Пък нека го търсят. Можеше дори да прочете и обявление във вестниците в Лос Анжелос. Ще го вземат за умрял и ще търсят трупа му. Алис известно време ще вдига голяма пара. От това ще добие известно самочувствие. В Мексико много жени можеха да готвят боб. Би могъл да легне с някоя от ония американки, които живеят в Мексико сити, за да плащат по-ниски данъци. С няколко по-хубави костюма Хуан знаеше, че е достатъчно представителен. Защо, по дяволите, не се беше решил досега?

Вече му миришеше на Мексико. Не успя да измисли причина защо досега не се беше решил. А пътниците? Сами да му търсят колая. Не са на чак толкова отдалечено място. Толкова са свикнали да прехвърлят грижите си върху други, че са забравили да се грижат сами за себе си. Щеше да бъде полезно за тях. Хуан можеше да се погрижи за себе си и щеше много скоро да започне. Що за глупав живот бе водил — да се тревожи как да пренася пасти от един град в друг? Свърши се вече. Погледна скришно към Мадоната. „Ох, ще удържа на думата си — прошепна той, — ще ги превозя, ако настояваш. Но още не съм сигурен дали след това няма да се махна.“ Въображението му се гмурна в пейзажи:

окъпаните в слънце планини на Южна Калифорния и прежурящия зной на Сонора, сутринната прохлада на Мексиканското плато с ухание на борови връхчета в хижите и дъх на царевични печени питки. Обзе го носталгия, сладка възбуда. Вкусът на пресните портокали и огънят на лютивите чушлета. Какво диреше той изобщо в тази страна? Не му беше мястото тука.

Завесата на годините се вдигна и понесен върху разкаляния селски път, той видя, чу и помириса Мексико — гласовете на пазара, които не спираха да бърборят, крякащия папагал в градината, спорещите прасета на улицата, цветята, рибата и малките смугли свити момиченца със сините дълги шалове. Колко странно, че е забравил всичко това тъй отдавна! Закопня за юга. Питаше се какъв ще е бил тоя необясним капан, който го е задържал тука. Отведнъж го обхвана нетърпение да се махне. Защо не натисне спирачките, не отвори вратата и не тръгне направо в дъжда? Представи си глупавите им лица и обезумелите им коментари, Пак погледна към Девата. „Ще удържа на думата си — прошепна той. — Ако мога, ще ги превозя.“ Усети как колелата се плъзгат в калта и се усмихна на Девата от Гваделупа.

Реката се врязваше сега близо до склоновете и нареждаше по бреговете си плачещи върби. Пътят странеше от ръба, по-далече от реката. Дъждът изтъняваше и в широкото корито на реката жълтата вода се пенеше, очертала ивици мръсна пяна, виеща се по водовъртежите. Напред пътят се катереше по склона, а на върха стърчеше жълт откос, нещо като скала. На най-високото място на жълтата скала с големи, избледнели букви беше написано: „Покай се!“ Да напише това с черна, вече почти изтрита боя, трябва да е била опасна и продължителна работа за някоя дива глава. Ерозията бе вдълбала в пясъчника дупки, изгладени после от вятъра и животните. В жълтата скала пещерите напомняха черни зейнали очи. Тук оградите бяха сравнително по-здрави и по високите пасбища тъмнееха мокри червеникави крави, някои вече пръкнали пролетните си телета. Извръщаха бавно глави и гледаха подир автобуса, а една стара крава глупачка изпадна в паника, побягна, взе да рие и да рита, като че с това щеше да премахне пърпорещото возило. Настилката се бе променила. Чакълът осигуряваше на автобуса по-стабилна основа. Каросерията се тресеше и подскачаше над изровения от дъжда камънак, но колелата вече не се плъзгаха. Хуан подозрително погледна Девата. Защо го лъжеше? Щеше да го измъкне и да го накара сам да реши, така ли? Това ще бъде мръсен номер. Без знак Отгоре Хуан не би знаел какво да предприеме. Пътят правеше голям завой около една ферма и след това започваше същинското изкачване.

Хуан караше автобуса отново на първа скорост. От пропката за вода излезе тънка струйка пара и се изви над радиатора. Най-високата точка на пътя беше точно под скалата с тъмните дупки. Едва ли не ядосан, Хуан даде газ. Колелата разпръскваха чакъла. На едно място канавката беше запушена и върху пътя течаха вода и кал. Хуан се засили към черната ивица. Предните колела я пресякоха, но задните запревъртаха в мазната кал. Задницата занесе, колелата избуксуваха и автобусът заседна тежко в канавката. По лицето на Хуан се изписа свирепа усмивка. Той форсираше мотора и колелата дълбаеха все по-дълбоко и по-дълбоко. Даде заден ход и отново форсира, а въртящите се гуми си издълбаваха дупки, в които лягаха, докато диференциалът опря земята. Хуан отне газта. В огледалцето забеляза, че Пъпката го гледа с недоумение. Беше забравил, че Пъпката ще се досети. Устата му беше зяпнала. Хуан знаеше много добре: в размекната пръст колелата никога не се превъртат с газ. Виждаше въпросителния поглед на Пъпката. Защо го направи? Не беше чак толкоз наивен. Улови погледа на Пъпката в огледалцето и единственото, което му хрумна, беше тайно да му смигне. По лицето на Пъпката се разля облекчение. Ако е номер — окей. Ако е нещо с умисъл, Пъпката е с него. Но после през ума му мина една ужасна мисъл. Ами ако е заради Камил? Ако Хуан я искаше, за Пъпката не оставаше никакъв шанс. Той не можеше да се мери с Хуан.

Автобусът бе застанал под остър ъгъл спрямо платното. Задните колела бяха зарити, а предницата стърчеше на пътя. „Любимец“ приличаше на сакат бръмбар. Сега лицето на Ван Брънт закри Пъпката в огледалцето. Ван Брънт беше червен, ядосан и кокалестият му пръст пореше въздуха под носа на Хуан.

— Ето че го направихте! — крещеше той. — Ето че ни вързахте! Аз си знаех. Господи, знаех си, че ще го направите! Сега как ще отида в съда? Как ще ни извадите оттук?

Хуан удари пръста му с опакото на ръката си.

— Махнете си пръста от лицето ми — каза той. — Омръзнахте ми. Седнете си на мястото.

Очите на Ван Брънт се поколебаха. Той внезапно схвана, че този човек е извън всякакъв контрол. Нямаше страх нито от пътните власти, нито от никого. Ван Брънт се върна с гръб назад и се тръсна върху наклонената седалка. Хуан изключи запалването и моторът заглъхна. Дъждът почукваше по покрива на автобуса. Той заудря с длани по волана, после се обърна към пътниците.

— Е, това е.

Те втренчиха погледи в него, стъписани от положението. Причард меко попита:

— Не можете ли да ни измъкнете?

— Още не съм погледнал — каза Хуан.

— Струва ми се, че сме затънали доста дълбоко. Какво смятате да правите?

— Не знам — рече Хуан. Искаше да улови погледа на Ърнест Хортън, да види разбрал ли е, че го е направил нарочно, но Ърнест беше скрит зад Норма.

Камил не издаваше никаква реакция. Беше чакала прекалено дълго, за да е нетърпелива.

— Спокойно! — каза Хуан. Той се изправи в наклонения автобус и дръпна ръчката за вратата. Ключалката щракна, но заяде. Вратата не се отвори. Хуан стана, опря вратата с крак и я ритна. Чуха свистенето на дъжда по пътя и по тревата. Хуан излезе на дъжда и заобиколи към гърба на автобуса. Косият дъжд охлаждаше главата му. Добра работа беше свършил. Да го измъкне щеше да успее само аварийна кола или може би дори трактор. Той се наведе и погледна под автобуса, за да се увери в това, което вече знаеше. Осите и диференциалът опираха земята. Пътниците надничаха през прозорците с разкривени от мокрите стъкла лица. Хуан се изправи и се върна в автобуса.

— Е, хора, май ще трябва да почакате. Извинявам се, но не забравяйте, че вие до един пожелахте да тръгнем по този път.

— Аз не — извика Ван Брънт. Хуан се нахвърли върху него:

— По дяволите, не се обаждайте, дето не ви е работа! И не ме ядосвайте, че още малко и ще кипна!

Ван Брънт видя, че Хуан не се шегува. Наведе очи към ръцете си, ощипа разторбената кожа около кокалчетата и после разтри лявата си ръка с дясната. Хуан седна накриво на шофьорската седалка. Очите му стрелваха Девата. „Добре, добре — мислено й рече той. — Малко поизлъгах. Не много, малко. Смятам, че имаш право, дето ми усложни положението така.“ А на глас рече:

— Налага се да отида напред и от първия телефон да позвъня за аварийна кола. Ще им кажа да пратят за вас такси. Няма много да се бавя.

— Телефон има едва на четири мили — овладяно рече Ван Брънт. — Старото имение на Хокинс беше на една миля, ама сега, откак го пипна Американската банка, стои празно. Ще трябва да вървите чак до околийското шосе, а то е към четири мили.

— Като трябва да вървя, ще вървя — отвърна Хуан. — Повече от това не мога да се измокря.

У Пъпката внезапно се пробуди чувство за другарство:

— Аз ще отида — скокна той. — Ти остани, нека аз отида.

— Не — прекъсна го Хуан, — днес ти е свободен ден. — Той се засмя. — Полюбувай му се, Кит. — Присегна се над контролното табло, отключи чекмеджето и отвори малката вратичка. — Тук има малко уиски за спешни случаи. — Спря се. Да вземе ли револвера, хубав „Смит и Уесън“, 45-и калибър с шестинчова цев? Щеше да бъде позор да го остави. Но пък да го вземе, ще му се пречка. В каквото и затруднение да изпадне, оръжието ще е в негова вреда. Реши да го остави. Щом ще изоставя жена си, и револвера може да остави. После безгрижно каза: — Ако ви нападнат тигри, тук има револвер.

— Гладна съм — каза Камил. Хуан се засмя.

— Вземете тези ключове и отворете багажника отзад. Пълно е с пасти. — Той се усмихна на Пъпката: — Хем Да не ги изплюскаш всичките! Ако желаете, останете в автобуса или пък извадете брезента от багажника и си го постелете в някоя от ония пещери. Ако намерите сухи дърва, можете и огън да си накладете вътре. Ще ви пратя кола веднага щом се свържа.

— С удоволствие ще отида вместо тебе — повтори Пъпката.

— Не, ти стой тук и гледай всичко да е в ред — каза Хуан и видя как в очите на Пъпката проблясва задоволство. Закопча си сакото догоре и рече: — Само не се бойте! — и излезе от автобуса.

Пъпката се завтече подире му. Повървя няколко крачки, докато Хуан спря, и го изчака.

— Мистър Чикой — тихо рече той, — какво си наумил?

— Наумил?

— Аха, Ами… дето форсира колелата. Хуан сложи ръка на рамото му.

— Слушай, Кит, някой път ще ти кажа. Ти само дръж моята страна, а?

— Е, разбира се, мистър Чикой, само… така, питах, щеше ми се да разбера.

— Всичко ще ти обясня, само да случим минутка насаме — каза Хуан. — Ти наглеждай народа да не се избие, обещаваш ли?

— Е, това да, — каза смутено Пъпката. — След колко време мислиш да се върнеш?

— Не знам — нетърпеливо рече Хуан. — Откъде мога да знам? Ти прави каквото ти казах. — Да, да, разбира се — обеща Пъпката.

И яж пасти колкото искаш.

— Ама трябва да ги плащаме, мистър Чикой. — Естествено — каза Хуан и потегли с едри крачки по пътя в дъжда. Знаеше, че Пъпката гледа след него и че предчувствува нещо. Пъпката разбираше, че бяга. Сега на Хуан му стана криво. А предполагаше, че няма да е така. Не му беше нито толкова хубаво, нито толкова приятно, нито толкова свободно. Спря се и погледна назад. Пъпката тъкмо се качваше в автобуса.

Пътят минаваше точно покрай скалата с издълбаните от ерозията пещери. Хуан сви от пътя и влезе в един от подслоните. Пещерите и навесите им бяха по-големи, отколкото изглеждаха отстрани, и бяха почти сухи. Пред входа на най-голямата се търкаляха три опушени от огън камъка и една смачкана консервена кутия. Хуан се върна на пътя и продължи. Дъждът отслабваше. Вдясно под склона видя големия завой на реката, която се връщаше назад, за да продължи през долината в прогизналите зелени поля. Всичко беше пропито с вода. Във въздуха се носеше лек мирис на гнило — гниеха спарените сочни млади стебла. Пътят вървеше напред, измит от дъжда и разровен от вода, но не от колела. По него от дълго време нищо не бе минавало. Хуан наведе глава под дъжда и ускори ход. Не беше толкова хубаво. Опита да си спомни слънчевата яркост на Мексико, малките момиченца със сини шалове и мириса на врящия боб, но вместо това пред очите му се появи Алис. Алис, загледана от вратата на кухнята. Той се сети за спалнята и завесите на цветя. Тя обичаше да й е наредено хубаво. Обичаше хубавите неща. Например покривката за леглото, — огромна покривка от малки квадратчета — беше ги изплела сама, едно с едно не се повтаряха по цвят. Разправяше, че може да й вземе над сто долара. А си я беше изплела цялата сам-сама, бримка по бримка. Сети се и за големите дървета, а колко пък беше хубаво да полежиш във ваната с топла вода! Първата му истинска баня, ако не се смятат хотелите. И винаги благоуханен сапун. „Това е само глупав навик — каза си той. — Отвратителна клопка. Свикваш с нещо и започваш да си вярваш, че ти харесва. Ще ми мине, както ми минава настинка. Е, ще боли, то се знае. Ще се тревожа за Алис. Ще съжалявам. Ще се обвинявам, може дори да не мога да спя. Но ще ми мине. След време дори няма да се сещам. Всичко е просто една ужасна клопка, нищо повече.“ Доверчиво и топло, лицето на Пъпката изплува пред очите му. „Ще ти кажа друг път. Ще ти кажа, Кит Карсън.“ Не бяха много хората, които му имаха такова доверие. Наложи си да мисли за езерото при Чапала, но върху бледата му гладка повърхност видя автобуса „Любимец“, затънал в тинята, Вляво напред, долу в ниското, в една гънка на предхълмията, той видя къща с обор и вятърна мелница с изпочупени и увиснали крила. Това ще да е бившето имение на Хокинс. Точно както си го беше намислил. Ще влезе може би в къщата или по-вероятно в конюшнята. Старите конюшни обикновено са по-чисти от старите къщи. Там положително ще има ясли или сеновал. Хуан щеше да пропълзи там и да си легне. За нищо нямаше да мисли. Щеше да спи вероятно до същото време на следващия ден, след туй щеше да повърви до шосето и там да хване някакъв превоз. Какво значение имаха за него пътниците? „Няма да умрат от глад. Нищо няма да им стане. За тях дори ще е добре. Не е моя работа.“

Той ускори стъпките си по надолнището към старото имение на Хокинс. Щяха да го търсят. Алис щеше да помисли, че са го убили и ще повика шерифа. Никому и през ум няма да мине, че ще се изниже по такъв начин. В това именно беше и цялата смешка. Никой не би допуснал, че може да го направи. Сега щеше да им покаже. Първо в Сан Диего, сетне през границата и с пощенската кола до Ла Пас. Алис щеше да вдигне полицията на крак. Спря се и огледа пътя назад. Следите му бяха достатъчно ясни, но дъждът сигурно щеше да ги измие. Ако поиска, можеше и да заличи следите. Излезе от пътя и сви към имението на Хокинс.

Напусната веднъж, къщата се беше разпаднала много бързо. Празноскитащи момчета бяха разбили прозорците и задигнали оловните тръби и каналопровода, а вратите се бяха блъскали до полуда и накрая се бяха откачили от пантите. Олющени от навявалия дъжд, потъмнелите стари тапети оголваха подплатата от стари вестници със стари комикси — „Хитрият дядо“, „Малкият Немо“, „Безгрижният хулиган“, „Бъстър Браун“. Скитниците бяха оставили своите нечистотии, а в старата одимена камина са горили и касите на вратите. В къщата кисело вонеше на запустение и влага. Хуан надникна през вратата, влезе, усети мириса на празна къща и излезе през задната врата към обора.

Оградата за добитъка беше паднала, голямата врата — откачена, но в яхъра миришеше на свежо. Яслите, където конете се бяха отърквали о дървото, бяха излъскани. В ъглите висяха паяжини. Между отворите за фъшкии все още се мъдреха кутиите от свещи с изтрити четки и ръждясали чесала. Един стар хамут със скобите и комплект ремъци висяха на клина до вратата. Кожата на хамута се беше нацепила и пълнежът стърчеше навън. Конюшнята нямаше сеновал. За трупане на сено е била използувана цялата средна част на обора. Хуан заобиколи последната клетка. Беше сумрачно и светлината вмъкваше своите копия през изпотрошените дъски на покрива. Подът бе застлан със ситна слама, почерняла от годините и вмирисана на мухъл. Застанал неподвижно на входа, Хуан чу цвъртенето на мишки и надуши цели миши колонии. От една греда го погледнаха две жълтеникави кукумявки и после отново склопиха жълтите си очи.

Дъждът бе намалял, на покрива се чуваше само лекото му трополене. Хуан отиде в единия ъгъл и разбута с крак горния слой прашна слама. Седна, после се изтегна и сложи ръце под главата си. Оборът гъмжеше от тънички тайни звуци, но Хуан бе много уморен. Сърбеше го всичко от нерви, чувствуваше се гадно. Реши, че ако поспи, може би ще му стане по-добре. Обзет от очакване, в автобуса беше изпитал взрив на тръпка наслада от предстоящата свобода. Но сега не беше така. Стана му криво. Боляха го раменете, а като легна и се отпусна, вече не му се спеше. Чудеше се:

„Никога ли няма да бъда щастлив? Нищо ли не може да се направи?“ Реши да си спомни старите времена, когато му се струваше, че е щастлив, когато бе изпитвал чиста радост, и в ума му нахлуха откъслечни сцени. Беше рано-рано една сутрин, въздухът прохладен, слънцето тъкмо изгряваше зад планините, а по калния път подскачаха малки сиви птички. Нямаше особена причина за радост, но беше радостен.

Или тази вечер, лъскав кон отрива красивата си шия о стобора, яребиците се провикват, някъде капе вода. Дъхът му замря от вълнение само при спомена.

Или тази. Пътуваше в стара каруца със своя братовчедка. Беше по-голяма от него, не си я спомняше как изглежда. Конят се подхлъзна на парче хартия и тя политна към него и за да се изправи, протегна ръка и се опря на краката му-в стомаха му разцъфтя наслада и мозъкът го заболя от сладост.

Или тази. Изправен в полунощ насред една огромна, притъмнена катедрала, чиито остър, варварски мирис на смола смъдеше в носа му. Държеше тъничка свещ с бяла копринена панделка, завързана на фльонга в средата. И като насън, далече от високия олтар долита сладостният шепот на службата, а него го обзема упоителна дрямка.

Мускулите на Хуан се отпуснаха и той заспа в сламата на запустялата конюшня. Боязливите мишки усетиха съня му, измъкнаха се изпод сламата и затършуваха чевръсто, а дъждът тихичко шушнеше по покрива.