Безпътният автобус

ГЛАВА 7

Големият и красив автобус на Грейхаунд беше паркиран в товарното депо на Сан Исидро. Работници наливаха бензин в резервоара, поглеждаха за маслото и автоматически проверяваха гумите. Всичко работеше отлично. Един негър чистеше между седалките, като ги отупваше и събираше от пода найлонови опаковки, кибритени клечки и фасове. Той опипа с пръсти пода зад последната седалка, която заемаше дъното. Понякога зад тази седалка намираше монети или джобни ножчета. Изръсените пари прибираше, но повечето други предмети предаваше на службата. Хората правеха страшен въпрос за вещи, които са забравили, но рядко се обаждаха за дребни пари. Някой път успяваше да събере до няколко долара зад тая седалка. Днес беше измъкнал две монети по десет цента, една пет-десетцентова, портфейл с военно повиквателно, шофьорска книжка и членска карта за Клуба на лъвовете. Той хвърли едно око в преградката за пари. Две банкноти по петдесет и подписан чек за петстотин долара. Пъхна портфейла в джоба на ризата си и изчетка седалката с метличката за прах. Дишаше тежко. Парите бяха лесни. Можеше да ги вземе и да остави портфейла зад седалката да го намери някой друг служител по линията. Чека също щеше да остави. Беше прекалено рисковано. Но тия две сладки петдесетдоларови банкноти — милички, сладички петдесетачки! Гърлото му се беше стегнало и нямаше да се отпусне, докато не извадеше тия милички петдесетачки и не оставеше портфейла обратно зад седалката. Той обаче не можеше да се заеме с тях, защото новакът миеше отвън стъклата, замъглени от набита пътна прах. Чистачът трябваше да изчака. Ако го хванат, щяха да го приберат. Маншетът на синия му вълнен панталон беше разпран на едно място. Той смяташе да пъхне двете чудни хартийки там, преди да слезе от автобуса. После щеше да му стане лошо преди края на работното време. Ще се разболее, Толкоз, колкото да не се мярва още седмица. Ако му прилошее през време на работа и остане до часа за напускане, никой нищо нямаше да си помисли, като не се яви следващите няколко дена, и така щеше да запази службата си. Чу качване на стъпалото на автобуса и изтръпна. Надникна Луи, шофьорът.

— Здрасти, Джордж — каза той. — Да си намирал портфейл? Един казва, че си го бил загубил. Джордж измънка нещо.

— Е, добре, ще се върна да погледна — каза Луи. Джордж се извъртя, както беше на колене, и каза:

— Намерих го. Щях да го предам веднага щом свърша.

— Ами?! — изненада се Луи. Взе портфейла от ръката на Джордж и го отвори. Момчето отвън надзърна през стъклото. Луи се усмихна състрадателно на Джордж и метна поглед на новия.

— Съжалявам, Джордж — каза Луи. — Предполагам, че нарочно са ни ги сложили. Човекът каза две по петдесет и наистина са две по петдесет. — Той измъкна банкнотите и чека, така че момчето отвън можа да ги види. — Следващия път повече късмет, Джордж — пожела Луи.

— Може оня да даде нещо за награда — каза Джордж.

— Половината за тебе — каза Луи. — Ако е по-малко от долар, взимаш всичко.

Луи слезе от автобуса и се упъти към чакалнята. Той предаде портфейла на гишето и каза:

— Джордж ги намери. Тъкмо щеше да го предава. Той е добро момче.

Луи знаеше, че притежателят на портфейла стои точно до него и затова рече на касиера:

— Ако аз го бях загубил, щях да дам на Джордж нещо дребно. Нищо не озлобява човека повече от неуважението. Помня, един от нашите намери веднъж една хилядарка и я предаде и дори едно благодаря не получи. След това ограби една банка и уби няколко пазача, най-сериозно. — Луи лъжеше с лекота и без усилие. После попита: — Колко пътуват на юг?

— Пълен си — каза чиновникът. — Един за Бунтарския и гледай да не забравиш пастите като миналия път. Цял живот не съм имал толкоз разправии като с тия пасти. Заповядайте портфейла ви, господине. Бихте ли проверили дали всичко е в ред?

Притежателят му се отплати с пет долара. Луи реши някой път да даде на Джордж един долар. Той знаеше, че Джордж няма да му повярва, ама какво от това, дявол да го вземе. Мръсна игра — с мръсни ръце. Всеки с късмета си. Луи беше едър, малко пълен, обаче денди. Приятелите, с които се събираше, му казваха „дунди“. Беше пъргав, с бърз ум и обичаше да го знаят като шегаджия. Наричаше състезателните коне „кучета“ и всички обстоятелства за него бяха „преговори“. С удоволствие би бил, да кажем, Боб Хоуп или още по-добре Бинг Крозби. Луи видя, че Джордж наблюдава от вратата на товарната площадка. Обзе го внезапна щедрост. Той прекоси и подаде на Джордж еднодоларова банкнота:

— Долен циция! Взимай долара. Връщат му петстотин, а на него едва един му се откъсна от сърцето!

Джордж стрелна Луи с мигновена, кафява искра в очите. Знаеше, че е лъжа, но и че нищо не може да направи. Ако Луи се ядоса, тогава Джордж можеше да му налети. Беше му идвало в пияно състояние. Почти бе почувствувал как алкохолът му се премества в ръцете. Само оня новият да си беше държал носа настрана.

— Благодарим — каза Джордж. Момчето мина покрай тях с кофата и гъбата.

— На тия стъкла мити ли им викаш? — заяде се Джордж. Луи го остави той да се разправя. Джордж продължи към момчето: — Ако не искаш да изхвръкнеш, по-добре се размърдай! Тия стъкла са мръсни. Почвай отново.

— Друг ми е началник. Ще почакам, докато се оплачат отгоре.

Луи и Джордж се спогледаха. Нищо и никакъв новак! Щеше да изхвърчи за по-малко от седмица, само да си наумеше Луи.

Грамадните автобуси влизаха и отпътуваха изпод навеса на товарната площадка, тежки и високи като къщи. Шофьорите красиво и ловко ги плъзваха на място. Гарата миришеше на масло и изгорели бензинови пари, на захарни пръчки и на някакъв силен химически препарат за чистене на пода, който удряше в носа. Луи се върна при входа. Едно момиче, което идваше от улицата, му хвана окото. Носеше куфар. Луи веднага я мярна. Парче и половина! Ей такова бонбонче искаше да си вози на мястото точно зад високата шофьорска седалка. Щеше да си я гледа в обратното огледалце и да подразбере туй-онуй за нея. Може би живее някъде по неговия маршрут. Луи бе имал доста авантюри, започнали по този начин. Уличната светлина биеше в гръб на момичето и той не можеше да види лицето й, но беше сигурен, че си я бива. Сам не знаеше откъде е сигурен. Трябва да бяха минали поне петдесет момичета, на които осветлението им идваше в гръб. Но как разбра, че точно тази красавица не е за изпускане? Видя само едно хубаво тяло и хубави крака, но по някакъв неуловим начин това момиче излъчваше секс. Луи видя, че е отнесла куфара си при гишето за билети, затова не отиде направо при нея. Влезе в умивалнята. Там застана пред умивалника, намокри ръце и си накваси косата. Извади от страничния си джоб малко гребенче, среса се назад, като прилепи отзад стърчишките, напомнящи патешка опашка. Среса и мустака си, не че имаше нужда — беше съвсем къс. Намести сивото кадифено яке, пристегна колана и леко си глътна стомаха навътре. Прибра гребенчето и още веднъж се огледа в огледалото. Мина с две ръце по косата си отстрани и опипа отзад, за да се увери, че нищо не стърчи и че патешката опашчица е слегнала. Оправи униформената си черна папийонка, взе няколко зрънца сен-сен от джоба на ризата и ги метна в устата си. След това леко вдървен намъкна якето си. В момента, в който дясната му ръка хвана месинговата топка на вратата на умивалнята, пръстите на лявата му опипаха дюкяна му от горе до долу, за да се увери, че го е закопчал. Той се усмихна малко накриво, полусветски полунаивно — изражение, което му бе носило успех. Луи бе чел някъде, че ако гледаш едно момиче право в очите и се усмихваш, имало ефект. Трябва да я гледаш не само като най-красивото същество на света, но да я гледаш дотогава, докато отмести погледа си. Имаше и друг трик. Ако се стесняваш да гледаш хората в очите, гледаш в една точка по костта на носа точно между очите. Човекът, когото фиксираш, има чувството, че го гледат в очите, а фактически не е така. Луи беше установил, че този подход е страшно резултатен. Когато не спеше, Луи почти винаги си мислеше за момичета. Той обичаше да ги подлудява. Обичаше да ги кара да се влюбят в него и да изчезне. Казваше им „сукалчета“. „Ще взема едно сукалче, вика, и ти вземи едно сукалче и отиваме в града.“

Той прекрачи прага на умивалнята с известно величие, но веднага му се наложи да отстъпи назад, защото двама мъже минаваха между скамейките и носеха дълъг кафез с летви на ребра за проветрение. Отстрани на кафеза пишеше с големи бели букви „ДОМАШНИТЕ ТОРТИ НА МАМА МАХОНИ“. Двамата мъже вървяха пред Луи към площадката за товарене. Сега момичето седеше на една пейка с куфара на земята. Като минаваше през помещението, Луи бегло хвърли око към краката й, после улови погледа й и както вървеше, продължи да я гледа. Изопна кривата си усмивчица и тръгна към нея. Тя го погледна отново, без да се усмихва, и отмести очи. Луи се разочарова. Не се беше смутила, както би трябвало. Просто загуби интерес към него. Ама наистина си я биваше — хубави, налети крака със заоблени бедра, без никакъв корем и едри гърди, с които най-много печелеше. Беше руса с твърда коса, леко пречупена по върховете от прекалено горещата маша, но хубаво сресана, с красиви отблясъци и един дълъг къдрав кичур, който Луи особено хареса. Клепачите й бяха покрити с някакъв дневен крем и гримирани със сини сенки и много маскара по миглите. Без руж, с голямо петно червило, намазано така, че устата й да изглежда квадратна, като на някои от кинозвездите. Беше облечена в костюм — тясна пола и сако с кръгла яка. Обувките й бяха от светлокафява кожа с бели шевове. Не само хубавица, ами и добре се облича! И платът изглеждаше скъп. Минавайки, Луи разгледа лицето й. Имаше чувството, че я е виждал някъде и преди. Възможно бе обаче да прилича на някоя, която той познава, или пък да я е гледал в някой филм. Беше му се случвало. Очите й бяха раздалечени, почти ненормално раздалечени, сини с малки кафяви точици и със силно очертани тъмни ивици от зеницата към външния кръг на ирисите. Веждите и бяха изскубани и нарисувани високо навити с молив, от което изглеждаше малко учудена. Луи забеляза, че ръцете й, скрити в ръкавици, не бяха неспокойни. Не беше нито нетърпелива, нито нервна, и това го смути. Самообладанието го плашеше. Той отново изпита чувството, че я бе виждал някъде. Колената й не бяха кокалести, а добре заоблени и тя бе оставила полата си свободно, без да я придръпва. Като минаваше край нея, Луи я наказа за това, че не го гледа в очите, като впери поглед в краката й. Това обикновено действуваше и караше момичетата да придръпват полите си по-надолу, дори и да не са много вдигнати, но върху това момиче не оказа никакво въздействие. Нейната неспособност да реагира на неговото изкуство го разтревожи. Може да е някой парцал, каза си той. Някой парцал за по двойка. После се изсмя на себе си. Къде за два долара с тия дрехи.

Луи продължи към гишето за билети и се усмихна с ироничната си усмивка на Едгар, чиновника на билетите. Едгар се възхищаваше на Луи. Би искал да е като него.

— За къде пътува сукалчето? — попита Луи.

— Какво сукалче?

— Мацето. Русото.

— А, да! — Едгар размени тайно по един мъжки поглед с Луи. — На юг — каза той.

— С моя автобус?

— Да.

Луи тропна с пръсти по гишето. Беше оставил нокътя на малкия си пръст много дълъг. Той бе огънат като прорязана тръбичка наполовина и изпилен под права черта. Луи не знаеше защо го бе направил, но изпита удоволствие, като забеляза, че и други шофьори са оставили дълъг нокътя на малкия си пръст. Луи налагаше стил и му беше драго. Така някакъв шофьор на такси си беше вързал опашка от мечка на предния капак и буквално на другата сутрин всички развяваха по някакво парче кожа. Кожарите правеха изкуствени лисичи опашки, а учениците не се качваха, ако не се вее опашка на колата. Този шофьор на такси можеше спокойно да се изтегне и да се наслаждава, че е започнал пръв. Луи беше оставил нокътя да расте пет месеца и вече бе видял петима или шестима също да си го оставят. Тая мода можеше да залее цялата страна и Луи щеше да е поставил началото. Той почука по гишето с дългия си извит нокът, но леко, защото един нокът, като порасне толкова дълъг, лесно се чупи. Едгар го погледна. Той държеше лявата си ръка под гишето. И той си пускаше дълъг нокът, но още не беше много израснал, а той не искаше Луи да го види, преди да е станал достатъчно дълъг. Ноктите на Едгар бяха чупливи и той трябваше да си слага безцветен лак, за да предпази дългия тъкмо сега да не се счупи. Веднъж се беше счупил дори в леглото. Едгар погледна към момичето.

— Смяташ да прекараш малко със… сукалчето ли?

— От опит не боли. — каза Луи. — сигурно е парцал.

— Е, ако я бива, няма нищо лошо. — Очите на Едгар светнаха. Момичето бе кръстосало крака. — Луи — продължи той, извинявайки се, — докато не съм забравил, по-добре иди сам да се погрижиш, като товарят оня кафез с тортите. Миналата седмица имахме оплакване. Някъде по пътя някой изръсил кафеза и една от ягодовите торти се смесила с лимоновата, та навсякъде се търкаляли стафиди. Ужас! Трябваше да платим щетите.

— Не се е случвало при мен — каза Луи грубо. — Пътуват за Сан Хуан, нали? Значи, ги е обърнала оная бричка от Бунтарския ъгъл.

— Е, да, ама ние платихме — каза Едгар. — Просто хвърли едно око, а?

— Никакви пасти не са падали по моя рейс — каза Луи заплашително.

— Знам, знам, че не си ти. Ама началството ми каза да те помоля да им хвърлиш едно око.

— Защо не дойдат при мене? — запита Луи. — Имали оплаквания, защо не ме повикат горе при тях, вместо да ми съобщават поръчките си? — Той пазеше яда си, както се пази огън. Но беше ядосан на русата. Дяволите да я вземат, шафрантията. Погледна големия часовник на стената. Една стрелка, дълга към шейсет сантиметра, отскачаше на всяка секунда по циферблата и в отражението на стъклото Луи видя момичето да седи с кръстосани крака, макар поради овала на стъклото да не бе сигурен, но на него му се стори, че тя го гледа в тила. Ядът му се стопи. — Ще проверя пастите — обеща той. — Кажи им, че няма да има ягоди в лимоновия пай. Чини ми се че ще се позабавлявам с това сукалче. — Той прочете възхищението в очите на Едгар, когато бавно се обърна и се изправи с лице към чакалнята.

Беше прав. Тя бе гледала в тила му, защото, като се обърна, го гледаше в лицето. В погледа й нямаше никакво любопитство, нищо. Но има прекрасни очи, помисли си той. Мама му стара, ужасно си я бива! Луи беше чел в едно списание, че раздалечените означавали сексуалност, а нямаше никакво съмнение, че това момиче издава страшно силно усещане за секс. Тя беше от типа момичета, след които всеки се обръща. Какво, тя само прекоси помещението и всички се обърнаха и я изгледаха. Имаше нещо в нея, не беше гримът, не беше и походката, макар че тя беше част от това нещо. Но каквото и да бе, то се носеше навсякъде около нея. Луи го бе почувствувал, когато тя влезе от улицата осветена откъм гърба и той не успя да я види. Сега го гледаше в очите, без да се усмихва, без да изразява нищо, просто гледаше, ала, той пак го почувствува. Гърлото му се стегна и лека червенина изби над яката му. Знаеше, че още малко и погледът му ще се отмести. Едгар чакаше — той имаше вяра в Луи. Репутацията на Луи подкрепяха и няколко лъжи, но истината бе че той си имаше свой подход и си хващаше сукалчета. Сега обаче беше неспокоен. Това сукалче го надвиваше. Искаше му се да я цапне по лицето с длан, Дъхът му болезнено се надигаше в гърдите. Ако не направи нещо, ще изтърве момента. Виждаше тъмните лъчисти ивици в ирисите й и пълнотата на челюстите й. Той възприе погледа си „прегръдка“. Очите му леко се разтвориха и той се усмихна, сякаш внезапно я е разпознал. В същото време тръгна към нея. Внимателно изпълни усмивката си с уважение. Тя не свали очи от неговите и част от хладината им се отдръпна. Луи се приближи към нея и каза:

— Мъжът на гишето каза, че пътувате с моя автобус на юг, госпожо. — Едва не се разхили на това „госпожо“, но то обикновено действуваше. Подействува и на това момиче. Тя леко се усмихна. — Ще се погрижа за багажа ви — каза Луи. — Тръгваме след три минути.

— Благодаря — каза момичето. Гласът й е гърлен и секси, помисли си Луи.

— Дайте си куфара. Ще го кача първо него, а после ще си имате запазено място.

— Тежък е — каза момичето.

— Е, и аз не съм съвсем джудже — каза Луи. Той грабна куфара й и бързо се понесе към товарната площадка. Качи се в автобуса и постави куфара и пред първата седалка, която беше непосредствено зад неговата. Там щеше да я вижда в огледалцето и като тръгнат, да я заговори. Излезе от автобуса и видя новака с още един помагач да качват кафеза с пастите отгоре на покрива.

— Внимавайте хубаво — извика Луи. — Миналата седмица сте обърнали един кафез, копелета такива, а оплакването е срещу мене.

— Нищо не съм обръщал — отвърна му момчето.

— Айде де, не си — рече Луи. — Внимавай къде стъпваш.

Той влезе в чакалнята през летящата врата.

— Какво му има? — попита другият помощник.

— Надхитрих го — каза малкият. — Джордж намери един портфейл и аз го видях, така че двамата решиха да го предадат. Имаше бая мангизи. Сега и двамата ми се сърдят, защото съм го видял. Луи и Джордж щяха да си ги поделят, бяха няколко по петдесет, ама аз им го затапих. Естествено, като знаят, че съм видял, трябваше да ги предадат.

— Ух, как можех да ги похарча! — рече другият.

— Е, че кой не може! — каза новакът.

— Ако взема една стотачка сега, такива неща ще си накупя. — Двамата продължиха да говорят за това.

В чакалнята беше закипяло движение. Групата пътници за южния автобус бе започнала да се сбира. Едгар имаше работа зад гишето, но не дотам, че да изпусне из очи момичето. „Сукалче“, каза си той под носа. За него това беше нова дума. Отсега нататък щеше да я употребява. Погледна нокътя на малкия си ляв пръст. Още дълго щеше да трае, докато му порасне-колкото нокътя на Луи. Но защо да се залъгва? Той, така или иначе, не можеше да се забавлява като Луи. Свършваше винаги банално. В последната минута настъпи суетня на гишето за бонбони, на машините за фъстъци и дъвка. Един китаец си купи „Тайм“ и „Ню-зуик“, нави ги внимателно на руло и ги пъхна в джоба на черното си сукнено пардесю. Възрастна жена ровеше припряно списанията на щанда, без никакво намерение да купува. Двама индуси с искрящи бели тюрбани и лъскави черни къдрави бради стояха един до друг пред прозорчето за билети. Те свирепо мятаха очи, като се опитваха да обяснят какво искат. Луи бе застанал на входа към товарната площадка и непрекъснато гледаше момичето. Той забеляза, че всички мъже в чакалнята правят същото. Всички тайничко я наблюдаваха, но не искаха да бъдат забелязани. Той се обърна и през летящата стъклена врата видя, че новакът и другият помощник са вдигнали благополучно кафеза върху автобуса и са го покрили с брезента. Светлината в чакалнята притъмня в сумрак. Изглежда, някакъв облак беше закрил слънцето. После отново блесна като под контрола на реостат. Големият звънец над вратата иззвъня. Луи погледна часовника си и излезе към големия си автобус. Пътниците в чакалнята също станаха и зашумоляха към вратата. Едгар продължаваше да се мъчи да отгатне закъде искат да пътуват индусите. „Ама парцалени глави — рече си той наум. — Що не научат първо английски, преди да хукнат да обикалят?“

Луи се качи на високата си седалка оградена с лост от неръждаема стомана, и проверяваше билетите на качващите се пътници. Китаецът с черното пардесю отиде направо на крайната седалка, съблече палтото си и извади на колене двете списания. Възрастната жена с мъка качи стъпалото запъхтяна и седна на първата седалка зад Луи.

— Извинете, госпожо, но мястото е заето — каза той.

— Какво искате да кажете, заето? — възпротиви се войнствено тя. — Няма запазени места.

— Мястото е заето, госпожо — повтори Луи. — Не виждате ли куфара пред него? — Той мразеше възрастните жени. Те го стряскаха. Миришеха на нещо, от което го побиваха тръпки. Бяха проклети и нямаха никаква гордост. Окото им не мига да направят сцена. Получават винаги това, което искат. Бабата на Луи беше същински тиранин. Винаги ставаше каквото тя поиска, и то само защото беше проклета. С крайчеца на окото си Луи видя момичето на долното стъпало на автобуса, застанало зад индусите. Беше притиснат. Отведнъж се ядоса. — Госпожо — каза той, — аз съм шеф на автобуса. Има още много хубави места. Ще минете ли назад, ако обичате?

Възрастната дама изостри брадичка и се озъби насреща му. Тя се завъртя леко, намествайки се на седалката.

— Пазите го за онова момиче, ето какво — рече тя. — Но аз ще се оплача на началника. Луи избухна:

— Добре, госпожо. Още сега напуснете и се оплачете. Компанията има хиляди пътници, но малко добри шофьори. — Той забеляза, че момичето слуша и се почувствува доста горд.

Възрастната жена забеляза, че той се ядоса.

— Аз наистина ще се оплача — продължи тя.

— Е, хубаво де, оплачете се. Може да слезете от автобуса, но на това място няма да седнете — извика Луи. — Пътникът на това място е с медицинска бележка.

Това беше изход и на възрастната жена й подействува.

— Защо не казахте по-рано? — каза тя. — Аз да не съм без акъл. Но въпреки това ще се оплача за неуважение.

— Добре, госпожо — прие Луи уморено. — На това съм свикнал.

Възрастната се премести с една седалка по-назад. „Като си пусне дългото ухо, направо ще ме побърка — помисли си Луи. — Да слуша! Пътниците са повече от шофьорите.“ Сега момичето беше до него и показваше билета си. Без да иска, Луи рече:

— Само до Бунтарския ъгъл ли пътувате?

— Да, трябва да се прекачвам — обясни момичето. Тя се усмихна на разочарованието в гласа му.

— Това е вашето място, тук — каза той. Гледаше я в огледалцето, когато седна, кръстоса нозе, придърпа полата и сложи чантата си отстрани. Пристегна колана и оправи яката на сакото. Тя знаеше, че Луи наблюдава всяко нейно движение. С нея винаги беше така. Знаеше, че е по-различна от другите момичета, но не знаеше точно с какво. В някои отношения е приятно да получаваш винаги най-хубавото място, да ти купуват обяда, да те придържат с ръка, когато пресичаш улицата. Мъжете просто не сваляха ръцете си от нея. Но винаги съществуваше и неприятна част. Тя все трябваше да спори, да омилостивява, да обижда или да се бие, за да се освободи. Всички мъже искаха от нея едно и също, и толкоз. Тя го прие като неизменно условие и си беше така. Като по-млада страдаше. Имаше чувство за вина и нечистоплътност. Но сега беше по-голяма, беше го приела и само усъвършенствуваше средствата си. Понякога се поддаваше и получаваше пари и дрехи. Тя познаваше повечето от подходите на мъжете. Вероятно би могла да предскаже всичко, което Луи щеше да изрече или стори в следващия половин час. Често, по предчувствие, тя предотвратяваше досадни разправии. По-възрастните мъже искаха да й помагат, да я пратят да учи или да я извадят на сцената. Някои млади мъже искаха да се оженят за нея и да я закрилят. И малко, съвсем малко, открито и честно просто искаха да спят с нея и й го казваха. Те бяха най-лесните, защото зависеше от нейното „да“ или „не“, за да се приключи въпросът. Това, което ненавиждаше в своя дар или може би недостатък, бяха побоищата. Мъжете се биеха жестоко, когато тя се въртеше наоколо, биеха се като кучета. На нея често й се искаше жените да я обичат, но те не я обичаха. А тя беше интелигентна. Знаеше защо не я обичат, но не можеше нищо да направи. Това, което действително желаеше, беше къща в малко градче, две дечица и стълба в хола, на която тя да стои права. Щеше да бъде хубаво облечена и щяха да й идват гости на вечеря. Естествено щеше да си има съпруг, но не можеше да си го представи, защото рекламите в женските списания, от които се бе породила мечтата й, никога не представяха мъже. Винаги само една хубава жена в красиви дрехи, която слиза по стълбата, а в хола много гости, свещи, маса за хранене от тъмно дърво и чистички дечица, които целува за лека нощ. Ето какво искаше тя в сърцето си. Но й беше ясно като две и две, че тъкмо това никога няма да има. У нея се бе натрупала много тъга. Питаше се какви са другите жени. Дали са различни от нея в леглото? От наблюдение знаеше, че мъжете не реагират спрямо повечето жени по начина, по който реагираха спрямо нея. Плътските й пориви не бяха нито много силни, нито постоянни, но не знаеше, как е с другите жени. Те никога не обсъждаха подобни въпроси с нея. Не я обичаха. Веднъж младият лекар, при когото бе отишла, за да й предпише нещо за облекчаване на болките при мензис, се бе опитал да изфлиртува с нея и когато тя го заговори и го разубеди, той й беше казал: „Вие просто го излъчвате. Не знам как, но е така. Има такива жени — бе продължил той. — Слава богу, че не са много, иначе мъжете ще се побъркат.“ Опита се да носи по-строги дрехи, но и това не помогна много. Не можеше да се задържи на обикновена работа. Научи се да пише на машина, но където я наемеха, канцелариите се обръщаха с главата надолу. Сега си имаше леко средство за прехрана. Носеше й добри пари и не й създаваше големи неприятности. Събличаше дрехите си в мъжки клубове. Ангажираше я една постоянна агенция. Не разбираше тези мъжки увеселения и какво удоволствие изпитваха мъжете от тях, но те съществуваха и тя печелеше по петдесет долара на вечер, за да си съблича дрехите, което беше пак по-добре, отколкото да й бъдат разкъсвани в някоя служба. Тя дори изучи въпроса за нимфоманията, или поне дотолкова, колкото да разбере, че не страда от нея. Въпреки че почти пожела да страдаше. Понякога си мислеше да отиде в някой публичен дом, да натрупа много пари и да се оттегли на село — или това, или да се омъжи за по-възрастен мъж, когото да командува. Така щеше да е най-лесно. Младите мъже, които я привличаха, обикновено ставаха нахални. Винаги я подозираха в изневяра. Или кръшкаха, или се опитваха да я бият, или се разяряваха и я изхвърляха. Беше опитала и като държанка, но всичко свърши именно по този начин. Виж, възрастен мъж с малко сухи пари — това като че ли беше най-добрият изход. Тя щеше да бъде добра с него, така че и парите, и годините му щяха да имат смисъл. Тя имаше само две приятелки, и двете работеха в публичен дом. Изглежда, те бяха единственият тип жени, които не я ревнуваха й не се възмущаваха от нея. Едната беше в чужбина. Не я знаеше къде. Пътуваше с някакви войски. А другата живееше с някакъв мъж от рекламата и я помоли да не им пречи. Казваше се Лорейн. Двете живееха заедно в един апартамент. Лорейн не се интересуваше много от мъже, но все пак не се занимаваше и с жени. Върза се обаче с един от рекламата и я помоли да се изнесе. После й обясни всичко. Лорейн работеше в публичен дом и рекламният агент се влюбил в нея. Лорейн обаче имаше гонорея и преди още да се появят симптомите, беше заразила и него. Той беше нервен тип, избухнал, изгубил си службата и дойде да се жалва на Лорейн. Тя се чувствуваше отговорна по някакъв начин и го приюти, хранеше го, докато и двамата се излекуват. Това беше преди новото лечение, та беше доста тежко. След това той мина на големи дози приспивателно. Лорейн го намираше почти в безсъзнание, говорел двусмислено, бил в лошо настроение, ако не вземе от хапчетата, и взимал все повече и повече. Лорейн на два пъти го води на промивки. Лорейн наистина беше добро момиче и не й беше леко, защото не можеше да тръгне на работа, преди да се излекува. Не искаше да заразява никой познат, а пък й трябваха пари за рецептите, за наем и за храна. Налагаше й се да работи по улиците в Глендейл, за да изкарва малко пари, а и тя самата не се чувствуваше добре. На всичкото отгоре рекламният агент започна да я ревнува и не я пускаше на работа, въпреки че той самият беше безработен. Щеше да е хубаво, ако тази история е приключила и двете с Лорейн можеха да си наемат пак заедно апартамент. Хубава двойка бяха двете. Бяха си прекарвали толкова весело, спокойно и весело.

В Чикаго се бяха състояли серия конгреси и тя беше събрала малко пари от мъжките клубове. До Лос Анджелос пътуваше с автобус, за да пести. Искаше да поживее на спокойствие известно време. Отдавна нямаше писмо от Лорейн. В последното й пишеше, че приятелят й четял пощата и по-добре било да не й пише.

Последните пътници излизаха през вратата и се качваха в автобуса. Луи бе кръстосал нозе. Малко се стесняваше с това момиче.

— Видях, че пътувате за Лос Анджелос — каза той. — Там ли живеете?

— От време на време.

— Обичам да отгатвам кой какъв е — продължи той. — Човек като мене работи с толкова много хора.

Моторът на автобуса дишаше меко. Възрастната дама беше вперила очи в Луи. Той я виждаше в огледалото. Като нищо щеше да напише писмо до компанията. „По дяволите и компанията“ — каза си Луи. Винаги можеше да си намери работа. Компанията и без това не обръщаше особено внимание на жалбите на възрастните дами. Той погледна назад в автобуса. Двамата индуси сякаш си държаха ръцете. Китаецът беше разтворил и „Таим“, и „Нюзуик“ в скута си и сравняваше написаното в двете. Главата му се люшкаше от едното списание към другото и една стъписана бръчка между двете вежди открояваше носа му. Диспечерът махна на Луи. Луи дръпна лоста за вратата. Той премести лоста за скоростите на обратна и плъзна колата извън бетонната писта, после описа точна, широка дъга, така че предната броня мина покрай северната стена на по-малко от сантиметър. Превключи още веднъж на първа и на косъм не опря другия край на платното. На края на алеята, от която се излизаше на улицата, спря и видя, че има свободен път. Той обърна автобуса и зави по другото платно на улицата. Луи беше отличен шофьор с безупречна книжка. Автобусът се понесе по централната улица на Сан Исидро, наближи покрайнините и излезе на открито шосе.

Небето и слънцето бяха измити и чисти. Цветовете бяха ярки. В канавките течеше обилна вода и на места, където имаше запушване, водата се разливаше по шосето. Автобусът режеше водата с остро свистене и Луи усещаше как кормилото придръпва. Тревата се беше сплъстила от стихията на дъжда, ала слънчевата топлина сега вливаше сила в сочните стръкове и по височините тревата отново бе започнала да се изправя.

Луи пак надзърна към момичето в задното огледало. Тя го гледаше в тила. Но нещо я накара да вдигне поглед към огледалото и да се спре на очите му — нейните очи с тъмните ивици, правилният красив нос и начервената четвъртита уста се запечатаха завинаги в съзнанието на Луи. Когато го погледна в очите, тя се усмихна, сякаш й беше хубаво. Луи усети, че гърлото му се стяга и че гърдите му се издуват. Реши, че е полудял. Той си знаеше, че е стеснителен и в повечето случаи само си внушаваше, че не е, така че сега преминаваше през всички симптоми на един шестнайсетгодишен. Очите му отскачаха в огледалото, от огледалото в пътя и пак обратно. Виждаше, че бузите му са червени. „Какво е туй, по дяволите? — рече си той. — Да не би да откачам по тоя евтин боклук?“ Той се загледа в нея, за да се залови за някоя спасителна мисъл, и тогава видя дълбоките белези от форцепс по дължината на челюстта й. Това го поуспокои. Ако разбере, че е видял белезите й, тя нямаше да се чувствува така адски самоуверена. Четиридесет и две мили. Луи трябваше да побърза да я спечели. Не биваше да пропилява и една минута, ако искаше да хвърли примка на тази малка въртиопашка. Но когато се опита да я заговори, гласът му излезе прегракнал. Тя се наведе близо до него:

— Не ви чух. Луи се окашля.

— Природата изглежда много хубава след дъжда.

— Да, наистина.

Той се опита да се върне на обичайните си думи като начало. В огледалото забеляза, че все още е наведена зад него, за да го чува.

— Както казах — започна той. — опитвам се да отгатвам кой какъв е. За вас бих казал, че сигурно сте или от киното, или от театъра.

— Няма да познаете — каза момичето.

— Не сте ли от шоу-бизнеса?

— Хм, ама работите ли?

Тя се засмя и когато се смееше, лицето й беше рядко очарователно. Луи обаче забеляза, че един от предните й горни зъби е крив. Застъпваше и пречеше на съседния. Смехът й секна и горната й устна закри кривия зъб. „Не го забравя“-реши Луи. Тя беше изпреварила мисълта му. Знаеше какво ще каже. Беше й се случвало толкова много пъти. Щеше да се опита да разбере къде живее. Ще поиска телефонния й номер. Лесно, Не живееше никъде. Беше оставила на склад един сандък у Лорейн с няколко книги — „Капитан Хорнблоуър“ и „Животът на Бетовен“ плюс няколко евтини книжки с разкази на Сароян и няколко стари официални рокли за преправяне. Знаеше, че Луи се вълнува. Бяха й известни и тая червенина, която избива над яката на един мъж, и глупавото говорене с претенции. Тя видя, че Луи боязливо надзърна в огледалото към дъното на автобуса. Индусите се усмихваха мило единна друг. Китаецът беше забил поглед в пространството, опитвайки се да отгадае наум някакво несъответствие между репортажите, които бе прочел. Грък на последната седалка срязваше с джобно ножче италианска пура на две. Тури едната половинка в устата си, а другата прибра грижливо в горния си джоб. Възрастната жена се готвеше да изригне от гняв срещу Луи. Тя впи непоколебимо поглед в тила му, като брадичката й се разтрепера от ярост, а устните й побеляха от стискане. Момичето отново се наведе.

— Ще ви спестя време — каза тя. — Аз съм медицинска сестра в зъболекарски кабинет. Занимавам се с всичко онова, което се върши в един зъболекарски кабинет. — Често използуваше тази лъжа, без да знае защо. Вероятно защото прекъсваше всякакви разсъждения и след като я кажеше, никога не й задаваха повече въпроси. Хората не обичаха да разговарят много за зъби.

Луи го прие. Автобусът стигна до прелез. Луи машинално пусна въздушната спирачка и спря. Спирачката изсъска, като я отпусна, за да смени предавките и да набере отново скорост. Усети, че обръчът около него се стеснява. Дъртата кучка щеше да му направи беля всеки момент. Не му оставаха и цели четиридесет и две мили. Веднъж да си напъха гагата старият куфелник, и всичко щеше да свърши. Той искаше да привлече момичето, докато още има време, но според методите му беше много рано. За около половин час трябваше да успокои играта, обаче оня нафталин щеше да го принуди да натисне педала.

— Понякога се отбивам в Лос Анджелос — каза той, — Мога ли някъде да ви се обадя, да вечеряме заедно или просто да излезем?

Тя го прие другарски, В нея нямаше нищо долно и злобно.

— Не знам — каза тя. — Вижте, аз още нямам къде да живея. Отсъствувах известно време. Първо искам да си намеря квартира колкото може по-скоро.

— Но нали работите някъде? — настоя Луи. — Бих могъл да ви потърся там.

Възрастната дама се въртеше и усукваше на седалката. Беше бясна, че Луи я изхвърли от предната седалка.

— А, не — каза момичето. — В същност аз още нямам и работа. Разбира се, веднага ще си намеря, защото с моята професия лесно се намира.

— Това не е измъкване, нали? — попита Луи.

— Не.

— Тогава може да ми пишете, когато се установите.

— Може.

— Бих искал да познавам някого, с когото да излизам в Лос Анджелос.

Сега вече гласът писна пронизителен като брус:

— Съществува щатски закон за водене на разговори с пътниците. Внимавайте в пътя! — Възрастната дама се обърна към целия автобус. — Този шофьор подлага живота ни на опасност. Смятам да сляза, ако той не е в състояние да задържи вниманието си на волана.

Луи се сви. Това не беше на шега. Тя наистина можеше да му направи беля. Той зърна в огледалото и улови погледа на момичето. Само с устни произнесе:

„Проклета дърта суха кучка!“

Момичето се засмя и закри устните си с пръсти. В известен смисъл се почувствува облекчена, но в друг се разтревожи. Знаеше, че рано или късно Луи щеше да я обезпокои. Но тя знаеше също, че в много отношения той е симпатично момче и че донякъде ще се справи с него. От изчервяването му разбра, че ако нарани чувствата му, би могла да го възпре.

Но всичко беше свършено и Луи го разбра. Момичето нямаше намерение да се забърква. Той трябваше да я спечели още в движение. Даваше си сметка. Щом спреш на някоя спирка, пътниците да слязат колкото може по-бързо. Бе изпуснал момента. На Бунтарския ъгъл щеше да спре само колкото да я остави и да смъкне проклетия кафез с пастите. Луи се изгърби над волана. Момичето беше скръстило ръце и не вдигаше очи да го погледне в огледалото. Имаше хиляди момичета по-хубави от нея. Тия белези от клещите бяха ужасно грозни. Всеки мъж ще го полазят тръпки, като ги види. Разбира се, тя носеше косата си дълга и напред, за да ги скрива. Никое момиче с такива белези не би могло да носи косата си вдигната. Луи харесваше вдигната коса. Леле, представяш ли си, събуждаш се някоя сутрин в леглото и виждаш тия дупки! По света има толкова много сукалчета, че Луи спокойно можеше да се чупи. Но в гърдите и стомаха му натежаваше жал. Той се бореше с нея, нападаше я, но тя не мърдаше. Желаеше това момиче повече от всяко друго, при това по различен начин. Изпита сухо, зърнесто чувство на загуба. Той дори не знаеше името й, а сега вече нямаше как да се запознае с нея. Представяше си как го разпитват очите на Едгар, като се върне в Сан Исидро. Чудеше се дали да не го излъже.

Големите гуми пееха по пътя — тънка, звънка песен, а моторът придумкваше в такт. По небето имаше големи, дъждовни, развлечени облаци, черни като сажди в средата и бели и ярки по ръба. Един от тях сега се примъкваше към слънцето. Напред по магистралата Луи виждаше сянката му, забързана към автобуса, а още по-надалеч съзираше извисяващия се зелен хълм на дъбовете, които растяха край гостилницата при Бунтарския ъгъл. Беше изпълнен с разочарование.

Хуан Чикой дойде, щом автобусът зави и спря. — Какво ми носиш? — попита той, когато вратата се отвори.

— Един пътник и куп торти — рече Луи. Той стана от седалката, пресегна се и вдигна куфара на момичето. Сетне слезе и подаде двете си ръце — така момичето се опря на тях и слезе по стъпалата. Тръгнаха заедно към ресторанта.

— Сбогом — каза тя.

— Сбогом — каза Луи. Той я изгледа, докато не се скри зад вратата — малкото й задниче леко се подрусваше нагоре-надолу.

Хуан и Пъпката свалиха кафеза с тортите от покрива на автобуса. Луи се качи обратно.

— До скоро — каза Хуан.

Възрастната жена се бе преместила на предната седалка. Луи дръпна лоста за вратата, сложи на скорост и отпраши. Когато си бе поел пътя и гумите звъннаха по шосето, той погледна в огледалото. Възрастната дама злобно тържествуваше. „Ти уби всичко — каза си Луи наум. — Ти съсипа всичко!“ Жената вдигна очи и улови погледа му в огледалото. Луи нарочно произнесе няколко думи, мърдайки беззвучно устни, „Проклета дърта кучка!“ Той видя как устните й се свиха и побеляха. Разбра го.

Напред пътят звънтеше ли, звънтеше.