Безпътният автобус

ГЛАВА 22

Хуан преведе автобуса съвсем бавно през хълма и после се спусна покрай запустялото имение по набраздения от пороите път. Когато зави, светлините обходиха безоката къща, грохналата вятърна мелница и конюшнята.

Нощта бе много черна, но бе задухал нов ветрец, носещ семенния дъх на трева и аромата на вълчия боб. Светлините дълбаеха нощта над пътя, а една кукумявка се стрелкаше напред-назад в лъчите им — ту ще се появи, ту ще изчезне. Далеч отпред зайче, прекосяващо пътя, се зазяпа във фаровете и очите му грейнаха червени, после подскочи и се скри в канавката.

Хуан караше автобуса на втора скорост и гледаше колелата да отбягват потопените във вода коловози. Вътре беше тъмно, ако не се смята контролното табло. Хуан си позволи очите му да се отклонят към Девата. „Само едно те моля — каза си той наум. — От другото се отказах, но ще бъде хубаво, ако можеш така да направиш, че да е изтрезняла, когато се върна.“

Мисис Причард вече не седеше като истукана. Главата й се люшкаше в ритъм с автобуса и тя мечтаеше. Беше облечена в… хммм… какво да си сложи? Нещо светло. Ще трябва да е бяло. Развеждаше Елън из оранжерията си. „Чудиш се защо ги държа тези няколко червени орхидеи ли? — питаше тя. — Всеки има роднини, които обичат яркочервени орхидеи. Дори и ти, Елън, сама знаеш. Но погледни. Точно разцъфтяват кафявите, и зелените, разкошни са! Елиът ги поръча от Бразилия. Растат на хиляди мили навътре по Амазонка.“

На пода на автобуса търнокопът дрънкаше о лопатата. Пъпката се наведе до ухото на Хуан.

— Мога да те сменя, мистър Чикой. Уморен си. Ако искаш, мога да карам аз.

— Не, благодаря, Кит, и на теб ти дойде много.

— Не съм се уморил.

— Нищо, карай.

Милдред виждаше профила на Хуан на фона на осветения път. „Интересно колко ли време ще трае днешният ден? Колкото една захарна пръчица? Ще се държа за него, докато ми се случи друг, също толкова хубав.“

През трясъка и подскачането на автобуса Причард се вслушваше в дишането на Ван Брънт. Едва виждаше лицето му на седалката. Откри, че мрази този човек, защото умира. И удивен се замисли над своята омраза. Стори му се, че е годен да го удуши и да приключи всичко. „Що за същество съм аз? — изплака той. — Откъде се взимат у мене тия ужасни неща? Полудявам ли? Сигурно съм се преуморил от работа. Може би е някаква нервна криза.“

Наведе се ниско да се увери, че дишането на болника още не е прекъснало. На небцето му, където беше подпряна клечката, сигурно се е получила голяма рана. Долови някакво движение и установи, че Ърнест Хортън се е върнал назад и е заел съседната седалка.

— Да ви сменя ли?

— Не — каза Причард. — Смятам, че всичко е наред. Какво му е според вас?

— Удар — рече Ърнест. — Днес не исках да ви огорчавам. Просто бях изнервен.

— Има такива дни — каза Причард, — когато всичко върви зле. Жена ми казва: „Един ден ще ни се струва смешно.“

— Не е лошо да приемаш нещата от тая гледна точка, стига да можеш — каза Ърнест. — Ще бъда в „Холивуд Плаза“, ако решите да ми се обадите. Или някоя вечер в апартамента, онзи номер, който ви дадох.

— Боя се, че през цялото време ще бъда доста зает — каза Причард. — Бих се радвал все пак да минете край моето предприятие. Може да направим някоя сделка.

— Може, като нищо — рече Ърнест.

Норма седеше сега до прозореца, а Камил към пътеката. Норма подпря лакът на перваза, загледана в пърхащия мрак навън. Около един голям тъмен облак над западните планини светлееше ивица небе, а когато той се разнесе, изгря вечерницата — чиста, окъпана, неподвижна.

— „Огнена звездице, сестрице-вечернице, нещо си желая, за него мечтая, пожелай ми да се сбъдне моята мечта.“

Камил обърна сънено глава:

— Какво каза?

Норма помълча за миг. После тихо попита:

— Ще видим как ще тръгне, нали?

— Мм, ще видим — каза Камил.

В далечината отляво се показа грозд светлинки, ситни и мигащи от разстоянието — запокитени и самотни в нощта, далечни, студени и трептящи, нанизани в редици.

Хуан се обърна и високо извика:

— Ето ви го и Сан Хуан!